Чарлз Дикенс
Щурец в огнището

Първа песен

Все едно какво казва госпожа Пиърибингъл. Чайникът започна песента! Аз по-добре знам как стана. Госпожа Пиърибингъл може да твърди каквото си иска за това кой е започнал, но казвам ви, чайникът беше. Оставаха цели пет минути по белезникавия, сякаш восъчен циферблат на малкия холандски часовник в ъгъла до ударите за кръгъл час, когато Щурецът се обади.

Не беше отекнал и последният удар на часовника, а полюшващият се най-отгоре мъничък косач още размахваше наляво-надясно косата си пред мавританския дворец и не бе окосил и половин акър^[1] от въображаемата морава пред себе си, когато Щурецът запя!

Всеки ще ви каже, че рядко съм напълно уверен в това, което твърдя. Никога не бих противоречил на госпожа Пиърибингъл, ако не съм съвсем сигурен в нещо. Няма сила, която да ме накара да го сторя. Но фактът си е факт. А фактът е, че чайникът започна пет минути преди Щурецът да се обади. Пробвайте да ме оборите и ще ви засипя с куп доводи.

Но нека ви разкажа как точно стана всичко. Трябваше да подхвана така от първата дума, защото щом ще разказвам история, се налага да започна от самото начало, а как да започна от началото, ако не започна с чайника?

Човек би си казал, че е имало състезание кой е по-умел или по-способен — чайникът или Щурецът. Тъкмо това беше в основата на всичко.

Госпожа Пиърибингъл излезе в сумрака навън и като потропваше по влажните камъни на двора с дървените подметки на налъмите си, които очертаваха грубо линиите от Първата аксиома на Евклид, гребна вода с чайника от бъчвата. Щом се върна, свали налъмите (и доста от ръста си, защото подметките бяха високи, а госпожа Пиърибингъл — ниска). Сложи чайника на огъня и загуби за миг доброто си настроение — водата бе неприятно студена в това хлъзгаво и полузаледено състояние, беше се разплискала и проникнала през дупките на налъмите, а оттам и през чорапите на госпожа Пиърибингъл дори нагоре по краката. А когато сме се нагиздили както трябва, до чистите чорапи включително, това е доста дразнещо.

Чайникът се оказа инатливо и проклето създание. Не искаше да бъде достатъчно любезен, та да застане мирно върху скарата, мърдаше върху въглените, докато най-накрая се килна напред като пиян и водата се плисна върху огъня — истински проклетник. Горещите въглени се развикаха, възмутено засъскаха и запукаха. На всичкото отгоре капакът се изхитри, изплъзна се от пръстите на госпожа Пиърибингъл, преобърна се, сетне цопна във водата и спря чак на дъното. Дори корпусът на кораба „Роял Джордж“ не е оказвал такава съпротива да излезе от водата, каквато демонстрира този капак на ръката на госпожа Пиърибингъл, която най-накрая все пак излезе победител.

Чайникът продължаваше да се муси — дръжката му стърчеше предизвикателно и вирнал чучура дръзко и подигравателно към стопанката на дома, той сякаш казваше: „Няма да завря! Не можеш да ме накараш!“.

Ала възвърнала доброто си настроение, госпожа Пиърибингъл отри една в друга пълничките си длани и усмихната се настани пред чайника. Веселите пламъци заиграха своя танц и осветиха кацналия над холандския часовник Косач така, че той изглеждаше като закован пред мавританския дворец, а и сякаш всичко друго освен огъня беше замряло.

Но Косачът всъщност не спираше да се клатушка: по два пъти в секунда — равномерно и точно. Ала дойде време часовникът да бие и стана страшно да го гледаш как се мъчи; щом кукувичката надникна от вратата на двореца и се обади шест пъти, при всеки удар той целият се разтърсваше така, сякаш е видял привидение или пък жица го тегли за крака.

Едва когато гюрултията и трескавото движение на тежестите и синджирите под него стихнаха, ужасеният до смърт Косач дойде на себе си. Уплахът му съвсем не беше напразен — механизмите на тези часовници тракаха като кости на скелет и биха докарали сърцебиене на всекиго — чудя се що за птици са холандците, че произвеждат подобни неща. Известно е, че обичат солидните предмети и дебелите дрехи, та би трябвало по-добре да помислят, преди да произвеждат часовниците си толкова крехки и незащитени.

Както вече стана дума, чайникът отбеляза началото на вечерта. Сега, когато се поукроти, от гърлото му взе да долита трудно удържимо мелодично бълбукане, преминаващо на моменти в леки подвиквания, които той сподавяше веднага, все още неуверен в желанието си да стане по-добра компания. След два-три напразни опита да потисне обзелото го весело настроение той забрави въздържаността и от гърлото му бликна весела песен, толкова радостна и приятна за ухото, че дори трелите на най-разнежения славей не можеха да се сравняват с нея.

А беше толкова простичка, като си помислиш! И вие бихте я разбрали — ясна като написано в книга, може би дори по-ясна от някои писания, които аз и вие познаваме. Горещият дъх на чайника излиташе нагоре като облаче, което игриво и плавно се издигаше и увисваше за миг до ръба на комина, негово отдавнашно убежище, а песента отдолу продължаваше с енергията и жизнерадостта, на които само металното му тяло върху огъня бе способно. Дори капакът, доскорошен бунтовник — това е то добрият пример — се бе разтанцувал и потропваше като чинел, още не познал възможностите на своя брат близнак.

В това, че песента на чайника е приветствие и покана към някого навън, някой, който вече приближаваше вратата на уютния малък дом и танцуващия огън вътре, нямаше никакво съмнение. Очевидно беше ясно и на госпожа Пиърибингъл, седнала замислена в очакване пред веселите пламъци в огнището. Тъмна нощ е вън, пееше чайникът, мокри есенни листа лежат край пътя, над тях — мъгла и мрак, а долу само кал и киша; една-единствена светлинка разкъсва тъжната навъсена привечер, но тя е само гневен отблясък, с който бруленото от вятъра алено слънце наказва виновните за лошото време облаци; над откритото поле тегне дългата сянка на вечерта, белият скреж, покрил пътепоказателя, чезне върху коловозите на пътя; тук-там водата между тях вече не е вода, а бавно става на лед, и нищо не е такова, каквото трябва да бъде… Но той си идва… идва си, идва си!

И точно в този момент, ако искате вярвайте, Щурецът се обади! Кри-кри — така високо и стъписващо ясно, сякаш цял хор от гласове. Гласът му бе толкова силен за подобно дребно създание, особено в сравнение с чайника (едва се забелязваше!), че гърмеше като препълнено оръдие, и ако изведнъж малкото му телце се пръснеше на парченца, всеки би го приел като неизбежна последица от собствените му усилия.

Чайникът бе завършил последното си соло. Той постоянстваше с неуморим ентусиазъм, ала Щурецът свиреше първа цигулка и не спираше. Божичко, как само скриптеше! Острият му пронизителен глас отекваше в къщата и сякаш трепкаше като звезда в мрака навън. Можеше да се долови неописуем лек трепет в най-високите тонове, който подсказваше, че е подскочил, тласкан от собственото си вихрено вдъхновение. Въпреки всичко чайникът и Щурецът звучаха добре заедно. Чувството в песента бе едно и също, тя ставаше все по-силна и по-силна, и още по-силна, а те не спираха — очевидно се надпяваха.

Хубавичката малка слушателка, защото тя наистина беше млада и хубава, макар и позакръгленка — лично аз нямам нищо против това — запали свещ, погледна Косача на върха на часовника, окосил вече доста минути, и извърна очи към прозореца, но заради тъмнината не видя нищо, освен собственото си отражение. По скромното ми мнение, а и вие бихте се съгласили, тя би могла да се взре и по-надалеч, но пак да не види нещо и наполовина толкова приятно. Когато се върна на мястото си, Щурецът и чайникът все така пееха в разгорещена надпревара. Недостатък на чайника очевидно беше, че не можеше да разбере кога е победен.

Вълнуваха се като на истинско състезание. Кри-кри-кри! — Щурецът води с много точки. Хъм-бъл-хъм! — свири чайникът отдалеч, като от някой връх. Кри-кри-кри, някъде отблизо се обажда Щурецът. Хъм-бъл-хъм, не се предава чайникът, макар и малко мудно. Кри-кри-кри, ще го довърши всеки момент Щурецът. Хъм-бъл-хъм, не отстъпва чайникът. Най-сетне песните им се сливат в трескавото и объркано надпяване така, че дали единият скрипти, а другият шушне, или и двамата ту скриптят, ту шушнат, може да реши само някой по-умен от вас и мен. Едно беше сигурно — и чайникът, и Щурецът едновременно и обединени от нещо, известно само на тях, отправяха своята песен към един лъч на свещта пред прозореца, която изпращаше светлината си навън далеч по пътеката надолу. Светлината огря точно определен човек, който в този момент приближаваше къщата в мрака, буквално за миг му обясни всичко и извика: „Добре дошъл у дома, приятелю! Добре дошъл!“.

Най-сетне, победен, чайникът бе свален от огъня. Госпожа Пиърибингъл изтича до вратата, където от тропота на колелетата на каруца, от чаткането на конски копита, от гласа на мъж, от възбуденото куче, притичващо насам-натам, и от изненадващата поява на едно бебе се вдигна голяма суетня и гюрултия. Как точно се появи бебето и как се озова в ръцете на госпожа Пиърибингъл, не стана ясно. Факт е, че тя държеше истинско бебе и видимо се гордееше с него, когато един много по-висок и по-възрастен от нея здравеняк я привлече нежно до огъня и доста се наведе, за да я целуне. Вярвайте ми, тя беше жена, която си заслужаваше подобно усилие. Дори човек с ръст от близо метър и деветдесет и с болки в кръста би го направил.

— Божичко, Джон — възкликна госпожа Пиърибингъл, — на какво приличаш от това лошо време вън!

И беше права. Капки гъста мъгла висяха от клепачите му като ледени зрънца, а от светлината на огъня влагата по мустаците му бе вдигнала мъничка дъга.

— Нали виждаш, Дребосъче — отвърна Джон бавно, докато сваляше шала, увит около врата му, и протягаше ръце към огнището, за да ги сгрее, — все пак не е лято. Нормално е.

— Знаеш, че не ми се иска да ме наричаш Дребосъче, Джон. Не ми харесва — нацупи кокетно устни госпожа Пиърибингъл, но личеше, че всъщност това й харесва.

— Че ти какво си? — усмихна се Джон, отправи очи от висотата на своя ръст към нея и леко, доколкото леко можеше грамадната му ръка, притисна длан към кръста й. — Дребосъче и… — Той извърна поглед към бебето. — Дребосъче, което държи… По-добре да не го казвам, за да не развалям шегата, но пък за малко да го изтърся, беше ми направо на езика.

Често му се случваше да направи една или друга остроумна забележка „за малко“, както сам обичаше да казва този толкова тежък, но с толкова лек характер мъж, на пръв поглед груб, но с нежно сърце, външно тромав, а всъщност пълен с енергия, толкова флегматичен и толкова добър! Дарявай на децата си, майко Природо, истинската поезия на сърцето, стаена в гърдите на този беден разносвач (защото той беше каруцар разносвач), и ще преглътнем, че те говорят в проза и водят не толкова поетичен живот, и ще те благославяме, че ги има сред нас!

Приятно беше да видиш крехката фигурка на Дребосъчка с бебето на ръце — бебе, същинска кукла — да се взира кокетно замислена в огъня, да накланя към разносвача деликатната си главица точно толкова, че да я опре закачливо и с обич в мощните гърди на съпруга си. Мила гледка бе да наблюдаваш и Джон — как с нежна непохватност се мъчи да нагоди едрото си тяло, за да я прислони така, че стабилната опора на зрял мъж като него да не е неподходяща за цъфтящата й младост. Трогателна беше и Тили Слоубой (едва навършила единайсет), която очакваше в дъното на стаята да й дадат бебето и ги наблюдаваше с широко отворени очи и с особен интерес и наведена напред глава — сякаш животът й зависеше от това. Не по-малко умилително бе да видиш и как, след като нежната му съпруга каза нещо за бебето, Джон дръпна сепнато длан, понечила да погали главицата му, сякаш изплашен, че може да я нарани. Ето защо само се наведе и се взря в детето от безопасно разстояние със смесица от смущение и гордост, каквато би могла да се види в изражението на добродушен едър пес, установил, че е станал баща на току-що излюпено канарче.

— Нали е красив, Джон? Виж колко е мил като спи.

— Много е мил — съгласи се бащата. — Много! Той обикновено спи, нали?

— Господи, Джон! За бога, не!

— Ъхъ — замислено кимна мъжът. — Щото очите му все са затворени май.

— Ама и ти си един. Можеш да изкараш акъла на човек.

— А защо ги извърта така някак нагоре? Виж как примигва и с двете едновременно. Ами устата? Отваря я и я затваря, все едно е златно-сребърна рибка!

— Не заслужаваш да си баща, така да знаеш — отбеляза Дребосъчка с достойнството на опит на майка. — Но пък и няма как да знаеш какви оплаквания имат бебетата. Дори названията им не са ти известни, глупчо. — Тя обърна бебето по корем върху лявата си ръка, потупа го леко по гърба и засмяно щипна ухото на съпруга си.

— Така е — съгласи се той, докато сваляше връхната си дреха. — Това си е самата истина. Не знам много за тия работи. Знам обаче, че тази вечер трудно се преборих с вятъра. По целия път духаше от североизток право в лицето ми.

— Горкият ми старей! — възкликна госпожа Пиърибингъл и мигом се разшета. — Ето, вземи малкото съкровище, Тили, докато свърша нещо полезно. Сладкото ми, мога да го задуша с целувки, наистина! Ей, бягай оттук, доброто ми куче! Мърдай, Боксър! Нека първо ти направя чай, Джон, после ще ти помогна с пакетите като трудолюбива пчелица. „Като малката пчелица…“ — нали го помниш, Джон? Учил ли си го някога? Докато ходеше на училище?

— Малко нещо… — отвърна Джон. — Веднъж дори аха да го науча, но така и не успях. Реших, че няма смисъл да развалям стихотворението.

Дребосъчка се разсмя весело. Имаше най-мелодичния смях, който сте чували някога.

— Наистина си страшно мил глупчо, Джон!

Той дори не направи опит да възрази и се запъти навън към двора, за да види какво прави момчето с фенера, което досега подтичваше като блуждаещ огън, но вече трябваше да се погрижи за коня. Този кон беше по-дебел, отколкото можете да си представите, а и толкова стар, че рождената му дата се губеше някъде в предисторията на човечеството. Боксър, обзет от чувството, че дължи внимание на цялото семейство или поне че трябва да го разпредели на всички по равно, тичаше ту вън, ту вътре, сетне с кратки полайвания взе да се върти в кръг около коня, който разтриваха със слама пред обора. От време на време се правеше, че напада господарката си, но спираше на крачка от нея, а после се стрелваше към седналата край огнището Тили Слоубой и завираше студения си нос в лицето й, от което тя писваше стреснато. Случваше се да прояви интерес и към бебето, но после отскачаше, подгонваше игриво опашката си, след което съвсем неочаквано се просваше пред огъня, уж се готви за сън. Миг по-късно, сякаш внезапно сетил се за важна среща, която не бива да пропуска, отново скачаше и хукваше навън, развял проскубаната си опашка.

— Ето, чаят е готов! — обяви Дребосъчка, радостна и енергична като дете, което си играе на домакиня. — Нося и останалото парче студена шунка, масло и хубаво опечен хляб с коричка! Ето ти коша за пране за малките пакети, Джон, ако имаш такива… Къде си, Джон? Тили, внимавай детето да не падне в огъня, каквото и да правиш там.

Трябва да отбележим, че макар да отхвърли енергично предупреждението, госпожица Тили Слоубой притежаваше редкия талант да вкарва в затруднения бебето и няколко пъти бе излагала на опасност краткия му живот по присъщия си кротичък начин. Слабичка и стройна, дрехите висяха по нея като на закачалка и човек имаше чувството, че всеки момент ще се изхлузят от кокалестите й рамене. Облеклото й се отличаваше с това, че при всеки възможен случай се разтваряше някъде и разкриваше част от фланеленото й бельо с особена кройка. Откъм гърба пък се показваше корсет в убито зелено. Тили все беше в състояние на зяпнало удивление и непрестанно се възхищаваше на съвършенствата на своята господарка и на бебето, ето защо честта за малките грешки в преценките й се падаше отчасти на главата и отчасти на сърцето й. И макар рядко да правеха чест на главата на бебето — тя все се удряше във врата или в парапет, в гардероб или креват и други разни твърди тела, те бяха честен резултат от непрестанното изумление на Тили, че се държат така добре с нея и е настанена в такъв уютен дом. Никой не знаеше кои са майка й и баща й, тя бе подхвърлено дете и бе отгледана в сиропиталище благодарение на милосърдието на обществото, но тук за първи път разбра какво е милост, защото макар да звучат сходно, тези две думи означават твърде противоположни неща.

Ако можехте да видите как нисичката госпожа Пиърибингъл влиза в стаята със съпруга си, уловила коша за дрехи в енергично усилие да не върши нищо (защото всъщност Джон го носеше), щяхте да се забавлявате почти колкото него. А вероятно и Щурецът се бе развеселил, защото поднови ентусиазирано своята песен.

— Гледай го ти — обади се Джон с характерния си провлечен глас. — Струва ми се, че не съм го чувал толкова весел.

— Той със сигурност ще ни донесе късмет, Джон! Знае се, че няма по-голям късмет от това щурец да живее в огнището ти!

Джон я изгледа така, сякаш и в неговата глава се върти същата мисъл, нищо че за него най-важният щурец беше тя, и кимна в знак на съгласие. Изглежда обаче и тази му мисъл щеше да си остане само за него — той нищо не каза.

— Чух за първи път веселата му песен вечерта, когато ме доведе тук, в новия ми дом, за да бъда неговата малка господарка. Преди близо година. Нали си спомняш, Джон?

Разбира се, че си спомняше. И още как.

— Скриптенето му беше като поздрав за добре дошла. Изпълнено с обещание и подкрепа. Сякаш ми казваше, че ти ще си добър и мил с мен и няма да очакваш (аз наистина се боях от това, Джон) на раменете на глупавата ти женичка да има глава на възрастен човек.

Джон я потупа замислено по рамото, сетне помилва косата й като че искаше да каже: не, не, не е очаквал такова нещо, напълно доволен е да я приеме такава, каквато е. И има всички основания за това.

— Щурецът говореше истината тогава, защото ти си най-добрият, най-грижливият и най-нежен съпруг. Щастлив е този дом, Джон, и точно затова обичам Щуреца.

— Тогава и аз го обичам — обади се разносвачът. — И аз, Дребосъче.

— Обичам го и заради десетките пъти, когато съм го слушала, и заради многото мисли, които ми е навявала песента му. Случвало се е привечер да се чувствам самотна и тъжна — особено преди бебето да се появи, за да ми прави компания и да весели този дом — да си мисля колко самотен ще бъдеш, ако се случи да умра, колко самотна ще бъда аз, ако вземеш да ме загубиш, мили, но тогава неговото кри-кри на огнището ме подсещаше, че може да се появи и друг мъничък гласец, тъй сладък и тъй скъп, който ще прокуди всичките ми тревоги. А когато се боях — веднъж много се изплаших, Джон, нали знаеш колко млада бях тогава — бракът ни да не се окаже неравен, защото аз бях още почти дете, а ти по-скоро като мой настойник, а не съпруг, та когато се боях, че въпреки усилията си ти може да не ме обикнеш така, както се надяваше и се молеше, пак неговото кри-кри ме изпълваше със сигурност и вяра. Мислех си, мили, за тези неща тази вечер, докато те чаках, и заради това обичам нашия щурец!

— И аз също — повтори след нея Джон. — Но, Дребосъче мое, да се надявам и да се моля да те обичам ли? Какви ги говориш? Бях се научил на това дълго преди да те доведа тук, за да бъдеш господарка на Щуреца.

Госпожа Пиърибингъл отпусна за миг длан върху ръката на мъжа си и го погледна развълнувано, сякаш се канеше да му каже нещо. В следващия миг обаче вниманието й бе привлечено от коша за пране и тя коленичи пред него.

— Не са много тази вечер, Джон, но видях и други пакети отзад в колата. И макар да ти създават повече работа, носят и повече пари, така че нямаме основание да се оплакваме, нали? А и сигурно си предал някои пратки на път за дома.

— О, да — потвърди Джон. — И то много.

— А каква е тази кръгла кутия? Гръм да ме удари, Джон, това трябва да е сватбена торта!

— Една жена не може да не познае такова нещо — възхитено отбеляза Джон. — Мъж не би се сетил. Както и да опаковаш сватбена торта — в колкото и неподходящо нещо — в кутия за чай, в обърнат с краката нагоре креват или дори в буренце за осолена сьомга, жената веднага ще я открие. Отбих се при сладкаря за нея.

