Хубав роман с привкус на класическа древногръцка трагедия.
Модерен, брилянтно написан с великолепни диалози и описания.
Една снимка на света през 1957-а все едно направена с фотоапарата на Ремарк, но от друг фотограф, негов спътник — достатъчно близък, но също и различен — опитен и умел със свой собствен стил в боравенето с блендата, оптиката и цветната температура.
Прочетена сега, 60 години след написването ѝ „Хомо Фабер“ има и неочакваната стойност на исторически материал, документиращ процесите, идеите, съмненията и мечтите, зараждащи се в десетилетието след войната. Zeitgeist-a довел то това, което имаме днес — главоломен упадък на изгубилия себе си Запад. Онзи следвоенен оптимизъм, че науката може да реши всички проблеми.
Фабулата изисква читателят да я ’приеме’ да подтисне недоверието си (suspension of disbelief).
След това приемане, следва едно от тези литературни преживявания, които оставят траен спомен.
Четивен, интересен, плътен, съвременен роман.
Вместо катарзис това, което остана у мен е усещането за пропуснатия шанс; за проиграните мечти; за предателството към усилията на тези, които са преживели войната и са искали да не допуснат повече тези съдбоносни грешки. Но грешките са други, а резултатите ще бъдат вероятно по-лоши от тези през 30-те и 40-те години на 20-и век.
Онази Европа, в която живеят само европейци вече не съществува, а това е по-трагично от най-голямата лична трагедия.
Печал, но тя си е моя и Макс Фриш няма вина за това.
Приятно четене!
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.