ИМА ЕДНА УЛИЧКА в Сан Франциско, зад Южната тихоокеанска железница, близо до Трета улица и „Таунсенд“, с къщи от червена тухла, унесени лениви следобеди, когато всички са още на работа, а във въздуха се долавя надигащата се суматоха от хора, които скоро ще се втурнат насам на тълпи, пеш или с автобуси, за да си хванат влака, служителите от канторите на улиците „Маркет“ и „Сансоми“, с хубавите си дрехи, бързат през работническите улици на Фриско с евтините общински жилища, работниците, шофьорите, та и нещастните кирливи просяци от Трета улица, сред които има и негри от Изтока, останали без надежда, без обществена опора и без отговорности, а това не си е работа в наше време, стоят, облегнати на стената на Трета и „Хауърд“, понякога по петдесетима наведнъж, плюят в натрошените стъкла, а покрай тях минават всички онези костюмирани шефове от Милбрей и Сан Карлос, педантични и безразлични, със „Сан Франциско Кроникълс“ и „Сан Франциско Кол-Булетин“ под мишница, нямат време дори за презрителен поглед, те трябва да хванат влакове 130, 132, 134, 136, до 146, навреме за вечеря в домовете на железопътната земя, когато високо в небето вълшебните звезди се носят над експресните влакове. Всичко това се случва в Калифорния, отвсякъде е море, влизам в това море и изплувам от него в следобедите, изпълнени с медитация под горещото слънце, по джинси, с глава на железничарския ми фенер или (когато не работя) купчина книги, покрити с носната ми кърпичка, гледам синьото небе от съвършена безбрежна чистота и чувствам под себе си дървените основи на старата Америка, водя луди разговори с негри, надничащи от високи прозорци, и всичко се движи в съзнанието ми, маневрират вагони и се виждат от уличката, която толкова прилича на уличките в Лоуел, и чувам далеч в настъпващата нощ локомотив, който поздравява планината.

НО МАЛКОТО КЪСЧЕ небе, което се виждаше над уличката до „Ю.Т.“, пухкавите облачета, които се носеха откъм Оукланд или Марин на север или откъм Сан Хосе на юг, ясният въздух на Северна Калифорния терзаеше сърцето повече от всичко друго. Фантастичният полусън, нежното жужене и лежерното жумене в безделните следобеди, и Фриско, със своята тъга на края на земята, с хората, с уличката, пълна с колите и камионите на съседните фирми, където никой не знаеше и не даваше пукната пара кой съм аз и какво правя на три хиляди и петстотин мили от родното място, ме прие и най-сетне ми принадлежеше в Голямата Америка.

Над Трета улица се е спуснала нощта, ярките неонови светлини и жълтите електрически крушки на невъзможния нощен приют, тъмни съсипани сенки се движат зад изпочупени жълти транспаранти като пропаднал китаец без пари — котките в алеята на Ани, нощният приют оживява, стенания, тропот, улицата е пияна от мрак. Отгоре синьо небе със звезди, увиснали над покривите на олющени хотели и вентилационни тръби, бълващи прахоляка на вътрешностите им, мръсотията на думите в беззъби уста, стенните часовници в читалните тиктакат, столове проскърцват, подложки за четене, стари лица, очи над очила без рамки, купени от някоя заложна къща в Западна Вирджиния или Флорида, или Ливърпул, Англия, много преди да се родя, и по време на дъждовете постигнали тъгата на края на земята, постигнали радостта на края на света, всички вие, градове на име Сан Франциско, накрая ще се срутите и ще изгорите отново. Но аз продължавам, една нощ един бездомник пропадна в изкопа на някакъв строеж, където бяха разкопали улицата, яките момчета от газовата компания със скъсани джинси, които работят там, често си мислех да отида и да им кажа, например на онези с рошавите руси коси и скъсани ризи: „Идете в железницата, работата е много по-лека, не клечиш цял ден на улицата, парите са много по-добри“, но онзи тип беше паднал в изкопа, кракът му стърчеше навън, един британски автомобил марка Ем Джи също беше паднал в изкопа, някакъв ексцентричен тип го беше изпуснал вътре на заден ход, докато се прибирах от един съботен следобеден местен курс до Холистър, оттатък Сан Хосе, разкошни злачни поля и сочни овошки, и ето този Ем Джи, паднал назад, навирени крака, навирени колела в изкопа, бездомници и полицаи виснали пред кафенето — виновни са онези, които не са го оградили като хората, та той никога не би имал смелостта да го направи заради това, че няма пари и няма къде да отиде и ах, баща му не е жив вече, и ах, майка му не е жива вече, и ах, сестра му не е жива вече, и ах, животът му не е жив вече, не е жив. Но някъде по-късно по това време аз лежа в стаята си в дългия съботен следобед, слушам Джъмпин Джордж с бутилка токайско, без чай, под чаршафите, смея се на невероятната музика „Мама, той се отнася зле с дъщеря ти“, мама, папа, да не сте припарили тук, ще ви убия и т.н., напивам се сам в мрака на стаята и вече като по чудо знам всичко за Черните, за добрия американец, който винаги намира утеха и опора в селския труд, а не в абстрактния морал, и дори когато ходи на църква, виждаш пастора отпред да се покланя на съблазнителните дами и чуваш дълбокия резониращ глас на слънчевия неделен следобеден тротоар, преливащ от сексуално вибрато, да изрича „Да, госпожо, но Писанието казва, че човекът се ражда от женската утроба…“, не, как, все пак, и по това време аз се излюпвам от леглото си и тръгвам навън, след като е ясно, че от железницата няма да ми се обадят до 5 сутринта в неделя, вероятно за местен курс от гара Бейшор, всъщност винаги ме викат за местни курсове от Бейшор, така че се запътвам към дивия бар на дивите барове, точно този на Трета и „Хауърд“, влизам там да пия с лудите, и напия ли се, здраве да е.

Курвата, която дойде при мен онази нощ, когато бях там с Ал Бъкъл, ми каза: „Искаш ли да си поиграеш с мен, Джим?“, а аз нямах достатъчно пари и по-късно казах това на Чарлс Лоу, а той се изсмя и рече: „Откъде знаеш, че е искала пари, винаги се пробвай, може да е излязла само за любов, да е искала само любов, не бъди глупак.“ Тя беше сладка и каза: „Какво ще кажеш за малко джиджи-биджи с мен, пич?“, а аз стоях там като глупак и даже си купих пиене и се напих същата вечер и после в клуб 229 управителят ме удари, оркестърът ни разтърва, преди да реша да отвърна на удара, което така и не направих, и вече на улицата реших да се втурна обратно, но те бяха заключили и ме гледаха през прозорчето на вратата с подводни лица — трябваше да поиграя с нея на шубидубидуай.

НЕЗАВИСИМО ОТ ФАКТА, ЧЕ БЯХ ВЛАКОВ СПИРАЧ и изкарвах по 600 долара на месец, продължавах да ходя в закусвалнята на улица „Хауърд“, където сервираха три яйца за 26 цента, 2 яйца за 21 с препечена филийка (почти без масло), кафе (почти без кафе, а и захарта на купонен режим), овесени ядки с малко мляко и захар с аромата на вкиснати стари дрехи, провесени над кухненската печка, като че ли правеха яхнията в стара плесенясала китайска пералня, с игри на покер между варелите в задната стаичка и плъхове от времето на земетресението, в действителност храната беше на нивото на някой дърварски лагер от 1890 или 1910 на север, с китайски готвач с коса на миша опашка, който ругае онези, които не харесват храната му. Цените бяха невероятни, но веднъж си поръчах телешка яхния и това беше абсолютно най-гадната телешка яхния, която съм вкусвал, направо да не повярва човек и понеже често ми погаждаха такива номера, аз се опитвах възможно най-твърдо да изразя своето недоволство, но човекът зад тезгяха беше кораво копеле, мисля, че беше по някакъв начин извратен, защото се отнасяше много грубо с малоумните пияници: „Какво правиш, не може така да влизаш тук, за Бога, дръж се като човек, яж или се махай.“ Питах се какво прави този тип на такова място, ако няма капка съчувствие в закоравялото си сърце за пречупените нещастници, по цялата улица закусвалните бяха такива, за бездомници, негри, алкохолици без пари, които изравят 21 цента от изпросеното за пиене и се домъкват, за да хапнат за трети или четвърти път тази седмица, а понякога не хапват и залък и ги виждаш как повръщат по ъглите бяла течност, състояща се от две бутилки вкиснато долнопробно бяло вино или сладко бяло шери, и нямат нищо в стомасите, повечето бяха с по един крак или с патерици, с превръзки на краката, заради едновременно никотиново и алкохолно натравяне, и веднъж докато вървях по Трета близо да „Маркет“, срещу „Брийнс“, беше през 1952, когато живеех на Руския хълм и още не разбирах напълно ужаса и духа на Трета улица, някакъв бездомник, хилав пребледнял бездомник като Антон Абрахам, лежеше ничком на паважа с патерица отстрани и стар вестник, който се подаваше изпод него, и ми се стори, че е умрял. Наведох се да проверя дали диша и той не дишаше, друг мъж гледаше надолу към него и двамата се съгласихме, че е умрял, след малко дойде полицай и погледна, и се съгласи, и повика кола, дребният нещастник тежеше към двайсет кила и беше мъртъв като кочан, като лед, като пън — казвам ти — и кой да забележи освен други полумъртви бездомници, отписани скапани просяци, отписани, отписани, отписани, сто пъти отписани, завинаги свършени, без нищо, завинаги отписани и задраскани, и точка. И това беше клиентелата на закусвалнята, където съм ял толкова много сутрини три яйца за закуска, суха препечена филия, купичка овесени ядки и рядко гадно размито кафе, само и само да спестя 14 цента и гордо да го отбележа в тефтерчето този ден и да докажа, че мога да живея удобно в Америка, докато работя седем дни в седмицата и изкарвам 600 на месец, мога да живея с по-малко от 17 на седмица, което при наем от 4,20 не е зле, защото трябва да харча и за храна и понякога да пренощувам, когато курсът е само до Уотсънвил, но повечето пъти предпочитам да спя безплатно и неудобно в служебните вагони на мръсните багажници — моите 26-центови закуски, моята гордост. И този безподобен полуизвратен продавач, който изваждаше храната, хвърляше ти я, фрасваше я на тезгяха, с безразличен поглед право в очите ти като някаква Стайнбекова героиня с количка със закуски от 1930, а на самата димяща кухненска печка безмълвно се трудеше китаец с наркоманска физиономия и с истинска шапка с пискюл на главата, сякаш отвлечен от Търговската улица още преди да построят сградата на ферибота, но е забравил, че годината е 1952, сънува, че е във Фриско по време на Златната треска през 1860 — и в дъждовни дни се усещаше, че в задната стаичка акостират кораби.

