Сергей Лукяненко
Дребен патрул (2)

2. Настояще

Казват, че французите обичат думата „малък“. На тях и най-любимата им книга е „Малкият принц“, и в ресторантите най-скъпите ястия са или някакъв „петит“, или „миньон“. Те сигурно смятат, че от хубавите неща няма по много.

А при нас, в Русия, е съвсем различно. Малък не е толкова зле, снизходително е. Един вид: не се бъркай, където не ти е работа, още си малък, имаш още хляб да ядеш…

Доста по-лоша е думата „дребен“. Малкият все още може да порасне. Дори джуджетата се наричат помежду си малки, иска им се да вярват, че ръстът им не е завинаги. А дребният ще си остане дребен. Дори да не е джудже, а само малко по-нисък от средния ръст. Може даже и да не е по-нисък — нали има случаи, в които отначало някой не расте много, а после изведнъж се издължава!

И изобщо, има ли значение ръстът? Наполеон не е бил висок. Путин също не е особено висок. Актьорът Дани де Вито е дребосък — е, и какво от това? Като се замисли човек, почти всички велики хора са били ниски! С изключение на Петър Велики…

— Заспа ли, Дребен?

Това е Надя, двамата с нея седим заедно на занятията. Не се обиждам, защото всъщност тя е най-малката в групата. Както на възраст — само на седем е, така и на ръст — с глава по-ниска от мен. Но след като всички ми викат Дребния, и тя не остава по-назад.

— Аха — отговарям тихичко. — Тази тема я знам.

— Аз също.

Не споря, макар че Сивият молебен е сложно заклинание и седемгодишните не го учат. Надя, макар и малка, е много силна вълшебница. Ама много. Голям късмет е, че е Светла.

— Приготви се — каза Надя.

— За какво?

— Сега ще дойде татко.

— Моят татко? — учудвам се аз. — Моят татко работи на строеж. Той е електротехник. Не е чувал за Различните, не вярва във вълшебства и дори не подозира, че уча в училището за магове към Нощния патрул.

— Моят! Ще дойде и ще те вземе със себе си.

Поглеждам изкосо Дмитрий Едуардович, който води днешните ни занятия. Той е Различен от трето равнище, това е наистина яко. И съм чувал, че точно предвиждането е най-силната му страна. Но сега Дмитрий Едуардович явно не подозира нищо.

Нормално. Слабият маг не може да усети по-силния… е, освен ако специално не започне да се вглежда в бъдещето.

Вратата се отваря, но не влиза Антон Городецки. Влиза Олга.

— Клас, стани! — Дмитрий Едуардович учтиво навежда глава. — За нас е голяма чест, Велика!

Поглеждам към Надя и не успявам да се сдържа да не прошепна:

— Днес татко ти изглежда някак странно!

— Може пък да се е маскирал като нея! — не се предава Надя. Но по погледа й си личи, че вече е признала грешката си.

Предвиждането е най-сложното нещо в магията. Та нали никой магьосник не знае точно какво ще се случи. Може само да предполага какво би могло да се случи и с каква вероятност. Колкото по-силен е магът, толкова повече възможности вижда. И колкото е по-опитен, толкова по-точно изчислява вариантите.

Най-вероятно бащата на Надя наистина е можел да дойде. А тя много е искала да го види. И ето че Надя е повярвала в онази вероятност, която най-много й е харесвала…

Всички тези мисли минават през ума ми в секундите, в които Олга с усмивка си шепне с учителя, след което оглежда класа… Изглежда наистина е дошла за някого, но още не е решила точно за кого.

В класа сме шестима. Най-големият е Лев, той е на четирийсет години и е инженер. Е, поне преди е бил инженер. Казват, че от него ще излезе боен маг. Той е приятен чичко и дори когато ме нарича Дребен, не звучи обидно. Просто децата му са ми връстници и той ги нарича дребни, а понякога — калпазани.

