Мег Кабът
Дъщерята на унищожителя (1)

Музиката гърми в такт с ударите на сърцето ми. Басът тътне в гърдите ми — дум, дум. Трудно се вижда сред тълпата от извиващи се тела, особено в мъглата, която се вдига от сухия лед и трепкащите лъчи, които се стрелкат надолу от индустриалния таван на клуба.

Но аз знам, че той е тук. Усещам го.

Затова съм благодарна на телата, които се отъркват едно в друго край мен. Те ме крият от погледа му, и от сетивата му. Иначе вече да ме е подушил, че идвам. Те разпознават мириса на страха отдалече.

Не, че ме е страх. Не ме е страх.

Е… може би мъничко.

Но нося с мен моя арбалет Екскалибур Виксен 285 ФПС, с 25-инчова стрела Ийстън ХХ75 (върхът, преди златен, сега е заменен с ясенов, ръчно издялан), вече заредена и готова да излети, щом натисна спусъка.

Той така и няма да разбере какво го е уцелило.

Дано и тя не разбере.

Важното е да уцеля точно, което няма да е лесно в тази тълпа, и изстрелът да постигне целта си. Сигурно ще получа само един шанс да стрелям. Или ще поразя целта си… или той ще ме порази.

„Винаги се прицелвай в гърдите — казваше мама. — Те са най-широката част от тялото и е най-трудно да не ги уцелиш. Разбира се, ако се целиш в гърдите, а не в бедрото или в ръката, по-голяма е вероятността да убиеш, не да раниш… но пък защо ти е да раняваш? Важното е да ги повалиш“.

И тъкмо затова съм дошла тази вечер. Да го поваля.

Лайла ще ме намрази, разбира се, ако разбере какво всъщност е станало… И че извършителката съм аз.

Но какво да очаква? Не и че ще си кротувам и ще я гледам как си хаби живота.

— Срещнах едно момче — избърбори възторжено тя днес на обяд, докато чакахме на опашка пред салатния бар. — Господи, Мери, не е истина колко е сладък! Казва се Себастиан, и има най-сините очи на света!

Много хора не подозират за Лайла, че под нейната… да го признаем, фасада на леко момиче бие сърцето на истински верен приятел. За разлика от другите момичета в „Сейнт Елиджиъс“, Лайла никога не ми се е надувала заради това, че татко не е генерален директор или пластичен хирург.

И да, вярно, налага се да пропускам покрай ушите си три четвърти от приказките й, защото говори предимно за неща, които не ме интересуват — за колко си купила чанта „Прада“ от сезонната разпродажба в Сакс и какъв символ ще си татуира следващия път в Канкун.

Но това ми привлече вниманието.

— Лайла, ами Тед? — попитах я.

Защото от една година насам Лайла приказва само за Тед — откакто той най-сетне събра кураж да я покани да излязат. Тоест, освен за разпродажбите на Прада и за татуировките по гърба.

— О, приключих с него — заяви Лайла, посягайки към щипците за маруля. — Довечера Себастиан ще ме води на клуб, в „Суиг“. Каза, че можел да ни вкара, бил в списъка на ВИП гостите.

Вратът ми настръхна, не защото този тип, който и да беше той, твърдеше, че е във ВИП списъка на най-новия и най-изискан клуб в центъра на Манхатън. Не ме разбирайте погрешно — Лайла е красива. Ако някой непознат, който случайно фигурира в най-търсения ВИП списък в града, заговори някое момиче, то ще е точно Лайла.

Но това за Тед ме разтревожи. Защото Лайла обожаваше Тед. Те са квинтесенция на идеалната ученическа двойка. Тя е красавица, той — спортна звезда… гаджетата от тийнейджърския рай.

И точно затова казаното от нея не ми се връзваше.

— Лайла, как можеш да твърдиш, че си приключила с Тед? — попитах. — Вие двамата ходите от цяла вечност. — Или откакто аз дойдох в училище „Сейнт Елиджиъс“ през септември и Лайла беше първото (и досега кажи-речи единственото) момиче от випуска, което ме заговори. — А и балът е тази събота!

— Знам — въздъхна щастливо Лайла. — Себастиан ще ми е кавалер.

— Себ…

И тогава разбрах, наистина разбрах.

— Лайла — казах. — Погледни ме.

