Ингър Аш Улф
Лечителят (1)

1.

Петък, 12 ноември, 15:00 ч.

Той дойде точно навреме.

През по-голямата част от следобеда Делия Чандлър се занимаваше с дреболии из къщата. През седмицата вече беше изчистила с прахосмукачка горния и долния етаж, но я пусна още веднъж, даже дръпна масите и столовете, за да е сигурна, че четката достига навсякъде, където се събираше прах. Чистотата беше въпрос на принцип за Саймън. Тя искаше, когато го посрещне за пръв път, в къщата да няма нито едно петънце.

Пусна съдомиялната и изми сушилника. Дори изплакна сапуна в банята. В едно от писмата си Саймън казваше, че ключът към здравето е да се грижиш за къщата, все едно се грижиш за себе си. Беше изпълнила съвестно заръките му: подготвяше чая точно както й беше описал, пиеше го в точно определено време на деня, правеше лека гимнастика точно в шест сутринта и си лягаше точно в девет, за да е сигурна, че има девет пълни часа сън.

Напътствията му — макар и от разстояние — бяха безценни, за да може да запази силите си до неговото идване. Ракът вече беше в костите й и се разпростираше като плесен в таза и тъканите наоколо. Доктор Луистън бе обсъдил с нея възможностите. Щом болката станеше нетърпима, искаха да я преместят в хоспис, където щяха да се „погрижат“ за нея. Представи си как я приспиват като куче. Синовете й Робърт и Денис казаха, че ще поемат всички разходи, за да й осигурят покой. Мили момчета. Прие всичките им предложения, защото знаеше, че когато настъпи моментът, изобщо няма да има нужда от помощта им.

В два и половина Делия се качи да се облече подобаващо за госта. Обу нов чорапогащник, след което се напъха в синя вълнена рокля. Всяко движение на ръцете над нивото на раменете изстрелваше вълни болка по цялото й тяло, сякаш в хълбоците й избухваше малка граната. Вдигна роклята към гърдите, пъхна ръце в ръкавите и седна да си поеме дъх. После се изправи и се погледна в огледалото. Беше доста представителна за осемдесет и една годишна умираща жена. Обу черни обувки с ниско токче, но после размисли и си сложи отново ортопедичните. Саймън не би искал да я боли, за да изглежда добре пред него. Не, нямаше да одобри подобна суета.

Звънна точно в три часа. Тя дори видя как в същия миг стрелката на минутите удари дванайсет. Пое си дълбоко дъх, приглади роклята на корема си и отвори вратата.

Саймън стоеше на прага й с тежка чанта. Беше ужасно мършав, вероятно едно от най-мършавите човешки същества, които бе виждала. Това го правеше да изглежда по-висок. Носеше дълго черно палто и черно бомбе, а лицето му беше дълбоко набраздено от бръчки. Изглеждаше по-възрастен от нея, но тя знаеше, че е поне с трийсет години по-млад. В лицето му сякаш един след друг се бяха забивали всички удари на живота. Сърцето й се сви от съжаление, нищо че той беше дошъл да помогне на нея.

— Госпожа Чандлър — рече той. — Благодаря ви, че ме поканихте в дома си.

Тя отвори широко вратата и махна с ръка към къщата.

— Саймън, за мен е чест да ви посрещна.

Той влезе, свали си шапката и я постави мълчаливо на масата в хола. Развърза черния копринен шал под брадичката си, съблече палтото с пелерина и го подаде на Делия. Горната му част бе хладна от есенния въздух навън, но вътрешната, тази към тялото, бе топла. Тя отиде до коридора и го закачи. Когато се върна, Саймън седеше на канапето. Очите му обхождаха стаята, а дългите му ръце стискаха коленете.

— Точно така си представях къщата ви, госпожо Чандлър.

— Моля, наричайте ме Делия.

— Делия. Все едно съм мечтал за тази къща. Елате да седнете до мен.

Тя се приведе с мъка към стола до канапето. Щом се настани, той сложи чантата на масата и я отвори. Отвътре се разнесе мирис на камфор.

— Няма нужда от празни приказки — продължи той. — С вас все едно вече сме стари приятели, нали?

Тя се усмихна и кимна в знак на съгласие. Стана й приятно, че поведението му съответства изцяло на начина, по който се беше представил в имейлите си: сериозно, но не без чувство за хумор, и сдържано властно. Извади половин дузина шишенца от чантата. Бяха пълни със стрити билки и прахчета. Подреди ги едно до друго върху масичката за кафе.

— Как сте? — попита той. — Как е болката?

— Търпи се — рече тя. — Пия лантана^[1] за болката в костите и ми действа няколко часа. Но болката не ми пречи. Имах нужда от малко облекчение, докато ви чакам.

Той се усмихна на думите й и се пресегна да я хване за ръката. Стисна я лекичко.

— Делия, много внимателно подбирам хората, при които отивам. Само напълно отдадените са достойни. Още ли си напълно отдадена?

— Да.

— И не те е страх?

Тя се поколеба и отклони поглед.

