Ейприлин Пайк
Криле (6)

Шест

Лоръл се качи в стаята си и подпря вратата със стола. След това разкопча блузата си и издърпа изпод розовия шал една от по-дългите бяло-сини лентички. Листенцето изглеждаше напълно безобидно, отпуснато в ръката й. Гледаше го и не можеше да повярва, че израства от гърба й. Извади ножичката за нокти на майка си и се вгледа в листенцето. Със сигурност едно малко парче ще й свърши работа. Огледа листенцето и реши, че къдравият му край е много подходящ.

Лоръл затаи дъх и стисна ножицата. Искаше й се да затвори очи, но се страхуваше, че така ще си причини по-голяма болка. Бавно започна да брои — едно, две, три!… А не, по-добре да брои до пет! Ама че е страхливка! Пръстите й отново стиснаха ножицата. Едно, две, три, четири, пет! Натисна и малко бяло парченце отхвръкна върху леглото. Лоръл изпусна дъх и заподскача, докато отмине болката. Погледна мястото на отрязаното парченце. Не кървеше, но по крайчеца сълзеше някаква бистра течност. Лоръл попи течността с кърпа и пъхна листото под шала. След това уви малкото бяло късче в парче плат и внимателно го сложи в джоба си.

Заслиза по стълбите, като се опитваше да изглежда колкото се може по-безгрижна. Завъртя се грациозно покрай майка си и баща си, които закусваха на масата и съобщи:

— Отивам при Дейвид.

— Чакай малко! — спря я баща й.

Лоръл замръзна на място, но не се обърна.

— „Може ли да отида при Дейвид?“ не е ли по-добре? — продължи баща й.

Лоръл се завъртя и повтори с пресилена усмивка:

— Може ли да отида при Дейвид?

Баща й дори не вдигна очи от вестника.

— Разбира се! Приятно прекарване.

Лоръл се опита да върви с нормална крачка до вратата, до мига, в който я хлопна зад гърба си, хукна към колелото и бясно завъртя педалите. Къщата на Дейвид беше само на няколко преки и след миг Лоръл вече облягаше колелото до техния гараж. Застана на изтривалката и позвъни бързо на звънеца, преди да се паникьоса и да се втурне обратно към къщи. Затаи дъх, щом чу стъпки отвътре. Вратата се отвори. На прага стоеше майката на Дейвид.

Лоръл се опита да скрие изненадата си — в крайна сметка днес е събота и е съвсем нормално майка му да си е вкъщи. Виждаше я едва за втори път. Майката на Дейвид бе облечена в елегантна червена блуза с дълбоко деколте и дънки, а дългата й, почти черна коса, се спускаше на вълни по гърба й. От всички майки, които познаваше, тази най̀ нямаше вид на такава. В добрия смисъл на думата, разбира се.

— Лоръл, радвам се да те видя!

— Здравейте — отвърна нервно Лоръл и не помръдна от мястото си.

За късмет в този момент се появи Дейвид.

— Здрасти — каза той с широка усмивка. — Влизай!

— Лоръл има нужда от помощ за домашните по биология — обясни той на майка си. — Така че ще отидем в моята стая.

Майката на Дейвид се усмихна.

— Искате ли нещо? Закуска, нещо за похапване?

Дейвид поклати глава.

— Само малко спокойствие. Домашното е доста трудно.

— Оставям ви тогава.

Тревистозелената врата на стаята на Дейвид бе открехната и двамата влязоха вътре. Дейвид извади папката с нещата по биология, след това надникна в коридора, за да види дали майка му не се навърта наоколо и затвори вратата.

Лоръл зяпна затворената врата. Тя и преди бе влизала в стаята му, но тогава той не затвори вратата. За пръв път забеляза, че вратата няма ключалка.

— Нали майка ти няма да подслушва на вратата? — попита Лоръл и се почувства като пълна глупачка в мига, в който този въпрос се изплъзна от устата й.

Дейвид изсумтя.

— Никога! Издействал съм си голяма лична свобода, тъй като не питам защо повечето от срещите й не приключват преди сутринта. Стоя настрана от личния й живот, тя стои настрана от моя.

Лоръл се засмя и част от нервността й се изпари. Така или иначе вече бе стигнала дотук.

Дейвид й посочи да седне на леглото, а самият той се настани на един стол.

— И така?

Сега или никога, каза си Лоръл.

— Всъщност мислех си, дали не можеш да разгледаш едно нещо под микроскопа си.

