Джоан Харис
Рунически знаци (8)

5

Но Мади не беше помислила за Адам Скатъргуд. Синът на ханджийката рядко й досаждаше по време на работа — в избата беше тъмно и мисълта за нещата, които момичето би могло да върши там, го плашеше — но понякога той се навърташе край крана за бира и дебнеше сгоден случай да подхвърли нещо или да се изсмее. Виковете в кухнята го бяха накарали да наостри уши — Адам предпазливо избягваше всяка опасност да го хванат да свърши нещо и когато видя Мади да излиза през вратата, очите му светнаха и той реши да разузнае какво става.

Синът на ханджийката беше с две години по-голям от нея, малко по-висок, с мека кестенява коса и вечно нацупени устни. Отегчен, сърдит и глезен от майка си, ученик на енорийския свещеник и любимец на епископа, той будеше къде страх, къде завист у другите деца и постоянно правеше бели. За Мади Адам беше по-лош от гоблините, защото те поне бяха забавни, макар и досадни, докато неговите пакости бяха само отвратителни и глупави.

Той връзваше пиратки за опашките на кучетата, огъваше младите фиданки, докато се прекършат, дразнеше просяците, крадеше прането от просторите и го тъпчеше в калта, но винаги се стараеше да стовари вината върху другиго. Накратко, Адам беше подлец и пакостник и като видя Мади да тича към Хълма, му стана любопитно каква работа може да има тя там и реши да напакости, с каквото може.

Той я последва крадешком, като се криеше в храстите край пътя, а когато стигнаха подножието на Хълма, безшумно се заизкачва от другата страна и за кратко се изгуби от поглед.

Мади нито го видя, нито го чу. Тя се затича нагоре по Хълма, като се препъваше от нетърпение, и там зърна познатия издължен силует сред падналите камъни под Червения кон.

— Едноок! — провикна се момичето.

Изглеждаше досущ като при последната им среща: седеше, опрял гръб на един камък, с лула в устата, захвърлил вързопа си в тревата. Той както винаги кимна небрежно за поздрав, сякаш се бяха разделили преди няколко часа, а не преди дванайсет месеца.

— Е, какво ново в Малбри? — попита Едноокият.

Мади го погледна възмутена.

— Само това ли ще кажеш? Закъсня с две седмици, поболях се от тревога, а ти ме питаш: „Какво ново в Малбри?“, като че ли тук някога се случва нещо…

Едноокият сви рамене.

— Забавиха ме.

— Забавиха те? Кой?

— Няма значение.

Мади се усмихна напук на себе си.

— Ти с твоите новини! Сигурно изобщо не ти минава през ум, че може да се разтревожа. Ти идваш чак от Края на Света и никога не ми носиш новини от там. Нищо ли не се случва на Края на Света?

Едноокият кимна.

— Краят на Света е богат на събития.

— И въпреки това идваш тук.

— Да.

Мади въздъхна и седна до него в меката трева.

— Ами голямата новина тук е… че сега съм без работа.

И като се усмихваше при спомена за физиономията на госпожа Скатъргуд, тя му разказа за сутринта, за заспалия гоблин в избата и как в стремежа си да го хване от много бързане погрешно е призовала половината обитатели на Долната земя.

Едноокият я слушаше мълчаливо.

— И, Небеса, да знаеш каква врява вдигна ханджийката! Чуваше се чак до Мечешката гора — честна дума, помислих си, че ще се пръсне…

Мади се разсмя, обърна се към Едноокия и видя, че той я гледа без следа от веселие, по-скоро с мрачно изражение.

— Какво точно направи? — попита той. — Това е важно, Мади. Разкажи ми всичко, както си го спомняш.

Мади спря да се смее и се съсредоточи, за да си припомни съвсем точно случката в избата. Тя повтори разговора си с гоблина (стори й се, че когато спомена за гоблинския Капитан, Едноокият се сепна, но не беше сигурна), описа всяка руна, която беше използвала, после се помъчи да обясни случилото се след това.

— Ами първо надрасках Турис — каза момичето. — И после просто… Посочих дупката и като че ли… Извиках в нея…

— Какво извика? — бързо попита Едноокият.

Но Мади вече беше обзета от безпокойство.

— Какво има? — възкликна тя. — Нещо лошо ли съм направила?

— Просто ми кажи, Мади. Какво извика?

— Ами нищо особено. Безсмислен звук. Не беше даже заклинание. Стана толкова бързо… Не мога да си спомня… — Мади тревожно млъкна. — Какво има? — повтори въпроса си тя. — Какво съм направила?

— Нищо — мрачно отвърна Едноокият. — Знаех си, че е само въпрос на време.

— Кое? — попита момичето.

Но той мълчаливо гледаше Коня и гривата му от избуяла трева, окъпани в светлината на утринното слънце. Накрая заговори:

— Мади — каза, — ти растеш.