— Пък и тежи… Не знам, трябва да е цели петдесет килограма — изумено възкликна Дребосъчка, правейки се, че не може да повдигне кутията. — Чия е, Джон? И за кого?

— Виж адреса от другата страна.

— Гледай ти! За бога, Джон!

— Ти за кого си мислеше, че е?

— Да не искаш да кажеш — седнала от изумление на пода, госпожа Пиърибингъл клатеше глава, — че е за Гръф и Текълтън, търговеца на играчки?

Джон кимна утвърдително.

Госпожа Пиърибингъл закима също, поне петдесет пъти. Но това не беше съгласие, а по-скоро нямо удивление. Стискаше устни с цялата си сила (а те, знаете, не бяха създадени за това), като не сваляше очи от мъжа си. Междувременно госпожица Слоубой, която притежаваше способността да повтаря механично части и изрази от водения в момента разговор без всякаква връзка между тях и да сменя числото на съществителните от единствено в множествено, запита бебето в ръцете си дали става дума за Гръфови и Текълтънови, майсторите на играчки, и ще се отбие ли при сладкарите за сватбени торти, дали майките знаят за кутиите, които бащите са донесли, и така нататък.

— Значи е истина? — не спираше да се чуди Дребосъчка. — Та ние двете бяхме в един клас, Джон.

Той се замисли каква ли е била малката му женичка в училище. Гледаше я унесено и с удоволствие, но предпочете да си замълчи.

— Ама той е толкова стар! Изобщо не е за нея! Колко, мислиш, е по-стар от теб, Джон?

— Колко ли повече чаши чай ще изпия тази вечер на едно ядене, отколкото той е изпивал на четири? — добродушно отбеляза Джон, придърпа един стол към масата и се зае със студената шунка. — А като стана дума за ядене, не ям много, но пък ми се услажда.

Дори тази кратка забележка — една от невинните му заблуди (защото апетитът му винаги бе голям, противно на твърдението му), която той подхвърляше при всяко сядане на масата, не успя да предизвика усмивка на дребното й личице, докато стоеше пред пакетите и избутваше с крак кутията с тортата, без да я поглежда, макар очите й да бяха насочени към деликатната обувка, на която обикновено отделяше доста грижи. Потънала в мисли, тя съвсем бе забравила и за чая, и за Джон, не отговори и на повикването му, та се наложи той да чукне с ножа по масата, за да привлече вниманието й. Най-сетне стана и докосна ръката й. Тя вдигна очи и се забърза към мястото си зад таблата с чая, засмивайки се на небрежността си. Смехът й обаче не бе същият като преди. И звукът му, и изражението на лицето й бяха различни.

Щурецът, неясно защо, бе замлъкнал. Веселото настроение в стаята беше изчезнало. Без следа.

— Това са всичките пакети, така ли? — запита госпожа Пиърибингъл, нарушавайки продължителното мълчание, което Джон бе посветил на едно от любимите си преживявания — храненето, макар да твърдеше, че хапва малко. — Значи това са всички пакети, Джон.

— Да, всички — обади се той. — А… Всъщност не… — Той въздъхна и остави ножа и вилицата. — Съвсем забравих за онзи джентълмен.

— Кой джентълмен?

— В каруцата — обясни мъжът й. — Беше заспал в сламата, когато го погледнах за последен път. На два пъти се сещах за него, откакто влязох, и двата пъти го забравих, брей! Ей, вие там! — провикна се той вече навън със свещ в ръка: — Ставайте! Пристигнахме у дома!

Усетила нещо тайнствено в присъствието на странника поради религиозната си природа, госпожица Слоубой така се разтревожи, че стана рязко от ниското столче край огнището, за да потърси защита зад полите на господарката си. Но на прага се сблъска с много стар непознат човек и така се стресна, че за да се предпази, вдигна единственото, с което разполагаше в момента — бебето. Настана страшна суматоха, към която Боксър допринесе според възможностите си. Бидейки по-бдителен от господарите си, той бе пазил стария джентълмен, за да не се измъкне с няколкото тополови фиданки, привързани отзад за колата, и продължаваше да го следи и сега, по-скоро гетрите му и най-вече техните копчета.

— Не може да ви се отрече, че имате здрав сън, сър — констатира Джон, след като обстановката се поуспокои. Междувременно човекът бе влязъл в стаята и стоеше гологлав и неподвижен. — За малко да попитам къде са останалите шестима, само че това щеше да е шега, а като нищо щях да я разваля. За малко — промърмори Джон и завърши: — Бях на крачка от това!

Непознатият, който имаше дълга бяла коса, правилни и добре оформени за възрастта му черти и проницателни очи, се огледа усмихнато и поздрави съпругата на разносвача с кимване.

Облеклото му, странно и необикновено, беше твърде старомодно. Всичко в него беше кафяво. Държеше в ръка голям кафяв бастун или тояга, която удари в пода и тя се превърна в стол. Настани се в него съвсем спокойно.

— Ето така го срещнах да седи край пътя. Стърчеше като крайпътен камък — обърна се каруцарят към жена си. — И глух за всичко наоколо.

— Така на открито ли, Джон?

— Точно така. Привечер. Ще ви платя, ако ме качите, — рече той и ми даде осемнайсет пенса. И ето го тук.

— Май си тръгва, Джон!

— Не вярвам. Иска само да каже нещо.

— Моля ви да остана, докато дойдат да ме вземат — обади се любезно непознатият. — Не ми обръщайте внимание.

След тези думи извади от единия си джоб очила, а от другия — книга, и невъзмутимо зачете. Не обръщаше внимание дори на Боксър, все едно беше агне.

Каруцарят и жена му размениха изненадани погледи. По едно време непознатият вдигна очи, огледа стопаните и попита:

— Това дъщеря ви ли е, добри ми приятелю?

— Съпругата ми — отвърна Джон.

— Може би племенница? — сякаш не беше го чул, продължи човекът.

— Съпругата ми! — почти изрева Джон.

— Наистина? Гледай ти. Много е млада.

Сетне странникът продължи да чете. Не мина и минута, и отново се обади:

— А бебето? Ваше?

Джон закима енергично в знак на потвърждение.

— Момиче?

— Мооомче! — изкрещя Джон.

— Мъничко, а?

Сега вече се намеси госпожа Пиърибингъл, стараейки се да вика колкото може по-високо:

— На два месеца и половина! Преди шест седмици го ваксинираха! Мина много леко! Според лекаря бил чудесно дете! Почти като петмесечен. Като средно петмесечно дете! Да се чудиш! Може да ви се вижда невъзможно, но вече си улавя крачето.

Останала без дъх, докато крещеше почти в ухото на госта, и с пламнало от усилие то лице, дребничката майка едва не навря бебето в лицето на мъжа като неопровержимо доказателство. В това време Тили Слоубой старателно повтаряше нещо подобно на „крачето, крачето“, което звучеше почти като кихавица, и подрипваше като юница около нищо неподозиращото малко създание.

— Чуйте! Май са дошли да го вземат — обади се Джон. — На вратата има някого. Отвори, Тили.

Преди момичето дори да е доближило вратата, тя се отвори отвън — беше примитивна, с мандало, което всеки можеше да вдигне, ако пожелае, и доста хора наистина го правеха, особено съседите, когато искаха да разменят по някоя дума с разносвача, макар той да не беше от най-разговорливите. На прага се появи дребен, слаб, замислен мъж с пепеляво лице, облечен в дреха, която сякаш сам си беше ушил от чувалите, с които увиват старите сандъци. И наистина, когато се обърна да затвори вратата, за да спре студа отвън, на гърба на същата тази дреха се мъдреше надпис с големи букви „Г и Т“, а също и „СТЪКЛАРИЯ“.

— Добър вечер, Джон — поздрави дребният мъж. — Добър вечер, госпожо. Здравей, Тили. Добър вечер, непознати човече! Как е детето, госпожо? Боксър е много добре, надявам се.

— Всички сме добре, Кейлъб — отговори Дребосъчка. — Достатъчно е само да погледнеш сладкото ни бебе и ще разбереш.

— Достатъчно ми е да погледна теб, за да се уверя в думите ти — отбеляза Кейлъб, но не я погледна. Очите му блуждаеха замислено и създаваха впечатлението, че и те, и мислите му са в някое друго време и на някое друго място, все едно какво говори.

— Същото може да се каже и за Джон — рече Кейлъб. — Или за Тили например. Но със сигурност и за Боксър.

— Имаш ли много работа, Кейлъб? — попита Джон.

— Доста — отговори гостът с разсеяния вид на човек, който изследва най-малкото философски камък. — Твърде много дори. В момента много се търсят Ноеви ковчези. Иска ми се да усъвършенствам още семейството, само че не виждам как да стане при сегашната цена. За мен ще е удоволствие да поясня кой е Сим и кой е Хам и кои са съпругите им^[2]. Пък и мухите не са съразмерни със слоновете, както знаете. И така, имаш ли нещо за мен сред пакетите, Джон?

Разносвачът пъхна ръка в един от джобовете на връхната си дреха и извади малка саксийка, старателно опакована в мъх и хартия.

— Ето. — И той подаде пратката, оправяйки внимателно опаковката. — Растението е съвсем здраво. Цялото е в пъпки!

Помрачнелите допреди миг очи на Кейлъб светнаха, докато поемаше саксийката и благодареше.

— Но е скъпа, да знаеш — уточни Джон. — Особено през този сезон.

— Няма значение. За мен ще е евтино, каквато и да е цената — отвърна дребничкият мъж. — Нещо друго, Джон?

— Една малка кутия — отвърна разносвачът. — Ето и нея.

— За „Кейлъб Плъмър“ — прочете бавно дребният мъж. — „Внимание пари.“ Какви пари, Джон? Това май не е за мен.

— Пише „Внимателно“ — уточни Джон, като погледна над рамото му. — Къде видя „пари“?

— Ох, прав си! — въздъхна Кейлъб. — Всичко е наред. „Внимателно.“ За мен е, разбира се. Няма да се изненадам да има и пари наистина, ако скъпото ми момче е в златната Южна Америка. Ти го обичаше като син, Джон, нали? Няма нужда да ми казваш, знам го добре. „Кейлъб Плъмър. Внимателно.“ Да, всичко е наред. Това са очи за куклите, които изработва дъщеря ми. Де да можеше нейното зрение да е в кутийката.

— И на мен ми се иска да беше възможно — възкликна разносвачът.

— Благодаря ти. Добър човек си ти. Като си помисля, че тя никога няма да види своите кукли, а те по цял ден са вперили в нея ококорените си очи. Много ме боли от това. Колко струва безпокойството, което ти причиних, Джон?

— Ще ти дам аз едно безпокойство — сопна се Джон, — ако продължаваш да питаш. За малко да излезе шега, нали, Дребосъче?

— Такъв си си ти, Джон — отбеляза Кейлъб. — Добър. Май това беше всичко.

— Не съм сигурен, я помисли пак.

— Да не е нещо за господаря, а? — попита Кейлъб след кратък размисъл. — В главата ми се въртят само Ноеви ковчези и други разни работи. Не е идвал, нали?

— Как ли пък не! — отвърна разносвачът. — Много е зает с ухажването.

— Но сигурно ще дойде — предположи дребният мъж. — Предупреди ме да вървя по краткия път, за да ме пресрещне, ама мога да се обзаложа, че няма да ме вземе, така че по-добре да тръгвам. Ще ми разрешите ли да щипна опашката на кучето ви, госпожо? Съвсем лекичко.

— Що за въпрос, Кейлъб?

— Все едно, може и да не му хареса. Получихме малка поръчка за лаещи кучета и ми се иска да имам пряко наблюдение, но е за по шест пенса парчето. Няма значение.

За свой късмет, без да бъде подложен на щипването на Кейлъб, Боксър залая яростно. Това със сигурност беше знак, че към вратата приближава нов посетител, ето защо Кейлъб реши да отложи изследването си за по-подходящ момент, заобиколи кръглата кутия и побърза да се сбогува. Можеше да си спести труда, защото едва не се сблъска с посетителя на прага.

— Тук си, значи? Почакай ме. Ще те закарам у вас. Моите почитания, Джон Пиърибингъл. Още повече почитания на хубавата ти съпруга. Все по-хубава всеки ден! А и по-хубава, макар че къде повече. Пък и млада — промърмори вече по-тихо новодошлият.

— Бих се изненадала от комплиментите ви, господин Текълтън — подхвана Дребосъчка, — ако не знаех за близките ви планове.

— Знаете, значи?

— Трудно ми беше да повярвам, но очевидно е така.

Текълтън, търговецът на играчки, известен като Гръф и Текълтън, така се наричаше фирмата, макар Текълтън отдавна да бе изкупил дела на Гръф, запазвайки името и както обичаха да подмятат някои — и нрава^[3] му. А колкото до търговията, родителите и покровителите на Текълтън така и не го разбраха. Ако го бяха накарали да се занимава с лихварство, с право или пък беше станал полицай или борсов посредник, той би могъл да се порадва на младините си, след което да се отдаде на воля на недотам честни сделки и да се превърне постепенно в по-симпатичен човек, ей така, за разнообразие. Ала прикован от мирното си занимание да произвежда играчки, се беше превърнал в нещо като злодей, който през целия си живот се прехранваше от децата и бе станал техен безмилостен враг. Презираше играчките, за нищо на света не би дал и пукната пара за такова нещо, в проклетията си правеше хартиените лица на селяните, повели прасетата си на пазар, мрачни, глашатаите на неговите лавици обявяваха безчестието на адвокати, старици кърпеха чорапи или режеха сладкиш. Имаше и други подобни фигури — ужасни маски, противни, космати, червенооки човечета на пружина, изскачащи от кутийка, хвърчила с образи на вампири по тях, акробати демони, които все се втурваха напред, за да изкарат ума на малките купувачи. Душата му искрено се наслаждаваше на всичко това. Нищо друго не я радваше така и сякаш от страха на децата му олекваше. Много го биваше да измисля страхотии. Всичко, което будеше ужас, го радваше. Заради самото удоволствие произведе, при това със значителна загуба, стъкла за магически фенери с лица на призраци и фигури на герои от света на Мрака — например черупчести риби с човешки физиономии. За да изработи великани, бе дал доста пари и макар самия него да не го биваше в рисуването, показваше на работниците си, драскайки с тебешир, как да изобразят особено зла усмивка, която да прогони съня на всеки млад господин на възраст от шест до единайсет по време на коледната или лятната ваканция.

И какъвто беше при измислянето на играчки, такъв си беше и в живота (като повечето мъже впрочем). Та лесно ще се досетите, че под широката зелена пелерина, стигаща до самите му глезени, се криеше изключително „приятен“ човек с чифт тъмночервени обувки с големи бомбета, когото всеки би си „пожелал“ за компания.

Все пак Текълтън, търговецът на играчки, щеше да се жени. Въпреки всичко. При това за млада жена. Много красива млада жена.

Застанал там, в кухнята на разносвача, той не приличаше много на младоженец с изкривеното си сухо лице и наклоненото на една страна тяло, с падналата над носа шапка, пъхнатите в джобовете ръце и цялата си язвителна зложелателна природа, която надникваше от ъгълчето на едно от малките му очички, същинско гнездо на безброй гарвани. Беше си решил да се жени обаче.

— След три дни. Следващият четвъртък. Последният ден от първия месец на годината ще бъде денят на моята сватба — важно обяви Текълтън.

Споменах ли, че едното му око беше винаги отворено, а другото — винаги притворено, и тъкмо притвореното беше изразителното? Мисля, че забравих.

— Този ще е сватбеният ми ден! — рече Текълтън, докато подрънкваше парите си.

— Гледай ти, това е датата и на нашата сватба — възкликна разносвачът.

— Ха-ха! — разсмя се Текълтън. — Странно! И вие сте такава двойка. Точно такава.

Възмущението на Дребосъчка не можеше да се опише. Какво ли още щеше да измисли този? Като нищо щеше да се сети да поиска и бебе като тяхното. Този човек беше луд.

— Искам да ти кажа нещо — промърмори Текълтън и смушка Джон в ребрата, след което го отведе настрани. — Нали ще дойдете на сватбата? Все пак сме от една порода.

— Как така от една порода?

— Заради разликата в годините, нали се сещаш? — Текълтън отново смушка стопанина на къщата. — Елате на гости някоя вечер преди това.

— Защо? — продължаваше да не разбира Джон.

— Как защо? В знак, че приемате поканата. Ей така, заради приятното прекарване, да се сдружим и тъй нататък.

— Не мислех, че някога би пожелал такова нещо — простичко отбеляза Джон.

— Ех, виждам, че трябва да съм откровен докрай — въздъхна Текълтън. — Вие с жена ти сте онова, което почтените хора наричат, докато пият чай следобед, прилична двойка. А ние по-добре знаем каква е истината…

— Не, аз не знам за какво говориш — повдигна вежди Джон.

— Как така не знаеш. Но добре, както искаш. Няма значение. Исках да кажа само, че присъствието ви ще повлияе добре на бъдещата госпожа Текълтън. И макар твоята съпруга да не е много добре настроена към мен, това не може да ме накара да разваля мнението си за нея, тъй като нещо в нея вдъхва увереност, а това влияе на хората, дори на тези, които са безразлични. Обещай да дойдете.

— Бяхме решили да прекараме годишнината си, поне що се отнася до мен, у дома — отбеляза Джон. — Обещали си го бяхме от шест месеца. Виждаш ли, този дом…

— Че какво му е толкова на дома? Четири стени и таван (защо държите още този щурец, аз бих го убил; винаги ги убивам, шумът им много ме дразни). Четири стени и таван има и у нас. Елате!

— Убиваш щурците, така ли?

— Стъпквам ги. — И той показа как го прави с тежкия ток на обувката си. — Ще дойдете, нали? Това е и в твой интерес, не само в мой. Така двете жени ще се убедят една друга, че им е добре и не биха могли да са по-добре. Знам ги жените. Каквото и да каже едната, другата винаги е готова да се съгласи. Ако твоята например рече на моята: „Аз съм най-щастливата жена на света и моят съпруг е най-добрият“, и моята ще го потвърди за себе си, дори много-много да не го вярва.

— Да не искаш да кажеш, че тя не те…? — попита разносвачът.

— Не те…! — повтори Текълтън презрително. — Какво не ме?

Джон понечи да каже нещо като „обожава“. Погледът му обаче срещна притвореното око тъкмо когато то му намигаше над вдигнатата яка, която едва не се беше забила в него, и му хрумна, че такова око едва ли е нещо, което може да бъде обожавано, затова додаде само:

— Че тя не го вярва.

— Ех и ти, куче такова! Голям си майтапчия — ухили се Текълтън.

Разносвачът, макар да не съобрази достатъчно бързо значението на току-що казаното, го изгледа така сериозно, че търговецът се почувства длъжен да обясни.

— Хрумна ми — подхвана Текълтън, като вдигна лявата си ръка и потупа показалеца й за по-добра илюстрация, — та хрумна ми на мен, Текълтън, да се оженя за млада хубава жена. — Сега пък почука малкия си пръст, за да покаже колко малка е тя. Почука не леко, а доста силно и властно. — Способен съм да задоволя това свое хрумване и го правя. Толкоз, а сега виж това — и той посочи огнището, където замислена седеше Дребосъчка, подпряла брадичка на малката си длан с поглед, вперен в огъня.

Каруцарят проследи пръста му, погледна жена си и после отново госта.

— Няма съмнение, че тя те слуша и уважава, и тъй като не съм много сантиментален, това ми е достатъчно. Мислиш ли, че в тези неща има и нещо друго?

— Мисля, че бих метнал през прозореца всеки, който твърди, че няма — отвърна Джон.

— Именно — съгласи се Текълтън странно оживен. — Сигурен съм! Не се съмнявам, че ще го сториш. Няма две мнения. Лека нощ. Приятни сънища!

Добрият разносвач беше смутен и объркан въпреки всичко. И не успя да го скрие.

— Лека нощ, добри ми приятелю — повтори Текълтън и в гласа му се прокраднаха нотки на съчувствие. — Тръгвам. Уверих се, че наистина сме от едно тесто. Ще ни посетите утре вечер, нали? И така — утре. Ще доведа и бъдещата си съпруга. Добре ще й се отрази. Разбрахме се, нали? Благодаря. Я, какво става?

В стаята отекна силният вик на съпругата на разносвача — внезапен и пронизителен, той огласи малкото помещение. Скочила от мястото си, тя стоеше като вкаменена, а по лицето й се четеше смесица от ужас и стъписване. Непознатият се беше приближил до огъня да се сгрее и бе застанал на крачка от нея напълно неподвижен.

— Дребосъче! — провикна се Джон. — Мери! Скъпа! Какво има?

Всички я наобиколиха. Кейлъб, който бе задрямал до кутията с тортата, се сепна и в объркването си сграбчи госпожица Слоубой за косата, но бързо се извини.

— Мери! — продължи да настоява Джон, прегръщайки съпругата си, — зле ли ти е? Какво има? Кажи ми, скъпа!