ПРАВЕХ СИ РАЗХОДКИ ПО „ХАРИСЪН“ и бумтящото движение от камиони към величествената конструкция на „Оукланд Бей Бридж“, който се вижда, когато човек се изкачи по хълма Харисън^[1], и напомня малко на някакъв радар на вечността в небето, огромен в синевата, пресичан от чисти облаци, чайки, безумни коли, стрелкащи се към своите цели по неговото нереално рамо над водите, сбиращи ветрове, предупреждения за бури откъм Сан Рафаел и моторници. Все там се разхождах и вървях, и поглъщах целия град Фриско в един следобед, от хълмовете над Филмор, откъдето в неделната утрин, след цяла нощ билярд, мотаене, импровизации на барабани, се виждат кораби, поели към Далечния изток, вървях покрай богаташките къщи на възрастни дами, гледани от своите дъщери или секретарки, с огромни страшни готически чудовищни фасади от отминали времена, а ниско долу е синият коридор на Голдън Гейт, лудата скала на Алкатраз, извивките на Тамълпайс, заливът Сан Пабло, съненият Сосалито, опасал скалите и горите по-натам, и прекрасните бели кораби, прокарващи следа към Сасебо. Оттатък „Харисън“, долу на „Ембаркадеро“, покрай Телеграф Хил, нагоре по Руския хълм, по улиците на забавленията в Китайския квартал, надолу през Киърни и обратно през „Маркет“ до Трета и моята трепкаща неонова участ, ах, и накрая в неделния изгрев те наистина ме зовяха, големите рамене на моста „Оукланд Бей“, и все още ме преследват в спомените ми и цялата тази невъобразима вечност и незнанието за това кой съм, докато ходя като едно голямо, дебело дългокосо бебе и се опитвам да узная кой съм, на вратата се чука, оказва се портиерът на приюта с очила със сребърни рамки и бяла коса, чисти дрехи и противно шкембе, каза, че е от Роки Маунт, и приличаше на човек, който е бачкал като портиер на хотел „Бънкъм и Наш“ в продължение на 50 изпепеляващи лета, без слънце, само с палмите във фоайето, с пури с хартиен филтър в албумите на Юга с него и скъпата му майка, очакваща го в заровена дървена колиба от гробове, с цялото това пюрирано историзирано минало, въззело се подземие с петното на мечката, кръвта на дърветата и отдавна разорани царевични ниви и негри с отдавна заглъхнали в гората гласове, и отдавна утихнал кучешки лай, този мъж също бе стигнал до Западния бряг като толкова много други изкоренени американски елементи и беше блед, и към шейсетте, и се оплакваше от някаква болест, може някога да е бил красив заможен кавалер на дами, но сега беше забравен портиер, може да е бил за малко в затвора за фалшификации и безобидни измами и може също да е бил чиновник в железниците, и може да е плакал и никога да не е успял, и в такива дни, предполагам, е виждал гредите на моста над трафика по „Харисън“ като мен, и се е будил в сутрините със същото чувство на безпътица, сега ме вика на вратата и нахлува в света ми, и стои на излинелия килим в коридора, протрит от черните стъпки на мършави старци през последните 40 години от земетресението насам, и тоалетната е потъмняла и мръсна като последната тоалетна чиния, предполагам това е краят на света, гадният край на света, и сега тропа на вратата ми и аз се будя и казвам: „Как, какви, какво, по гадовете, правят, та да не мога да дремна? Какво са се разлумдумдумкали? Що за аларма пред вратата ми в търбуха на нощта, след като всичко живо знае, че нямам ни майка, ни сестра, ни баща, ни дявол, ни дом“, ставам от леглото, сядам на леглото и казвам „Опа!“, и той казва „На телефона!“, и аз навличам джинсите, натежали от нож и портфейл, взирам се в моя железничарски часовник, окачен на вратичката на дрешника срещу мен, отброяващ времето безшумно, и той показва 4:30 в неделната сутрин, слизам по килима на мизерния хотел по джинси, без риза, и слагам сива размъкната работна риза, вдигам слушалката в сънената будка на нощния портиер с решетка и плювалници, и окачени ключове, и стари прани пешкири, скатани на купчина, с разръфани ръбове, и с имената на всички хотели, през които са минали, на телефона е началник личен състав. „Керуа?“ „Да“. „Керуа, на смяна с бригадата на Шърман за местен курс тази сутрин в 7.“ „Шърман, местен курс, ясно.“ „От депо Бейшор, знаеш ли го къде е?“ „Да“. „Беше същата смяна и миналата неделя. Окей, Керуа-а-а.“ И двамата затваряме едновременно, и си викам окей, скапаният Бейшор, скапаният заядлив, мечтан, откачен Шърман, който не може да ме трае, особено когато бяхме на депото на Редууд да маневрираме вагони и той все ме слагаше отзад, макар че с една година опит щеше да ми е по-лесно да съм отпред, но аз трябва да работя отзад и той иска да съм там с дървения клин, когато някой вагон или група вагони спре, за да не тръгнат обратно и да направят сума катастрофи, карай да върви, по-натам ще заобичам и железницата и Шърман ще ме заобича някой ден, и изобщо ще я карам ден за ден.

И ето я моята стая, малка, сива в неделното утро, сега безумието от улицата и предната нощ са отлетели, бездомниците спят, един-двама проснати на тротоара с празна кутия за просия на перваза — грабва ме вихърът на живота.

И ЕТО МЕ ПРИЗОРИ в моята мрачна килия — 2½ часа до времето, когато ще пъхна своя железничарски часовник в джоба на джинсите си и ще хукна, оставяйки си точно 8 минути до гарата и до влак №112 на 7:15 ч., който трябва да хвана, за да измина петте мили до Бейшор през 4 тунела, излизайки от тъжната сумрачна част на Фриско с дъждовните устия на мъгливите утрини, в неочаквана долина с голи хълмове до морето, отляво е заливът, мъглата струи навътре като в сън през проливите, с малките бели къщи, разположени реалистично за предколедните сини тъжни светлини — цялата ми душа и прилежащите й очи наблюдаваха реалността на моя живот и моята работа в Сан Франциско, с онова приятно потръпване в слабините от превръщането на сексуалната енергия в болка през порталите на труд, култура и естествен мъглив страх. Ето ме в моята тясна стаичка, опитващ се да излъжа себе си, да почувствам, че тези следващи 2½ часа ще бъдат добре запълнени, захранени с работа и приятни мисли. Толкова вълнуващо е да чувствам как сутрешният хлад обгръща дебелите ми завивки, докато лежа там, часовникът тиктака срещу мен, прострял съм крака в уютните бедняшки меки чаршафи с дупки и кръпки, сгушен в собствената си кожа, богат, не харча и цент — поглеждам в тефтера си — и се взирам в словата на Библията. На пода намирам брой на „Кроникъл“ от събота следобед, отворен на спортната страница с новини за футболните срещи във Велика Америка, чийто край безрадостно съзирам в процеждащата се сива светлина. Фактът, че Фриско е построен от дърво, ме радва в моя покой, знам, че никой не ще ме обезпокои в следващите 2½ часа и всички бездомници спят в своето легло от вечност, будни или не, с бутилка или не, само радостта в сърцето ми е от значение за мен. На пода лежат обувките ми, големи груби работни обуща, с които да газя камънаците и които да държат глезените ми стегнати — солидни туристически обувки, които, като ги обуеш и сложиш една до друга, знаеш, че сега работиш и това е, тези обувки не се използват за други неща като удоволствия, ресторанти или разходки. От предната вечер обувките са на пода, до туристическите обувки лежат чифт сини платненки а ла 1952, с които крача безшумен като призрак по насечените хълмове на моя Фриско, в блещукащата нощ от върха на Руския хълм, поглеждам над покривите на Норт Бийч и неоновите светлини на мексиканските нощни заведения, слизам към тях по стъпалата на „Бродуей“, под която копаят планински тунел, обувки, подходящи за крайбрежни алеи, морски гари, хълмове, паркови поляни и панорамни площадки. Работните обуща, покрити с прах и машинно масло, смачканите джинси, коланът, синята железничарска гайка, нож, гребен, ключове, ключове за стрелките, ключ за служебния вагон, коленете побелели от ситния пясък в коритото на река Пахаро, дъното черно от омаслени сандъци с пясък, от един маневрен локомотив в друг, сивите къси работни панталони, мръсната тениска, износените шорти и измъчените чорапи на моя живот. И Библията на масичката до фъстъченото масло, марулята, хлябът със стафиди, пукнатината в мазилката, вкоравеното от прах дантелено перде, което вече не е никаква дантела, а кора от вечен прах в този мизерен приют и сцена за третостепенни роли, със зачервени очи на хремави старци, умиращи там, втренчени без надежда в мъртвата стена, прашните прозорци едва пропускат погледа и всичко, което се чува от шахтата между вътрешните стени, е плачът на едно китайско дете, чиито родители все му шъткат да мълчи, а после му крещят, той беше една досада и китайските му сълзи бяха упорити и интернационални и събираха във фокуса си нашите чувства, макар никой от другите обитатели да не показваше това освен със спорадично прокашляне в коридора или стенания в кошмарен сън — от такива неща и от небрежността и безчувствения поглед на алкохолизираната камериерка, пяла някога в църковния хор, пердетата се бяха просмукали от желязо и висяха вкоравени, и дори прахта в тях беше желязна, и разклати ли ги човек, те се трошат и падат на късове по пода като железни криле, и прахта влита в носа като стоманени стружки, и те задушава до смърт, затова никога не се докосвах до тях. Стаичката ми в 6 сутринта в уютната сутрин (в 4:30) пред очите ми през цялото време, бистрото време за кафе, кипвам вода на котлона, добавям кафе и разбърквам, по френски, бавно и внимателно си сипвам в бялото тенекиено канче, добавям захар (не захар от калифорнийско цвекло, каквато би трябвало да използвам, а захар от нюорлианска тръстика, защото толкова пъти съм карал цвекло от Оукланд за Уотсънвил, товарна композиция от 80 открити вагона, пълни единствено със скръбни глави цвекло като главите на екзекутирани жени). Гадна работа, но ето че сега съм сам и си приготвям препечените филийки от хляб със стафиди на специално огъната тел върху котлона, хлябът припуква, намазвам маргарин върху все още парещата филийка, хлябът хрущи, маргаринът се разтапя и потъва златист между препечените стафиди и ето ти филийката. После две яйца, изпържени внимателно, бавно в маргарин в моя жалък скитнически тиган, дебел наполовина на 10-центова монета, ако не и по-тънък, малка тенекиена вещ, подходяща за лагеруване на открито, яйцата бавно цвърчат в него и се издуват над маслото, ръся малко чесън и сол върху тях и когато жълтъците се забулят под тънка ципа белтък, сготвен от горещината на капака, с който покривам тигана, значи са готови, вадя ги и ги полагам върху готовите картофи, сварени на малки парчета и разбъркани с бекон, който вече съм изпържил на малки късове, нещо като грубо намачкани варени картофи с бекон и димящи яйца отгоре и отстрани малко маруля и малко фъстъчено масло. Бях чул, че фъстъченото масло и марулята съдържат всички необходими витамини и след като вече бях свикнал да ям тази комбинация заради нейния чудесен вкус, предизвикващ носталгия, закуската ми е готова в 6:45 и докато се храня, се и приготвям едно по едно, и докато измивам последната съдина и изпивам последната глътка кафе, и изплаквам бързо чашата на горещата струя, и я изтръсквам да изсъхне, и я връщам на мястото й до котлона и кафявата кутия, в която държа продуктите, увити плътно в кафява хартия, вече откачам спираческия си фенер от дръжката на вратата, прокъсаното разписание отдавна е сгънато и готово в задния ми джоб, всичко на място, ключове, разписание, фенер, нож, кърпичка, портфейл, гребен, железничарски ключове, пари и аз самият. Гася лампата в кирливата, парцалива уродлива стаичка и се втурвам в мъглата на залива, като се спускам по скърцащите стъпала през площадката, където старците още ги няма с неделните им вестници, още спят, а някои от тях чувам как се размърдват в стаите си и се будят със стонове, тракане и скърцане и звуци на ужаса, спускам се по стълбите на път за работа, пътем поглеждам часовника на рецепцията. Двама-трима бодри старци вече седят в тъмнокафявото фоайе под звънкия стенен часовник, беззъби или печални, или елегантно мустакати — какво ли се върти в главите им, докато гледат младия неуморим влаков спирач бродяга, устремен към своите неделни трийсет долара — какви ли спомени за стар роден дом, издигнат без чувства, грубата съдба, отнела съпруги, деца, луни — срутените библиотеки на тяхното време — старци от дървения Фриско, оплетен в телеграфни жици в сивата мъгла на времето, седящи в своите кафяви морски дълбини, и още ще са там, когато се върна следобед, с лице, опалено от слънцето, което в осем ще се разискри и ще ни устройва слънчеви бани в Редууд, още ще са там с лица като тесто в зеленото подземие и още ще препрочитат уводната статия и няма да знаят къде съм бил и защо, и какво. Не изляза ли оттам, ще се задуша, не се ли махна от Трета улица, ще се превърна в червей, за спане и излежаване с бутилка в леглото и слушане на радио, и готвене на закусчици и почивка става, но, майчице, трябва да вървя на работа, бързам надолу по Трета към „Таунсенд“ да хвана влака в 7:15 — имам 3 минути, паникьосвам се, тичам, по дяволите, не тръгнах навреме, препускам под моста на „Харисън“ към моста „Оукланд Бей Бридж“, покрай „Швайбакер-Фрей“, голямата печатница с мътни червени неонови букви, там винаги ми се привижда духът на баща ми, покойният началник, тичам покрай негърските бакалници, откъдето си купувам фъстъченото масло и хляба със стафиди, по железничарската уличка с къщи от червена тухла, сега влажна и мъглива, пресичам „Таунсенд“, влакът тръгва!

