Гоце Смилевски
Разговор със Спиноза (3) (Роман-паяжина)

Херем

Човекът, който в тази априлска вечер на 1656 година се появи в дома на Франс ван ден Енден, се казваше Акципитер Бигл. Според неговите думи е роден тридесет и шест години по-рано в Македония, една от провинциите на Отоманското царство. В неговия край турците имали обичай да отнемат децата от майките им, после ги отвеждали в Истанбул, променяли вярата им на мюсюлманска, променяли името им, говорели им само на турски, за да забравят майчиния език. След това ги обучавали да бъдат най-сурови воини и ги изпращали в родните им места да се борят против своите хора. Не помнеше на колко години е бил, когато са го отмъкнали от дома му, но предполагаше, че е бил на не повече от пет. В Истанбул научил турски, но забравил македонски, бил обрязан, изучавал Корана и така напуснал православната християнска вяра, дали му име Мехмед, а забравил своето, с което го наричала майка му. От майчиния си език помнел само две думи — ястреб, птицата, която опитомил като дете и която кацала на главата му и го чешела с клюна по темето; и Бигла, планината, в чиито падини се намирало родното му село. Освен че турците го учели да си служи с нож (живо разказваше упражненията — първо им давали да касапят мъртъвци, а после ги водели по места, където семействата оставяли своите престарели роднини — турците карали младите воини да се нахвърлят на старците и върху тях да упражняват своята кръвожадност), един от младите воини със славянско потекло от Македония скришом го водел при кабалиста Моше бен Елохим, който живеел на брега на Босфора, за да го учи на иврит, а му разказвал и за Зохар^[1], и за Сефер Йецира^[2].

Когато станал на шестнайсет години, бил изпратен да воюва някъде на запад, където с другите воини пристигнали след няколко дни езда — палили села, насилвали, убивали и ограбвали. Една сутрин нападнали планинско село, всеки от воините си избрал по една къща. Докато Акципитер Бигл (по това време все още Мехмед) гледал как къщата, която запалил, гори, а в двора вече се търкаляли три мъртви тела, един ястреб кацнал на главата му и го почесал по темето; тогава младият войн разбрал, че е убил майка си и братята си. Вечерта се събудил, убил другите воини и с ястреба на главата си заминал на кон на юг. Ястребът летял с него и му показвал посоката накъде да вървят, за да стигнат до море; от Македония преминали в Гърция, в Солун продал коня, защото му трябвали пари, за да пътува с кораб, и един четвъртък със своя ястреб пристигнал във Венеция. В Италия се сприятелил с кабалисти и знаейки иврит, научил и латински и променил името си на Акципитер (на латински — ястреб) Бигл (от планината, където бил роден). Докато обмислял дали да остане завинаги във Венеция, ястребът му умрял и той видял в това знак, че трябва отново да тръгне на път. В Лайпциг станал член на розенкройцерите, в Париж — на масонска ложа, а в Лондон бил близък и с кабалистите, и с масоните, и с розенкройцерите. За да има от какво да живее (казваше, че като наемен войник бил научен само да убива), станал троен шпионин: на кабалистите предавал знанията на масоните и розенкройцерите, на розенкройцерите — знанията на масоните и кабалистите, а на масоните предавал тайните на кабалистите и розенкройцерите. Не криеше: винаги, когато смятал, че е необходимо — убивал. Но под необходимост не разбираше убийство за пари; откакто престанал да бъде войнът Акципитер Бигл, убивал само за знания. Във Венеция убил един маг, който имал рецепта как от живак може да се направи злато, но не му давал рецептата; в Лайпциг убил един розенкройцер, който не искал да му даде камъка за постигане на невидимост; в Париж убил някакъв масон, който твърдял, че притежава карта за достигане до място, където не съществуват времето и пространството, а в Лондон — един кабалист, който твърдял, че от калта в своя двор може да се създаде Голем^[3], но не му позволявал да прекрачи входната врата. Беше искрен, като признаваше, че със знанията, придобити от убийствата, не е успял да направи злато от живак, камъкът, вместо да го превърне в невидим, само скъсал джоба му, картата на масона го отвела не там, където липсват времето и пространството, а до място, където селяните изхвърляли мъртвите си коне и волове, нито пък от калта успял да направи човек. У него имаше нещо много по-интересно от целия му живот и това бе неговото учение — на пръв поглед бъркотия от ученията на кабалистите, розенкройцерите и масоните, но все пак много по-различно. Твърдеше, че са съществували хора още преди Адам и Ева, което не бе необичайно — така твърдеше всеки умен човек, който не се плашеше от религиозните фанатици, но той казваше, че първите хора са произлезли от маймуните. Убеждаваше ни, че при внимателно сравняване на човешки и маймунски скелет и на маймунски и човешки органи всеки би достигнал до същото заключение. Обясняваше, че Бог първо е създал само едно зърно материя и от това зърно е започнало всичко. Това зърно експлодирало с огромна енергия, след експлозията се разширило до пределните граници, разрешени от Бог, а при съединяването на най-дребните частици, невидими с просто око, се образували все по-големи и по-големи тела. Разширението продължило милиони години и когато завършило, започнало охлаждането на сътворените обекти — Земята и другите небесни тела. Акципитер Бигл от Амстердам замина два дни по-късно, казвайки, че отива там, където е най-необходимо да достигне неговото учение — в Мадрид, в сърцето на Инквизицията.

Не можех да повярвам в това, което казва Акципитер Бигл, защото не вярвах в нищо, което не мога сам да изпитам. Но все пак неговите идеи ми се сториха интересни, като на шега ги разказвах на своите познати, те се ужасяваха от такива твърдения, но за всичко, което бях говорил, научиха бързо и равините.

Рави Мортеира влезе една сутрин в магазина и вместо, както обикновено, да поиска черен пипер, тютюн или пък синапово семе, помоли да ме навести вкъщи същата вечер. По гласа му, по трепкането на дясното му око и по начина, по който затвори вратата след себе си, можех да предполагам за какво иска да разговаряме.

Вечерта почука на вратата, докато разглеждах рисунка на маймуна, направена от Клара-Мария ван ден Енден. Помолих я да я нарисува за мен, след като Акципитер Бигл ме заинтригува със своите идеи за произхода на човешкия род. Клара-Мария, която рисуваше също така добре, както говореше езици и свиреше, нарисува маймуната с червен молив, а изразът на лицето бе като на темерут човек, така че не можеше да се разбере дали е човек с маймунски черти, или маймуна с човешки образ. Знаейки, че рави Мортеира чука на вратата, обърнах рисунката наопаки върху масата и отидох да отворя.

— Ти най-добре знаеш, Барух, колко много вярвах в теб и това, че няма да станеш равин, е само защото баща ти нямаше достатъчно пари да плати за обучението ти. Освен това дядо ти Аврам, чичо на баща ти, беше мой най-добър приятел — говореше, сучейки брадата си с палец и показалец. — Но сега, през последните няколко седмици, се чуват странни работи за теб, Барух.

— Странни?

— Казват, че си твърдял някои неща, които не отговарят нито на Тората, нито на писанията на нашите мъдреци и пророци.

— Бих искал да чуя от твоята уста какво говориш на другите млади евреи.

— Казвам им, че е имало хора и преди Адам и Ева. Че Бог е създал само едно зърно материя, а от него всичко е продължило от само себе си в течение на милиони години.

— Значи светът не е създаден за седем дни? — разфуча се старецът.

— Светът не се създава така лесно — казах.

— Барух — викна рави Мортеира, откъсвайки с палец и показалец няколко косъма от брадата си. — Кажи ми още наистина ли си твърдял, че човекът е произлязъл от маймуната?

