Мариус Димитров, Добромира Димова
Фотоопределител на растения в природен парк „Врачански Балкан“ (5)

Указания за ползване

Всеки растителен вид има специфично име. Наименованието на вида се изписва като комбинация от две думи, от които първата обозначава рода, а втората — вида. Например Fagus sylvatica (обикновен бук) е вид към род Fagus. За да има единство при научните изследвания, както и да се ползва специализираната литература от хора, говорещи на различни езици, имената на растенията се пишат на латински език. След името на вида се изписва съкратено името на автора, който пръв го е описал. За някои видове е изписано и синонимно название.

За улеснение при ползване на книгата се представени някои най-важни характеристики, определящи външния вид на растенията, чрез които става тяхното разпознаване.

 

 

Стъбло — надземна част на растението, на която са прикрепени листата и репродуктивните органи; изпълнява проводяща, опорна, резервна и репродуктивна функции.

В зависимост от размерите и дълговечността на стъблата, както и от характера на разклоняване, растенията се групират в следните биологични типове: дървета, храсти, полухрасти и треви.

Дървета. Многогодишни растения с главно неразклонено стъбло, върху което се развива короната. Стъблото и клоните са вдървенели.

Храсти. Многогодишни растения с разклонени от основата стъбла. Стъблото и клоните са вдървенели.

Полухрасти. Подобно на храстите стъблата се разклоняват от основата, но вдървенели са само при основните части на стъблата, а връхните ежегодно загиват, като се възобновяват отново през пролетта от пъпки, разположени върху дълговечните стъбла.

Тревисти растения. Стъблата са меки и се характеризират с малка плътност поради липсата на вдървеняване, загиват ежегодно. Според дълговечността им тревистите растения се делят на: едногодишни — жизненият цикъл (от семе до семе) продължава само един вегетационен период; двугодишни — жизненият цикъл се осъществява за два вегетационни периода; многогодишни — надземната им част умира в края на вегетационния сезон, презимува подземната част, а понякога и част от листата. Между така очертаните категории съществуват и редица преходи.

Лиани. Растения с тънки и дълги стъбла, които се издигат нагоре чрез прикрепване или увиване около други растения, скали и други изправени предмети. Към тях се отнасят както дървесни, така и тревисти форми на растенията.

Според положението, което заемат в пространството, стъблата се разделят на: изправени — такива са стъблата при повечето дървесни и тревисти растения; приповдигащи се — основата им лежи върху почвата, а само върхът им е приповдигнат нагоре; пълзящи — развиват се върху почвата.

 

 

Лист — надземен орган на растенията, чрез който се осъществяват фотосинтеза и транспирация. Състои се от следните части:

Листна петура. Най-често е плоска, с две различни повърхности — горна и долна. Формата и размерите на листната петура биват най-разнообразни при различните видове растения и се използуват като белези за разпознаване. При това големината варира в по-широки граници дори в рамките на един и същ индивид и в зависимост от някои външни условия (светлина, влага, хранителни вещества и др.). Формата е относително по-постоянна. При описание на листата, освен формата и размерите на листната петура, диагностична стойност имат и нейната основа, върхът и характерът на ръба.

Листна дръжка. При повечето растения листата се прикрепват за стъблото с помощта на различно развита листна дръжка (фиг. 1 а-в). Когато листната дръжка не е развита, листата са известни като приседнали (фиг. 1 г). При повечето растения листната дръжка се свързва с основата на листната петура. При щитовидните листа обаче тя е разположена в средата на листната петура. При приседналите листа твърде често основата на листната петура обхваща стъблото, в други случаи се сраства с него — низбягващ лист (фиг. 1 ж), в трети случаи ръбовете на петурата се срастват и стъблото преминава през нея — прораснал лист (фиг. 1 д).

Прилистници. При много растения в основата на листната дръжка се развиват по-малки или по-големи листенца, наречени прилистници. Те са обикновено два и в едни случаи наподобяват обикновените листа, а в други представляват малки израстъци с разнообразна форма — триъгълни, шиловидни, люспести и др.

Листно влагалище. В резултат на силното разрастване на основата на листната петура при някои растения се образува листно влагалище (фиг. 1 з-и).

По броя на петурите листата биват прости и сложни.