СМОТАНИ ЖЕЛЕЗНИЧАРИ, началник-влакът Джон Дж. Копъртуанг, 35 години чист стаж в добрата стара „Ю.Т.“, стои в сивото неделно утро със своя златен часовник и го гледа, застанал е до локомотива и си разменя шеги със стария машинист Джоунс, младият огняр Смит с бейзболната шапка седи на мястото си и дъвче сандвич.

— Какво ще кажеш за стария Джони О завчера, май не направи толкова тъчдауна, колкото очаквахме.

— Смит заложи пет долара в игралната в Уотсънвил, че онзи ще направи трийсет и четири.

— Бил съм в игралната в Уотсънвил.

Били са в игралната на живота и са играли един до друг, всички тези безкрайни покер нощи в гарови помещения от тъмнокафяво дърво, пропито с миризмата на смачкани фасове от пури, плювалникът стои там от 750 099 години, кучето влиза и излиза и старите момчета се привеждат, мърморейки, до старите кафяви абажури, а също и млади момчета в новите си униформи на влакови спирачи, с разхлабени вратовръзки и захвърлени сака, с широка младежка усмивка на доволни, прости, сити, трудоустроени, здравноосигурени, пенсионирани, хоспитализирани, изпратени във вечния им път железничари. 35–40 години стаж, след което стават началник-влакове и с години са ги викали началници личен състав посред нощ, кряскайки: „Касиди? Тази седмица си с Максимуш по местния, нали си на линия“, но сега като стари мъже вече имат само редовна работа, редовен влак, началник на № 112 със златен часовник, врещи шегите си към старото куче лудия дяволски машинист Уилис, най-откаченият тип отсам Франция и франко гара, разправят, че веднъж качил локомотива по онзи ненормален наклон… 7:15, час на тръгване, докато търча през гарата и чувам камбанката и пуфкането на парата, потеглят, леле, излитам на перона и моментално забравям или по-точно изобщо не съм знаел от кой коловоз, и се въртя, объркан, докато се чудя от кой коловоз, а не се вижда никакъв влак и губя там време, 5, 6, 7 секунди, докато влакът потегля, но съвсем бавно, отлепя и човек, дори някой дебел началник, с лекота ще изтича и ще го хване, но когато подвиквам на помощник началник-движение „Къде е 112?“ и той отговаря на последния коловоз, където не ми е минало през главата, че може да е, аз хуквам и преодолявам хората като нападател от футболния отбор на Колумбийския университет, и се включвам по перона, като се врязвам в противниковата защитна линия, както когато нападателят носи топката наляво, финтира с врат и глава, устремява топката, сякаш ще се хвърли със скок към линията, и всички инстинктивно се втурват с теб натам, когато внезапно се свиваш и като вихър минаваш в коридор покрай защитника, литваш го, и преди да разбереш, вече летиш в коридор, летя по перона и виждам влака на 30 ярда, и още докато гледам, набирам страхотна мощ, но не както ако бях погледнал секунда по-рано — но тичам, знам, че мога да го хвана. На задната платформа стоят влаковият спирач и началник-влакът, който се връща от смяна, старият Чарли У. Джоунс, този имаше седем брака и шест деца и веднъж в Лик или май беше в Кайоти не виждаше от парата, но си намери фенера на контролния вентил под моята жепейска кокарда и му дадоха петнайсет заплати, и ето го сега в неделната екстра свежа сутрин той и младият спирач гледат невярващо как стажант-спирачът тича като луд състезател след заминаващия влак. Искам да извикам „Пусни въздуха сега!“, защото знам, че когато пътническият влак потегли, още на първите стрелки източно от гарата пускат леко въздуха да проверят спирачките по сигнал от локомотива и това забавя влака за миг и ще успея да го хвана, но те не пускат въздуха, гадове, и с ужас разбирам, че ще трябва да тичам като ненормален. Но изведнъж ме спохожда неудобство за това какво ще си кажат хората, като гледат някого да търчи така дяволски бързо с пълна скорост, да спринтира като някакъв Джеси Оуенс само за да хване проклетия влак, и с цялата си истеричност се чудят дали ще се пребия, когато се хвана за задната платформа, и ще се размажа и ще се пльосна възнак на прелеза и когато влакът се източи, старият сигналист ще види, че всичко лежи на земята в същия гювеч, в който всички ние, ангели, ще умрем и дори не познаваме своя диамант, о, небето ще ни просветли и ще отвори очите ти — ще отвори очите ни, отвори очите ни. Знам, че няма да се пребия, вярвам на обувките си, на захвата си, на силата си и не ми трябва мистична сила да измеря мускулатурата в гръдния си кош — но дявол да го вземе, неудобно е пред хората да те гледат как спринтираш като ненормален след влака, особено двамината, които ме зяпат от края на влака, клатят глави и викат, че не мога да го хвана, докато продължавам да тичам, обезсърчен, след тях с отворени очи, опитвайки се да им покажа, че мога, и да не истеризират и да не се смеят, но разбирам, че не ми е по силите, не бягането, не скоростта на влака, който две секунди след като се отказах от това сложно преследване, действително забави ход на стрелката заради въздуха, преди да отпуфти отново и завинаги за Бейшор. Така че закъснях и старият Шърман ме намрази и щеше да ме намрази още повече.

ЛАЙНАТА, КОИТО ТРЯБВАШЕ ДА ЯМ самотен по железопътната земя, равните отсечки на дългия Бейшор, които трябва да измина, докато стигна до проклетия служебен вагон на Шърман на 17-и коловоз, готов да тръгне с маневрения локомотив, обърнат към Редууд, и трите часа сутрешна работа. Слизам от автобуса на Бейшорския път, спускам се по малката уличка и ето ме и мен — момчетата се возят на маневрената машина в депото и започват да крещят към мен от горната и долната платформа „Скачай при нас“, в противен случай щях да закъснея с още 3 минути, но сега скачам на малкия локомотив, който моментално забавя ход, за да ме вземе, и без това е сам, не тегли нищо освен тендера, момчетата се връщат от другия край на депото, където са се прехвърлили на коловоза, който трябва, и се връщат по него. Този младеж ще трябва да се научи сам да се оправя, нагледал съм се на млади говеда, дето си мислят, че морето им е до колене, а не са навреме и работата трябва да чака някакъв измекяр, гьонсурат престъпник — РАВНИС! с огромната сянка от пламъка на своите злодеяния — от Сан Франциско до Бейшор и последният конец на последната финтифлюшка на прецизната внимателна работа — железопътната земя и лайната, които ям, пристигам пеш с наведена глава пред Шърман, който гледа, часовникът тиктака, с недоволен поглед времето да даде знак за тръгване, неделя е, няма време за губене, единственият ден в дългата седемдневна работна седмица, в който има възможност да отдъхне малко у дома, и не щеш ли „Лелее“ и не щеш ли „Кажи на това копеле, студента, не отиваме на екскурзия, по дяволите, това пъхтене, как я мислиш, ти си една голяма беля, ЗАКЪСНЯХМЕ“, и така дотичвам закъснял. Старият Шърман седи във вагона над разписанието, когато ме вижда със студените си сини очи, и казва: „Знаеш, че трябва да си тук в 7:30, защо тогава пристигаш в 7:50, закъсня с двайсет минути, какво си въобразяваш, да нямаш рожден ден?“ И той се изправя, и се навежда от задната платформа да даде на хората в локомотива сигнал за тръгване, композиция от около 12 вагона, лесна работа, и потегляме отначало бавно, набираме скорост, „Запали огъня“, казва Шърман, той носи чисто нови обувки, сякаш купени вчера, и забелязвам чистия му гащеризон, който жена му е изпрала и поставила на облегалката на стола тази сутрин вероятно, и аз се завтичам и мятам въглища в печката, и взимам два фитила, и ги паля, и ги пускам вътре. О, четвърти юли, когато ангелите се усмихват на хоризонта и всички багажници със заблудени луди се завърнат при нас от Лоуел на моята душа млада, и единствена, възпята чакана надежда за молитвени ангелски небеса и, разбира се, сън, всевиждащо око, но сега откриваме липсващия палячо, скапаният старец даже още не се е качил на влака и Шърман поглежда кисело назад, и вижда човека да маха от петнайсет метра да спрем и да го изчакаме и понеже е стар железничар, той естествено няма да се затича или да се забърза, то се знае, началник-влакът Шърман трябва да остави разписанието, да стане от бюрото и стола, да дръпне парата и да спре проклетия влак заради задния спирач Аркънсо Чарли, който вижда това и се влачи небрежно в размъкнатия си гащеризон, значи и той е закъснял или най-малкото е ходил да си чеше езика в кантората на депото, докато чака тъпия преден спирач, който уж трябва да е отпред в машината. „Първо ще вземем един вагон в Редууд, вие само ще слезете на кръстовището и ще чакате сигнала.“ „Не съм ли отпред?“, питам. „Ти си отзад и без това няма много работа и искам да приключим бързо“, зъби се началник-влакът. „Спокойно, изпълнявай нарежданията и внимавай за сигналите.“ Спокойна неделна сутрин в Калифорния, потегляме, трака-трак, тудуф-тудуф, напускаме депото на Бейшор, спираме за миг на главната линия да изчакаме зеления влак, 71 или който е там, продължаваме нататък и пътуваме през гористи дерета и през градски долчини, и прелези, и паркинги със снощни служители, и станфордски парцели, към нашата дестинация, която вече се вижда, и за да убия времето, се качвам с вестника в купола на служебния вагон и чета последните новини на главната страница, а също пресмятам парите, които съм похарчил този ден, в неделя не съм похарчил и стотинка — Калифорния прелита покрай нас и ние гледаме тъжно как целият залив се изнизва зад нас и разговорът пада до някакви студентки в Санта Клара и начина, по който са облечени, назад е мъгла и ние продължаваме и отново излизаме под слънцето на неделната велика Калифорния.