В отговор жената заудря длани една в друга и само след миг избухна в пристъп на неудържим смях. Свлече се на земята, покрила лицето си с престилката, и се разрида горчиво. Сетне отново се смя и отново плака, после каза, че й е станало студено, и помоли да я заведат по-близо до огъня, където седна на своето столче. Странникът стоеше все така непоклатим.

— По-добре съм, Джон — рече Дребосъчка по едно време. — По-добре. Джон…

Но съпругът й беше от другата й страна. Защо се бе обърнала към непознатия с неговото име, дали мозъкът й не се беше размътил изведнъж?

— Нещо ми мина пред очите, Джон, мили… Нещо като привидение. Не знам точно какво, но отмина.

— Радвам се да го чуя — обади се Текълтън, докато оглеждаше стаята с отвореното си око. — Къде ли може да е отишло и какво може да е било? Кейлъб, я ела тук! Кой е този тук с побелялата коса?

— Не знам, сър — шепнешком отговори Кейлъб. — Никога не съм го виждал, но фигурата му става за нов модел орехотрошачка. Чудесен ще бъде.

— Не е достатъчно грозен — отбеляза Текълтън.

— А защо не за кибритена кутийка — продължаваше с предложенията Кейлъб. — Развинтваш му главата, слагаш клечките вътре, а драскаш в подметките. Кутийка за чудо и приказ за полицата над камината на някой джентълмен!

— Не е и наполовината грозен за такова нещо — скастри го Текълтън. — Не става. Взимай кутията и да тръгваме. Добре ли сте вече? — обърна се той към малката стопанка.

— О, да! Онова нещо изчезна! — махна му тя с ръка в несъмнен знак, че е добре да си тръгват. — Лека нощ!

— Лека и на вас — пожела Текълтън. — И на теб, Джон Пиърибингъл! Внимавай с кутията, Кейлъб. Изпуснеш ли я, ще те убия! Вън е тъмно като в рог, а и времето е още по-лошо, както виждам. — След още един бърз критичен оглед на стаята той се запъти към вратата, следван от Кейлъб, който старателно придържаше кутията с тортата.

Добрият разносвач беше толкова разтревожен от поведението на жена си, че цялото му внимание бе насочено към това да я успокоява и утешава и бе забравил за присъствието на своя пътник до момента, когато останалите напуснаха къщата и той остана единственият им гост.

— Очевидно не е с тези, дето си тръгнаха — обади се Джон, — ще му намекна да си ходи.

— Прости ми, приятелю — неочаквано се разнесе гласът на непознатия, който пристъпи напред. — Много съжалявам, че на съпругата ти не й е добре, но тъй като придружителя, когото очаквам, го няма, а ми е много необходим поради недъга ми — и той докосна ушите си, — боя се, че е станала грешка. Лошото време навън, заради което каруцата ти ми беше чудесен подслон (дано никога не ми се случи да имам по-лош!), така и не се оправя. След като си толкова любезен, би ли ми дал възможност да пренощувам тук?

— Да, разбира се — провикна се Дребосъчка.

— Ами… — сепна се разносвачът от бързината, с която съпругата му даде съгласието си. — То и аз нямам нищо против, но все пак…

— Шшшт, скъпи — предупредително се обади жена му.

— Че защо, той е напълно глух.

— Знам, но въпреки всичко… Да, господине. Ей сега ще приготвя леглото му, Джон.

Вълнението й и обзелото я оживление бяха доста странни и Джон зяпна след нея съвсем объркан.

— И майките му приготвиха леглата — подхвана високо госпожица Слоубой, обръщайки се към бебето. — А косата му стана кафява и къдрава, когато си вдигнаха шапките и изплашиха нашите скъпи и любими същества, както си седяха край огнищата.

С необяснимата способност на съзнанието да обръща внимание на дребните неща, особено когато човек е изпълнен със съмнение и тревога, Джон се разхождаше бавно напред-назад и по едно време се улови, че повтаря наум дори тези абсурдни излияния на Тили, която разтърка плешивата главица на бебето толкова дълго, колкото прецени, че е полезно (според опита на детегледачките), след което отново му сложи шапчицата.

— И изплашиха нашите скъпи и любими същества, както си седяха край огнищата. Какво може да е изплашило Дребосъчка? — разсъждаваше на глас Джон.

Отхвърляше със сърце и душа намеците на Текълтън, но не можеше и съвсем да ги пренебрегне — те го изпълниха със смътно безпокойство. Познаваше този човек и неговия зъл и хитър ум, а не можеше да се отърве от чувството, че бавно схваща нещата, затова всеки намек го тревожеше. Не искаше да свързва онова, което подхвърли Текълтън, с необичайното поведение на жена си, но двете се сляха в съзнанието му и му бе много трудно да ги раздели.

Много скоро постелята за непознатия беше готова и той, след като отказа каквато и да е храна освен чаша топъл чай, отиде да спи. Дребосъчка, съвсем добре вече, както сама каза, премести голямото кресло в ъгъла до огнището за своя съпруг. Напълни лулата и му я подаде, а тя самата се настани на столчето до него.

Винаги сядаше на това столче. Според мен там й беше много уютно.

Трябва да се признае, че рядко можете да срещнете човек, който толкова умело да пълни лули. Истинско удоволствие бе да наблюдаваш как тя слага пълничкото си кутре в чашката на лулата, след това духа в чибука, за да го прочисти, но не само веднъж, а поне десетина пъти, правейки се, че в цевта все още има нещо, после го вдигаше на равнището на очите си като телескоп, а на лицето й се изписваше изключителна сериозност. На всичкото отгоре беше и специалист по тютюните, да не говорим колко умело можеше, когато лулата бе вече в устата на мъжа й, да я запали с парче хартия, която доближаваше току до носа му, без да го опари. Изкуство, само така можеше да се нарече умението й.

И Щурецът, и чайникът, подели пак песента си, го потвърждаваха. Огънят, който лумна отново — също! Дребничкият косач, кацнал над часовника, зает с неуморния си труд, го призна! Разносвачът, с вече изгладени по челото бръчки и усмихнато лице, също го потвърди с най-голяма готовност.

И докато Джон пуфтеше замислено със старата си лула, докато холандският часовник тиктакаше, докато разпаленият огън бумтеше, Щурецът (този дух на домашното огнище, защото той беше точно това) пееше, призовавайки много други духове, пазители на дома, Дребосъчка на най-различна възраст и ръст изпълни пространството. Дребосъчка, като весело дете, тича и бере полски цветя. Свенливата Дребосъчка ту приема, ту отблъсква несръчното ухажване на Джон. Тук бе и току-що омъжената Дребосъчка — приема ключовете на прага на дома му. Дребосъчка — вече майка, с една въображаема Слоубой до нея носят деца към църквата за кръщене. Дребосъчка наблюдава дъщерите си как танцуват на селския празник. Поналяла се Дребосъчка, заобиколена от внуци с червени бузки, се подпира на бастун. Пред очите на Джон се появи и стар разносвач с един вече сляп Боксър, изтегнат в краката му. Нови каруци с по-млади разносвачи („Братя Пиърибингъл“ пише на чергилото). Картина на стария и болен разносвач, за когото се грижат любящи ръце, последвана от зелената трева на гробището. Докато Щурецът му показваше всичките тези образи — Джон ги виждаше ясно, нищо че очите му бяха приковани в пламъците — на сърцето му стана леко и приятно и той от все сърце благодари на домашните феи, забравил напълно за злобата на Гръф и Текълтън.

Но каква беше тази фигура на млад мъж, която Щурецът вълшебник бе оставил до столчето на Дребосъчка да стърчи там самотна? Какво правеше толкова близо до нея с опряна в комина длан и повтаряше: „Омъжена! И то не за мен!“.

О, Дребосъчке! Невярна Дребосъчке! Във виденията на съпруга ти няма място за такъв човек. Защо сянката му надвисва над неговото огнище?

Втора песен

Кейлъб Плъмър и сляпата му дъщеря живееха сам-сами, както се казва в приказките, към които отправям искрената си благодарност — надявам се, ще ме подкрепите — задето ни разказват чудни неща в нашето всекидневие! Кейлъб Плъмър и сляпата му дъщеря живееха сам-сами в малка като черупка от счупен орех дървена къща, която, в интерес на истината, можеше да се сравнява само с пъпка на дългия червен нос на Гръф и Текълтън. Домът на Гръф и Текълтън беше най-големият и личен на улицата, докато къщурката на Кейлъб Плъмър можехте да разбиете с два-три удара на чук и да отнесете парчетата с една-единствена каруца.

И ако някой окажеше честта на Плъмъровата къща да забележи, че след подобно разрушение тя е изчезнала, той несъмнено щеше да одобри това. Къщичката бе залепена за сградата на Гръф и Текълтън като ракообразно за дъното на кораб, като охлюв за градинска порта, като група отровни гъби за дърво. Но тъкмо тази къщурка бе стръкът, от който порасна големият ствол на „Гръф и Текълтън“, а под килнатия й покрив предпоследният Гръф бе произвеждал играчки за цяло поколение момчета и момичета, които си бяха играли, бяха ги изтърбушвали, разваляли и заспивали с тях.

Споменах, че Кейлъб и дъщеря му живееха тук, но би трябвало всъщност да кажа, че тук живееше само Кейлъб, а сляпото му момиче обитаваше омагьосан дом, сътворен от него, без бедност и недоимък, без тревоги. Кейлъб не беше магьосник, но владееше до съвършенство единствената магия, която ни е останала — магията на предаността и на безсмъртната любов. Учителка му беше Природата, от нейната мъдрост идваше чудото.

Сляпото момиче нямаше представа за безцветния таван, за мръсните лющещи се стени, за цепнатините, които се разширяваха с всеки изминал ден, за изкривените и покрити с мухъл греди. Така и не узна, че металите ръждясват, че дървото гние, че тапетите се белят, че истинските размери и видът на жилището са съвсем други, нито че на полицата са наредени грозни съдове от фаянс и глина, че в къщата царят тъга и страх, а рядката коса на Кейлъб посивява все повече и повече пред невиждащите й очи. Не беше чувала за господаря — студен, взискателен и безразличен към мизерията им — за Текълтън, такъв какъвто беше в действителност. Тя живееше с вярата, че той е специален, обича шегите и е техен ангел хранител, без да чака и дума на благодарност.

Всичко това се дължеше на Кейлъб, на простодушния й баща! Той също имаше щурец при огнището и докато натъжен слушаше песента му с останалото си без майка сляпо момиченце, този дух на домашното му огнище му бе вдъхнал мисълта, че дори нейното голямо нещастие може да се превърне в благодат и дъщеря му да бъде щастлива с помощта на тези фантазии. Защото племето на щурците е племе от вълшебни феи, макар хората, които общуват с тях, да не го знаят (така е в повечето случаи); няма в света на невидимото по-нежни и по-предани гласове, на които може да се разчита с такава сигурност и които дават само най-добри съвети.

Кейлъб и дъщеря му работеха както всеки ден в работилницата, която беше и тяхна дневна, а това бе необичайно за обикновения човек място. Вътре можеха да се видят къщички — завършени и не съвсем, кукли с различно положение в обществото, квартири от покрайнините за кукли със средни финансови възможности, кухни и едностайни жилища за кукли от най-нисшата класа, прекрасни градски резиденции за кукли с високо обществено положение. Някои от кукленските къщи бяха вече добре мебелирани в съответствие с цената си, докато други притежаваха само най-необходимото за тези с по-малки доходи. Някои се подреждаха по поръчка скъпо и луксозно със съответните столове, маси, легла и дивани, които чакаха подредени по лавиците. Фигури на аристократи, дребни благородници и хора от народа, за които бяха предназначени тези жилища, лежаха тук и там в кошници с очи, вперени в тавана. Но като ги ограничаваха в съответния им социален кръг (което, ако се вярва на опита от реалния живот, е изключително трудно), майсторите на тези кукли доста подобряваха вродените им дадености, а известно е, че Природата понякога е доста своенравна. Те не разчитаха само на атлаза, шарения памучен плат и разни парцалчета на цветя, а добавяха такива различия в образите на отделните кукли, че да не стават грешки. Така например куклата — дама от доброто общество, имаше напълно симетрични восъчни крайници, запазени единствено за нея и себеподобните й; куклите от следващото по-ниско стъпало бяха от кожа, а онези от по-долното — от груба памучна материя, докато ръцете и краката на най-обикновените представляваха просто дървени клечки кибрит. Така те оставаха завинаги в отредената за тях социална среда.

Освен всичко, изброено дотук, в работната стая на Кейлъб Плъмър можеха да се видят и други образци на неговото изкуство. Ноеви ковчези, в които птици и животни бяха плътно натъпкани, а с леко разтръскване можеха да се натикат и в още по-малко пространство. По тези Ноеви ковчези с малко повече въображение можеха да се видят и чукчета на вратите — едва ли имаше много логика в това, защото такива чукчета навеждаха на мисълта за сутрешно посещение на гост или пощальон, но въпреки всичко бяха приятен детайл. Колелата на десетки малки каручки издаваха най-печална музика при въртенето си. Виждаха се множество цигулки, барабани и други инструменти за изтезание, топове, щитове, мечове, копия и пушки. Акробати с червени панталони неуморно прескачаха бариери (както ние все преодоляваме бюрократичните пречки) и се спускаха надолу; възрастни господа с достолепен вид се премятаха като обезумели на хоризонтални пръти, закрепени за целта над вратите на собствените им домове. Имаше и всевъзможни животни, особено коне от всякаква порода: пъстър цилиндър с четири дървени крака, късо като наметало парче плат в ролята на грива и накрая — породист кон люлка. Трудно беше човек да изброи десетките и десетки смешни фигури, изработени така, че да правят всевъзможни движения само със завъртането на една ръчка; изображенията на различни прояви на човешката лудост, пороци и слабости, всяка от които имаше свой образец в стаята на Палмър. Преувеличенията бяха малко — не е кой знае колко трудно да накараш мъжете и жените да вършат всички странни неща, които играчките показваха по един или друг начин.

Кейлъб и дъщеря му работеха, заобиколени от всичките тези играчки. Момичето бе заето с роклята на поредната кукла, а баща му боядисваше и лакираше фасадата на внушителен семеен дом.

Изписаната на лицето му загриженост и голямото му старание подхождаха повече на алхимик или на учен, зает с важно изследване, а не на майстор на играчки, чиито ръце боравят с подобни дребни елементи. Но става ли дума за прехрана, нищо не е дребно и незначително. Пък и никак не съм уверен, че ако Кейлъб беше лорд канцлер и член на Парламента, адвокат или дори мислител, играчките, които би поднесъл на обществото, биха били по-малко нелепи или пък тъй безвредни.

— Значи, татко, излезе снощи на дъжда с новото си красиво палто, така ли? — попита момичето.

— Точно така — отвърна Кейлъб и хвърли бърз поглед към опънатото през стаята въже, където прокъсаната му връхна дреха бе просната да съхне.

— Много Се радвам, че го купи.

— При това от страхотен шивач — продължи с фантазиите си Кейлъб. — Най-известният. Прекалено хубаво е за мен.

Момичето остави за миг ръкоделието и се засмя.

— Какво може да е прекалено хубаво за теб?

— Малко ме е срам да го нося — призна Кейлъб и вдигна очи, за да види реакцията на светналото й лице. — Направо не знам накъде да гледам, като чувам как хората и момичетата зад гърба ми шушнат: „Вижте какво конте!“. Един просяк се залепи за мен снощи и като му казах, че съм най-обикновен човек, знаеш ли какво ми отвърна? „Не, Ваше Благородие! Бог да ви благослови, не говорете така.“ Потънах в земята от срам. Имах чувството, че нямам право на такова облекло.

Щастливото сляпо момиче! Колко весело бе то във възторга си!

— Виждам те, татко, все едно имам очи. Те никога не са ми нужни, когато си с мен. Синьо палто…

— Яркосиньо — уточни Кейлъб.

— Да, точно така. Яркосиньо! — възкликна девойката и извърна нагоре грейналото си лице. — Единствено него си спомням от благословеното синьо небе! И преди го беше споменал. Яркосин цвят…

— И по-свободно — подхвърли баща й.

— Свободно около фигурата ти! — разсмя се момичето от сърце. — И ти, татко, със своя весел поглед, усмихнато лице, бодра крачка и тъмна коса… тъй млад и красив!

— Чакай, чакай — възрази Кейлъб. — Ще взема да се възгордея.

— Мисля, че вече си се възгордял — посочи го тя с пръстче. — Познавам те, татко! Ха-ха! Разбрала съм вече какъв си!

Колко различна беше картината в нейната глава от истината за Кейлъб! Тя говореше за бодрата му стъпка и поне в това беше права. Години наред баща й не си бе позволявал да ходи у дома с обичайната си бавна походка. Стъпваше бодро и енергично, за да чува тя точно това. Колкото и тежко да му беше на сърцето, никога не забравяше да крачи леко, нещо, което винаги караше сърцето й да трепти от радост.

Господ знае дали съм прав, но според мен объркването, така характерно за Кейлъб, се дължеше най-вече на това, че мамеше себе си за самия себе си, и то от любов към сляпата си дъщеря. И как няма да е объркан, след като години наред се стараеше да унищожи собствената си самоличност и всичко, свързано с нея.

— Ето, готова е — съобщи той и се отдръпна, за да огледа по-добре резултата на своя труд. — Съвсем като истинска е. Жалко само, че цялата фасада се отваря отведнъж! Друго щеше да е, ако вътре имаше врати за стаите и стълби! Това му е лошото на човек като мен — все се самозалъгвам.

— Много тихо говориш, татко. Да не си изморен?

— Изморен ли? Че от какво да съм изморен? — с прекалено оживление попита Кейлъб. — Никога не се изморявам. Дори не знам значението на тази дума.

И за да е по-убедителен, едва удържайки се да не заприлича на някоя от прозяващите се и вечно уморени фигурки на полицата над камината, той затананика с престорено безгрижен глас любимата си песен, от което лицето му придоби още по-измършавял и замислен вид.

— Пееш си, гледай ти! — подхвърли Текълтън, който точно в този момент надникна през вратата. — Продължавай, щото аз не мога.

Не че някой би го заподозрял в подобен грях. Очевидно нямаше лице на човек, способен да пее.

— Не мога и да си го позволя — продължаваше той. — Но добре, че ти можеш. Надявам се да не ти пречи на работата. Едва ли имаш време и за двете.

— Да можеше да го видиш, Бърта, как ми намига — прошепна Кейлъб. — Голям шегаджия е наистина! Ако не го познаваш, ще решиш, че говори сериозно, нали?

Дъщеря му се усмихна и кимна.

— Някои твърдят, че птица, която не може да пее, трябва да бъде накарана — промърмори Текълтън. — А какво да правим с бухала, дето не само не може, а и не бива да пее, пък го прави. Какво?

— Да знаеш какво намигане пада — прошепна Кейлъб на дъщеря си. — Боже мили!

— У нас винаги е весел и се шегува — възкликна Бърта с усмивка.

— А, и ти си тук, така ли? — обърна се към нея Текълтън. — Горкото идиотче! — Той беше сигурен, че тя не е съвсем с ума си, и съзнателно или не, част от убеждението му се дължеше на нейната привързаност към него. — Щом така и така си тук, как си? — попита я нацупено, какъвто си му бе обичаят.

— Добре, дори много добре. И толкова щастлива, колкото дори вие бихте желали да бъда. Щастлива, колкото бихте искали светът да бъде.

— Горкото идиотче! — промърмори Текълтън. — Никакъв проблясък на разум.

Сляпото момиче потърси ръката му и я целуна. Задържа я миг по-дълго между дланите си и опря буза на нея, преди да я пусне. В жеста имаше толкова чувство и благодарност, че дори Текълтън се трогна и омекоти малко тона.

— Какво пък сега?

— Сложих малкото храстче до възглавницата си снощи, преди да заспя, и дори го сънувах. А когато денят настъпи и яркото слънце изгря — червеното слънце, нали татко?

— Червено е и сутрин, и вечер, Бърта — с известна тъга промълви Кейлъб с лице към работодателя си.

— Щом слънцето изгря и светлината, която нахлу в стаята, стана толкова ярка, че се изплаших да не се ударя в нея, обърнах дръвчето натам. И благодарих на Небесата за това, че ми го изпратихте да ме развеселява.

— Съвсем откачи — промърмори Текълтън. — Скоро ще търсим усмирителна риза и въжета за връзване.

Отпуснал ръце в скута си, Кейлъб гледаше втренчено пред себе си и слушаше дъщеря си, сякаш не беше много уверен (а според мен беше) дали Текълтън е направил нещо, с което да заслужи благодарността й, или не. Ако в този момент имаше свобода да действа и ако от него се искаше да умре, но да срита търговеца или да падне на колене пред него в зависимост от това, което онзи заслужава, шансовете да направи което и да е от двете биха били равни. В същото време добре знаеше, че собственоръчно бе донесъл миниатюрното розово храстче за нея и сам бе изрекъл невинната лъжа, за да не разбере тя по никакъв начин колко много се лишава той всеки Божи ден в името на нейното щастие.

