Лорън Миракъл
Цветната брошка (1)

Читатели, пазете се! Този разказ е вдъхновен от „Маймунската лапа“, публикуван за пръв път през 1902 г. от У. У. Джейкъбс, който направо ми изкара акъла от уплаха, когато бях тийнейджърка. Внимавайте какво си пожелавате, да знаете!

Лорън Миракъл

Навън вятърът виеше около къщата на Мадам Занзибар и един хлабав улук думкаше по стената. Небето беше притъмняло, макар да бе едва четири часът. Но в кичозно обзаведената чакалня светеха ярко три лампи с абажури от шалове с цветовете на скъпоценни камъни. Рубинени отблясъци играеха по кръглото лице на Юн Сун, а синьо-лилавите петънца придаваха на Уил вид на току-що умрял.

— Все едно си се надигнал от гроба! — казах му.

— Франки! — скастри ме Юн Сун и килна глава към затворения кабинет на Мадам Зи — сигурно се тревожеше, че тя може да чуе и да се обиди. На дръжката на вратата бе увиснала червена пластмасова маймуна — знак, че при врачката има клиент. След това беше наш ред.

Уил подбели очи.

— Аз съм страшилище — изпъшка той и протегна ръце към нас. — Моля, дайте ми всичките си сърца и дробове.

— О, не! Страшилището се е вселило в нашия любим Уил! — Вкопчих се в лакътя на Юн Сун. — Бързо, дай му твоите сърца и дробове, да не докопа моите!

Юн Сун се изтръгна от хватката ми.

— Не е смешно! — изчурулика тя, но прозвуча заплашително. — И ако не се държите мило с мен, ще си тръгна.

— Я стига си се цупила — казах.

— Ще си взема гръмотевичните бедра и ще се изнеса оттук! Ще видите вие!

Юн Сун пак си въобразяваше, че краката й са много дебели, само защото супертясната й рокля за бала трябваше да се поотпусне малко. Тя поне имаше рокля за бала. И със сигурност щеше да я облече.

— Блях — троснах се аз. Цупенето й заплашваше да осуети нашия план, който беше единствената причина да се намираме тук. Училищният бал наближаваше застрашително и аз нямаше да съм кахърната девойка, която си седи вкъщи самичка, докато другите пощуряват от блясъка и танцуват присмехулно на зрелищни петнайсетсантиметрови токове. Отхвърлях го, особено защото в дъното на душата си знаех, че Уил иска да ме покани. Трябваше му само малко насърчение.

Сниших глас, като се усмихвах на Уил — „тра-ла-ла, бъбрене по женски, нищо важно“.

— Това го измислихме заедно, Юн Сун, не помниш ли?

— Не, Франки, измисли го ти — заяви тя. Поне тя не шепнеше. — Аз вече си имам кавалер, нищо, че бедрата ми ще го размажат. Ти си тази, дето се надява на чудо в последния момент.

— Юн Сун! — Погледнах Уил и той се изчерви. Лоша Юн Сун — да го изтърси така пред всички! Лошо, лошо, невъзпитано момиче!

— Ох! — изскимтя тя. Защото я фраснах.

— Много съм ти сърдита! — заявих й.

— Стига си се срамувала. Ти нали наистина искаш той да те покани? Ох!

— Ей, момичета? — обади се Уил и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу. Така правеше, когато беше нервен. Колко сладко! Макар че… хм. Гадничък образ си беше. Подсети ме, се подскача, за да откъснеш ябълката, което беше почти същото като да посегнеш към райската ябълка. Обаче. Уил наистина беше обсебен от адамовата ябълка, и когато тя се движеше нагоре-надолу в гърлото му, наистина беше много сладко. Изглеждаше толкова уязвим.

— Тя ме удари! — измрънка тя.

— Заслужаваше си го! — възразих, но не исках да продължа, този разговор вече бе разкрил твърде много. Затова потупах Юн Сун по крака, по който нямаше и грам мазнинка. — Но все пак ти прощавам. А сега млъкни.

Юн Сун така и не схващаше — или напълно го схващаше, но не го оценяваше — че не е нужно всичко да се казва на глас. Да, исках Уил да ме покани за своя дама на бала, и то колкото се може по-скоро, защото балът под надслов „Пролетта е за влюбените“ беше само след две седмици.

