Майкъл Къртис Форд
Мечът на Атила (5)

I

Онова, което за повечето цивилизации в света би било столичен град, за римските легиони е най-обикновен дневен лагер, макар че „обикновен“ може би не е най-подходящата дума. Ако противниците на Рим са научили нещо през столетията, прекарани в борба с легионите му, то е следното: никой и никога не може да изненада римски войник в съня му.

Вечерта построиха лагера точно както го бяха издигнали и предната вечер, на двайсет мили разстояние от предишния лагер, който бяха издигнали на още двайсет мили от мястото на по-предишния. Този лагер представляваше укрепена крепостна стена, с която не можеше да се мери нито една крепост в Галия, с изключение на малкото цитадели, кацнали над някой стратегически важен кръстопът или река. Околовръстните ровове бяха дълбоки дванайсет крачки, широки също толкова и образуваха голям квадрат около лагера, като единствените отвори бяха главната порта отпред и една по-малка в задната част, както и проходи в другите две стени, през които влизаше и излизаше малък поток. Когато и последната колона войници и обозът влязоха в рамките на квадрата, изравянето на пръст от окопите все още не бе приключило, но римските войници копаят бързо — много от тях бяха копали точно такива канали всеки ден през последните двайсет години — всеки път след поредния изтощителен преход, който бяха изминали, носейки осемдесет фунта^[1] инструменти и оръжия. От такова усилие първия път мишците на гърба горят и се гърчат в спазми, но с времето това усещане избледнява и се превръща в притъпено болезнено всекидневие. Научаваш се да се приспособяваш, да търпиш болката, защото бойното обучение, упражненията и копането на ровове всеки ден изискват толкова от тялото, колкото и от ума и е добре, че съзнанието се изменя, защото копаенето не свършва, нито пък свършва болката и ако човек не умее да се приспособи, е обречен да полудее.

От вътрешната страна на квадрата с извадената от рова пръст издигнаха висок насип, а пръстта се слегна и втвърди, утъпкана с крака и притисната с дъски. Върху земления вал забиваха заострени кодове, а талигите пристигаха, натоварени с окастрени млади борове от една горичка, която съгледвачите бяха забелязали на около миля нагоре по пътя. Във вътрешността на лагера архитектите вече бяха начертали спретната улична мрежа с въжени заграждения около стените за добитъка и пленниците, определяйки местата за разпъване на палатки за различните войски по-близо до центъра, за да не попадат в обсега на вражески метателни машини и стрелци. Готов беше и главният щаб в самия център със строга охрана. Лазарети, готварници, оръжейни и дърводелски работилници — цял един град беше планиран и изграден за няколко часа според предварително готови планове, които прилагаха при всяко лагеруване. Ако беше възможно римски войник някак да бъде прехвърлен за една нощ от Сирия в някой легионерски лагер в Иберия, той би се почувствал съвсем като у дома си само като се огледа около себе си в лагера-град, в който се е озовал. А може и да не разбере, че е на друго място. Рим е прочут като Вечния град, ала истински вечни и неизменни са лагерите на римските легиони — строени от пръст и дървени трупи, а не от мрамор и тухли. При Нерон Рим изгоря, при Хонорий беше завладян и разграбен, но когато бе издигнат отново, и двата пъти бе с различен облик. Ала легионерският лагер е винаги един и същ, разваля се сутринта, а същата вечер отново се възправя като феникс. Съвсем същият. Неизменяем.

Малко са армиите в света, които могат да връхлетят върху лагер, заобиколен от ров, дълбок и широк дванайсет крачки, увенчан с ограда от заострени колове, защитен от четвърт милион римски легионери, които зад гърба си имат още толкова помощни войски.

Ала Еций не искаше да се самозалъгва. Армията на хуните бе точно такава.

 

 

Вестоносци се стрелкаха напред-назад пеш или върху конете си и носеха съобщения от тила на колоната. Съгледвачи пристигаха с гръм и трясък от отдалечените предни постове и указваха маршрута за прехода в утрешния ден и мястото, където ще се построи лагерът. Нов товар борови трупи се изтърколи на земята от една прекатурена талига и за малко не премаза стадо блеещи овце, които тъкмо минаваха покрай двора за добитъка. Центуриони крещяха заповеди и проклинаха, докато се опитваха да настанят своите войници в най-добрите части на разграфеното пространство на лагера. Едновременното зачукване на хилядите колчета на палатките кънтеше оглушително.