— Ела при мен, Бърта — повика я Текълтън, смекчил малко тона.

— Разбира се! — на драго сърце прие момичето. — Няма нужда дори да ми показвате пътя.

— Да ти разкрия ли една тайна?

— Щом имате желание — отвърна ентусиазирано тя. Помръкналото й лице светна, сякаш озарено от сноп лъчи.

— Днес е денят, в който онази, как й беше името, малката лигла Пиърибингъл, идва у вас на гости, нали? За онази измислена гощавка. — Текълтън така и не успя да скрие презрението си.

— Точно така. Днес ще дойде.

— Така си и помислих — рече Текълтън. — Ще се присъединя към вас.

— Чу ли, татко? — зарадва се Бърта.

— Да, чух, естествено — промърмори Кейлъб, а погледът му бе като на лунатик, — но някак не ми се вярва. Това май е една от лъжите ми.

— Бих искал… Ще ми се да направя така, че семейство Пиърибингъл да се сближи с Мей Филдинг — обясни Текълтън. — Ще се женя за Мей.

— Така ли? — възкликна сляпото момиче и се дръпна леко назад.

— Колкото и да е тъпа — промърмори Текълтън, — взе, че ме разбра. — Та, Бърта, сватба! Черква, свещеник, енорийски прислужник, каляска със стъклени прозорци, камбани, пиршество, сватбена торта, украшения и всички боклуци, свързани с нея. Сватба, значи. Нали знаеш какво е това?

— Знам — отвърна сляпото момиче. — Разбирам!

— Вярно ли? — недоумяваше Текълтън. — Дори не го очаквах. Е, добре! Точно затова искам да се присъединя към вашето събиране днес и да доведа Мей и майка й. Ще изпратя малко храна. Студено агнешко бутче и нещо друго. Ще ме очаквате, нали?

— Да — отговори Бърта. Беше скръстила ръце и стоеше настрани с клюмнала глава.

— Не ми се вярва — промърмори Текълтън. — Изглежда, че вече забрави. Кейлъб?

— Да, сър. — Сякаш се изненадва, че съм тук, помисли си бащата.

— Гледай да не забрави какво й казах.

— Тя никога не забравя. Това е едно от нещата, в които можете да сте сигурен.

— Всеки си мисли, че неговото гардже е най-хубаво — отбеляза търговецът и сви рамене. — Горкият.

С изражение на безкрайно презрение Гръф и Текълтън си тръгна.

Бърта стоеше там, където я бяха оставили, потънала в мислите си. Лицето й бе загубило оживлението си и сега беше много, много тъжно. Поклати няколко пъти глава, сякаш скърбеше за някакъв спомен или загуба, но предпочиташе да мълчи.

Едва когато Кейлъб вече впрягаше чифт коне във фургон по съкратената процедура, като закова хамутите за задниците им, тя пристъпи към столчето си.

— Татко, самотно ми е в тъмнината — промълви тя. — Къде са ми очите, моите търпеливи обични очи?

— Ето ги тук — с готовност се обади Кейлъб. — Винаги са тук за теб. Много повече твои, отколкото мои, и са на твое разположение двайсет и четири часа в денонощието. Какво искаш да ти кажат, скъпа?

— Да огледам стаята.

— Добре — съгласи се Кейлъб. — Веднага щом кажеш.

— Опиши ми я.

— Както обикновено — започна бащата, — просто обзаведена, но уютна. Стените са боядисани във весели цветове, ярки цветя украсяват чиниите и съдовете, дървото на гредите и рафтовете лъщи. Вътре е приветливо и спретнато.

Точно така беше на местата, до които стигаха пръстите на Бърта, ала навсякъде другаде в стария леко килнат хамбар не беше приветливо и светло, нищо че въображението на Кейлъб успяваше да разкраси всичко.

— Вече си с работната си дреха, а не с онова красиво палто, нали?

— Така е, не съм толкова елегантен, но пък ръцете ми са свободни и се движа леко.

Бърта пристъпи до баща си и обгръщайки врата му с ръка, помоли:

— Разкажи ми, моля те, за Мей. Много ли е хубава?

— Много — потвърди Кейлъб. И това беше самата истина. От онези ясни факти, които не му беше нужно да разкрасява с помощта на въображението си.

— Косата й е тъмна — рече замислено Бърта. — По-тъмна от моята. Гласът й е нежен и мелодичен. Винаги ми е било приятно да я слушам. А фигурата?

— Тук нямаме кукла, която да е с нейната фигура — отбеляза Кейлъб. — Но пък очите… — Той побърза да замълчи. Ръката на момичето лежеше на раменете му и по внезапното стягане на мускулите й той усети, че е по-добре да не продължава. Позакашля се, взе да чука с чукчето и подхвана предишната си песен — тя винаги го спасяваше при подобни затруднения.

— А нашият благодетел, татко? Знаеш, че никога не ми омръзва да слушам за него — увери го Бърта разпалено.

— Разбира се, имаш основания — отговори бащата.

— И то какви! — възкликна сляпото момиче с такъв ентусиазъм, че колкото и да бяха чисти намеренията на Кейлъб по отношение на измислиците му, нямаше сили да гледа лицето й и бързо сведе поглед, сякаш тя можеше да прочете в тях измамата.

— Разкажи ми тогава. Отново! Лицето му е благо, добро и нежно. Честно и искрено, нали? Сигурна съм. Сърце на достоен мъж, което се опитва да прикрива добрите дела с привидно грубо държане и безразличие, тупти в гърдите и погледа му.

— И издава благородството му — додаде Кейлъб с тихо отчаяние.

— Издава благородството му! — повтори Бърта. — Но той е по-стар от Мей, татко.

— Така си е — призна с известна неохота Кейлъб. — Малко по-възрастен е от нея. Това обаче няма голямо значение.

— Прав си. Да бъдеш негов търпелив другар в немощ и старост, негова нежна болногледачка при нужда и постоянен приятел в мъка и грижа, да си неуморно край него, да се грижиш за него и да седиш до леглото му, за да разговаряте и да се молиш за него, докато спи. Каква привилегия би било това наистина! Чудесна възможност да докаже своята преданост и вярност към него. Дали Мей ще прави всичко това, татко?

— Без съмнение.

— Обичам я, обичам я с цялото си сърце! — възкликна за кой ли път горкото сляпо момиче. След тези думи то опря лице в рамото на баща си и заплака. Плака толкова дълго, че по едно време той съжали, задето й е причинил подобно тъжно щастие.

По това време в дома на Джон Пиърибингъл цареше голямо оживление. Първо, защото на дребничката госпожа Пиърибингъл и през ум не можеше да й мине да тръгне за някъде без бебето, а за да се приготви едно бебе, е нужно време. Не че детето беше много голямо по размери и тегло, но имаше да се свършат десетки неща, а това невинаги ставаше по най-лесния начин. Например тъкмо когато бебето беше вече облечено в някаква степен и човек би си помислил, че е почти готово — бебе за чудо и приказ, което ще смае света, най-неочаквано му нахлузиха шапка и го върнаха в леглото, където то направо завря от топлина в продължение на близо час, завито с одеялата. След това го извадиха цялото зачервено и ревящо с пълно гърло, за да му бъде дадена, ако ми позволите така да се изразя, лека закуска. След което то отново заспа и така госпожа Пиърибингъл най-сетне получи възможност да се разкраси и облече и да стане най-елегантната дребна на ръст жена, която сте срещали. Госпожица Слоубой също се възползва от краткото затишие, за да нахлузи жакет, който не подхождаше нито на нея, нито на нищо друго по света — някакво свито при прането раздърпано парче плат с ръкави, което очевидно живееше свой собствен живот, без да се интересува от когото и да било. След малко на бебето, събудило се отново, с общи усилия госпожа Пиърибингъл и госпожица Слоубой сложиха кремава пелерина и някаква висока жълта шапка — същински сладкиш, и най-сетне, след известно забавяне, тримата стигнаха до вратата, където престарелият кон вече бе отработил повече от необходимия за един ден данък, платим на общината, като разравяше нетърпеливо пътя, оставяйки подписа си във вид на дълбоки следи. Боксър, вече метри напред, стоеше с извърната назад глава, сякаш се опитваше да прилъже коня да тръгне без заповед.

Колкото до стола или подобието на стол, което да помогне на госпожа Пиърибингъл да се настани в каруцата, боя се, че не познавате Джон, ако си мислите, че му бе необходимо подобно съоръжение. В миг той я вдигна и я качи на мястото й, с розови бузи и развеселена.

— Джон, как можа? — сгълча го тя. — Помисли за Тили!

Ако ми е позволено при каквито и да било обстоятелства да спомена нечии дамски крака, бих отбелязал, че нозете на госпожица Слоубой притежаваха фаталната склонност да се издраскват. Не можеше да се изкачи или да слезе и от най-малкото възвишение, без това да бъде отбелязано върху тях с някоя драскотина, подобна на отметките, които Робинзон Крузо правел на дървения си календар. Но тъй като подобна бележка може да се сметне за невъзпитана, по-добре да си премълча.

— Джон, взе ли пая с телешко и шунка и другите неща? А бутилките с бира? — попита Дребосъчка. — Ако си ги забравил, обръщай веднага каруцата.

— И теб си те бива, да знаеш — рече разносвачът. — За какво обръщане говориш, след като и без това вече съм закъснял с цял четвърт час.

— Съжалявам, Джон — извини се жена му развълнувано, — но наистина не мога да си представя и за нищо на света не бих допуснала да отидем при Бърта без пая, храната и бирата. Хайде!

Последното беше отправено към коня, който се направи, че не чува.

— Джон, накарай го да тръгне! — подкани нетърпеливата съпруга.

— Има време до момента, когато ще започна да забравям — отбеляза Джон. — Кошницата с храната е тук.

— Какво жестоко чудовище си ти! Защо не ми каза веднага, та да не се тревожа? Нали ти казах, че без тези неща няма да тръгна за нищо на света. Откакто сме женени, всяка втора седмица правим там нашата малка гощавка. Ако нещо се обърка, ще си помисля, че късметът ни е изменил.

— От самото начало идеята беше добра — рече каруцарят. — И искрено те уважавам за нея.

— Скъпият ми Джон — отговори Дребосъчка с пламнало лице. — Как може да говориш за уважение към мен. Божичко!

— Онзи стар господин, между другото… — подхвана Джон.

Дребосъчка видимо се смути.

— Странна птица, не мислиш ли? — продължи съпругът й, вперил поглед в пътя напред. — Трудно ми е да го разбера. Не ми се вижда лош човек.

— И на мен. Сигурна съм, че не е.

— Наистина? — Направи му впечатление руменината по лицето й и ентусиазмът, с който говореше. — Радвам се, че сме на едно мнение. Странно как му хрумна да поиска гостоприемството ни, нали? Случват се разни необикновени неща.

— Доста необикновени — съгласи се съпругата му едва чуто.

— Все едно, струва ми се добродушен — продължи Джон. — А и плаща като джентълмен и мисля, че може да му се има доверие. Поговорихме си тази сутрин и ме чуваше по-добре — твърди, че бил свикнал с гласа ми. Разказа ми за себе си, аз също му разказах за мен. Зададе ми едни особени въпроси. Споменах, че в работата ми на разносвач имам два маршрута — един ден тръгвам надясно от нашата къща и се връщам по същия път, а на другия — вляво и после обратно (все пак е чужденец тук и няма как да знае имената на околните местности). Стори ми се, че остана доволен от чутото. „Тогава довечера ще се върна по вашия път — рече ми. — А си мислех, че ще се върнете от обратната посока. Много добре! Сигурно ще ви помоля да ме вземете още веднъж със себе си и обещавам този път да не заспя.“ Ама здравата беше заспал, наистина. Ти какво мислиш? Чуваш ли ме?

— Какво да мисля, Джон? Слушах те.

— Е, добре. Съдейки по лицето ти, се страхувах, че си се отнесла далеч от брътвежите ми. За малко и това май щеше да стане.

Дребосъчка не отговори и известно време двамата мълчаха, подрусвани от каруцата. Трябва да знаете, че в колата на Джон Пиърибингъл не беше лесно да запазиш дълго мълчание, тъй като всеки, когото срещнеха, имаше какво да им каже. Може да беше само едно „Как сте?“ но все пак, когато отговаряш, е добре да си сърдечен, не само да кимнеш и да се усмихнеш, а да вложиш такава енергия, каквато е нужна само в Парламента за някоя важна реч. Случваше се пешеходци или ездачи да се влачат покрай каруцата само за да си побъбрят. А и двете страни имаха какво да си кажат.

Боксър също имаше принос за добросърдечните поздрави, отправени към разносвача — особено от страна на птиците и прасетата, които, щом зърнеха едрото му тяло да се носи по пътя с щръкнали от любопитство уши, а проскубаната опашка да се вее, се скриваха в дъното на дворовете си, без да дочакат честта от по-близка среща. Той проявяваше интерес към всичко — оглеждаше завоите, надничаше във всеки кладенец, стрелкаше се през всяка отворена врата и само миг след това изскачаше отново навън, втурваше се в девическите училища, гонеше гълъбите и котките, влизаше в кръчмите, сякаш беше редовен клиент. Където и да се появеше, все някой викваше:

— А, ето го и Боксър! — И веднага поне още двама-трима излизаха, за да поздравят Джон Пиърибингъл и хубавата му съпруга.

Вързопите и пакетите за разнасяне бяха много, много бяха и спирките, на които ги приемаха и предаваха, но това съвсем не беше най-лошата част от пътуването. Някои очакваха прекалено много от получените колети, други така се удивяваха на своите, трети даваха толкова пространни наставления за пратките си, а Джон проявяваше такъв жив интерес към всички, че цялата бъркотия заприличваше на театрална пиеса. Имаше товари, чието пренасяне изискваше обмисляне и обсъждане, та каруцарят и изпращачите дълго мъдруваха как да ги подредят в колата, а Боксър обикновено се хвърляше да помага в кратки пристъпи на зорко внимание и дълги пристъпи на главоломно тичане около насъбралите се многознайковци, като лаеше до изнемога. От своето столче в каруцата Дребосъчка наблюдаваше развеселена и с широко отворени очи. Главата й бе обрамчена от гюрука и гледката бе наистина привлекателна, та по-младите мъже не можеха да се въздържат да не се смушкат. Тяхното възхищение доставяше огромно удоволствие на Джон, комуто много допадаше, че другите мъже харесват жена му, още повече че за нея пълните им с обожание погледи бяха без значение.

От време на време над нашите пътници се спускаше мъгла, все пак бе януари, да не говорим, че беше и доста студено, но кой обръща внимание на подобни дреболии. Дребосъчка с положителност — не! Нито пък Тили Слоубой, защото да седи в каруца бе върховно удоволствие за нея — венец на земните й мечти, все едно при какви обстоятелства. Готов съм да се закълна, че същото важеше и за бебето — всяко бебе има неизменната склонност да спи, стига да му е топло, а склонността на младия Пиърибингъл в това отношение беше огромна.

Трудно бе да се види твърде далеч в мъглата, разбира се, но все пак имаше някаква видимост — може да се изненадате колко далеч може да стигне погледът и в по-гъста мъгла от тази, стига човек да се понапрегне повече. Достатъчно е да се взрете в по-тъмнозелената трева на поляните, известни като кръговете на феите, и ивиците скреж по сенчестите места край пътя и около дърветата. Да не говорим за неочакваните форми, които приемат дърветата, щом изплуват от мъглата, а после отново се скрият в нея. Храстите и плетищата, гъсти и оголени, развяваха на вятъра безброй попарени от сланата гирлянди. Но в тази гледка нямаше нищо печално, защото мисълта за домашното огнище я правеше привлекателна, а очакването на зеленото лято — пълна с надежда. Само реката изглеждаше мразовита, но пък течеше бързо и това беше важно. Признавам, каналът бе бавен, а водата му лениво застояла. Но тя скоро щеше да замръзне и по леда щяха да се пързалят с кънки и шейни. Тогава тежките стари шлепове щяха да спрат, уловени в леда до някой кей, да си пушат със своите лули комини и да мързелуват.

Някой бе запалил край пътя сухи треви и нашите пътници спряха да погледат огъня, който денем беше бял, само отделни пламъчета пробиваха мъглата. Потеглиха, когато госпожица Слоубой се оплака, че пушекът влиза в носа й, и се разкашля; често й се случваха такива неща и при най-леката провокация. Кашлицата й събуди бебето и то отказа да спи повече. Боксър беше поне на петстотин метра пред тях, вече в границите на града — на улицата, на която живееха Кейлъб и дъщеря му. Много преди пътниците да пристигнат, те двамата излязоха на тротоара и зачакаха да ги посрещнат.

Боксър се отнасяше към Бърта по особен начин, което ме кара да мисля, че съзнаваше нейния недъг. Никога не понечи да привлече вниманието й с поглед, както правеше с другите хора, а само я докосваше леко. Какъв опит може да бе имал със слепи хора или кучета? Никога не бе живял с незрящ господар, това се отнасяше и за госпожа Боксър, и за господин Боксър — никой от уважаваното му семейство и по двете линии не се бе срещал със слепотата, доколкото ми е известно. Вероятно сам я бе открил по някакъв начин. Ето и сега държеше полата на момичето със зъби, докато госпожа Пиърибингъл с бебето и госпожица Слоубой с кошницата не минаха живи и здрави през прага на малкия дом.

Мей Филдинг беше вече тук с майка си — дребна жена, раздразнителна и с намусено лице, която заради това, че бе запазила фигурата си стройна, а талията — тънка като стълб на легло с балдахин, и че някога бе имала по-добро материално положение (или по-скоро си мислеше, че би могла да го има, ако се било случило нещо, ама то не се случило и май въобще нямало изгледи да се случи, но както и да е), се държеше много изискано и покровителствено. Гръф и Текълтън също бе пристигнал, стоеше спокойно и очевидно се чувстваше у дома си, оживен като млада сьомга на върха на Голямата египетска пирамида.

— Мей! Скъпата ми стара приятелка! — възкликна Дребосъчка и се спусна към момичето. — Колко се радвам да те видя!

Мей видимо също се радваше на срещата и ако щете вярвайте, ако не щете — недейте, но беше приятно да ги видиш как се прегръщат. Без съмнение Текълтън беше мъж с вкус. Мей беше красива.

Сигурно сте забелязали как понякога, ако сте свикнали да гледате едно хубаво лице и се случи да го видите редом с друго красиво лице, първото ви се вижда малко обикновено и дори грозновато, та едва ли заслужава високото ви мнение. Случаят тук не беше такъв, защото до лицето на Мей лицето на Дребосъчка изпъкваше по-добре, и обратното, и както Джон Пиърибингъл едва не изтърси още с влизането си, те е трябвало да се родят сестри.

Текълтън беше донесъл обещаното агнешко бутче, наистина чудесно, и пита с плодове — добре е човек да е по-разточителен, когато се кани да се жени. Все пак не го правим всеки ден, нали? Към това ще прибавим и пая с телешко и шунка и „другите неща“, както ги наричаше госпожа Пиърибингъл — главно орехи, портокали, сладкиши и малко бира. Когато масата беше сложена и до донесеното от гостите бе сервиран и приносът на Кейлъб — голяма дървена купа с вдигащи пара картофи (бяха се уговорили, че той няма да прави нищо друго), Текълтън отведе бъдещата си тъща на почетното място. За да изглежда по-достойно пред гостите, старата дама си бе сложила шапка — това се налагаше, за да вдъхне на простите хора страхопочитание. Не е излишно да отбележим, че си бе сложила дори ръкавици — на всяка цена трябва да сме изискани.

Кейлъб се настани до Бърта, Дребосъчка седна до своята съученичка, а добрият разносвач — в края на масата. Госпожица Слоубой седеше засега встрани от каквито и да било мебели, в които би могла да удари главата на бебето. Тя гледаше като замаяна куклите и играчките, а и те отвръщаха на погледа й. Възрастните господа пред входните врати на къщичките по рафтовете, всеки застинал насред някакво движение, показваха особен интерес към компанията, спрели сякаш за малко, преди да продължат заниманията си, и изглеждаха във възторг от случващото се.

Ако тези господа пожелаеха да злорадстват от неудобното положение, в което бе изпаднал Текълтън, те имаха всичките основания за това. Той така и не успяваше да се впише в компанията и колкото по-весела ставаше бъдещата му съпруга в присъствието на Дребосъчка, толкова по-малко му се харесваше това, макар тъкмо той да бе поискал тази среща. Беше като куче в кошара и когато те се смееха, а той не знаеше как да се присъедини към веселбата, решаваше, че му се подиграват.

— Мей, мила — възкликна Дребосъчка, — как се променят нещата! Сега, като си говорим за веселите дни в училище, сякаш отново сме млади.

— Та вие изобщо не сте възрастни, каквото и да си говорим — обади се Текълтън.

— Погледни колко важен и сериозен е мъжът ми в онзи край на масата — рече Дребосъчка. — Той прибавя поне двайсет години към моята възраст. Нали, Джон?