Тъпо мото, вярно, но пролетта наистина е за влюбените. Това си е неоспорима истина. Също като неоспоримата истина, че Уил е моето момче завинаги, само да успееше да преодолее трайната си срамежливост и да се престраши, по дяволите. Стига вече с тия другарски потупвания по рамото, хилене и турнири по гъдел! Стига вече сме се вкопчвали един в друг и сме пищяли, и сме обвинявали за това филмите, които гледаме — „Крадци на трупове“ или „Те дойдоха от хълмовете“! Не вижда ли Уил, че съм му в кърпа вързана?

Миналата неделя без малко да ми предложи, бях деветдесет и девет цяло и пет десети процента сигурна. Гледахме „Хубава жена“, раздухана романтична история, която винаги ни разсмиваше. Юн Сун беше изчезнала в кухнята да приготви нещо за хапване и ни остави сами.

— Ъъ, Франки? — каза Уил. Кракът му тропаше по пода, а пръстите му стискаха крачола на дънките. — Може ли да те попитам нещо?

И глупак би разбрал какво точно, защото ако искаше просто да усиля музиката, щеше просто да каже „Ей, Франкс, я надуй музиката“. Небрежно и направо. Нямаше нужда от уводни думи. Но след като уводни думи имаше… е, за какво друго би могъл да ме пита, освен „Ще дойдеш ли с мен на бала“? И само след няколко мига щеше да настане вечното блаженство.

И аз издъних работата. Неговата осезаема нервност ошашка и мен, и вместо да се насладя на мига, аз, страхливката, смених темата. ЗАЩОТО СЪМ ОТКАЧАЛКА.

— Виждаш ли, ето как се прави! — посочих аз телевизора. Ричард Гиър галопираше на бял жребец, с лимузината по-точно, към замъка на Джулия Робъртс, по-точно смотаният й апартамент на третия етаж. Изгледахме го как излезе през люка и се покатери по пожарната стълба, и всичкото това, за да спечели обичта на възлюбената си.

— Никакви сладникави простотии от сорта на „Доста си готина“! — продължих. Дърдорех празни приказки и си го знаех. — Ние сме по екшъна, бейби. Извършваме подвизи велики в името на любовта.

Уил преглътна и изохка, примига срещу Ричард Гиър като уплашено меченце. Мислеше си, че няма как да се сравнява с него, не се и съмнявам.

Зяпах телевизора и знаех, че съм саботирала щастието си на училищния бал, от тъпота. Никакви „подвизи велики в името на любовта“ не ми трябваха, нужен ми беше само Уил. Ама каквато съм си умничка, успях да го уплаша. Защото в реалната действителност съм по-голяма страхопъзла и от него.

Но стига вече! И точно затова бяхме тук, при мадам Занзибар. Тя щеше да ни гледа и, освен ако не беше напълно изперкала, като безпристрастен наблюдател щеше да изрече очевидното: ние с Уил сме родени един за друг. Изречено кратко и ясно, то щеше да вдъхне на Уил куража да опита пак. Щеше да ме покани на бала и този път нямаше да му попреча, ако ще и да умра.

Пластмасовата маймуна на дръжката се разлюля.

— Я виж, тя мърда — прошепнах.

— Оооо — изпъшка Уил.

Чернокож мъж със снежнобяла коса се измъкна през вратата. Нямаше зъби и затова бузите му се бяха сбръчкали като сушени сливи.

— Деца — каза той и докосна шапката си.

Уил стана да му отвори вратата, защото той си е такъв. Силният вятър едва не събори стареца и нашият приятел го подкрепи.

— Леле! — възкликна той.

— Благодаря ти, синко — отвърна старецът. По-точно го смотолеви, нали нямаше зъби. — Я да офейквам, докато бурята не е довтасала.

— Мисля, че вече довтаса — каза Уил. Клоните на дърветата покрай алеята се блъскаха един в друг и скърцаха.

— Тоя ветрец ли? — възкликна старецът. — Виж сега, той е просто бебе, което се буди и реве, че е гладно. До утре сутринта ще е много по-зле, помни ми думата. — Той се втренчи в нас. — Вие, дечица, защо не сте си вкъщи на топло?

Трудно е да се обидите на беззъб дядка, че ви е нарекъл „дечица“. Ама… два пъти за двайсет секунди!

— Ние сме гимназисти — обясних. — Можем сами да се грижим за себе си.

Смехът му ми прозвуча като шумолене на сухи листа.

— Е, добре — рече той. — Убеден съм, че вие сте по-наясно. — И заситни по верандата, а Уил му махна и затвори.

