Мейв Бинчи
Сърце и душа (3)

Втора глава

Безполезно беше да обяснява на майка си колко непрестижен е постът в сърдечната клиника. Моли Карол разказваше на всички, че синът й ще работи на ново място като старши кардиолог. Диклан вдигна ръце — мнението й си оставаше непоклатимо. А и приятелите и роднините искаха да го възприемат като детето чудо. Не смяташе да ги обезкуражава с педантични обяснения, че кардиологичната практика е задължителна част от стажа на общопрактикуващите лекари.

Вече бе отработил шестте месеца в спешно отделение и още толкова в педиатрията и щом приключеше с кардиологията, му предстоеше половин година стаж в гериатрия. Тогава щеше да започне работа като квалифициран общопрактикуващ медик.

Така и не разбра дали баща му успя да схване системата. Пади Карол бе тих човек; работеше на щанда за месо в местния супермаркет и всяка вечер изпиваше по халба в кръчмата, а в събота — по три. Винаги повтаряше, че младият Диклан е стигнал толкова далеч като по чудо.

— Майка ти сигурно е преспала с гений! — възторжено възкликваше.

Диклан ненавиждаше тази реплика. Защо баща му се принизява толкова? Колко по-щастлив ще е, ако Пади Карол осъзнае, че постиженията на Диклан се дължат на усърден труд.

Моли приготвяше закуска, която би убила бик.

— Не се знае кога пак ще имаш възможност да сложиш залък в устата, Диклан — тюхкаше се тя. — Цял ден ще те бомбардират с въпроси.

— Или ще ми показват слушалките и ще ми обясняват как се използват — пошегува се Диклан, вторачен в огромната чиния пред себе си.

Пади Карол погледна многозначително към Димпълс, огромния заспал пес.

— Нали няма да забравиш да разходиш кучето, преди да хукнеш на работа, Диклан? — напомни му той.

Диклан схвана посланието. Не бива да разстройва майка си, отказвайки да погълне чудовищната порция, но Димпълс ще оправдае набързо наденичките и пудинга. Майка му го прегърна и се втурна да отвори пералнята.

— Толкова се гордея с теб! Направо ще се пръсна! — възкликна.

— О, мамо, дължа го само на теб и на татко. Цял живот сте работили извънредно и сте пестили заради мен.

— Иска ми се да разкажа на всички клиенти, че момчето ми започва работа като кардиолог — грейна щастливо лицето й.

Диклан Карол беше сигурен, че наистина ще уведоми всички, стъпили в пералнята. Ще им показва и снимката от дипломирането — Диклан в цялата му прелест: с лунички и червена коса, които, поне според него, му придаваха вид на шарлатанин. Увеличени копия на фотографията висяха по стените на трите стаи в малката им къща.

Димпълс — отчасти лабрадор, отчасти с неопределено потекло, възторжено излапа неочакваната закуска. На Диклан му се стори, че тази сутрин и кучето се гордее с него. Развинтено въображение навярно. Никой обаче не разбра колко се притеснява как ще мине първият му ден в клиниката. Трябва да пристигне навреме. Лошо начало е да закъснее. Потупа преялото куче по главата и яхна велосипеда. Провираше се из натоварения сутрешен трафик и му се искаше някой да е работил там преди него, някой да го въведе в рутината. Но Центърът стартираше тепърва. Нему се падаше честта да е първи ординатор, специализант, момче за всичко. Или както майка му вече тръбеше… старши кардиолог.

 

 

Диклан заключи колелото пред клиниката. Очакваха го в девет и половина, но подрани с трийсет минути. Когато обсъждаха назначението, елегантната, самоуверена Клара Кейси го разведе из Центъра. Предоставяше му много свобода. Наблегна, че не одобрява криенето из кабинетите. Ще разполага с бюро и шкаф, разбира се, но основната задача е пациентите да научат как да овладяват проблемите си и всички в екипа да участват на равна нога.

Биваше си я доктор Кейси; по-рано тази година спрягаха името й за наследник на отговорната кардиологична длъжност в болницата, но не се получи. Може би е отказала. Едно беше сигурно — че не се бои от болничните власти. „Страхотно качество“, рече си Диклан. Почуди се дали той самият ще стане някога такъв куражлия. Едва ли. По природа е предпазлив, а от свитите си родители попиваше още повече страх от грешки. Спомни си как като специализант в спешното отделение млад мотоциклетист буквално издъхна в ръцете му. Прибра се треперещ у дома и разказа на майка си и баща си.

— Не могат да те обвинят в нищо, Диклан — категорично заяви Моли.

— Няма начин да те нарочат, сине — постара се да го успокои Пади.

Не им хрумна, че той изобщо не се чувства отговорен за смъртта на пияния търсач на силни усещания. Нуждаеше се просто от съчувствие, задето едно деветнайсетгодишно момче е издъхнало в скута му. Щеше му се да му стиснат ръката и да му кажат:

— Ти си добър човек, Диклан, и някой ден ще станеш страхотен лекар…

Вместо това родителите му се притесниха да не би да е виновен. Трудно е да си смелчага, когато си се наслушал на опасения да не затворят месния щанд и татко да остане без работа или как ще предпочетат някоя по-млада и по-симпатична служителка от мама.

Диклан обаче умееше да изслушва. Бързо ще опознае новото място.

Надяваше се да не е подранил много. Щеше да им се стори твърде припрян, твърде нетърпелив. Но момичето, което отвори вратата, го посрещна въодушевено и с доста силен акцент се представи:

— Аз съм Аня. Тъкмо надписвах табелката с името ви. Ще ми кажете какво предпочитате.

— Просто да личи кой съм, предполагам — изненада се Диклан.

— Но как — с ръкописни или печатни букви?

— Да не би да сте калиграфът на клиниката? — пошегува се Диклан.

— Моля?

— Съжалявам, имах предвид краснописец.

— Не, но Клара хареса каква табелка си направих и предложи да изработя и другите. Изглеждали по-добре от баналните в болницата, дето и без това са твърде дребни и възрастните не успяват да ги разчетат. Купи ми специални моливи за тънки и дебели линии.

— От болницата несъмнено са одобрили идеята.

— Напротив, но Клара не се впечатлява — гордо обясни Аня.

— Правилно. Бих желал ръкописни букви, Аня.

— Правилно. Веднага ще се захвана и докато пристигнат другите, табелката ще е на гърдите ви. Ще знаят кой сте.

Изглеждаше щастлива; явно работата й допадаше. Диклан нямаше представа дали е секретарка, медицинска сестра или чистачка. Беше добър знак, че не сметна за необходимо да му обясни. Значи се чувства пълноправен член от екипа. Диклан се отпусна, наблюдавайки как с уверена ръка изписва името му. ДОКТОР ДИКЛАН КАРОЛ. Майка му ще го хареса. Дали да не го ксерокопира и да й го подари?

Един по един запристигаха останалите от екипа.

Диетологът Лавендър поздрави Диклан за решението да практикува обща медицина. Твърде много младежи днес се стремели към наглед по-престижни специалности. Диклан щял да бъде полезен на обикновените хора, които, като Кити Райли, имат нужда от добър лекар.

Барбара — симпатична, жизнерадостна медицинска сестра — обясни, че клиниката е страхотна. Била тук едва от две седмици, ала в края на деня се чувствала удовлетворена от свършеното — за разлика от мнозинството работещи, поне ако се съди по израженията им. Барбара сподели, че всяка седмица си поставя по три задачи. Този път се зарекла да отслабне с два килограма, да наплаши хубавичко устатата Кити Райли, та най-сетне да научи имената на хаповете си, и да посети благотворителния коктейл в елегантния голф клуб — с приятелката й Фиона подочули, че там ще се съберат цяла тълпа неустоимо чаровни мъже.

Хилари Хики — асистентката на Клара — го поздрави с добре дошъл и изрази твърдото убеждение, че докторът ще се чувства чудесно в Центъра. Истинско чудо било да наблюдаваш как хора, преживели инфаркт и наплашени, че са с единия крак в гроба, в крайна сметка разбират как да надмогнат болестта.

Представи му се и охранителят Тим — идвал за кратко всеки ден, основно да се увери дали системата функционира добре. Попита Диклан ще държи ли лекарства в шкафа, защото в такъв случай се налагало да се вземат допълнителни мерки, да пишат списъци и да набавят заключващи устройства. Диклан обясни, че надали ще се наложи. Ще предписва медикаменти, но пациентите ще си ги купуват от аптеката.

Запозна се и с физиотерапевта Джони, който възлагаше големи надежди на новия Център. Клара била по-смела от мнозина мъже в гилдията. Нямало отделени средства за уреди, а тя отишла и поръчала всичко. Джони направо се страхувал да ги разопакова; опасявал се да не би онзи сухар от администрацията Франк еди-кой си да не се появи изневиделица и да му ги издърпа от ръцете. Но, не, хитрата Клара организирала пресконференция — обяснила, че уредите са последна дума на техниката и благодарила публично на болницата за искреното съпричастие. Нямало връщане назад за сухара Франк.

Диклан забеляза, че всички използват малкото име на директора на Центъра — коренно различно от положението в предишното отделение, където всички бяха господин или доктор еди-кой си и спазваха стриктно служебната йерархия.