В Редууд слизам и чакам на печалните омазнени траверси на железопътната земя с червен флаг, с петарди и запалителни фитили в задния джоб и смачкано разписание, и оставям дебелата си ватенка в служебния вагон, и стоя там с навити ръкави близо до прага на една негърска къща, братята седят по ризи, пушат цигари и се смеят, малка дъщеря стои сред цветята в градината с лопатка и кофичка и плитчини, а ние, железничарите, си даваме безмълвни сигнали, взимаме цветята според инструкцията за внимателност и старателност на стария блуден началник-влак, черен работник Шърман, внимателно, синко, да не стане грешка:

„Неделя сутрин, 15 октомври, взимаме вагон с цветя в Редууд, диспечер М.М.С.“

ПЪХАХ ДЪРВЕНИЯ КЛИН под колелата на вагона и гледах как се огъва и скърца, докато вагонът спре в него, а понякога не спираше, ами минаваше през него и го оставяше сплескан на релсата с огънати трески. Много отдавна в следобедите в Лоуел се питах какво правят изцапаните мъже с вагоните и с дървени трупчета в ръцете и когато, високо над рампите и покривите на грамадните сиви складове на вечността, съзирах безсмъртните облачни канали от тухлено време, дрямката така осезаема в юлския град, че изпълваше дори усойния сумрак на татковата печатница, където държаха големите колички за прекарване на хартията с малки колелца и плоски лъскави платформи, и боклуци в ъглите, и странични капаци, мастилото засъхваше в излъсканото дърво, дълбоко като черна река, потънала там завинаги, в контраст с пухкавите сметанови облаци навън, печатницата се вижда, ако човек застане на прага на прашната външна врата, Лоуел Дикенс, 1830, постройки от червена тухла, облаците се носят като в стар анимационен филм със сива дагеротипна загадъчност в блудните оплодени води на канала. Така беше и в следобедите на уличката с червени тухлени къщи зад „Ю.Т.“, при спомена за почудата ми от бавното смазващо движение и скърцането на грамадните вагони, закрити, открити или голи платформи, които се движат с неумолимото стоманено притискане и отекващи удари на стомана о стомана, потръпването на цялото желязно съоръжение, вагон, който се движи със спусната спирачка — monstre empoudrement de fer en enfer^[2], страховитите мъгливи нощи в Калифорния, когато виждаш през мъглата чудовищата, преминаващи бавно, и чуваш скърцането на безмилостните колела, за които веднъж началник-влак Рей Майлс по време на един от моите стажантски курсове ми каза „Когато тези колела минават през крака ти, изобщо не им пука за теб“, по същия начин както с дървото, което принасям в жертва. Това, което вършеха онези оцапани мъже, някои застанали върху вагоните, сигнализиращи далеч надолу по каналите и уличките от червена тухла в Лоуел, и някои старци, които се влачеха бавно и лениво като бездомници през релсите без нищо за правене, дългата редица вагони, които минаваха със скърцане, от което човек стисва зъби, и огромните стоманени релси, които се огъваха върху земята и разтягаха връзките, вече знаех от работата си на местните курсове с Шърман в неделя, че използваме дървени клинове заради наклона на терена, който кара задвижените вагони да продължават и ти трябва да се возиш с тях да ги запъваш и спираш с клинове. Уроци, които научих там, като „Запъни добре спирачката, да не тръгнем да гоним гадината обратно към града, когато другият вагон го удари“, окей, но аз спазвам правилата за безопасност от правилника до последната буква и ето че трябва да работя като заден спирач в бригадата на Шърман, ние сме подготвили нашия неделен сутрешен богослужебен цветен вагон и сме се поклонили на неделния Бог в тъмното, всичко е подготвено по този начин и според древни традиции, стигащи чак до дърворезницата на Сътър^[3] и времето, когато пионерите, отегчени от цяла седмица мотаене около железарския магазин, си обличат неделните дрехи и пушат пред дървената църква, и старите железничари от XIX век и от невъобразимо древната „Ю.Т.“ от друга ера, с цилиндри на главите и цветя в петлиците, са пристигнали с няколко вагона в златния град със своите маниери и различен говор и мисли. Подават сигнал и пускат вагона, аз изтичвам с клин в ръка, старият началник-влак вика „Запъни го здраво, много бързо се движи, ще го стигнеш ли?“, „Окей“, и аз побягвам, без да бързам, изчаквам и ето че грамадният вагон се приближава към мен, тъкмо е сменил коловоза от линията на локомотива, където (напред) са извършили смяната на релсите, началник-влакът мести стрелката, чете разписанието, дърпа стрелката — и аз се мятам на стъпенката по всички правила на безопасността, с едната ръка се държа, с другата натягам спирачката бавно и прецизно, намалявам, докато стигна до композираните вагони, и внимателно пускам моя спрян вагон, който се удря в тях, даннн — вибрации, вътрешността им потръпва, внимателно носеният като пеленаче товар също трепери, от удара всички вагони се отместват напред с един лакът и смазват предварително поставените клинове, скачам и поставям дървен клин и леко го подпъхвам под стоманения ръб на чудовищното колело и всичко спира. Тогава се връщам да поема следващия вагон, който идва по другия коловоз доста бързо, затичвам се, като по пътя вдигам дървения клин, мятам се на стъпенката, спирам го, спазвам правилото за безопасност, като се държа с една ръка, и забравям думите на началник-влака „Запъни го здраво“, а трябваше да ми дойде акълът още тогава, защото година по-късно в Гуадалупе, на неколкостотин мили нататък по линията, недозатегнах спирачките на три вагона платформи, на които спирачките все са с ръжда и хлабави вериги, недозатегнах с една ръка от съображения за безопасност, с едната се държах да не би някое друсване да ме изхвърли под безмилостните колела и вместо дърво да подложа крехки кости — прас, в Гуадалупе пуснаха няколко вагона в моите недозапънати платформи и всичко потегли надолу по наклона обратно към Сан Луис Обиспо, ако старият началник-влак не беше нащрек, надникнал от служебния вагон над разписанието да види това шествие, втурвайки се да мести стрелки пред него, отключвайки стрелките с бързината на приближаващите вагони, като в някаква комична циркова сценка, с широките си клоунски панталони и истеричен ужас, търчейки от една стрелка към следващата, и хора, които крещят отзад, локомотивът потегля след вагоните и ги настига, като почти ги тласва напред, но сцепките захващат точно навреме и локомотивът удържа цялото шествие, на 30 стъпки от последния изхвъргач, който останалият без дъх началник-влак нямаше да успее да премести, всички щяхме да загубим работата си, моето спиране по правилник не бе взело под внимание инерцията на стоманата и лекия наклон на терена… ако на Гуадалупе бях в бригадата на Шърман, много псувни щях да отнеса, Керуааа.