— Смахнат кретен! — прозвуча глас зад нас. Обърнахме се и видяхме Мадам Занзибар, която стоеше на вратата на кабинета си. Беше облечена с лъскав яркорозов анцуг, комплект от долнище и горнище, със свален до ключицата цип. Гърдите й бяха кръгли, твърди и стърчаха забележително, а явно не носеше сутиен. Устните й бяха начервени с огнено оранжево червило в тон с лака й и с огънчето на цигарата между двата й пръста.

— Е, ще влизаме ли, или ще си седим тука? — попита тя трима ни. — Ще разкриваме ли мистериите на живота, или ще си ходим по живо, по здраво?

Станах и дръпнах Юн Сун, Уил ни последва. Мадам Зи ни въведе в кабинета си и тримата се сместихме на едно тапицирано кресло. Уил разбра, че така няма да стане и се премести на пода. Аз се размърдах, за да накарам Юн Сун да ми отпусне повече място.

— Видя ли? Същински наденици! — посочи тя бедрата си.

— Млък! — заповядах.

— А сега… — Мадам Зи мина пред нас и седна на една маса. — По каква работа сте дошли?

Прехапах устна. Как да го кажа?

— Ами, нали сте врачка?

Мадам Зи издуха облак дим.

— Брей, Шерлок, по обявата в „Жълти страници“ ли се сети?

Изчервих се и настръхнах едновременно. Бях попитала, за да завържем разговор. Проблем с общите фрази за завързване на разговор ли имаше? Както и да е, ако наистина беше врачка, редно беше вече да знае защо съм дошла.

— Ами… добре. Както и да е. Та значи, чудех се…

— Нима? Я си кажи.

Събрах смелост.

— Ами… чудех се дали един много специален човек ще ми зададе един много специален въпрос. — Умишлено не поглеждах Уил, но го чух как хлъцна от изненада. Не беше го очаквал.

Мадам Зи допря два пръста до челото си и подбели очи.

— Кхъ-кхъ — прокашля се тя. — Хммм, хммм. Виждам нещо много размазано. Страст има, да. — Юн Сун се изкиска, Уил преглътна шумно. — Но има и… как точно да го кажа? Усложняващи фактори.

„Благодаря ти, за което, Мадам Зи — помислих си. — Не може ли да копнем малко по-дълбоко? Да има с какво да поработя“?

— Но дали страстта ще го подтикне… този човек, искам да кажа… да действа?

— Да действаш или не… туй е въпросът? — произнесе Мадам Зи.

— Да, това е въпросът.

— Ахххх. Това е вечният въпрос. И човек трябва да се запита… — Тя млъкна. Погледът й се стрелна към Уил и тя пребледня.

— Какво? — настоях.

— Нищо — отвърна тя.

— Нещо! — троснах се аз. Нямаше да ме подлъже с това нейно театро, че разговаря с духове. Искаше да си мислим, че внезапно я е обсебил дух ли? Че е получила ясно и могъщо видение? Е, добре! Само кажи проклетия отговор най-сетне!

Мадам Зи се престори, че се овладява, дори дръпна продължително, разтреперана, от цигарата. Погледна право в мен и каза:

— Ако едно дърво падне сред гората и няма кой да го чуе, то все пак издава ли звук?

— Ъ? — възкликнах.

— Само това ми казаха. Приеми го или не, както искаш. — Изглеждаше нервна, затова го приех. Макар че когато не ме гледаше, извъртях очи към Юн Сун — „Тая е куку!“.

Уил каза, че нямал конкретен въпрос, но въпреки това Мадам Зи бе странно настоятелна, че трябвало да му предаде послание. Тя размаха ръце над аурата му и го предупреди строго да не се катери нависоко, което, странно, беше уместно, защото Уил беше запален катерач. Още по-любопитна беше реакцията на Уил. Първо веждите му се стрелнаха нагоре, а после го обзе друго чувство, някакво тайно радостно очакване. Той ме погледна и се изчерви.

— Какво става тук? — попитах. — Сложил си си хитрата физиономия.

— Мооооля? — възкликна той.

— Какво криеш от нас, Уил Гудман?

— Нищо, кълна се!

— Я без глупости, момченце! — сряза го Мадам Зи. — Слушай ме какво ти казвам!