Следващата е Фирюза. Тя е тихичка и се бои от всичко. На трийсет години е, пристигнала с мъжа си от Таджикистан и работила на някакъв строеж. Вкъщи мъжът й имал още една жена, по-млада и по-красива… Накратко, случила се някаква гадна история, заради която Фирюза се опитала да се отрови, като изпила бутилка оцет. Провървяло й, че дежурният лекар в болницата бил Светъл и почувствал, че умиращата жена е Различна. На него не му е позволено да спасява обикновените хора с магия. Но Фирюза е Различна, значи може. Така че я спасил, макар че тя гледа така, сякаш е умряла.

Стас и Сашка — те сигурно са на по двайсет. Приятели са, много импулсивни и шумни момчета. За тях Дмитрий Едуардович веднъж каза: „Понякога не е лесно да се различи новото поколение Светли от старото поколение Тъмни…“ Точно те ме наричат Дребен по такъв начин, че звучи обидно.

Макар че Стас веднъж ми обясни, че това съвсем не е подигравка, а необходим етап от посвещаването на подрастващия в суровия, почти военен колектив…

— Ти ли си Витя Мелков? — пита Олга, гледайки мен.

— Да.

Изобщо не ме е страх. Разбира се, Великите рядко идват при нас. Но Олга е симпатична лелка. Жалко, че е толкова стара. Някой ми беше казал, че е на триста години, друг — че е на много повече.

— Трябва да поговорим за нещо, Витя. — Олга ме гледа някак си преценяващо. — Дмитрий Едуардович се съгласи да те освободи. Нали нямаш нищо против?

Е, това, естествено, не е училище. Не е скучнотия като ботаниката и геометрията. Но кой нормален човек не би поискал да излезе от час?

— Разбира се!

— Лельо Оля, а защо не мен… — внезапно писва Надя. Все пак тя наистина е още съвсем малка!

„Леля Оля“ уж продължава да се усмихва, но я поглежда така, че Надя млъква.

— Леля Оля ви идва на гости да пие чай. Тук няма никаква леля Оля.

Така че аз излизам от час като победител. Надя ме изпраща със завистлив поглед, а Стас и Сашка — с учудване. Лев ми намига. Само Фирюза продължава да си гледа в нищото.

Учебните зали се намират на първия етаж. Тук понякога пускат дори хора. Позволяват да се качваме и на втория етаж, там също няма нищо кой знае колко секретно. Само в компютърния център и в архива не може да се влиза без разрешение. А на третия етаж изобщо не бива да се качват ученици.

— Не си ли идвал тук? — пита Олга. Само кимва на охраната — никой не понечва да ни проверява.

— Не — отвръщам аз.

На третия етаж е красиво и интересно. По стените на целия коридор висят покрити със стъкло стари агитационни плакати. На един от тях двама млади Светли магове разговарят безгрижно на улицата. В краката им се търка бяла котка със злобни зелени очи. Надписът на плаката гласи: „Дърдоркото е находка за шпионина! Под бялата козина може да се таи черна твар!“. На друг — симпатична вълшебница с басмена рокля, по нещо приличаща на Олга, и Светъл маг с работни дрехи, стоят до граничен стълб с надпис „СССР“. От другата страна на границата им се е озъбил мършав вампир, ежи им се проскубан вълк-върколак, а мъж в смокинг размахва шише с гадна черна течност. Надписът на плаката гласи:

На Тъмните ще се опълчи

нашият Патрул граничен!

По стените висят и пожълтели броеве от някакъв стар вестник, наречен „За прогресивна магия!“, но нямам време да ги разгледам, защото продължаваме да вървим все по-нататък по коридора. Изглежда отиваме при самия главен началник. Чувал съм, че кабинетът на Борис Игнатиевич, директора на нашия Патрул, се намира в самия край на коридора. Яко! Ще има какво да разказвам после!

Наистина стигаме до врата с табела „Директор“. До прозореца, облегнат на перваза, стои бащата на Надя и говори по мобилния си телефон. Когато се приближаваме, той подхвърля в наша посока:

— Ей сега, Оля…

— Вече го доведох, Антоне.