ГУАДАЛУПЕ Е на 275,5 мили лъскави релси от Сан Франциско, на него е кръстено цялото подразделение, „Гуадалупе“, цялата тихоокеанска линия започва от тези печални задънени улици на Трета и „Таунсенд“, където тревата расте от сгурията като зелената коса на стари токайски герои, отдавна приведени към земята като железничарите от XIX век, които видях в полята на Колорадо на малки гари, приведени към спечената прашна земя, в сандъци, с устни, изядени от червеите, плюещи пръст, приспивани от щурците, потънали в гробове, в пръстта на земята, о, човек би си помислил, че те не са страдали и не са росили с пот тази равна земя, не са изричали думи на скръб и гняв с почернели от сажди устни, вече не вдигат повече шум от гумата на форд, чиято ламарина звъни в слънчевите ветрове този следобед, призрачни товарни гари като Шайен Уелс и Уънпост, старите железници като „Денвър и Рио Гранде“, „Северна тихоокеанска“, „Атлантическа“, няма ги вече. Крайбрежното поделение на старата „Ю.Т.“, построено преди н’ам колко си години като малка откачена линия по хълмовете на Бейшор, като някакъв ненормален маратонски маршрут за европейски бегачи, това е била тяхната златоносна бандитска линия в мастилените нощи на Зоро и непроницаеми плащове. Но сега вече е модерното крайбрежно поделение на старата „Ю.Т.“ и то започва от тези печални задънени улици в 4:30, когато там истерично се изсипват „Маркет Стрийт“ и „Сансоми“, както казах, за да хванат влак 112 и да се приберат у дома навреме за телевизията в 5:30, за предаванията с каубоите пищовлии и децата на Нийл Касиди. 1,9 мили до 23-та улица, още 1,2 мили до Нюкоум, още 1,0 миля до „Пол Авеню“ и така нататък, като тези са малките спирки по петте мили на кратката линия през 4 тунела до големия Бейшор. Бейшор се пада на 5,2 мили, както казах, на склона на тази огромна долина, която понякога изчезва в зимния сумрак зад булото на големите прииждащи мъгли без звук, но сякаш долавяш бръмченето на радара, старомодната застинала гримаса с устието на Картофената нива^[4], вълните на Джек Лондон, които се вливат от суровия северен Пасифик с малка точка, кабина, старинен борд, потънал кораб, рибите плуват през тазовите кости на стари любовници, лежат преплетени на морското дъно като охлюви, неразличими кост по кост, претопени в сепията на времето, тази мъгла, тази ужасна сурова сиатълска мъгла, която се ражда в Картофената нива и носи съобщения от Аляска и от алеутския монголоид, и от тюлена, и от вълната, и от смеещия се делфин, мъглата на Бейшор, която идва на вълни и се влива на потоци, и се стеле, и залива с мляко хълмовете, и си мислиш „Лицемерието на хората прави тези хълмове жестоки“. Отляво на Бейшорските възвишения се открива равната синева на залива на Сан Франциско чак до Оукланд и влакът по старата линия трака-трака и превръща малката сграда на Бейшорското депо в играчка за преминаващите, а е толкова важна за железничарите тази миниатюрна жълта барака с чиновници, графици, документи от оризова хартия, разрешителни от началник-влакове, пътни листове, забити и напечатани и подпечатани от Карни, Небраска, с мучащи говеда, пътуващи по три различни железопътни линии, и тям подобни подробности, проблеснали за миг, и влакът продължава покрай кулата Виситасион, която за железничарите от вътрешността на страната изобщо не е мексиканско име, Ви Си Та Сион, а просто си му казват Визитейшън, като болнична визитация, и често чуваш „Кула Визитейшън, Кула Визитейшън“, ха-ха-ха-ха. Пост 6,9, следващият пост е 8,6 мили, „Бътлър Роуд“, който далеч не представлява за мен тайна, още преди да стана спирач, тук беше голямата и тъжна сцена на моята нощна служба като гаров работник, когато крачех по чакъла с фенерчето си покрай товарна композиция от 80 вагона и записвах номерата им уморен, и преценявах разстоянието, което ми остава, по тъжната улична лампа на „Бътлър Роуд“, която светеше пред мен в края на редицата от дълги, тъжни, окадени до черно вагони в желязната червеновагонна тъмна жепейска нощ без нито една звезда в небето и с профучаващия покрай мен експрес и с аромата на локомотивен въглищен пушек, докато стоя отстрани и ги пропускам, и далече напред по линията в нощта към летището на южен Сан Фран се вижда червената светлина, която размахва в мрака марсови сигнали, големи червени сигнали нагоре-надолу, хвърлящи искри в ясното, чисто, осквернено небе на Калифорния в късната калифорнийска вечер през есента, пролетта, зимата, лятото, високо до върха на дърветата. Всичко това на „Бътлър Роуд“, който не е тайна за мен, всичко знам, можех да измеря колко ми остава и по гигантския червен неонов знак, дълъг сякаш шест мили, УЕСТКОУСТ БЕТЛИХЕМ СТИЙЛ, докато преписвах номерата на вагоните JC 74635 (Джърси Сентръл), D&RG 38376 и NYC и PR и така нататък, и работата ми се свършваше, когато почти се изравнявах с големия неонов надпис, което означаваше, че жалката улична лампа на „Бътлър Роуд“ е само на 50 стъпки и нататък няма повече вагони, защото това беше кръстовището, където ги отделят и композират на друг коловоз от южните депа, разни неща като спиране и маневриране, които научих по-късно. И така, пост 9,3 Сан Фран, каква безрадостна главна улица, боже мой, фината мъгла я изпълва и малките неонови коктейли с черешка на клечка за зъби, и безрадостни мъгливозелени броеве на „Кроникълс“ на тротоара, монети от 10 цента дрънчат в тенекиени кутии и барове с дебели бивши рейнджъри с мазни коси, които пият вътре, и октомври в билярдните клубове и навсякъде, където влизах да хапна някой шоколадов десерт или една супа между задълженията си на гарата, докато работех като гаров служител, и наблюдавах отчаянието в тези места, човешкото, а после трябваше да се върна на другия край, цяла миля към Залива, към големите кланици на „Армър и Суифт“, където преписвах номерата на хладилните вагони с месо и понякога стъпвах встрани да изчакам местния влак да влезе в коловоза, и понякога местех стрелките, а стрелочникът или началник-влакът винаги ми казваха кои стоят и кои се сменят. Все нощем, все тая мека почва, сякаш гюбре, а всъщност издълбана от плъхове, нямат брой плъховете, по които съм хвърлял камъни, докато ми призлее и се върна бързешком, сякаш бягам от кошмар от онази дупка, и понякога си измислях номера, вместо да се доближа прекалено до купчините наредени дърва, които бъкаха от плъхове, сякаш бяха тяхното царство. И тъжните говеда, които мучаха вътре, където дребни заядливи мексиканци и калифорнийци със сурови неприятни неприятелски лица и скапани таратайки изпълняваха скапаната си работа — докато накрая една неделя, докато работех при складовете на „Армър и Суифт“, установих, че Заливът е само на двайсет крачки, без да съм знаел, зад някакво сметище с боклукчийски камион и територия на плъховете, която беше още по-ужасна, но нататък водите се къдреха сини и в тихата утринна бистрота блестяха като огледала и се простираха към Оукланд и Аламеда отсреща. И в острия вятър онази неделна сутрин аз чух шепота на тенекиените стени на разрушените и изоставени складове на кланицата с животински останки и мъртви плъхове, убити от местните служители в почивните дни, а някои може би дори от камъните, които носех в джобовете на ватенката си да се предпазвам, но преди всичко систематично избити плъхове, разхвърляни наоколо под мъчителните облаци във ветровития ден с големи сребристи самолети от цивилизована надежда, които се издигат над смрадливото сметище и над мръсните тенекиени постройки, устремени към небето. Буа, гххх, ияу — ужасните мръсни стенания, които се носят в тези осрани от мухите силози и умъртвени тенекиени коридори, мръсна солена пяна, буа гххх буа, свърталище на плъха, на брадвата и на чука, говедата мучат и всичко това, един огромен ужас в южен Сан Франциско, това е пост 9,3. По-натам препускащият влак те превежда през Сан Бруно в широка открита дъга покрай блатата на летището, следва Ломита парк, пост 12,1 с прекрасни дървета, секвоите преплитат корони и си говорят за теб, докато минаваш оттук в локомотива и пещта хвърля всемогъщата ти червена сянка в нощта. Виждаш малки калифорнийски къщи с веранди и как във вечерта хората пийват в своите всекидневни, отворени към чистия въздух, звездите, надеждата, които малките деца виждат в малките си легла, слагат ги да спят, гледат нагоре и виждат трепкащи звезди над железопътната земя, и влакът свири, и те си мислят тази вечер, звездите ще се виждат, те идват и си тръгват, и си тръгват, те ме ангелизират, аз сигурно съм от страна, където оставят децата да плачат, аз искам да съм дете в Калифорния, когато слънцето се скрие и експресът профучи, и аз виждам през секвоите или смокиновите дървета моята трепкаща млекодайна надежда, която грее само за мен, независимо от ужасяващите кафкиански циментови фабрики при Перманенте Крийк, независимо от плъховете в кланиците на Южния град, независимо, не, не и не, ще ми се да бях дете, положено в креватчето в хубава къща с веранда, а родителите ми да пийват във всекидневната, в рамката на прозореца, отворен навън, към двора със столове на поляната и оградата, кафявата дъсчена ограда с остри върхове, в небето звезди, в чистата, суха благоуханна нощ, а наблизо, току зад храстите, зад дървата и старите гуми, лежи линията на старата „Ю.Т.“ и влаковете профучават и проблясват, тудум, тудум, черният локомотив гърми, вътре изцапани червени мъже, тендерът, след него дългият като змия товарен влак и всички номера и всичко, профучават, тадам, с трясък, светът се изнизва, целият, завършен от малкия уютен служебен вагон с опушена кафява светлина вътре, където старият началник-влак седи наведен над пътните листове, а горе, в купола, седи задният спирач, поглежда от време на време и говори на себе си, целият черен, и задните светлини, червени, лампите на задната врата на вагона, цялото това нещо профучава и завива към Бърлингейм, към Маунтин Вю, към разкошния Сан Хосе в нощта и още натам, към Гилрой Карнадеро Корпорал, и песента на онази птичка в Четъндън призори, и Лоугън в странната нощ, пълен със светлини и насекоми, и морските блата на Уотсънвил, по тази дълга, дълга линия, която не се губи под полунощната звезда.

ПОСТ 46,9 е Сан Хосе, сборен пункт на сто странстващи бездомници, излежаващи се в тревите покрай релсите със своя багаж от боклуци, със свои другари, покрай частни резервоари за вода, от които пълнят своите тенекиени канчета, за да си сварят кафе или чай, или супа, със своята бутилка токайско или по-често мускатово. Навсякъде около тях е мускатовата Калифорния, парцаливи бели облаци се носят в синьото небе над долината на Санта Клара, идват от Бейшор, където духа силен вятър с мъгла, проникват през проходите на Южния град и тишината тегне над закътаната долина, в която бродягите са намерили временен подслон. Сънливата жега лежи в сухите треви, само кухи тръстикови стъбла, които се кършат с пукот под краката на мъжете. „Абе момче, дай да ударим по един ром преди Уотсънвил.“ „Това не е ром, момче, това е ново нещо“ — цветнокож бродяга седи на стар лекьосан вестник от миналата година, използван от Кьоравия Джим от денвърските виадукти, който мина оттук миналата пролет с торба джанки на рамо. „Толкова зле не е било от 1906!“ Сега е 1952, октомври, и росата е навсякъде по тази истинска земя. Едно от момчетата вдига парче тенекия от земята (паднало от някой вагон, когато се блъснал в друг при маневри на гарата) (бум!) — парчета ламарина летят и падат в тревата до първи коловоз. Бродягата слага тенекията на камъните около огъня да препече хляб, но пие токайско и си говори с другите момчета и хлябът изгаря точно като в кухненска трагедия. Бродягата се ядосва и проклина заради похабения хляб, рита някакъв камък и казва: „Двайсет и осем години изкарах в затвора на Данемора и се нагледах на красиви пейзажи и големи събития, както кога пияният Каниман ми писа от миниаполи, ама беше само там за едни тъпанари от чикаго, и яз му викам слушай ся тая няма да стане — абе писах му и аз.“ Никой не слуша, защото никой не слуша един бродяга, а всичките други бродяги дуднат и няма оправия — всички говорят едновременно и всички са объркани. Трябва да се обърнеш към железничаря, за да разбереш. Например питаш някого „Къде е коловоз 109?“, ако човекът е бродяга, ще отговори: „Върви натам, младеж, и питай човека със синята бандана дали знае, аз съм Слим Холмс Хъбърд от Ръстън Луизиана и нямам време и акъл да знам къде е това нещо коловоз 109, знам само, че ми трябват десет цента, ако можеш да дадеш 10 цента, ще си вървя със здраве, ако не можеш, ще си вървя със здраве, в тоя живот нищо не се печели и нищо не се губи, оттук до Бисмарк, Айдахо, не съм спечелил нищо, само съм губил и губил, и губил всичко, което съм имал.“ Трябва да допуснеш тези скитници до душата си, когато заприказват така, повечето с дрезгав глас, „Коловоз 109, Чиликоут, Айоуа“, през гъстата растителност на брадите им, и продължават нататък с огромни раници на гърба си, толкова тежки и дълбоки, та човек би си помислил, че вътре има разчленени трупове, с червени очи, рошава дълга коса, железничарите ги поглеждат с почуда първия път и повече не ги поглеждат — какво биха казали съпругите? Ако попиташ някой железничар къде е коловоз 109, той спира, престава да дъвче дъвката си, попремества си багажа, ватенката, лампата или обяда и се обръща и плюе, взира се с присвити очи в планините на изток, извърта очи към личната му пещера между челната кост и скулата и казва замислено и обмислено „Нарича се коловоз 109, но по-правилно е да се каже 110, намира се точно до рампата за лед, ако знаеш къде е складът за лед“. „Да“. „Там е, номерата започват от първи коловоз, който е главната линия, но заради склада за лед трябва да прескочат един, там завиваш и трябва да минеш коловоз 110, за да стигнеш до 109. Но 109 не се използва много често, така че липсва от номерата на депото, сещаш ли се…“ „Да“. Всичко ми е ясно. „Вече ми е ясно.“ „Там се намира.“ „Мерси, трябва да стигна там бързо.“ „Това е белята в жепето, все трябва да се бърза, иначе откажеш ли местен курс по телефона, направо си лягаш обратно в леглото (както стори Майк Райън миналия понеделник)“, говори той вече на себе си. Махвам за сбогом и ни няма.