— Четирийсет — отвърна Джон.

— А колко години ще прибавиш ти към годините на Мей? Сигурна съм, че не знаеш — засмя се малката съпруга. — На следващия си рожден ден ще е не по-малко от стогодишна.

— Ха-ха-ха! — изсмя се Текълтън. Смехът му прозвуча глухо като удар в пробит барабан. Изражението на лицето му показваше, че е готов да извие без колебание врата на Дребосъчка.

— Боже, боже — не спираше развеселена тя, — като си помисля как като ученички си говорехме какви мъже ще си изберем. Не ми се мисли дори колко млад, колко красив и колко весел и жизнен щеше да бъде моят! А съпругът на Мей… Божичко! Да се смея ли, да плача ли, като се сетя какви глупави момичета бяхме?

Мей, изглежда, нямаше проблем кое от двете да избере, защото лицето й почервеня, а очите й се наляха със сълзи.

— Случваше се дори да си избираме от младежите, които познавахме. Изобщо не подозирахме какво ще се случи. Лично аз никога не съм се сещала за Джон. През ум не ми минаваше! А ако ти бях казала, че някога ще се омъжиш за господин Текълтън, сигурно щеше да ме зашлевиш. Нали, Мей?

Мей не потвърди, но и не отрече.

Текълтън отново се засмя, но този път се получи нещо като вик. И Джон Пиърибингъл се смееше, добродушно и доволно, но в сравнение със смеха на търговеца неговият беше почти шепот.

— И все пак съдбата си каза думата. Не можахте да ни откажете и ето ни тук — рече Текълтън. — А къде са сега вашите весели избраници?

— Някои починаха — отговори Дребосъчка, — а за някои нищо не знаем. Ако можеха да са сега сред нас, не биха повярвали, че това, което виждат и чуват, е истина и че сме могли да ги забравим. Не, нямаше да повярват.

— Виж я ти! — възкликна Джон. — Моята малка женичка!

Съпругата му така се бе разпалила, че май беше време да бъде спряна. Намекът на кроткия й съпруг обаче бе твърде мек, нищо, че мъжката солидарност му диктуваше да вземе страната на Текълтън. Репликата му даде резултат и тя замлъкна за известно време. Компанията се оживи въпреки нейното мълчание, нещо, което не остана незабелязано от застаналия нащрек Текълтън, и той продължи да я държи под притвореното си око. Ясно беше, че при случай ще й напомни за дързостта й.

Мей запазваше мълчание, седеше притихнала със сведени очи, без да проявява никакъв интерес към случващото се в стаята. Затова пък майка й, тази мила жена, се намеси, като отбеляза, че момичетата са си такива, че онова време отдавна е отминало и че щом всички млади са неразумни, те и ще се държат като млади и неразумни, прибавяйки още няколко също толкова мъдри и неопровержими факти. Сетне, с полагащото се на нейната възраст благочестие, благодари на Бога за послушната си и почтителна дъщеря, което не смятала за своя заслуга, макар че имала всички основания за това. Господин Текълтън, от друга страна, бил безупречна личност от гледна точка на морала, според нея напълно приемлив за зет, и нямало разумен човек, който да се съмнява в това. (Тук беше съвсем категорична.) А що се отнася до семейството, в което той скоро щял да влезе, съдейки по молбата, която бе отправил, тя била уверена, че макар и обедняло, то може да претендира за изисканост. Ако известни обстоятелства, не непременно несвързани едно с друго — щяла да дръзне да сподели тази тайна — обстоятелства, имащи нещо общо с индигото, за което обаче вече нямало да споменава, та ако тези обстоятелства се били стекли по друг начин, днес семейството можело да притежава значително състояние. Продължи, заявявайки, че миналото си е минало и там трябва да си остане и краткият период, в който дъщеря й отхвърляла ухажването на господин Текълтън. Нямало да спомене и много други неща, които би могла да разкаже надълго и широко, но все пак се разпростря върху тях доста подробно. Сетне сподели с публиката си генералния резултат от своите наблюдения — браковете, в които имало най-малко от онова, което се нарича любов, обикновено били най-щастливи. Предвиждала за бъдещия брак възможно най-голямо блаженство — не възторжено, но солидно и трайно. В заключение обяви, че е живяла само за утрешния ден и че след него спокойно могат да я затворят в ковчега и да я отнесат в което и да е гробище, от изисканите, разбира се.

Тъй като нямаше как да се отговори на тези коментари — щастлива особеност на всички неуместни изказвания — присъстващите промениха посоката на разговора към пая с телешко и шунка, студеното агнешко бутче, картофите и плодовата пита. За да се отдаде нужното внимание и на бирата, Джон вдигна наздравица за утрешния ден — деня на сватбата, и ги призова да се присъединят към тоста му, преди да е продължил обиколката си.

Защото това тук беше само кратка почивка за него и за престарелия му кон. Трябваше да изминат още седем-осем километра, а на връщане да приберат Дребосъчка, като направят още една почивка на път за дома. Такъв беше планът за деня и за всички техни гощавки от началото на семейния им живот.

Двама от присъстващите освен бъдещите младоженци останаха безучастни към наздравицата. Едната беше Дребосъчка, твърде развълнувана и тревожна, за да се присъедини, а другата — Бърта, която се изправи и бързо напусна масата.

— Довиждане! — сбогува се Джон, докато навличаше тежкото си палто. — Ще се върна тук както обикновено. Довиждане на всички.

— Довиждане, Джон — отвърна Кейлъб малко разсеяно, все още загрижен от ставането на Бърта, чието лице беше все така застинало.

— Довиждане, момченце — рече ведрият каруцар и се наведе да целуне сина си, оставен от Тили Слоубой, която за всеобща изненада го бе положила, без да пострада, на един от ниските столове на Бърта, за да може да се пребори с ножа и вилицата. — Довиждане! Надявам се да дойде време, когато ти ще седиш на капрата в студа, докато старият ти баща си пуши лулата и пази ревматизма си в ъгъла до печката. Къде отиде Дребосъчка?

— Тук съм, Джон! — отговори тя сепнато.

— Хайде, хайде! — плесна той с ръце. — Къде е лулата?

— Съвсем забравих за нея, Джон.

Забравила била? Това беше направо нечувано. Да забрави лулата.

— Ще я напълня веднага. Скоро ще е готова.

Само че не успя да я приготви толкова бързо. Лулата се оказа в джоба на дебелото палто заедно с малката торбичка за тютюн, ушита от нея самата. Ръката й обаче така трепереше, че направо се заплете вътре (макар дланта й да беше съвсем мъничка и лесно можеше да се измъкне при друг случай). Ето защо резултатът не беше блестящ. Пълненето на лулата и запалването й, тези отработени процедури, за които казах толкова хубави неща преди време, сега бяха някак несръчно изпълнени — от първата до последната. Текълтън не отделяше от нея изпълненото си със злоба притворено око и срещнеше ли погледа й, или по-скоро хванеше ли погледа й (защото очите му бяха като капан за погледите на другите хора), още повече я объркваше.

— Днес си ми доста несръчна, Дребосъчке — отбеляза Джон. — Аз май щях да го направя по-добре.

След тази добродушна забележка той напусна компанията, а скоро след това отвън долетяха приятните познати шумове на каруцата и Боксър. Междувременно Кейлъб все така гледаше с унесен поглед скъпото си момиче.

— Бърта? — попита я той най-сетне. — Какво има? Защо се промени така изведнъж — само за няколко часа от сутринта досега? Мълчиш и си намусена цял ден. Какво има?

— О, татко! — избухна момичето в сълзи. — Тази моя нещастна съдба!

Мъжът прокара длан през лицето си.

— Спомни си само колко щастлива и весела беше доскоро. Помисли колко си добра и колко хора те обичат.

— Точно от това толкова ме боли. Ти винаги си много внимателен с мен. И толкова мил.

Кейлъб съвсем се обърка.

— Да си сляп… Бърта, момичето ми — леко заекна той, — е голямо нещастие, но…

— Никога не съм го чувствала така! — възкликна тя. — Никога до такава степен! Никога! Искало ми се е да мога да те видя или да видя него… Поне веднъж, татко. Само за минутка, за да знам какво богатство съм скътала и пазя тук. — И тя притисна длани към гърдите си. — Да съм сигурна, че съм права. Понякога… като дете плачех понякога по време на молитва, като си мислех, че образите, които някога ще отлетят към Небето, може да не са верни. Но това никога не траеше дълго. Отминаваше и продължавах да съм спокойна и щастлива.

— И пак ще бъдеш — отвърна Кейлъб.

— О, татко! Добри ми скъпи татко, прости ми, ако съм неблагодарна! — рече сляпото момиче. — Не тази е мъката, която ме притиска!

Бащата така и не успя да спре сълзите, които се стекоха по страните му. Момичето беше не само разстроено, то видимо страдаше, а той не разбираше каква е причината.

— Доведи я при мен — помоли Бърта. — Не мога да го тая дълго в гърдите си. Помоли я да дойде, татко! — Тя се поколеба миг-два. — Мей, доведи Мей, моля те!

Дочула да се споменава името й, Мей се приближи до тях и сложи длан върху ръкава на сляпото момиче. То се извърна и улови и двете й ръце.

— Погледни лицето ми, скъпа приятелко — промълви Бърта. — Прочети с красивите си очи какво е написано там и ми кажи вярно ли е.

— Скъпа ми Бърта, да!

Сляпата вдигна обляното си в сълзи лице.

— В душата ми няма нито желание, нито мисъл, които да не са за твое добро. Няма спомен, който да е будил толкова голяма благодарност, както спомените за многото, безбройните пъти, когато ти, преизпълнена с благодарност за зрението си и красотата си, си била нежна и към мен. Дори когато бяхме още деца или когато аз бях дете, доколкото изобщо слепият може да е дете. Дано бъдеш осенена от всичката благодат на света! Светлина да те води по щастливия ти път. Нищо по-малко от това, скъпа ми Мей. — Тя прегърна сърдечно младата жена. — Нищо по-малко, птиченце, защото днес вестта, че ще станеш негова съпруга, едва не разби сърцето ми. Татко, Мей, Мери! Простете ми това заради всичко, което той е направил, за да облекчи бремето на потъналия ми в мрак живот, и заради вярата, която имате в мен, когато се кълна в Небесата, че не бих желала нищо повече от това той да се ожени за жена, толкова достойна за добротата му!

Докато говореше, Бърта пусна ръцете на Мей Филдинг и улови дрехата й с жест, съчетание от молба и обич. Мълвейки странното си признание, тя се снишаваше все повече и повече и най-накрая падна на колене в краката на приятелката си, заравяйки незрящото си лице в гънките на дрехата й.

— Божичко! — възкликна бащата, смазан от удара на истината. — Нима я отгледах от люлката, за да стана свидетел на разбитото й сърце.

Дребосъчка, тази засмяна, вечно заета с нещо и полезна за всички малка жена (защото тя наистина беше такава, независимо от недостатъците си и дори и да ви се стори по-нататък в разказа ми, че заслужава да бъде ненавиждана), бързо възвърна самообладанието си и се намеси още преди Мей да се сети какво да отговори или пък Кейлъб да каже нещо.

— Хайде, ела, скъпа ми Бърта! Ела с мен! Хвани другата й ръка, Мей. Ето така! Вижте, тя вече се успокои, добре, че е така мила, та ни послуша. — Усмихната, Дребосъчка целуна челото на сляпата си приятелка. — Да вървим навън! Ела. Ето и баща ти ще дойде с нас, нали, Кейлъб?

Добро сърце имаше тази Дребосъчка и само безсърдечен тип би устоял на ентусиазма й. Щом успя да изведе навън разстроения Кейлъб и Бърта, за да се успокоят и утешат взаимно, нещо, в което беше сигурна, че ще успеят, тя бързо се върна в къщата свежа като току-що разцъфнало цвете, а аз бих казал — и по-свежа от това, за да се погрижи за онова важно създание с шапката и ръкавиците и да направи така, че скъпоценната старица да не заподозре нещо, което не трябва.

— Донеси ми сладкото ми бебе, Тили — поръча тя и притегли един стол към огнището. — Докато сме тук, госпожа Филдинг ще ми разкаже всичко, което знае за гледането на бебета, така че да поправя грешките си, които със сигурност са поне двайсетина. Нали, госпожо Филдинг?

Дори Великанът от Уелс^[4], който според легендата бил с тъй муден ум, че подражавайки на най-големия си враг, по време на закуска сам си направил „операция“, не е влязъл в заложения за него капан така успешно, както старата дама захапа ловко поднесената й стръв. Текълтън си беше отишъл, а двама-трима от компанията разговаряха малко настрани и това й позволи да забрави за малко накърненото си достойнство и да даде воля на жалбите си за онази тайнствена двайсет и четири часова бъркотия в търговията с индиго. Ала интересът, който младата майка демонстрира, бе неустоимо изкушение и след кратко предисловие, че не обича да дава съвети, тя я засипа с наставления, седнала изправена като пръчка пред дяволитата Дребосъчка. Само малка част от тях да бяха приложени, биха погубили бебето Пиърибингъл, та дори да беше Самсон.

Решила най-после да смени темата, Дребосъчка извади ръкоделието си. В джоба си винаги носеше цяла кутия с материали за тази цел. Умът ми не побира как успяваше да свърши всичко — да накърми бебето, после да си побъбри с Мей, докато възрастната госпожа подремва. Така, в различни дейности, както бе свикнала, измина краткият следобед. Едва привечер, защото такъв обичай бе въведен по време на тези гостувания, тя свърши домакинската работа на Бърта — подкладе огъня, премете пред огнището и сложи чайник с вода, след което дръпна завесите и запали свещ. После изсвири една-две мелодии, и то много добре, на грубата арфа, изработена от Кейлъб за Бърта. Истината е, че Природата бе надарила малките й уши за музика, а и за скъпи обеци, стига да можеше да си ги позволи. Беше настъпил часът за чая и Текълтън се появи отново, за да участва в хапването и да прекара с тях вечерта.

Малко преди това Кейлъб и Бърта се бяха прибрали и майсторът на играчки се бе заловил за работа. Не му спореше твърде, защото тревогата за дъщеря му и някои угризения го разсейваха. Можеше да ти се скъса сърцето да го гледаш как седи пред работната си масичка, насочил към момичето тъжен поглед, който сякаш казваше: „Затова ли я отгледах от бебе, за да разбия сега сърцето й“.

Свечери се и пиенето на чай бе приключило. Дребосъчка беше измила чашите и чинийките — така и така трябва да го спомена, а нямам намерение да отлагам — и всеки момент очакваха да чуят тропота на каруцата, когато държанието й се промени отново: цветът на лицето й се смени няколко пъти — почервеня, сетне пребледня — накратко, беше много неспокойна. Добрите съпруги не се държат така, когато се ослушват за стъпките на мъжете си. Не, това определено беше друг вид тревожност.

Най-сетне се чуха тупуркане на колелета, тропот на конски копита, лай на куче. Само след миг Боксър дращеше с лапа по вратата!

— Чии са тези стъпки? — скочи Бърта.

— За кои стъпки говориш? — отвърна разносвачът, който беше вече на прага със зачервено от студа лице. — За моите ли?

— Не, за тези на човека зад теб — отговори сляпото момиче.

— Не можеш да я излъжеш — засмя се каруцарят. — Влезте, господине. Добре сте дошли и в този дом, не се бойте! — Джон бе повишил тон заради слабия слух на своя спътник, който се показа зад него.

— Виждал си го вече, Кейлъб — продължаваше Джон. — Може да поседи в дома ти, докато си тръгнем, нали?

— Разбира се, Джон. Ще бъде чест за мен.

— Няма по-добра компания от него, когато човек има да си каже нещо тайно. Дробовете ми си ги бива, но той непрестанно ги подлага на изпитание. Седнете, сър. Всички тук сме приятели и ще ни е драго да сте сред нас. — Джон почти извика всичко това, за да бъде чут и за да докаже възможностите на дробовете си, след което продължи с обичайния си глас: — Нужно е само да му дадем стол до огнището и да го оставим спокойно да си гледа. Не е претенциозен.

Бърта слушаше напрегнато. Повика баща си и когато той премести стола си до нея, го попита тихичко как изглежда непознатият. След като чу описанието (този път Кейлъб се придържаше към истината), тя се раздвижи за първи път от влизането му, въздъхна и сякаш загуби интерес към него.

Разносвачът беше в обичайното си чудесно настроение и повече от всякога разкри голямата си слабост към своята жена.

— Днес следобед моето Дребосъче беше малко несръчно — рече той и обгърна кръста й, докато тя стоеше на крачка встрани от останалите. — Виж него, Дребосъчке — и той посочи стареца на стола до огнището, но тя не вдигна очи от пода. — Не сваля възхитения си поглед от теб. По целия път само за теб ми говори. Симпатяга е той. Точно затова го харесвам.

— Защо не избереш по-подходяща тема, Джон? — попита тя и хвърли смутен поглед към останалите в стаята и най-вече към Текълтън.

— По-добра тема ли? — провикна се весело мъжът й. — Няма такава тема. Хайде! Свалям палтото, дебелия шал и всички тежки дрехи, за да прекараме един спокоен половин час до огъня! Моите почитания, госпожо! Какво ще кажете за един крибидж? Чудесно. Дай картите и дъската за точките, Дребосъчке. И чаша бира, ако е останала.

Поканата му бе отправена към възрастната дама, която я прие с изискан жест и много скоро те потънаха в играта. В началото разносвачът викаше Дребосъчка да види картите му и да го посъветва как да се справи в трудна ситуация, но тъй като възрастната дама държеше на реда и дисциплината, а и от време на време надписваше точки в своя полза, се принуди да е по-бдителен и да спре да обръща внимание на случващото се около тях. До момента, в който усети, че някой слага ръка на рамото му. Вдигна очи и видя Текълтън до себе си.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да ти кажа нещо насаме.

— Мой ред е — отвърна разносвачът. — Моментът е важен.

— Така е — рече Текълтън. — Все пак да вървим!

Лицето на търговеца беше пребледняло и това накара Джон да го последва незабавно. Опита се да разбере за какво го вика, но онзи сложи пръст пред устата си.

— Шшт! Джон Пиърибингъл, наистина съжалявам за това. Боях се, че ще се случи. Подозирам го от самото начало.

— Все още не разбирам? — вече изплашен попита Джон.

— Ще разбереш, ако дойдеш с мен.

Разносвачът тръгна без нито дума повече.

Прекосиха двора под светлината на звездите и влязоха през ниска врата в кабинета на Текълтън, където спряха пред стъклен прозорец с изглед към склада, затворен за през нощта. В кабинета нямаше светлина, но лампите в склада бяха запалени, така че се виждаше всичко вътре.

— Ще имаш ли смелост да погледнеш в склада? — попита Текълтън.

— Защо не? — изненада се Джон.

— Един момент. И без насилие. Няма смисъл от такива неща. А е и опасно. Силен мъж си и може да пречукаш някого, преди да си се усетил.

Разносвачът го изгледа, след което обърна очи към въпросния прозорец и миг след това отстъпи назад, все едно някой го бе зашлевил. С един скок приближи до стъклото и видя…

Сянка се спусна над семейното огнище! О, верен мой Щурец! О, невярна съпруго!

Вътре старецът, който вече не беше стар, а строен и галантен мъж, държеше в ръка фалшивата бяла коса, благодарение на която го бяха приели в дома си. Джон видя как той шепне в ухото на съпругата му. После сложи ръка на кръста й и тя не възрази. Сетне поеха по тъмния коридор към вратата, през която бяха влезли. Спряха за малко и неговата Дребосъчка вдигна лице, същото онова лице, което Джон боготвореше, и впи поглед в лицето на мъжа. После тя се извърна и със собствените си ръце покри главата на непознатия с изкуствената коса, като се смееше, без да подозира, че съпругът й я гледа.

Джон стисна юмрука на дясната си ръка, сякаш се готвеше да удари с него лъв. Разпъна гневно пръсти пред Текълтън (защото дори и сега не можеше да й стори нищо) и се строполи на стола до едно от бюрата, безпомощен като дете.

 

 

Беше се загърнал с палтото и шала почти до носа и се занимаваше с коня и пакетите, когато тя излезе навън, готова да се прибират у дома.

— Е, Джон, скъпи! — рече тя. — Лека нощ, Мей! Лека нощ, Бърта!

Как можеше да ги целува точно сега? Как можеше да се прощава с тях така весело? Как дръзваше да ги гледа в очите, без да се изчерви! Текълтън я наблюдаваше изпод вежди и тя стори всичко това.

В това време Тили се опитваше да успокои бебето и поне десетина пъти мина напред-назад пред търговеца, като повтаряше сънливо:

— Дали като разбраха, че ще станат негови съпруги, сърцата им почти се сломиха и дали бащите им ги отгледаха от бебета, за да сломят после сърцата им?

— Хайде, Тили, дай ми бебето! Лека нощ, господин Текълтън. Къде е Джон, за бога?

— Той ще върви до коня — обади се Текълтън, докато й помагаше да се качи на мястото си.