— Сигурно — отвърна тя намръщена.

Надяваше се това да не се окаже проповед като онези, които понякога й изнасяха добронамерени жени от селото за израстването и превръщането в жена.

Едноокият продължи:

— И най-вече силите ти растат. Ти беше силна от самото начало, но сега дарбите ти се пробуждат. Разбира се, още не можеш да ги контролираш, но и това ще стане. Ще се научиш.

Това наистина е проповед, помисли си Мади. Може би не толкова непоносима, колкото приказките за превръщането в жена, но…

Едноокият каза:

— Магическото сияние, както знаеш, може да дреме с години. Тъй като този Хълм дреме от дълги години. Отдавна подозирам, че пробуди ли се едното, пробуждането на другото няма да закъснее.

Той млъкна, за да напълни лулата си, и докато тъпчеше стръкчетата в чашката, пръстите му леко трепереха. Над главите им прелетя ято гъски във формата на клин в посока към Хайндарфел. Мади ги проследи с поглед и изведнъж по кожата й плъзна хлад. Лятото си беше отишло и есента скоро щеше да се смени със зима. Кой знае защо, при тази мисъл очите й леко се насълзиха.

— Този ваш Хълм — обади се накрая Едноокият — кротува от толкова време, че вече си мислех, че не съм разчел правилно знаците и че това е — както ми се стори в началото — просто поредната красиво оформена могила, останала от Древните времена. Разбираш ли, има толкова много други хълмове и извори, и каменни кръгове, и менхири, и пещери, и кладенци, белязани по същия начин, от които накрая нищо не излиза. Но когато намерих теб, с тази руна на дланта… — той рязко млъкна и й направи знак да слуша. — Чу ли това?

Мади поклати отрицателно глава.

— Стори ми се, че чух… — нещо като жужене на пчели, помисли си Едноокият. Пчели, уловени под земната повърхност. Нещо, което напираше да излезе навън…

На Мади й хрумна да го попита какво има предвид под „тази руна“. Но за пръв път виждаше стария си приятел толкова неспокоен и не на себе си и почувства, че с по-добре да изчака.

Той отново погледна към върха на Хълма Червен кон, където Конят грееше на утринното слънце. Каква красива гледка, помисли си Странникът. Толкова красива и толкова смъртоносна.

— Не разбирам как можете да живеете тук — каза, — в съседство с това, което е заровено отдолу.

— Имаш предвид съкровището? — прошепна Мади, която все още вярваше в легендите за заровеното злато под Хълма.

Едноокият я погледна с тъжна усмивка.

— Значи наистина е там?

— Там е — отвърна той. — Лежи заровено от петстотин години и чака сгоден случай, за да се измъкне. Без теб сигурно нямаше да му обърна внимание и изобщо нямаше да помисля за него. Но когато те срещнах, помислих, че ми се отваря възможност. А ти беше още малка, толкова малка. Знаех ли какви дарби ще развиеш след време? Знаех ли каква ще станеш един ден с тази руна?

Мади слушаше с ококорени очи.

— И така — продължи Странникът, — аз се заех да те уча. Научих те на всичко, което знам, и внимателно те наблюдавах, защото не се съмнявах, че колкото по-силна ставаш, толкова по-голяма е вероятността неволно да събудиш онова, което дреме под Хълма.

— Гоблините ли имаш предвид? — попита Мади.

Едноокият бавно поклати глава.

— Гоблините, както и техният Капитан, знаят за теб от деня, в който си се родила. Но досега не са имали причина да се страхуват от дарбите ти. Бъди сигурна, че след случката от тази сутрин всичко ще се промени.

— Какво искаш да кажеш? — тревожно попита момичето.

— Искам да кажа, че този техен Капитан не е глупав и ако заподозре, че ние се интересуваме от… съкровището…

— Тоест, гоблините могат да намерят златото?

Едноокият нетърпеливо изсумтя.

— Златото? — възкликна той. — Врели-некипели!

— Нали каза, че под Хълма има съкровище.

— Така е — потвърди Едноокият, — има. — Съкровище от Древните времена. Но не злато, Мади — нито кюлчета, нито жила, нито жълтици.

— Тогава що за съкровище е това? — попита момичето.

Странникът помълча.

— Наричат го Шепнещия.

— И какво е то? — попита Мали.

— Не мога да ти кажа. Може би след време, когато сме в безопасност.

— Но ти знаеш какво е, нали?

Едноокият запази хладнокръвие, макар и с известно усилие.

— Мади, сега не му е времето. Това… съкровище… може да се окаже колкото ценно, толкова и опасно. Рисковано е дори да говорим за него. И в много отношения щеше да е по-добре, ако беше останало заспало и забравено — той запали лулата си с помощта на огнената руна Каен, която образува с ловко щракване с пръсти. — Но сега е будно, за добро или за зло, и най-голямата опасност е някой друг да го намери да го намери и да го използва.