Тогава взех рисунката, която лежеше обърната наопаки върху масата, и я поднесох пред лицето на рави Мортеира.

— Погледнете колко си приличате — казах, гледайки ту равина, ту нарисуваната маймуна. — Като братя. Как би могло след такава прилика да твърдим, че човекът е създаден от Бог, като е толкова очевидно, че е произлязъл от маймуната?

Дланта на рави Мортеира бързо и силно ме удари по лицето. Старецът се обърна, излезе и повече никога не се появи в моя магазин да потърси синапово семе, черен пипер или пък тютюн.

Седмица по-късно равинският съвет решил да бъда отлъчен от еврейската общност и няколко дни след заседанието на съвета решението било прочетено в синагогата. Как е протекъл херемът, самият акт на обявяване на отлъчването, научих по-късно от брат си Габриел. Вярващите държали в ръцете си запалени черни свещи, докато един от равините отворил табернакула, допирайки свещените книги. След това рави Мортеира прочел текста на отлъчването:

„Членовете на равинския съд, знаейки отдавна лошите помисли и дела на Барух де Спиноза, се опитваха по различни начини и с различни обещания да го отвърнат от неговите лоши пътища. Но не успявайки да го накарат да промени своите грешни пътища, а точно обратно, получавайки всеки ден все по-сериозни известия за богохулната ерес, която практикува и подбужда, и за неговите чудовищни дела и кощунства и имайки безброй свидетели, достойни да им се вярва, бяха убедени в истината; и след като всичко бе разследвано в присъствието на почитаемите равини, те решиха с тяхно съгласие споменатият Спиноза да бъде отлъчен и низвергнат от народа на Израил. Според присъдата на ангелите и по решение на мъдреците ние отлъчваме, изхвърляме, проклинаме и осъждаме Барух Спиноза, в съизволение с Бог, благословен да е, и със съгласието на цялата света общност, и пред тези свещени свитъци с шестстотин и тринайсет повели, записани в тях. Проклет да е денем и нощем, проклет да е, когато спи и когато се буди. Проклет да е, когато заминава някъде, и проклет да е, когато се връща. Бог няма да го пощади, а гневът Божи и отмъщението Божие ще димят около него и всички клетви, записани в тази книга, ще се стоварят върху него, и Бог ще заличи името му под небосвода. И Бог ще го отдели заедно със злото от всички поколения на Израил, според всички клетви, записани в тази книга на закона. Нареждаме никой да не общува с него нито писмено, нито устно, никой да не живее с него под един покрив, никой да не го доближава по-близо от четири лакти, никой да не чете онова, което е написал.“

Знаех за херема още преди това, така че бях готов да напусна къщата, в която живеех с брат си, защото херемът задължаваше всички мои роднини да прекратят отношенията си с мен. Напускайки дома, взех със себе си част от своите книги, на следващия ден хамали донесоха останалите книги и големия червен ледикант, на който майка ни е родила и Исак, и мен, и Ребека, и Мириам, и Габриел и на който умряха и тя, и баща ми. Отидох да живея при Франс ван ден Енден, който ми предложи да се пренеса при него още докато в Амстердам се говореше, че ще бъда отлъчен и ще трябва да напусна своя дом. Някой ми каза, че от фирмата на нашия магазин „Бенто и Габриел Спиноза“ било изтрито моето име, но аз никога не отидох да видя това. Не видях повече и брат си, за когото осем години по-късно някой ми каза, че е заминал за Барбадос.

Една вечер в дома на Франс ван ден Енден дойде Самуел Казарес и каза, че иска да говори с мен насаме. Каза ми, че го изпраща рави Мортеира. Еврейската общност знаеше в какво положение се намирам и очакваха да проявя слабост и да се покая. Предлагаха ми хиляда гулдена годишно, ако се появя в синагогата и призная, че съм сгрешил, и поискам прошка. Казах на Самуел да предаде на рави Мортеира, че дори и за десет хиляди гулдена не бих сторил това. Самуел рече, че ако не приема предложението, рави Мортеира и рави Абоаб ще поискат от властите да ме прогонят от града с аргумент, че моите твърдения са не само против еврейското, но и против християнското учение, и че бих могъл да разваля и християнската младеж. Казах му да предаде на рави Мортеира моите пожелания за добро здраве.

Хилядата гулдена, които отказах, ми бяха необходими; не точно в момента, тъй като имах нов дом, а и припечелвах от часове по иврит и математика, но нито домът, нито работата ми бяха постоянни. Ако градските власти послушаха рави Мортеира да бъда изхвърлен от Амстердам, не знаех нито къде да отида, нито какво да работя. Една вечер споделих с Франс своите страхове, а той, знаейки за моя интерес към телескопите и микроскопите, каза, че не би било зле да се науча да шлифовам оптични лещи, добавяйки че има приятел, при когото бих могъл да изуча този занаят. Започнах да чета „Астрономия и пречупване“ от отец Щайнер, а после и „За телескопските изкривявания“ от Борелиус и „Оптика“ от Декарт. Моето изучаване на оптиката започна от математическата теория: интересувах се под какъв ъгъл лещите пречупват най-добре светлинните лъчи и ги фокусират. По-късно с помощта на един приятел на Франс, Ян Глаземакер, учих как се изработват лещите: най-напред със секач, смазан със смес от пепел и масло, се отсича парче необработено стъкло. След това лещата се поставя в катран, за да не се измества, докато центриращата ос и шлифовъчният камък изработват грубо радиусите и ъглите. Следва финото шлайфане, при което се дообработват радиусите и ъглите. Най-накрая се използва карборунд и смазочна прах за дообработка на лещите.

Един четвъртък в дома на Франс дойде негов приятел от Мадрид, Франсиско Монрос, който изучаваше полета на насекомите. Каза, че се е запознал с Акципитер Бигл, пристигнал в Испания няколко месеца преди това, който по това време записвал своите твърдения за произхода на човешкия род и за продължението на света с надежда да ги публикува, вярвайки, че с тях ще разколебае вярата на хората в религиозните догми и така ще срути мощта на Инквизицията. Франсиско Монрос напусна Амстердам няколко дни по-късно, след като описа подробно в няколко бележника полета на един вид пеперуди, за които твърдеше, че живеят само в тази област. Само няколко дни след неговото заминаване до нас достигна вестта за края на Акципитер Бигл. Инквизиторският съд го изгорил един следобед в Мадрид, след като открили в една печатница неговите книги „От маймуната до Адам“ и „Кратка история на времето“. Престанах да разпространявам идеите на Акципитер Бигл за произхода на човешкия род и за продължението на света, които разказвах на моите познати като шеги.

Все пак, когато заканите на равините да се обърнат към градските власти, за да бъда прогонен от Амстердам, се засилиха, а това бе направено с цел да се покая, разбрах, че ще трябва да замина. Алберт Бурх, с когото изучавах латински при Франс, каза, че ще ми намери нов дом. Баща му, Конрад Бурх, бе съдия и един от най-богатите хора в Амстердам. Една от техните къщи се намираше в село близо до Амстердам. Непосредствено до селото бяха гробищата на амстердамските евреи, където бяха погребани и Хана-Девора, и Михаел Спиноза. В това село, Аудеркерк, където въздухът беше лек като перо на гълъб, се преместих в края на 1659 година.

Помня нощта преди заминаването от Амстердам. В къщата бяхме само Клара-Мария и аз — баща й и сестрите й трябваше да се върнат на следващата сутрин от Антверпен, където бяха при роднини. Клара-Мария свиреше на лютня в съседната стая, а аз се опитвах да преодолея гнева и страха — и само от време на време забелязвах, че отново и отново ту свивам пръстите си в юмруци, ту ги отпускам.