Еций яздеше през целия този хаос и разсеяно се оглеждаше около себе си, за да проверява как върви работата. Един съгледвач се спусна към него на разпенения си кон, скочи на земята и задъхан отправи поздрав.

— Господарю, предните постове съобщават, че хунската армия е само на един ден път на изток.

— Движат се със същата скорост, с която и ние — отвърна Еций със стиснати в мрачна линия устни.

— Те имат коне, господарю.

— А ние имаме римляни. Какво става със земите по пътя им?

Съгледвачът примигна.

— Градовете са опустошени, господарю, цялата земя е почерняла от пожарите и се простира така мили наред. Хората са толкова отчаяни, че се радват за мъртвите и оплакват живите. От всички посоки са се втурнали оцелели, разграбват каквото видят и техните кражби сеят същата разруха като факлите на хуните. Забележат ли наш обоз, може да се окаже също толкова трудно да ги удържим, колкото и да отблъснем врага.

Еций кимна.

— Почерняла от пожарите. Тъжна истина е това — там, където са минали хуните, трева няма да поникне. Враговете ни няма да стоят и да чакат ние да нападнем, защото ще измрат от глад. Трябва да ни атакуват тук, където сме спрели. Как е наречена тази равнина?

— Местните й казват Каталаунските поля, генерале.

Еций кимна и присви очи, загледан в далечината.

— Каталаунски значи. Така да бъде. А каква е онази група ездачи, които идват от изток?

Офицерът погледна натам.

— Част от кохортата на конницата ни, господарю. Бяха пратени вчера да се опитат да спрат едни хунски ездачи, които постоянно тормозят фланговете ни. Май че са взели пленници.

Еций сръга коня си и препусна сам към конниците, които се приближаваха в тръс на разпенените си коне. Бяха около петдесетина римляни, с изпити лица и зачервени от умора очи. Яздеха по двама един до друг и водеха десетима пленени хуни, гордо изправени върху рунтавите си коне, с превръзки на очите и ръце, завързани зад гърбовете им. Краката им бяха вързани един за друг с дълги въжета, които минаваха под търбусите на животните. Макар и в това положение, пленниците държаха главите си вдигнати, с достойнството на победители, на които им липсва само последната битка, за да се нарекат така. Еций спря коня си и се загледа в приближаващата група.

— Какви са тези, центурионе? — викна той.

Водачът на отряда — слаб, но жилав келт с небръсната от три дни брада — го поздрави с изпъната ръка.

— Пленници, господарю. Нападнаха челните ни отряди и побягнаха. Повечето ги избихме, но тези се бяха отделили и ги заловихме само от чист късмет. Май сме хванали главатаря им.

И той кимна към един от хуните — набит млад мъж, може би двайсет и пет годишен, който стоеше на коня си, без да помръдва. Облеклото и държането му бяха същите като на другарите му, единствената разлика беше в юздечката и металните части на капистрата на коня му, които бяха от злато, а не както обикновено от желязо. Еций се приближи с коня си и огледа хуна, който продължаваше да седи с безразличен вид, защото зад превръзката не можеше да види, че го разглеждат изпитателно. Еций дълго задържа погледа си върху лицето на мъжа. Това чело, извивката на челюстта — не, това лице не му бе непознато.

— Водачът им, така ли?

— Няма как да знам със сигурност. И дума не казват, дори на преводача.

Еций се обърна към хунските конници.

— Вие сте римски пленници — съобщи той строго на хунски език. — Ще бъдете отведени на разпит и съдбата ви ще зависи от това доколко сте склонни да ни съдействате. Дали ще живеете, или умрете, зависи само от вас.

Хуните не помръднаха, сякаш не чуха думите на Еций. И защо ли да го правят? — помисли си той. С тези превръзки на очите не можеха да знаят, че човекът пред тях не е обикновен преводач.

Еций извади ножа на хунския конник, наведе се през ездача, с бързо движение преряза златната тока на капистрата на коня и я разгледа, а после я прибра в колана си. Тъй като юздечката вече не се държеше в единия край, конят я изплю и тя увисна отстрани на шията му, но добре обученото животно не се извърна. Еций даде знак на центуриона, ездачите минаха покрай него и продължиха пътя си към римския лагер.

Точно в този момент Флоренций се приближи в галоп и подаде на Еций къс от пергамент.

— Току-що пристигна по вестоносец, господарю. Крал Теодорих пристига. Вестготите ще разгърнат строя си до края на деня.

За миг Еций остана загледан в него, докато събираше мислите си, и после си позволи да се усмихне.

