Иван Димитров
Океан

Нямаше име. Нямаше спомени. Не знаеше как е попаднал в Океан, нито защо. Но това нямаше значение. Беше създаден да убива и с това се справяше най-добре. Хората го наричаха Острието. И малцина имаха привилегията да са живи, след като се бяха запознали с него. Убиваше със стоманените остриета, в които се издължаваха пръстите му. Бързо и хладнокръвно. Без капка милост. Не изпитваше чувства, нито имаше угризения. Беше професионалист и си вършеше работата.

Служеше на Гологлавия и докато той не се опиташе да го прецака, щеше да живее дълго. Не беше първият му работодател, нито щеше да е последният. Предишният, Златната пара̀, го изигра и плати с живота си. Гологлавия се страхуваше от него и му плащаше достатъчно добре, за да го държи на негова страна. А враговете му бяха виждали работата на убиеца и не бяха достатъчно глупави, за да се опитат да премахнат работодателя му.

Подземният свят в Океан беше преразпределен отдавна и териториите на Гологлавия оставаха незасегнати от вътрешни борби. Поне докато Острието беше на негова страна. Онези, които се месиха в бизнеса му, биваха предупреждавани, а веднъж пренебрегнали предупреждението — премахвани.

Беше мъглива нощ.

Напълно типична за Океан. Тук често падаше мъгла както денем, така и нощем. През деня гъстите облаци скриваха слънцето, а нощем не позволяваха на лунната светлина да пробие булото им и да достигне до обитателите на този свят.

Острието беше седнал на една пейка по крайречната алея и се взираше в светлинките, които мъждукаха над мътните води на реката. Някъде там минаваха кораби, които поемаха към океана или се връщаха оттам и търсеха пристан, на който да акостират. Гигантски стоманени мостове свързваха двата бряга и, погледнати от високо, изглеждаха като скелет на чудовище, съставен от хиляди светещи точици. От близко те се превръщаха в рояк зловещи очи, дебнещи в мрака дръзналите да излязат нощем.

По брега бяха хвърлили котва стотици стари плавателни съдове, чиито двигатели отдавна не работеха. И сега в тях се помещаваха долнопробни кръчми, хотели и бардаци.

Един от тях беше „Еспаньола“. Стар, ръждясал параход на над сто години. Сигурно отдавна щеше да потъне, ако по дъното му не бяха монтирани дузина понтони, които продължаваха да го държат над водата. Беше занемарен и старата боя се лющеше на много места, но отвътре беше направен шикозно.

В него се помещаваше един от най-елитните публични домове в Океан, известен с екзотичните си компаньонки и компаньони — момичета и момчета, отвлечени от други светове, доведени тук насила, за да задоволяват прищевките на елита на обществото и каймака на престъпния свят.

Познаваше клуба. Имаше план на каютите и залите. Знаеше кои хора се пропускат и кои не, как реагира охраната при проблем, кога и кой доставя алкохола и хранителните продукти и кои клиенти по кое време идват. Беше го проучил внимателно. Имаше поръчка и това беше най-подходящото място да я изпълни.

Гологлавия му беше дал нова задача. Трябваше да накаже един хлапак, когото всички наричаха Лицето. Беше младо момче, на двадесет и четири години, чийто прякор не беше случаен. Имаше харизматично излъчване и красиво лице, но външността му криеше арогантна и примитивна същност. Беше успял да се издигне прекалено бързо в подземния свят и не зачиташе авторитета на по-големите. Когато се сблъска с Гологлавия, се изплю демонстративно в лицето му. Дръзка, хлапашка постъпка, за която трябваше да си плати. Но не и да умира. Поне докато Гологлавия не пожелаеше това да се случи. Щеше да живее, но да загуби най-ценното, което притежаваше — красотата си — и да продължи съществуването си, обезобразен като чудовище.

Камбаните на старата часовникова кула закънтяха. Ударите следваха един подир друг. Макар да беше архаична, жителите на Океан не я бяха разрушили и тя продължаваше да се издига сред модерните стъклени сгради като някакъв символ на отминало величие.

Острието преброи дванадесет удара, преди да настъпи полунощ, и зачака въздухомобила на Лицето. Знаеше, че ще дойде. Всяка вечер идваше тук точно в полунощ.

Не измина и минута, когато по разбития асфалтов път долетя ръмженето на мотор. Скоро се зададоха два черни въздухомобила, които спряха със съскане пред алеята, водеща към „Еспаньола“. От първия излязоха двама едри мъже, облечени в костюми. Огледаха се и обиколиха близкия периметър. Знаеше, че носеха детектори за енергийно оръжие, с които сканираха пространството около тях.

Усмихна се лукаво. Не използваше такива оръжия, но ако някой искаше да премахне техния шеф отдалеч, щеше да го направи със стара, механична пушка и несъмнено щеше да успее, стига да бе умел стрелец. Докато с хладно оръжие беше далеч по-трудно, защото първо трябваше да се добере до него.

За убиеца обаче най-естественият начин да премахне мишената си беше именно този. Харесваше играта да се промъкне незабелязан до жертвата си и да я убие, докато я гледа право в очите. Да види изненадата, изписана по лицето й, когато остриетата му я пронизват смъртоносно.

След като не откриха заплаха, единият от бодигардовете застана на алеята, а другият отвори задната врата на втория въздухомобил и застана до нея така, че да блокира достъпа до човека, който излезе отвътре. После затвори вратата и го последва по алеята към кораба. Първият бодигард вървеше крачка пред мъжа, а вторият една крачка след него.

Острието веднага разпозна мишената си. Не можеше да сбърка фигурата на високия, едър мъж, с къса руса коса, който слезе от въздухомобила. Лицето беше облякъл черен костюм, а под сакото носеше бяла тениска, вместо риза. Обувките му бяха в тон с облеклото.

Беше обмислил два варианта как да премахне жертвата си. Единият бе тук, на самата алея. Щеше да е лесно да се добере до него и да го прониже, преди да влезе в бардака, но Гологлавия не искаше да умира, а отвън охраната на клуба щеше да го види и да се намеси, преди да е приключил с работата си. Оставаше да го изчака да влезе вътре и да се промъкне до каютата, в която отсядаше. Хлапакът се мислеше за недосегаем и винаги избираше една и съща каюта.

Групата спря пред двамата пазача, запречили пътя им към хидравличната трап стълба, свързваща кораба със сушата. Единият бодигард извади бластер, скрит в кобур под сакото си, и го подаде на своя колега. Пазачите го сканираха с детектора в ръката, а после повториха процедурата с боса им. Когато се увериха, че двамата са чисти, ги пропуснаха да минат и отново заеха своя пост.

Вторият телохранител остана отвън. Клубът имаше строги правила, които забраняваха на гостите да влизат въоръжени и с повече от един придружител. Причината беше, че преди години заведението се бе превърнало в арена на кървав конфликт, при който една от престъпните групировки в Океан се беше разправила с конкуренцията си именно в него.

И това щеше да се повтори, съвсем скоро. Но този път нямаше да е масова касапница и нямаше да има убити.

Острието зачака. Знаеше, че единият бодигард щеше да съпроводи Лицето до салона, където гостът щеше да изпие няколко питиета в компанията на красиви жени и да си избере компаньонка, докато другият чака отвън. После щяха да се разменят и вторият бодигард щеше да остане на пост пред каютата на шефа си, докато е вътре. Трябваше да се възползва от момента преди размяната и да заеме мястото на телохранителя отвън.

Надигна стъклената бутилка, която беше поставил до себе си, и отпи голяма глътка от нея. Шишето беше пълно с вода и малко алкохол за миризма. Избърса устните си с длан и остави шумно бутилката върху калдъръмената алея. Мъжете пред трап стълбата го измериха с поглед.

Носеше дълъг тъмносив шлифер, прокъсан на дузина места и кафяви ботуши, целите оцапани в кап. Лицето му беше покрито от сплъстена брада, а косата му бе опърлена на няколко места и липсваше. Имаше вид на изпаднал пройдоха, който се налива с фалшив алкохол. Подобна гледка беше напълно естествена за крайречната алея, където често пияници лежаха по пейките или в тревата, докато изтрезнеят или се наспят.

Беше успял да привлече вниманието на бодигарда, но не за дълго. Скоро той загуби интерес и премести погледа си от него, преценил, че не представлява заплаха.

Острието бръкна в джоба на шлифера си и извади смачкана кутия с цигари. Взе една, сложи я в устата си и прибра кутията. После извади кибрит и се опита да запали една клечка. В мрака присветна пламък и клечката излетя напред, умело изпусната от човека в шлифера. Направи още няколко неуспешни опита и изруга силно. Телохранителят отново погледна към него. После надигна бутилката и отпи нова глътка.

Стана от пейката, накланяйки се леко напред, но направи крачка и се задържа прав. Огледа се, фокусирайки мъжете пред трап стълбата и със залитане се насочи към тях.

До момента всичко вървеше по план. Беше привлякъл внимание и сега трябваше да предизвика бодигарда, за да го подгони към храстите на десетина метра по-долу от акостиралия параход. Беше проучил накъде гледат камерите за видеонаблюдение и бе открил, че храстите попадат в мъртвата зона на техния взор. Това беше най-удобното място, където можеше да позволи на телохранителя да го повали на земята, за да успее да го убие и да вземе неговата самоличност, без да бъде забелязан.

Когато се доближи до бодигарда, протегна ръка към него, за да му подаде кибрита, който държеше. Изфъфли, стискайки цигарата със зъби:

— Ижвинявай, ще ми жапалиш ли шигарата? — от устата и дрехите му лъхаше на алкохол и пот.

Телохранителят го изгледа презрително.

— Изчезвай, боклук. — Махна му с ръка да се разкара.