— А, него не го мислете — казах. — Той е вманиачен по обезопасяването. — Обърнах се отново към Уил. — Вярно! Да не си намерил страхотно ново място за катерене? Чисто нов лъскав карабинер?

— Ред е на Юн Сун — каза Уил. — Юн Сун, ти си.

— Гледате ли на ръка? — попита Юн Сун Мадам Зи.

Мадам Зи издиша и почти без да гледа, прокара пръст по пухкавата длан на Юн Сун, под палеца.

— Ще си толкова красива, колкото сама си позволиш — каза й тя, и това беше. Толкоз й бяха бисерите на мъдростта.

На Юн Сун явно й беше също толкова тъпо, колкото и на мен. Идеше ми да протестирам от името и на трима ни. Стига бе! Дърво сред гората? Пази се от високото? Ще си толкова красива, колкото сама си позволиш? Дори и с донякъде убедително разиграната зловеща атмосфера, нас тримата ни мамеха. Особено мен.

Но преди да съм гъкнала, мобилният телефон на писалището иззвъня. Мадам Зи го вдигна и натисна с дългия си оранжев нокът бутона за разговор.

— Мадам Занзибар на вашите услуги — представи се тя. Докато слушаше какво й говорят отсреща, изражението й се промени. Тя се изнерви. — Не, Сайлъс. Нарича се… Да, можеш да го кажеш, гъбички. Гъбички.

Двете с Юн Сун се спогледахме в ужас, въпреки че и много се зарадвах, не можах да се сдържа. Не на това, че Мадам Зи имаше гъбички — гнусно си е, вярно — но че го обсъжда със Сайлъс, който и да беше той, пред всички нас. Сега вече не си бяхме дали парите напразно.

— Кажи на фармацевта, че е за втори път този месец — нацупи се Мадам Зи. — Трябва ми нещо по-силно. Какво? За сърбежа бе, идиот! Освен ако той не иска да ми я начеше! — Тя се врътна на въртящия се стол и метна единия розов крак върху другия.

Уил ме погледна тревожно, с широко отворени кафяви очи.

— Няма да й я начеша — прошепна той театрално. — Отказвам!

Аз се разсмях — реших, че перченето му пред мен е добър знак. Опитът с Мадам Зи не беше минал според замисъла, но кой знае? Може би, в края на краищата, щеше да постигне желания ефект.

Мадам Зи ме посочи с огънчето на цигарата си и аз разкаяно сведох глава — „Извинете, извинете!“. За да се разсея, започнах да разглеждам най-различните странни джунджурии, наредени по рафтовете й. Книга — „Обикновена магия“, и друга, озаглавена „Какво да правим, когато мъртвите говорят, а вие не щете да слушате“. Сръчках Уил с коляно и посочих. Той се престори, че души клетото покойно копеле и аз се изкикотих.

Над книгите видях: шише отрова за плъхове, старовремски монокъл, бурканче с нещо, което изглеждаше като изрязани нокти, мръсна чаша от кафе „Старбъкс“ и заешка лапичка с все ноктите. А на горния рафт имаше… о, прекрасно.

— Това череп ли е? — попитах Уил.

Уил подсвирна.

— Леле-мале!

— Е, хубаво — Юн Сун извърна очи. — Ако там наистина има череп, хич не ща да го знам. Може ли да си тръгваме вече?

Хванах главата й и я завъртях в правилната посока.

— Виж! Още има коса!

Мадам Зи затвори с трясък мобилния си телефон.

— Глупаци са, всичките до един! — заяви тя. Вече не беше бледа — очевидно разговорът със Сайлъс беше разсеял паниката й.

— Ааа! Виждам, че сте намерили Фернандо!

— Негов ли е черепът? — попитах. — На Фернандо?

— Ох, боже — изстена Юн Сун.

— Изпълзял на повърхността, след като канавката в гробището Чапъл Хил преляла — обясни Мадам Зи. — Ковчегът му, де. Кофти дървения, сигурно от хиляда и деветстотната. Никой не бил останал да се погрижи за него, та затова го пожалих и го донесох тук.

— Отворила сте ковчега? — възкликнах.

— Да. — Тя като че се гордееше с това. Зачудих се дали докато е мародерствала, е била с розовия анцуг.

— Много е гадно, че това още има коса — изтъкнах.

— Че той още има коса — поправи ме Мадам Зи. — Кожата започва да се разлага веднага и, повярвайте, дано никога не усетите миризмата й. Но косата? Понякога тя си расте седмици след като починалият е минал в отвъдното.