Аха. Значи Надя е била права, баща й наистина е трябвало да дойде.

— Здравей, Витя — поглежда ме Антон и някак много бързо извръща поглед. — Изкарахме те от час, защото…

— Имате задача за мен.

— Предвиди ли го? — пита Олга.

— Не, просто се досетих — честно отвръщам аз. — Защо иначе да ме викат при директора? За лош успех ли?

Стоя на стола, като дете, готвещо се да рецитира стихове пред възрастните. Това е достатъчно да се изчервиш.

При това съм само по гащета!

А Антон, Олга и Борис Игнатиевич ме гледат замислено.

— Не, той все пак е твърде едър — каза Борис Игнатиевич. — На колко години си, Витя?

— На четиринайсет — отвръщам аз. Изобщо не ме е страх от директора. Че кой ще се уплаши от рисунка в учебника или статуя в музея? Та Хесер си е жива история!

— Кхм — изпъшква Борис Игнатиевич. — Да, ти си… ъъъ…

— Дребен — подсказвам му аз. — Водиха ме на лекар. Като че ли всичко е наред. Просто няма да бъда особено висок. — И кой знае защо добавям: — Също като Наполеон.

Борис Игнатиевич поклаща глава.

— Не бива като Наполеон. Нещастен човек беше…

— Затова пък толкова галантен — мърмори Олга. — Витя, я вдигни ръце…

Послушно ги вдигам. Олга отново измерва раменете ми с шивашки метър.

— Почти. Слабичко момче си, но…

— Да го направим по-лесно. — Антон отива до прозореца и взима лежащия на пода пластмасов обръч. Връща се и го вдига над главата ми. Аз чакам — това вече сме го правили.

О, не!

Антон прошепва нещо и обръчът в ръцете му изтънява, стича се надолу и ме затваря в тънка полупрозрачна тръба. Усещането не е от най-приятните, едва мога да помръдна.

— Борис Игнатиевич, помогнете ми…

Подхващат тръбата от двете страни и я полагат на пода. Аз разпервам лакти и колене, за да се задържа.

— Витя, можеш ли да изпълзиш?

Безмълвно пълзя в тръбата. Не е много трудно…

— Не, не, експериментът не е чист — отбелязва Олга. — Всъщност тръбата се спуска под лек наклон.

Антон леко повдига тръбата от своята страна. Пълзенето нагоре веднага става по-трудно, но ако си опра гърба… а после плътно притисна длани към стените…

— Ще трябва да облечем момчето с груба фланелка — предлага Олга. — Ох, не! По-добре да му зашием ивици от шкурка! Както и ръкавици и цвички. Или маратонки? Има едни такива шикозни маратонки, специално за скейтбордисти…

— Кубинки — изрича мрачно Борис Игнатиевич. — Не, не ми харесва. Твърде е опасно, за да се праща там дете.

— Ами нямаме по-дребни сътрудници! — с искрено съжаление казва Антон. — Научих, че първата работа на всички джуджета, когато станат Различни, е да се сдобият с разрешение за увеличаване на ръста! Ако искате, смалете мен с магия!

— Не бива, ще те усетят — рязко отвръща Олга.

Най-накрая успявам да изпълзя. Антон протяга ръка и ми помага да се изправя. Зад гърба ми тръбата с леко плясване отново се превръща в обръч.

— Може да съм дребен, но не съм малък — заявявам аз. — Колко ще трябва да пропълзя?

Олга и Борис Игнатиевич се споглеждат.

— Ще се справи, Хесер — казва Олга. — Упорито момче е, веднага го разбрах.

Антон се разхожда из кабинета и разказва:

— Подобни ситуации се срещат сравнително често, Витя. Понякога Светлите пожелават да се разкрият пред хората. Понякога — Тъмните. Причините са най-различни… Но ние не можем да го допуснем. В никакъв случай. Разбираш ли защо?