Търсене на въздух

Представяш ли си я, Спиноза? Представяш ли си как я доближаваш, докато погледът й бяга от твоите зеници, докато диша като че ли преглъща въздуха, представяш ли си как бавно я събличаш и тя започва да прави паузи между вдишването и издишването, между издишването и вдишването, като че ли търси и вдишва въздуха някъде отдалеч, след това се събличаш бързо, представяш ли си как бавно лягаш върху нея и чувстваш топлината на бедрата й, представяш ли си как постепенно проникваш в нея и дали с това твоите представи свършват, или ръката ти прави последно движение по твоя фалос и спермата бликва от него?

Поемане на дъх

Лежах на червения ледикант. Пръстите ми бяха свити в юмрук. Едва дишах, едва поемах въздух с ноздрите. Трябваше да замина от Амстердам, а не знаех какво след това.

В съседната стая Клара-Мария свиреше на лютня.

* * *

Но всичко можеше да бъде по-иначе, Спиноза, ако си представим какво си си представял — как лежиш с корем, мокър от излятата сперма; да си представим, че чуваш стъпки, някой чука на вратата, вратата се отваря и в стаята влиза Клара-Мария.

— Не мога да спя — би казала тя. — Пълнолуние е.

Ти отмяташ одеялото от тялото си и сядаш в леглото, тя те пита дали и ти не можеш да спиш при пълнолуние, а ти й отговаряш, че въобще не можеш да спиш. Тя иска да запали свещ, а ти си помисляш, че може би ще види корема ти, мокър от сперма, казваш й, че лунната светлина е достатъчна, тя сяда до теб на леглото. Бихте могли да мълчите, би могъл да чуваш нейното дишане, Спиноза, би могъл да се питаш дали и тя чува твоето дишане, или нейните мисли отиват към представи, формират събития, които биха могли да се случат един ден.

Мълчите, ти чуваш нейното дишане, като да преглъща нещо. Би могъл да се засрамиш, Спиноза, да благодариш, че по случайност е нощ и че свещта не е запалена, та Клара-Мария не ще види червенината, която облива лицето ти; ти знаеш, че тя има добро обоняние и разпознава миризми, а тя би могла да премълчи, но би могла и да каже:

— Нещо особено ми замириса.

А ти би могъл да помислиш, че дотогава тя никога не е помирисвала сперма и не може да разпознае миризмата й, какво би казал тогава ти, Спиноза, би ли казал:

— Това е миризма на сперма.

Тогава тя би се изчервила, би се досетила какво е чела за спермата в „За телесните течности“ от Цветаниус, би си спомнила как тайно от домашните е прелиствала страниците на книгата, следователно първо би се изчервила от преживяването, че е заловена, докато чете книгата, а след това би продължила да се изчервява заради самата мисъл, че е близо до сперма, а след това би пламнала от изчервяване, като си спомни страниците за онанирането в книгата на Цветаниус: „Спермата може да се излее и при онаниране. Онаниране е движение с ръка по половия орган, докато онаниращият си въобразява греховни сцени как неговото тяло се сношава с друго тяло.“ Би наблюдавала твоето смущение, питайки се какво е минавало през главата ти минути преди да влезе в стаята, би могла да стане и да изтърчи от стаята, а след това да се заключи в своята стая, да слуша как силно и високо, чак в гърлото, бие сърцето й, докато някъде в нея ще се борят отвращението от телесността и копнежът по нея. Тя навярно не би заспала тази вечер, би лежала в леглото, завита с одеяло, чиито краища ще придържа здраво с ръце, като да очаква, че някой ще го дръпне от нея.

А би могло и да е по-иначе, би могло да бъде съвсем различно — когато почувства непознатата миризма, тя би могла да приближи главата си до теб и да каже:

— Ти ли миришеш така… Странно миришеш.

А след това, без да й кажеш каква е тази странна миризма, Клара-Мария би вдигнала краката си на леглото и би се облегнала на стената.

— Доколко може да се опознае нещо чрез неговата миризма? — би те попитала Клара-Мария тогава.

Следа и същност

Нищо не може да се опознае по миризмата. Тъй като нищо не може да се осмисли чрез сетивното възприятие. Чрез сетивата не можем да опознаем нищо, тъй като докато се опитваме да схванем същността на нещо, винаги вместо него ще улавяме ефекта, което това нещо оставя върху нашето тяло, но това не е истинско опознаване, а само възприятие на отпечатъка, обикновена следа от въздействието на нещо физическо върху друго физическо. Представата, получена чрез сетивата, никога не е същността на нещо, а само негово явление.

Мирис

Защо би казал това, Спиноза, защо, след като би могъл да й кажеш, че тъкмо чрез тези следи, чрез тези отпечатъци се схваща и обхваща същността на нещата, че чрез тях се опознава субстанцията.

Да, Спиноза, защо не би й казал, че тъкмо чрез сетивата се получават истинските знания.

— Да, Клара-Мария — би й казал, — чрез миризмата може да се опознае част от същността на нещата.

И тогава Клара-Мария би започнала да се приближава към теб, да мирише твоята коса, би доближила с носа си рамото ти, а след това би хванала ръката ти, би помирисала пръстите.

— А останалата част от същността на нещата? Как би могла да се осмисли оставащата част от същността на нещата?

Знание

Ние можем да разберем нещата по два начина: или ги разбираме съотнесени към определено време и място, или ги схващаме като част от Бог и като произтичащи от детерминираността на божествената природа. Само чрез втория начин разбираме нещата истински — тогава ги схващаме в контекста на вечността и техните идеи съдържат в себе си вечната и безкрайна божествена същност. Самата наша душа е идея; тя е модификация на Бог в атрибутите на мисленето, както нашето тяло е модификация на Бог в атрибутите на пространството. Целта е да се тръгне от душата и тялото, които са само модификации, и чрез атрибутите да се достигне до идеята за тях в Бог, до самата чиста същност. Затова от първия вид познание, което е несъвършено, трябва да тръгнем към втория и след това към третия вид позна…

Сетива

Не, Спиноза, забрави за атрибутите, субстанцията, за същността, забрави за видовете познания. Погледни я в очите, нека се срещнат погледите ви в полумрака и й кажи, че втората част от същността на нещата се открива чрез зрението. И тогава вземи главата й в дланите си, приближете се до прозореца, там, където лунната светлина е по-силна, гледайте се дълго един друг. Гледайте се дълго един друг в зениците, почувствай колко прекрасни са тези преходни мигове, Спиноза, погледът й, който се променя всеки миг, който умира всеки миг, който след всяко примигване вече не е същият, а друг и все пак неин, вгледай се и в ноздрите й, в начина, по който вдишва и издишва, в повдигането и спадането на гърдите й, изживей преходността, Спиноза, разреши си да те боли от преходността.

Тогава тя би те попитала:

— А останалата част от същността? Как се открива останалата част от същността на нещата?

— Чрез звука — би могъл да кажеш, а би могъл и да премълчиш отговора, би могъл да кажеш „А“ и отново „А“ и да слушате звука със затворени очи. А тя би взела ръката ти, би поставила ухо върху пулсиращата вена на твоята лакетна свивка, би слушала движението на кръвта.

— Как бие сърцето ти — би казала.

Ти би могъл да обхванеш главата й и да я положиш на лявата си гръд, там, където най-силно се чува биенето на сърцето, а своята глава би подпрял върху лявата й гърда и двамата бихте замрели в слушането, в движението на кръвта, в пулсирането на живота.

— А след това, как се осмислят нещата след това?