Прости листа. Имат само една петура, като по форма най-често се класифицират в следните групи (фиг. 2): игловидни (фиг. 2–1) — тесни и твърди листа, със заострен или затъпен връх; линейни (фиг. 2–2) — дължината им надвишава повече от 5 пъти ширината; продълговати (фиг. 2–3) — дължината превишава 3–4 пъти ширината, върхът им е затъпен, като най-голямата им ширина е в средата на петурата; ланцетни (фиг. 2–4) — наподобяват продълговатите, от които се различават със заострения си връх; овални (фиг. 2–5) — дължината е 1,5–2 пъти по-голяма от ширината на петурата, като най-голямата ширина се намира в средата; закръглени (фиг. 2–6) — дължината им е близка или незначително превишава ширината на листата; яйцевидни (фиг. 2–7) — наподобяват овалните, но най-голямата ширина се намира в долната третина на петурата; обратнояйцевидни (фиг. 2–8) — най-голямата ширина се намира в горната третина на петурата; ромбични (фиг. 2–9) — с клиновидна основа и заострен връх на петурата; лопатовидни (фиг. 2–10); сърцевиднояцевидни (фиг. 2–11); бъбрековидни (фиг. 2–12); стреловидни (фиг. 2–13); копиевидни (фиг. 2–14).

Формата на основата на листната петура може да бъде клиновидна, права, сърцевидна, бъбрековидна, стреловидна — с ушички и заострени краища, копиевидна — ушичките се развиват настрани, и т.н. Върхът на листната петура може да бъде тъп, остър, заострен, подострен, врязан.

В зависимост от характера на ръба на петурата простите листа могат да бъдат класифицирани в следните групи: целокрайни, напилени (фиг. 3 А-1), двойнонапилени (фиг. 3 А-2), назъбени (фиг. 3 А-3), бодливо назъбени (фиг. 3 А-4), вълновидни напилени (фиг. 3 А-5), леко вдлъбнати (фиг. 3 А-6), извити (фиг. 3 А-7), нарязани и др.

В зависимост от дълбочината на нарязване, листата се класифицират в следните групи: начленени — изрезите достигат до 1/4 от половината ширина на петурата; нарязани — изрезите са по-дълбоки от 1/4 от половината ширина на петурата (фиг. 3 Б а-в); насечени — изрезите достигат почти до средния нерв. Начленените и нарязаните листа са длановидни или перести (фиг. 3 Б-г). Когато дяловете намаляват постепенно от върха към основата, листът е известен като лировиден (фиг. 3 Б-g).

Сложни листа. Съставени са от няколко петурки, разположени на обща листна дължина, и опадат поотделно. Петурките, от които е образуван сложният лист, се наричат листенца.

Според начина на прикрепване на листенцата към общата листна дръжка сложните листа се делят на: длановидни — отделните листенца са прикрепени на върха на една обща дръжка; в зависимост от броя на листенцата могат да бъдат тройни, петорни и т.н. (фиг. 4–1, 2); перести — формирани са от листенца, разположени срещуположно по цялата дължина на листната дръжка; в зависимост от броя на листенцата на върха те са чифтоперести (фиг. 4–3, 4) и нечифтоперести (фиг. 4–5). Нечифтоперестите завършват на върха с едно листенце, а чифтоперестите — с две. Ако между големите листенца се срещат и по-малки, листът се нарича прекъснатоперест (фиг. 4–6).

Сложноперестите листа могат да бъдат: двойноперести (фиг. 4–7) — главната дръжка развива разклонения от първи разред, върху които се разполагат листенцата; тройноперести (фиг. 4–8) — листенцата са разположени върху листните дръжки от втори разред, и т.н.

В зависимост от броя на листата, излизащи от един възел, е възможно следното листоразположение: последователно — листата са разположени поединично върху възлите във вид на спирала; срещуположно — листата са разположени по два един срещу друг във всеки възел (фиг. 5 — I); прешленовидно — във всеки възел се срещат повече от два листа (фиг. 5 — II).

 

 

Цвят — генеративен орган при семенните растения, в които се образуват продуктите за размножаване (фиг. 6 — I). Представлява силно видоизменена клонка (цветно легло) и разположени върху нея видоизменени листовидни части (фиг. 6 — II-1):

Чашка. Образува най-външния кръг на цвета. Предпазва, особено в младо състояние, вътрешните по-нежни негови части от механични повреди и неблагоприятни външни въздействия. Най-често е съставена от дребни листчета, оцветени в зелено (фиг. 6 — II-2).