Острието погледна неразбиращо кибрита в ръката си, после бодигарда и повтори глупаво, но упорито:

— Ше ми жапалиш ли е’на клешка?

Здравенякът кипна бързо. Хвана с двете си ръце пияницата за шлифера и го надигна от земята.

— Чуй ме, боклук такъв — започна с твърд тон. — Изчезвай оттук, докато не съм се ядосал и не съм ти смачкал муцуната. — После го хвърли няколко метра встрани от алеята.

Убиецът падна по гръб, изпускайки кибрита и бутилката. Шишето се търкулна и съдържанието му се разля по земята. Лежа така няколко секунди, а после се размърда и обърна по корем. Подпря се на лакти, след което, лазейки на четири крака, започна да търси бутилката. Намери я. Седна и я надигна. Беше празна. Взря се в нея на слабата светлина, излъчвана от лампите по крайречната алея, и изруга гневно.

Изправи се със залитане, след което хвърли празното шише по телохранителя и побягна с пиянски смях към храстите. То падна пред краката на бодигарда и със силен трясък се счупи на парчета.

Телохранителят побесня и хукна след залитащия пияница, забравил, че е на пост и има задача. Нещастникът щеше да плати за постъпката си. Никой не можеше да хвърля безнаказано предмети по него.

Настигна го пред храстите. Реши, че го е сгащил на най-удачното място, където можеше да го пребие, без някой да види какво става. Блъсна го в гърба и окаяният човек пред него се просна по лице върху тревата. После го изрита няколко пъти в бъбреците и главата, докато лежеше безпомощно. Клекна до него. Хвана го за дясната ръка и го обърна по гръб, за да смаже физиономията му с юмрук. Тогава срещна ледения поглед на „нещастника“. Беше прекалено бистър за пияница и премереният хлад в очите му го смрази.

Две остриета го пронизаха с прецизна точност, едното в сърцето, другото в челото. Мъжът го наблюдаваше в очите, докато животът в тях угасна. Сграбчи го и го повали настрани. После постави длан върху лицето му и потокът от спомени го заля.

Видя едно мършаво момче, което всички стъпкваха. После един мъж, на който момичето, което обичаше, не бе отвърнало. Това момиче беше обляно в кръв, а до тялото му лежеше труп на момче. Инжекциите, които правеха мускулите изкуствено големи и фалшиви. Наркотиците и хилядите уличници. Нещастниците, които биваха ритани и пребивани до смърт. Тялото на младо момиче, насилено в гората и хвърлено в реката.

Острието отдръпна рязко ръката си, погнусен от миналото на жертвата си. Вече познаваше навиците и държането му. Можеше да възпроизведе външния му вид. Но не искаше нищо повече от това. Самият той нямаше име, нито минало. Но беше прокълнат да носи у себе си спомените на убитите. Не можеше да се отърве от тях, след като веднъж ги беше взел. Те оставаха у него завинаги.

Извади бластера от кобура на мъртвеца, и взе втория, който беше запасал в панталона си. Прибра ги. Внимателно провери дали не е скрил други оръжия или предмети и след като се увери, че няма такива, се изправи бавно.

Сега вече не беше пройдохата, който искаше огънче. Беше се преобразил в един от копоите на Лицето. Погледна към пазачите пред клуба и след като се увери, че са го забелязали и няма да направят нищо по въпроса с пияницата, хвана бодигарда за крака. Бавно го повлече от другата страна на храстите като отбягваше фокуса на камерите. После хвърли тялото му в реката и то падна с плясък. Мътните води го повлякоха надолу по течението.

Изтупа тревата и прахоляка от дрехите си, и гордо изпъчил гърди се върна на алеята пред клуба.

— Уби ли го? — запита го единият от пазачите.

— Не — отвърна му Острието. — Реката ще свърши тази работа — добави и се изсмя ехидно.

— Можеше просто да му запалиш клечката — рече неодобрително пазачът.

— На теб какво ти пука? — сопна му се бодигардът. — Един боклук по-малко. — Замълча, след като събеседникът му не отвърна.

 

 

Измина повече от час, когато колегата му се появи, за да се разменят.

— Да знаеш, че пи много — рече му той. — Така че се приготви да го носиш, ако се наложи. Не знам дали ще успее да вдигне самолета, за да свърши работата. Но ако момичето те извика, изкарай го от тая дупка и да се прибираме.

— Добре — отвърна със задоволство убиецът. Върна му бластера, а после му даде своя. После единият от пазачите пред клуба го сканира с детектора в ръката си и като се увери, че е чист, го пусна да мине.

Параходът беше конструиран на три нива. Отдолу бяха каютите, до които се стигаше по стъпала, водещи от трап стълбата. Имаше общо дванадесет каюти. Бяха изолирани и превърнати в любовни квартири. Клиентите ги ползваха, за да се усамотят с партньорите, които си избираха и се отдаваха на любовни ласки или извратени сексуални игри.

Дълъг коридор минаваше по продължение на долното ниво, започвайки от носа и свършвайки пред други стълби откъм кърмата. Те водеха нагоре към салона, изпълняващ функциите на бар. Мостикът беше разположен на най-горното ниво, като до него се стигаше по външна, метална стълба. Но той отдавна не се ползваше по предназначение, а беше превърнат в център за видеонаблюдение.

Острието премина по трап стълбата и стъпи на борда на парахода. Тя беше разположена по средата на плавателния съд. Оттам пое надолу по стъпала, които го изведоха в коридора с каютите. Вътре се носеше нежна, еротична мелодия и съвсем слабо се чуваха стенания и гласове. Изолацията на каютите не позволяваше да се чува какво става в съседните помещения и салона, но въпреки това уплътненията около вратите бяха стари и звуците успяваха да излязат отвън в коридора.

Знаеше, че тук няма пазачи, защото коридорът се наблюдаваше с камери, но горе, непосредствено до стълбището имаше още двама охранителя, които по сигнал можеха бързо да реагират и слязат долу.

Тръгна вдясно към носа на кораба. Направи няколко крачки и спря пред вратата, върху която беше гравиран номер „седем“. Това беше каютата, в която отсядаше Лицето. Гледаше към реката и нямаше видимост откъм крайречната алея.

Острието се заслуша, за да е сигурен, че жертвата му не я е сменила и се усмихна, когато чу дрезгав мъжки глас да произнася: „Знам, че го искаш, кучко. Знам, че искаш още“. Последва смях, пиянски смях.

Обърна се с гръб към вратата и скръсти ръце пред гърдите. Щеше да почака търпеливо. Явно гангстерът „беше вдигнал самолета“, но знаеше, че това няма да трае дълго, защото имаше славата на слаб любовник.

Така и стана.

Десетина минути по-късно стоновете на проститутката преминаха във викове и от накъсаната и реч разбра, че го приканва да свърши в нея. Последва краткотрайна тишина, нарушена от звука на течаща вода. Лицето беше влязъл в банята, за да се измие.

Убиецът се извъртя. Отвори вратата и пристъпи през прага. Време беше да действа.

В лявата половина на каютата беше поставена спалня персон и половина. Намираше се встрани от люка, така че отвън не можеше да се види какво се случва върху завивките. До нея бяха поставени нощно шкафче и висока декоративна лава-лампа. Вдясно каютата беше преградена със стена, която обособяваше малка баня с правоъгълна форма. Вратата й се намираше точно срещу леглото и беше оставена отворена.

Когато влезе вътре, убиецът срещна изумения поглед на голото момиче в леглото. Черната му коса беше стегната на кок и разкриваше прекрасното му тяло. То объркано надигна завивката и притеснено закри с нея слабините и напращелия си бюст.

Острието не й обърна внимание. Затвори вратата. С няколко бързи крачки достигна до банята и влетя вътре. Звукът от течащата вода издаваше жертвата му.

Мъжът усети присъствието на палача си твърде късно. Когато надигна глава от мивката, мнимият телохранител вече беше застанал зад гърба му. Видя го в огледалото и погледите им се срещнаха. В очите на гангстера прочете изненада.

Палачът го стисна за косата и дръпна главата му назад. Натисна го с крак в опакото на капачката, принуждавайки го да падне на колене. Дръпна една от белите кърпи на закачалката и я напъха в устата му. Мъжът се съпротивляваше, но предвид завидното количество алкохол, което беше изпил, нямаше никакъв шанс срещу убиеца.

Острието се наведе и прошепна в ухото му:

— Гологлавия ти праща поздрави. — Усмихна се зловещо, така че да може да го види в огледалото. Когато пръстите на свободната му ръка се удължиха, за да се превърнат в остриета, прочете в очите на жертвата си ужас.

Направи няколко бързи движения и с хирургична точност преряза плътта по лицето на гангстера, стискайки здраво косата му, за да не мърда. Раните не бяха дълбоки, но въпреки това от тях шурна много кръв. От главата винаги течеше много кръв.

Извади кърпата от устата му и Лицето изкрещя от болка.

— Притискай я силно, ако искаш да живееш — рече, след което я пусна в ръцете му. Събори го встрани и го остави да се гърчи на пода. Надигна поглед. В отражението на огледалото видя зад себе си жена с дълга кестенява коса и черен костюм от еластан. Завъртя се рязко и остриетата разрязаха празния въздух. Освен момичето, което се беше свило в ъгъла на леглото и плачеше, там нямаше никого друг.

Отново се обърна към огледалото. Жената я нямаше, но сега оттам го наблюдаваше слаб, висок мъж, с гъста черна коса и сини очи. Надигна ръце и с изненада откри, че те се подаваха от ръкавите на черна блуза от еластан. Беше се преобразил, без да го пожелае, превръщайки се в човек, когото не познаваше.

Мисълта го ужаси.

Чувството беше ново за него. Усети как нещо в гърдите му се надига и всеки момент ще изригне през гърлото му. Дишаше тежко. Залитна и със сетни сили се вкопчи в касата на вратата, преди да падне на пода. Отвън се разнесе трополене от крака. Беше разкрит и пазачите от горния етаж бяха уведомени.