— Брей, брей! — Посегнах и разроших медените къдрици на Уил. — Чу ли, Уил? Понякога косата продължава да расте.

— Пълен шаш — рече той.

— Ами това? — Юн Сун посочи един прозрачен пластмасов контейнер, в който в прозрачна течност плаваше нещо червеникаво, приличащо на орган. — Моля ви, кажете ми, че това не е също от Фернандо, моля ви. Мадам Зи махна с ръка, сякаш искаше да ни каже „Що за нелепост“!

— Това е матката ми. Изкрънках я от доктора, като ми я изрязаха.

— Матката ви? — на Юн Сун й призля.

— Какво, да им дам да я изгорят ли? — сопна се Мадам Зи. — Няма да стане!

— Ами това? — посочих нещо изсъхнало на най-горния рафт. Тази игра на гатанки беше далеч по-забавна от самото гадаене.

Мадам Зи проследи погледа ми, зяпна и затвори уста.

— Нищо! — отсече тя, въпреки че едва откъсна очи от него, както забелязах. — Е, приключихме ли вече?

— Хайде, де! — допрях молитвено длани. — Кажете ни какво е!

— Не ти трябва да знаеш — отвърна тя.

— Трябва ми! — настоях.

— На мен не ми трябва — обади се Юн Сун.

— Напротив, трябва й! — възразих. — И на Уил му трябва! Нали, Уил?

— Може да е по-кофти и от матката — рече той.

Мадам Зи присви устни.

— Моля ви се! — изхленчих аз.

Тя замърмори под носа си, че тийнейджърите били идиоти и че отказвала да поеме вината, ако стане нещо. После се изпружи и заопипва горния рафт. Гърдите й не шавнаха, стърчаха твърди и непоколебими под анцуга. Тя свали съсухреното нещо и го постави пред нас.

— О, цветна брошка! — ахнах. Крехки розови пъпки с изсъхнали и покафенели краища. Посивели бели стръкчета, толкова изсъхнали, че по масата се пръснаха влакънца. Всичкото това вързано с увиснала червена панделка.

— Една селянка във Франция го е омагьосала — каза Мадам Зи с мъчен за разгадаване тон. Все едно беше длъжна да го произнесе, въпреки че не искаше. О, не. По-скоро много искаше, но се противеше на изкушението.

— Искала да покаже, че истинската любов е направлявана от съдбата и всеки, който се намеси, си навлича злина.

И тя посегна да върне брошката на мястото й.

— Почакайте! — извиках. — Как действа? Какво точно прави?

— Няма да кажа — заинати се тя.

— „Няма да кажа“? — повторих. — Да не сте четиригодишна?

— Франки! — възкликна Юн Сун.

— И ти си като другите, нали? — сопна ми се Мадам Зи. — На всичко си готова, за да си хванеш гадже? Отчаяно жадуваш за сърцераздирателна любов, независимо на каква цена?

Усетих как лицето ми пламва. Но ето, картите бяха разкрити. Гаджета. Любов. В гърдите ми трепна надежда.

— Кажете й, иначе никога няма да си тръгнем — Обади се Юн Сун.

— Няма — упорстваше Мадам Зи.

— Не може, защото си го е измислила — заявих.

Очите на Мадам Зи заискриха. Бях я предизвикала, което никак не беше учтиво, но нещо ми подсказваше, че какъвто и да беше случаят, тя не го е измислила. И много исках да разбера какъв е.

Тя остави цветната брошка в средата на масата, където тя си закротува.

— Трима души, сбъдва по три желания на всеки — обяви Мадам Зи. — Така действа.

Тримата се спогледахме и избухнахме в смях. Беше нелепо и в същото време — идеално: бурята, смахнатият, а сега и злокобно произнесеното обяснение.

И все пак погледът на Мадам Зи пресече смеха ни. Особено когато погледна Уил.

Той се опита да възкреси смеха.

— Е, защо тогава не я използвате? — попита той с тона на отзивчив и любезен тийнейджър.

— Използвах я — отвърна тя. Оранжевото й червило приличаше на леке.

— И… сбъднаха ли се желанията ви? — поинтересувах се аз.

— Всичките до последното — отвърна тя безизразно.

Никой от нас не знаеше как да отговори.

— А някой друг използвал ли я е? — попита Юн Сун.

— Още една дама. Не знам какви са били първите й две желания, но последното беше смърт. Така се сдобих с брошката.