Това е щурецът в тръстиките. Сядах на брега на река Пахаро, палех огън, дремех с ватенка върху спираческия ми фенер, разсъждавах върху живота в Калифорния и гледах синьото небе.

Началник-влакът чака някъде там да му дадат разписанието, когато го получи, дава на машиниста знак, размахвайки ръка с отворена длан, и потегляме — старият машинист дава нареждане за пара, младият огняр изпълнява, машинистът издърпва големия лост на дросела, а понякога се бори с него като ангел в ада и пуска свирката два пъти, туу-туу, потегляме, и се чува първото пуфкане на машината — пуф, — като че задавено — пуф тап — жът — пуф ПУФ — първото движение — и влакът потегля.

САН ХОСЕ — след като душата на железния път е бригадата, дългият товарен влак, който се вие по линията с пуф-пуфкащ локомотив, е пътешественикът, победителят, печалното главно артериално тяло — Сан Хосе е на 50 мили на юг от Сан Франциско и е центърът на бригадно-сменните курсове по Крайбрежното подразделение, както и на далечните курсове, и е известен като „Рогът“, защото се явява повратната точка за линиите от Фриско към Санта Барбара и Ел Ей и линиите, които завиват обратно нагоре към Оукланд през Нюарк и Найлс по второстепенни линии, които също пресичат голямата главна линия на Вътрешното подразделение за Фресно. Сан Хосе е мястото, където трябваше да живея, а не на Трета улица във Фриско, поради следните причини: 4 сутринта в Сан Хосе, звъни телефонът, обажда се главният диспечер от 4-та и „Таунсенд“ в Сан Фриско, „Керуааа? Ти си с празния курс на 112 до Сан Хосе за товарен курс на изток с началник-влак Дегнан, ясно ли е?“ „Да, празен 112, товарен, на изток“, което означава легни си пак и стани в 9, през това време надницата ти върви, младеж, хич да не ти пука, в 9 само трябва да станеш от леглото и вече си изкарал сума долари, във всеки случай, докато си спал, да си облечеш работните дрехи, да вземеш автобусчето до административната сграда на железопътното депо в Сан Хосе до летището, и в депото вече има стотици ангажирани работници, окачват се списъци, изпращат се съобщения, локомотивите се композират и номерират, и надписват, от обръщалото продължават да излизат още машини, навсякъде в сивия въздух цари голямо оживление, породено от маневрите на подвижния състав и докарването на страхотни надници. Отиваш там и намираш своя началник-влак, който се оказва някакъв стар палячо с торбести панталони и обърната периферия на шапката, червено лице, червена носна кърпичка и мърляви пътни листове и графици в ръка, който е далече от това да носи по стажантски този голям спирачески фенер като теб, той си има 10-годишно фенерче, спазарено от някой сезонен работник, за което трябва да си купува батериите от електромагазина, вместо като стажанта да ги получава безплатно от депото на железницата, защото след 20 години в жепето трябва да намериш нещо да бъдеш различен, а и да разхлабиш малко шапката, която те стяга, ето го, наведен, до плювалниците, с другите, влизаш с шапка ниско над очите и казваш: „Началник-влак Дегнан?“„Аз съм Дегнан, изглежда, няма да се тръгне преди обед, така че кротувай и стой наоколо“, и ти отиваш в синята зала, както я наричат, където синкави мухи бръмчат и жужат над стари отвратителни мръсни седалки от кресла, сложени върху пейките, с изкормен пълнеж, които привличат и вероятно развъждат още мухи, и полягаш там, ако вече не са заети от спящи спирачи, вирваш върховете на обувките към мръсния стар кафяв таван на времето, измъчван от тракането на телеграфите и пуфкането на локомотивите навън, дето можеш да се изпуснеш в гащите от тях, вдигаш си шапката над очите и заспиваш. От 4 сутринта, от 6 сутринта, когато сънят още е залепял очите ти в тъмната сънена квартира, ти плащат по 1,90 на час, а вече е 10 и влакът дори още не е композиран, „няма да се тръгне преди обед“, казва Дегнан, така че до обед вече ще си работил (като се брои от тръгването със 112, празен курс) шест часа, така че ще напуснеш Сан Хосе със своя влак около обед, а може и по-късно, около един, и няма да стигнеш в Уотсънвил, където се сменя бригадата и курсът започва (посока Ел Ей), до 3 следобед, а с малко късмет до 4 или 5, до мръкване, когато някъде напред в очакване на знака на началника машинисти и влакови служители наблюдават как издълженото червено печално слънце на гаснещия ден се спуска над прекрасната ферма при пост 98,2 и денят е приключил, курсът е приключил, надницата им върви още от сутринта, а са пропътували едва 50 мили. Така ще бъде, затова спи в синия салон, сънувай за своите 1,90 на час, а също за своя покоен баща и за своята покойна любов, и за тлението в костите ти, и за сетното твое Падение — влакът няма да се композира преди обед и никой няма да те закачи дотогава, — щастливо дете и железопътен ангел, унесен нежно в своя стоманен начертан сън.

Толкова за Сан Хосе.

Така че ако живееш в Сан Хосе, имаш предимството да спиш 3 часа повече у дома си, без да смятаме допълнителния сън върху изгнилите изкормени кожени кресла в синия салон — но така или иначе аз използвах 50-те мили път от Трета улица като библиотека, носех си книги и вестници в малката оръфана черна чанта, вече 10-годишна, която бях купил едно ясно утро в Лоуел през 1942, за да отплавам по море с нея, да плавам онова лято до Гренландия, толкова беше оръфана, че когато един спирач ме видя с нея в кафенето на железопътното депо в Сан Хосе, се присмя на висок глас: „И това ако не е плячкосано по влаковете, здраве му кажи!“, а аз дори не се засмях и нищо не казах, и това беше началото, средата и остатъкът на отношенията ми с добрите стари момчета, които работеха в железницата, вследствие на което започнаха да ми викат Керуааа Индианеца с измисленото име, и всеки път, когато минавахме покрай индианци от племето помо с мазни черни коси — работници по поддръжка на релсите, — аз им махах с ръка и се усмихвах и бях единственият човек в „Ю.Т.“, който правеше това освен старите машинисти, които винаги махат с ръка и се усмихват, и старите бригадири по релсите, които са винаги беловласи, очилати, порядъчни харабии на масата на времето и които всички уважават с изключение на тъмните индианци и източните чернокожи с чукове и мръсни панталони, помахах им и скоро след това прочетох, че бойният вик на индианците помо е „Я Я Хена“, и веднъж за малко да го изкрещя, докато локомотивът минаваше покрай тях, но какво щях да постигна с това освен излизане от релсите, моето и на машиниста. Цялата линия се разкриваше все по-необятна и по-необятна и когато напуснах една година по-късно, я видях отново, но този път над гребените на вълните, цялото Крайбрежно поделение да се вие покрай сиво-кафявите стени на суровия американски балбоански бряг, от палубата на кораб, и така линията излиза на брега и на вълните, които са китайски, и на ориенталското море. Линията излиза назъбена чак сред облаците на платото, при Пукалпа, по далечните върхове на Андите, далеч под ръба на света, тя пробива дълбок тунел в човешкото съзнание и превозва значителни любопитни товари навън и навътре през тайни места, подобно на един вечен кошмар, както ще се види.