Усещаше, че се дави, но как?

Вълната в гърдите му се надигна и той повърна върху леглото. Момичето не издържа и изпищя.

После вратата се отвори и последното, което успя да направи, беше да се извърти към люка. С ръце счупи прозореца и промуши втечненото си тяло през тесния процеп.

Падна с плясък в мътните води на реката. Заля го хлад, който подреди обърканите му мисли. Дочу викове от палубата на парахода. Нямаше време да гледа натам, а загреба енергично към другия бряг на реката. Последваха изстрели. Светлините от мощни фенери заиграха върху бурните води. Ако беше обикновен човек, сигурно течението щеше да го завлече нататък и да се удави. Мътните води бяха коварни и не прощаваха никому. Но той не беше обикновен човек и щеше да достигне до другия бряг, където беше паркирал въздухомобила си.

* * *

Изстрелите ОТ „Еспаньола“ бяха известили полицията и скоро пред алеята паркираха няколко полицейски въздухомобила, чиито буркани пулсираха в синя светлина. Веднага след тях пристигна линейката, в която натовариха Лицето и тя пое към най-близката болницата, за да му бъде оказана лекарска помощ. Щеше да оцелее, но беше загубил много кръв и се нуждаеше от кръвопреливане, а разразите върху главата му трябваше да бъдат залепени час по-скоро, защото продължаваха да кървят.

Повечето посетители, които не бяха прекалено пияни, успяха да напуснат парахода, преди да дойде полицията. Собствениците на бардака им съдействаха, за да запазят имиджа си.

Когато пристигна, полицията затвори района около парахода и задържа хората, които бяха останали в него — посетители и персонал. Момичето, което бе правило компания на Лицето, беше отделено в друга каюта, различа от тази, в която бе извършено престъплението. Пред нея беше поставен пост, за да се грижи за безопасността й, докато дойдат разследващите. Достъпът до центъра за видеонаблюдение също беше блокиран, където друг полицай следеше зорко никой да не влиза вътре.

Инспекторите пристигнаха последни. Бяха мъж и жена, облечени в костюми. Когато поеха по алеята, полъхът на вятъра разроши кестенявите коси на жената и тя спря за миг да оправи прическата си. Мъжът я изчака. След това преминаха по трап стълбата и се качиха на борда на парахода.

Разговаряха с уредника на бардака. После изгледаха записите от камерите. Не видяха нищо изобличаващо. Поне не на пръв поглед. Единственото, което им направи впечатление беше, че телохранителят, който влиза в каютата, не излиза повече от нея.

Разговаряха с компаньонката. Не научиха нищо съществено, а разказът й само потвърди съмненията им.

— Бях легнала в леглото, когато здравенякът на клиента ми нахълта вътре — гласът й трепереше. — Не го виждам за първи път. Понякога, когато клиентът ми е много пиян, той или колегата му го изнасят от каютата. Но този път той сякаш не ме позна. Влезе в банята, каза нещо на клиента ми, а после сряза лицето му и шурна кръв. — Разрида се.

Инспекторът й подаде кърпичка и тя забърса сълзите си.

— Благодаря ви — отвърна му момичето.

— Няма защо — усмихна й се мъжът. — Какво се случи след това? — продължи делово.

Компаньонката си пое дъх, за да се успокои и продължи:

— Докато беше в банята се превърна в друг човек — рече. — А после, като се обърна към мен, видях ръцете му… О, боже. Вместо пръсти имаше дълги остриета, от които капеше кръв. — И пак избухна в плач.

— Къде отиде мъжът? — настоятелно я попита инспекторът. — През люка ли избяга?

Момичето кимна, неспособно да опише как тялото му се е промушило през тесния отвор на люка.

Инспекторката постави ръка на рамото на колегата си и се изправи.

— Ще изляза малко навън — рече. — Мисля, че научихме кой е извършителят. Направи един робот — портрет, за всеки случай. Но се съмнявам, че ще успеем да го хванем. — И излезе отвън.

Седна на една пейка по крайречната алея и запали цигара. Докато пушеше, размишляваше.

Беше чувала за този убиец. Наричаха го Острието и се носеха слухове, че в момента работи за Гологлавия. Нямаше много работа, защото работодателят му избягваше да се конфронтира с останалите престъпни босове. Но когато ползваше услугите му, той работеше прецизно и чисто. Досега никой не беше успял да го хване, нито да се доближи до истинската му самоличност. Говореше се, че няма лице, а приема образите на убитите от него.

Знаеше, че след шест месеца случаят ще да бъде затворен поради липса на доказателства. Не виждаше смисъл да си губи времето, защото престъпните босове, които й плащаха, за да им върши разни мръсни услуги, нямаха интерес от това да преследва Острието. Дори напротив, предпочитаха имената им да не се замесват в полицейски операции по неговото залавяне, защото се страхуваха от отмъщението му.

Изпуши цигарата и я хвърли в реката. Извади нова. Запали я, дръпна си и се замисли. Тази нощ смяната щеше да се окаже дълга и досадна. Вече бяха загубили почти два часа на парахода, а трябваше да посетят и болницата, за да видят дали жертвата е способна да даде показания. После им предстоеше техническа работа в управлението по писането на доклада.

Видя колегата си да минава по трап стълбата. Махна му и той се насочи към нея. В ръката си стискаше таблет. Когато я доближи, й го подаде:

— Не успях да науча нищо повече — рече. — Вземи. Това е робот — портрета. Изглежда е поредната самоличност на Острието — добави, но тя въобще не го чу. Вниманието й беше насочено към човека, който я наблюдаваше от екрана. Познаваше това лице.

* * *

Нощта беше настъпила отдавна и в стаята цареше мрак. Лампите бяха загасени. Върху прозорците весело играеха разноцветни светлини, плод на прожекторите от намиращия се отсреща бар със стряскаща фасада от дузина преплетени змии.

Седеше на ръба на легло, прегърнал млада жена с дълга кестенява коса, която падаше като кадифе по раменете й.

— Успяхме — възкликна жената и се усмихна. — Още не мога да повярвам, че успяхме.

— Нали ти казах — отвърна й той.

— Да — нежно прокара длан по бузата му тя, леко се наведе и го целуна. — Ти си най-добрият. Направо си върхът — прошепна в ухото му, след като устните им се разделиха. — Какво ще правим сега?

— Какво, ли? — рече и я събори върху леглото. Двамата се търкулнаха, а после той застана над нея. Прокара нежно пръсти сред косите й. — Знаеш какво — добави и я целуна.

Усети влажния й език да докосва неговия и това го подлуди.

— Обичам те — прошепна в ухото й. — Не мога да живея без теб.

Тя го погали и отвърна с мек, нежен глас.

— И аз. — Погледите им се срещнаха и в пъстрите й очи забеляза някакво напрежение. Имаше нещо, но какво? Целувката й бързо прогони черните мисли от главата му.

Той съблече черната й блуза от еластан. Покри стегнатия й корем с целувки, докато събуваше панталоните й. Смъкна ги заедно с бикините й и ги хвърли настрани. Тя изстена, прокара пръсти сред косите му, спусна ги надолу към брадичката му, а после надигна главата му.

Погледна я въпросително.

— Нека го направим в банята — рече тя. — Искам да ме любиш под душа. — И смъкна черната блуза, с която беше облечен. Събу панталоните му, а той й помогна със сутиена.

Вдигна я и тя обгърна врата му с ръце, а тялото му с крака. Беше се увила около него като змия.

Пренесе я до банята. Хидравличната врата се отвори автоматично, когато застана пред нея и осветлението се включи само. Влезе. Дръпна стъклената вратичка на душ-кабината и пусна жената под душа.

— Вода. — Думите му накараха от душа да потече хладка вода, която намокри голите им тела.

Жената взе гъбата, лежаща върху малка поставка до душа. Сипа течен сапун върху нея и започна да търка гърдите му с пяна, докато той си играеше с косите й и я галеше.

Взе гъбата от ръцете на жената и я хвърли. Тя му се усмихна, а после го притисна с горещото си тяло до стената. Усети как гърдите й се докосват до неговите. Това го влуди.

— Мисля, че забравихме нещо — прошепна в ухото му тя.

— Презерватив? — погледна я в очите. — Но… може и без него — опита се да протестира. Не искаше да си слага някаква гума.

Обаче, преди да я спре, жената се отдръпна и единственото, което успя да направи беше да я проследи с поглед. Беше гола и на меката неонова светлина, идваща от стаята, капките проблясваха игриво по мокрото й тяло.

— Идвам — прозвуча нежният й глас. — Бъди готов.

За пореден път й се възхити. Не знаеше какво намира в нея. Беше средна на ръст, слаба, с малък бюст. Не можеше да каже, че е най-красивата жена на света, но въпреки това го влечеше. А щом я видеше гола или си я представеше такава, се възбуждаше и я желаеше. Искаше да я люби, без да й остави дъх.

Нещо в стаята изтропа. Не му обърна внимание.

Обърна се с лице към душа и застана под водата. Хладката струя го обля и той с охота изми от себе си пяната. Притвори очи. Надигна глава и отпускайки се остави водата да облива лицето му. Прокара пръсти през късата си черна коса, когато я чу да се връща. Излезе изпод душа, обърна се и разтърка очи с юмруци, опитвайки се да фокусира фигурата й.

Тя стоеше на прага на банята, стиснала револвер в ръка.

— Съжалявам — изрече хладно и натисна спусъка. Изражението на лицето й се беше сменило с премерена студенина. Маската бе паднала и сега осъзна какво го беше притеснило в очите й — хладнокръвно изречените лъжи.

