Сергей Лукяненко
Дребен патрул (4)

Минало — настояще — бъдеще

Антон Городецки излезе в коридора, отвори третия прозорец след кабинета на Хесер (всички знаеха, че датчикът на него не работеше), подаде се навън до кръста и взе от первазчето между прозорците пакет цигари и запалка. Запали си цигара и върна общия запас на мястото му. Над пакета се усещаше слабо заклинание, спиращо вятъра, прогонващо гаргите и отклоняващо дъждовните капки.

Преди половин година Хесер забрани да се пуши в сградата на Патрула. Отношението на сътрудниците към това решение си оставаше сложно.

Антон си бе дръпнал едва два-три пъти, когато до него през прозореца се подаде Хесер. Безмълвно му взе цигарата, погледна намръщено филтъра и каза:

— Наплюнчил си я!

И започна да пуши.

Антон си взе нова цигара.

— Да. — Хесер проследи ръцете му. — Ясно. Дисциплината е на висота.

— Тази част от организма ми, която пуши, се намира извън сградата.

Хесер се замисли и кимна.

— Да, има нещо вярно.

Известно време пушиха безмълвно.

— Защо?

— Това хлапе се готви да се изправи само…

— Това хлапе е почти на петнайсет! — отрони Хесер. — Но сам си повтаря, че е на четиринайсет! И се държи като десетгодишен. Отнасяй се към него… по-реалистично. Не така сълзливо. Той не е връстник на дъщеря ти! Той вече не е дете.

— Е да, на неговата възраст Гайдар е командвал полк — съгласява се Антон. — Но работата не е във възрастта, нали? Дори и да е на двайсет или трийсет — той така или иначе би бил дете в сравнение с теб. И даже в сравнение с мен! Той няма…

— Опитът тук няма значение.

— Готовността за такова…

— Той има готовност. — Хесер перва с пръст угарката и я запраща надолу. Антон тъкмо се кани да направи ехиден коментар, когато вижда, че угарката прави дъга над тротоара и пада в кошчето за боклук.

— Но той е човек! Макар баща му да е в спецслужбите, макар момчето също да се кани да постъпи там…

— След като е човек — нека свърши своята, човешката част от работата! Тази, с която ние просто не можем да се справим! Винаги можем да спрем нашите психопати! А техните? Човешките? Нали разбираш, че няма да дойдат случайни хора! Тъкмо тези ни копаят гроба. Те са изпълнени със скептицизъм. Никога не са си признавали, че вярват. Но тъкмо те ще повярват… и ще започнат непоправимото. Война между хората и Различните. От най-добри намерения те ще погубят всички ни. И точно защото имат най-добри намерения ние не можем да ги спрем! Не можем! Нужно ни е инфантилно хлапе с автомат и пълнител с омагьосани патрони. Инфантилно и добро хлапе, което си има свой Патрул. Свой малък Патрул.

И тогава Антон Городецки ще погледне в очите началника си, този, който някога го е инициирал — точно по същия начин, по който Антон преди половин година разпозна в идващия срещу него странен полухлапак-полуюноша Различен — и ще каже:

— Хесер… Ние знаем миналото. Виждаме настоящето. И разбираме какво ще е бъдещето. Момчето ще кимне, вдигайки автомата, ще каже с тънък, още незапочнал да мутира глас: „Напълно съм съгласен с вас!“ и след това ще започне да стреля. Ще пропълзи през тръбата не за девет минути, а за седем. Нарочно — за да не успеем да арестуваме никого. За да направи пълна чистка. Той ще ги разстреля всичките — и сам ще загине от ответните заклинания. Макар и да е готов за това, ние го изпращаме на смърт!

Хесер ще се намръщи и ще му отговори:

— Да, Антоне. Но нямаме избор. А като се замислиш, животът и без това е малък патрул между раждането и смъртта. Дори и животът да е много, много дълъг, той пак си е само малък патрул…

Преди да се прибере в коридора, той все пак ще се поколебае, ще се спре и ще заяви:

— Освен това… ти прекрасно знаеш, че съществува само миналото. Няма бъдеще. Вероятностите могат да се разчитат до определена граница. Да, ако подкреплението се появи след десет минути, хлапето ще загине. Но ако нарушат заповедите и дойдат след девет, хлапето има шанс. Разбира се, тогава ще възникнат въпроси. Какво да правим с групата разсекретили се Тъмни? Каква компенсация ще поиска Дневният патрул, ако просто ги ликвидираме? Ще успеем ли да изтрием паметта на хората… и ако не — какви ще са последствията от наученото? И какво да правим с момчето, което работи едновременно за нас и за човешките служби? Твърде много въпроси, Антоне. Твърде много. Но винаги има варианти.

Хесер вече отдавна ще се е прибрал в кабинета си, а Антон ще продължава да стърчи от прозореца, мачкайки изгасналата си цигара. Ще разполага с почти два часа, за да вземе решение. През това време може да изпуши десет цигари. А може и цял пакет. А може и да откаже цигарите — за да му е по-лесно да тича по кънтящите коридори на затворената станция на московското метро.

Както е добре известно, винаги има варианти.