— Учихме за това — отговарям. — Паника. „Лов на вещици“. Развиване на комплекс за малоценност у обикновените хора. Твърде много причини.

Докато говоря, не откъсвам поглед от автомата, който Олга чисти. Ръцете й се движат отмерено, внимателно. Автоматът е много красив. Това е „Вереск“^[1]. Оръжие на спецчастите, със специални патрони. Дребно.

Олга тихо казва:

— Патроните са особени. Омагьосани. Това трябва да свърши работа… ако нещо се обърка. Но ние ще минем без стрелба… надявам се… Умееш ли да стреляш?

Свивам рамене.

— Стрелял съм малко на стрелбището. И с играчки.

— Играчките не се броят… — изсумтява Олга. — Ех, не може да ти се направи заклинание… ще усетят…

— Те са десетина — пояснява Антон. — Тъмни Различни. Не знам защо са решили да кажат на хората за нас… но информаторът е убеден, че решението е взето. След шест часа в една затворена метростанция те ще се срещнат с група хора: журналисти, фотографи, телевизионни репортери. Ще направят демонстрация, която ще убеди всеки скептик…

— Ако знаете времето и мястото — казвам аз, — то там трябва да отиде най-силният. Хесер и вие, и още някой… Не, не ме е страх, но нали Хесер би се справил?

— Разбира се, че би се справил — кима Антон. — Само че докато не е извършено престъпление, той няма основание да спира Тъмните. А когато го извършат… не е сигурно, че ще успеем да ги задържим. Разбира се, Хесер може да се прикрие така, че никой да не го усети…

— Но освен магически сетива те имат навсякъде и електронни системи за охрана — добавя Олга.

— Ако премине през ниските нива на Сумрака, това ще предизвика промени в силата и те ще почувстват опасността. Ако мине през реалния свят — ще се задейства сигнализацията. — Антон разперва ръце. — И единственият изход, който намерихме, е вентилационната шахта. Металната тръба, която свързва действащата наблизо метростанция със затворената. Много дребен човек може да се добере по тръбата до стаята на дежурния по станция, а оттам — да излезе на перона. После да заплаши с оръжие всички — и хората, и Различните — и да ги задържи.

— Имаш добри защитни способности — съобщава Олга. — Не можем да ти направим заклинания — ще започнеш да „излъчваш“ и всеки опитен Тъмен ще усети приближаването ти. Но ти ще издържиш и сам. За минута. Буквално една минута.

— В краен случай — стреляй — съветва ме Антон. — Не по хората, разбира се. По Тъмните. Стреляй в краката им — така няма да ги убиеш, но ще ги задържиш.

— Всичко е пресметнато минута по минута — уточнява Олга. — Ще потренираме още на макета, но ти трябва да пропълзиш през тръбата за девет минути. Веднага щом доведат журналистите при Тъмните — потегляш. Девет минути са напълно достатъчни.

— И ще съм във връзка с вас?

— Не. Ние ще сме близо до станцията — и ще я нападнем точно след десет минути. Дотогава трябва да държиш всички под прицел. След минута ще ти се притечем на помощ.

— Само не започвай да стреляш, без да е необходимо — усмихва се Антон.

— Няма! Ама какви ги говорите, честно! Направо е обидно…

— Умно момче. — Олга ме целува по темето. Ухае на парфюм — сладък, зноен. — Това е, напред към тренажора!

Въздъхвам и тръгвам към тръбата. Тя е къса — само два метра. Ако я гледаш отвън. Отвътре е доста по-дълга…

— Сигурен ли си, че не ти трябват маратонки? — пита Олга.

— По-добре да съм бос и по шорти — отговарям аз. — Така е по-удобно, честна дума!

Когато съм вече в тръбата, чувам гласа на Антон:

— Искаш ли да се обадя на родителите ти? Или по-добре да мина през тях?

— Няма нужда — отговарям, гледайки кръга светлина далеч пред мен. — Татко ще се прибере късно, предават обект. А мама днес е нощна смяна.