— Кой друг? — попита Мади.

Странникът я погледна.

— Друг като нас, разбира се.

Сърцето на Мади заби по-силно от чуковете ма баща й.

— Като нас? — възкликна тя. — Има и други като мен? Познаваш ли ги?

Едноокият кимна.

— Колко са? — попита момичето.

— Има ли значение?

— За мен има — отсече Мади.

Имаше и други, а Едноокият никога не й беше споменавал за тях. Кои бяха те? Къде бяха? И ако той през цялото време е знаел за тяхното съществуване, то тогава…

— Мади, знам, че ти е трудно. Но трябва да ми вярваш. Повярвай ми, като ти казвам, че дори да съм крил от теб, дори да съм те подвеждал понякога…

— Ти си ме лъгал — прекъсна го тя.

— Лъгал съм те заради твоята безопасност — търпеливо й обясни Едноокият. — Вълците от различни глутници не ловуват заедно. А понякога дори се нахвърлят едни срещу други.

Мади го погледна, очите й пареха.

— Защо? — настоятелно попита тя. — Какво представлява Шепнещият? Защо е толкова важен за теб? И изобщо откъде знаеш толкова много за него?

— Търпение — каза Едноокият. — Първата ни работа е Шепнещия. Обещавам ти, че после ще отговоря на всичките ти въпроси. Но сега… Моля те, имаме работа за вършене. Хълмът не е отварян от стотици години. Ще има защити, които ще ни спират. Руни за намиране. Магии за разваляне. Ето… Ще ти трябва това.

Той извади от вързопа си нещо, което й се стори познато, и й го подаде.

— Какво е?

— Лопата — отговори Странникът. — Защото магията, като всичко друго, е една десета гениалност и девет десети къртовска работа. Трябва да разкопаеш очертанията на Коня на дълбочина около четири-пет пръста. Може да отнеме време.

Мади го изгледа подозрително.

— Виждам, че лопатата е само една каза тя.

— Геният не се нуждае от лопата — сухо отвърна Едноокият и седна на тревата да допуши лулата си.

Работата се оказа продължителна и тежка. Конят беше дълъг двеста стъпки от муцуната до опашката и вековете атмосферно влияние, злонамереното и небрежно отношение, бяха разрушили някои от най-изящните му черти. Но глината на Хълма беше гъста и твърда, а Конят беше направен така, че да издържи векове, и на равни интервали бяха вкопани защити и руни, за да запазят очертанията му.

Те ще бъдат девет, предрече Едноокият, по една за всеки от Деветте свята, и за да влязат, двамата с Мади ще трябва да ги намерят всичките.

Той намери първата, надраскана върху речен камък и заровена под опашката на Коня.

— Мадр, Средните земи. Народът. Добро начало — каза Едноокият и докосна руната, за да я накара да светне. Прошепна заклинание — Мадр ер молдар ауки — и изведнъж едно място при главата на Коня грейна, озарено от лъч светлина, и почти веднага под пласта трева Мади намери руната Ир.

Ир. Долната земя. Основата. Сега работата ще тръгне по-бързо.

Така и стана. Ир освети пътя към Раедо, Външността, скрита под корема на Коня, оттам към Логр, Морето, в устата на Коня.

После — по една при всеки крак — Бяркан за света на Съня, Наудр за Подземния свят.

Хагал за Задгробния свят и Каем за Хаоса или Отвъдното.

И накрая точно по средата на Окото руната на Небесната цитадела.

Ос, Аезир, най-ярката от всички, като централната звезда в съзвездието на Тяци, Ловеца, който грее над Седемте спящи в ясните зимни нощи.

Ос. Аезир. Небесният свод. Мади мълчаливо гледаше руната. Това беше мигът, за който бе мечтала, но сега, когато беше толкова близо до целта, необяснимо защо не искаше да продължи. Малко се ядоса на себе си, но ясно почувства как нещо я подтиква да се отдръпне и да се върне в Малбри, в сигурността на сгушеното в долчинката село.

Едноокият като че ли усети това, усмихна се и сложи ръка на рамото й.

— Не те е страх, нали, момиче?

— Не. А теб?

— Мъничко — отвърна той. — Толкова време мина…

Извади лулата си, наново я запали и всмука глътка ароматен дим.

— Лош навик — каза. — Научих го от Народа на Тунелите при едно от пътуванията си. Изкусни ковачи са, но хигиената им никаква я няма. Мисля, че димът им помага да прикрият вонята.

Мади докосна последната руна. Тя грейна в матови цветове като зимно слънце. Момичето изрече заклинанието:

Ос бит ордфрума…

Хълмът се отвори с трясък и скърцане и там, където беше Окото, зейна тесен тунел с грапави стени, който се спускаше надолу в земята.