— А пациентите? — попита той Хилари. — И към тях ли се обръщаме на малко име?

— Съобразяваме се с тяхното желание. Клара мисли, че всички предпочитат да сме на „ти“, но често децата им важничат и го смятат за твърде фамилиарно.

„Разумен подход“, каза си Диклан.

Тогава се появи и Клара — висока, тъмнокоса и много изискана. От пръв поглед личеше, че полага грижи за себе си. Човек не можеше да пропусне и красивата усмивка. Сякаш ти казва, че от всички хора по земята е мечтала да зърне точно теб.

— Диклан Карол. Добре дошъл, добре дошъл. Съжалявам, че не успях да те посрещна. Бях на събрание с някакви неандерталци в болницата. Не бива да пропускам, иначе ще предприемат нещо налудничаво зад гърба ми. Но вече съм тук. Запозна ли се с някого?

— О, да, да.

— И си готов да започнеш?

— Да, абсолютно.

Почуди се дали някога ще придобие самочувствието и изискаността на тази лъчезарна жена.

— Добре. Да започваме.

Клара тръгна към трите кабини вляво, всичките светли, разделени със завеси във ведри багри, които отделяха пространството и засланяха от любопитни погледи. Столовете с подвижна облегалка се разгъваха и пациентът можеше да легне при нужда. Спряха се до първата. Възрастна жена впери подозрителен поглед в тях.

— Това е доктор Диклан Карол, Кити. Диклан, това е Кити Райли. Тук е и талонът й. В добра форма е, ще ни посещава през три седмици. Диклан ще преслуша сърцето и белите ти дробове, Кити. Оставям те на неговите грижи.

— Какво стана с другия лекар, който ме прегледа миналия път?

— Сулонг. Той се грижеше за пациентите, докато дойде доктор Диклан — обясни Клара.

— Беше ли квалифициран специалист, дали са го обучили добре в родината му?

— Разбира се, получил е необходимата подготовка в Малайзия. Но само ни помагаше, докато Диклан се включи в екипа.

— Как сте, госпожо Райли? Или предпочитате да ви наричам Кити?

С удоволствие забеляза одобрителния поглед на Клара.

— След като ще ми преслушвате гърдите и прочее, по-добре да ми викате Кити — изсумтя тя.

— Добре, Кити. Какви медикаменти използваш?

— Божичко, и вие сте същият като онази тиранка Барбара. Все ме пита дали знам за какво са тази или онази таблетка. Та нали вие сте ми ги предписали!

— За теб е полезно да знаеш с какво се лекуваш, Кити — усмихнато се опита да я убеди Диклан.

— Не разбирам защо — по лицето на Кити Райли се изписа бойна готовност за дълъг спор. — Това е работа на клиниката, нали? Моята е да си пия лекарствата.

— Така е, но представи си, че не ти стига въздух, обадиш ни се и ти кажем да вземеш диуретик, хапче за обезводняване. Как ще стане, ако не знаеш кое е?

Намръщеното чело на Кити се поотпусна.

— Значи да науча хапчетата е от моя полза?

— Определено, Кити. Хайде, покажи ми кутията си с лекарства. Ще ги прегледаме заедно, ако желаеш.

— Няма да ме караш да ги зазубрям като ученичка, нали? — презастрахова се Кити и за момент й пролича колко уязвима и крехка се чувства.

— Не, разбира се. Да ги подредим на масата.

— Това няма ли да съкрати прегледа? — Кити искаше да се увери, че ще получи дължимото.

— Съвсем не, разполагаме с всичкото време на света — убедително отвърна Диклан.

— Само един въпрос — вметна Кити със светнали очи. — Какво мислиш за Падре Пио?

— За кого? — стъписано попита Диклан.

— Трябва да си чувал за него — белязан е със стигмата.

Диклан смътно си спомни как майка му спомена някакъв италиански свещеник, който имал рани като Исус по ръцете, краката и гърба.

— Мисля, че е истински благороден джентълмен — каза Диклан.

— Не съм убедена, че е джентълмен — Кити бе готова да се бори и със сянката си.

— Но е мил човек. Добротворец е, нали? А сега да прегледаме таблетките — имаме от всички цветове на дъгата.

Клара излезе усмихната от кабинката. Несъмнено беше случила с Диклан Карол, имаше качества на истински лекар, с удоволствие щеше да го шлифова в кардиологията, докато е в клиниката.

В другата кабинка Барбара мереше кръвното на господин Уолш. Към него се обръщаха на „вие“, понеже жена му възрази, че е обидно и свръхпокровителствено млади момичета да наричат съпруга й „Боби“. Господин Уолш бе търпелив човек. Сподели с Барбара, че винаги е мечтал за спокоен живот и се чувства щастлив след пенсионирането. Синът му Карл беше учител и работата го удовлетворяваше. Боби рисуваше от време на време, основно с водни бои, ходеше за риба, прекарваше безметежни часове в библиотеката. Съпругата му мечтаеше за повече забавления, но, слава богу, кардиологът, насочил го към клиниката, го бе посъветвал да не се напряга. Барбара въздъхна. Добрите, благовъзпитани джентълмени като Боби винаги са женени за отвратителни вещици като госпожа Уолш. Явно има някакво неписано правило. Важи и обратният вариант. Колко време и сълзи пропиля приятелката й Фиона по онзи неудачник Шейн, когото прибраха в затвора за наркотици, Фиона, слава богу, го преживя. Но по онова време положението беше нетърпимо.

Барбара не се беше влюбвала истински. Поне не в смисъла да се установи с един мъж. Но това ще се промени след бляскавия коктейл в края на седмицата. В благотворителния търг щяха да участват всякакви известни личности. Присъстващите щяха да наддават известен певец да изпълни песен на партито им, майстор готвач да им сготви вечеря, художник да боядиса къщата или градината им.

Барбара дочу, че предстои нещо наистина звездно. Неин млад пациент, банков служител, й даде два безплатни билета. Спомена за събитието пред господин Уолш, а той сподели, че младежите трябва да са слепи и смахнати да не забележат колко прекрасни са Барбара и Фиона. Според него двете щяха да заслепят всички.

Днес Фиона я нямаше в клиниката — Клара прецени за уместно да я изпрати на фармацевтична конференция. Някаква фирма бе поканила кардиологичната общност на обяд в луксозен хотел, Фиона се обади тъкмо когато Барбара седна пред бюрото си и се замисли за нея.

— Заета ли си? — попита я.

— Никак даже, отпочивам с крака върху бюрото и посръбвам „Текила Сънрайз“ — отвърна Барбара.

— Аха, значи чакаш следващия пациент. Кого видя днес?

— Да видим. Милият господин Уолш, лудата Кити, още неколцина. Позвъни симпатичната жена с гръмогласните кучета и си запази час за утре.

— О, да, Джуди. Всъщност по-добре да имаш свирепи джак ръсели, отколкото нищо.

— Не знам — проточи мрачно Барбара.

— А твоите твърди намерения? — попита Фиона.

— Обядвах една ябълка. И няма да повярваш — помниш ли, че се бях зарекла да удуша Кити Райли, ако и днес не успея да я науча да разпознава таблетките?

— Да, и стисна ли я за гушата?

— Не, новият доктор я спаси. Вече различава бета-блокерите от медикаментите за сърце. Посочи ми диуретиците, сякаш съм малоумна.

— Бива си го май новия лекар.

— Симпатичен мъж. Казва се Диклан.

— Е, утре ще го видя. Трябва да вървя. Сервират омари за обяд. Не искам да ги пропусна.

— Омари? — викна Барбара. — Със заливка от сметанова майонеза? Или с топено масло? Божичко, как бих си похапнала омари.

Диклан минаваше край нея и я чу.

— Нищо подобно, Барбара, въобразяваш си — като гумени са и плуват в мазнина. Не забравяй какво си се зарекла.

— Кой беше този, за бога? — прошепна Фиона.

— Новият лекар, утре ще се запознаете.

— Нямам търпение — заключи Фиона и затвори.

* * *

Диклан яхна велосипеда към къщи. Пътят му минаваше край най-бързо променящите се райони от града. Всеки път го изненадваше нещо ново, незабелязано до момента. Подмина открит пазар, където доскоро продаваха зеле и картофи, а сега хора от далечни земи предлагаха индийска коприна и екзотични подправки; зърна и висок блок с луксозни апартаменти, изникнал на мястото на… на какво? Не успя да си спомни. За кой ли път тържествуващо си помисли, че се движи по-бързо от пълзящите коли и ето го отново у дома, на Сейнт Джарлатс Кресънт.

Родителите му го посрещнаха радостно, настаниха се край масата и го заразпитваха как е минал денят. За да им достави удоволствие, попреувеличи ролята си. Попита майка си за Падре Пио. Информира го по-подробно, отколкото имаше нужда. Полюбопитства как е минал работният ден на баща му на месния щанд. Пади Карол вдигна рамене. Като всички други — на моменти много клиенти и всеки иска да му обърнат внимание, после затишие без жива душа. Диклан изяде двете си агнешки пържоли и граха от консерва. Спомни си как засмяната медицинска сестра обсъждаше омарите с приятелката си. Щеше му се да живее по-вълнуващо. Вместо това до края на дните си се виждаше тук, край родителите, с една-единствена промяна. Той самият ще готви за тримата, когато майка му и баща му остареят много.