— Добре. Прати на Теодорих предупреждение да не се отпуска.

— Да не се отпуска ли, господарю?

— Точно така. Сутринта ще влезе в бой.

Флоренций се огледа наоколо невярващо.

— Сражение тук, в тази широка отворена равнина? Това ще даде предимство на конницата им, господарю. А ние изобщо не разполагаме с конница. Трябва да изберем по-добро място.

— Нямаме избор. Напред ни чакат все същите условия, а не можем да тръгнем в отстъпление, защото бойният дух на войниците ще падне. Тук ще се защитаваме.

Флоренций хвърли още един бърз поглед наоколо, сви рамене и каза само:

— Можеше да е и по-лошо.

Еций сбърчи чело.

— Така е. Но залогът не би могъл да бъде по-висок. Бъдещето ни ще се реши в тази равнина — бъдещето на Западната империя. Вероятно и бъдещето на целия цивилизован свят.

Флоренций се взираше в далечината, като дъвчеше стрък трева и го разместваше в устата си.

— Май не си много разтревожен — каза Еций.

Ветеранът го погледна.

— За империята ли? Господарю, всеки път, когато се бия, го правя така, сякаш от това зависи съдбата на империята. Но не за това мисля. Мисля да се бия така, като че ли от това зависи твоят живот. И животът на другарите ми. По дяволите философията — човек трябва да се сражава за нещо по-значимо от самия него, но не толкова значимо, че ако загуби живота си за него, това да е без значение. Римляните не се бият за империята. Тя е нещо твърде неопределено за тях. Бият се за другарите си и за предводителя си.

— Тази битка е различна.

— Различна е, разбира се. Другарите са много.

— Флоренций — поде Еций, — с мен си вече много години, беше с мен и докато създавах тази коалиция. Знаеш, че залогът е много голям. Казах на сина си, че ако загубим, ще се превърнем в хуни.

— Грешно си му казал, господарю. Загубим ли, всички ще измрем — отвърна центурионът.

— Не те ли е грижа, че цяла Галия ще бъде погубена, че Рим може да бъде разрушен, че нашата цивилизация може да бъде унищожена?

Флоренций сви рамене.

— Кажи го на войниците, господарю, но не знам как ще им се отрази. Може да се въодушевят, но може и да се вцепенят.

— И какво според теб трябва да им кажа?

Флоренций не отговори веднага.

— Да се бият за семействата си. И за човека до тях.

— Само това ли? Дали е достатъчно?

— Искаш ли хората ти наистина да се сражават?

— Затова те питам.

— Тогава — отвърна старият центурион — им кажи да се бият за теб.

Еций гледаше настрана. Без да продума.

II

Хунският съгледвач, с продрано наметало и опръскани с кръв кожени доспехи, се втурна към силно охраняваната главна порта на лагера на Атила, яхнал задъхания си кон. Дрипа, цялата окървавена, покриваше лицето му, с изключение на едното око, и той наклони глава под странен ъгъл, за да се взре в тъмнината.

— Сторете път на съгледвача на владетеля! — викаше той — Сторете път на съгледвача на владетеля!

Двама въоръжени до зъби остготи пристъпиха извън светлия кръг на факлите и застанаха посред главния път към лагера. Направиха знак на ездача да спре и той го направи раздразнен.

— Паролата — излая единият на хунски, със силен акцент.

— Майната ви на вас и на паролите ви — изръмжа ездачът. — Яздих три дни и три нощи и съм ранен. Откъде да знам тазвечерната парола?

— Не можеш да влезеш в лагера без пар…

Готът така и не успя да довърши думите си, защото мечът на хуна потъна в гърлото му и излезе от тила му, над ръба на бронята. По острието се стичаше кръв. С викове останалите стражи наскачаха срещу него, но се спряха, защото конят му изведнъж се вдигна на задните си крака и започна застрашително да рита във въздуха с острите си копита.

— Свалете оръжията! — извика заповеден глас откъм портата, която представляваше бариера от две преобърнати каруци, подпрени с грубо одялани трупи.

Готите предпазливо свалиха мечовете си и се отдръпнаха.

— Малоумници!

Тургрид се появи на входа и с отвращение погледна проснатото в краката му тяло на мъртвия страж в тъмнината.

— Паролата е, за да се пазим от римски шпиони, а не от собствените си съгледвачи, които идват да доложат какво са разузнали.

Той погледна ездача.

— Легитимирай се.