И ТАКА ЕДНА СУТРИН ми се обадиха на Трета улица около 4 сутринта и аз хванах ранния влак за Сан Хосе, пристигнах там към 7:30, и ми казаха да кротувам докъм 10, и аз излязох в своето немислимо скитническо съществуване, търсех тел, която да огъна за скара върху котлона и на която да си препичам хляба със стафиди, например телена мрежа, на която да слагам тенджерата с вода и тигана с яйца, защото котлонът ми беше толкова силен, че яйцата и дъното на тигана все загаряха, ако се разсея за миг, докато беля картофите, та се мотаех наоколо в Сан Хосе, оттатък линията имаше площадка за старо желязо, отидох там и започнах да търся, всичко там беше толкова безполезно, че пазачът дори не си направи труда да излезе, а аз, който печелех по 600 долара на месец, отмъкнах парче обикновена телена мрежа за моя котлон. Ето че вече е 11 и още няма композиран влак, сив, мрачен, прекрасен ден. Разходих се надолу по уличката с малки къщи към централния булевард на Хосе, седнах да хапна сладолед „Карнейшън“ и да пия кафе в утрото, цели ята и класове ученички влязоха по тесни подлудяващи блузки, беше някакво девическо училище, което изведнъж беше наизлязло на кафе и клюки, и аз седях там с моята бейзболна шапка и почерняла от машинно масло и ръжда ватенка с пухена яка, която използвах за възглавница на пясъка по деретата на Уотсънвил и чакъла в Сънивейл срещу фабриката на „Уестингхаус“, близо до консервната фабрика „Шукъл“, училищния район, където преживях първия си велик железничарски момент, близо до полята на „Дел Монте“, когато пуснах първия си вагон и Уайти каза: „Ти си шефът сега, направи го, издърпай иглата, хвани я и я издърпай, защото ти си шефът“, беше една октомврийска вечер, тъмна, чиста, бистра, суха, покрай линията имаше купчини листа в благоуханния сумрак, а оттатък щайги, пълни с плодовете на „Дел Монте“, и работници около камионите лепят етикети — никога няма да забравя, когато Уайти каза това. По повод на същия спомен, въпреки и поради това, че пестях всичките си пари за Мексико, аз също така отказах да похарча 75 цента и дори 35 цента за чифт работни ръкавици, след като загубих първата си закупена работна ръкавица, докато прикачвах онзи вагон с цветя в Сан Матео в неделя сутринта с бригадата на Шърман, реших да събирам всичките си ръкавици от земята и се наложи цели седмици да използвам почернялата си гола ръка да пипам лепкавото студено желязо на локомотивите в росните студени нощи, докато накрая намерих първата ръкавица пред кантората на депото в Сан Хосе, кафява платнена ръкавица с червена мефистофелска подплата, взех я, както беше смачкана и влажна, ударих я в коляно, изсуших я и си я сложих. Другата ръкавица намерих пред кантората на депото в Уотсънвил, малка ръкавица от изкуствена кожа отвън и топла подплата отвътре, отрязана с ножици или бръснач на китката, за да се нахлузва по-лесно и да не се закачи някъде и да ми откъсне ръката. Това бяха моите ръкавици, както казах, първата загубих в Сан Матео, а втората с началник-влак Дегнан, докато чаках сигнала от локомотива (и работех отзад заради неговия страх) до линията в Лик, на дългия завой, шумът от движението по шосе 101 ми пречеше да чувам и всъщност тъкмо старият началник-влак в онази съботна вечер най-после успя да чуе, аз не чувах нищо, спуснах се към служебния вагон, докато потегляше, скочих вътре и запресмятах червени светофари, ръкавици, фитили и какво ли не, осъзнавайки с ужас, докато влакът потегляше, че съм изпуснал едната от ръкавиците си в Лик, по дяволите! — сега имах две нови ръкавици, вдигнати от земята. По пладне същия ден локомотивът все още не беше композиран, старият машинист още не беше тръгнал от дома си, където беше взел синчето си на разходка в слънчевия следобед, с прегръдка и целувка в късния червен следобед преди работа, докато аз спях на ужасното старо кресло, когато, бога ми, някак си, и то след като бях излизал няколко пъти да се покатеря в локомотива, който вече беше прикачен, а началник-влакът и задният спирач пиеха кафе в кафенето, та дори и огнярят, и се върнах да помечтая и подремна още малко на седалката в очакване да ме извикат, когато в съня си дочувам двойното туут туут и чувам суматохата на потеглящия локомотив и влак, това е моят влак, но не осъзнавам това веднага, мисля си, че на задните коловози пуфти някаква голяма черна маневрена машина в съня ми или през съня ми, когато изведнъж се събуждам, осъзнавайки факта, че те не знаят, че спя в синия салон, и са си получили разписанието, и са подали сигнала за тръгване, и са потеглили за Уотсънвил, изоставяйки предния спирач — както е практиката, ако предният спирач не е в локомотива, когато огнярят и машинистът получат сигнала, потеглят, не ги интересуват поспаливите спирачи. Скачам, грабвам фенера и излитам навън в сивия ден, минавайки точно над мястото, където намерих кафявата ръкавица с червена подплата, и мисълта минава през ума ми посред треската на тревогата ми, и излизайки, виждам локомотива надолу по линията да набира скорост, пуф-пуфка, след него бучи целият влак, на кръстовището чакат вагони, това е МОЯТ ВЛАК! Спускам се с всичка сила, тичам бързо през мястото с ръкавицата, през пътя и през ъгъла на площадката за старо желязо, където съм търсил тел същата ленива сутрин, пред погледите на изумени железничари с увиснали ченета, петима, гледат как откаченият стажант търчи след локомотива, който е потеглил за Уотсънвил — ще го настигне ли? За 30 секунди успявам да се изравня с желязната стълба, прехвърлям фенера в другата ръка, хващам се и се качвам, но така или иначе цялата композиция отново спира на червен светофар, за да пропусне май стария 71 през депото, сигурно беше вече към 3 следобед, бях проспал и спечелил или започнал да печеля невероятна надница под сянката на кошмара. Така че влакът спря на червения сигнал, аз успях да си хвана влака и седнах на сандъка с пясък да си поема дъх, никаква реакция от квадратните челюсти и сини очи на суровите оклахомски лица на машиниста и огняря, сигурно спазваха някакъв стоманен железничарски протокол в сърцата си и толкова им пукаше за това гламаво момче, което търчеше по сгурията да си хване изпуснатата работа.

Прости ми, Господи.

ПРИ ПАЯНТОВАТА ОГРАДА на компанията за плодове „Дел Монте“, оттатък релсите, срещу пътническата гара на Сан Хосе, линията прави завой с вой към вечността, запечатан в сънищата ми в железопътния мрак, които съм имал, в които работя на ужасяващи местни курсове с индианците и изведнъж попадаме на многолюден индиански митинг в някакво голямо подземие точно някъде около завоя при „Дел Монте“ (където действително работят индианци) (подреждат щайги с пресни и консервирани сиропирани плодове) и аз съм с героите от португалските барове на Сан Франциско, гледаме танци и слушаме революционни речи като речите на революционния патриотичен отряд на героите на Кулиакан, където на фона на прибоя в оскъдно осветената шутовска нощ ги чух да казват la tierra esta la notre и разбрах, че говорят сериозно, оттам и сънят за митинга на индианците революционери, които ликуват в подземната зала на железопътната земя. Влакът минава по завоя и аз се навеждам внимателно от железните ръкохватки в мрака и намирам с поглед разписанието, вързано в примка, опъната между двете рамене на вилката, докато влакът минава, служителят просто (обикновено огнярят) протяга навън цялата си ръка, така че да не изпусне примката, и я нанизва (връвта на примката е добре опъната) на ръката си, примката се откача от вилката с лек звън, връвта с разписанието на оризова хартия остава на ръката ти, машинистът взима примката и бавно, в зависимост от личния опит и навик, изграден през годините, развързва връвта и после отново в зависимост от личния навик разгръща хартията, за да я прочете, като понякога дори си слага очила, същински професор от стар университет, за да я прочете, докато локомотивът продължава да пуф-пуфка през зелените поля на Калифорния, а покрай линията мексиканци стоят пред колибите си, засенчили очи, и ни гледат как минаваме, виждат един очилат стажант, монах, настоящ машинист в нощта се взира учено в малкото листче, което стиска с голямата си мръсна лапа, на което пише, дата, „3 октомври 1952, Разписание за влак 2–9222, издаден 14:04, изчаква на Ръкър до 3:58 да премине влак 914 на изток, не пресича Корпорал преди 4:08 и т.н.“, разните влакови указания, които диспечерите и разните служители в стрелочните кантони и телефонни постове измислят в големия метафизичен поток от желязно движение по релсите — всички го прочитаме, казват на младите стажанти „Прочети го внимателно, не разчитайте на нас да забележим, ако има грешка, нерядко студентът открива грешката, която машинистът и огнярят поради дългогодишния си навик не забелязват, чети внимателно“, и аз изчитам цялото разписание и даже го препрочитам, като сверявам датата и часовете, тъй като часът на разписанието не бива в никой случай да е по-късен от часа на заминаване от гарата (в който час аз препусках през площадката за старо желязо с фенера и с плячкосаната чанта да настигна гузната си съвест в сивия захарен памук на следобеда), но със сладък завършек. Завоят при „Дел Моите“, разписанието на влака, после влакът продължава към пост 49,1 на кръстовището с железопътната линия на Западната тихоокеанска железница, където двете линии се пресичат под прав ъгъл и там, в настилката, има лека гърбица, и се чува едно чики-так, когато пресичаме, понякога призори се връщаме от Уотсънвил и докато дремя в локомотива, се чудя къде сме, без да знам, че сме около Сан Хосе или Лик, и в този момент чувам чока-ток и си казвам „Кръстовището със Западната тихоокеанска!“, и си спомням как един спирач веднъж ми рече: „Не мога да спя нощем в новата къща, дето се нанесохме на «Санта Клара Авеню», много трака тоя влак нощеска.“ „Мислех, че обичаш влаковете.“ „Абе да ти кажа истината, оказва се, че тук минава линия на Западната тихоокеанска“, казва той, сякаш е напълно немислимо да има други железопътни линии освен Южната тихоокеанска. Продължаваме през кръстопътя покрай реката, малкото поточе на Хосе, пляцик-пляцик Гуадалупе, сухата река с индианци по брега, тоест мексиканчета, които гледат влака, обширното поле, обрасло с бодлива круша^[5], зелено и гладко в сивия следобед, но златистокафяво и пъстро, когато слънцето замята пламъци от калифорнийско вино през хълмовете в солените води на Пасифика. Продължаваме към Лик, все гледам да забележа любимите ориентири, училищен двор, където момчетиите ритат футбол, университет или филиал с отбор от първокурсници или ученици, четирима под наставленията на черни свещеници гарвани с щастливи викове във вятъра, защото е октомври на футболните небеса, хайде наш’те. Сетне на един хълм в Лик има някакъв манастир, сънените му марихуанени стени едва личат високо горе, с някаква птица, която се вие спокойно над него, с ниви, с галерия, сводове, труд, сводести молитви и всички познати човеку блажени форми на съзерцание, докато ние пердашим, думтим напред с гръмкия локомотив и неспирното тракане на половин миля дългата влакова композиция, всеки миг очаквам да подуша прегрети букси, докато поглеждам назад нервно, готов да се спусна натам. Сънищата на монасите там, горе, на хълма в Лик, мисля си „О, млечни стени на Рим, на цивилизациите или на последното съзерцание в обителта с Бог в дидуджархан“, бог знае какво си мисля, после мислите ми рязко се сменят, защото пред очите ми се показва шосе 101 и река Кайоти, и началото на прекрасните плодови поля и овощни градини, и големите ягодови полета, и безбрежните нивя, в които някъде далече, в маранята, се виждат отрудените фигури на мексиканските сезонни работници, които събират от земята онова, което Америка с железните надници вече не желае да работи, но продължава да яде, а бронзовите гърбове и ръце на желязно Мексико на любовта и кактусовите плата го вършат вместо нас, товарният влак със своите много вагони цвекло не признава равенство, мъжете на него дори не помислят как е събрано цвеклото, с какво настроение, пот, старание, за да го положат от земята в стоманени люлки. Виждам ги с техните превити отрудени гърбове и си мисля за дните, когато аз самият берях памук в Селма, Калифорния, и виждам далеч отвъд лозята хълмовете на запад, и морето зад тях, големите прелестни хълмове и още по-долу се провижда познатият хълм Морган Хил, отминаваме нивята на Пери и Мадрон, там се прави вино, по всичко личи, с правите кафявите бразди, с цветовете, и веднъж, докато чакахме в резервен коловоз да мине 98 и аз се втурнах навън като някакво баскервилско куче и набрах шепа сини сливи, които вече не ставаха за ядене, и пазачът ме видя, един гузен железничар с крадени сливи, все бягах от нещо, все бягах, бягах да местя стрелки, бягах насън, и сега бягах — от щастие.