Изстрелите го поразиха в гърдите, преди да успее да каже каквото и да било. Кръв оцапа стената зад гърба му. Няколко плочки се пръснаха на парчета, които се разхвърчаха наоколо.

Той се олюля и залитна назад. Удари се в стената, а после бавно се свлече на пода. Крайниците му се свиваха конвулсивно. Остра болка пронизваше дробовете му. Не можеше да си поеме дъх и усещаше как се задушава. Опита се да каже нещо, но вместо говор от устата му излезе само бълбукане. Давеше се… Давеше се в собствената си кръв.

 

 

Острието се събуди плувнал в пот. Намираше се в позната хотелска стая. Беше се надигнал на лакти в леглото. Наоколо беше тъмно. Дишаше учестено, а пръстите му бяха свити в юмруци. Чувстваше тежест в гърдите, която постепенно намаляваше. Усещаше мускулите си напрегнати, все едно всеки момент ще експлодират.

Седна в леглото и докосна гърдите си с ръка. Не откри дупка и се почувства по-спокоен. Беше сънувал кошмар. Но наистина ли беше кошмар? Или спомен от миналото му, някакво късче от предишния му живот, който не помнеше? Жената от съня беше същата като тази от отражението в огледалото и това не бе възможно да е просто съвпадение.

Тръсна глава. Трябваше да се наспи. Каквото и да се бе случило тази вечер с него на парахода, не биваше да го разстройва. Сутринта щеше да е отпочинал и да се чувства по-добре.

Излегна се отново и прегърна жената, която се бе сгушила до него. Казваше се Бети. Беше проститутка, която работеше в един от бардаците на брега на океана. Сутеньорът й държеше единия етаж от хотел в близост до пристанището, където тя обслужваше клиентите си. Преди да се запознае с убиеца, сутеньорът й редовно я биеше, но след това отношението му към нея рязко се промени. Особено след като клиентът й му счупи едната ръка.

Беше му признала, че е болна от рак, който разяждаше тялото й отвътре и единственият начин да си набавя скъпите животоспасяващи лекарства беше да проституира. Не го правеше, защото й харесва, нито защото животът й беше хубав. Беше умна и някога бе работила като учителка, но със заплатата, която вземаше не можеше да си позволи лекарствата. Затова продаваше тялото си на загорели моряци, които си търсеха забавление преди корабите им да потеглят на път. Правеше го, за да преживее поредния ден и да се порадва на слънцето, докато се издига на хоризонта.

Преди да се запознае с нея, животът му беше пуст. Нямаше спомени и не се срещаше с никого. Но тя му даде някаква искра, която го накара да се почувства жив. Не изпитваше чувства към нея, нито към останалите проститутки, с които спеше. Тя беше добра и знаеше как да го накара да се чувства добре, но в нея имаше нещо специално. Освен пасторите в църквата, тя беше единственият човек, с когото можеше да сподели.

Но за разлика от тях, тя бе различна. Пасторите го бяха открили умиращ и го бяха спасили от гибел. Бяха му казали, че Спасителят го е върнал от отвъдното, за да довърши мисията, заради която е дошъл тук. Когато убиваше, посещаваше катедралата на църквата, за да се изповяда. Това му помагаше да освободи душата си от злото, което поглъщаше. Изповедите му носеха мир, но така и не повярва в Спасителя, защото, ако Той съществуваше, нямаше да позволи да има толкова много хора, които да страдат.

Не можа да заспи.

Тихо се изправи и стана от леглото, внимавайки да не събуди Бети. Облече ризата си, без да я закопчава и се доближи до прозореца, гледащ към океана. Леко надигна плътната завеса и се загледа във вълните отвън. Бурният океан бушуваше като граблива птица, която протяга остри нокти към моряците, надбягващи се с времето. Вълните се разбиваха в брега, но птицата не се отказваше.

Светлините от преминаващите превозни средства го накараха да си спомни бара с фасадата от вплетени змии. Сякаш го виждаше отсреща. Прожекторите, монтирани на паважа пред входа му се въртяха и разноцветни светлинки играеха върху стъклото. Познаваше това заведение и мисълта, че то наистина съществува, го накара да настръхне. Нима сънят му не беше само един ужасен кошмар? Можеше ли всичко това да се бе случило… някога… отдавна?

Бети се размърда и запали лампата.

— Добре ли си, скъпи? — рече сънено и мъжът отпусна завесата. Знаеше, че се обръща така към всички свои клиенти. Тя не помнеше имена. За нея те бяха просто клиенти. Но когато се обръщаше към него, му се струваше, че влага чувство в тази дума.

Беше се изправила в леглото, разкривайки голите си рамена и едрите си, стегнати гърди.

Острието се доближи до нея. Седна на леглото и отпусна глава в скута й като малко дете.

— Не знам — отвърна той.

— Разкажи ми — подтикна го тя и нежно прокара пръсти сред косите му.

Мъжът запази миг мълчание, след което заговори:

— Сънувах кошмар. И в него присъстваше жена. — Надигна глава и я погледна в очите. — Тя ме уби. — Думите му бяха изпълнени с болка. — Същата жена видях тази нощ в огледалото, но когато се обърнах, нея я нямаше. Нали не полудявам? Нима тя е призрак?

Бети се измъкна изпод завивките и седна до него на ръба на леглото.

— Било е просто сън — рече тя. — Лош сън. — И го притисна силно до себе си.

— Но има още нещо — допълни той. — Бяхме в един апартамент, през чиито прозорци видях отсреща бар с фасада от змии и знам, че този бар съществува.

Настъпи неловко мълчание.

— Тогава трябва да отидеш там — проговори първа жената. — Само така ще разбереш дали това е просто лош сън или нещо повече. — В думите й се усещаше нотка на страх. Изправи се и облече халата си.

Острието последва примера й. Облече черния си панталон. Стегна колана и обу обувките си. После тя му помогна, като закопча ризата му. Подаде му сакото и той го облече. Извади от вътрешния си джоб пачка с пари. Отброи десет банкноти, след което ги постави върху тоалетката.

— Не ме чакай — рече. — Няма да се върна. Изкъпи се и си почини. Това е за цяла нощ. — И излезе.

Отвън беше паркирал луксозния си въздухомобил. Деактивира алармената инсталация, влезе вътре и запали двигателя. Превозното средство се надигна със съскане над земята и изръмжа като звяр, когато го форсира. Потегли по оживения път.

Бети го наблюдаваше от прозореца.

— Пази се, скъпи — прошепна тя, докато следеше с поглед отдалечаващия се въздухомобил.

* * *

Гологлавия живееше в огромно имение, разположено в покрайнините на града. Обграждаше го висока и солидна стоманена ограда, завършваща с шипове. Нощем по нея течеше ток, за да попречи на неканените посетители да се изкачат отгоре.

Имението беше изградено върху земи, които бяха част от гора. Дърветата около оградата бяха изсечени, за да подобрят видимостта на камерите за видеонаблюдение. Останалите бяха запазени и облагородени. Няколко дузини добре осветени алеи пресичаха вътрешността на имението. Част от тях достигаха до сърцето на този рай, където бе издигната четириетажна жилищна сграда с формата на пръстен, в средата на която имаше кръгъл басейн.

Гологлавия беше заспал в леглото си, понесен от крилата на съня, и сигурно щеше да се събуди чак рано сутринта, ако чувството, че в стаята му има някого, не наруши съня му.

Надигна се и се взря в сумрака.

— Тъкмо се чудех дали не е време да те събудя — обади се женски глас откъм прозореца и едва тогава той различи тъмните очертания на изящната дамска фигура. Беше застанала с гръб към него и светлината, която идваше отвън, му пречеше да я огледа по-добре.

Гангстерът реагира бързо. Дългите години в бранша бяха оставили своя отпечатък. Извъртя се ловко и бръкна под възглавницата, където държеше скрит бластер. Но оръжието го нямаше.

— Това ли търсиш? — обърна се жената към него и тогава той видя оръжието в ръката й. — Няма да ти трябва — допълни, след което го постави върху широкия перваз под прозореца.

Гологлавия се опита да извика, за да задейства алармената система и да повика охраната, но когато отвори уста откри, че е изгубил гласа си. Опита са да натисне паникбутона, само че тялото му не се подчини.

— Сигурно се питаш какво е станало с теб? — ехидно се засмя жената. — Взех някои предпазни мерки, в случай че не ми съдействаш. — Пристъпи към него и се настани на леглото. — Нямам намерение да те наранявам. Поне не засега. Ако си послушен, всичко ще мине благополучно. Искам само да си поговорим. Няма да ти отнеме много време. Разбрахме ли се? — насочи разтворената си длан към него и стисна пръсти във въздуха.

Гангстерът усети как нещо стяга гърлото му, все едно около врата му беше вързано въже.

— Кимни, ако ме разбираш? — рече тя.

Гологлавия кимна.

— Добре — продължи жената и той усети как хватката отслабва. — Може би ще се разберем — допълни и отново се изсмя. — Имам само един въпрос. Къде да открия Острието?

* * *

Острието се ориентира бързо из върволицата от улици и скоро намери бара от съня си. Идваше за пръв път. Затова намали пред него, за да прочете надписа. Казваше се „Бар на разбитите сърца“. После паркира няколко метра по-надолу по улицата.

Преобрази се във възрастен мъж. Слезе от въздухомобила и докато пускаше алармената инсталация, го наобиколиха няколко просячета. Бръкна в джоба на панталона си. Извади малко смачкани банкноти и ги хвърли във въздуха. Децата се сборичкаха да ги вземат.

После се обърна към жилищната сграда, непосредствено срещу тази, в която се помещаваше барът. Беше двадесет етажен стоманобетонен блок, който подобно на съседните сгради бе облицован със стъклени панели. Някои от тях бяха счупени, а други просто липсваха.

