Рьоне Госини
Малкият Никола (4)

Футбол

За днеска следобед Алсест покани мене и още сума ти съученици да се срещнем в запустелия двор, близо до къщи. Алсест ми е приятел, дебел е, много обича да яде и ни покани да се срещнем, защото татко му му е купил нова футболна топка и ще направим страхотен мач. Алсест е голяма работа.

Събрахме се на двора в три часа следобед, бяхме осемнайсет души. Трябваше да решим как да сформираме отборите, та играчите и в двата отбора да бъдат по равно.

За съдията беше лесно. Избрахме Анян. Анян е първенецът на класа, не го обичаме особено, обаче не бива да го удряме, понеже е с очила, така че за съдия беше екстра. Пък и в двата отбора не искаха Анян, защото него хич го няма в спорта и лесно се разплаква. Почнахме да спорим чак когато Анян поиска да му дадем свирка. Свирка имаше само Рюфюс, неговият татко е полицай.

— Не бива да си давам свирката — каза Рюфюс. — Тя е семеен спомен.

Нямаше как. Накрая се разбрахме Анян да се обажда на Рюфюс и Рюфюс да свири вместо него.

— Хайде де! Ще играем ли, или не? Аз вече почвам да огладнявам! — извика Алсест.

Тогава работата се заплете, понеже, щом Анян беше съдия, играчите ставаха седемнайсет и при разделянето излизаше един в повече. Обаче пак го измислихме: един от нас да бъде страничен съдия и да размахва знаменце всеки път, когато топката излезе извън очертанията на игрището. Избрахме за тая работа Мексан. То да се следи цялото игрище от един-единствен страничен съдия не е лесна работа, ама Мексан тича много бързо, понеже има дълги и кльощави крака с изпъкнали мръсни колене. Мексан се дърпаше, защото на него му се ритало, и освен това каза, че нямал знаме. Все пак се съгласи да стане страничен съдия за първото полувреме. Вместо със знаме щеше да маха с носната си кърпичка, пък тя беше мръсна — тъй де, като е излизал от къщи, човекът не е мислил, че кърпичката му ще става знаме.

— Хубаво, почваме ли? — извика Алсест.

После задачата се облекчи, бяхме останали шестнайсет души.

За всеки отбор трябваше по един капитан, само че всички искаха да бъдат капитани. Всички, с изключение на Алсест — той се натискаше за вратар, понеже мрази да тича. Ние се навихме, защото Алсест е добър за вратар; такъв един широк е, пълни цялата врата. Тъй или иначе, оставаха петнайсет капитани — няколко бяха в повече.

— Аз съм най-силен — викаше Йод, — трябва да стана капитан, който не е съгласен, ще го перна по носа!

— Аз ще бъда капитан, защото съм най-добре облечен! — извика Жофроа и Йод го перна по носа.

А Жофроа вярно беше добре облечен, понеже татко му е много богат и му беше купил футболен екип с фланелка в червено, бяло и синьо.

— Ако не ме направите капитан — извика Рюфюс, — ще викна татко и той всичките ще ви пъхне в затвора!

На мен ми хрумна да теглим жребий с паричка. С две парички впрочем, защото първата се завря в тревата и не успяхме да я намерим. Паричката беше на Жоашен и той хич не беше доволен, дето тя изчезна; хвърли се да я търси, макар че Жофроа му обеща да каже на татко си да му изпрати чек. Накрая избрахме двама капитани: Жофроа и мен.

— Ей, не искам да закъснявам за следобедната закуска — извика Алсест. — Ще играем ли?

После трябваше да съставим отборите. С всички работата се уреди, само не и с Йод. И Жофроа, и аз искахме Йод, защото той като пипне топката, никой не може да го спре. Не че играе добре, ама изглежда застрашително. Жоашен тъкмо се радваше, че си е намерил паричката. Тогава ние му я поискахме пак — да хвърлим жребий при кого да остане Йод — и отново я загубихме. Тоя път Жоашен се ядоса здравата и пак я затърси, така че теглихме жребий за Йод с клечки и Жофроа го спечели. Жофроа го сложи за вратар, сигурно смяташе, че никой няма да смее да се приближи до вратата, а още по-малко да вкара гол. Йод лесно се ядосва. Алсест ядеше бисквити, седнал между камъните, с които бе означена неговата врата.

— Хайде бе, свършихте ли? — викаше той недоволно.

Заехме си местата по игрището. Понеже бяхме от всяка страна по седем човека без вратарите, не беше лесна работа. И в двата отбора почнаха спорове. Всичко живо искаше да бъде център-нападател. Жоашен се натискаше да играе дясно крило, защото стотинката му се беше изгубила там някъде и той възнамеряваше да си я търси по време на играта.

В отбора на Жофроа нещата бързо се уредиха, понеже Йод раздаде тупаници наляво и надясно и играчите си заеха местата, без да мърморят, като си потриваха носовете. Йод удря здравата!

В моя отбор все не можехме да се споразумеем, та накрая Йод каза, че ще дойде и при нас да раздаде по някой тупаник — тогава всички си отидоха по местата.

Анян каза на Рюфюс: „Свири!“, и Рюфюс, който играеше в моя отбор, изсвири начало. Жофроа обаче мрънкаше:

— Не е честно! Слънцето ни блести в очите! От къде на къде моят отбор ще бъде от по-лошата страна!

Отвърнах му, че щом не ще да му блести слънцето, може да си затвори очите, даже сигурно така ще играе по-добре. И се сбихме. Рюфюс започна да свири със свирката си.

— Не съм ти наредил да свириш — извика Анян, — аз съм съдия!

Рюфюс се раздразни, каза, че нямало Анян да му нарежда кога да свири, щял да си свири, когато му се ще, ама ха. И се разсвири като луд.

— Ти си лош, лош! — извика Анян и ревна да плаче.

— Ей, момчета! — обади се Алсест от вратата.

Обаче никой не го слушаше. Аз продължавах да се бия с Жофроа, бях му скъсал червено-бяло-синята фланелка, а той разправяше: „Чудо голямо! Чудо голямо! Татко ще ми купи други!“. И отгоре на всичко ме риташе по глезените. Рюфюс гонеше Анян, който пищеше: „Аз съм с очила! Аз съм с очила!“. Жоашен не се занимаваше с никого, ами си търсеше стотинката, само че не можеше да я намери. Йод си стоя, стоя при вратата, докато му писна и почна да раздава тупаници на хората около себе си, с други думи, на собствения си отбор. Всички крещяха и търчаха нагоре-надолу. Беше адски забавно, направо бомба!

— Стига бе, ей! — извика отново Алсест.

Тогава Йод се ядоса.

— Нали много бързаше да играем — каза той на Алсест, — ето, играем. Ако искаш нещо да кажеш, чакай да свърши полувремето!

— Абе какво полувреме? — попита Алсест. — Сега виждам, че сме без топка, забравих я у дома!