— Конник от челните части — изграчи мъжът, задъхан от болезнените си рани. — Проверявахме римски обози в южна и западна посока. Попаднахме в засадата на вражески конен отряд. Кралят трябва да научи…

Учуден, Тургрид разтвори широко очи.

— С Гарвановия ескадрон ли си бил? Къде са останалите?

— Ще доложа пред краля.

— Точно така. А след това, ако разреши да живееш, ще бъдеш дисциплинарно наказан за глупостта, която извърши току-що. Хвърли меча на земята, слез от коня и ме последвай.

След малко двамата минаха през редица слаби бариери, скалъпени от дъски от каруци, навлязоха в загражденията, където бяха покоите на Атила, и влязоха в една скромна шатра от плъстена вълна в далечния ъгъл. Кралят седеше умислен пред мангал от ковано желязо, а до него дремеше един вълк. При влизането на Тургрид и ездача в шатрата той вдигна поглед към тях.

— Съгледвач с новини, господарю — съобщи Тургрид.

— Нека ти ги каже, а после ела тук при мен — имаме работа.

— Настоява да ги съобщи лично на краля. Явно е единственият конник, завърнал се от… Гарвановия отряд.

Атила впери остър поглед в Тургрид, а после го отмести към конника.

— Хайде, казвай.

Конникът погледна краля през превръзките на лицето си.

— Ще говоря само насаме с краля — каза той твърдо.

Атила присви очи и седна по-изправен на стола си. Дълго стоя втренчен в мъжа, сякаш погледът му проникваше в тялото под мръсните дрипи, чак до душата.

— Остави ни, Тургрид.

Разколебан, старият човек отмести поглед от краля към конника и после пак върху краля, обърна се и излезе. Атила търпеливо изчака платнището на входа на шатрата да падне зад гърба на генерала. Тогава се обърна към конника, изправи се бавно и сложи ръка на ефеса на меча си. Стойката му беше приведена и застрашителна, тежестта на цялото му тяло се крепеше на възглавничките на ходилата му, като на котка.

— Е, Флавий Еций — каза той на латински, — защо влизаш в бърлогата на вълка? Да не искаш да убиеш водача на глутницата? Или просто си си загубил ума?

Еций бавно развърза дрипите, които покриваха лицето му.

— Нито едното, нито другото. Когато съдбата на много народи зависи от нас, в наша полза е първо да разговаряме двамата, преди да се въвлечем в това. Някои действия не могат да се върнат назад.

— И искаш да говориш с мен, като се промъкваш в лагера ми посред нощ?

— Странно, че казваш „промъкваш се“. Обзалагам се, че мъртвият ти страж при портите не би се съгласил с теб. А ти как очакваше да поискам среща?

— Да изпратиш вестител — отвърна Атила. — Както би постъпил всеки нормален римски пълководец.

— Вече месеци отпращаш всеки вестоносец, когото ти пращам. А какво щеше да направиш с пратеник, който вика пред портите ти?

— Щях да го застрелям — призна Атила, — преди да се е опитал да подкупи офицерите ми. Вече не мога да търпя лъжите и надменността на римляните.

— Затова идвам аз.

Атила изсумтя раздразнен:

— Преди три десетилетия за последен път се бихме заедно. Тогава се бихме рамо до рамо, като приятели. Сега — като врагове. Има ли причина да не те убия сега и да спечеля битката, преди още да е започнала?

— Аз не съм легионите — спокойно отвърна Еций, — аз съм само техният пълководец.

— Римляните не са като Хидрата. Ако отрежа едната им глава, друга няма да поникне на мястото й. Тази нощ ти постави съдбата на цялата си армия в ръцете ми. Ще останеш в паметта на историята като най-глупавия римски генерал.

Еций го гледаше непоколебимо.

— Ако искаш, убий ме веднага. Но има две причини, поради които не бива да го правиш.

— Силно ме заинтригува — нека ги чуя.

— Първо — честта ти. Идвам при тебе сам, невъоръжен, като посланик. Като приятел. Предлагам ти мир. Посланиците трябва да останат невредими според старата традиция и заради клетвите за вярност между принцове. И приятелите не трябва да се нараняват — заради самото приятелство и за да не се гневи Бог.

Атила се изсмя.

— Приятелството ти приемам, Флавий, но честта? Ти не я притежаваш. Честта е празно понятие, ако не можеш да я обясниш или да я защитиш с оръжие. Честта започва с копнежа за власт и свършва с покоряването на народите. Властта и завоеванието са осезаеми, те съществуват сами по себе си и са абсолютни. Честта е нещо относително. Тя се изменя според вижданията на човека, затова е измамна. Няма да заменя стремежа и завоеванията за някаква си чест. Освен това, ако думите ти за приятелство са искрени, защо трябва аз да отстъпя?