— Божичко, Джон. Защо ще вървиш пеш? В такава нощ?

Загърнатият й в палтото си съпруг махна с ръка в знак на потвърждение.

Фалшивият старец и малката бавачка вече бяха на местата си, така че престарелият кон потегли. Боксър, нищо неподозиращият Боксър, тичаше напред-назад с победоносен лай и по-весел от всякога.

Щом и Текълтън си тръгна, за да придружи Мей и майка й до дома им, горкият Кейлъб седна край огъня до Бърта, обзет от мъка и разкаяние, повтаряйки тъжно:

— Отгледах я от бебе, за да сломя сърцето й.

Играчките, които бяха навили, за да забавляват детето, отдавна бяха спрели да се движат. В приглушената светлина на притихналата къща спокойните кукли, буйните люлеещи се коне с изпъкнали очи и настръхнали ноздри, застанали превити надве на нестабилните си колене, човекоподобните орехотрошачки с криви лица, животните, отправили се по двойки към Ноевия ковчег, подобно на ученици на разходка, сякаш се бяха спрели, стъписани от невъзможната мисъл, че Дребосъчка е вероломна, а Текълтън може да бъде обичан при каквото и да било стечение на обстоятелствата.

Трета песен

Холандският часовник удари десет, когато разносвачът се отпусна пред огнището в своя дом. Толкова разтревожен и скръбен беше видът му, че дори кукувичката изкара набързо десетте си мелодични обаждания, прибра се в двореца и хлопна вратичката зад себе си, сякаш необичайната гледка бе дошла в повече за нежното й сърце.

Ако Косачът бе пронизал сърцето на разносвача с всеки удар на острата си коса, пак не би го наранил така, както бе успяла да стори Дребосъчка.

Сърцето на Джон бе преизпълнено с любов към нея, обвързано с безброй нишки на скъпи спомени, изтъкани от всекидневната проява на множеството й чудесни качества. То пазеше в себе си нейния образ така нежно и здраво и й се беше отдало така искрено и вярно, така уверено в правотата си, че в този момент не бе способно нито на ярост, нито на жажда за отмъщение, а единствено на това да задържи разпиления образ на своя идол.

Докато седеше замислен край вече изгасналото, студено и тъмно огнище, други, по-мрачни мисли споходиха съзнанието на Джон, подобно на сърдит вятър в недрата на нощта. Странникът се намираше под неговия покрив. Само с три крачки можеше да нахълта в стаята, където онзи спеше. С един удар щеше да разбие вратата. „Можеш да извършиш убийство, преди да се усетиш“, бе подхвърлил Текълтън. Но нямаше да е убийство, ако даде възможност на злодея да се бие с него очи в очи. А онзи определено беше по-младият от двамата.

Мисълта му хрумна в лош момент — и без това беше в мрачно настроение. Тя го подтикваше към мъст, която неизбежно щеше да помрачи тази весела къща и да я превърне в обитаван от призраци дом, покрай който самотните пътници нямаше да смеят да минат, а когато луната е скрита зад облаци, страхливите щяха да виждат сенки да се борят край разбитите прозорци и да чуват страшни шумове по време на буря.

Онзи беше по-млад! Така си беше. Той бе докоснал сърцето, до което Джон не бе успял да стигне. Сигурно го бе харесвала в миналото, за него бе мислила и мечтала, чакала го е дори в миговете, когато Джон си бе въобразявал, че е щастлива с него. Каква болка е да мислиш за това!

Дребосъчка слагаше горе бебето да спи. По едно време тя слезе при него и го завари потънал в мисли. Бе останал глух за всички шумове наоколо, дори за стъпките й. Осъзна, че е тук, когато я видя да слага ниското столче до краката му и да отпуска малката си длан върху неговата, вдигнала лице към него.

Учудване ли видя в изражението й? Не. Погледна я отново, за да види дали е прав. Не видя учудване, а само въпрос. В началото тревожен и сериозен, той бързо прерасна в граничеща с безумие странна усмивка, която показа, че тя е прочела мислите му. И след това — нищо. Само склонената надолу глава, притисната от малките длани, и спуснатата към раменете коса.

Ако в този момент клетият Джон се чувстваше обладан от цялата мощ на света, в сърцето му все пак бе останало твърде много от вроденото му милосърдие, за да насочи и частица от тази сила към нея. Но не можеше да понесе да я гледа така — сгушена на ниското столче в краката му, където се бе взирал толкова пъти с любов и гордост в нея, така невинна и весела. А когато тя се изправи и разплакана се отдалечи, той въздъхна с истинско облекчение, че вижда мястото до себе си празно, а не заето от тъй скъпото му същество. Ала пронизващата го мъка по-силно от всичко му напомни колко отчайващо е това, че най-здравата връзка в живота му се е разпаднала.

Колкото по-силно ставаше това отчаяние, а с него и увереността му, че по-лесно би понесъл да я види мъртва с малкото им дете, толкова повече растеше гневът срещу врага му. Джон вдигна очи и се огледа за някакво оръжие.

На стената висеше пушка. Стана, свали я и пристъпи към вратата на стаята, където спеше натрапникът. Знаеше, че оръжието е заредено. Смътна мисъл да влезе и да простреля онзи като диво животно се прокрадна в съзнанието му и постепенно го завладя напълно, прогонвайки надалеч всички добри мисли.

Не се изразих точно. Не прогони добрите мисли, а просто ги преобрази. Те се превърнаха в камшици, които го шибаха да действа. Превърнаха водата в кръв, любовта в омраза, добротата в сляпа ярост. Образът на Дребосъчка — скръбен, покорен, молещ за неговата нежност и милост със сила, на която никой не би могъл да устои, не напусна нито за миг мислите му, ала скътан там, го тласкаше към вратата. Той вдигна оръжието, докосна с показалец спусъка и сякаш образът заповяда: „Убий го. Както си е в леглото!“.

Джон насочи приклада, за да разбие вратата, но докато го държеше нагоре, необяснимо как му хрумна да отвори прозореца, да избяга и да се спаси завинаги.

Точно в този момент стихналият допреди миг огън внезапно се разгоря, освети с високите си пламъци всичко наоколо и Щурецът в огнището запя.

Никой друг звук, нито човешки глас, дори нейният, не можеше да разнежи и трогне Джон така. Безхитростните й слова за това колко обича този Щурец прозвучаха в ума му. Той отново долови трепета и искреността й тогава. Приятният й глас — какъв глас само, сякаш бе създаден да твори музика край огнището на един честен мъж! — проникна в душата му и събуди всичко добро и благородно в нея.

Клетият човек отстъпи назад като насън, сякаш разбуден от някакъв кошмар, и пусна пушката. Скри лицето си в длани и се строполи на стола край огнището, изливайки облекчението си с порой от сълзи.

Щурецът на огнището излезе от прикритието си и застана в центъра на стаята, приел образа на фея.

— Обичам го — прозвучаха в ушите на Джон познатите му думи — и заради десетките пъти, когато съм го слушала, и заради многото мисли, които ми е навявала песента му.

— Точно това каза тя! — възкликна разносвачът. — Спомням си.

— Щастлив е този дом, Джон, и точно заради това обичам Щуреца!

— Такъв беше, Бог ми е свидетел — отвърна Джон. — Тя винаги го е правила щастлив… досега.

— Толкова мила и приветлива, толкова привързана към дома, весела, работлива и с леко сърце — обади се гласът.

— Иначе не бих я обичал така, както я обичах!

— Обичам — поправи го гласът.

— Както я обичах — настоя Джон. Гласът му потрепваше, той очевидно не го владееше вече, затова и прозвуча колебливо въпреки желанието му.

— В името на твоето собствено огнище… — вдигна тържествено ръка феята…

— Огнището, което тя поруга… — прекъсна я разносвачът.

— Огнището, което тя… толкова често… е благославяла и разведрявала с присъствието си — говореше феята щурец, все едно не чуваше възраженията му, — което без нея щеше да е просто няколко струпани камъка, тухли и ръждиви железни пръчки. Благодарение на нея то е олтарът на вашия дом, на който всяка вечер ти си принасял в жертва някоя незначителна своя страст, себелюбие или грижа и си отдавал почитта на своя спокоен дух, на доверчивата си природа и изпълненото си с любов сърце. Затова димът, излитал нагоре през комина на това огнище, е бил по-благоуханен и от най-ароматния тамян, запален пред най-пищните олтари във всички храмове в света! В името на това твое огнище, в името на спокойното светилище на твоя дом, препълнен с нежни мисли и спомени, чуй я! Чуй и мен! Чуй всичко, което говори с езика на твоето огнище!

— Застъпваш се за нея, така ли? — попита Джон.

— Всичко, което говори с езика на твоето огнище, трябва да се застъпи за нея, защото казва истината.

Докато разносвачът, опрял глава на дланите си, седеше все така замислен на своя стол, вълшебното създание остана до него и му внушаваше мисли, които му поднасяше като отражения в стъкло или картина. Но то не беше само в тази работа. От камъните на огнището, от комина, часовника, лулата, чайника и люлката, от пода и стените, тавана и стълбата, от каруцата навън, от шкафа вътре, от вещите в дома, от всичко, което Дребосъчка бе докосвала, създавайки спомен за себе си, скрит в ума на тъжния й съпруг, заизлизаха феи. Но не стояха до него като Щуреца, а се движеха непрекъснато. Показваха уважението си към образа на Дребосъчка. Дърпаха го за полите, трупаха се край него да го прегръщат, разпръсваха цветя там, където щеше да стъпи, опитваха се да сложат венец на русата главица. Показваха колко са привързани към този образ и колко го обичат, уверяваха, че никое грозно или зло създание не би могло да го окаля, че той няма нищо общо с измислените грехове, в които го обвиняват, а само и единствено с тях, веселите феи, които го обичат.

Мислите на Джон бяха изпълнени само с нейния образ. Той не излизаше от главата му.

Дребосъчка с ръкоделието си, тананикайки си край огъня. Веселата, жизнерадостна и вярна Дребосъчка. Като по даден знак феите до една се обърнаха към него и го загледаха строго и упорито, сякаш питаха: „Това ли е лекомислената съпруга, която оплакваш?“.

Отвън долита песен на весели звънци, песни, шумни приказки и смях. Група младежи нахълтват в къщата, сред тях — Мей Филдинг и още поне двайсетина хубави девойки. Дребосъчка е най-хубава от всички! Викат я да отиде с тях да потанцуват. Няма други крачета, така подходящи за танц като нейните. Тя само се усмихва и поклаща глава, сочейки гозбата на огъня и наредената за вечеря маса. Отказът й е изпълнен с толкова убеденост и жар, че я прави още по-привлекателна. Изпраща ги, кимайки весело за сбогом на всеки евентуален партньор в танците, а докато те се изнизват един след друг, на лицето й се изписва комично безразличие, достатъчно да накара младежите до един да поискат да се издавят, ако са нейни ухажори, а те със сигурност са, защото е невъзможно да не я харесват. Но трябва да се признае, че нищо не е по-чуждо на Дребосъчка от безразличието. О, не! Много скоро на прага се появява познатият ни разносвач и какво посрещане му прави тя само!

Вълшебните същества отново извърнаха като един строги погледи към него, сякаш го питаха: „Тази ли е съпругата, която ти е изменила?“.

Сянка се спусна върху картината или огледалото — както щете го наречете. Високата сянка на непознатия странник, така както бе застанал за първи път под техния покрив. Тя скри всичко останало. Ала неуморните феи се спуснаха като работливи пчели, за да я изчистят, и така Дребосъчка отново се появи — сияйна и красива.

Люлее бебето в люлката и му пее нежно, наклонила глава над едно рамо — двойник на рамото на замисления мъж, до когото стоеше феята щурец.

Нощта — имам предвид истинската нощ, а не онази, която показва часовникът на феите — преваляше и тъкмо мислите на разносвача стигнаха дотук, луната изскочи на небосвода ярка и сияйна. Може би тъкмо в този момент някаква тиха и спокойна светлина озари съзнанието на Джон, защото той започна да мисли по-спокойно и ясно за случилото се.

Сянката на странника се появяваше от време на време върху гладкото огледало — винаги ясна и отчетлива, но вече не така злокобна, както първия път. При всяко нейно появяване феите надаваха тревожен вик и размахваха малките си ръце и крака с невъобразима бързина, за да я изтрият. Стигнеха ли отново до Дребосъчка, показваха му я сияйна и красива и огласяха всичко с веселите си вдъхновяващи гласчета.

И да искаха, не можеха да я покажат друга освен сияйна и красива, защото бяха домашни духове, за които лъжата е непозната, и за тях Дребосъчка не можеше да е друго освен пъргава малка жена с грейнала усмивка — светлина и слънце за дома на разносвача!

С голямо вълнение феите я показваха как си бъбри с група мъдри по-стари жени с детето на ръце, правейки се, че и тя е възрастна матрона като тях, как се подпира сериозна и сдържана на ръката на съпруга си, опитвайки се — тя, дребничка като пъпка на цвете — да покаже, че се е отказала от суетата и че майчинството не е нещо ново за нея. Показваха и как добродушно се шегува с тромавия си съпруг, как оправя яката на ризата му, та да е по-спретнат, и как го учи с малките си крачета да танцува в същата тази стая. Обърнаха сериозните си погледи към Джон, когато му я показаха в компанията на Бърта, защото макар около нея да витаеше жизнерадост и оживление където и да се появеше, в дома на Кейлъб Плъмър Дребосъчка сипеше с пълни шепи тези свои дарби. Обичта, доверието и благодарността, които сляпото момиче хранеше към нея, и умението й да омаловажава всичко, което прави за Бърта, макар времето, прекарано в дома й, да бе отредено все за полезни неща, нищо че се правеше, че е на гости, за да се забавлява; щедрото приготовление на всички онези деликатеси — пая с телешко и шунка, бутилките бира; грейналото лице, с което се появяваше на вратата и после се сбогуваше; чудният начин, по който с цялото си същество, от нежното краче до върха на главата, ставаше част от този дом — нещо така необходимо за него, всичко това безкрайно очароваше феите и те искрено я обичаха заради него. И заедно го поглеждаха с молба и докато се сгушваха в диплите на дрехата й и я галеха, сякаш казваха: „Тази ли е съпругата, измамила доверието ти?“.

Веднъж, два или три пъти през нощта феите му я показаха как седи на любимото си столче с наведена глава, притиснала с длани челото си, със спусната пред лицето коса. Така я бе видял за последно. А когато те я зърваха така, нито го поглеждаха, нито се извръщаха, а се струпваха около нея и я утешаваха, целуваха я и се притискаха към нея, за да покажат съчувствието и добронамереността си, напълно забравили за клетия Джон.

Така измина нощта. Луната залезе, звездите избледняха и с изгряването на слънцето настъпи следващият студен ден. Разносвачът седеше все така в ъгъла до огнището. Цяла нощ бе прекарал там подпрял глава на дланите си. Цяла нощ верният Щурец — кри-кри — пееше при огнището. Цяла нощ Джон беше слушал гласа му. Цяла нощ феите, покровителки на дома, бяха кръжали около него. Цяла нощ огледалото бе показвало Дребосъчка обичлива и невинна, освен когато онази сянка падаше върху него.

Навън беше съвсем светло, когато Джон се изправи, изми се и се облече. Нямаше сили да излезе, за да се захване с любимата си работа — за това му бе нужен дух — но точно днес не се и налагаше, тъй като заради сватбата на Текълтън бе намерил заместник, който да изпълни поръчките. Представял си беше как двамата с Дребосъчка весели ще отидат до черквата. Но с това беше свършено. Свършено беше и с техния семеен празник, годишнината от сватбата им. Най-малко беше очаквал такъв завършек на изминалата година!

Разносвачът очакваше Текълтън да се появи рано-рано тази сутрин и предвижданията му се сбъднаха. Няколко пъти бе пристъпил към вратата, но все не се решаваше да прекрачи прага, когато видя към къщата да приближава кабриолетът на търговеца. Видя, че Текълтън се е наконтил за сватбата и е украсил главата на коня с цветя и панделки. Конят приличаше на младоженец много повече от господаря си, чието притворено око му придаваше израз, по-неприятен от когато и да било. Разносвачът обаче не обърна голямо внимание на това, тъй като мислите му бяха заети с друго.

— Джон Пиърибингъл — започна Текълтън със съчувствие в гласа, — как се чувстваш тази сутрин?

— Прекарах много тежка нощ, господин Текълтън — призна разносвачът и поклати глава. — Голяма тревога ме беше налегнала. Сега вече всичко е минало. Ще можете ли да ми отделите половин час за разговор насаме?

— Затова съм тук — отвърна търговецът. — Остави коня както си е, той ще мирува, ако го завържа за този кол тук, а ти му дадеш стиска сено.

Джон донесе малко сено от обора, остави го пред животното и последва госта в къщата.

— Церемонията е днес следобед, нали? — запита той.

— Да — отвърна Текълтън. — Има време дотогава.

Щом влязоха в кухнята, видяха, че Тили Слоубой клечи пред вратата на странника само няколко стъпала по-нагоре. Едно от зачервените й очи (момичето беше плакало цяла нощ, защото и господарката му бе плакала) бе залепено за ключалката, Тили хлопаше здраво по вратата и беше някак изплашена.

— Извинявайте, но никой не ме чува — промълви тя и се огледа. — Надявам се, че някой не е решил да умре, ако обичате! — Това свое благородно обръщение тя подчерта с още множество удари и ритници по вратата, но напразно.

— Да вляза ли? — обади се Текълтън. — Странно е.

Джон, който бе извърнал лице от вратата, му кимна в знак на съгласие.

За огромно облекчение на Тили Слоубой Текълтън приближи и също като нея започна да рита и да блъска, но не получи отговор. По едно време реши да опита с дръжката и вратата се отвори без проблем. Той надникна, огледа вътре и пристъпи напред. Само миг по-късно излетя навън.

— Джон Пиърибингъл — прошепна той в ухото на стопанина на дома, надявам се не си извършил нещо прибързано снощи.

Разносвачът извърна бързо глава.

— Защото си е отишъл — обясни Текълтън — и прозорецът е отворен. Не се виждат следи, прозорецът е на равнището на градината, но се боях да не е имало някакво боричкане. Какво ще кажеш? — Той почти затвори изразителното си око, вперено в каруцаря. И лицето, и тялото му се изкривиха неимоверно. Сякаш искаше да извади истината от своя събеседник с тирбушон.

— Не се тревожете — рече разносвачът. — Той влезе снощи в тази стая, без да чуе от мен остра дума, не съм сторил нещо необмислено и грубо. Никой след това не е прекрачвал прага. Ако си е тръгнал, било е по негова воля. Бих просил от врата на врата за хляба си, ако можех да върна времето и той изобщо да не бе стъпвал тук. Но така или иначе, този човек дойде и после си отиде. Лично аз съм приключил с него.

— Значи лесно се е отървал — отбеляза Текълтън и се отпусна на един от столовете.

Стопанинът на дома не долови иронията. Той също седна и остана с покрито с длан лице известно време.

— Снощи — промълви най-сетне — ми показахте съпругата ми, моята съпруга, която обичам… Тайно…

— И нежно — додаде Текълтън.

— Тайно да помага в предрешаването на този човек и да му дава възможност да се среща с нея насаме. От цялото си сърце бих желал никога да не бях виждал тази картина, а още по-малко да ми я покажете точно вие.

— Признавам, че винаги съм имал някои подозрения — рече Текълтън. — И това ме направи доста нежелан тук.

— И понеже вие ми ги показахте — без да обръща внимание на думите на своя събеседник, продължи Джон — и видяхте моята съпруга, любимата ми съпруга… — Гласът и погледът, а и ръцете му ставаха все по-уверени и спокойни, докато повтаряше думите си. — Тъй като я видяхте в това неблагоприятно положение, редно и справедливо е да я видите с моите очи и да надникнете в сърцето ми, за да узнаете какво мисля. Защото съм взел решение — въздъхна Джон — и нищо не може да го промени.

Текълтън промърмори няколко общи думи на съгласие за това, че е необходимо да се отстоява едно или друго, но очевидно бе уплашен от поведението на стопанина на дома. Простодушен и непосредствен по принцип, в този миг Джон излъчваше достойнство и благородство, присъщи само на човек с особено чувство за чест.

— Аз съм простоват и груб човек — продължаваше разносвачът — и не мога да се похваля с нещо кой знае какво. Не съм и много умен, както знаете. А не съм и млад. Обичах моята Дребосъчка, защото я познавам от дете и гледах как расте в дома на баща си, знаех какво съкровище е и в продължение на години тя беше моят живот. Има много мъже, с които изобщо не мога да се меря, но пък и никой от тях не може да я обича така, както аз я обичам. — Той замълча и няколко пъти някак механично удари стъпало в пода, след което продължи: — Често съм си мислил, че не съм достатъчно добър за нея, но ще й бъда верен съпруг и ще я ценя повече от всеки друг, и така постепенно свикнах с мисълта, че е възможно да ми стане жена. Накрая това се случи, наистина се оженихме.