Венче. Следващият кръг на цветното легло е образуван от венчелистчетата. В сравнение с чашелистчетата те са много по-силно видоизменени листа и са по-големи. Оцветени са яркочервено, синьо, жълто, виолетово, розово и др. Венчелистчетата могат да бъдат свободни до основата си или да се сраснат помежду си, като се получават различни по форма венчета — тръбести, фуниевидни, звънести и др. (фиг. 6 — II-3). Обикновено венчето е съставено от еднакви по форма и големина листа. При някои растения обаче, венчелистчетата са различни по форма и големина. В зависимост от това, както и от разположението им венчето може да бъде актиноморфноморфно (правилно), зигоморфно (неправилно) и асиметрично (несиметрично). Правилно е венчето, когато през него може да се прекарат няколко равнини на симетрия (вишна, лале и др.). Неправилно е венчето, когато венчелистчетата не са еднакви по големина и през него може да се прекара само една равнина на симетрия (теменуга). Асиметрично е венчето, когато през него не може да се прекара нито една равнина на симетрия (дилянка). Когато венчето е правилно, е прието да се казва, че цветът е правилен.

Чашката и венчето заедно съставляват околоцветника на цвета. Когато цветът съдържа развита чашка и венче, околоцветникът е двоен, пълен. Когато е образуван само от чашка или само от венче, е прост.

Тичинки. Силно редуцирани и тясно специализирани листчета, на които се развиват прашниците с поленовите зърна (фиг. 6 — II-4).

Плодник. Заема централната част на цвета. В плодника се различават завръз, стълбче и близалце. Завръзът е най-долната разширена част на плодника. В него се залагат семепъпките, от които след оплождането се развиват семената. На горния си край той се стеснява и удължава, като по този начин се образува стълбчето. Стълбчето завършва с близалце, което има най-различна форма (фиг. 6 II-5). Когато стълбчето липсва, близалцето е приседнало върху завръза.

Типове цветове в зависимост от пола. Тичинките определят мъжкия пол, а плодникът — женския. При повечето растения цветовете съдържат както тичинки така и плодник. Тези цветове се наричат двуполови. При някои растения едни цветове развиват само тичинки, а други — само плодник. Тези цветове се наричат еднополови или разделнополови. Еднополовите цветове могат да бъдат еднодомни или двудомни. Еднодомни са, когато мъжките и женски цветове се развиват на един индивид (дъб, бреза, елша). Двудомни са цветовете в случаите, когато върху едни индивиди се развиват само мъжки, а върху други — само женски цветове (върба, топола). В трети случаи върху един индивид на вида може да се развиват както еднополови цветове, така и двуполови. Такива растения се наричат полигамни (ясен, явор, бряст).

 

 

Съцветия — групи от цветове, разположени на обща цветна (съцветна) ос.

Рацемозни (неопределени) съцветия. Главната им ос не завършва веднага с цвят, а продължава да нараства сравнително дълго време.

Прости рацемозни съцветия — отделните цветове излизат направо от главната ос:

Грозд. Главната ос е удължена, отделните цветове се захващат за нея с добре развита дръжчица (фиг. 7–1).

Клас. Отделните цветове са приседнали върху главната ос (фиг. 7–2).

Реса. Клас, при който главната ос е тънка и еластична, обикновено увиснала.

Кочан. Клас със силно надебелена месеста главна ос (фиг. 7–3).

Щит. Грозд, при който дръжките на цветовете отдолу нагоре постепенно се скъсяват, поради което всички цветове се разполагат в една плоскост (фиг. 7–7).

Сенник. Главната ос е силно скъсена, а дръжките на отделните цветове са еднакво дълги и излизат от една точка (фиг. 7–4).

Главица. Главната ос е скъсена, понякога надебелена, като отделните цветове се разполагат на къси дръжчици или са приседнали (фиг. 7–5).

Кошничка. Наподобява съцветието главица, но главната ос е силно разширена, плоска, вдлъбната или изпъкнала и върху нея са приседнали отделните цветове. Отвън кошничката е обхваната от гъсто наредени зелени листа, образуващи обвивка (инволукрум) (фиг. 7–6).