Еций остана вторачен в него един дълъг миг, без лицето му да издава нищо, но и без да може да скрие разочарованието в очите си.

— Това е отговорът ти, така ли? — опита той.

— Това е отговорът ми за първата причина, която изтъкна. Надявам се втората да е по-убедителна.

Еций кимна утвърдително.

— Да, така е.

Бръкна в колана си, извади златната тока на конския оглавник и я хвърли в краката на Атила.

— Мисля, че това принадлежи на сина ти.

Атила сведе очи към малкия предмет, а после отново вдигна поглед към Еций. Лицето му си остана все така безизразно.

— Денгизик. Уби ли го?

— Не. Добре е. Засега.

— Имам стотина синове…

— Поздравления. Но само един е първородният. Само един е наследник на трона ти.

— Ако вярваш, че животът на сина ми е достатъчно ценен, за да ме разубеди да завзема Галия, да принуди да отклоня армията си от поетия път, тогава наистина не заслужаваш поста си.

— Изобщо не го вярвам — отвърна Еций. — Вярвам обаче, че животът на сина ти е достатъчно ценен, за да осигури моя живот, докато съм в лагера ти. Ако ме оставиш да си тръгна невредим, невредим ще пусна и сина ти, и другарите му. Ако ли не, по изгрев-слънце ще бъдат разпънати на кръст, когато твоята армия се зададе.

— Искаш да ме уплашиш, но знам, че римляните вече не разпъват на кръст. Отправяш празни заплахи.

— Дърводелците сковават кръстовете в този момент, докато говорим.

За един дълъг миг Атила задържа погледа си върху Еций, опитвайки се да прочете в очите му искреността на неговия отговор. Накрая кимна в знак на съгласие.

— Отлично. Гарантирам сигурността ти — заради приятелството, не заради заплахите. Говори.

Еций пое дълбоко въздух.

— Ще ти отправя предложение. Обърни армията си веднага. Върни се обратно през Рейн в родината си. В замяна гарантирам твоята безопасност и тази на армията ти в границите на империята. Няма да искаме възмездие за разрушенията, които вече нанесохте, и за плячката, която сте задигнали.

Двамата се гледаха право в очите.

— Това ли е предложението ти? — попита най-после Атила — За да ми кажеш това, рискува живота си?

— Нямаше да съм човек и приятел, ако не ти бях дал възможност да се спасиш.

Атила грубо се изсмя.

— Дори и да приема смехотворното ти предложение, не би ме оставил да си тръгна спокойно. Няма да можеш да го направиш! Твоят император ще ти вземе главата, задето си пуснал един злодей, опустошил Източна Галия, да си тръгне невредим. Не, Флавий, няма средно положение — за да оцелее Рим, аз трябва да умра. От мен ли трябваше да научиш тази горчива истина?

— Отказваш, така ли? — настояваше Еций.

Атила гневно разтърси глава.

— Тъй като ми се пишеш приятел, нека аз ти направя предложение. Разпусни твоята армия. Ще спасиш живота на хиляди мъже, които иначе ще умрат под хунските мечове. Присъедини се към мен в похода ми. Ще ти дам една трета от завладяната империя, която да управляваш, и почетен пост. Така ще постигнеш всичките си цели — мир, чест, власт. Пропуснах ли нещо?

— Само това — отвърна Еций. — Аз съм главнокомандващият на цяла армия — макар и от името на императора. Защо да се откажа от две трети от онова, което вече е в ръцете ми?

— Може да управляваш легионите, но нямаш титлата „август“. Единствено аз в целия свят мога да ти я дам.

— Историческите трудове са пълни с императори, издигнати с едикт. Никой от тях не се е задържал дълго, а след управлението на повечето империята е била в по-лошо състояние от онова, в което са я получили. Няма да вляза в редиците на тези изменници.

— Рим е в предсмъртна агония, Флавий. Сега е по-немощен, отколкото на времето, когато крадяхме плодове из улиците на Равена, преди четирийсет години.

— Рим ще се съвземе. Винаги е успявал. Ще се съвземе и като световна сила, и като начин на мислене. Рим е вечен и нито ти, нито ордата ти можете да промените това.

Атила поклати глава.

— А като си помисля, че смятат мен за безумец. Нямам повече време за губене в приказки, било то с приятели или врагове. Дай ми отговора си — сега и завинаги.