— Обещах си да бъда искрена с теб, затова ще кажа: Да, беше ме страх. Малко. Но не и сега, не и в момента.

— Добре — рече той и гласът му й подсказа, че е нормално да изпитва известно безпокойство. Изпитала го е и преодоляла. — Тогава да започваме.

— Да — отвърна тя.

— Първо трябва да те помоля да направиш нещо за мен. Ще се почувстваш малко неловко. — Делия го погледна в очите и изчака да обясни. — Трябва да огледам тялото ти, Делия. Трябва да видя кожата ти, преди да продължим.

При тези думи тя пребледня и се сети как от няколкото рокли в гардероба си избра тази, с която ще изглежда най-представителна. Сега той искаше да застане гола пред него? Но не се възпротиви, изправи се и застана с лице към него пред ниската масичка за кафе. Пресегна се назад и дръпна ципа на роклята, като примижа от болка.

— Чакай — рече той. — Не искам да те затруднявам.

Стана и се приближи до нея, мина отзад и свали ципа до долу. Роклята падна на пода и се превърна в локва синя вълна. Тя усети как разкопчава сутиена й и го дръпна от раменете си, после ръцете й минаха по набръчканата бледа плът на корема и смъкна бельото заедно с чорапогащника.

— Благодаря ти, Делия. Съжалявам за неудобството. Студено ли ти е?

— Не — отвърна тя.

Усети как той прокарва пръст по гръбнака й и си представи как й предава енергия, изгаря освирепелите клетки под кожата, които изяждаха живота й. Саймън я хвана за раменете и внимателно я завъртя. Донякъде очакваше да улови погледа му, сякаш това можеше да прерасне в романтичен миг — и какво щеше да направи тогава? Ако последният човек, който наистина изпитваше състрадание към нея, искаше да й покаже и любов? Но нали този вид любов си беше отишъл от живота й завинаги? Когато за последно стоя гола пред мъж, съсипа живота на много хора. Почуди се колко далеч в миналото трябва да стига целомъдрието й, за да угоди на Саймън, и се подвоуми дали да му каже. После, егоистично, поне така си помисли, реши да го запази за себе си. Сега беше само това, нямаше минало, само това. Той вдигна ръцете й и погледна под мишниците, после повдигна всяка гърда. Докосна с върха на пръста си лъскавото петно под едната.

— Това е било бенка, предполагам?

— Махнаха ми я, когато бях на четирийсет — рече тя. — Суета.

— Няма нищо — отвърна той.

Пресегна се към корема и прокара ръка по белега под пъпа й.

— Родилната ми усмивка — рече тя и погледна надолу. — Цезарово сечение. Само с Денис. С Робърт нямаше проблем. — Поклати глава. — Преди петдесет и четири години, можете ли да повярвате.

— Правили ли са ви хистеректомия? Вадили ли са ви матката?

— Не.

Потупа белега.

— Добре. Ами апендиксът? Още ли имате?

Тя кимна.

— Но не и сливици, предполагам.

— Не — отвърна тя. — Кой на моята възраст има сливици?

— Винаги е бонус, ако има. Но не го очаквам. — Той вдигна роклята от земята и я плъзна през главата й, после взе ръката й в своята и я задържа в дланта си. — Давам ви шейсет и един килограма — рече той. — Извинете ме, че го казвам.

— Шейсет и два — отвърна тя, като се опита да изглежда впечатлена. — На кантар ли сте работили?

Той любезно се усмихна.

— Ще ми помогне с мерилките. Дози и така нататък.

— Има ли още нещо?

— Не… това е всичко, Делия. Благодаря ви. Вече може да се облечете и да седнете. Седнете на канапето, ако обичате.

Тя си облече бельото, стесняваше се повече, отколкото докато бе стояла гола пред него. Той се наведе и вдигна един конец, паднал от роклята й. Направи го на топче между палеца и показалеца и го пусна в джоба си. Видя го как се завърта, отива в кухнята и слага чайника върху печката. Видя го как оглежда плотовете и кухненската маса. На два пъти изчезваше от погледа й и тя чу как капакът на кофата за боклук се отваря и затваря. Сега вече се уплаши. Искаше да си признае, но не желаеше да го разколебава. Беше й казал, че е специална. Беше го впечатлила. След всичко, което бе направил за нея, сега той молеше за нейната помощ. Не можеше да му откаже и нямаше да го разочарова. Поисканото от него беше толкова незначително в сравнение с това, което тя щеше да пожъне от смелостта си. Чу как чайникът засвири и Саймън го донесе, следван от облак бяла пара. Постави го на пиростията на масата. Извади малка бяла чаена чаша от чантата и я постави на масата до шестте шишенца. Отваряше ги едно по едно и й ги подаваше да ги помирише. Валериан да я успокои, беладона и хмел да й помогнат да заспи, билкови успокоителни. В по-високи дози действаха като обезболяващи. Той премери по половин напръстник от всяка и ги изсипа в чаената чаша, после ги заля с гореща вода. Разнесе се мирис на земя, на шума, кора на дърво и корени. Саймън разклати чашата.

