Сандра Браун
Нежно отвличане (4)

4.

Дори и на бледата светлина от газената лампа Шантал можеше да види какъв тебеширен цвят имаха устните му. Знаеше, че го боли. В отпадналото състояние, в което се намираше, изминатото от него разстояние беше равно на пътешествие. Кожата му изглеждаше сива и лепкава, по челото му бяха избили капчици пот. Тъмнокафявите кичури, които стигаха до веждите му, бяха почти мокри.

Но освен болка и умора, от него се излъчваше решителност. Значи достатъчно време го бе държала в неведение. Откъде да започне?

— Не помниш, защото беше в безсъзнание — каза му тя, — но когато пристигна тук, ние с Андре те пренесохме по дървен мост над една клисура. Тя отделя селото от същинската част на острова. Мостът е опасен. Много се нуждае от подмяна. Доведох те тук, за да построиш на хората ми нов мост.

Наблюдаваше го, докато той осмисляше думите й. Лицето му остана безизразно, но беше заинтригуван. Зърна някаква издайническа искра в очите му. В хубавите му златистокафяви очи.

Отклони вниманието си от тях и забеляза, че той несъзнателно масажира бедрото си точно над превръзката.

— Боли ли те?

Скаут спря да разтрива бедрото си, направи кисела физиономия и излъга:

— Не.

— Бих могла да ти дам нещо.

— В никакъв случай, мис Дюпон. Винаги когато ми даваш нещо, оставам в безсъзнание през следващите няколко часа.

— Един аспирин?

— Разкажи ми за моста — нетърпеливо я подкани той. — Предполагам, че не става дума за някакъв къс и малък мост.

Тя се опита отговорът й да прозвучи безгрижно:

— Малко повече от шейсет метра.

— Божичко! — Той започна да се смее и да клати глава.

Шантал рязко продължи:

— Радвам се, че намираш всичко за толкова забавно. Мога да те уверя, че за моите хора този мост означава живот. Моите хора…

— Твоите хора? — извика той. — Коя си ти, по дяволите?

Според нея въпросът беше съвсем уместен.

— Шантал Дюпон.

— Това го знам. — Той отново започна несъзнателно да разтрива крака си. Когато забеляза, че го наблюдава, веднага спря. — Да не си някоя върховна жрица? Царска особа? Мисионерка? Каква си?

Предположенията му я накараха да се усмихне.

— Нищо чак толкова грандиозно. Родена съм тук, в селото. — И като посегна към една снимка в сребърна рамка, обърна я към него. — Майка ми и баща ми.

Той взе снимката и с любопитство започна да я разглежда. Шантал внимателно следеше реакцията му спрямо белия мъж и полинезийката. Когато отново върна снимката на бюрото, той просто отбеляза:

— Имаш очите на баща си. Но останалото е на майка ти.

— Благодаря. Тя беше много красива.

— Беше?

— Умря преди години. — Взираше се във фотографията. — Зная, че си любопитен, макар и твърде учтив, за да попиташ.

Той се въртеше неспокойно на стола, с което виновно признаваше, че е права.

— Баща ми — започна Шантал, — доктор Джордж Дюпон, служил във Френската флота. Бил пратен тук, на острова, преди да избухне Втората световна война. Островът, както вероятно си забелязал, е много изкусителен. След войната Франция била в такива развалини, че той се върнал тук, за да работи и учи, въпреки че тогава островът вече бил американска територия. Срещнал майка ми Лили и се влюбил в нея. Оженили се.

— По печалната ти физиономия предполагам, че не са живели щастливо след това — каза Скаут.

— Мама приела католицизма. Но въпреки това, когато придружила баща ми обратно във Франция, останала изолирана. А също и баща ми. Дюпон били стара и аристократична фамилия. Това, че нацистите унищожили по-голямата част от богатството им, не било от особено значение. Считали се за неделима част от елита. Немислимо било една полинезийка да бъде добре дошла в рода им, да я приемат като равна. Въпреки че във вените й течала и малко френска кръв.

Шантал сведе глава. Винаги когато споменаваше предразсъдъците, заради които майка й сигурно беше страдала, й ставаше болно за нея. Тя самата беше ги изпитала в известна степен, а беше само наполовина онова, заради което Лили е била изолирана от фамилията Дюпон и всички предишни приятели и колеги на баща й.