Еций не бързаше.

— Не мога да приема предложението ти. Защо искаш да го направя? Съглася ли се, няма да съм достоен за владетел дори и на една трета част от империята.

— А империята, която мислиш, че ще предадеш, заслужава ли да я защитаваш? — не отстъпваше Атила.

— Ако не си заслужава, тогава нищо не заслужава да бъде защитавано. Нямам избор.

— Нямал бил избор! Това е най-голямата ти слабост, най-голямата слабост на Рим — отвърна Атила. — Ако мога да посегна към властта, аз решавам да я сграбча без колебания, без да ме смущават приятелство и принципи. Аз сам избирам съдбата си, скачам върху й като лъв, гълтам я като резливо вино, жадно, без страх. Така посрамвам дори боговете — боговете, които се мъчат да управляват съдбата ми. Ти обаче си обвързан със своята традиция, с разбирането си за чест, с твоя Бог. Твоята съдба е предопределена и тя е да загубиш всичко.

— Вече трябва да тръгвам — каза Еций, докато поставяше окървавените дрипи върху лицето си.

Атила го гледаше с леден поглед.

— Какво друго можех да очаквам? Отказваш императорска власт и ще останеш само с името си. Може за теб това да е достатъчно. За мен не е. Тургрид!

Когато старецът влезе, Атила се извърна пренебрежително.

— Намери му отпочинал кон и го прати по пътя му. Вече му дадох заповедите си и не искам никой да го разпитва или да го спира.

Тургрид кимна и отново излезе през отвора на шатрата. Еций се обърна, за да го последва, но Атила изведнъж го извика и той спря. Лицето на краля отново бе станало твърдо и непроницаемо.

— След три часа — изръмжа той — слънцето ще изгрее над смъртния ден на твоята армия. Погледни слънцето, Флавий, хубаво се взри в тази звезда, в лъчите й и в дължината на сенките, които те хвърлят. Спомни си за решението, което взе, за хората, които ще бъдат засегнати от него, за всички онези, чийто живот ще се промени. И знай, че преди залез ще владея всеки край на света, до който стигат тези лъчи. А Рим ще тъне в мрак.

Еций тръгна и излезе от шатрата, без да каже нищо. Пред очите му се простираше грамадният хунски лагер. Не беше обърнал внимание по пътя към шатрата на Атила преди час, заради напрежението на момента, но сега виждаше ясно мащаба на армията — огромен и смазващ. Един милион души — това беше най-големият град в Западната империя, един подвижен конгломерат, население без култура, история или управление, една грамадна жива машина за смърт. Из цялата равнина мигаха светлините на огньовете и факлите, чак до хоризонта, смаляваха се до съвсем малки светли точици в далечината, сливаха се със студените блещукащи звезди високо в небето и създаваха нескончаеми, смайващи фигури от светлини, които започваха в краката му, спускаха се във всички посоки и се сливаха нагоре в огромния небесен купол.

Вървеше подир Тургрид из лагера, провираше се покрай огньовете и чувстваше ту до едната, ту до другата си буза горещото туптене на пламъците им. Никога не бе познавал нито подобен град, нито подобен лагер. Тук нямаше прави редици палатки, нямаше внимателно проектирана мрежа от улици, нямаше специално определено място за подготовка на войниците, нямаше непробиваеми огради от остри колове и околовръстни ровове. Това бе сбирщина варвари от груби остготи, които враждебно се перчеха сред хунски войници със строги лица, жени и деца и от двете племена, които тичаха и подскачаха свободно сред тях, каруци, спрени как да е до палатките, или прекатурени, за да служат като навеси, а конете — конете бяха навсякъде, рунтавите търпеливи коне на хуните, които стояха покрай хората и гледаха втренчено огньовете, пъхаха дългите си заострени муцуни в палатките, почиваха си, легнали лениво на една страна посред пътеките. Коне — един милион — имаше толкова, колкото хора, и дори повече. Какви са шансовете на Рим, мислеше мрачно Флавий, срещу такъв враг? Няма дисциплина, няма ред, но може ли друга войска на земята да се изправи срещу коне и ездачи като тези?

С горчивина се върна към месеците борба, които му бяха необходими само за да събере своята коалиция, която организира толкова трудно, с нежеланието на императора да отпусне войски и да предвиди за това разходи, с подигравателния присмех на съюзниците. И тук, в лагера на хуните, той виждаше, че след всичките си усилия е успял да събере толкова по-слаба армия, че беше достойна за присмех, с толкова малко конници и толкова тромава — обувките на войниците му бяха приковани към земята в сравнение със скоростта и подвижността на тази огромна войска, с безчетните й коне. Давам всички огради и всичката дисциплина в тоя лагер, помисли той, само за половината хунски коне, и армията ти ще стане равностойна на тази.