— Чрез вкуса — би казал ти и бавно би докоснал пръстите й, би ги поднесъл до устните си, би почувствал потрепването на нейното тяло, би докоснал с език затворените й очи, а когато я целунеш, тя ще вярва, че те опознава чрез вкуса на устните ти, докато чувства как тялото й олеква като сапунен мехур. Ти би очаквал да те попита как може да се дооткрие същността на нещата, но тя би останала все така смутена, тя би застинала в целувката като при последно прекрачване през прага на детството.

— С допир — би казал ти, откъсвайки своите устни от нейните.

— Как е допир? — би попитала тя, отронвайки думите през бавни вдишвания.

— Това е последната част от сетивното опознаване на нещата, — би казал ти и бавно би съблякъл своята дреха, би докоснал нея, събличайки дрехите й, а след това бихте започнали да откривате синхрона на своите тела в движенията и в миговете покой, в напрягането и отпускането, в конвулсиите и успокояванията, в болката и удоволствието.

Бихте лежали един до друг тази вечер, гледайки как сребърната светлина на луната се сменя от заревото на зората, Клара-Мария би те питала дали има още нещо отвъд сетивното опознаване, а ти би й говорил за ясните и разграничаващи идеи, за адекватните идеи, би й обяснил трите вида познание, но не би ги подреждал йерархически, Спиноза, защото, ако ти самият вярваш в постигането на нещо, което е вечно и безкрайно, следователно нещо, за което не съществува нито време, нито пространство, как тогава, ако се стремиш натам, където няма пространствено измерение, можеш да степенуваш нещата, да поставяш едно знание пред друго, да поставяш един вид познание по-ниско от друг вид познание?

Какво би станало след това, Спиноза? Би ли напуснал Амстердам? И може би вече никога не би се върнал, уплашен от извършеното, уплашен от това, което би трябвало да последва началото, искайки по-бързо да загубиш онова, което така или иначе трябва да бъде загубено, защото е преходно, а не вечно? И не би мислил за нея, нито пък би помислил за какво мисли Клара-Мария в този миг, докато ти си далеч, а тя стои край прозореца и мисли как за някои е толкова лесно, а за други толкова трудно да забравят. Или би напуснал Амстердам, но все пак би се връщал, когато Франс ван ден Енден отсъства, би оставал привечер с Клара-Мария, откривайки, отново и отново, звуците, докосванията, вкусовете, образите, ароматите…

* * *

А ти наистина ли мислиш, че бих се отдал на преходни неща, които се възприемат чрез сетивата?

* * *

Но нима това е важно, Спиноза, нима е важно, че тези неща са преходни; защо собствената преходност да премине в размишления за вечните неща (след като те и бездруго са вечни), а да се пропуснат преходните неща, онези, за които е необходимо изключително внимание, за да бъдат забелязани, тъй като се раждат и умират за миг; защо да се копнее по познанието на субстанцията и същността и заради това познание, познание на нещо, което съществува независимо от теб, да се пропусне една малка промяна в усмивката на Клара-Мария; защо да копнееш да разбереш как субстанцията се проявява в атрибутите, вместо да копнееш да разбереш какво в действителност съдържат въпросите на Клара-Мария; защо залудо да се стремиш към вечното и безкрайното, докато би могъл да изпиташ пулсирането на ограниченото и преходното, тъй като то трае само миг?

* * *

Затова, защото душата се опазва толкова повече, колкото повече познания за вечните неща побира в себе си. Колкото повече адекватни идеи владеят ума, толкова повече той опазва Божия атрибут на мисленето след смъртта на тялото.

* * *

А защо да не смятаме, че тъкмо следите на преходните неща продължават да съществуват, че при нашето възприятие на субстанцията като нейни модификации не можем да я видим такава, каквато е, а виждаме само следите от преходните неща в нашата душа — нечий поглед, който ни гледа дълбоко зад зениците, а след това пада на земята, смутен от собствената си мощ на проникване.

Би могъл да разбереш, че привикването с преходните неща, примирението, че можем да притежаваме и да живеем само с преходните неща, е толкова просто, просто като да изпиеш чаша вода или да скочиш в някой от каналите на Амстердам с привързан около шията камък. Бихте могли да седите в ъглите на стаята, единият да мълчи, а другият да гадае мислите на този, който мълчи — и да се изненадвате колко кратко живеят мислите. Бихте могли да гледате в безкрайното небе (нима е безкрайно?) и да търсите звезди, на които приличате, да се разполагате сред съзвездията.

Мога да си представя как се отдавате на преходните неща: стоите двамата, Клара-Мария и ти, загледани как преминават облаци по небето, как оформят краткотрайни образи, а след това се разтварят един в друг, изчезват, виждам ви как сами създавате преходни неща, как една нощ оплождаш утробата на Клара-Мария. Виждам как се грижиш за сина си, как си до него, когато прохожда, как по-късно го учиш какво означава думата „преходно“ и какво „вечно“. И сам ще бъдеш изненадан, че ще му обясняваш преходността, преди да обясниш вечността, и то по-дълго и с по-голямо удоволствие.

Представям си как ще започнеш да се радваш на преходните неща, как преставаш да се плашиш от преходността на нещата, виждам ви с Клара-Мария как с побелели коси и бавни, несигурни стъпки крачите по тесните улички на италианските градове, гледаш къщите с олющена боя (във Флоренция една портокалова къща с акации отпред ще ти припомни твоята родна къща), виждам ви как присядате на пейка някъде в Рим, Вечния град, ти се навеждаш, откъсваш едно жълто цвете и го подаваш на Клара-Мария — тя го взема в ръка, гледате как цветето изсъхва и се радвате на неговата преходна красота.

Колко по-различен би бил животът ти, ако би приел, че истинското опознаване на нещата става чрез сетивата, когато тя би дошла в твоята стая.

* * *

Но тя не влезе в моята стая.

На следващия ден напуснах Амстердам.

Там бях започнал „Трактат за усъвършенстване на интелекта“, който по-късно изоставих, написан наполовина, за да се посветя на „Кратък трактат за Бога, човека и неговото щастие“, а към онзи никога повече не се върнах. Онова, което ме интересуваше тогава, беше отговор на въпроса кое наистина е добро за едно човешко битие и как може да се постигне то. Тъй като човекът е животно, което се отличава от другите животни единствено по това, че има ум и е разумно животно, знаех, че доброто лежи в знанието. Интересуваше ме същността на нещата — исках да знам защо и как са такива, каквито са.

В началото на 1661 година се преселих в Рейнсбурх и живеех в една къща в самия край на селото, в която живееше един колегиант, химикът Херман Хоман. В една от задните стаи на къщата подредих своите инструменти за изработка на лещи. При мен често идваха хора, които искаха да имат телескопи, и много повече, които искаха да имат микроскопи. Аудеркерк и Рейнсбурх изглеждаха като пространства, в които времето е спряло. Понякога, когато падаше мъгла, изглеждаше, че и времето е спряло; крачех сам, вгледан в земята, и само прелитането на някоя дива патица ме подсещаше, че съществува и нещо друго, освен мен. Тук разбрах колко различно могат да се развиват идеите по асоциативен път: ако някой от войниците, които познавах в Амстердам, забележеше следа от кон в пясъка, веднага от мисълта за коня би си помислил за конника, а от него — за войната. Селяните пък от конската следа се сещат първо за коня, а от него — за плуг.