По лицето на Дейвид се появи объркване.

— Моят микроскоп?

— Да, нали каза, че бил доста мощен.

Той бързо се окопити.

— А, да. Разбира се!

Лоръл бръкна в джоба и извади завитото в плат парченце от листото.

— Ще можеш ли да ми кажеш какво е това?

Дейвид взе вързопчето, внимателно го разгъна и погледна малкото бяло парче.

— Прилича на лист от цвете…

Лоръл се насили да не покаже отчаянието си.

— Ще го погледнеш ли под микроскопа?

— Разбира се! — каза Дейвид и се обърна към една дълга маса. По нея бяха разпилени доста неща — някои от тях й бяха познати, защото ги бе виждала в лабораторията по биология. Той издърпа сивото покривало, изпод което лъсна череп микроскоп. Протегна се към малка кутийка, където лежаха прилежно наредени предметни стъкла и взе едно от тях.

— Мога ли да го разрежа? — попита Дейвид.

Лоръл потрепери като си помислил как го отряза от себе си само половин час по-рано и кимна:

— Да.

Дейвид отряза микроскопично парченце, сложи го върху предметното стъкло, добави някакъв жълт разтвор и постави отгоре друго стъкълце. След това застопори предметното стъкло под лещата и долепи око до окуляра. Минутите бавно се изнизваха докато той въртеше разни винтчета по микроскопа и местеше предметното стъкло, разглеждайки го внимателно. Най-сетне се облегна на стола.

— Това, което мога да ти кажа със сигурност, е, че това е част от растение, чиито клетки са много активни, което ще рече, че то расте. Цъфти, ако трябва да бъда по-точен, съдейки по цвета му.

— Част от растение. Сигурен ли си?

— Напълно — каза той като погледна отново през окуляра.

— И не е част от… животно, например?

— В никакъв случай!

— Защо си толкова сигурен?

Дейвид отвори друга кутия и прехвърли няколко предметни стъкла с препарати и етикетчета по тях. Избра едно с розова точица и го сложи под микроскопа.

— Ела тук — той й отстъпи стола си.

Лоръл седна на мястото му и се наведе колебливо към микроскопа.

— Няма да те ухапе — рече той през смях. — Долепи око до окуляра.

Тя се наведе и пред очите й се разкри един розов свят, изпъстрен с линийки и точици.

— Какво е това?

— Погледни клетките. Напомнят ли ти на картинките в учебника по биология? Виждаш ли как са закръглени или са с неправилна форма? Приличат на свързани помежду си капчици.

— Да.

Дейвид придърпа микроскопа към себе си и смени стъклото с препарата, който приготви от парченцето, което му даде Лоръл. След като завъртя още няколко винта, той побутна микроскопа обратно към нея.

— Сега погледни това.

Лоръл отново опря очи към окуляра — с това стъкло бе далеч по-предпазлива, отколкото с предишното. Надяваше се Дейвид да не забележи, че ръцете й треперят.

— Виж тези клетки. Всички са по-квадратни и много еднакви. Клетките на растенията са подредени и „дисциплинирани“, не са като животинските. Също така имат дебели клетъчни стени като тези, които виждаш тук. Това не значи, че никога няма да видиш и ъгловати животински клетки, но те няма да са така еднакви, а клетъчните стени ще са доста по-тънки.

Лоръл се облегна много бавно на стола. Това съвсем не обясняваше случващото се.

От гърба й растеше истинско растение! Паразитно растение мутант! Тя беше най-ненормалната от всички и ако някой някога разбере, ще я сочат и ще й се подиграват до края на живота й. Зави й се свят. Внезапно сякаш някой изсмука въздуха в стаята, дробовете й се свиха и не можеше да си поеме въздух.

— Трябва да вървя — измърмори тя.

— Почакай — Дейвид я задържа за ръката. — Не си тръгвай. Не и когато имаш толкова странен вид. — Той се опита да я погледна в очите, но тя се извърна. — Започвам наистина да се притеснявам за теб. Защо не ми кажеш какво става?

Тя се вгледа в сините му очи. Гледаха я меко и с искрена загриженост. Не че Лоръл се съмняваше, че може да запази тайната — напротив. Имаше му доверие. Трябваше да сподели с някого. Опитът й да се оправи сама със ситуацията бе напълно безуспешен до момента. Може би Дейвид ще разбере. Какво има да губи в крайна сметка? Лоръл се поколеба за миг и после каза:

— Но няма да кажеш на никого? Никога!