Имаше два входа. Избра първия, защото според съня му той трябваше да се намира срещу апартамента.

Огледа се и пресече улицата, когато се увери, че няма наближаващи въздухомобили. Премина по алеята, водеща към блока и спря пред първия вход. В този момент стъклените хидравлични врати се отвориха. Отвътре излезе мъж, облечен с анцуг, който мина покрай него, без да го забележи. Убиецът побърза да се качи по стъпалата и влезе, преди вратите да се затворят.

Вестибюлът беше слабо осветен от единствената работеща лампа. Някъде отгоре се чуваше силна музика. Отсреща имаше други хидравлични врати, които обаче зееха отворени. Явно бяха развалени.

Пристъпи напред и мина през тях.

Озова се в коридор. Надясно той свършваше с механична врата, зад която видя аварийното стълбище. Наляво водеше до помещение, което не виждаше, но бе сигурен, че е асансьорната площадка.

С асансьора щеше да се изкачи бързо, но не знаеше на кой етаж трябва да слезе. Затова предпочете аварийното стълбище. Пое нагоре по стъпалата. Подобно на вестибюла, повечето лампи бяха развалени. Стълбището беше слабо осветено, а на някои етажи единствената светлина идваше през прозорците, които гледаха към улицата.

Острието пропусна първите няколко етажа, защото гледката от съня не беше от ниско. Но когато достигна шестия етаж, започна да спира на всяка площадка и да поглежда за кратко през прозореца. Изкачи се няколко етажа по-нагоре, когато на единадесетия прецени, че височината е близка до тази, която търсеше. Отвори механичната врата и пое по коридора, водещ към асансьорната площадка.

За разлика от стълбището, етажът беше добре осветен. Почти всички лампи работеха и той успя да разгледа добре вратите по продължението на коридора. Когато стигна до асансьорната площадка, забеляза, че от касата на една от двете врати, гледащи към асансьорите, висяха скъсани жълти ленти. Знаеше, че тези ленти се поставяха от полицията, когато запечаташе мястото на престъпление. Трябваше да влезе и да разбере какво бе станало вътре.

Извика в съзнанието си спомена за мъжа, чието отражение беше видял в огледалото. Концентрира се и усети процеса на преобразяване. Бяха му нужни стотни от секундата, за да завърши трансформацията. Когато погледна надолу към ръцете си, откри, че носи черни дрехи от еластан. Беше успял.

Пристъпи към вратата в очакване нещо да се случи, и когато застана пред нея, тя се отвори със съскане, а осветлението в апартамента се включи. Истината го проряза като хладен бръснач. Сънят не беше просто кошмар. Вратата нямаше да се отвори и да допусне човек, когото не познаваше. Тя беше запаметила този образ, което означаваше, че човекът от огледалото съществуваше.

Острието премина внимателно през прага, а мускулите му се бяха опънали, готови да реагират във всеки един момент. Апартаментът изглеждаше като в съня му.

Представляваше студио с Г-образна форма. Вдясно коридор водеше към банята. На стената, намираща се на гърба на банята, беше монтирана компактна кухня. Вляво, на стената, която граничеше с асансьорната площадка, бе разположена секция с огромен телевизор. Лявата и отсрещната стени бяха изцяло стъклени, с изключение на носещата колона в ъгъла, който се образуваше между тях. В този ъгъл беше разположен П-образен диван с масичка и табуретки, гледащи към секцията с телевизора. Вдясно от дивана имаше дълбока ниша, широка два-три метра. Оттук не можеше да види какво има в нея, но предполагаше, че там са леглото и шкафът за дрехи.

Вътре нямаше никого. Всичко беше разхвърляно. Натрупаният прах по пода и мебелите говореше, че дълго време апартаментът не е бил обитаван. Единствените следи за това, че все пак някой е идвал тук, бяха стъпките, които стигаха до нишата, връщаха се и после отиваха към банята. Стъпките се повтаряха на почти едни и същи места, но във всяка от тях се бе натрупал различен слой прах, което подсказваше, че апартаментът е проверяван периодично.

Размерът на стъпките беше прекалено малък за възрастен човек. Бяха на дете.

Полицията използваше деца киборги, за да следят хора или наблюдават места. Наричаха ги просяци, защото носеха дрипави дрехи, които им помагаха да се слеят с просещите деца по улиците. Детските стъпки по пода бяха ясен знак, че апартаментът е под наблюдение. Трябваше да побърза и да се махне оттук по-скоро, защото несъмнено съгледвачът беше получил сигнал, че вътре има някой и идваше насам.

Острието огледа секцията и дивана с масичката. Не откри нищо. Погледна в нишата. Както беше очаквал, там се намираше леглото. Освен смачканите завивки, върху него обаче нямаше нищо друго. Шкафът за дрехи бе затворен. Отвори плъзгащите се врати. Беше празен.

Върна се по стъпките и сви по коридора към банята. Щом наближи вратата, тя се отвори и осветлението се включи автоматично. Пристъпи вътре. Не беше нужно да отваря стъклената вратичка на душкабината, за да види счупените фаянсови плочки и засъхналите петна от кръв по стената и коритото. Бяха избледнели, но стояха там.

Спомените го блъснаха като връхлитащ влак. Тежестта в гърдите му се появи отново. Прилоша му и залитна. Чуваше гласове, които идваха от главата му.

 

 

— Изпуснахме я — обади се мъжки глас. — Избягала е и се е отървала от падналия ангел.

— Жив ли е? — попита друг глас.

Усети как някой се навежда над него. Не можа да го види, но почувства движението на въздуха, чу дишането и туптенето на сърцето му. Усети как докосва артерията на врата му.

— Да — констатира първият глас. — Но надали ще оцелее. Простреляла го е със сребърен куршум.

— Вдигни го — нареди му другият. — Ще го вземем с нас. Полицията не бива да го открие тук. Трябва да го заведем при Спасителя. Той ни показа пътя и ще прецени какво да правим с него.

Усети как две силни ръце повдигат тялото му.

— Ще ти помогна — допълни гласът. — Да побързаме. Ако му е писано, ще оцелее.

 

 

Когато гласовете замлъкнаха, осъзна, че беше излязъл от банята. Седеше на пода в коридора, опрял гръб в стената. Дишаше учестено, а по челото му беше избила пот. Тежестта в гърдите му постепенно отслабваше и съзнанието му се връщаше към реалността.

Кошмарът не беше просто сън. Това бяха негови спомени, отключени след години забвение. И спомените продължаваха да се връщат, частица по частица. С всяка негова крачка те изплуваха от дълбините на паметта му.

Ярост изпълни жилите му. Пасторите го бяха спасили, но защо не му бяха казали нищо за това къде са го открили? Защо бяха скрили това от него? Те знаеха кой е. Знаеха защо е дошъл тук и коя беше жената от съня. Знаеха всичко, но не му бяха казали нищо през всичките тези години.

Асансьорът изпиука и го извади от унеса.

Звукът дойде отвън. Последва го кратко тракане от отварящи се врати и някой слезе от асансьора. Острието прекоси разстоянието до таблото на уредбата за видеонаблюдение. Натисна зеления бутон и се взря в екрана. От асансьора беше слязло дрипаво дете. Без да се оглежда, то се насочи към вратата срещу него.

Съгледвачът беше дошъл на проверка и се канеше да влезе. Стандартните врати бяха програмирани да го идентифицират по излъчвания от него сигнал и да ги допуснат вътре. Дори да превключеше управлението на вратата на ръчен режим, това нямаше да спре функционалността. Киборгът вече беше научил от вратата, че вътре има човек и беше известил контролния център. Трябваше да го елиминира и да избяга.

Не му беше за първи път да се разправя с просяци. Познаваше как действат и по какъв начин може да им противодейства. Бяха програмирани да се вкопчват в някой от крайниците на мишената си, щом я доближаха достатъчно близко. После, ако тя се опиташе да се освободи от тях или им нанесеше повреда, се самоунищожаваха и я убиваха със себе си. Затова не биваше да им позволява да го докопат.

Мъжът отстъпи няколко крачки назад и се приготви. Пръстите на дясната му ръка се издължиха в стоманени остриета. Това не беше първото просяче, което щеше да унищожи, нито пък последното.

Вратата се отвори и щом сензорите на детето киборг го идентифицираха, то се хвърли към него с пронизителен писък. Бяха конструирани да издават този звук, за да объркват мишените си и да издават местоположението си на полицейските екипи.

Мъжът го очакваше. Стъпи крачка вляво и замахна ниско, възползвайки се от инерцията му. Острието разполови туловището на машината през гръдния кош. Двете половини се претърколиха няколко метра напред и се спряха в стъклата на прозорците.

Мъжът направи още две крачки вляво по посока на коридора, който водеше към банята и скочи в него. Тъкмо на време. Туловището на киборга експлодира в кълбо от огън. Усети как огнената вихрушка преминава над тялото му, докато лежи по корем на пода. Прозорците се пръснаха с трясък.

Когато всичко приключи, бавно се надигна и, кашляйки, се огледа. Ударната вълна беше помела цялата мебелировка, раздробявайки я на стотици парчета, които горяха. Стените бяха омазани в сажди, а през счупените прозорци навяваше хладен вятър.

Отвън долетя воят на полицейски сирени.

Доближи се до назъбените останки от прозорците и внимателно погледна надолу. Пред блока вече бяха спрели няколко полицейски въздухомобила и група униформени се насочваха към входа, а несъмнено идваха още патрули. Скоро тук щеше да гъмжи от полицаи.

Нямаше време за губене. Трябваше да действа бързо и дръзко, ако искаше да се измъкне.

Скочи през прозореца, като заби стоманени пръсти в стъклената облицовка и се спусна надолу, прилепил тяло до сградата. Разнесе се силен пукот и около него полетяха парчета счупено стъкло. Земята отдолу се приближаваше бързо, но не прекалено, за да се притеснява, че ще се пребие. Стъклените панели бяха дебели и триенето в тях намали драстично инерцията на падането му.