Рейнсбурх беше център на колегиантите, към които принадлежеше и семейството, в чиято къща живеех. Колегиантството^[4] беше някакъв подвид на християнството, но напълно се различаваше от останалите християнски секти по това, че колегиантите имаха подчертано лично отношение към и с Бог, като казваха, че за общуването с него не им е необходим посредник. Според тях истинската религиозност се състои в дълбока любов към ближните и към Бога, както и във вяра и уважение към думите на Исус Христос, но отказваха да четат теоложки коментари на тези думи и нямаха свещеници. Вярваха във вътрешното просветление, което всеки трябва да постигне сам за себе си. Събираха се всяка втора неделя, сядаха в кръг и започваха да пеят, след това поставяха няколко свещи в кръга и потъваха в мълчание, очаквайки да им се яви Бог, а когато им се „явяваше“, започваха да се тресат и да повтарят това, което Бог им казва. Освен тези смешни прояви, които несъмнено произтичаха от някои дълбоки неизразени афекти, които ми бяха противни, у тях имаше нещо, за което бих казал, че ми харесва, това беше пълната свобода, която си разрешаваха един на друг — всеки имаше право да вярва в каквото иска и никой не можеше да оспорва това право на другия.

Тук започнах да чета „Диалози за любовта“ от Юда Абраванел, където той в диалозите на Фило с неговата любовница София казваше, че Бог е Всичко-във-Всичко и че само с интелектуална любов към Бога можем да постигнем сливане с Божия ум.

Един от тях беше Теодор Керкринк, който по-късно се ожени за Клара-Мария ван ден Енден и с когото се бях запознал в дома на Франс, където му преподавах математика. Посещаваха ме и моите приятели, а имах часове и с млади студенти по философия. Един от тях беше Йоан Казеариус, който бе десет години по-млад от мен — беше роден в 1642 година в Амстердам, а сега следваше философия в Лайден. В началото беше решил да идва два пъти седмично от Лайден, за да го обучавам по картезианска философия, но после се премести при мен в Рейнсбурх. В лекциите, които му изнасях, се концентрирах върху втора и трета част от „Принципите на философията“ на Рьоне Декарт. Момчето очевидно не се интересуваше от философия, от всички идеи, дефиниции, аксиоми и идеи на Декарт, на Йоан най-много допадаше теорията за причината за движението на кометите. Това, че преподавах всеки ден на това момче и че живееше в една къща с мен, започна да ми създава известни неприятности, тъй като се пови някаква интелектуална завист у моите приятели. Те не можеха да преживеят завистта, че Йоан всеки ден може да слуша моите лекции, посещаваха ме и ме уверяваха, че младият човек трябва по-бързо да напусне къщата, в която живеех. Това пишеха дори и в писмата, които ми изпращаха. На моите приятели изпращах части от „Етиката“ и те ме информираха как разбират моето учение. Симон де Фрис ми писа:

„В нашата група заниманията протичат така. Един член (спазваме определен ред) чете и обяснява как разбира прочетеното. След това, ако не сме доволни един от друг, записваме това, което обсъждаме, за да ти пишем за неразбирането, а ти да ни отговориш, та да ни стане ясно. Все пак щастлив, прещастлив е твоят приятел Казеариус, с когото живеете под един покрив и който може да разговаря с теб за най-висшите неща по време на закуска, на вечеря или докато се разхождате. Но въпреки че сме физически далеч, ти си постоянно в моите мисли, особено когато съм потънал в твоите съчинения и ги държа в ръцете си.

Твой

Симон де Фрис“

Веднага отговорих на Симон:

„Получих твоето писмо, което дълго очаквах. Заради него и заради твоите сърдечни чувства към мен приеми моите топли благодарности. Също като теб съжалявам, че ми липсваш, но все пак съм щастлив, че моето учение до късно през нощта е от полза за теб и нашите приятели, защото по този начин разговаряме, докато сме разделени. Няма причина да завиждаш на Казеариус. Никой не ми създава по-големи проблеми от него и няма никой друг, с когото трябва да бъда по-внимателен. Затова трябва да предупредя теб и всички наши приятели да не разговаряте за моите идеи с него, докато не стане по-зрял. Той е все още по детски нестабилен, повече се увлича по необичайното, отколкото по истината. Но се надявам, че след няколко години ще поправи тези младежки грешки. Все пак, доколкото мога да преценя неговите вродени способности, сигурен съм, че скоро ще стори това. А неговият талант ме кара да го харесвам.

Твой

Б.“

На следващия ден все пак казах на Йоан Казеариус, че повече не мога да му преподавам за Декарт и че е време да се върне към обучението си в Найден.

Форма

Страх ли е това, Спиноза?

Представям си как Йоан влиза в твоята стая, казва ти, че не може да спи, и сяда на стола до леглото ти. Не би могъл да видиш лицето му, зад него е лунната светлина, но затова пък той съвсем ясно би виждал твоето лице. Йоан би почувствал миризмата във въздуха, но би премълчал това, а и ти би разбрал, че го премълчава, по промяната в ритъма на дишането му. Казва ти, че иска да те пита нещо, и замълчава, а ти се опитваш да разбереш какво иска да те пита, преди да го чуеш, мислиш си, че може би ще те пита нещо, от което да се изчервиш, а той ще те пита за сетивните неща. Ти ще му говориш за разликата между форма и материя, ще му обясняваш, че формата е ограничаване, а ограничаването е отрицание, той би те питал дали това означава, че и тялото е отрицание, а ти би му отговорил, че разгледано само за себе си, тялото е отрицание, но че тялото и духът съставляват един индивид, а човешкият дух е самата идея на човешкото тяло за Бог.

— Но дали и човешкото тяло е идея за Бога?

— Не, вече ти казах: човешкият дух е самата идея на човешкото тяло за Бог.

— Значи тялото не съществува за Бог? Заради това ли е отрицание?

— Бих искал да помисля за това, — би казал ти. — Не бих могъл да ти отговоря веднага. Сега бих могъл да ти кажа само, че онова, което ограничава, онова, което е ограничено, това е отрицанието. Тялото е отрицание, тъй като не е безкрайно.

— Значи трябва да искам тялото ми да е безкрайно, за де не бъде отрицание?

Ти би се засмял.

— Мисля, че разбираш нещата по много опростен начин.

— Тогава какво трябва да направя, че тялото ми да не бъде отрицание?

— Тялото е форма, тялото не може да се превърне в безформие, губейки формата си, тялото престава да бъде тяло, от което следва, че тялото, докато съществува, е отрицание. За тялото безкрайността е непостижима.

— Тогава с какво да се постигне тази безкрайност?

— С разума.

Тогава ти би му говорил за трите вида познание, но той не би разбрал нищо.

— Разумът ми доставя наслада. Наслаждавам се в безкрайността.

— А в ограничените тела?

— Не, само в безкрайността.

— И не искате и тялото да ви достави наслада?

— Не — би казал ти. — Тялото не е безкрайно.

— Но да си представим, че е. Да си представим, че телата са безкрайни. А и да не са, защо да се пропусне насладата на тялото и от тялото?

— Казах, наслаждавам се само в безкрайността.

— Но ако тялото и душата съставят един и същи индивид и ако душата е безкрайна, тогава и тялото притежава същата безкрайност.

— Безкрайна остава само онази част от душата, която се е посветила на осъзнаване на безкрайните неща. Тялото не може да осъзнава — тялото е ограничено във формата си.

— Но защо да не осъзнаете ограничеността на тялото, преди да осъзнаете безкрайността на душата?

Ти би замълчал.

— Защо да останете само с усещане за ограничеността, когато би могла да се осъзнае самата ограниченост — защо да се онанира, когато може да се прави секс?

Искам да те видя в такъв момент, Спиноза; представям си как върху ограничените аспекти от твоето поведение се проявява онова пречупване, онази промяна, която се е случила в безкрайната част от теб: променя се дишането ти, бързината, с която се движи кръвта в тялото ти, всичко се променя около теб, Спиноза — дори стената не ти изглежда вече същата.