 

 

На следното утро Диклан отново подкара колелото към клиниката. Този път очакваше работния ден без притеснение; вече всички го познаваха. Пристигналите разговаряха оживено в светлата, ведра чакалня.

Първата му пациентка се казваше Джуди Мърфи. Състоянието й никак не я притеснявало. Чувствала се добре, много добре, но лекарите настоявали да влезе в болница за тридневни изследвания. Проблемът бил, че няма на кого да остави кучетата. Имала два малки джак ръсела. Кой ще се грижи за тях? Не е по възможностите й да си позволи скъпите пансиони за животни, а и кучетата ще тъгуват. Съседката й щяла да ги храни с консерви два пъти дневно, но не поема ангажимент да ги извежда. А те обичали да се разхождат. Нямало начин да постъпи в болница. Дали не е достатъчно да й предпишат по-силни лекарства? Чувствала се добре. Слабото й, угрижено лице го следеше как прелиства талона й. Чести ангини, резки колебания на кръвното. Погледът на Диклан Карол се спря на адреса й. Джуди Мърфи живееше на няколко пресечки от него.

— Аз ще ги разхождам — обяви Диклан.

— Вие какво?

— Всяка вечер ще ги разхождам. И без това извеждам нашето куче Димпълс. Просто ще взимам и тях.

По лицето й просветна надежда.

— Димпълс?

— Едър обичлив полулабрадор. Вашите приятелчета ще го харесат. Като голяма котка е.

— Докторе, сериозно ли говорите?

— Диклан — поправи я той. — Започвам от утре.

— Но аз няма да постъпя в болницата още днес, нали?

— Не, Джуди, но утре ще те приемат. Кученцата ти трябва се запознаят с мен и Димпълс. Ще намина в осем. Сега отиди да говориш с Клара, после Аня ще уреди документите ти за отделението и нямаш грижи.

— Страхотен сте, доктор Диклан.

 

 

И Клара не криеше възторга си.

— Карах я да идва тук три пъти седмично, за да я държа под око. А сега ти постигна невъзможното. Дали има Свети Диклан? Ако ли не, ти ще си първият.

— Сигурно има, но така и не съм успял да открия нещо за него. В речника на светците от Давид прескачат направо на Деметрий, та се отказах. Както и да е, мама ме е кръстила Диклан Франсис, за да се презастрахова.

— Е, правилно се е подсигурила — засмя се Клара.

Диклан обаче не я чу. Гледаше двайсетинагодишното момиче — в тъмни панталони и бяло сако, униформата на клиниката — приклекнало до възрастен мъж. Помагаше му да попълнят формуляра. Имаше дълги мигли и разкошна усмивка. Най-прелестното момиче, което някога бе виждал. За пръв път в живота си Диклан Карол усети чувството, за което бе чел, пял и мечтал. Болезнено закопня да опознае красивата Фиона. За пръв път, откакто навърши петнайсет, пожела да е висок, тъмнокос и със замечтано изражение, а не широколик, червенокос и луничав. Коя нормална жена би го харесала?

Фиона вдигна поглед от формуляра на Лар Кели и видя втренчените в нея кафяви очи на Диклан. Само слепец не би забелязал изписаната в тях възхита. Сигурно беше новият лекар, накарал Кити да научи лекарствата, а Джуди да се съгласи да постъпи в болница. Що за гуру е този човек?

— Диклан — поздрави го тя, — добре дошъл в лудницата.

— Тук лудница ли е? — стреснато се огледа Лар — дребен, закръглен мъж с плешива яйцевидна глава и папийонка.

— Съжалявам, Лар, разбира се, че не е лудница, просто се шегувам с работното си място. Диклан, това е Лар Кели. Той е склад с информация. Всеки път научавам нещо ново от него. Ще ми се да идва ежедневно.

— Какво разказа на Фиона днес, Лар? — попита Диклан.

— Знаете ми името? — съвсем беше забравила, че е написано на табелката.

— Определено. Знам и какво обядва вчера. Омари.

— Ненадминат си — Фиона изглеждаше поласкана.

— Не ми спомена, че си яла омари — скръбно отбеляза Лар.

— Не, не успях да стигна дотам. Всъщност си бяха спестили материала, омарите бяха много малко.

— И тъй — какво ново научи днес? — Диклан искаше разговорът да продължи безкрайно.

— Лар ми обясни правилата за засада във футбола — усмихна се Фиона.

— Знаеш какво е засада? — челюстта на Диклан увисна от възхита. — Трудно се обяснява това положение.

— Според Лар засадата е въведена, за да не се мотаят играчите около головата линия на противника в очакване на дълъг пас. В засада си, ако се окажеш по-близо до головата линия от защитниците, когато ти подават топката.

— Трябва да станеш спортен коментатор — възторжено я похвали Диклан.

— Няма добра памет — намеси се Лар. — Не различава блог и интерфейс. Не знам как изобщо работи с компютър. А ние им поверяваме живота си! Какъв ужас!

— Но си спомних какво е полевка — не падаше по гръб Фиона. — Когато ги срещах по книгите, все се чудех добри ли са, или лоши. Май ги няма в Ирландия. Но както и да е, Лар ми обясни, че полевката е тъпонос гризач с къси уши от семейството на мишките и плъховете.

— Добре ли е това, или зле? — поинтересува се Диклан.

— Много зле, предполагам. Хайде, Лар, че до утре ще го попълваме този формуляр.

— Държа да изчитам грижливо документите — обясни Лар.

— Да, но тук става дума за рентгенография и въпросът е „бременна ли сте“ — Фиона стрелна с очи и двамата.

— Вниманието никога не е излишно — заключи Лар.

Диклан се насили да ги остави.

* * *

Диклан прецени, че няма никакъв шанс с очарователната Фиона. Погледна се в огледалото на съблекалнята. Възшироко кръгло лице с ореол от ужасна червена коса срещна очите му. Ако прическата му не е толкова отвратителна, може би все пак има надежда?

На път за вкъщи вчера мина край редица елегантни магазини и луксозен фризьорски салон. Нищо не пречи днес да го посети, за да обсъди проблема.

Попадна в свят от черен мрамор, хром и стъкло.

— С кого мога да се консултирам? — попита.

— С мен. Казвам се Кики. Стилистка съм — отвърна момичето с дълга черна коса, тежък бял грим и тъмноморави нокти.

— Благодаря, Кики, да седна ли, или…? Какво да направя с косата си?

— Какво искате да направите?

— Дошъл съм за съвет. Не може да остане такава.

— Защо не? — широката прозявка на Кики разкри сливиците в гърлото й.

— Ами, изглежда отчайващо — обясни Диклан.

— Капе ли? — осведоми се Кики.

— Не, не капе, но прилича на телена четка. Отчайваща е.

— Не виждам проблем — възрази Кики.

— Нелепа е.

— Не, подхожда на лицето ви. Добре си е — Кики даде да се разбере, че консултацията е приключила.

— Смятах, че целта ви е да набирате клиентела, а не да я отблъсквате.

— Господине, прическата ви е хубава. Какъв е смисълът да ви предлагам нова, боядисване, кичури, изсветляване и прочее, които ще ви струват стотина евро, при условие че изглеждате добре така. Колко пъти да ви го повторя?

Разменените на висок глас реплики привлякоха вниманието на управителя.

— Всичко наред ли е? — попита остро.

— Да. Кики ми помогна много. Ще дойда пак следващата седмица — отвърна Диклан и отстъпи към вратата.

Кики го придружи и я отвори.

— Благодаря — рече. — Просто мразя да изкарват пари от хора като вас. Които едва свързват двата края.

Диклан отключи велосипеда. Дали го взе за беден заради колелото? Майка му го смяташе за специалист кардиолог. Всъщност няма никакво значение. Важно е мнението на Фиона. И още — тя да не срещне на благотворителния коктейл някой, в когото да се влюби.

Малките джак ръсели на Джуди Мърфи не му създаваха грижи. Разбираха се добре с Димпълс, който виреше нос и се правеше, че не ги забелязва. Диклан говореше на кучетата, докато се разхождаха из парка. Разказа им колко красива, умна и забавна е Фиона. Беше пътувала по света, по едно време дори живяла в Гърция. Сега делеше апартамент с Барбара, но често посещаваше и родителите си. Диклан сподели с кучетата, че Фиона май го харесва, но жените са тайнствени създания. Проблемът е, че ако избърза, рискува да стане за посмешище, а ако закъснее, Фиона може да срещне някого на противната благотворителна вечер. Диклан се опита да им обясни колко по-лесен е животът на кучетата. Джак ръселите се съгласиха с ентусиазиран лай. Димпълс ги изгледа презрително. Тогава Диклан чу вик.

— Боже мили, не спря да говориш на тази глутница, а вкъщи ти вадим думите с ченгел — баща му Пади Карол отиваше към кръчмата за обичайната халба. — Ела с мен, вземи и сбирщината хъскита, ще поседнем отвън на алеята.