— Гледай ти! — възкликна Текълтън и многозначително поклати глава.

— Изучих душата си, познавах се добре, знаех колко много я обичам и колко щастлив ще бъда — продължаваше Джон. — Но едва сега разбирам, че не бях помислил достатъчно за нея.

— Със сигурност — съгласи се Текълтън. — Разсеяна, лекомислена, своенравна, вечно очакваща да й се възхищават. Не си го осъзнал! Просто не си го забелязал, така ли?

— По-добре да не ме прекъсвате — скастри го Джон, — докато не разберете за какво говоря, а още сте далеч от това. Ако вчера бях пречукал онзи човек, кой днес би посмял да отрони и дума против нея! Аз бих му премазал лицето, дори да ми беше брат!

Търговецът на играчки го гледаше втренчено и с изумление.

— Замислял ли съм се, че я взимам на нейната възраст — все така уверено продължаваше разносвачът — и с нейната красота… отделям я от връстниците й и от многото събития, на които е била украшението, и я затварям в скучната си бедна къща да търпи досадното ми присъствие? Замислял ли съм се колко неподходящ съм за веселия й нрав и колко изморителен е човек като мен за жена с толкова жив дух? А и каква заслуга имам, че съм я обичал — та нали всеки, който я познава, би я обикнал. Никога не съм се сещал за това. Възползвах се от доверчивостта и от ведрия й характер и се ожених за нея. Как искам да не го бях сторил!

Търговецът на играчки го гледаше, без да мига. Дори вечно притвореното му око сега беше ококорено.

— Бог да я благослови — въздъхна разносвачът — за веселото постоянство, с което се стараеше да не ми позволи да го узная! И горко ми, че с мудния си ум не съм го разбрал по-рано! Горкото дете! Горката ми Дребосъчка. Как не го разбрах, като виждах как се наливат очите й със сълзи, стане ли дума за брак като нашия? Поне сто пъти съм виждал устните й тайно да потрепват и никога не съм подозирал истинската причина до снощи. Бедното момиче! Как съм могъл да се надявам, че ще ме обича!

— Тя все показваше чувства към теб. Правеше го така демонстративно, че точно това събуди подозрението ми.

Сетне търговецът наблегна на превъзходството на Мей Филдинг, която поне не се правела, че го харесва.

— Опитвала се е — започна отново Джон, още по-развълнуван от преди, — едва сега започвам да разбирам колко усърдно се е старала да ми бъде вярна и предана съпруга. С безкрайната си доброта, с усиления си труд и смелото си и вярно сърце. Нека щастието, което съм изпитал под този покрив, ми е свидетел! То ще ми даде малко помощ и утеха, когато остана тук съвсем сам.

— Защо пък сам? — не се сдържа Текълтън. — Излиза, че си приел тази работа наистина сериозно.

— Имам намерение да й направя най-голямото добро и да й се отплатя според силите и възможностите си. Ще я освободя от мъката да търпи всеки ден този неравен брак и от задължението да прикрива истинските си чувства. Ще й дам свободата.

— Ти ще й се отплащаш, така ли? — възкликна изумен Текълтън, докато въртеше големите си щръкнали уши с пръсти. — Тук нещо не е наред. Не го мислиш, нали?

Джон улови търговеца за яката и здравата го разтърси.

— Я ме чуйте добре — процеди той. — И внимавайте да ме разберете както трябва. Чувате ли ме? Ясен ли съм?

— Напълно — отвърна Текълтън.

— Седях тук пред огнището цяла нощ. На същото място, където толкова често тя сядаше до мен, вдигнала прекрасното си личице. Припомних си всичко ден по ден, всичките й постъпки и действия. И в душата си, кълна се, тя е невинна, ако изобщо има някой, който да определя кой е невинен и кой не.

Предан Щурец в огнището! Верни домашни феи.

— Яростта и недоверието ме напуснаха — сподели разносвачът, — остана само мъката. В един нещастен момент стар любим, по-подходящ за вкуса и годините й от мен, напуснат може би заради мен, против волята й, се завръща. В злощастен миг, изненадана, тя няма време да помисли какво върши и става съучастничка, прикрива го. Срещнаха се снощи — ние с теб ги видяхме. Да, не беше редно. Но като изключим това, тя е невинна, ако на земята изобщо има истина.

— Щом така мислиш… — поде Текълтън.

— Така че нека да си върви — настояваше разносвачът. — Има благословията ми заради многото хубави часове, които ми е дала, има и прошката ми за болката, която ми причини. Нека бъде свободна и постигне онзи мир в душата, който аз й желая. Тя никога няма да ме намрази. Ще се научи да ме обича повече, когато няма да съм й бреме, и по-леко ще носи веригата, в която я оковах. На този ден я взех от дома й, почти без да мисля за нейното щастие. Днес тя ще се върне там и няма да я безпокоя повече. Баща й и майка: й ще дойдат днес — смятахме да празнуваме заедно — и ще си я заведат у дома. Мога да й вярвам там и където и да било другаде. Дребосъчка ме напуска без никаква вина и съм сигурен, че така и ще продължава да живее. Ако се случи да умра, възможно е и това да се стане, докато тя е все още млада — само за няколко часа загубих вече кураж — тя ще разбере, че не съм я забравил и съм я обичал до последния си час. Това е краят на онова, което ми показахте. Вече е свършено.

— О, не, Джон, не е свършено. Не казвай още, че е свършено! Не съвсем! Чух благородните ти думи и няма да си отида крадешком, като се правя, че не знам това, което ме изпълни с такава дълбока признателност. Не казвай, че е свършило, докато часовникът не е ударил отново!

Дребосъчка бе влязла скоро след Текълтън и бе останала там с очи, приковани в съпруга си. Не погледна търговеца нито веднъж. Стоеше далеч от него, оставяйки възможно най-голямо пространство помежду им, и колкото и разпалено и поривисто да говореше Джон, тя не приближи. Колко различен бе сегашният й образ от предишния.

— Няма ръка, която може да накара часовника да ми върне отминалите часове. Той ще бие отново — отвърна разносвачът с едва доловима усмивка. — Но да бъде така, както искаш, мила моя. Той скоро ще удари. Няма значение какво говорим. Ще се опитам да те зарадвам с нещо по-трудно от това.

— Време е да вървя — промърмори Текълтън, — защото когато часовникът удари отново, ще трябва да съм на път за черквата. Довиждане, Джон Пиърибингъл. Съжалявам, че се налага да се лиша от компанията ти. Съжалявам и за загубата ти, и за причината за нея!

— Ясно говорих, нали? — попита разносвачът, докато го изпращаше до вратата.

— Да, напълно!

— И ще запомните казаното от мен, нали?

— Щом държиш да ти кажа — рече Текълтън и за всеки случай първо се качи в кабриолета си, — това беше толкова неочаквано, че едва ли някога ще го забравя.

— Толкова по-добре и за двама ни. Довиждане и ви желая весело прекарване.

— Бих искал и аз да ти пожелая същото, но знам, че няма как да е весело. Все пак ти благодаря. Между нас казано, не мисля, че моят брак ще е по-малко щастлив само защото Мей не е твърде мила с мен и не държи да показва чувствата си. Довиждане. Пази се.

Разносвачът стоя и гледа как кабриолетът се отдалечава, докато той не стана съвсем малък, почти колкото панделките и цветята, украсили главата на коня. После тръгна да се поразходи с дълбока въздишка, тревожен и загрижен, до един от близките брястове. Не искаше да се прибере, преди да е дошло време часовникът да удари.

Останала сама, малката му съпруга хълцаше жално и само от време на време бършеше сълзите си, повтаряйки си колко добър и чудесен е той. Един-два пъти някаква мисъл я разсмя — от все сърце, възторжено и неуместно, защото сълзите все така се стичаха по страните й.

— Ама моля ви се, недейте — ужаси се Тили. — Все едно погребвате бебето, много ви моля.

— Ще го донасяш ли понякога да вижда баща си, Тили? — попита господарката й, докато бършеше очите си. — Когато няма да живея тук и ще съм вече в стария си дом?

— Ама моля ви се, недейте! — провикна се пак момичето, отмятайки глава назад, и избухна в сълзи (в този момент много заприлича на Боксър). — Моля ви се, недейте! Ама какво всеки върши с всеки и прави всички други така нещастни? Ойййй!

Милозливата Слоубой понечи да нададе още по-силен вой, подсилен от дългото въздържане да не събуди бебето и да го изплаши толкова, че да предизвика нещо сериозно (вероятно колики), но той, слава богу, секна при вида на Кейлъб Плъмър и дъщеря му. Присъствието им бързо върна способността й да се държи както подобава и за известно време тя остана с отворена уста, но безмълвна. Сетне се спусна към люлката на детето и зарови между завивките, пристъпвайки от крак на крак в странен танц — действия, които облекчиха обзелата я тревога.

— Мери — обади се Бърта. — Не си ли на сватбата?

— Казах й, че няма да ходите, госпожо — прошепна Кейлъб и стисна ръцете й в своите. — Дочух нещо снощи, Бог да ви благослови. Не ме интересува какво говорят. Не им вярвам. Не съм кой знае какъв, но такъв, какъвто съм, по-скоро ще се оставя да ме разкъсат на парченца, отколкото да повярвам и на една дума против вас! — И той обгърна раменете й също както дете прегръща куклата си.

— Бърта не я свърташе у дома тази сутрин — продължи след миг. — Страхуваше се, чудесно го знам, да чуе камбаните, за да не стори нещо необмислено, ако е наблизо. Та затова тръгнахме по-рано и дойдохме тук. Много мислих за това, което направих през всичките тези години… — Кейлъб замълча за кратко. — Самообвинявах се и накрая реших да й кажа истината. Но ми се иска да сте с мен, когато го правя. Ще бъдете с мен в този момент, нали? — Клетият човек трепереше от главата до петите. — Не знам как ще го приеме, какво ще си помисли за мен, дали след това ще продължи да обича нещастния си баща. За нея обаче ще е по-добре да изтрия измамата и да понеса последиците.

— Мери — обади се Бърта, — къде е ръката ти? Ето я, ето! — Момичето притисна устни до дланта на приятелката си и я мушна под мишницата си. — Чух снощи някакви хора да говорят, че нещо си сгрешила. И дума от това не вярвам.

Съпругата на разносвача мълчеше.

Кейлъб отговори вместо нея.

— Грешат — заяви той.

— Знаех си! — възкликна момичето. — И дори им го казах. Не изтърпях и думичка да чуя повече. Сякаш има някой, който може да я обвини в нещо. — Бърта притисна дланите на приятелката си между своите, след което допря страната си до бузата на Мери. — Чак толкова сляпа не съм.

Кейлъб застана до дъщеря си, от другата й страна бе Дребосъчка.

— Познавам всички ви по-добре, отколкото си мислите — промълви Бърта. — Но никого не познавам така добре, както Мери. Дори теб, татко. Край мен няма нищо наполовината толкова истинско, колкото нея. Ако сега по някакво чудо зрението ми се върне, без някой да ми подскаже, ще я посоча сред цяла тълпа. Сестрице моя!

— Скъпо мое момиче — подхвана Кейлъб, — нещо ме тревожи от известно време и искам да ти го кажа, докато сме само тримата. Изслушай ме, моля те! Трябва да ти изповядам нещо, миличка.

— На мен ли, татко?

— Отдалечил съм се през годините от истината, дете мое — въздъхна той с изражение, което не можеше да не събуди съжаление, — смятайки, че е за твое добро, а се оказа, че съм грешил. Излиза, че това е по-скоро жестоко.

Тя извърна изненадано лице по посока на възрастния мъж.

— Как така жестоко?

— Баща ти се обвинява повече, отколкото трябва, Бърта — обади се Дребосъчка. — И ти ще го потвърдиш. Първа ти ще му кажеш.

— Как е възможно той да е жесток към мен? — възкликна Бърта с невярваща усмивка.

— Не съм го направил нарочно, но така се оказва в крайна сметка. Довчера не си давах сметка, скъпа моя дъще. Изслушай ме и ми прости! Светът, в който живееш, не е такъв, какъвто съм ти го описал. Очите, на които вярваше до днес, всъщност те мамеха.

Лицето на Бърта бе все така учудено и извърнато към Кейлъб, но тя рязко се дръпна назад и се сгуши в приятелката си.

— Пътят на твоя живот беше тежък, скъпо мое момиче, и исках да го облекча — продължи Кейлъб. — Променях представата ти за предметите, преиначавах характера на хората, за които ти говорех. Измислях си много несъществуващи неща, за да те направя щастлива. Криех от теб грозното, хранех те с измама, нека Господ да ми прости! Ти живееш с роденото от моето въображение.

— Но нали живите хора не са рожби на фантазията ти? — побърза да попита тя с пребледняло лице, отдръпвайки се все по-назад. — Тях няма как да промениш.

— Напротив, и това направих, Бърта — с жален глас призна Кейлъб. — Има един човек, когото познаваш, гълъбче мое…

— О, татко, защо го казваш? — попита тя с горчивина. — За кого говориш? Кого мога да познавам аз? В моя свят няма какво да ме води. Знаеш, че съм напълно сляпа. — Тя протегна безпомощно ръце, сякаш търсеше опора — жест на отчаяние и безнадеждност.

— Сватбата, която ще се състои днес, е сватба на един суров и користолюбив човек. От дълги години той е наш жесток господар, моя мила. Грозен и на вид, и по природа. Студен, безмилостен. Съвършено различен от образа, който съм ти описвал, дете мое.

— Но защо? — отчаяно възкликна момичето. — Защо си го правил? Защо изпълни сърцето ми с обич, а после досущ като смъртта изтръгна от него онези, които обичам. Господи, колко съм сляпа! Колко безпомощна и самотна!

Баща й клюмна глава на гърдите си, разкаян и потънал в скръб.

Сляпото момиче остана за кратко потънало в отчаяние, но Щурецът в огнището най-неочаквано се обади. Чу го само Бърта. Песничката му не беше бодра, а тиха и тъжна. Толкова тъжна, че сълзи се стекоха по лицето й и когато вълшебният образ, който цяла нощ бе с разносвача, се появи зад гърба й и посочи Кейлъб, сълзите рукнаха като дъжд.

Скоро тя чу плача на Щуреца още по-ясно и въпреки че не виждаше, долови как феята вълшебница кръжи около баща й.

— Мери — обади се сляпото момиче, — опиши ми моя дом. Какъв е той наистина?

— Бедна къщичка, Бърта. Много бедна и гола. Едва ви пази от дъжда и вятъра през зимата. И от лошото време — продължи Дребосъчка тихо, но отчетливо. — Това важи и за прокъсаната дреха на баща ти.

Сляпото момиче стана развълнувано и дръпна настрани дребничката жена на разносвача.

— А подаръците, които пазех с толкова любов, които получавах веднага щом ги пожелаех, и толкова много ценях — заговори тя с вълнение, — откъде се взимаха? Ти ли ги изпращаше?

— Не.

— Тогава кой?

Дребосъчка разбра, че тя вече се досеща, и предпочете да замълчи. Бърта отново разпери длани пред лицето си. Сега обаче по съвсем различен начин.

— Мери, скъпа, почакай малко. Ела насам, моля те. Говори ми тихичко. Знам, че ще ми кажеш истината. Не би ме лъгала, нали?

— Не, мила, никога.

— Убедена съм. Твърде много ми съчувстваш. Погледни сега към мястото, където стояхме преди малко, там, където е баща ми — състрадателен и изпълнен с обич, и ми кажи какво виждаш.

— Един стар човек, опрял се тъжно на облегалката на стола си, скрил лице в дланта си. Очаква детето му да го утеши.

— Да, дъщеря му ще го утеши. Продължавай.

— Стар човек, изтерзан от грижи и труд. Слаб, отчаян, потънал в мисли, с посребрени коси. Виждам го ясно — съкрушен и приведен, неспособен да се бори повече. Трябва да знаеш, че преди съм го виждала да преодолява какви ли не трудности, преследвайки една голяма своя цел. Изпитвам искрено уважение, почитам посивялата му глава и дано Небето го благослови.

Сляпото момиче се втурна към стола на баща си, коленичи пред него и обгърна с длани посивялата му глава.

— Виждам вече! — провикна се то. — Бях сляпа, но сега очите ми са отворени за истината. Не съм го познавала досега. Като си помисля само, че е можело да умра, без да познавам бащата, който ми даде толкова много обич!

Кейлъб седеше онемял.

— Няма човек на тази земя — с разтреперан глас мълвеше момичето, докато притискаше главата му в прегръдките си, — когото бих обичала така силно и над когото бих бдяла така предано, както над него! Колкото по-посивял и колкото по-измъчен, толкова по-скъп си ми, татко! Да не чувам вече, че не виждам. От тук нататък никога няма да забравя да благодаря на Всевишния и за най-малката бръчица по лицето ти, за всеки косъм на главата ти.

— Моя Бърта — успя да промълви Кейлъб.

— В слепотата си повярвах — не спираше момичето, като го милваше със сълзи на обич, че е различен от това, което е! Ден след ден беше с мен, грижеше се за мен, а изобщо не ми е хрумвало какъв е всъщност.

— Елегантният баща конте със синьото палто — промълви Кейлъб. — Него вече го няма.

— Не е вярно — възрази тя. — Скъпи татко, не! Всичко е тук — в теб. Бащата, когото обичах така много, бащата, когото никога не съм обичала достатъчно и не съм познавала, благодетелят, когото най-напред започнах да уважавам и обичам, защото бе изпълнен със съчувствие към мен. Всичко е тук в теб. За мен нищо не е умряло. Душата на всичко, което ми е било най-скъпо, е тук… Тук, с изморено лице и посивяла глава. Вече не съм сляпа, татко!

Докато траеше тази сцена, вниманието на Дребосъчка бе насочено към тях двамата, но сега погледът й попадна на часовника с малкия косач и ливадата му и тя забеляза, че само няколко минути ги делят от първия му удар. Това я хвърли в огромна тревога и напрежение.

— Татко — обади се Бърта. — Къде е Мери?

— Тук е, миличка.

— Тя е такава, каквато ми я описваше, нали? Има ли нещо свързано с нея, което да не е точно?

— Каквото и да бих измислил за нея, нямаше да е вярно. За нея могат да се измислят единствено недостатъци, защото само недостатъци не притежава. Нищо не би могло да я направи по-съвършена, Бърта.

Сляпото момиче беше сигурно в отговора, но гордостта и радостта, с които го посрещна, докато отново прегръщаше Дребосъчка, бяха прекрасна гледка.

— Нищо чудно да настъпят повече промени, отколкото си мислиш, миличка — заяви Дребосъчка. — Промени към по-добро, искам да кажа. Те ще донесат голяма радост за някои от нас. Не бива да позволявате да ви стъписат, щом научите за тях. Колела ли чувам навън? Ти имаш остър слух, Бърта, колела ли са наистина?

— Да. И приближават много бързо.

— Аз… Знам, че имаш остър слух — повтори Дребосъчка и сложи длан на сърцето си. Говореше някак припряно, сякаш се мъчеше да прикрие учестените му удари. — Често съм го забелязвала, спомняш ли си как бързо долови стъпките на онзи странник снощи? Само не разбрах защо запита чии са тези стъпки и защо ти направиха толкова силно впечатление? Но както преди малко казах, задават се големи промени и най-добре да се подготвим, та да не се изненадаме прекалено.

Кейлъб не проумяваше какво се крие зад думите й, давайки си сметка, че тя говори колкото на дъщеря му, толкова и на него. Виждаше, че е много развълнувана, направо дъх не й стига, и за всеки случай бе потърсила опора в облегалката на близкия стол.

— Колелета са наистина — възкликна Дребосъчка. — И приближават все повече и повече! Ето, спират пред градинската порта! Чувате и стъпките, нали? Не са ли същите, Бърта? Ето сега… — Тя почти изписка от неудържима радост, изтича до Кейлъб и закри очите му в момента, когато млад мъж се втурна в стаята, хвърли шапката си във въздуха и се спусна към тях.

— Свърши ли се?

— Да!

— Успешно ли беше?

— Да!

— Познаваш ли този глас, добри ми Кейлъб? Познат ли ти звучи? — възторжено извика Дребосъчка.

— Ако момчето ми в златната Южна Америка беше живо, то тогава… — разтреперан промълви старецът, без да довърши.

— Той е жив — обяви Дребосъчка, дръпна дланите си от лицето му и запляска възторжено. — Виж го само! Стои пред теб жив и здрав! Твоят син! Скъпото ти момче! Твоят брат, Бърта!

Как да не се възхитиш от радостта на малката съпруга на разносвача. Как да не се възхитиш на сълзите и смеха й, когато тримата се прегърнаха здраво! Как да не се възхитиш на сърдечността, с която посрещна почернелия от слънцето моряк с буйна черна коса и не само не извърна лице, но му позволи да целуне розовите й устни и да я притисне до гърдите си.