— Легнете — би ти казал той тогава и ти би легнал, изненадвайки се самият от това, което правиш. — Представете си, че сте мъртъв, че ви няма — и би започнал да те съблича. — Аз наистина не бих могъл да ви кажа какво от вас би трябвало да го няма, какво би трябвало да си представите, че го няма — дали че го няма тялото, или пък че го няма разума.

Би лежал гол на големия червен ледикант, на ледиканта, на който си заченат, на който си роден и на който ще умреш една нощ. И би гледал Йоан Казеариус как се съблича, как остава гол на лунната светлина.

— Ако искате да изживеете ограничеността, тогава забравете разума, чувствайте единствено тялото — помислете, че притежавате само това смъртно тяло, а разумът е изчезнал. Но ако искате да изживеете безкрайността, тогава забравете, че имате тяло, помислете, че тялото, когато е мъртво, все едно че го няма, а разумът е който продължава и след това. И двете неща са възможни, ако помислите, че сте мъртъв. Най-важно е да си представите, че сте мъртъв, Спиноза — би казал той и би легнал върху теб, а ти под неговото тяло би се чувствал като че ли наистина умираш, като че ли умира една част от теб — ти, който бе решил да прекараш живота си в размишления за живеенето, а не в живеене, докато чувстваш най-скришните части от неговото тяло, би почувствал как умира онзи Спиноза, който беше посветен на непреходните неща; и в един миг, когато би почувствал своето тяло по-осезаемо откогато и да е преди, заедно с вика от теб би излетял и един спомен, спомен за една смърт, за едно умиране на този ледикант много години преди това, когато почувства, че завинаги се прекъсва…

Шлифоване

Мисля, че ти позволих съвсем достатъчно, ……………! Мисля, че няма защо да продължаваш с предположенията. Време е аз да продължа да ти разказвам какво наистина се случваше в Рейнсбурх.

След 1663 година рядко ходех при Франс ван ден Енден, а никога повече не преспивах в неговата къща, тъй като пишеше памфлети, в които искаше реорганизация на властта, и въпреки че не се подписваше под памфлетите, всички знаеха кой е техният автор, а съмнителни за властите бяха не само той и неговото семейство, но и неговите приятели. В памфлетите искаше свободно общество, политически реформи, отправяше петиции, в които искаше жителите от другата част на Холандия, провинция Нова Холандия, която се намираше на континента отвъд Атлантическия океан, да бъдат освободени от данъци, и същевременно написа и огласи „Устав на Нова Холандия“ със 117 члена, за който се говореше, че предизвикал гнева на холандското правителство. В памфлета „Либерални политически предложения и размисли за държавата“ предлагаше правителството да се избира от народа и в него да влизат хора от народа, казвайки, че „рибарите и проститутките най-добре биха могли да се грижат за държавната икономика“.

През пролетта на 1663 година се преместих от Рейнсбурх във Фьорбурх, село близо до Хага. Живеех в къщата на художника Даниел Тидеман, която се намираше на улица „Керкстрат“. Стаята, в която живеех, беше на горния етаж и имаше балкон. Срещу къщата имаше черква, а от прозореца на задната страна на къщата, зад пазара, можеше да се види пристанището. Често ходех до Амстердам, за да посещавам Симон де Фрис, а Симон още по-често идваше във Фьорбурх, особено след като през май и юни 1664 г. майка му и брат му умряха от чума. По това време се запознах с Кристиян Хюйгенс, който живееше в Хага, но често пребиваваше във Фьорбурх, където семейството му имаше голям имот. Уважавах го заради изследванията му на пръстените на Сатурн, а иначе беше известен с изобретяването на часовника с махало. По-голяма част от 1664 година той прекара в семейния имот, защото в Хага имаше чума, и разговаряхме за философия (баща му е бил приятел на Декарт), за математика, оптика, за шлифоването на лещи, астрономия и физика. Кристиян беше аристократ и за него шлифоването на лещи беше удоволствие, а не необходимост, и той често споменаваше, че за него би било унижение да продава лещи, при това го казваше някак с намек, наблюдавайки моята реакция, правеше тази бележка някак между другото, като да забравяше, че по-голямата част от моите приходи, по-точно всичките ми приходи, ако се изключеше паричната помощ от приятелите и съвсем малката сума от частни уроци, която едва стигаше за плащане на бръснаря и за тютюн, получавах от шлифоването на лещи. Значи, когато казваше това между другото, не ме гледаше в очите, защото тогава аз бих могъл да доловя в неговите очи какво има предвид, неговото желание да се почувствам неловко, а гледаше пръстите или рамената ми, искаше чрез тяхното движение да почувства моето преживяване, което можеше да види и в очите ми или в движението на устните. Все пак не му доставях това удоволствие, просто вече бях срещал мнозина като него, а дори и да исках, не можех да се държа както той очакваше, само се питах отново и отново откъде идва тази необходимост за демонстриране на собственото превъзходство в онези, които поради аристократичното си положение и бездруго са превъзхождащи?

През пролетта на 1665-а посетих Симон в Амстердам, където се разболях от треска. След връщането си във Фьорбурх няколко пъти си пусках кръв от вената, та така да се излекувам, но това не помогна. После вземах лекарство, приготвено от пъпки на трендафил и захар, варени във вода, докато се получи гъста каша. След това, не зная дали от лекарството или от само себе си, треската ми мина.

Същата година завърших и третата част, „За природата и произхода на афектите“, от книгата, която тогава смятах да се казва „Философия“ и която по-късно нарекох „Етика“. И тази част, както предишните две, изпратих на своите приятели, а по-нататъшната работа по книгата оставих настрана и се посветих на обработване на материалите, които бях написал за „Теолого-политически трактат“.

През септември 1667 почина Симон де Фрис. Преди да умре, искаше да се съглася да стана пълен наследник на неговото имущество, но аз отказах, тъй като той имаше сестра, на която, за разлика от мен, навярно й беше потребно онова, което той притежаваше. В завещанието си беше написал, че ми се полагат петстотин гулдена, но аз взех триста, защото знаех, че толкова са ми нужни.

Все по-малко ям, един ден млечна супа с масло и халба бира, на другия — каша от сухо грозде с масло. На месец пия по литър вино, харча повече пари само за тютюн и свещи.

По това време започнах една книга за слънчевата дъга и дълго време работих по нея, но в един момент реших, че е напълно безполезно да се пише за играта на светлината, и я изгорих.

Когато завърших „Теолого-политически трактат“ и го дадох да се печата, напуснах Фьорбурх и се преместих да живея в Хага, където се посветих на работа по „Етика“. Наех таванска стая в къщата на вдовицата Ван дер Верве, която се намираше на брега на Тихото пристанище.

„Теолого-политически трактат“ беше публикуван анонимно, не беше посочено нито името на автора, нито на издателя. Лайпцигският професор по теология Якоб Томазиус нарече неизвестния автор „пратеник на Сатаната“, а Регнер Мансвелд, професор от Утрехт, каза, че „антихристът се е родил, тъй като само той може да е автор на един такъв труд“. Колегиантът Йоханес Бреденбург от Ротердам написа цяла книга против „Теолого-политически трактат“, нападайки фатализма на труда и неговата цел — разпространение на атеизма. През лятото на 1670 година съдът на Реформистката църква в Амстердам изпрати предупреждение до единния синод, в което искаше да се забрани разпространението и влиянието на „опасната и безбожна книга“, а веднага след това и областният синод в Хага изпрати подобен апел до единния синод. До края на лятото делегатите от всички синоди решиха, че „трябва да се забрани най-сатанинската и най-богохулна книга, която някога се е появявала на света“, и искаха трудът да бъде изгорен. Холандският съд изпрати искане до държавната власт, настоявайки трудът да бъде забранен за продажба, а авторът да бъде издирен и затворен.