Преди да се приземи, се изтласка с крака от стената на сградата, превъртя се веднъж във въздуха и стъпи на безопасно разстояние от мястото, където се изсипа водопад от парчета стъкло.

— Стой. Не мърдай! — заповяда му глас от мегафон.

Не му обърна внимание и побягна към най-близката уличка. Униформените откриха огън по него. Намираше се на открито и нямаше къде да се прикрие. Няколко изстрела го улучиха и раниха. Последният го порази в бедрото на десния крак. Изгуби равновесие, падна на земята и се претърколи няколко пъти, но се изправи и продължи. Усещаше как раните се затварят една по една. Тялото му се регенерираше. Не беше обикновен човек и бластерите не можеха да го убият.

Добра се до спасителния ъгъл и изчезна в сумрака на уличката. Стрелците прекратиха огъня, защото вече не го виждаха.

Пробяга повече от петдесет метра, когато в отсрещния край на уличката проблеснаха сини светлини и един полицейски въздухомобил спря на изхода й. Пусна сирените, даде назад и сви към него. Мощните му фарове осветиха пътя отпред.

Острието пое вдясно по първото разклонение, което видя. Премина покрай няколко контейнера за боклук, разположени под една улична лампа и спря пред метално ограждение, което преграждаше пътя му. Изруга на ум и се огледа. Тогава забеляза клошаря, който беше подпрял на единия от контейнерите чувал, пълен с вехтории, и ровеше в него.

Полицейският въздухомобил наближаваше.

Първата му мисъл беше да използва контейнерите, за да се изкатери по тях и да се хване за върха на преградата, но в главата му се зароди нова, по-добра идея. Доближи се до клошаря и преди човекът да надигне глава от боклука, го удари с лакът в тила. Тялото му увисна на ръба на контейнера. Завъртя го към себе си. Докосна челото му и се преобрази в него. После го хвана за краката и избута тялото му в контейнера. Затвори капака. Вдигна чувала и го постави до съседния контейнер. Отвори капака му и започна да рови в него.

Тъкмо навреме. Полицейският въздухомобил спря на пресечката и отвътре слязоха мъж и жена, облечени в костюми.

Погледна ги с престорено безразличие, но се притесни, когато на слабата светлина от уличната лампа разпозна жената. Приличаше на тази от съня му. При създалата се ситуация, идеята да се престори на клошаря му се стори рискована, защото можеше да го разкрие. Но връщане назад нямаше и трябваше да изиграе ролята си до края.

Жената прекоси разстоянието до него и го хвана за яката.

— Накъде тръгна? — изсъска през зъби.

Той плахо надигна ръка, сочейки металното ограждение. Тя го изблъска грубо назад и се обърна към партньора си:

— Върни се обратно и поеми от запад — заповяда му. — Искам един екип да го причака от изток, а аз поемам след него. — Изтича до преградата и скочи. Тялото й се издигна плавно, оставяйки след себе си диря от черен дим. Стъпи на върха на ограждението, след което прескочи оттатък.

Мъжът влезе във въздухомобила. Спря сирената, обърна го с една маневра и го подкара обратно по уличката.

Острието се усмихна доволно, когато светлините се отдалечиха. Беше ги изиграл. Преобрази се в дребен набит мъж с дълга прошарена брада и мустаци. Извади пачка с пари и отброи две банкноти от по сто. После отвори капака на съседния контейнер и ги пъхна в задния джоб на клошаря.

— Съжалявам, друже — рече, — това е компенсация за главоболието, което ти причиних. — И се отдалечи.

Пое по пътя, по който беше дошъл полицейският въздухомобил. Щеше да заобиколи блокадата около жилищната сграда, без да го разпознаят в новия образ, който бе приел. После щеше да се качи на колата и да се измъкне оттук. Въздухомобилът му беше регистриран на поставено лице. Управляваше го с пълномощно, така че никой нямаше да се усъмни, дори да бяха монтирали камера на вратата на апартамента и да го бяха заснели.

Следващата му спирка беше катедралата на църквата, където очакваше да получи отговор на въпросите си.

* * *

Жената пресече няколко преки, преди да се откаже от преследването. Беше изгубила убиеца още след металната преграда.

Страничните улички бяха завардени от полицаи и нямаше как да е преминал през тях. Предполагаше, че се е скрил в някоя ниша или се е качил по някоя от металните стълби, водещи към покривите на жилищните сгради по продължение на уличката. Но от него нямаше и следа. Сякаш се беше изпарил.

— По дяволите — изруга ядно, когато достигна края на уличката и излезе на булеварда.

Обади се на колегата си по радиоуредбата:

— Изгубих го — рече. — Върни се там, където се разделихме и ме изчакай. Аз ще поема обратно и ще проверя дали не съм изпуснала нещо. Прати един екип да покрие от запад. Не искам да избяга оттам, като отворим периметъра.

— Разбрах — отвърна й оттатък мъжки глас и връзката прекъсна.

Не откри следи от убиеца и по обратния път. Сякаш въобще не беше минал оттук. А усещането й, че е станало точно така, се засили още повече, щом прескочи ограждението и се оказа от другата му страна. Колегата й я чакаше до един от контейнерите за боклук.

— Погледни тук — посочи й отворения му капак.

Тя се доближи и наведе над процепа. Гледката я накара да побеснее от яд. Вътре лежеше тялото на клошар. Беше същият клошар, който й беше посочил на къде е поел убиецът.

— Изигра ни — обади се партньорът й.

Тя го изгледа с кръв в очите, а после го блъсна в гърдите.

— Хей, по-спокойно. — Думите му я накараха да се осъзнае.

Стисна юмруци.

Колегата й беше прав. Провалиха се, а бяха толкова близко. Но най-много я вбесяваше това, че му позволи да я излъже право в очите. Необходимо бе хладнокръвие, за да го стори. Беше станал добър и притежаваше сили, които го правеха по-корав противник. Само че това нямаше да му помогне срещу нея. Щеше да го унищожи.

— Какво ще правим? — попита я мъжът.

— Ще взема колата — отвърна му тя. — Знам къде да го открия. Но ти оставаш тук. Отивам сама. — Качи се във въздухомобила и потегли, без да му остави възможност да възрази.

* * *

Катедралата на църквата се намираше сред малък парк в центъра на града. Тихо и уединено място.

Острието паркира въздухомобила си в една уличка близо до него, защото знаеше, че през парка се допускаха само превозните средства на църквата и тези, които доставяха хранителни продукти и консумативи.

Пред катедралата имаше малък квадратен площад, в средата на който беше издигнат бял кръст. Няколко мощни прожектора осветяваха кръста нощем, за да изглежда внушително в тъмнината.

Мъжът мина покрай него, изкачи се по стъпалата пред централния вход и спря пред масивните порти. Независимо от късния час, те бяха широко отворени. Миряните бяха добре дошли тук по всяко време на денонощието.

Влезе смирено и се прекръсти на прага на храма. Единственият човек в пустото помещение на основния корпус беше мъж, облечен в дълга бяла роба, който стоеше пред олтара в отсрещния край. Молеше се пред огромен златен кръст.

Острието пристъпи напред, минавайки между дървените пейки, които бяха разположени от двете му страни и се насочи към него. Стъпките му закънтяха из помещението.

Когато го доближи и спря, пасторът се завъртя към него. Изведнъж фигурата му се смали и се превърна в момчешка. Детето беше поставило дланите си една в друга, а между тях стискаше восъчна свещ. Пламъкът в нея гореше, без да потрепва.

Погледите им се срещнаха и в бистрите сини очи на момчето откри чистота и милосърдие.

— Добре дошъл, синко — приветства го момчето. Гласът му беше дълбок и плътен като на възрастен човек. — Очаквах те. Аз съм Спасителят. Заповядай. Седни до мен — добави. Хвана свещта в едната ръка, а с другата го подкани да се настани на близката пейка.

Двамата седнаха.

— Има неща, които не си спомняш — продължи. — Неща, които са се случили, преди да прекрачиш границата. Онези, които се връщат от другата страна, оставят спомените си там. Те се прераждат за нов живот, необременени от предишния. Но ти си различен, защото не си обикновен човек. Ти си ангел, паднал ангел. Съдбата ти е предопределена и не може да бъде променена. Идваш от едно място, наречено Нощния град. — Подаде му смачкан лист хартия. — Това намерихме у теб.

Острието го взе и го разгледа. Беше еднопосочен билет за влак. Върху него не беше посочено име, а само маршрут: начална станция „Нощен град — Център“, крайна станция „Океан — Блекфрайърс“.

— Пристигнали сте двама — добави момчето. — Ти и една жена. Тя притежава сили, черни сили. Такива като нея, наричаме вещери. Ангелите са ги преследвали и унищожавали, защото са ползвали силите си за зли цели и във вреда на хората. Но оцелелите намерили убежище в Нощния град, където изградили отново своя култ. Вещерите са ви изпратили тук, за да изпълните една задача, в която дълги години са се проваляли.

— Каква задача? — недоумяваше мъжът.

— Тази, която само ти можеше да свършиш — рече детето и сведе поглед към свещта в дланите си.

Когато убиецът погледна към нея, видя в пламъка да се движат фигури.

Спомените болезнено нахлуха в главата му.

 

 

Детето го наблюдаваше с интерес въпреки дулото на пистолета, което беше насочил към челото му. Сините му очи излъчваха спокойствие. Беше само едно обикновено дете, чиято смърт искаха господарите му, а той беше просто палач, който трябваше да свърши работата.