— Никога!

— Закълни се!

Дейвид кимна тържествено.

— Кажи го на глас, Дейвид.

— Кълна се!

— Това обещание няма срок на давност. Ако ти кажа — Лоръл наблегна на това ако — нямаш право да кажеш никога на никого! Никога! Нито след десет години, нито след двадесет, нито след петдесет…

— Лоръл, престани! Обещавам, че няма да кажа на никого, докато не ми разрешиш да го направя.

Тя се взря в него.

— Не е част от цвете, Дейвид, а е част от мен.

Дейвид я изгледа продължително.

— Какво искаш да кажеш с това „част от мен“?

Лоръл нямаше избор, трябваше да продължи.

— На гърба ми имаше една подутина. Затова бях толкова странна напоследък. Мислех, че е рак или тумор, или нещо подобно. Но тази сутрин от нея израсна това цветеобразно нещо.

Лоръл седна отново на леглото, със скръстени пред гърдите ръце, сякаш предизвикваше Дейвид да я приеме такава каквато е.

Той седеше и я гледаше със зяпнала уста. После се изправи с ръце на кръста и стисна устни. Обърна се и тръгна към леглото си, седна и опря лакти на колене.

— Ще те попитам веднъж, защото май така трябва, но няма да те питам повече, защото ще приема отговора ти за истина, става ли?

Тя кимна.

— Това някаква шега ли е или наистина вярваш във всичко, което ми каза?

Тя стана и тръгна към вратата. Направи грешка, че дойде при него! Огромна грешка! Но преди да успее да натисне дръжката, Дейвид стана и й препречи пътя.

— Почакай! Казах ти, че трябва да те питам веднъж. И бях сериозен. Закълни ми се, че това не е шега и ще ти повярвам.

Тя срещна очите му и се взря в тях. Онова, което видя я изненада. В очите му нямаше недоверие, а несигурност. Просто не му се искаше да е жертва на тъпа шега. Искаше й се да може да му докаже, че никога не би постъпила по този начин, не и с него.

— Ще ти покажа — каза Лоръл, но думите й прозвучаха по-скоро като въпрос.

— Добре — неговият глас също беше колеблив.

Тя се обърна с гръб и заразвързва възела на шала. Щом освободи огромните листа, издърпа блузата си нагоре, така че листата бавно заеха първоначалната си позиция. Дейвид зяпна, очите му бяха широко отворени, а устата му застина отворена.

— Но как… не можеш… те са… какво е това, по дяволите?

Лоръл присви устни и поклати глава:

— Ами…

— Може ли… може ли да ги погледна по-отблизо? — Лоръл кимна и Дейвид колебливо пристъпи към нея.

— Няма да те ухапя — опита се да се пошегува тя, но в тона й липсваше хумор.

— Да, знам, само… — лицето му поруменя. — Забрави!

Той пристъпи по-близо и прокара леко пръсти по дългата гладка повърхност на едно от листата:

— Така добре ли е? — попита той.

Лоръл кимна.

Дейвид много внимателно попипа с пръсти около основата, където кожата и преминаваше в малки зелени листенца.

— И ръбче няма дори! Излизат направо от кожата ти. Това е най-невероятното нещо, което някога съм виждал!

Лоръл сведе очи към пода, без да знае какво да каже.

— Сега ми е ясно защо беше малко странна тази седмица.

— Не можеш и да си го представиш — каза Лоръл като седна обратно на леглото и обърна гръб към прозореца, така че слънцето да огрява листенцата. Слънчевата светлина им действаше по някакъв странно приятен начин.

Дейвид се взря в нея с поглед пълен с въпроси, но не продума нищо. Стоеше насреща й, а очите му се местеха от лицето й към крайчетата на листенцата, които изскачаха иззад раменете й и обратно.

— Ти дали…? — но се спря.

След около минута стана и направи няколко стъпки.

— Това може ли… — отново спря да говори и продължи да крачи.

Лоръл потри слепоочията си:

— Моля те, престани да крачиш, изнервяш ме.

Дейвид веднага седна на стола.

— Извинявай! — Той отново я заоглежда изпитателно. — Знаеш, че това е невъзможно, нали?

— Повярвай ми, наясно съм.

— Аз просто… Знам, че човек трябва да вярва на очите си, но ми се струва, че ако премигна няколко пъти, ще се събудя… или че изведнъж погледът ми ще се проясни или нещо такова.

— Разбирам те — каза Лоръл като гледаше втренчено ръката в скута си. — Аз също се надявам да се събудя.