През февруари 1671 г. Клара-Мария ван ден Енден се омъжи за Теодор Керкринк.

Докато живеех в къщата на Франс ван ден Енден, преподавах математика на Теодор. Беше роден през 1639 година в Хамбург, където баща му бил изпратен да проучва стратегическите умения на германската войска, а по времето, когато се запознах с него, живееше със своите родители на „Кайзерсхрахт“ в Амстердам. След това следваше медицина в университета в Найден, а по време на следването беше написал един трактат по алхимия, който ми даде да прочета преди публикуването — въпреки че всички, които прочетохме трактата, му казахме, че твърдението, че при смесване на антимон и живак при определени условия може да се получи злато, трябва да го докаже, той все пак отпечата своя труд. По-късно се интересуваше изключително от изучаване на човешкото тяло, затова на два пъти купи микроскопи, изработени от мен. Особено се интересуваше от женските гениталии и всички заблуди, свързани с тях и останали от едно време, отхвърляше в своя труд „Наблюдения“. Винаги се интересуваше кога ще бъде извършена екзекуция на престъпник от женски пол, на следващия ден отиваше в Theatrum Anatom icum и правеше дисекция на трупа пред очите на любопитни зяпачи, които гледаха как Теодор, вместо да рови вените или червата като другите хирурзи, се насочва към изучаване на женската интимност.

По-късно, през май 1671 година, се преместих в самия край на града в една къща на „Павилионсхархт“. Наех стая на първия етаж в собствената къща на художника Хендрик ван дер Спийк. Той и жена му Маргарета имаха три деца, а до моята смърт им се родиха още четири.

През лятото на 1672 година, докато продължаваха нападенията на френската армия на холандска територия, когато Утрехт вече беше паднал във френска власт, един френски шпионин ме потърси в къщата на Хендрик ван дер Спийк и ми донесе писмо от Людвик XIV. Френският крал искаше да тръгна с приносителя на писмото и той да ме отведе при него в Утрехт.

Кралят слънце, както казваха, че наричал сам себе си, ми направи особено впечатление — някак странно къдреше устните си, докато говореше, носеше перука на главата, чиито букли постоянно подреждаше, а по лицето му имаше повече пудра, отколкото барут бе видял из завоюваните територии.

— Мили мой, Цпиноза, вие ще бъдете моят нов Молиер, моят нов Расин — говореше, ходейки из коридорите на двореца, в който преди превземането на Утрехт живееше най-богатото семейство в града, и ръкомахаше. След това се връщаше при мен, изненадан, че нищо не казвам, къдреше устните си и питаше: — Нима не сте чували за Молиер и Расин?

— Да, между другото аз съм философ, а те пишат драми.

— Ах, редно е да имам и философ в двора си, драги Збиноца…

— Спиноза — поправих го.

— Точно така, Спиноза — и кимваше с глава, при което перуката му се разтърсваше, както се разтърсват клоните на дърво, което децата друсат, за да паднат плодовете.

— Значи както Молиер и Расин могат да живеят в моя двор, аз бих искал и вие да живеете тук. Наистина, липсва ни един мъдрец, един мъдър човек като вас, мили Шпиноца, един философ, който би говорил за Бог, за най-величествените неща и за мен, разбира се. Ах, Жпиноса, би било прекрасно да напишете книга за мен — и ме поглеждаше, а като отговор на моето изражение добавяше: — Не, разбира се, само за мен, нека това бъде книга за мен и за Бог, Жпиноса.

— Знаете, че аз съм смятан за богохулник, обявяват ме за антихрист и глас на Сатаната. Така че, ако напиша нещо за вас и за Бог, хората ще мислят, че пиша за вас и за Сатаната.

— Мили Жпиноса, вие сте толкова умен — каза, обърна се към изхода на коридора и извика:

— Жан, Жааааааааааан! Донеси ми цукалото!

При нас дотърча един от слугите на Людвик.

— Заповядайте, Ваше величество — рече и му поднесе цукалото.

— Трябва да изпълня едно задължение — каза Негово величество, отхвърли пелерината назад, наведе се, смъквайки панталоните си, и клекна над легена.

— Не мога да понасям вашата храна — рече Негово величество, пъшкайки. — Постоянно имам запек.

След това сбърчи лицето си, целият почервеня от напъването.

— Значи казвате, че би било неподходящо да се пише книга за мен и за Бог.

— Не, Ваше величество, би било подходящо да се напише книга за вас и за Бог, но би било неподходящо да я пиша аз. Аз бих ви сравнил с Бог, но поради това, че мнозина ме смятат за говорител на Сатаната, биха помислили, че вие имате качества на Сатаната, а не на Бог — казах, гледайки изпотеното му от последния напън лице.

— Оооох — въздъхна Негово величество с облекчение, придобивайки особен блажен израз на лицето, след това, ставайки, вдигна панталона си.

Слугата взе цукалото и изчезна в коридора, а ние продължихме да крачим.

— Знаете ли, когато бихте писали книга, посветена на мен, а не за мен, пишете за каквото искате, само ми я посветете, тогава бихте могли да живеете в моя двор до края на живота си. В благополучие, мили Жпиноса — около вас ще се навъртат най-красивите дами от двора, ще ядете най-добрите ястия, след вас винаги ще търчи някой слуга с цукало, ще живеете наистина добре, само ми посветете книга и… ето ви в моя двор.

— Предполагам, че в него вече имам достатъчно неприятели заради това, което съм писал, и че би ми било наистина неуютно сред тях.

Негово величество изведнъж спря и започна да души като куче.

— Дали мириша? — попита с израз на лицето като че ли наближава краят на света.

— Да — отговорих.

— О, не — каза с трагично изражение.

— Какво лошо има в това, че миришете?

— Как да не е лошо? На какво ви мириша?

— На много неща… Очевидно използвате различни парфюми — и се засмях.

— А, вижда се, че сте философ. Нима бих ви питал дали мириша на парфюм! Когато ви попитах дали мириша, това означаваше дали мириша… недобре?

— Не.

— Знаете ли, боя се от къпане. Плаша се от банята като от изгубена битка — говореше, поставил ръка на гърдите си и отметнал глава назад, рискувайки да падне перуката му, а аз се чудех как може това да е човекът, който завладява Европа стъпка по стъпка.

— Мили Жпиноса, аз въобще не се къпя, но затова пък сменям бельото си пет пъти дневно — и се миришеше под мишниците, а след това се навеждаше и се миришеше между краката. — Все пак, мили мой, все пак мириша. А точно след половин час трябва да се срещна с един от моите съветници, който току-що пристигна от Париж. А той би могъл да ме одумва след това, да каже, че Людвик, Краля слънце, мирише. Или, както бихте казали вие философите, смърди. Това би било отчайващо, мили Жпиноса, това би бил краят на света! Трябва веднага да се преоблека — каза и се затича с високите си обувки по коридора. В самия край на коридора, преди да изчезне зад вратата, извика със своя писклив глас: — Все пак помислете за една книга за мен и за Бог.

Останах още няколко дни в Утрехт, а с Негово величество се срещнах още два пъти. Интересуваше ме защо воюва — дали от омраза или алчност, но той въобще не говореше за битките, интересуваше го храната, облеклата, хубавите жени, перуките и парфюмите. И най-вече възможността да напиша книга за него или поне книга, посветена на него. Точно от това можех да заключа, че воюва, воден от алчност, макар че не той воюваше — негова беше само идеята за воюване, но не и начинът, по който се воюва, също както негова беше само идеята да се намери мъдър човек, който би го споменал в книга — някой негов съветник ме бе намерил, а за Краля слънце си останах Зпиноца, Шпиноза или Жпиноса.