Лайла ме погледна отвисоко — аз съм дребничка. Но пък съм бърза, както казваше мама — и веднага прозрях. Онова, което трябваше да прозра от самото начало, едва забележимо оцъкления израз… Угасналите очи… меките устни. Онова, което така добре опознах през годините.

Не можех да повярвам. Той беше докопал най-добрата ми приятелка. Единствената ми приятелка.

Е… какво да правя? Да си трая и да го оставя да я завладее?

Не и този път.

Ще си кажете, че появата на момиче с арбалет на дансинга в най-модния нов клуб в Манхатън може би ще предизвика коментари. Но това е Манхатън, в края на краищата. А и всички се забавляват здраво и не ми обръщат внимание. Дори…

О, господи, той е. Не мога да повярвам, че най-сетне го виждам в плът…

По-точно синът му.

По-красив е, отколкото си го представях. Златокос и синеок, с идеални устни на кинозвезда и плещи, цяла миля широки. Освен това е и висок — макар че повечето мъже са високи в сравнение с мен.

Ала все пак, ако е същият като баща си, ще си го върна. Най-сетне ще си го върна.

Предполагам. Още не съм…

О, господи. Той е усетил погледа ми. Обръща се насам…

Сега или никога. Прицелвам се.

Сбогом, Себастиан Дрейк. Сбогом навеки.

Но точно когато вземам на прицел ослепително белия триъгълник на ризата му, се случва нещо невероятно: точно там, където се прицелвах, разцъфва ярък, черешовочервен цвят.

Ала не бях натиснала спусъка.

— Какво има, Себастиан? — припка Лайла към него.

— По дяволите! Някой… — И виждам как Себастиан вдига смаяния си лазурен поглед от аленото петно на ризата си и се вглежда в очите на Лайла. — … ме застреля.

Само че не бях аз.

И не само това е невероятно. Той кърви.

А това не е възможно.

Не знам какво да направя и се шмугвам зад една близка колона, притиснала Виксен към гърдите си. Трябва да сменя позиция и да обмисля следващия си ход. Защото се случва нещо невъзможно. Не може да греша за него. Проучих всичко, и всичко съвпада… това, че той е тук в Манхатън… това, че от всички той набеляза най-добрата ми приятелка… Замаяният израз на Лайла… всичко.

Всичко, освен току-що случилото се.

А аз само стоях и гледах. Бях се прицелила идеално, и се издъних.

Но дали? Щом кърви, това означава, че е човек. Нали?

Ала ако е човек и току-що са го простреляли в гърдите, защо не пада?

О, господи.

А най-лошото е… че ме видя. Почти съм сигурна, че усетих как змийският му поглед се плъзна по мен. Какво ли ще предприеме сега? Дали ще ме преследва? Ако ме погне, сама съм си виновна. Мама ми казваше никога да не правя така. Винаги казваше, че ловецът никога не излиза сам. Защо не я послушах? Какво си въобразявах!

Там е проблемът, разбира се. Изобщо не помислих. Оставих се на чувствата да ме завладеят. Не можех да позволя онова, което сполетя мама, да се случи и с Лайла.

И сега щях да си платя.

Също като мама.

Гърча се в агония и се опитвам да не мисля какво ще направи татко, когато нюйоркската полиция позвъни на вратата ни в четири сутринта и го помоли да дойде в моргата, за да разпознае трупа на единствената си дъщеря. Гърлото ми ще е прерязано и кой знае какви ужаси още ще е понесло съсипаното ми тяло. И всичко само защото не си останах у дома тази вечер, за да си пиша домашното за четвъртия период от историята на САЩ за часа на госпожа Грегъри (на тема въздържателното движение в Америка след Гражданската война, две хиляди думи, с двойна разредка, за понеделник).

Музиката се сменя. Чувам писъка на Лайла:

— Къде тръгна?

О, господи. Той идва.

И иска аз да разбера, че идва. Сега той си играе с мен… също както баща му си е играл с мама, преди да… преди онова, което й е сторил.

А после чувам странен звук — някакво свистене — и отново „По дяволите“!

Какво става?

— Себастиан. — Гласът на Лайла е весел. — Някой стреля по теб с кетчуп!

Какво? Какво каза тя? Кетчуп?!

И тогава внимателно се извъртам, за да погледна зад колоната и да видя за какво говори Лайла, и го виждам.

Не Себастиан. Стрелецът.

И не вярвам на очите си.

Той пък какво прави тук?!