— И така — каза тя, като си пое въздух, — те се върнали на Париш Айлънд. Баща ми продължил работата и научните си изследвания тук. Построил тази къща и я направил възможно най-удобна и съвременна, доколкото му позволявали подръчните средства. Показал някои от съвременните удобства на тукашните жители. Постепенно те започнали да зависят от неговите грижи.

— Станал нещо като старейшина.

— Точно така.

— Кога си се появила ти? Не си чак толкова стара.

— Години наред майка ми не могла да зачене. По-късно разбрах, че това много я тревожело. Накрая забременяла с мен. Написала е в дневника си, че дните, когато ме е носела в утробата си, били най-щастливите в живота й. — Шантал сбърчи вежди. — Но била на възраст, когато раждането на дете не е безопасно без специализирани грижи по време на бременността. А тя била тежка. Всъщност никога не се възстановила напълно след нея. Помня, че умря, когато бях много малка. Спомените ми от нея са съвсем смътни. Само едно усмихнато лице, което често ми пееше приспивни песнички на френски.

Известно време останаха мълчаливи. Шантал се беше пренесла в сладко-горчивите си спомени. Накрая Скаут я изкара от унеса с въпроса:

— Защо баща ти не те заведе във Франция след смъртта на Лили?

— По това време този остров се бил превърнал в по-добър дом за него, отколкото Париж. Работата му била тук. Свикнал с бавния ритъм на живота. Нужен бил на местните жители. Освен това — с тъжна усмивка добави тя — не искал да напусне майка ми.

— Но се погрижил ти да напуснеш острова.

— Откъде разбра? — бързо попита тя, искрено изненадана.

Той посочи с глава нещо зад нея и като проследи погледа му, тя видя, че гледа поставените в рамка на стената дипломи.

— Гордостта на един баща — сви по френски маниер рамене Шантал, нещо, което определено дължеше на Джордж Дюпон. — Посещавах английското училище във военната база.

— Което обяснява откъде знаеш езика.

— Благодаря. Когато завърших гимназия, бях пратена в колеж в Калифорния.

— Пратена?

— Въпреки ритането и писъците.

— Защо? Мисля по-скоро, че би искала да видиш някоя друга част от света.

Шантал наклони глава настрани, искрено изненадана от думите му.

— Защо? — Разпери широко ръце. — Това е раят. Всичко, което научих в часовете по история, беше, че в останалата част на света е имало ужасни войни, бунтове, тирания и робство.

— Донякъде си права — мрачно каза Скаут. — А защо в САЩ, а не във Франция?

— Имах двойно гражданство. По някакви съображения баща ми реши, че Америка ще е по-добра за мен от Европа.

— И беше ли?

Шантал се усмихна и се изправи. Отиде до едно барче и си наля глътка алкохол.

— Искаш ли малко?

— Не, благодаря. Отказвам го.

— Когато отидох в Щатите, открих, че там не е чак толкова лошо. Открих хамбургерите, рокмузиката, филмите. За моя изненада разбрах, че ми е много приятно да се обличам по модата. — Въртеше чашката между дланите си и подсъзнателно се наслаждаваше на аромата на брендито. — Не бях съвсем невежа за тези неща, защото бях прекарала известно време в гимназията на военната база тук.

— Обзалагам се, че войниците и моряците са се роели край теб като търтеи около пчела — царица.

Шантал отпи от брендито. Външно изглеждаше спокойна, макар думите на Скаут да пораждаха негодувание. Наистина често я бяха канили да излиза, но доста бързо се беше научила да внимава с привидно невинните срещи.

Всички местни момичета бяха считани за лесна плячка от мъжете, които бяха далеч от дома си и се нуждаеха от женска компания. Няколко неприятни преживявания бяха причина Шантал да започне да изпитва недоверие към белите мъже, което впоследствие се оказа напълно оправдано. Тъй като подобни спомени не бяха особено приятни, тя отново насочи вниманието си към Скаут, който я гледаше слисано.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

— Повечето мъже, които познавам, не могат да пият брендито си така. От баща си ли научи как да го пиеш?

Тя остави чашата настрана.

— Как да пия и всичко останало.

— Не мога да го разбера.

— Кое?

— В един момент изглеждаш толкова изтънчена. В следващия… — Той подреждаше мислите си. — След като си прекарала толкова време в Щатите, защо се върна отново тук?

— Защото исках.

— Нима не хареса Калифорния?