РАЗКОШЪТ НА ПОЛЯТА, неизразим с имената, сами сякаш ядивни, като Лик, Кайоти, Пери, Мадрон, Морган Хил, Сан Мартин, Ръкър, Гилрой, о, сънен Гилрой, Карнадеро, Корпорал, Сарджънт, Читъндън, Логан, Аримас и Уотсънвил Джънкшън с река Пахаро, която минава през него, и ние от железницата минаваме над неговите гористи сухи индиански клисури някъде около Читъндън, където в една розова росна утрин видях малка птичка, кацнала на една върлина насред шубрака, и това беше самата Читъндънска птичка и тайната на зората. Нивята извън Сан Хосе бяха красиви, особено при Лорънс и Сънивейл, където се прави голяма кампания по прибирането на реколтата и в полето се виждат гърбовете на работниците мексиканци, потънали в техните примавери. Но отмине ли Сан Хосе, сякаш цялата Калифорния се открива още повече, по залез при Пери или Мадрон прилича на сън, вижда се малката паянтова ферма, нивите, редовете засадени зелени плодове, а отвъд зелената бледа мъгла на хълмовете с червените ореоли на тихоокеанските залези и в тишината лаят на куче, и нежната роса на калифорнийската нощ, стомахът е сит, отопяваш мазнината от тигана и по-късно тази вечер малката прекрасна Кармелита О’Хосе, която сякаш танцува по пътя, а кафявите й гърди в кашмирен пуловер леко подскачат въпреки момичешкия сутиен, а на кафявите си стъпала носи сандали, също кафяви, а в тъмните й очи има езера, в които се таят незнайно какви диви мисли, а ръцете й са като ръцете на слугините в подземната книга с черпаци за ръце, с форма на дърво, със сок, вземи си праскова, вземи напращял портокал, отхапваш дупка в него, отметни глава и стисни с всичка сила, пий и изцеди портокала през дупката, сокът тече по устните ти и по нейните ръце. Прах има по пръстите на краката й и по лакираните нокти на краката й, тя има тънка кафява талия, малка нежна брадичка, нежен врат като на лебед, мек глас, мека женственост и не го знае — тихият й глас тихо звъни. Полският работник Хосе Камеро я вижда в преливащото червено слънце посред овощните поля, тя върви с грацията на кралица към кладенеца, водната кула, той се спуска към нея, влакът минава с трясък, той не забелязва, в локомотива стои стажант-спирач Дж. Л. Керуак и старият машинист У. Х. Сиърс, който е от 12 години в Калифорния, откакто напуснал претъпканите прашни ферми на Оклахома, баща му ги натоварил на скапания пикап, отначало се захванали временно с бране на памук и били много сръчни в това, но един ден някой казал на Сиърс да се хване в железницата и той послушал, няколко години млад огняр, но от няколко години машинист, красотата на спасителните калифорнийски поля не трогваше каменния му поглед, докато той караше черния звяр по звездните релси с ръка в ръкавица върху лоста на дросела. Стрелките се стапят в релсите, разделят се като устни и се събират като ръце на влюбени. Мисля си за кафявите колене на Кармелита, за тъмното място между бедрата й, където сътворението крие своето величие и където са устремени нетърпеливите, изгарящи от страст момчета и искат всичко там, долу, всичко там, вътре, солената окосмена неустоима ципа, където нежна плът навътре хлътва, споделеност, слънцето потъва, става тъмно и те лежат между редовете на лозята, никой не ги вижда и чува, само кучето, ООО върху пръстта на тази железопътна земя, той притиска малкия й задник, за да оформи хлътнатина в земята под неговата сила и тежест, и сълзи, които бавно проникват в нея до самите двери на нейната прелест, и кръвта бучи в неговата индианска глава и се надига и тя тихо стене с разтворени кафяви устни, а дребните й зъби се подават съвсем леко, сякаш за да ухапят, устните й горят в огъня на неговите устни — той натиска и мачка зърната, гроздето, движат се в унисон, виното извира от плътта на земята, бутилки ще хвърчат от Трета улица до пясъците на Санта Барбара, той потъва там, кой не би потънал там, ако може — младата плът се омесва една в друга, кървавото вино тече и сухите листа се скупчват с шепот върху земята, пресечена от желязна линия, локомотивът прави ТРУ-ТРУУУУ на прелеза, всеизвестното Тру Тру Тррууууу Тру — 2 къси, едно дълго, едно късо, което научих веднъж, докато машинистът беше зает да разказва някакъв виц на ухото на огняря и наближавахме прелеза, и той ми извика „Давай давай“ и показа с жест да дръпна свирката, аз погледнах нагоре и хванах ремъчката, и погледнах навън като важен машинист, видях наближаващия прелез и момичетата по сандали и вталени около ханша рокли, които чакаха на железопътния прелез на Карнадеро, и аз свирнах, две кратки дръпвания, едно дълго, едно кратко Тру Тру Трууу Трут. Сега небето е мораво, целият свод на Америка пада и се изсипва зад западните планини във вечния океан, там са полята и любовниците, преплели тела, и виното вече е попило в земята, а в Уотсънвил напред, в края на мърлявия курс, сред милиони други има една бутилка токайско, която ще купя аз, за да вкарам част от тази земя в корема си след всичкото това блъскане на тръпнещо желязо в моята крехка плът и ликуването в костите — с други думи, когато работата приключи, ще пийна едно вино и ще си отдъхна. Това е Гилройското поделение.

ПЪРВИЯТ МИ КУРС по Гилройската линия бе в една тъмна и ясна нощ, стоях до локомотива с фенер и плячкосана чанта и чаках големите мъже да дадат заповед, когато от тъмнината изникна един младеж, не от железницата, явно бродяга, напуснал колежа или доброто си семейство, във всеки случай имаше чиста усмивка и не приличаше на очукания Джак с опърпаната чанта от речното корито и от дъното на нощта, и каза: „Това нещо стига ли до Ел Ей?“ „Ами стига докъм средата на пътя до Ел Ей, първо около 50 мили до Уотсънвил, после може да пренасочат композицията до Сан Обиспо, което е средата на пътя до Ел Ей.“ „Ба, за какво ми е средата до Ел Ей, искам да стигна до целия Ел Ей, ти да не си от спирачите?“ „Да, аз съм стажант.“ „Какво е стажант?“ „Това е някой, който се обучава и му плащат, е, на мен не ми плащат (тъй като това беше стажантският ми курс в бригада).“ „Не ме кефи да пътувам по една и съща линия, мен ако питаш, истинският живот е на морето, натам съм тръгнал, или на стоп до Ню Йорк, във всеки случай не искам да съм железничар.“ „Какво говориш, човече, страхотно е, непрекъснато си на път, изкарваш много пари и никой не те тормози.“ „Все тая, постоянно стържеш по една и съща линия, за бога“, след което му казах на кой вагон и как да се качи. „За бога, само да не се осакатиш, никога не забравяй, когато тръгнеш да се правиш на велик пътешественик в американската нощ и да скачаш на товарни влакове като филмов герой на Джоуел Макриа, за бога, тъпо копеле, дръж се, ангеле, здраво и си пази краката от желязното колело, под него кракът ти ще е по-слаб от клечката между зъбите ми.“ „Глупости, глупости, да не мислиш, че ме е страх от тъпия влак, аз отивам във флота, ще служа на самолетоносач, знаеш ли колко желязо има там, ще приземявам самолета на желязо и на вода и ще летя до луната.“ „Всичко хубаво, приятел, само гледай да не паднеш, дръж се здраво, стискай да не се изпуснеш, а когато пристигнеш в Ел Ей, кажи много здраве на Лана Търнър.“ Влакът тръгваше и момчето се изгуби назад покрай змиеобразната композиция от вагони. Аз се качих на локомотива с редовния преден спирач, който щеше да ми показва работата, с огняря и машиниста. Отпуфкахме натам, през кръстовището, по завоя на „Дел Монте“, където машинистът ми показа как се държиш с една ръка, навеждаш се, свиваш ръката в лакътя и прибираш разписанието с примката, после през Лик, нощта, звездите. Никога няма да забравя огняря, носеше черна кожена куртка и бяла матроска фуражка, сякаш се намираше на търговското пристанище в Сан Франциско, с козирка, в мастилената нощ приличаше на някой революционер, на някой синдикален водач от доковете, можех да си го представя с месеста ръка да размахва палка по снимки от стари профсъюзни публикации, разкапващи се в канавката на кръчмарска уличка, можех да си го представя да върви гневно с ръце в джобовете през безволевите безработни бездомници на Трета улица за среща със съдбата на златистия син кей, където момчетата седят по цял следобед и мечтаят под облаците, а в кея под тях се плиска водата на любовта, бели мачти на кораби, оранжеви мачти на кораби с черни корпуси и всички търговски стоки, които се вливат през Голдън Гейт, казвам ви, този тип беше морски вълк, а не огняр, но ето че седеше там със снежнобялата си фуражка в сажденочерната нощ и яздеше огнярския си стол като жокей, пуф, и наистина препускахме, здраво пришпорваха машината, искаха да стигнем бързо и да минем Гилрой, преди да ги забавят с някое ново разписание, така че с пълна пара фучахме с нашия голям локомотив 3500 галона, фаровете мятат своите трескави широки лъчи върху релсите, които се простират пред нас и се извиват, и влитат под нас, ние подскачахме, бумтим, хвърчим по релсите като луди, а огнярят хич даже не си държи бялата шапка да не излети, а държи ръка на лоста за парата и следи внимателно клапаните, уредите, котлите и положението навън и вятърът влита в носа му, но, бога ми, той подскача на седалката си като жокей на необязден кон, как се случи тази нощ, която беше първата ми нощ, да се падне толкова луд машинист, той продължава да дърпа лоста за парата назад, не спира да го натиска, запънал пета в желязото на пода, опитва се да пусне още пара, ако може да разцепи локомотива, да изстиска всичко от машината и ако е възможно, да излети в нощта над овощните градини, каква невероятна първа нощ, да бъда на този див курс с два демона на скоростта и този великолепен огняр с неговата невъобразима, невъзможна, неповторима бяла фуражка по черния железен път. И през цялото време приказват, и виденията от тази бяла фуражка ме препращат към закусвалнята на „Хауърд“, към начина, по който за пръв път видях Фриско, Калифорния, бял и сив от дъжд и мъгла, задни улички с бутилки, бомбета, мустаци от бирена пяна, стриди, хвърчащи листа, хълмове, мрачни прозорци, стари църкви с подаяния за морските вълци, които се зъбят и вият по улиците на времето и пропилените възможности, о, прекрасно беше, и първата нощ, най-хубавата нощ, кръвта, „железницата ти влиза в кръвта“, вика машинистът към мен, докато подскача насам-натам на седалката си, а вятърът духа в раираната му шапка с козирка, а локомотивът като огромен звяр се накланя настрани, 120 в час, и троши всички правила от правилника, таданнн, таданнн, трещим в нощта, а навън Кармелита пристига, Хосе свързва нейните електрически токове накъсо със своите, цялата земя се зарежда със сокове, обръща органа към цветето, то разцъфва, звездите се навеждат над него, целият свят изригва, докато локомотивът бумти и трещи, лудите с белите фуражки на Калифорния препускат вътре и леле, няма край това вино…

Бележки

[1] Тук и по-натам — названия на райони в Сан Франциско и околностите. — Бел.прев. ↑

[2] Прашно желязно чудовище от ада. — Бел.прев. ↑

[3] Обикновена дърворезница в спокойния дотогава Запад, където през 1848 служителят на Джеймс Маршал открива няколко къса злато и скоро Калифорния е обхваната от Златната треска. — Бел.прев. ↑

[4] Плитчина недалеч от пролива Голдън Гейт, където „се раждат“ легендарните мъгли на Сан Франциско. — Бел.прев. ↑

[5] Вид кактус с ядивни плодове. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джак Керуак Самотен пътешественик (4)

Метаданни

Данни

Самотен пътешественик

Информация

История

Сваляне / Връзки

3. Железопътната земя

Джак Керуак
Самотен пътешественик (4)