— Не искам да се натрапвам на теб и приятелите ти, татко.

— Но аз се гордея със сина си — водачът на кучешки впряг — засмя се баща му. — Може да ми разкажеш и за момичето, в което си влюбен.

— Кое момиче?

— Деко, знам, че петдесет и седем ти звучи като преклонна възраст, но все още не съм забравил усещането. И аз като теб се влюбих до уши, щом видях майка ти.

Диклан се надяваше баща му да не изтърси нещо твърде интимно и неловко. Не му беше до това. Но Пади Карол с наслада се спусна по пътя на спомените.

— Беше 1980 и хитът се казваше „Очите ти са очи на влюбена жена“. Тогава срещнах майка ти. Носеше червена кадифена пола и бяла блузка. Танцувахме цяла нощ. Разбрах, че тя е жената и я попитах: „А твоите очи?“ Отвърна ми: „Какво за моите очи?“. Казах й: „На влюбена жена ли са твоите очи, Моли?“.

— И какво ти отвърна мама — не успя да сдържи любопитството Диклан.

— „Може би“. Само времето щяло да покаже, но пред нас било всичкото време на света. Знаеш ли, Диклан, цяла седмица не мигнах. Как не си отрязах пръстите в месарницата, не знам.

— Кога разбра, че е влюбена? — Диклан направо не вярваше, че водят този разговор.

— След осем седмици.

— А ти притискаше ли я?

— Не. Не ме бива по тази част. Лицето ми е твърде открито. И ако ме питаш, Деко, и ти не ставаш. Честността е най-доброто ни оръжие. Благоприличието, сигурността сред морето с акули.

— Сигурен съм, че си прав, татко — съгласи се Диклан, ала в гласа му прозвуча дълбоко съмнение.

— Диклан, искаш ли с Хилари да пийнем по чаша тази вечер в чест на първата ти ползотворна седмица при нас?

Почувства се поласкан, макар тайничко да се бе надявал да се сдобие някак си с билет за благотворителния коктейл. Дори откри ателие за дрехи под наем, което работеше до късно вечер, за да си вземе смокинг при необходимост. Знаеше колко е глупаво, но го измъчваше мрачно предчувствие, че в голф клуба Фиона ще срещне любовта на живота си. А след онзи вторник тя не излизаше от мислите му. Същото чувство, завладяло някога баща му. Любов, на която не й трябва много време, защото си усетил, че си срещнал Жената.

— Много мило от твоя страна, Клара, само ще попитам татко дали е съгласен да изведе кучетата вечерта.

— Още ли разхождаш ужасните мъници на Джуди Мърфи всеки ден? — удиви се Клара.

— Не са такава напаст, щом ги опознаеш. Лаят оглушително, естествено, но това е техният начин.

— Ти си много толерантен млад човек — одобрително заключи Клара и двамата се заеха със задачите си.

 

 

През обедната почивка Барбара и Фиона се бяха отбили във фризьорския салон. Когато ги видя на съвещанието на персонала същия следобед, на Диклан отчаяно му се прииска да прокара пръсти през фините къдрици зад ушите на Фиона. Успя да се мобилизира бързо. Държеше се като безумец. Прочисти гърло три пъти, преди да съумее да им пожелае успешен улов на коктейла.

— Ще чакаме понеделник да разберем — обяви, надявайки се копнежът в гласа му да не е проличал. Не бива да усетят колко отчаяно му се иска Фиона да пропусне събитието.

— Ще докладвам от първа ръка — обеща охранителят Тим. — Довечера ще дежуря там и ще изложа подробно събитията.

За миг в съзнанието му просветна безумната идея да помоли Тим да се погрижи Фиона да се прибере у дома рано, цяла-целеничка и сама.

— И аз ще докладвам — засмя се Аня. — Ще прибирам палтата там.

Барбара и Фиона останаха очаровани от новината и заскачаха радостно.

— Може и ти да срещнеш някого — предположи Барбара.

— Не и в гардеробната, подозирам — практично отбеляза Аня.

Диклан някак си дочака края на деня. С натежало сърце излезе и тръгна към колата на Клара.

— Хилари се отказа в последния момент. Има тревоги с майка си, но ние двамата ще отидем, нали? — попита Клара.

Сгънаха велосипеда в багажника и подкараха с колата към елегантния вино-бар.

 

 

— Много мило от твоя страна — Диклан се опитваше да се съсредоточи върху думите на седналата срещу него приветлива жена.

— Не, точно обратното, аз съм благодарна, че в петък вечер ще поговоря с приятен събеседник, вместо да се върна в празната си къща.

Клара поръча газирана вода, чаша бяло вино и после още една сода. Диклан изпи три чаши бордо. Клара му разказа за дъщерите си Ади и Линда, за трудния характер на Адиния приятел и за непонятния начин на живот на Линда. Спомена какви правила е въвела у дома за тяхно и за нейно добро. Трябвало да разберат, че не могат вечно да се пречкат в краката на хората.

— Не вярвам да притесняваш родителите си, Диклан — вметна неочаквано.

— Мисля, че приемам за даденост жертвите, които правят за мен — призна си Диклан. — Май всички сме така. Ти как смяташ?

И Клара отново взе думата — разказа за дистанцирания си баща, който не проявявал никакъв интерес, за вечно недоволната си майка, която предпочитала да изстрелва критика след критика, вместо да поговори с нея спокойно.

— Как би я описала с една дума? — попита Диклан.

— Разочарована. Това е думата. Винаги съжалява за нещо. Че на хората в днешно време им липсват маниери, колко скъп е станал животът, защо съм се омъжила за Алан, задето Ади има приятел, а Линда няма. Каквото и да стане, все не е както трябва. Преди не го съзнавах — изненадано констатира Клара.

— Дали да не се насоча към психиатрията? — пошегува се Диклан.

— Да не си посмял! Ти си призван да бъдеш личен лекар — от онези, за които сме чели, но не сме виждали. Упорствай, Диклан.

— Непременно. Ще ми се само да не бях толкова скучен и непохватен.

— Изобщо не те смятам за такъв. Само за седмица успя да помогнеш на мнозина. Обичаш хората и ти личи. Това ли наричаш скука и непохватност?

Думите й прозвучаха искрено.

— Жените предпочитат хладнокръвни, нахакани мъже — небрежно подхвърли Диклан.

— Да, първите пет минути и докато са още малки.

— Надявам се да си права. Не ме бива много в хладнокръвните залози.

— Права съм. Довери ми се.

— Да ти вземем едно за из път — предложи Диклан.

— Не, доктор Карол, и запомни — никога не насърчавай шофьор да пие.

— Забравих — засрами се Диклан.

— Хубаво. Мисля също, че след всичкото това бордо не бива да те оставям да се прибираш с колелото. Ще те закарам.

На връщане видя майка си да затваря пералнята. Моли дежуреше два пъти седмично до късно и парите все още отиваха във фонда за бъдещата практика на сина.

— Това е мама — посочи Диклан. — Може ли да вземем и нея?

Диклан седеше в колата, а майка му обясняваше на началничката му Клара Кейси колко добър кардиолог е синът й и как е предопределен за велики дела.

 

 

В понеделник, докато преглеждаше Боби Уолш, Диклан го попита за картините му. Водни или маслени бои предпочита? Оказа се, че Уолш обича да рисува с акварели.

— Защо? — учуди се Диклан.

Лар слушаше от съседната кабинка.

— Винаги трябва да упражняваш мозъка си и да научаваш по нещо ново — обади се той обвинително. — Дори младата Фиона, безмозъчна невръстна медицинска сестра, успява да смели някои непознати факти.

Жегна го възмущение, че класифицират Фиона като безмозъчна недорасла медицинска сестра. Но не го показа. Беше рано сутринта. Прекалено рано да се разстройва. Скоро, съвсем скоро ще разбере как е минал благотворителният коктейл.

— Чудя се как са прекарали момичетата снощи в голф клуба? — сподели с Боби Уолш, докато му мереше кръвното.

— Жена ми беше поканена. Спомена, че алкохолът се леел щедро — услужливо вметна Боби Уолш.

Диклан се зае с Джими — дребен мъж с лисиче лице от Западна Ирландия. Дошъл на футболен мач в Дъблин, получил инфаркт и го откарали в „Сейнт Бриджис“. След изписването му препоръчали да продължи лечението. Джими беше много свенлив, потаен човек. Предпочиташе да пропътува цялата провинция до клиниката, ала съседите да не разберат, че има проблеми със сърцето. Диклан чуваше как през две кабинки Фиона разговаря с Кити Райли.

— Е, Кити, истинска умница си. Ще трябва да внимавам да не си изгубя работата. Знаеш повече от мен за лекарствата, които вземаш. Предполагам, че докторът ще иска да му обясниш за задъхването, но нали премина, след като изпи точното хапче?

— Помолих се и на Падре Пио, не помогна само лекарството.

— Да, Кити, обикновено е така. Влияят какви ли не фактори — дипломатично се съгласи Фиона.

Диклан се опита да отгатне нещо по тона й. Дали е прекарала почивните дни в имението на някой плейбой? Не успя да прецени. Кити се беше развихрила.