Тургрид се приближи до него.

— Кралят нареди да получиш кон и да бъдеш освободен — тихо каза той, — макар че аз бих наредил да те набият с камшик и да те обезглавят заради постъпката ти при портите.

— Сбогом, старче — каза Еций изпод превръзката.

Тургрид спря и се взря настойчиво в него.

— Познавам те отнякъде — каза той повече на себе си, отколкото на Еций. — Познавам те.

Еций възседна свежия кон, който Тургрид му доведе.

— Може би старческият ти ум си прави шега с теб — каза Еций и пришпори коня си.

Тургрид се загледа след него, като продължаваше да се пита откъде го познава, а после се върна към обиколките си из лагера, подготвяйки се за сутринта.

III

Зората обещаваше ден с ярко слънце, макар да беше трудно човек да си го представи в студената, гъста мъгла, която се бе събрала ниско над полето. Римляни и вестготи се строяваха в близкия край на равнината, извън лагера. Склонът се изпълни с половин милион мъже — толкова огромна маса войници, че най-далечните й краища се губеха от поглед в сребристата мъгла. Докъдето поглед стигаше, земята бе постлана с непрестанно шаващо платно от проблясващи брони и яркочервени наметала, а хиляда орлови знамена с маслинен венец гордо се издигаха нагоре, отбелязвайки мястото на всяка кохорта.

В напрежението преди битката никой не можеше да стои спокойно. Някои тичаха на място или правеха кръгове с ръце, за да раздвижат схванатите си крайници и да сгреят кръвта си на ободряващия утринен въздух. Други стояха клекнали и неспокойно точеха за стотен път остриетата на копията си или чистеха щитовете си с пемза. Някои се събираха на малки групички, тихо бъбреха помежду си и тревожно се взираха в мъглата натам, откъдето се знаеше, че настъпва врагът, а други се уединяваха, за да останат сами, макар и сред такова множество. Всеки войник различно преживява мисълта за надвисналата смърт и в миговете преди сблъсъка на войските изведнъж си проличава истинската природа на човека — дали е самотник, дали е лъв, дали дълбоко вярва в Бога.

Зад тях беше разположена дълга редица катапулти — двайсет звяра от тежки дървени греди и железни скоби, докарани с много труд от римските гарнизони в Лутеция и Аврелия с волски коли, и бързо сглобени през нощта. Всяка от машините бе поставена върху масивна дървена платформа с железни колела, за да не се прекатури или изкриви от натиска при запращането на снарядите. Предната част на всеки лафет бе опряна направо до ръба на защитен изкоп от дванайсет крачки и прикована към земята с клинове и дебели въжета, че да не се прекатури назад, когато метателният лост се спуска, за да поставят в него снаряда. Машините бяха подредени с лице към вражеската позиция, всяка на двайсет крачки разстояние от съседната, за да има пространство за маневриране. Далечният край на батареята се губеше в мъглата.

Докато Еций минаваше в тръс покрай наредените катапулти, изведнъж погледът му падна върху познато лице. Застанал до една от машините, грамадният войник се отличаваше от другарите си, защото нямаше броня. Носеше само препаска на слабините, сандали и шлем, който му бе твърде малък, кацнал като шапчица на главата му и готов всеки момент да падне като накривен калпак. Но когато великанът застана мирно редом с всички останали от своята част, той изпъчи огромния си гръден кош така гордо, сякаш носеше най-красивия нагръдник от електрум. Макар другарите му, с които управляваше машините, да стискаха зъби в напрегнато очакване на тежката работа, която им предстоеше, на неговото лице, сред гъстата като храсталак брада, грейна усмивката с липсващи зъби. Еций също му се усмихна и спря коня си.

— Магнус! — викна той. — Добре ли се държат с теб в легионите?

Магнус се усмихна още по-широко, вдигна огромния си юмрук и се потупа по гърдите.

— Mi-les! — обяви той тържествено — Mi-les!

Раменете на другарите му, които също бяха застанали мирно, затрепериха от беззвучен, едва сдържан смях.

— Центурионе! — извика Еций към офицера, отговорен за артилерията. — Добре ли служи този мъж?

Напред излезе жилав ветеран, със загрубяло от слънцето и ветровете лице, който стигаше до средата на гърдите на Магнус.