— Готова ли сте?

— Неприятно ли е на вкус?

— На вкус е направо отвратително — отвърна той и й се усмихна. Тя взе чашата и погледна в нея. Приличаше на миниатюрно блато, плуваха листенца и разни други парченца. — Изпийте го цялото. Включително и твърдите късчета. Опитайте да ги сдъвчете малко, ако можете да го изтърпите.

Тя наклони чашата към устата си. Билковата отвара се изля в нея като сода каустик, изгори езика и гърлото й. Тя се наведе инстинктивно напред да я изплюе, но той я хвана — с една ръка я стисна за ключицата, с другата й запуши устата.

— Това е, Делия. Можете да го направите.

Преглътна на пресекулки, очите й се напълниха със сълзи.

— Боже — рече тя задавено. — Това отрова ли е?

— Не, Делия. Чаят няма да ви убие. Глътнете го… така, нека слезе надолу.

Видя я как се успокои, когато и последната глътка слезе по хранопровода й. Тя притисна ръка към стомаха си.

— Мили боже, Саймън. Беше ужасно.

— Усещате ли как се разнася?

Тя се огледа, сякаш за да провери дали реалността около нея е такава, каквато я помнеше. Беше във всекидневната си. В къщата, в която живееше от деня на сватбата си. Синовете й се родиха в тази къща и възмъжаха на фона на тези стени. Ерик умря тук. Тя остаря тук. Нямаше да дочака зряла трета възраст.

— Сега ще задействаме съставките, Делия.

— О, можем ли да пропуснем пеенето, Саймън? Ако нямате нищо против. Може да ми се догади.

— Всяко растение и минерал притежава собствена звукова вибрация и ако не сте в синхрон с нея, няма да се получи. Не упражнявахте ли песнопенията?

— Упражнявах ги — отвърна тя. — Карат ме да се чувствам глупаво.

— Те са основна част от процеса. Ще го направим заедно. Висок тон за беладоната и ниско ручене за хмела. Хайде, давайте! — Протегна ръце към нея и тя ги пое. Той сведе глава, сякаш за молитва, и тя стори същото. Саймън си пое дълбоко дъх и звукът се разнесе от средата на главата му, от пространството зад ушите и носа. Той отвори уста и тонът се понижи. Делия го следваше, доколкото можеше, като сменяше високите звънки тонове с ниски придиханни.

Когато свършиха, тя пусна ръцете му и ги остави да паднат върху скута й. Наистина се бе стоплила. За пръв път от месеци усещаше топлина в крайниците си. Колко приятно. Усети ръцете на Саймън върху раменете си, разтриваха гърба й.

— Благодаря ви, Саймън — тихо рече тя. — Много е хубаво.

Той отметна косата от лицето й и сложи ръце върху бузите й.

— Вие сте тази, която заслужава благодарности — отвърна той. — Аз ви благодаря.

Делия затвори очи. Той се вслуша в дишането й — ниски, дълги, свирещи вдишвания и издишвания. Вдигна единия й клепач, но тя спеше здраво. Наблюдава я още една минута, гледаше отпуснатите й черти.

Прибра шишенцата и отиде в кухнята да измие чаената чаша. Сложи я обратно в чантата. Извади фотоапарата полароид и провери дали има зареден филм вътре. Беше прекалено предпазлив, за да дойде, без да е абсолютно сигурен, че в камерата има филм, но беше и прекалено педантичен, за да не провери още веднъж.

Постави фотоапарата върху масичката за кафе и отиде да седне до Делия. Хвана китката й и премери пулса. Беше слаб, както и очакваше, но стабилен. Прокара пръсти по външната страна на дланта й, нагоре до кутрето, после сграбчи пръста й и го счупи при най-долната става. Тялото й подскочи, но очите й не се отвориха. От устните й се отрони тихо стенание.

Саймън придърпа чантата към себе си и я сложи в скута си, отвори я широко, обърната към светлината. Извади друго шишенце и малка лъжичка с дълга тънка дръжка. Пъхна я в луннобелия прах и извади толкова, колкото да покрие монета от десет цента. Разтвори устата на Делия с палеца на другата си ръка и посипа съдържанието на лъжицата под езика, смеси го със слюнката и то стана на паста с цвят на слонова кост. Прибра шишенцето и лъжицата и извади скалпелите, гумена тръбичка и стерилен тампон. Постави ги на масата. Имаше тел, намотана на метална пръчка, отказа се от нея, както и от шишенцата с билки и сухи гъби, които бяха изпаднали от джобовете и се бяха разпилели в чантата. Почисти всичко. Имаше един двайсет и втори калибър, но не беше подходящ за тази вечер, нито чукът, отмести го встрани. Металната глава издрънча върху стъклото. Накрая погледът му спря на кожен калъф за нож, извади го и премери тежестта му с ръка. Стисна дръжката и звукът, докато дърпаше острието от ножницата, прозвуча като глас, като прошепната дума, като говор. Казваше вземи ме, и той го взе.