— Напротив. Имаше много неща, които биха ме задържали в Щатите.

— Тогава защо се върна?

— Това си е моя работа.

— Баща ти ли те накара да се върнеш на Париш Айлънд?

— Той определено се зарадва, като ме видя отново тук — уклончиво отговори тя. Не й беше приятно да обсъжда личния си живот със Скаут.

— Не беше ли егоистично от негова страна? Той може да е решил да прекара живота си тук, но при положение че ти би могла да практикуваш медицина в Щатите, ми се струва…

— Медицина? — И двамата се гледаха смутено.

— Медицина — повтори той и кимна към дипломите, издадени на доктор Шантал Луиз Дюпон. — Не си ли тръгнала по стъпките на баща си, който е доктор?

Тя започна да се смее на глас.

— Да, тръгнах по стъпките на баща си и станах доктор. И двамата имаме докторска степен по геология.

Бледото лице на Скаут стана съвсем безкръвно.

— Геология? — изграчи той, гледайки под око дипломите в рамки на стената. После гневно обърна очи към нея и високо повтори: — Геология!

Скочи от стола си. Шантал се забави само секунда.

— Внимавай за…

— Ти си оперирала крака ми, без дори да си лекар? — изкрещя Скаут.

— Би ли предпочел да оставя куршума в него? И да кървиш до смърт?

Посочи бинта на бедрото си и изкрещя още по-силно:

— Ти си ме оперирала? Това можеше да ми струва крака. Можеше да ме направиш инвалид за цял живот! Божичко, ти си луда!

— Успокой се. Операцията не беше чак толкова сложна. Наблюдавала съм как баща ми се справя с много по-тежки наранявания, и то напълно успешно. Знаех какво трябва да се направи, макар и никога да не го бях правила.

— Значи и той е шарлатанин.

— Раздава антибиотици, когато може да ги достави, и прави каквото е необходимо, за да спаси нечий живот, включително и операции. Оправял е счупени кости, махал е сливици и апендикс, помагал е при трудни раждания. Когато най-близката болница е от другата страна на цяла планина, човек се учи да се справя сам и да импровизира.

— Не и с моя крак, принцесо! — Той спря и пое няколко пъти дълбоко въздух. — Къде е твоят старец? Искам да говоря с него. Искам да го видя. Довечера — каза той отчетливо. — Сигурно и той не е в ред. Изглежда, лудостта е ваша семейна черта. Но в този момент възможностите ми са ограничени. Ще пробвам с него. Е, къде е той?

— Няма го тук.

Скаут стигна, подскачайки, до нея и като я стисна за раменете, леко я разтърси.

— Къде е?

— Някъде в подножието на планината. Никой не знае с точност. Но ако беше тук, когато те докарах с куршума в бедрото, би направил същото, което направих и аз.

Скаут изсъска някаква ругатня, и то с такава ярост, че лицето на Шантал помръкна.

— Нямаше да имам куршум в бедрото и нямаше изобщо да бъда доведен тук, ако не беше ти. — Свали ръце от нея и ги отпусна безсилно.

— Не е добре за теб да се тревожиш. — Разбираше, че ругатните му се дължаха до голяма степен на болката, която изпитваше, а не само на гнева му. — Нека ти помогна да се върнеш в леглото.

Без да чака отговор, тя плъзна ръка около кръста му и сложи ръката му около шията си. Мушна рамо под мишницата му и пое по-голяма част от тежестта му върху себе си.

— Мога и сам да стигна до леглото си.

Тя вдигна очи към лицето му. Под побелелите му устни се бяха оголили стиснатите му зъби. Скулите му стърчаха, оросени от капчици пот. Беше безкрайно упорит и горд.

— Сигурна съм, че можеш, но ще ти струва болезнени усилия, които са безсмислени, щом аз съм тук да ти помогна.

Той въздъхна през зъби.

— Кракът адски ме боли.

— Не трябваше да ставаш.

— Не можех просто да си лежа и да те оставя да ме тъпчеш.

Отпуснал случайно тежестта си върху левия крак, Скаут изстена и се облегна на нея. Тя го прегърна здраво и плъзна ръка по ребрата му. Ръката му беше все още на шията й и висеше отпуснато пред гърдите й. Като се прегърби напред, върхът на пръстите му докосна гърдата й.