— Все пак ще изслушам приятния млад лекар с червената грива. Дали е семеен, как мислиш?

— О, няма начин — отвърна Фиона. — Всички добри лекари са женени за безпощадни сухарки с очила и дебели научни проекти.

По лицето на Диклан цъфна широка усмивка. Мислеше го за добър лекар, при това семеен. О, мили боже, значи все пак има надежда. По обяд я покани на среща. Диклан Карол, който досега не беше излизал с момиче, както си му е редът — поради недостиг на пари, време и самочувствие!

— Искаш ли да вечеряме някой ден тази седмица?

Съвсем обикновени думи, но отекнаха в главата му като в огромна пещера. Може би ще се разсмее и ще го посъветва да не се излага. Може би ще откаже, понеже има приятел, но все пак ще благодари.

— Би било чудесно — отвърна Фиона и думите й прозвучаха искрено.

— Къде да отидем?

— Заведи ме на някое твое любимо място.

Главата му се изпразни. Любимо място? Та той не знае нито едно заведение. Всеки ден вечеря в кухнята на родителите си. Колко тъжно. Наскоро в един вестник прочете статия за някакъв ресторант — „Куентинс“. Определяха го като „свръх елегантен“. Вероятно това означава претенциозен? И все пак друго не му хрумна.

— „Куентинс“? — предложи той, удивен колко нормално прозвуча гласът му. В ушите му прокънтя по-скоро като писък.

— Великолепно — впечатли се Фиона.

— Договорено значи? — опита се да вмъкне нотка небрежност.

— И няма госпожа Диклан, нали? — попита Фиона.

— Не. Не, ще бъдем само двамата — изпелтечи Диклан.

— Нямах предвид да поканиш и нея.

— Не, не, естествено. Искам да кажа, че няма госпожа Диклан. Не, за бога!

— Добре — отвърна Фиона и се зае да поправи бъркотията с кръвните тестове, предназначени за военната клиника, но незнайно защо пристигнали при тях.

 

 

Тази вечер Диклан избра маршрут край „Куентинс“. Ресторантът изглеждаше впечатляващо. Диклан се порица за смахнатата идея да предложи точно това място. Ако му излезе късметът, няма да имат свободни маси и честно ще обясни на Фиона, че е опитал, ала безуспешно. Но не, позвъни им иззад ъгъла от мобилния телефон и веднага му предложиха маса за двама. Резервира я с натежало сърце. Най-добре да влезе и да огледа поне бегло уж добре познатото му заведение. Отвори вратата. Беше доста пълно. Запътилите се на театър „ранни птици“ се наслаждаваха на вкусна вечеря.

Към него приближи елегантна жена на средна възраст с авторитетно излъчване; предложи да го настани, но овчарският пай на Моли Карол вече го очакваше на трапезата у дома.

— Не, моля да ме извините, влязох само да погледна. Виждате ли, преди не съм идвал, а поканих на вечеря…

Осъзна, че думите му звучат налудничаво. Жената навярно ще го подкани да си върви и ще му забрани да стъпва тук. Ама че глупава идея да проучва терена. Но поведението му явно не й се стори странно.

— Трябва да видите как е, разбира се. Ще ви разведа. Казвам се Бренда Бренан, между другото. Съпругът ми Патрик е главен готвач тук. С удоволствие ще ви запознаем с ресторанта.

— Аз съм Диклан Карол — представи се той; не смееше да повярва, че се смили над него.

— А, господин Карол! Обадихте се преди малко; ще ви заведа до масата, която ви предложих.

Последва я като в унес през бара със стридите с купища натрошен лед към витрината с десерти с лавини плодове, спускащи се от малки колони. Показа му сепаретата и го отведе в кухнята да го запознае с Патрик и брат му със странното име Блаус. Зашеметеният от видяното Диклан й благодари и я увери, че с нетърпение очаква четвъртъка.

— Много мило от ваша страна, госпожо Бренан, че ми показахте ресторанта. Страхувам се, че нямам никакъв опит в изисканата гастрономия.

— Малцина имат, господин Карол, но още по-малко са разумните, които си го признават. Тържествено ли е събитието в четвъртък?

— За мен да. Поканих за пръв път на среща едно прекрасно момиче и се надявам да прекараме чудесно.

— Ще се постараем да ви помогнем.

Бренда Бренан го изпрати до входа като редовен и уважаван клиент. Видя как яха велосипеда и се влива щастливо в колоната коли.

— Много приятен младеж — сподели със съпруга си Патрик в кухнята.

— Да не би случайно да е лекар? — попита я Патрик.

— Не мисля. Щеше да каже, винаги го правят. А и не излъчва типичното за медиците самочувствие. Защо питаш?

— О, спомних си, че Джуди Мърфи спомена как някакъв млад червенокос доктор с велосипед разхождал ужасните й хрътки. Мислех си, да не би да е той.

— Дъблин е пълен с такива като него — констатира Бренда и всеки се зае със задачите си. Зарече се обаче да поразпита Джуди, когато я види.

 

 

Диклан седна да вечеря. Моли го следеше нетърпеливо как атакува препълнената чиния.

— Разкажи ми какво стана днес — примоли се тя.

Не беше кой знае каква отплата. Не и ако цял живот си се лишавал, за да стигне синът ти далеч. Днес обаче Диклан нямаше настроение да ги забавлява с безцелно дърдорене как е преминал денят на Мъжа с бялата престилка. Отговори на няколко въпроса, но си личеше колко е неспокоен.

— Хоп, хоп, хоп — неочаквано подвикна баща му.

— Какво, татко?

— Чудех се дали ти и твоята глутница хъски ще наминете по-късно край кръчмата за халба бира? Така подвикват на кучетата да теглят шейната.

— О, Пади, не кани момчето в ужасни окаяни заведения. Отсега нататък ще му прилягат лоби и вино барове.

Диклан ги изгледа безпомощно. За нищо на света не бива да разбират, че в четвъртък ще похарчи четвърт заплата на баща си за една вечеря в „Куентинс“ и на всичкото отгоре е оглеждал местните и презокеански морски дарове, за да направи информиран избор, щом настъпи моментът.

 

 

Да знаеше само какво се бе случило в петък! Въздържа се да разпита Барбара и Фиона, за да не го вземат за стара клюкарка. Надяваше се да научи нещо от полякинята Аня. Или от Тим, който охраняваше коктейла.

Аня му каза, че не е прекарала добре.

— Съпругата на Боби се появи в много лошо настроение. Поздравих я по име. Много глупаво от моя страна. Тя се ядоса: „За бога, навсякъде налиташ на поляци днес, ще превземат страната“.

— Ама че ужасна жена! Дано не се сблъскваш с много като нея, Аня — опита се да я успокои Диклан, но любопитството продължаваше да го гложди. — Фиона и Барбара забавляваха ли се?

— Не мисля. Всъщност, знам, че не им беше приятно. Случи се нещо… двете страни не се разбраха. Как наричате това?

— Недоразумение? — предположи Диклан.

— Да, май така стана. Сериозно недоразумение.

Диклан не успя да изкопчи повече подробности.

Тим му разказа, че гостите наблягали на алкохола и дрогата. Влязъл в мъжката тоалетна и се натъкнал на цял стек за желаещите да си купят — като на открит пазар.

— Какво направи? Нали отговаряше за охраната? — Диклан си помисли колко оплетен е животът на другите.

— Обърнах се към началника по сигурността и той ме посъветва да си затварям очите. Така и постъпих, Диклан. Не съм месията, който ще прочисти държавата.

— А Фиона и Барбара? Те… Дали…?

— Не, те нямаха нищо общо. Тръгнаха си рано. Всъщност ме помолиха да им извикам такси.

— Заради дрогата?

— Не. Защото организаторите ги взеха за компаньонки. Това очаквал и така разпоредил човекът, който им дал билетите. Исусе, ама че нощ!

Диклан беше на седмото небе. Всичко се нареди. Отдъхна си. Дори кучетата усетиха, че тази вечер за пръв път е в мир със себе си.

 

 

В четвъртък сутринта Диклан отвори очи в трепетно очакване. Зарече се денят да премине гладко, да бъде силен и да мисли положително още със ставането.

— Няма да си бъда у дома за вечеря, мамо — подхвана на закуска.

— Кой тогава ще разходи животните? — попита Моли, едва прикривайки разочарованието си.

— Днес ще изпишат Джуди Мърфи от болницата, а татко ще вземе Димпълс, когато тръгва към кръчмата.

— А ти какво ще правиш, та няма да си дойдеш за чая? — не се предаваше Моли.

Диклан беше обмислил отговора. Ако излъже и каже, че има служебна среща, само ще отложи момента да сподели, че си е намерил момиче — съвсем нормално и естествено събитие. Странно по-скоро бе мъж на двайсет и шест да не излиза на срещи.

— Поканих момиче от клиниката. Ще вечеряме заедно.

— Момиче от клиниката — мрачно повтори майка му.

— Да, Фиона Райън, кардиологична сестра.

— Сестра — като ехо се обади Моли.

— Симпатично ли е момичето, Диклан? — попита Пади.

— Много симпатично — почувства се като на разпит, но искаше да довърши започнатото.