Пръстът му беше на спусъка и всеки един момент можеше да го натисне. Един изстрел щеше да е достатъчен, за да пръсне черепа на това невинно дете. Кръв щеше да оплиска личицето му и тялото му да падне бездиханно на пода в храма.

Нужен беше само един изстрел. Това бе цената на човешкия живот. Един изстрел, за да бъде отнет.

Детето го наблюдаваше. И в очите му, като в отражение на огледало, той видя своите собствени очи. Бяха хладни и безмилостни като острието на бръснач. Усети как пръста, който беше поставил на спусъка, потрепна.

Само един изстрел.

Детето докосна дулото с длан и свали пистолета надолу към пода. На лицето му грееше усмивка.

Усмивката не помръкна, дори когато той надигна крак и го събори по гръб на земята. После стреля. Веднъж, два, три пъти. Изстрелите удариха мраморния под и се разхвърчаха парчета камък. Не можеше да го убие. Беше грешно. Но жената щеше да поиска доказателство и той трябваше да й го даде.

Наведе се и измъкна от ботуша си нож, с който отряза кичур коса от главата на детето. Погледите им се срещнаха отново и този път той видя отражението на огъня в очите си. Прибра ножа, изправи се и побягна към изхода. Мина през портата, а после изтича по стъпалата и скочи в чакащия го отпред въздухомобил.

Шофьорът форсира двигателя и колата пое с бясна скорост по алеята през парка.

— Уби ли го? — запита го жената, която беше застанала зад волана.

— Да — излъга я той и хвърли върху таблото кичура коса.

— Браво — рече тя и се усмихна доволно, но той не я видя. Погледът му беше насочен към огледалото за задно виждане. Пламъците в очите му бяха изгаснали. Сега в тях имаше само празнота.

 

 

Острието погледна детето право в очите.

— Искали са да те убия, нали? — рече.

— Да — кимна момчето.

— Но защо точно аз?

— Защото си паднал ангел. — Отговорът беше прост. — Силата на вещерите не беше достатъчна, за да се справят с ангелите. Затова създадоха вас по подобие на ангелите и ви използваха, за да ги унищожите. Вие изпълнихте предназначението си. Избихте всички… без един. — Тъга имаше в гласа му. — Затова изпратиха теб, за да го унищожиш.

— Ти си този последен ангел, нали? — Знаеше какъв ще е отговорът.

— Да — отвърна детето.

— И въпреки че си знаел защо съм дошъл тук, ти ме спаси — рече мъжът. — Можехте да ме оставите да умра в онзи апартамент. Това нямаше да промени нищо. Но не го направихте.

— Ти си един от нас, синко — отвърна детето. — Носиш онази частица от нас, която може да те направи ангел, ако го поискаш. — Направи пауза. — Вещерите ви използваха, защото знаеха, че не можем да ви победим. Победата значеше да ви убием, а ние не можехме да го сторим. Те вкараха в редиците ни троянски кон, с който нямаше как да се справим. Но те се страхуват от вас, защото знаят, че един ден ще се обърнете срещу тях. Затова не позволяват да живеете дълго, а когато изпълните предназначението си, ви премахват и заместват с нови. Тя стори същото с теб.

Горчивият спомен от апартамента се върна пак. Сякаш преживя всичко отново на бърз кадър. Ярост изпълни жилите му. Толкова години пасторите бяха крили истината от него.

— Защо не ми разказахте всичко това, когато ме открихте? — стисна юмруци, за да се овладее. — Пазили сте го от мен толкова дълго.

— Щеше ли да ни повярваш, ако ти бяхме разказали всичко това? — отвърна му момчето.

— Не — сведе глава убиецът.

— Когато те открихме — продължи детето, — ти не си спомняше нищо. Нито знаеш кой си, нито какво се е случило. Беше прострелян със сребърен куршум и, ако не го бяхме извадили, щеше да загинеш. Сигурно се питаш защо среброто е щяло да те убие?

Мъжът го погледна в очакване.

— Ти си колкото ангел, толкова и вещер, и онова, което убива вещерите, може да погуби и теб. — Въздъхна тежко. — Затова не ти казахме нищо. Защото не искахме да предизвикаме яростта ти. Тя можеше да те погуби и да ти превърне в един от тях. — С пръсти стисна пламъка на свещта и тя угасна. — Върнах те, за да изпълниш съдбата си — рече. — Дадох ти най-съкровения си спомен, за да те спася и сега ти го носиш у себе си. Но сам трябва да откриеш съдбата си и да направиш своя избор. Мракът е жесток. Може да те убие. Въпреки това в него има светлина. Последваш ли я, тя ще те преведе до утрешния ден.

Детето се изправи и му подаде свещта.

— Тя ще те открие — добави. — И ще трябва да я победиш. — Пое по пътеката между пейките. Докато стъпките му кънтяха в помещението, образът му бавно се разтвори във въздуха и изчезна. Настъпи тишина.

Острието се изправи. Доближи се до олтара и запали свещта. Надигна глава към кръста пред него. Стоя така няколко мига смълчан, след което постави свещта на един от свещниците и пое към изхода.

Размишляваше върху последните думи на момчето. Жената несъмнено бе по петите му. Срещна я в онази сумрачна уличка и я изигра. Не го стори, защото се уплаши от нея. Въпреки това самата мисъл, че може да го разкрие, го беше притеснила. Страхуваше ли се от нея? Беше ли готов да посрещне съдбата си?

Прекрачи прага на храма и слезе по стъпалата. Навън все още беше тъмно. Спря, за да погледне часовника си. До зазоряване оставаше малко повече от час. Дали не беше добра идея да посети Бети? Имаше нужда да сподели с някого, а и щяха да наблюдават заедно изгрева на слънцето.

Бети?

Мисълта за нея го накара да изтръпне. Имаше три места, които посещаваше често — църквата, офиса на Гологлавия и бардака. Никой, освен Бети, не знаеше, че посещава църквата. Но доста хора знаеха къде е офисът на Гологлавия. А ако жената го беше посетила и не го беше открила там, сигурно беше научила от гангстера за бардака. Бети беше в опасност. Трябваше да я измъкне оттам час по-скоро и да я заведе на сигурно място.

Извади телефона от джоба си и бързо набра номера й. Тя не можеше да се свърже с него, защото той ползваше еднократни карти за обаждания. Сменяше ги често и винаги й се обаждаше от различен номер.

Свърза се. Телефонът й даде свободен сигнал. Прозвъня веднъж, два пъти, когато тя вдигна.

— Бети — започна убиецът, — чуй ме внимателно… — но не успя да довърши, защото оттатък го прекъсна ехиден смях.

— Бети не може да говори сега — отвърна му познат женски глас, който накара сърцето му да трепне. — Тя е добре, но ако искаш да я видиш жива, ела след час на станция „Блекфрайърс“. Ще те чакам на четвърти перон. И носи билета си. — Последва нов смях, след което връзката прекъсна.

Беше закъснял.

Затова трябваше да отиде до гарата и да поправи грешката си. Извади билета от джоба си и го разгледа отново. Жената го искаше. Но защо? Не откриваше смисъл в това. Билетът беше еднопосочен и тя несъмнено имаше същия. За него той беше просто една непотребна хартийка, но за жената явно имаше някаква стойност.

Прибра го, след което се преобрази в мъжа от огледалото. Когато надигна ръце, със задоволство установи, че носи черни дрехи от еластан. Време беше да посрещне съдбата си.

* * *

Основният корпус на станция „Блекфрайърс“ беше построен в северната част на един от мостовете, издигнати над реката. Служеше като входно-изходна точка за човекопотока. Пероните се намираха на метална конструкция, която бе изградена непосредствено до моста. Отгоре си имаше стъклен покрив, а встрани беше затворена със стъклени панели.

Острието мина през входа на основния корпус и се насочи към ескалатора, водещ нагоре към четвърти перон. Високото повече от десет метра помещение беше пусто в този ранен час. Касите бяха затворени и единствената алтернатива да си купиш или завериш билета беше да използваш автомат. Качи се на ескалатора и скоро стигна горе.

Огледа се. Малцината ранобудни пътници се бяха настанили по пейките на перона и чакаха търпеливо влаковете си. На една от тях забеляза две жени. Позна Бети. Другата беше облечена в черни дрехи. Не можеше да я сбърка. Беше жената от съня му.

Щом го видя, тя сръга проститутката и я принуди да стане. После я поведе напред към мъжа. Държеше я пред себе си като щит.

Спряха на метри от него.

— Пак се срещаме — изсмя се жената. — Каква ирония на съдбата. Все пак си събрал смелост да приемеше истинската си самоличност — добави язвително.

— Ти, също — не й остана длъжен.

— Носиш ли билета? — продължи с въпросите си тя.

— Да — кимна убиецът. Бръкна в джоба си и извади лист хартия. — Ето го. Пусни я и ще ти го дам.

Жената се изсмя.

— За глупачка ли ме мислиш? — изсъска.

— Не — отвърна мъжът. — Но как мога да ти имам вяра?

— Не можеш. — Усмихна се. — Но обещавам, че ще пусна курвата ти, когато се уверя, че билетът е истински. Ето какво ще направим. Тя ще се доближи до теб и ти ще й го дадеш. После ще го постави в автомата за самообслужване и ще го завери за следващия влак. Той трябва да пристигне всеки момент. — Посочи дигиталния брояч над перона, върху който беше изписана цифрата едно. — Аз ще се кача и ще я оставя.

— Не ти вярвам — рече убиецът. — Билетът не може да се завери, защото е еднопосочен.

Жената го изгледа гневно.

— Нима не разбираш — възкликна тя. — Моят билет беше двупосочен, макар това да не бе отбелязано върху него. Планът беше да пристигнем двама в този скапан свят. Ти беше създаден да убиеш Спасителя, а аз трябваше да ликвидирам теб и да се върна. Но ти провали всичко. Остави билета си върху моя и аз взех твоя по погрешка. Измами ме, че си убил Спасителя и изчезна с билета ми. Постъпих в полицията и поставих просяци да следят апартамента с надеждата, че един ден ще се върнеш там. Чаках дълго, но най-накрая търпението ми беше възнаградено. — Усмихна се доволно.