Когато се върнах в Хага, там бе достигнала вестта, че съм бил в Утрехт и че съм се срещал с Людвик XIV. Под прозореца до леглото ми минувачите крещяха, че съм предател и трябва да бъда убит. Хендрик и Маргарета се плашеха, че някои могат да влязат в къщата и да направят поразии, да изплашат децата им или да ги наранят. Казах им, че ако повече хора потропат на вратата им, ще изляза аз. Следващата сутрин някой потропа; тъй като знаех, че Хендрик и Маргарета умират от страх, отидох да отворя. Старата млекарка носеше мляко.

Няколко дни по-късно научих, че Франс ван ден Енден е заминал за Утрехт да убеди Краля слънце да го вземе в неговия двор, а в началото на есента, че е заминал за Франция. Две години по-късно, в един ноемврийски следобед на 1674, ми казаха, че бил осъден на смърт заради заговор против Краля слънце.

Понякога ходех до Амстердам да се срещам с моите приятели Ярих Йелез, Петер ван Гент, Чиринхаус и Шулер, които всеки вторник и четвъртък се събираха в книжарницата на Риаверц и разговаряха с часове. Една такава вечер, когато и аз бях сред тях, научих, че „Теолого-политически трактат“ е забранен за продажба, както и още няколко книги, между които и „Левиатан“ от Томас Хобс. В книжарницата на Риаверц след това се появиха няколко книги против моите възгледи за Бог, но аз не можех да отговоря на тези нападки, тъй като исках да завърша „Етика“ — преработвах третата част и реших, че трябва да я разделя на две глави, а освен това започнах да пиша „Кратка еврейска граматика“.

Един топъл юлски ден на 1675 година бях в Амстердам, за да предам завършената „Етика“ на Риаверц, и се колебаех дали отново да остана анонимен, или пък името ми да се появи върху корицата. В Амстердам останах две седмици до момента, когато започналото печатане трябваше да бъде прекратено, защото някои теолози бяха отишли при холандския принц, тъй като се бе разчуло, че печатам книга, която се опитва да докаже, че Бог не съществува, а против мен говореха и много картезианци и колегианти.

През септември същата година получих писмо от Алберт Бурх, с когото се бях запознал преди много години в къщата на Франс ван ден Енден, и когато трябваше да напусна Амстердам след заканите на равините, че градските власти ще искат да бъда изгонен от Амстердам, той ме приюти в къщата, която баща му притежаваше в Аудеркерк, близо до еврейските гробища.

„Напускайки моя край, казваше Алберт в писмото, обещах да Ви пиша, ако нещо важно за отбелязване се случи по време на моето пътуване. Тъй като това стана сега и е от най-голямо значение, изпълнявам своя дълг. Трябва да Ви кажа, че чрез безкрайната Божия милост се върнах в католическата църква и сега съм неин член. Колкото някога Ви обожавах заради проницателността и остротата на Вашия ум, толкова сега плача и се моля за Вас. Тъй като сте човек с изразен талант, с ум, надарен от Бог с прекрасни качества, влюбен в истината и несъмнено сте най-упорит в нейното отстояване, все пак възможно е да бъдете хванат в крачка и измамен от най-жалкия и арогантен Принц на злите духове. На какво се опира Вашата философия освен на очевидна илюзия и химера? Все пак за нея жертвате не само спокойствието на ума в този живот, но и вечното спасение на душата.“

Вече отдавна се говореше, че синът на Конрад Бурх, един от най-богатите холандци, ходи бос и в парцали из Падуа, Венеция и Рим, а разстоянията между тези градове изминава пеша, защото дал обет за скромност и станал монах скитник. Някогашното момче, което се интересуваше от моите тълкувания на Декарт, което казваше, че не знае дали е еретик или атеист, но че сигурно е или едното, или другото, беше тръгнало по съвсем трети път, от който неговите родители не можеха да го върнат, а в писмото до мен ми обещаваше, че ще ми помогне да се върна при Христос и че така ще бъда прероден, и наричаше моя „Теолого-политически трактат“ „нечиста и дяволска книга“, пишеше и за чудесата на Исус и апостолите, молеше ме да напусна „пътя на греховете“.

Семейството на Алберт ме помоли да му отговоря с надежда, че може би моето писмо ще го върне назад, на север, аз му писах, че „правдата и милосърдието са единственият истински знак на вярата, истинският плод на Светия Дух, и там, където са те, там е истинският Исус, а там, където не са, го няма и Исус. Ако искаше да помислиш за тези неща, ти не би унищожил нито себе си, нито пък би поднесъл горчива жалост на своите най-близки, които сега, изпълнени с тъга, оплакват твоята беда. Не твърдя, че съм намерил най-добрата философия, но знам, че това, което разбирам, е истината. Ако пак ме питаш откъде зная това, ще ти отговоря, че го знам по същия начин, по който ти знаеш, че трите ъгъла на триъгълника са равни на два прави ъгъла. Но ти, който смяташ, че най-после си открил истинската религия или по-точно най-добрите хора, на които си доверил своята незрелост, как знаеш ти, че те са най-добрите от всички, които са подбудили създаването на други религии, които ги подбуждат сега или ще ги създават в бъдеще? Изучил ли си всички тези религии — и прастарите, и модерните, които се разпространяват и тук, и в Индия, и навсякъде по света?“

Едно декемврийско утро, отваряйки вратата, на която някой чукаше, слугите в къщата на Конрад Бурх видели човек в парцаливи дрехи и мислейки, че е някой просяк, му хвърлили парче хляб, без да разпознаят Алберт Бурх. Дошъл пеша от Рим до Амстердам и когато разговарях с него седмица по-късно, напразно се опитвах, да открия в него нещо от онзи Алберт, когото познавах, и да поговоря с него, да го убедя да освети сянката, която затъмняваше мозъка му. Разумът в него не можеше да се събуди; няколко дни след това отново замина за Рим, където, прегладнял от дълъг пост, умрял една вечер, когато от клоните на дърветата в манастирския двор падали презрели кайсии.

Няколко месеца след срещата с Алберт се запознах с един млад човек, който преди това се опитваше да кореспондира с мен, но нашата кореспонденция приключи само с няколко писма. Пристигаше от Германия и се казваше Лайбниц, в лице ми приличаше на Людвик, Краля слънце, с неговата перука, а в обноските си напомняше на няколкото придворни интелектуалци, с които се бях запознал. Все пак много повече ми приличаше на някакъв шпионин, отколкото на философ; неговият смешен вид и поведение, което беше странна смес от любезност и арогантност, както и интересът му към философията, която несъмнено владееше, ми се струваха само маска, използвана да научи някои неща, необходими на германския двор. Интересуваше се от моето мнение относно картезианството, от моята метафизика, отбелязвайки, че е пълна с парадокси, но все пак хвалейки я непрекъснато; и винаги отново, и отново се връщаше към въпроса за Холандската република. По това време започвах „Политически трактат“, който трябваше да продължи оттам, където завърши „Теолого-политически трактат“.

През зимата на 1676-а моето здраве, което беше по-крехко от всякога, все повече се влошаваше. Едно утро казах на Хендрик ван дер Спийк след моята смърт работната ми маса, всички писма и други написани неща да бъдат изпратени на Риаверц в Амстердам. Тази зима не излязох от къщата, пушех лула, играех с децата на Хендрик и Маргарета, а на неделните обеди ядях супа от петел. Предчувствах, че смъртта наближава, но не мислех за нея, тъй като последното нещо, за което мисли свободният човек, е смъртта.