— И къде ще ходите? — Моли не оставяше нищо скрито-покрито.

— О, не знам още, не сме претенциозни — излъга Диклан, надявайки се думите му да не звучат неубедително, както му се стори.

— Е, надявам се да прекарате добре. Ще вървя. Все някой трябва да работи.

Моли тръгна. Слабоватото й дребно тяло излъчваше дълбоко разочарование и покруса, че е изтикана на второ място.

 

 

Фиона му каза, че ще дойде направо в ресторанта. Диклан се замисли дали не трябваше да предложи да й извика такси. Дали не й се стори стиснат? Но Фиона обясни, че автобусът спира точно срещу входа на „Куентинс“, а спирката е пред блока й.

— Едва ли другите им клиенти слизат от рейса — вметна Фиона.

— Е, в понеделник ме видяха да слизам от велосипед — изплъзна се от устата на Диклан; идеше му да си прехапе езика.

— Ходиш в „Куентинс“ два пъти седмично! — ококори се учудено Фиона.

— Не, не, ходих за резервацията — засрамено отвърна Диклан.

— Умирам да го посетя — възкликна Фиона с обичайния ентусиазъм; все „умираше“ за кафе, за обедна почивка, телевизионно предаване. Умираше и за коктейла миналата седмица, за който никой не издума и дума повече.

„Сигурно е чудесно да преживяваш всичко с такова вълнение“, помисли си Диклан. Надяваше се да не й се стори твърде скучен, твърде муден. Но пък тя не е длъжна да излиза с него.

Успя някак си да дочака вечерта. За пръв път времето се влачеше толкова бавно. Зачуди се дали Фиона очаква поне с мъничко нетърпение срещата. Стоеше пред входа на „Куентинс“, когато тя слезе от автобуса. Досега я беше виждал само в черно-бялата униформа на клиниката. Сега носеше сако с пайети и розова копринена рокля. Изглеждаше зашеметяващо.

Сърдечният поздрав на Бренда Бренан бе достоен за петролни магнати, посланици или влиятелни политици. Предложи им по чаша шампанско за сметка на заведението и им пожела приятна вечер.

— Как се е шлифовала така? — учудено прошепна Фиона.

— На жените им се отдава — възхити се Диклан.

— Не на всички. Не бих го постигнала и след милион години.

— Тя не би се справила с твоята работа. Отнасяш се чудесно с хората — с неподправен възторг възкликна Диклан.

Сервитьорът ги попита дали желаят стриди, Фиона бе забелязала цената и си поръча салата за предястие.

— Вземи си стриди, ако желаеш, Фиона — настоя Диклан, решен да й осигури приятни мигове.

— Честно, опитвала съм ги веднъж; имат вкус на морска вода.

Диклан се усмихна с облекчение. Цената на стридите беше астрономическа. Отдъхна си.

Бренда Бренан ги наблюдаваше от разстояние. Не прекъсваше разговора им, но услужливо допълваше чашите и кошничката с хляба, доливаше им кафе.

— Благодаря, доктор Карол — каза Бренда, когато Диклан плати сметката.

— Знае, че си лекар — Фиона бе впечатлена.

— Не съм й казвал, честно.

— Сигурна съм. Твърде си деликатен.

 

 

Времето отлетя неусетно. Диклан пожела да й извика такси до вкъщи, но Фиона отказа — било чиста лудост. Нали автобусът спира до входа й? Благодари за прекрасната вечеря и го покани в къщата на родителите си следващата седмица.

— Не е ли редно първо да ги попиташ? — Диклан си помисли колко абсурдно би било да покани някого в своя дом на Сейнт Джарлатс Кресънт.

— Не, защо? Моля те, заповядай. Така ще ме видиш в домашна обстановка и ако ти харесам, пак ще излезем.

— Харесвам те много.

— И аз.

Диклан забеляза как Бренда Бренан ги изпраща с доволна усмивка.

 

 

Майка му и баща му още не бяха си легнали. Приятелят им Мати Скарлет им правеше компания.

— Ето го и Диклан! — възкликна радостно Пади Карол. Димпълс вдигна глава от постелката за поздрав.

— Диклан беше на среща с млада дама, медицинска сестра — съобщи Моли с вирнат нос — все още не му беше простила.

— А, чудесна новина! — одобри Мати.

— И какво хапнахте? — попита Пади Карол.

— Салата и рибно филе.

— Сигурно умираш от глад — отбеляза Моли и сякаш се накани да извади тигана.

— Не, не. Хляб имаше в изобилие.

— Можеше да вечеряш същото и у дома — обидено заяви Моли.

— Някой ден ще поканя Фиона да я нагостиш, мамо. Сигурен съм, че ще ти хареса.

— Несъмнено — додаде баща му.

— Държа да ме предупредиш отдалеч, ако решиш да водиш някого тук — поруменя от вълнение Моли. — Кухнята трябва да се пребоядиса например. Да се сменят плотовете и евентуално да съборим стената към предната стая, за да направим трапезария.

— Не, мамо, ще ядем тук, както сме свикнали. Съвсем добре си е.

— Извини ме, но кой ще сервира вечерята? Аз, нали? И аз твърдя, че трябва да освежим къщата, преди да каним непознати.

Тримата мъже въздъхнаха. Място за спор нямаше.

* * *

На другата сутрин Джими пристигна след тричасовото пътуване с влака от Галуей. Диклан го въведе в кабинката и забеляза сивкавото му лице.

— Усещаш ли болка? — попита го.

— Ами… обичайната.

Диклан погледна картона — никъде не беше отбелязано оплакване от болка.

— Колко е остра?

— Сякаш са ме опасали с тесен колан и продължават да го пристягат — сгърчи лице Джими.

— Ще се върна след минута — Диклан махна на Фиона да се приближи. — Клара тук ли е?

— Не, пак води финансови битки. Ще се върне чак след обяд.

Диклан й обясни тихо и бързо:

— Ще повикам линейка от спешното. Затвори вратата на чакалнята, щом пристигне, за да не ни видят пациентите. Иди при Джими и му поговори. Постарай се да го окуражиш, но се опитай да разбереш с кого да се свържем в Галуей.

Той си даде сметка колко бързо тя пое нещата в свои ръце. Абстрахирайки се от чувствата си, призна, че в нейно лице Клара е направила чудесен избор.

Джими почина двайсет минути, след като го настаниха в болничното легло. Клара се появи като по чудо. Похвали Фиона и Диклан, че са процедирали правилно. Фиона бе успяла да научи адреса и телефона на племенника и жена му, които искали да докопат фермата на Джими. Разбрала също и че завещанието му ще ги изненада неприятно. Ласкаво стиснала ръката му, го бе придружила в линейката и беше останала с него до края.

Клара помоли и двамата да отидат в кабинета й. Налагаше се да пише рапорт защо пациентът е починал от сърдечна недостатъчност в клиниката. Клара знаеше, че са направили всичко по силите си, но болничната администрация изискваше безкрайни подробности и обяснения.

Аня излезе и им донесе сандвичи и супа. После понечи да ги остави насаме.

— Не тръгвай, Аня, ти си част от екипа като всички останали — възпря я Клара.

Диклан забеляза как лицето на младата полякиня порозовя от приятното чувство за принадлежност.

 

 

Погребението на Джими щеше да се състои във вторник в малко селце край скалистите брегове на област Галуей. Клара предложи Диклан и Фиона да присъстват от името на клиниката. В крайна сметка той нямаше други приятели в Дъблин. До Галуей отидоха с влака, после се качиха на автобуса до дома на Джими. Пътуването мина приятно. Чувстваха се като стари приятели, Фиона беше приготвила сандвичи, в случай че няма вагон-ресторант. Радваха се на почивката и с наслада следяха как след река Шанън пейзажът постепенно се променя и на запад полетата се смаляват, изникват каменни огради, а овцете вдигат любопитно глави към влаковата серпентина. Поговориха за Джими и странната му потайност. Да, естествено, пътуваше безплатно, но трябваше ли да бие толкова път, само и само да избегне любопитните погледи?

В малката църква се бе събрало солидно множество, Фиона и Диклан — единствените непознати — привличаха погледите. Представиха се на племенника и неприветливата му жена, която отговаряше точно на описанието на Джими.

— А вие откъде познавате чичо Джими? — кисело попита съпругата.

— Как откъде… — уклончиво подхвана Фиона — събират ни случайностите, нали? Странно нещо е съдбата.

Роднините не успяха да изкопчат повече.

Влакът към Дъблин беше чак в шест.

— Да се върнем в къщата — предложи Фиона.

Диклан се надяваше да се поразходят из околните гори и край скалите в близост до селцето на Джими.

— Пратиха ни на погребението — решително заяви Фиона. — Трябва да му отдадем заслуженото.

— Но как, Фиона? Ние крием, че сме от клиниката.

— Е, няма начин — той държеше да остане в тайна. Все пак искам да покажа на тази сбирщина, че е имал приятели и другаде.

Диклан се съгласи.