Седяхме там и вече никак не ни се искаше да се кодошим. Случващото се, ни се струваше нереално, ала бяхме наистина тук, точно в този миг.

— Много страшно, бе — каза Уил.

— Но… защо тогава я пазите? — попитах. — След като сте изразходвала и трите си желания?

— Отличен въпрос — каза Мадам Зи, след като се взира в брошката няколко тежки секунди. Извади от джоба си тюркоазена запалка и я щракна. Грабна брошката, яростно и решително, сякаш най-сетне бе готова да извърши нещо, което е трябвало да бъде свършено отдавна.

— Не! — изскимтях и я изтръгнах от ръката й.

— Дайте я на мен, щом не я искате!

— Никога! Тя трябва да се изгори.

Скрих в шепа розовите пъпки. Сякаш се допрях до сбръчканата буза на дядо, по която го галех, когато ходех да го видя в старческия дом.

— Правиш грешка — предупреди ме Мадам Зи. Посегна да вземе цветето, но ръката й отскочи конвулсивно. Усетих същата вътрешна битка, както когато за пръв път я накарах да проговори за брошката, сякаш цветната брошка наистина имаше някаква власт над нея. Което беше пълен абсурд, разбира се.

— Още не е късно да промениш съдбата си — най-сетне произнесе тя.

— И каква е тази съдба? — Гласът ми секна.

— Съдбата, в която дърво пада в гората, но клетата аз съм си сложила тапи за уши?

Мадам Зи се втренчи в мен изпод гъстите си мигли. Кожата около тях беше изтъняла като креп и разбрах, че тя е по-възрастна, отколкото първоначално предполагах.

— Ти си грубо и невъзпитано дете и заслужаваш бой. — Тя се завъртя на стола си, и си пролича — просто щрак! — че се освободи от болезнената хватка на брошката. Или пък брошката я беше пуснала? — Щом си решила, задръж я. Няма да поема отговорността, ако нещо се случи.

— Как се използва?

Тя изсумтя.

— Хайде, де! — примолих й се. Не исках да нахалствам, но просто беше ужасно важно. — Ако не ми кажете, ще сбъркам нещо. Сигурно… Не знам. Ще унищожа целия свят.

— Франки… остави това нещо — прошепна Уил.

Тръснах глава. Не можех.

Мадам Зи се изкиска — присмиваше ми се, на мен, тъпачката. Е, нека си се присмива.

— Хващаш я в дясната си ръка и изговаряш на глас желанието си — каза тя. — Но ти казвам, че нищо добро няма да излезе от това.

— Няма нужда да бъдете толкова черногледа. Не съм толкова тъпа, колкото си мислите.

— Не, много по-тъпа си — съгласи се тя.

Уил се намеси да отклони разговора, защото той си е такъв. Мразеше всякакви караници.

— Значи… вие не бихте я използвали, ако имахте възможност?

Мадам Зи вдигна вежди.

— Като ме гледаш, трябват ли ми още желания?

Юн Сун въздъхна шумно.

— Е, на мен едно-две сбъднати желания биха ми дошли добре. Пожелай ми бедрата на Линдзи Лоън, ако обичаш!

Обичах приятелите си. Те бяха чудесни. Взех брошката. Мадам Зи хлъцна и стисна китката ми.

— За бога, момиче! — извика тя. — Щом ще си пожелаваш нещо, нека поне да е разумно!

— Да, Франки — подкрепи я Уил. — Помисли си за клетата Линдзи — искаш момичето да остане без бедра ли?

— Поне прасците ще й останат — изтъкнах.

— Но към какво ще са прикрепени? И кой филмов продуцент ще наеме момиче, което си има само торс?

Разкисках се, а Уил явно беше доволен от себе си.

— Вие пък. Отврат — измрънка Юн Сун.

Мадам Занзибар дишаше неравномерно. Въпреки че беше решила да си измие ръцете, що се отнася до мен, уплахата й, когато вдигнах повехналите розови пъпки, си беше съвсем неподправена.

Пъхнах цветната брошка в чантата си, като внимавах да не я смачкам. После извадих портфейла си и платих на Мадам Зи двойно цената, която беше назовала. Не се обяснявах, просто й подадох банкнотите. Тя ги преброи и ме огледа преценяващо с отегчен до смърт поглед над оранжевото червило.

„Е, добре — казваше поведението й. — Само… се пази“.