Замръзнаха. В продължение на няколко секунди и двамата гледаха пода, неспособни да мислят, да помръднат, да дишат дори. Шантал стисна очи за малко, за да изчака да отмине странното усещане, което се разнасяше по всички части на тялото й. Ръката й долавяше не само топлината на кожата му, но и бесния ритъм на сърцето му.

Когато отвори очи, готова да продължат, той не помръдна. Вдигна поглед и го видя да се взира в нещо в другия край на стаята. Видя, че се е втренчил в пистолета на нощното шкафче на баща й.

— Не си прави труда — тихо каза тя, прочела мислите му. — Не знаех, че е зареден, когато Андре ми го даде. Толкова бях ужасена, когато действително те прострелях, че извадих патроните и ги изхвърлих.

С пораженческо настроение той се отпусна още повече на рамото й. Двамата мълчаливо се затътриха към стаята, която беше напуснал преди час.

Там му помогна да седне на ръба на леглото и се обърна да запали газения фенер. Когато отново го погледна, той разкъсваше превръзката си.

— Какво правиш? — извика тя.

— Това, което трябваше да направя на секундата, щом дойдох в съзнание след алкохолните ти саботажи. Доколкото разбрах, нарязала си ме като касапин.

— Моля те, недей.

Шантал посегна да го хване за ръцете, но той я блъсна назад и продължи да къса бинта, докато най-сетне го хвърли на купчина на пода.

Остана изненадан от добре подредените шевове на разреза. Раната беше чиста, без признаци на инфекция, макар че мястото непосредствено до нея беше леко подпухнало.

— Опасявам се, че белегът ще остане — каза тихо тя, — но пък ще представлява интересна тема за разговор.

Скаут се усмихна кисело.

— Мога да живея и с белег. Виж, гангрената е нещо, с което едва ли бих се примирил.

— Сега, след като изложи раната на въздуха, по-добре ще е да я почистя и превържа отново. Би ли легнал?

Той бавно вдигна поглед. Очите им се срещнаха. Приятна топлина, също като от лъчите на тропическото слънце, се разля по тялото й. Коленете й омекнаха под втренчения му взор.

Макар двамата с баща й да бяха получили покана за галапразненството по случай откриването на Кораловия риф, тя беше отишла там с мисия. Целта й беше да отвлече някакъв инженер на име Скаут Ритлънд. Когато Андре тайно го беше посочил, сърцето й беше замряло за миг и стомахът й се беше свил. Неговата красота и сексапил бяха превърнали задачата от неприятна в съвсем лесна за изпълнение.

Няколко пъти през онази вечер й се беше наложило да си напомня, че не го прелъстява наистина, а само за да постигне една цел, от която зависеше бъдещето на селото. Но често се беше улавяла, че се държи точно като жена, която преследва най-привлекателния мъж на празненството, и че съжалява, че това не би могло да се превърне в една романтична увертюра към нещо много по-голямо.

От опит знаеше, че романтичните истории понякога завършват с ужасно разочарование. Беше успяла да го избегне след преживяното в Калифорния. Щеше да продължава да го прави, въпреки че начинът, по който я гледаше Скаут Ритлънд сега, я караше да премалява от желание и й напомняше, че беше преди всичко жена.

Придавайки си вид на професионалистка в медицината, тя го положи назад върху възглавницата, избягвайки погледа му. Той не откъсваше очи от нея, но тя се направи, че не забелязва втренчения му поглед и се съсредоточи върху промиването на раната. Накрая сви крака му в коляното и го превърза с нов бинт.

— Наистина се нуждаеш от болкоуспокояващо.

— В никакъв случай. Ако човек си има работа с теб, нужни са му бистър ум и контрол над всичките му способности.

— Едно бренди?

Веждите му се вдигнаха подозрително.

— Чисто ли?

Тя се намръщи, излезе от стаята и се върна след минута с малка чашка бренди. Скаут я пое и отпи. Преглътна питието със затворени очи и въздъхна доволно.

— Твоят старец има изтънчен вкус — отбеляза той и примлясна от удоволствие.

Разсеяно разтърка голия си корем, където тя от опит знаеше, че брендито разлива приятната си топлина. Пръстите му рошеха меките косми, които се простираха от гръдната кост до пъпа. И по-надолу. Шантал знаеше, че бяха меки като коприна, защото понякога, когато беше попивала потта по тялото му, си беше позволявала да го докосне нежно, а не по необходимост.