 

 

В скромния дом на Джими им предложиха шунка и домати. Джими не се оженил и цял живот прекарал сам в малката къщурка — нямаше снимки, сувенири за спомен, нищо, което да напомня за личността на обитателя. Дневната отпред очевидно бе почти неизползвана, Фиона и Диклан разговаряха с всички, но не издаваха естеството на връзката си с покойника. Научиха, че някога се влюбил в жена на име Бернадет, но нищо не излязло, понеже стопанството му било твърде малко и безперспективно.

Накрая обявиха, че ще отворят завещанието. Диклан и Фиона запротестираха вяло, че не са членове на семейството, та затова е по-добре да вървят да хванат автобуса до Галуей. Но така или иначе се бяха запознали с всички; налагаше се да останат до края.

Очите на Фиона горяха в трескаво очакване да чуе завещанието и да види колко шокирани ще останат неприветливият племенник и намръщената му съпруга. Оказа се, че Джими кандидатствал да субсидират проект за туристически обект в малкото му стопанство. Одобрили го, а стойността на земята му надвишаваше очакванията на всички присъстващи. Племенникът и съпругата му едва сдържаха вълнението си. После изчетоха волята му наследството да се раздели поравно между кардиологичната клиника в Дъблин и някогашната любима Бернадет. Джими искаше да покаже на нея и семейството й, че в крайна сметка не е бил толкова безперспективна партия.

Диклан настоя да се измъкнат незабавно, преди присъстващите да разберат, че имат нещо общо с клиниката. Тръгнаха, преди племенникът и съпругата му да се усетят и гласовете да се извисят в кресчендо. До Галуей стигнаха на автостоп. Прекараха няколко вълшебни часа в художествената галерия, книжарницата и в кафенето на открито.

По пътя към Дъблин Фиона заспа, склонила глава върху рамото на Диклан. Вперил очи в залязващото слънце, Диклан си мислеше, че никога не се е чувствал толкова щастлив.

 

 

Притесняваше се от срещата с родителите й, но Фиона я приемаше съвсем спокойно. Качиха се заедно на автобуса и Диклан се помоли майка й да хареса орхидеята в саксия, която беше избрал, Фиона го увери, че ще остане очарована, но тя винаги казваше така. Не беше отрасла в дома на Сейнт Джарлатс Кресънт, където анализираха и подлагаха на съмнение всичко.

Изтръпваше от страх при мисълта, че някой ден ще трябва да покани Фиона на гости. Ако изобщо се стигне дотам.

Бащата на Фиона, Шон, се оказа общителен човек.

— Божичко, наистина вдигна летвата с тази орхидея — каза на Диклан. — Морийн вече ще гледа отвисоко на букетите от близката бензиностанция.

— Дано да не съм объркал нещо — уплашено отвърна Диклан.

— Никак даже, момче, подаръкът е страхотен.

Фиона не се притесняваше ни най-малко. Никой не се суетеше, не настояваше гостите да си измият ръцете или да седнат в най-удобния стол, както би постъпила майка му у дома. Фиона сложи салатата и ярките салфетки на масата. Майка й Морийн извика по-малките и сервира голяма купа ориз и чили. Сякаш не забелязваха, че има гостенин. Диклан си представи на какъв разпит ще бъде подложена Фиона, ако се появи у тях. Потръпна. Защо Пади и Моли не са като това нормално, непринудено семейство? Защо баща му винаги раболепничи, а майка му все ще открие някоя дребна обида или подмолен намек?

— Дали ме харесаха? — попита притеснено Диклан на път към автобусната спирка.

— Разбира се. Няма начин.

— Защо мислиш така?

— Ами в сравнение с последния, който им доведох, ти си ангел с истински криле — заяви Фиона, сякаш това обяснява всичко.

 

 

Диклан отлагаше гостуването на Фиона на Сейнт Джарлатс Кресънт.

Връзката им се развиваше по мед и масло, защо да си развалят отношенията? Не бързаше и със секса. Целуваха се трепетно на раздяла нощем, а един ден вечеря с Фиона в апартамента й. Барбара беше излязла. Даваше му шанс, ясен знак може би, но той се поколеба. Държеше много на нея и искаше всичко да е прекрасно. Дали не постъпва като глупак? Фиона бе нормално момиче.

Диклан беше правил любов. Не достатъчно, разбира се, но помнеше какво удоволствие му доставя усещането. Същото вероятно се отнасяше и до Фиона. Но този път искаше да е сигурен. Може би не е лошо да си организират кратка екскурзия. Вече излизаха почти всяка вечер след работа.

Работният ден в клиниката отлиташе неусетно. Научаваше много от Клара, която го наставляваше дискретно. Обсъждаха различните случаи, той задаваше въпрос след въпрос, а тя отговаряше. Опозна колегите си. Легендата как се съгласил да разхожда кучетата на Джуди Мърфи, когато я приели в болница, се носеше от уста на уста. Джуди му подари красива купа за лабрадора, на която бе изрисуван Димпълс. Моли Карол отбеляза, че Джуди е твърде престаряла за него; предупреди го да не се занася с жени, които могат да му бъдат майки. Пади извъртя очи в безмълвна молба Диклан да не взема думите й на сериозно.

— Ще следвам съвета ти, мамо, както винаги — обеща Диклан.

Сприятели се с Хилари. Веднъж го помоли да я замества по обед. Налагало се да се прибере у дома. Съседите позвънили да й съобщят, че майка й се разхожда по нощница в градината. Като всички, Диклан й предложи да потърси специализиран дом за майка си. И както на всички, Хилари му отказа любезно. Никой не разбирал какво е направила тази жена за нея. Не заслужавала да бъде изоставена в заника на дните си, само заради удобството на Хилари.

— Ще се наложи да спреш да работиш, Хилари — отбеляза меко Диклан.

— Не, не. Синът ми Ник помага много. Вкъщи си е почти през цялото време. Музикант е, затова. И наглежда баба си.

Диклан си рече, че едва ли се старае много, щом старата дама се скита из градината по нощница. Но отстъпчив както винаги, обеща да вдига телефона и да поеме задачите й през обедната почивка.

 

 

Тази вечер Фиона имаше покана за женско парти и Диклан вечеря у дома. Майка му не пропусна да се престори на изключително изненадана, задето го вижда вкъщи. Много се радвала, че тази вечер синът й е решил да се задоволи с родния дом. Диклан изслуша внимателно тирадата. После Моли измайстори стек и пай с педантично подвити краища.

— Младата дама прави ли такива пайове? — попита Моли.

— Сама знаеш, че не прави, мамо.

— А дали ще имаме честта да я видим, как мислиш?

Ето го шансът.

— Много бих искал да я поканя на вечеря, мамо. Ще ни направиш ли пай?

— Не. Подходящо за гости е хубаво печено.

— Да уточним някоя вечер? — примоли се Диклан.

— Когато баща ти боядиса кухнята — отсече Моли.

— Какво съвпадение! Смятах да се заема тази събота и неделя — обади се Пади Карол.

Диклан погледна баща си и видя същото влюбено изражение, с което е следял Моли, когато я срещнал за пръв път на танци в бялата й блузка и червената кадифена пола.

Два дни опразваха стаята и три часа избираха цвета за стените. Пади хареса бяло, Моли се спря на лимонено зелено, а Диклан — на прасковения оттенък, наречен „Индианско лято“.

Уговориха деня за вечерното парти и Диклан покани Фиона.

— Разбира се — отвърна тя, сякаш нищо особено не се е случило. — Ще ми бъде много приятно, Диклан. Благодаря ти. На майка ти също.

— Тя ще остане очарована от теб — колебливо промърмори Диклан.

— Значи съм по-добра от бившата ти?

— Нямам бивша. Поне не съм я водил у дома — поруменя Диклан.

— Сигурно са се тълпели като мухи на мед — весело подметна Фиона. — Какво да взема на майка ти? Мама много хареса орхидеята.

— Може би малка кутия бисквити — след дълъг размисъл предложи Диклан.

Има ли подарък, който Моли няма да разкритикува? Едва ли.

 

 

Докато я преглеждаше, Джуди Мърфи неочаквано спомена, че работи почасово като счетоводител в „Куентинс“. Веднъж седмично им преглеждала сметките. Разказали й, че симпатичен млад лекар, досущ като онзи, който разхождал кучетата й, вечерял там с красиво светлокосо момиче.

— Дали не е нашата приятелка? — кимна Джуди към Фиона.

— Да, тя е. Как се досети?

— Всички се досещат.

— Божичко! — притесни се Диклан.

— Щастливка е тя! — уверено заключи Джуди.

 

 

Барбара бе поканена на сватба в Килкъни. Щеше да преспи там. Обясни на Диклан два пъти, в случай че не е схванал от самото начало. Той се запъти към Фиона, която помагаше на Лар.

— Може ли да поговорим?

— И още как — зарадва се Фиона.

— Благодаря — каза му, докато излизаха от кабинката. — Настояваше да изброя четири големи града в Тенеси. Не се сещам нито един. Има ли случайно Тенеси сити?

— Не мисля, но там са Мемфис, Чатануга и Нашвил.

— Измисли още един, Диклан, моля те.

— В този щат ли е Ноксвил?

— Обичам те! — възкликна Фиона и го целуна по носа.

— Почакай! — хвана я за ръката Диклан. — Почакай малко! Чудех се, след като Барбара няма да си е вкъщи тази вечер, дали мога да остана в апартамента?