Как да не се зарадваш и на кукувичката от часовника — и защо пък не? — затова че изскочи през вратата на мавританския дворец като нечакан гост и буквално кихна дванайсет пъти, присъединявайки се към компанията, сякаш беше пияна.

В този момент на прага застана и разносвачът и с изненада огледа веселата компания.

— Джон, виж! — обади се Кейлъб с едва сдържан възторг. — Моето момче от златната Южна Америка! Моят син. Този, когото ти приготви за заминаването и го изпрати лично! Винаги си бил негов добър приятел!

Разносвачът пристъпи, за да стисне ръката на госта, но внезапно спря. Смътен спомен за лицето на глухия му пътник в каруцата го накара да спре.

— Едуард! Ти ли си наистина?

— Разкажи му сега всичко — намеси се Дребосъчка. — Разкажи му, Едуард, и не ме щади, защото нищо вече не може да ме оневини в неговите очи.

— Аз бях човекът — потвърди Едуард.

— Как можа да се промъкнеш тайно и предрешен в къщата на своя стар приятел? — не се сдържа Джон. — Преди години ти беше откровено момче… Колко време мина от деня, в който чухме, че е мъртъв, Кейлъб, и ни убедиха, че е потвърдено… Момче, преди ти никога не би сторил подобно нещо.

— Преди години имах благороден приятел, повече баща, отколкото приятел, който никога не съдеше нито мен, нито когото и да било, без да го изслуша. Ти беше този човек. Затова съм сигурен, че и сега ще ме изслушаш.

Разносвачът хвърли тревожен поглед към Дребосъчка, която продължаваше да стои настрани от него.

— Това си е справедливо — отбеляза той. — И ще го сторя.

— Когато съвсем млад напуснах това място — подхвана Едуард, — бях влюбен и любовта ми беше взаимна. Тогава тя беше много млада и (със сигурност ще ми кажеш) може би не е била много наясно със себе си. Аз обаче бях и обичта ми беше искрена и дълбока.

— Точно ти! — възкликна разносвачът. — Ти!

— Така е — отвърна Едуард. — И тя отговори на чувствата ми тогава. И сега продължава да ме обича.

— Бог да ми е на помощ — рече разносвачът. — Това е по-лошо от всичко!

— Верен на любовта си, се върнах тук с надеждата след стотиците трудности и опасности да изпълня своята част от дадената дума, ала на трийсетина километра оттук чух, че тя ми е изневерила. Забравила ме е и се е врекла на друг, по-богат мъж. Не можех да я упреквам, само исках да я видя и да получа безспорно доказателство, че това е вярно. Надявах се, че може би са я заставили да се сгоди за него против желанието й и това я е накарало да загърби спомените за нас. Нямаше да е кой знае каква утеха, но все пак. Затова реших въпреки всичко да дойда тук. Държах да науча истината, самата истина, да видя с очите си всичко и тогава да взема решение, от една страна, без чужда намеса, а от друга — без да й оказвам въздействие (ако все още имам такова). Преоблякох се… ти знаеш как и зачаках на пътя… ти знаеш къде. Ти не заподозря нищо. Тя също — и той посочи Дребосъчка, — докато не прошепнах бързо в ухото й край огнището тук и тя едва не ме издаде.

— А когато тя узна, че Едуард е жив и здрав и се е върнал — хълцайки, заговори Дребосъчка в трето лице, което държеше да направи до края на разказа си, — когато разбра целта му, го посъветва на всяка цена да запази тайната си, тъй като старият му приятел Джон Пиърибингъл е твърде откровен и несръчен в преструвките. — Дребосъчка се разсмя през сълзи. — И не може да се разчита, че ще запази тайната му. И когато тя, имам предвид себе си, Джон — разрида се отново дребната му съпруга, — разказа всичко на Едуард — как любимата му го е смятала за мъртъв и как след дълга съпротива се е оставила да бъде принудена от майка си да се омъжи за мъж, когото онова мило глупаво старо същество нарече изгодна партия, и когато тя, пак имам предвид себе си, му каза, че те не са венчани все още и че това ще е истинска жертва, тъй като от нейна страна липсва каквато и да е любов, и когато той едва не полудя от радост след това, тогава тя — пак себе си имам предвид, каза, че ще играе ролята на посредник, както бе го правила преди години, Джон, и ще изпита любимата му, за да се увери, че каквото е казала и мисли, е вярно. И наистина беше вярно. Те се срещнаха, Джон. И се венчаха преди час! Ето я и младоженката! Така че нищо чудно Гръф и Текълтън да си остане ерген. Сега съм една щастлива малка женичка, Мей, Бог да те благослови!

Тя наистина беше неустоима малка женичка, ако е подходящо да я наречем така. В мига, когато даде воля на чувствата си, беше безмерно неустоима, както никога. Едва ли някой е обсипвал някого с толкова нежни поздравления и с такава голяма радост, с каквито тя обсипа своята приятелка.

Въпреки бурята от чувства в гърдите на честния разносвач, той стоеше застинал. След миг се опомни и понечи да се втурне към Дребосъчка, но тя вдигна ръка, за да го спре, и отстъпи назад.

— Не, Джон, не! Чуй всичко! Не ме обичай, докато не чуеш всичко, което имам да кажа. Не биваше да имам тайна от теб, Джон. Много съжалявам. Не си давах сметка, че не бива да го правя, докато не седнах до теб на малкото столче снощи. Но когато от израза на лицето ти разбрах, че си ме видял да вървя по коридора с Едуард и ми стана ясно какво си мислиш, почувствах колко лекомислено съм постъпила. Но, скъпи мой, как можа да си помислиш такова нещо?

Дребничката жена се разрида неудържимо и по всичко личеше, че всеки миг Джон ще се озове до нея, за да я скрие в прегръдките си. Тя обаче отново го спря.

— Не, Джон, моля те, не ме обичай още! Не ме обичай още известно време. Предстоящата сватба събуди у мен мъка, защото си спомних колко млади и влюбени бяха Мей и Едуард и знаех, че сърцето й е съвсем далеч от Текълтън. Сега вярваш в това, нали, Джон?

Джон отново пристъпи напред, но бе спрян от вдигнатата й за пореден път ръка.

— Стой си там, Джон! Когато се шегувам понякога с теб, когато ти казвам, че си тромав, че си мила стара гъска, и те наричам с други такива имена, то е защото те обичам, Джон, много те обичам. А държанието ти ми носи такова удоволствие, че не бих желала да се промениш, ако ще и цар да станеш утре.

— Урааа! — възкликна Кейлъб най-неочаквано за всички. — И аз така мисля.

— А когато казвам, че някои хора са на средна възраст и несръчни, когато казвам, че сме скучна двойка, която се влачи в еднообразното си всекидневие, то е само защото съм глуповатичка, Джон, и понякога обичам да играя с бебето и други разни неща и да си фантазирам.

Тя видя, че той отново прави стъпка към нея, и отново го спря.

— Само още една-две минути, Джон. Онова, което най-вече искам да ти кажа, запазих за най-накрая. Скъпи мой мечо, благородни ми Джон, когато преди няколко вечери си говорихме за Щуреца, на езика ми беше да ти кажа, че в самото начало не те обичах толкова, колкото сега. Когато пристигнах в този дом, се страхувах, че може да не успея да те обикна според надеждите и молитвите си, тъй като бях много млада. Ала с всеки следващ час те обиквах все повече и повече, но и да не беше така, благородните думи, които чух тази сутрин, щяха да ме накарат да го сторя. Ала повече от това е невъзможно да те обичам. Цялата обич, която изпитвах (а тя беше много голяма, Джон), вече съм ти я дала — ти напълно я заслужаваш отдавна, много отдавна и повече няма какво да ти дам. А сега, скъпи ми Джон, вземи ме отново в сърцето си! Там е моят дом и никога, ама никога да не ти минава през ума да ме изпращаш в друг!

Не вярвам, че някога ще изпитате по-голямо удоволствие при гледката на дребна славна съпруга в нечии прегръдки от това да видите как Дребосъчка се втурва в обятията на разносвача. Толкова пълна, бликаща от душата проява на обич не сте виждали в целия си живот.

Джон беше в пълен възторг, можете да сте сигурни, че същото важеше и за Дребосъчка, да не говорим за останалите, включително и госпожица Слоубой, която плачеше от радост и много й се искаше да включи и бебето в общата размяна на поздравления — подаваше го от човек на човек, сякаш беше някакво питие.

Отвън в този момент се чу нов тропот на колелета. Някой се сети, че Гръф и Текълтън се връща. И наистина той се появи на прага — разгорещен и разтревожен.

— Какво, по дяволите, става Джон Пиърибингъл! — провикна се Текълтън. — Тук има някаква грешка. Имах среща с госпожа Текълтън в черквата, а мога да се закълна, че я видях на пътя да идва към вас. О, ето я и нея! Извинете, сър, нямам удоволствието да ви познавам, но ще ми направите ли услугата да ми отстъпите тази млада дама, тъй като тя има специално задължение тази сутрин.

— Не мога да ви я отстъпя — отвърна Едуард. — Изобщо не разчитайте на това.

— Как смееш да ми отговаряш по този начин, простако?

— Имайки предвид колко сте ядосан — усмихна се Едуард, — трябва да ви предупредя, че тази сутрин съм напълно глух за груби думи, както снощи бях глух за всичко.

Какъв поглед само му хвърли Текълтън и как само подскочи!

— Съжалявам, сър — продължи Едуард, който не изпускаше лявата ръка на Мей и най-вече безименния й пръст, — че младата дама не може да дойде с вас в черквата, тъй като тя вече беше там тази сутрин. Може би ще я извините.

Текълтън впери очи в безимения пръст на девойката и извади от джоба на жилетката си нещо увито в сребриста хартия — очевидно това беше пръстен.

— Госпожице Слоубой — обърна се той към Тили, — ще бъдете ли така добра да хвърлите това в огъня? Благодаря.

— Имаше едно предишно задължение, доста старо задължение, което попречи на съпругата ми да спази уговореното с вас — обясни Едуард.

— Ако иска да бъде честен, господин Текълтън ще признае, че откровено му разказах за тази уговорка и много пъти повтарях, че не мога да те забравя — обади се Мей поруменяла.

— Така си беше! — рече Текълтън. — Разбира се. Всичко е наред. Госпожа Едуард Плъмър, предполагам?

— Точно така.

— Не бих ви познал, сър — изуми се търговецът, като оглеждаше отблизо лицето на младия мъж и същевременно се поклони дълбоко. — Желая ви щастие, сър!

— Благодаря.

— Госпожо Пиърибингъл — обърна се Текълтън внезапно към стопанката на дома, която стоеше до съпруга си. — Искам да ви се извиня. Не бих казал, че ми направихте голяма услуга, но честно казано, съжалявам. Оказва се, че сте по-добра, отколкото си мислех. Джон Пиърибингъл, извини ме и ти. Надявам се, че ме разбираш. Всичко е наред, дами и господа. Довиждане!

След тези думи, без да дава вид, че е засегнат, той си тръгна, но не само си даде вид, а наистина напусна къщата, само спря за малко, за да свали цветята и панделките от главата на коня. Ритна го веднъж в ребрата, за да му съобщи, че плановете се променят.

Естествено, сред компанията възникна въпросът за тържеството, с което ще отбележат събитието, а и годишнината на семейство Пиърибингъл. Дребосъчка се залови за работа, за да организира прием, който да направи чест както на дома й, така и на всички заинтересовани. Много скоро тя потъна в брашно чак до трапчинките на лактите си и всеки път, когато разносвачът се приближеше до нея, за да го целуне, посипваше и него с брашно. Добрият човек изми зеленчуците и обели цвеклото, успя да счупи чинии, прекатури в огъня тенджерата, пълна със студена вода, и изобщо направи каквото можа. Двама съседи — професионални помагачи, извикани по спешност, се блъскаха един в друг, във вратите и в ъглите, а най-често се строполяваха върху Тили Слоубой и бебето. Никога досега Тили не се беше оказвала на толкова много места из къщата. Способността й да бъде едновременно навсякъде събуди възхищението на всички. В два часа и двайсет и пет минути в нея се препънаха в коридора и само пет минути по-късно, в два и трийсет, я блъснаха в кухнята. В три без двайсет и пет се пречкаше дори на тавана. Главата на бебето бе подложена на изпитание за издръжливост срещу всякакъв вид материя — животинска, растителна, минерална. В този ден в къщата не остана нищо, което да не влезе в пряк контакт с това дете.

По едно време се събра делегация, която да отиде да потърси госпожа Филдинг и не само да покаже сърцераздирателно разкаяние пред тази изтъкната благородничка, но и да я доведе, ако трябва, насила, за да се присъедини към радостта, да се почувства щастлива и да прости. Когато групата най-сетне я откри, отначало тя не искаше и да чуе никакви аргументи, непрестанно повтаряйки, че не бивало да доживее този ден. Така и не можаха да изтръгнат от нея нищо друго освен: „А сега ме отведете в гроба!“. Но това бе невъзможно, защото тя нито беше мъртва, нито в състояние, близко до това. Не след дълго жената се поуспокои и отбеляза, че след онази злощастна поредица от обстоятелства, засегнали търговията с индиго, била предвидила, че през целия си живот ще бъде излагана на всевъзможни обиди и оскърбления. С радост се уверила, че наистина е така, и ги молела да не се занимават с нея… Защото коя е тя всъщност? О, боже! Едно нищожество. Да забравят за съществуването й и да вървят по житейския си път без нея. От горчиво-саркастичното настроение тя бързо премина в гневно и изказа забележителната мисъл, че и червеят надига глава, ако го настъпят. И това премина, отстъпвайки място на милозливото съжаление, че ако само й се бяха доверили, тя би могла да предложи едно-друго. Възползвайки се от тази криза в чувствата й, пратениците я прегърнаха и много скоро тя вече беше с ръкавици и пътуваше към дома на Джон Пиърибингъл, вдигнала глава като истинска представителка на благороднически род и със завита в хартия официална шапка до нея, висока почти колкото владишка митра.

Междувременно очакваха майката и бащата на Дребосъчка с друг кабриолет. Те обаче закъсняваха, та се появиха страхове, че нещо се е случило. Оглеждаха пътя, госпожа Филдинг гледаше в неправилната посока и като й обърнаха внимание върху това, тя възрази, че ще си гледа накъдето иска. Най-после и те пристигнаха. Набита дребна двойка, подрусваща се в малкия кабриолет с типичното за семейството излъчване на домашен уют и добро разположение на духа. Истинско удоволствие беше да видиш Дребосъчка и майка й една до друга. Те наистина много си приличаха.

Наложи се майката на Дребосъчка да поднови познанството си с майката на Мей. Майката на Мей демонстрира колко държи на благородния си произход, докато майката на Дребосъчка се държеше единствено на пъргавите си малки крачета. Старият Дребосък, така ще наричаме бащата на Дребосъчка — забравих истинското му име, но няма значение — се държеше дръзко, ръкуваше се, без да бъде представен, а на шапката на госпожа Филдинг, която за него не беше нищо повече от колосан муселин, не обърна внимание, както и на търговията с индиго, отбелязвайки, че сега вече по този въпрос не може нищо да се направи. Общото заключение на госпожа Филдинг бе, че той е добродушен, но грубоват човечец.

За нищо на света не бих пропуснал да наблюдавам как Дребосъчка играеше ролята на домакиня в сватбената си рокля — да е благословено сияйното й лице. Не бих пропуснал и добрия разносвач — весел и със зачервени бузи, в края на масата. Нито пък загорелия от слънцето весел моряк и неговата красива съпруга. Нито когото и да било от компанията. Да пропуснеш тържествения обяд значи да се разминеш с най-веселото и обилно пиршество, на което човек би могъл да присъства, а пък да пропуснеш преливащите им чаши, вдигнати за наздравица в сватбения ден, би било най-големият пропуск.

След обеда Кейлъб изпя любимата си песен за искрящия съд с вино и кълна се, този път я изкара докрай.

Между другото, точно когато той довърши последната строфа, се случи нещо неочаквано.

На вратата се почука и влезе един човек, който се олюляваше под тежестта на тежък пакет. Без поздрав или каквото и да било друго, той стовари кутията насред масата между орехите и ябълките и каза:

— Господин Текълтън ви поздравява и тъй като на него тортата няма да му трябва, предлага вие да я изядете. — След тези думи човекът се завъртя на пета и излезе.

Представяте ли си каква беше изненадата на веселата компания? Прозорливата госпожа Филдинг изказа мнението, че тортата е отровна, и подкрепи твърдението си с разказ за една друга торта, която, доколкото знаела, станала причина да посинеят момичетата в цял един пансион. Предупреждението й бе отхвърлено от повечето присъстващи и Мей разряза сладкиша със замах и много смях.

Не помня дали някой бе успял да го опита, когато на вратата отново се почука и същият човек се появи с нов голям пакет, старателно опакован в кафява хартия, под мишница.

— Господин Текълтън ви поздравява и изпраща няколко играчки за бебето. Не са от грозните. — След тези думи той отново изчезна.

Всички присъстващи занемяха от удивление, трудно бе да намерят думи да го изразят. Не им се и наложи, защото тъкмо пратеникът бе хлопнал вратата, когато се чу следващо почукване и самият Текълтън се появи на прага.

— Госпожо Пиърибингъл! — рече той, стиснал шапка в ръка. — Искам да се извиня отново. Съжалявам за държанието си много повече от тази сутрин. Имах време да помисля. Джон Пиърибингъл! Знаеш, че нравът ми не е много симпатичен, но винаги, когато срещам човек като теб, се чувствам малко или повече по-добър. Кейлъб, малката бавачка снощи, без да иска, ми подсказа нещо, за което се замислих. Сега се срамувам, като си помисля колко лесно съм обвързал теб и дъщеря ти със себе си и какъв нещастник съм бил, наричайки нея идиотка! Приятели, обръщам се към всички ви тук, домът ми е много самотен. Дори щурец си нямам в огнището. Прогоних ги всички. Бъдете така добри и ми позволете да участвам във вашата веселба!

Не минаха и пет минути и той се почувства като у дома си. Направо да не повярваш какъв човек се оказа. Кой знае какво беше мислил за себе си, та не беше разбрал, че може чудесно да се весели! А нищо чудно и феите да имаха пръст в тази удивителна промяна.

— Джон, нали няма да ме отпратиш в бащиния ми дом тази вечер? — тихичко попита Дребосъчка.

Помните, че той бе на крачка от това.

Липсваше едно-единствено създание, та компанията да е пълна. И той се появи изневиделица — жаден от дългото тичане, се опитваше да натика едрата си глава в тясното гърло на своя съд за вода. Придружавал бе каруцата по целия маршрут този ден, силно обезпокоен от отсъствието на своя господар, като често изразяваше несъгласието си с неговия заместник. Повъртя се за малко в обора с надеждата да пробуди бунтовнически плам у престарелия кон, та да се върнат обратно, но видял, че нищо няма да се получи, се шмугна в кръчмата и легна пред огнището. След кратка почивка, очевидно убеден, че заместникът е истински мошеник и трябва да бъде зарязан, той скочи и с подвита опашка се прибра у дома.

Завари компанията в момента, когато започваха танците. Нямаше да продължавам разказа си, ако не бях сигурен, че последвалото бе нещо наистина необикновено и трябва да бъде споделено. Едуард — какъв славен момък беше той — разказваше чудни истории за папагали, мини, мексиканци и златен прах, когато най-неочаквано скочи и предложи да танцуват. Арфата на Бърта беше там и момичето засвири с умение, което рядко ще срещнете. Дребосъчка (истинска хитруша) заяви, че времето й за танци е минало, според мен само защото разносвачът кротко си пушеше лулата, а тя най-много обичаше да си седи до него. След подобно изказване госпожа Филдинг нямаше друг избор, освен да заяви, че и нейното време за танци е минало. Всички казаха същото освен Мей. Тя бе готова да се присъедини.

И така Мей и Едуард се изправиха сред аплодисменти и затанцуваха сами под звуците на най-веселата мелодия на Бърта.

Не знам дали ще ми повярвате, но бяха танцували само пет минути, когато разносвачът захвърли лулата си, обгърна кръста на своята Дребосъчка, втурна се към центъра на стаята и затанцува с нея, движейки пръсти и пети с неподозирано за него майсторство. Щом видя това, Текълтън се завтече към госпожа Филдинг, подхвана я през кръста и последва Джон и Дребосъчка. Старият Дребосъчко, като видя какво става, се изправи енергично, дръпна майка Дребосъчка и се прояви като голям танцьор. И Кейлъб стана, повлече Тили Слоубой за двете ръце и заподскача в такт. За момичето, естествено, представата за танц се състоеше главно в блъскане в другите двойки, и то колкото може по-често.

И Щурецът се присъедини към музиката със своето кри-кри, а след него и чайникът затананика.

 

 

Но какво става? Докато ги слушам в захлас и извръщам глава за последен поглед към дребната, така приятна за гледане фигурка на Дребосъчка, тя и останалите сякаш са се изпарили, а аз съм сам-самичък. Щурец пее в огнището, счупена детска играчка лежи на пода. Нищо друго не е останало.