При спомена за това гласът й прозвуча дрезгаво:

— Всяка Коледа получаваме каса френско бренди от един колега на баща ми, който му остана верен приятел.

Стоеше до леглото и наблюдаваше как Скаут бавно пие питието си. Веднага щом свърши, направи гримаса и се опита да оправи възглавницата си, като удряше с юмруци под главата си.

— Чакай, нека аз.

Взе чашата от него и после подхвана с една ръка главата му и я повдигна. Със свободната си ръка потупа възглавницата му и я обърна, за да е с хладната страна нагоре.

Съвсем неочаквано за нея той повдигна още съвсем малко глава, но съвсем достатъчно, за да докосне с лице гърдите й. Първо го потърка в тях, после го притисна в клина на деколтето й и целуна улейчето между тях.

Шантал изстена и за миг притисна главата му към себе си. Но само след секунда го пусна и отстъпи назад. Скаут изглеждаше толкова объркан от постъпката си, колкото и тя от своята. Известно време се гледаха мълчаливо. Той пръв наруши тишината.

— Не знам… Имах странното чувство, че съм преживял това преди.

Тя несъзнателно облиза устни с език и изтри влажните си длани о хълбоците си.

— Когато идвахме насам — шепнешком каза тя, — държах главата ти в скута си.

Той сведе поглед към тази част от тялото й, преди да срещне отново големите й сини очи.

— Защо?

— Страхувах се да не умреш.

За да премахне напрежението и да избегне втренчения му поглед, Шантал посегна към фенера и загаси горящия фитил.

— Лека нощ. — Обърна се да си върви, но ръката на Скаут се плъзна в тъмното и хвана китката й.

— Шантал? — Тя неохотно се извърна към леглото. — Знаеш, че не те последвах навън онази вечер на празненството, за да търся работа.

— Знам.

— Знаеш какво исках.

— Да.

— И че още го искам.

— Недей — задъхано го помоли тя.

— Виж какво, Шантал, твоят план е истинска лудост.

— Не и за мен. Не и за моите хора.

— Бъди разумна. Не мога, няма да се мотая тук, за да строя някакъв проклет мост.

— Ще го направиш.

Той въздъхна отчаяно.

— Ти си интелигентна, образована, изискана жена. Боже мой, та ти изглеждаш като езическа богиня, като фея от сънищата. Накарай ме да направя нещо разумно, като например да подобря гените на племето, като стана баща на детето ти. С радост ще се съглася. Но този мост е истинска лудост. Знаеш го и сама.

— Няма да мислиш така утре, като го видиш.

— Утре ще мисля как да се измъкна оттук и да се върна в цивилизацията.

— Ще видим. — Гласът й прозвуча загадъчно. Отдръпна ръката си и оправи мрежата за комари. Излезе от обсега на лунните лъчи, които струяха в стаята. — Лека нощ, Скаут. Ще спиш много добре.

— Откъде знаеш как ще спя? Да не си… — Той седна като ужилен в леглото. Видя го как се олюлява и хваща главата си с ръка. Изпсува и се пльосна на възглавницата. — Отново си ми сложила нещо в брендито, нали? По дяволите! Кога ще се науча!

— Съжалявам, но не мога да гледам как страдаш ненужно.

— Тогава съм изненадан, че не си ме застреляла в главата, вместо да ми оперираш крака.

— Не говори абсурдни неща. Прекалено много се нуждая от теб, за да си го позволя. Лека нощ.

Ругатните му я преследваха, докато вървеше през иначе тихата къща. Най-накрая утихна. Лекото успокоително, направено от местни боровинки, си беше казало думата.

Шантал се съблече и се шмугна в леглото си. Обикновено стаята й се разхлаждаше от морския бриз. Тази вечер той отново духаше, но тялото й беше горещо и неспокойно. Усещаше допира на всеки квадратен сантиметър от голата си кожа до чаршафа.

Протегна крака и изви нагоре гръб, за да се опита да отпусне стегнатите си мускули. Вдишваше бавно и дълбоко. Сложи ръце върху гърдите си.

Нищо не облекчаваше странните и приятни симптоми на болестта, която я беше споходила. И нищо освен съня, плановете за моста или ритуалните молитви не можеше да я накара да забрави целувката на Скаут, приятното усещане на кожата му под дланта й и сладкото чувство, което бе изпитала, когато бе притиснал брадясалото си лице към едрите й, тръпнещи от ласката му гърди.