— Мислех, че никога няма да поискаш — отвърна Фиона.

Чу я как рецитира имената на градовете в Тенеси, докато мери кръвното на Лар и го уверява, че определено ще доживее да види всички тези места, стига да спести малко от залозите за конни състезания, за да събере за екскурзията.

Диклан се запъти да звънне на родителите си, че тази нощ е дежурен. Друго обяснение просто нямаше да приемат.

 

 

Отначало се притесняваха. Отлагаха момента с дребни закачки. Накрая Фиона пое инициативата.

— Защо не занесем чашите с вино в спалнята? — предложи тя.

После всичко си дойде на мястото. Лежеше буден и гледаше заспалата с глава на гърдите му Фиона. Мислеше си как щастието, изпитано във влака от Галуей, е било бледа репетиция за блаженството, което изпитва сега.

Събудиха се късно и се наложи да тичат за автобуса. Струваше им се, че всички в клиниката са посветени в тайната им. Но навярно грешаха. Дали знаят, или не, нямаше значение. Диклан би се гордял да им каже. След два дни Фиона щеше да му гостува на Сейнт Джарлатс Кресънт, за да се запознае и да вечеря с родителите му. Нищо не може да помрачи живота му.

 

 

Моли си направи нова прическа специално за случая и предупреди сто пъти Пади, че за вечерята трябва да си сложи сако и вратовръзка. Изглади ленените салфетки за маса, които им бяха сватбен подарък и не бяха използвани никога.

Охранителят Тим обеща на Диклан да му заеме колата си за няколко дни.

— Включен ли съм в застраховката? — попита Диклан и му се прииска поне за миг да забрави предпазливостта.

— Разбира се. Имаш официалната ми благословия да караш колата. А и ти не си от най-лудите шофьори, нали? — засмя се Тим.

Диклан отрепетира маршрута, за да не изглежда пълен аматьор. В деня на знаменателната вечеря забеляза, че Фиона е с нова прическа и си е донесла официално облекло — бледожълта копринена рокля и сако. Най-официалният й тоалет. Донякъде прекалено елегантен. Майка му може да се хване и за това. У дома изкъпаха и сресаха Димпълс и категорично му забраниха да се намества в любимия си стол. Предупредиха приятеля на татко Мати Скарлет да не идва да кани Пади на халба бира. На закуска майката на Диклан се появи с червило. Обясни им, че репетира, понеже обикновено не си позволява такива волности. Облегна прясно коафираната си глава на рамото му и помоли да й каже, че е прекрасна, че я обича и никога няма да ги изостави. Той, разбира се, само се усмихна глуповато и изпелтечи, че вечерята ще мине чудесно.

Денят му се стори безкраен. Боби Уолш се оплакваше от болки в гърдите, а съпругата му се заканваше за нищо на света да не го пусне в онова отделение, където приемат хора от всички краища на страната и Бог знае от какви други държави. Оттам щял да излезе много по-зле, отколкото е влязъл.

На Диклан му се искаше синът им Карл да е с тях, та да поуспокои майка си.

За втори път, откакто работеше тук, се улови, че често поглежда часовника. Най-сетне дойде време да си върви. Гордо отвори вратата на колата на Тим, за да седне Фиона. Неговата приятелка. Поеха весело към Сейнт Джарлатс Кресънт. Фиона щастливо обсъждаше отминалия ден. Какъв невероятен човек е Лар, с колко много информация може да те засипе. Как госпожа Уолш, ужасната съпруга на Боби въздишала демонстративно и мърморела, когато Лавендър й връчила листа с препоръчителната диета за Боби.

— Поне сте ирландка. Това може да ви се признае — заключила накрая.

— Пред Аня, представи си! Тази жена е истинско чудовище — възмущаваше се Фиона.

След малко забеляза, че Диклан не отговаря.

— Много ли бърборя? У вас ще съм по-мълчалива — обеща тя.

— Не, моля те. Бъди каквато си. Само дето ще разбереш, че и те са си те — тъжно я предупреди Диклан.

— Нали са ти майка и баща. Няма начин да не ги заобичам. Те са те създали. Има ли причина да не ги харесам?

— Непохватни са и стеснителни. Не са нормални и естествени като твоите.

— Божичко, Диклан! Престани, моля те! Няма нормални родители. Всичко ще бъде наред.

 

 

На Сейнт Джарлатс Кресънт Моли и Пади бяха готови. Кухнята грееше с прасковените си стени и белите первази на прозорците. Пъпешът беше нарязан и върху всяко парче се мъдреше захаросана черешка. Избраното лично от майстор месаря Пади Карол говеждо се печеше в тавата. Пропуснали ли са нещо?

— На кучето ще му се припишка още щом пристигне момичето — заяви Моли.

— Права си, ще го изведа сега — съгласи се Пади Карол, комуто вечерта се струваше безкрайна още отсега.

— Но не закъснявай! — подвикна му Моли.

Пади сложи нашийника на голямото куче и го поведе навън. Пред портата Димпълс видя как някаква котка се прокрадва по улицата. Изръмжа. Пади не му обърна внимание. Не разбра какво предвещава ръмженето. Котката се стрелна през пътя, а Димпълс се втурна след нея, сподирян от влачещата се каишка. Събитията се развиха пред очите на Пади като на забавен каданс. Задалата се от кръстовището кола се опита да избегне кучето и се заби право в стълба на лампата. Пади чу дрънченето на счупените прозорци, скърцането на бронята и видя кръвта на единственото си дете по предното стъкло.

През целия си живот не се беше чувствал толкова безпомощен и ужасен. Не помръдна и когато разкаяният Димпълс се приближи и му лизна ръката.

От мястото до шофьора излезе красиво светлокосо момиче. Лицето и роклята му бяха опръскани с кръв.

— Извикайте линейка — изкрещя тя. — Бързо! Кажете им, че има черепни травми.

Пади разбра, че това е тя, медицинската сестра, момичето, толкова скъпо на Диклан. Искаше да я доведе на вечеря вкъщи, но беше мъртъв. Погледна копнатата му под странен ъгъл глава. Вратът му сигурно е счупен.

Закрачи като робот към къщата. Заобиколи Моли, излязла да види какво става.

— Влез вътре, Моли — помоли я и грабна телефонната слушалка.

Тя обаче не го послуша и докато диктуваше адреса, видя как жена му закрива лице с длани и невярващо се взира в колата, където приклекналата Фиона говори нещо на шофьора през счупеното стъкло. Обясняваше на Диклан, че линейката е на път. И колко много го обича.

Димпълс разбра, че нещо не е наред, но не знаеше точно какво. Приседна тъжно до парапета и с огромен интерес задуши долитащата миризма на печено говеждо.

Пади донесе одеяло. На улицата се струпаха хора. Фиона хладнокръвно овладяваше положението.

— Не ни чува — обясни на Моли. — В безсъзнание е, повярвайте ми. Линейката ще пристигне всеки момент.

И като по чудо тя наистина се появи.

Медиците с облекчение установиха, че сред множеството има медицинска сестра, която се е погрижила за всичко. Фиона удържаше назад тълпата, успокояваше и запазваше самообладание. Увери ги, че тя има само повърхностни рани на челото, за които ще се погрижи, щом поемат към спешното отделение. Искаше да ги придружи, когато извадиха тялото през счупеното предно стъкло, но разбираше, че е по-необходима на родителите му.

— Как е? — попита един от медиците.

— Слаб пулс.

— По-добре от нищо — каза с бледа усмивка и се насочи към полицаите в патрулната кола, които вече бяха започнали да вземат показания.

— Може ли да поговорим вътре? — попита. — Това са родителите на Диклан, сигурно искат да поседнат вкъщи след преживения шок.

Помогна на Моли да се прибере, зави коленете й с одеяло и й разтърка ръцете. Пое чашка уиски от мъж на име Мати, за да върне цвета по лицето на Пади Карол. После изключи фурната, където се печеше огромният говежди бут. Сетне подхванаха безкрайните обяснения как кучето видяло котката и изтичало на платното, а синът зърнал кучето, свил, за да не го прегази, и се блъснал в електрическия стълб.

На няколко пъти Фиона излиза да се обади на приятелка в болницата за повече информация, отколкото щяха да й дадат от рецепцията. Новините бяха в реда на нещата. Поставили го на командно дишане, но изгледите били добри, фрактура на черепа, счупена ръка, но без вътрешни наранявания. Чак на следващия ден щели да позволят посещения.

В единадесет, пет часа след като пристигна на Сейнт Джарлатс Кресънт, Фиона разговаря за последно и с приятелката си, и с рецепцията. И двата източника съобщиха, че Диклан ще живее. Извадиха говеждото от фурната, седнаха и го изядоха с резени хляб и масло. Остана да спи там, в къщата, където се беше родил и отрасъл Диклан. Успя дори да поспи малко в леглото му.

В болничното легло Диклан спеше спокойно и сънуваше клиниката. Беше се проснал на пода и се протягаше към бюрото, а Хилари му обясняваше да лежи мирен и да остави природата да свърши своето. След няколко безуспешни опита той в крайна сметка реши да я послуша. Хилари обикновено не грешеше.