Тя се пресегна през рамо, хвана едно дълго листо, гледа го няколко секунди и го пусна. То отскочи назад и затрептя край лицето й.

— Нали няма отново да ги завържеш? — попита Дейвид.

— Чувстват се по-добре, като ги оставя свободни.

— Те се чувстват по-добре? Усещаш ли ги?

Лоръл кимна.

Той посочи с поглед парченцето, от което отряза пробата.

— Това болеше ли?

— Доста!

— Можеш ли… да ги движиш?

— Май не… Защо?

— Ами, ако ги чувстваш, значи те са част от теб, а не са просто… израстъци. Може би не са листа на цвете, може би са нещо като… като криле. — Той се засмя. — Звучи наистина странно.

Лоръл се захили глуповато.

— По-странно от факта, че това е израснало на гърба ми?

— Имаш право — той въздъхна, а очите му отново се насочиха към листенцата, които искряха на слънцето. — Ами… налага ли се… искат ли да ги поливаш?

— Не знам — изсумтя Лоръл. — Не мислиш ли, че това би било добре? Ето ти един лесен начин да умрат и да се отърва от тях.

Дейвид промърмори нещо под нос.

— Моля?

Дейвид сви рамене:

— Просто мисля, че са красиви, това е всичко.

Лоръл погледна през рамо към синкавите вълнисти крайчета, които се простираха от двете й страни.

— Мислиш ли?

— Абсолютно! Ловя бас, че ако тръгнеш на училище така, половината момичета ще се побъркат от завист.

— А останалата половина ще ме зяпат, все едно съм изрод. Не, благодаря!

— Ами какво ще правиш тогава?

Тя поклати шава.

— Не знам какво мога да направя. Предполагам, че нищо — Лоръл се засмя тъжно. — Може би ще чакам да плъзнат по цялото ми тяло и да ме убият?

— Може би ще изчезнат.

— Същото си повтарях всеки ден и за подутината.

Дейвид се поколеба:

— Каза ли… на родителите си?

Лоръл поклати глава.

— А ще им кажеш ли?

Тя отново поклати глава.

— Мисля, че трябва.

Лоръл преглътна с мъка.

— Мисля за това откакто станах тази сутрин — тя се обърна и го погледна. — Ако ти си родител и детето ти каже, че от гърба му расте огромно цвете, какво ще направиш?

Дейвид понечи да каже нещо, после сведе очи.

— Ще постъпиш отговорно, нали? Ще го заведеш в болница — там ще го бодат и тестват и то ще стане опитен плъх. Ето това ще се случи с мен. Не искам да бъда на мястото на такова хлапе, Дейвид.

— Може би майка ти може да направи нещо, за да оправи нещата — каза Дейвид без самият той да си вярва особено.

— И двамата знаем, че това е твърде сложно нещо, за да може майка ми да се справи — Лоръл скръсти ръце. — Ако това нещо ще ме убива, предпочитам да стане насаме. А ако така или иначе ще изчезне, тогава по-добре никой друг да не знае.

— Така да бъде — рече най-сетне Дейвид. — Но ми се струва, че ще е по-добре да размислиш. Ами ако се случи нещо друго?

— Какво друго може да се случи? — попита Лоръл.

— Може да стане по-голямо или да се разпростре по цялото ти тяло.

— Да се разпростре? — не беше мислила за това.

— Да, листата му могат да започнат да растат по целия ти гръб или пък на други места по тялото.

Лоръл дълго време мълча.

— Ще помисля за това.

Той каза със сподавен смях:

— Е, сега вече ми е ясно защо не можеш да дойдеш днес на плажа.

— Да, вярно! Съжалявам, съвсем забравих!

— Няма проблем. Само за няколко часа ще е.

За известно време се възцари тишина.

— Бих те поканил отново, но… — той посочи листенцата и Лоръл кимна печално:

— Няма да има особен смисъл.

— Мога ли все пак да мина да те видя след това? Просто да съм сигурен, че си добре?

Очите на Лоръл се напълниха със сълзи:

— Мислиш ли, че ще се оправя?

Дейвид седна на леглото до нея и сложи ръка на рамото й:

— Надявам се!

— И все пак не си сигурен…

— Не съм — отвърна честно Дейвид, — но искрено се надявам!

Тя прокара ръка през челото си:

— Благодаря ти!

— Е, мога ли да намина?

Лоръл го погледна с усмивка и кимна.