Сложни рацемозни съцветия — от главната ос излизат не отделни цветове, а съцветия:

Метлица. Сложен грозд — на главната ос вместо отделни цветове са разположени по-големи или по-малки гроздовидни съцветия (фиг. 7–9).

Сложен клас. Върху главната ос са приседнали по-големи или по-малки класове.

Сложен щит. Отличава се от простия щит по това, че дръжките вместо с отделни цветове завършват с щитовидни съцветия.

Сложен сенник. На главната ос вместо отделни цветове са разположени сенниковидни съцветия (фиг. 7–8).

Цимозни (определени съцветия). Главната ос завършва с цвят, а нарастването се осъществява чрез странични оси, разклоненията, на които също завършват с цвят, те образуват нови разклонения и т.н.

Монохазий. На всяка ос се развива само по едно разклонение като се образуват два типа — едностранно скорпионовидно съцветие (фиг. 8–1) и едностранно спираловидно съцветие (фиг. 8–2). При първия тип страничните оси се развиват в една посока. При втория тип страничните оси се развиват последователно в различни посоки.

Дихазии. Оста на съцветието завършва с един цвят. Под него се развиват две странични срещуположни разклонения, всяко от които завършва с един цвят и се разклонява по същия начин (фиг. 8–3).

Плейохазий. Отличава се от двустранното съцветие по това, че отстрани на главната ос, която завършва с един цвят, се образуват повече от две разклонения (фиг. 8–4).

 

 

Плод — характерен за цветните растения орган, чрез чиято обвивка семената са защитени.

Торбичка, мехунка. Едногнезден многосеменен плод, отварящ се надлъжно по коремния си шев (фиг. 9–1).

Боб, чушка. Многосеменен плод, образуван от един плодолист, отварящ се по двата шева (фиг. 9–2,14,15).

Шушулка. Многосеменен плод, образуван от срастването на два плодолиста, между които има лъжлива преграда, за която са прикрепени семената. Отваря се по двата шева отдолу нагоре (фиг. 9–3). Когато дължината и ширината на шушулката са почти еднакви се нарича шушулчица (фиг. 9–4).

Кутийка. Образува се от срастването на два или повече плодолисти (фиг. 9–5, 6, 7, 8).

Орех, орехче. Обвивката е твърда и вдървеняла (фиг. 9–9). Плодовете на дъба и бука са известни като жълъд.

Зърно. Има кожеста обвивка, сраснала със семето (житни) (фиг. 9–10).

Семка. Обвивката е кожеста или слабо вдървеняла, образуван е от два плодолиста (фиг. 9–1). При много видове е снабден на единия край с власинки, които служат като летателен апарат.

Двойна семка. При узряване са разпада на части от плода, включващи по едно семе (мерикарпий) (фиг. 9–12).

Крилатка. Обвивката е кожеста или слабо вдървеняла. Средната й част се разраства в страни под формата на крилати израстъци за по-лесното разнасяне на плодовете от вятъра (фиг. 9–13).

Ягода. Многосеменен плод. Обвивката е образувана от два слоя: външен ципест и вътрешен сочен (фиг. 9–16).

Костилков плод. Има месеста, обикновено сочна обвивка и твърда вътрешна част — костилка (фиг. 9–17).

Лъжливи плодове. Обвивката е сочна и се образува не само от разрастването на завръза, но и на останалите цветни части (цветно легло, чашка и др.) (фиг. 9–18).

Сборни (сложни) плодове. Формират се от несраснал плодник, при който всеки плодолист развива самостоятелно плодник и плод. Всички плодчета се нареждат върху цветното легло, което обикновено се разраства и образува един общ, сборен плод (фиг. 9–19). Могат да бъдат сухи и сочни.

Съплодие. Външно наподобява сборен плод, но произхожда не от един плодник, а от съцветие. При съплодията отделните плодчета се срастват помежду си и след узряването си падат заедно (фиг. 9–20).

 

 

Семе — разммножителен орган при семенните растения. При различните цветни растения е с различно устройство, но винаги е съставено от семенна обвивка, зародиш и резервни хранителни вещества. Семената имат най-разнообразна форма, цвят и размери и са част от така наречените диференциращи (чрез които се разпознават) белези.