Дигиталният брояч на перона отброи нула и влакът се зададе в далечината по релсовия път.

— И какво смяташ да правиш сега? Просто ще си заминеш? — запита я мъжът.

— Да — отговори тя.

Когато я погледна в очите, разбра, че го лъже. Преди да замине, трябваше да изпълни задачата си. Щеше да се опита да го убие, но не биваше да й позволи да нарани Бети.

— Добре — рече Острието. — Влакът ти пристига, така че нека да побързаме с размяната.

— Умно решение — вметна жената и побутна проститутката в гърба. — Тръгвай и без резки движения — изсъска й. — Иначе знаеш какво ще се случи.

Бети пристъпи няколко крачки напред и спря пред мъжа. Когато го погледна в очите, той видя в нейните умора и примирение. Веднага разбра какво е наумила. Беше направила своя избор още в мига, в който жената бе застанала на прага на хотелската й стая.

— Бягай — извика тя, щом застана пред него. Прикри тялото му със своето, за да я използва като щит, докато изтича до ескалатора. Знаеше, че времето й изтича и искаше да спаси единствения човек, който се беше държал добре с нея. Жената не знаеше за болестта й и не предполагаше, че може да постъпи така. Разчиташе на страха, който беше посяла у нея, но той бе изсъхнал, а отровните му цветове бяха увехнали. Тя не се страхуваше от смъртта.

Острието видя револвера, който се появи в дясната ръка на жената. Насочи го към Бети.

— Кучка — извика тя и натисна спусъка. Въздушната струя от спиращия влак развя зловещо косите й.

Мъжът изблъска проститутката настрани, но закъсня. Тя пое изстрела и куршумът я порази в гърба. Падна по лице на земята, а роклята й се обагри в алено.

Влакът спря. Нямаше пътници, които да слизат, а шепата хора, които чакаха на перона, побързаха да се качат, без да обръщат внимание на случващото се около тях.

— Ще си платиш — процеди през зъби убиецът и хвърли билета. Течението го поде и той политна към стъклените панели, ограждащи металната конструкция. Пръстите му се издължиха в метални остриета. Както беше очаквал, жената изтича в посока на билета. Движеше се неестествено бързо и след себе си оставяше диря черен дим. Прецени точния момент, в който да скочи. Вниманието на жертвата му беше насочено към падащия лист хартия. Толкова го желаеше, че беше забравила за всичко около себе си.

Острието направи огромна крачка и използвайки краката си като трамплин, отскочи пет-шест метра напред. Беше изправил тялото си, а ръцете му сочеха напред. Жената го видя, но не се уплаши. Стисна билета в ръка, а после тялото й изчезна сред черен дим. Остриетата преминаха през дима и изтракаха в пода, когато мъжът падна на земята.

Жената се изкиска доволно.

Смехът дойде откъм гърба му. Обърна се и я видя, застанала на метри от лежащата проститутка.

— Колко си предвидим — рече тя. — Същият си като ангелите. Застъпваш се за простосмъртните. Нима животът на една уличница има стойност за теб? — Изсмя се отново. — Тя ще умре. Ти също. — Насочи револвера към него. — Веднъж те убих. Ще го направя отново. — И стреля.

Острието се превъртя встрани, за да избегне куршума. Той рикошира в пода до него и проби дупка в близкия стъклен панел. Дебелото стъкло се напука, но не се счупи. Пръстите му възвърнаха човешката си форма.

Изправи се със скок. Приклекна и се насочи към нея. Чу как барабанът на револвера изщрака. Знаеше, че ще последва изстрел. Използва десния си крак, за да смени посоката и скочи на ръце. Изтласка се към влака, превъртя се във въздуха, свит на кълбо и, след като куршумът прелетя покрай него, стъпи върху корпуса на вагона. Притича няколко крачки по него, застанал успоредно на земята, а после се хвана за изпречилата му се метална колона и се завъртя на нея.

Пусна се и се приземи в гръб на жената. Тя се извъртя, но късно. Пръстите му се издължиха в метални остриета. Замахна. Сряза китката на дясната й ръка и тя се разпадна в черен дим. Револверът излетя встрани, след което падна с трясък на земята и спря в тялото на Бети.

Бяха застанали лице в лице. Мъжът замахна отново. Този път към гърдите й. Но тялото й се превърна в дим, който го засмука. Усети как мракът го парализира и изпи силите му. После го изплю оттатък, омаломощен.

Падна по лице, а когато се обърна, видя как с едно движение на здравата си ръка, мрачната фигура на жената изкърти близката пейка, която бе циментирана за перона. Стовари я върху него и го затисна под тежестта й.

Бавно пристъпи напред. Тялото й постепенно възстанови човешкия си облик и той видя как от чуканчето на ръката й израсна нова китка, длан и пръсти. Беше се провалил.

— Глупак! — присмя му се жената, щом застана пред него. — Нима мислиш, че ще ме победиш толкова лесно? — В ръката й се появи къса кама, чието острие беше от сребро.

Наведе се над него и допълни:

— Това е краят — прошепна, след което замахна.

— Грешиш, кучко — прекъсна я гласът на Бети. Последва изстрел и куршумът я порази в гърба.

Убиецът прочете в очите й изненада и недоумение. После тялото й изсъхна и се разпиля сред облак пепел. Куршумът и камата изтракаха върху пода. Спомни си думите на Спасителя: „Ти си колкото ангел, толкова и вещер, и онова, което убива вещерите, може да погуби и теб“. Тогава осъзна колко прав беше. Жената сама бе донесла със себе си оръжието, което щеше да я погуби.

Бети отпусна ръката си и револверът падна с трясък. Беше изразходвала последните си сили, за да вземе пистолета, да се надигне и да стреля. Усещаше как живота бавно я напуска и я прегръща блажения мрак.

Мъжът напрегна мускули и избута пейката в страни. Надигна се. Изтича до проститутката и клекна до нея. Тя дишаше тежко. От раната й беше изтекла много кръв и беше образувала малка локва на пода.

— Ще се оправиш — прошепна й.

Тя го погледна в очите и му се усмихна. За пръв път в тях откриваше чистота и милосърдие.

— Променил си се — сподели му.

По страните на убиеца избиха сълзи.

— Не ти позволявам да умираш — заповяда й.

Тя отново се усмихна.

— Това щеше да се случи. Рано или късно — прошепна. — На кого му пука? Аз съм просто една курва.

Мъжът положи глава върху гърдите й, а после постави ръката й върху косите си. Усети как пръстите й потрепнаха, сякаш се опитваше да го погали и утеши, но бе изгубила силите си. Сълзи се стичаха по бузите му и не се опитваше да ги скрие.

— Върви — насили се да го подкани тя. — Ще изпуснеш влака си. — Но той не се изправи.

Това не беше неговият влак. Не познаваше света, където щеше да го отведе. Неговият дом беше тук. Жената искаше билета, за да се върне в Нощния град. Но тя не се задоволи само с него, а пожела да отнеме живота му и този на Бети, и затова плати скъпо за алчността си.

Влакът затвори врати и пое нататък. С него си заминаха болката и тъгата.

Навън мъглата се беше вдигнала. Слънцето се показа лениво над хоризонта и огря света с животворните си лъчи. Започваше нов ден.

Мъжът надигна глава и постави длани върху челото на жената. Нямаше да се предаде и да я устави да умре. Беше ангел, макар и паднал. Вещерите отнемаха живота, а ангелите го даряваха. Време беше да посрещне съдбата си и да направи своя избор.

Притвори очи и го заляха спомени, спомените на Бети. Видя децата, които я слушаха захласнати в училищната стая. Видя болката и страданията, причинени от болестта. Видя сутеньора, който я излъга да работи за него. Видя как я насили, а после редовно я пребиваше и й даваше толкова, колкото да си купи необходимите лекарства, за да може да продължава да работи за него и да му носи пари. Видя себе си. Видя първата им среща и нощите, които последваха. Видя чувствата, които изпитваше към него. Видя слънцето на хоризонта, което посрещаха заедно.

Знаеше какво да направи.

Взе лошите спомени, погълна ги, както поглъщаше спомените на убитите, а после й даде най-съкровения си спомен — искрата, която го караше да се чувства жив. Даде й спомена за нея. Тогава видя светлината в мрака. Последва я, а когато я настигна, я сграбчи в ръце и тя избухна в ослепително сияние.

Избра живота.

И когато отвори очи сиянието, което излъчваха ръцете му, обгърна тялото на Бети. Кръвта по пода изчезна, а бледото лице на жената поруменя. Дишането й се нормализира и тя отвори очи.

— Кой си ти? — прошепна плахо.

Мъжът й се усмихна.

— Твоят ангел хранител — отвърна й и я целуна по челото.

После бавно се изправи. Тя го беше забравила и единственото, което щеше да си спомня за него, щеше да е ангелското му лице. Беше й дарил най-съкровения си спомен, и той не само я бе спасил, но беше излекувал коварната й болест, за да й даде ново начало в живота.

Отвън се разнесоха полицейски сирени.

Погледна я за последно, а после скочи през спуканата стъклена преграда. Стъклото се пръсна на парчета, които полетяха заедно с него надолу към мътните води на реката. Ако беше обикновен човек, сигурно течението щеше да го завлече нататък и да се удави. Мътните води бяха коварни и не прощаваха никому. Но той не беше обикновен човек и щеше да достигне брега. После смяташе да се разходи пеш по крайречната алея.

Слънцето беше изгряло и искаше да се полюбува на прекрасната утрин.