— Отличен войник е, генерале — каза той със задоволство в гласа. — Признавам, че в началото се съмнявах, защото яде като за двама. Върши обаче работа за четирима, затова мисля, че в крайна сметка легионите имат само полза от него.

Еций кимна одобрително, вдигна ръка за поздрав към Магнус и подкара коня си, за да продължи прегледа на войската.

Докато се приближаваше към всяка кохорта, мъжете мълчаливо се строяваха в бойни редици, облекли ризниците си, със спуснати над лицата шлемове и вдигнати щитове. Дългите метателни лостове на катапултите бяха надвиснали във въздуха над главите им като гигантски водни кончета. Знамената на всяка центурия и кохорта се издигаха гордо в неподвижния въздух. Тук-таме някои мъже внимателно сваляха шлемовете си и наместваха вълнената шапка, която се носи отдолу, за да предпазва скалпа от грапавините и грубите ръбове на бронзовите легионерски шлемове. Слънцето вече се виждаше като бял диск с неясни очертания, който трепкаше през мъглата, и макар тя все още да не се беше разнесла, топлината започваше да се увеличава и да дразни тези мъже в бойно снаряжение. Въздухът вече бе станал толкова влажен, че кучетата, които вървяха с армията, се задъхваха.

Еций, Флоренций, крал Теодорих, принц Торисмунд и неколцина висши офицери развеждаха конете си пред дългата бойна редица, като постоянно ги обръщаха и извъртаха глави, за да се взрат в далечината. Мъглата се вдигаше пред очите им и ниско над полето вече се виеше прозрачна мараня — стопените от слънцето следи от нощната роса. Скоро тревите щяха да се попарят в горещината, а топлият влажен въздух щеше да накара мъжете да се чувстват като в пещ.

Еций обхвана с поглед войските си, които стояха и чакаха в мъглата, вече прорязана от първите отблясъци на слънцето, и издигна меча си в знак да застанат мирно.

— Римляни и съюзници! — викна той и гласът му прокънтя като камбана над умълчаните, изнемогващи от задуха бойни редици.

— Днес сме изправени тук — най-голямата армия на запада, събирана някога, за да защитим народите си, родината си и най-вече — честта си.

Той замълча и бавно тръгна с коня си покрай челните редици на легионите. Взираше се в очите на войниците и внимателно наблюдаваше лицата им. Също така внимателно мъжете запазиха каменното си изражение непроменено, отбягвайки погледа му. Задължението им беше да се бият, бяха наети и им се плащаше, за да се бият и да изпълнят задължението си към Рим като войници на империята. Но дали ще се бият настървено, с цялата си душа и тяло, или само ще движат меча си с ръце, зависеше от това дали ще ги вдъхнови римският генерал. А те наистина имаха нужда от убеждаване. Защото, макар да им говореше самият Еций — този мъж, прочул се из цялата империя със смелостта и уменията си, всъщност той бе защитник на определен интерес — интереса на императора, — а легионерите бяха недоверчиви съдници, слушаха и се готвеха да отсъдят дали този човек ще представи каузата си убедително, или не. Засега запазваха мнението си за себе си. Еций продължи пламенната си реч.

— Хуните сочат традициите ни и ни наричат слаби — викна той. — Сочат нашата култура и я наричат упадъчна. Сочат свободата и милостта, които даваме на неприятелите си, и ни наричат страхливци. Но хуните грешат! Едно цяло хилядолетие от победи не може да се дължи на слабост. Хиляда години триумфи и победи не се коренят в упадък. Досега нито един народ не е побеждавал Рим, никой народ не е успял да потъпче честта на вестготите. Хуните няма да ни победят и сега!

След всяко отекнало изречение над войската се надигаше разпокъсан хор от одобрителни викове и приветствия, но те бяха вяли и неубедителни. Еций виждаше, че войниците не викат от естествен подтик, а по-скоро офицерите ги подканват, опитвайки се да въодушевят останалите да се включат. Дори центурионите мълчаха и това бе най-опасното, което Еций забеляза. Защото, ако бойният дух на центурионите на която и да е армия не е висок, битката е загубена още преди да е започнала. Мъжете изобщо не откликваха на призива му. Като извиси глас, Еций повтори последните си думи:

— Казах, хуните няма да ни победят и сега!

Този път виковете бяха малко по-силни, но все още недостатъчно. Войниците не си позволяваха да се отпуснат. Не бяха враждебно настроени, а само неуверени. Еций отиде при крал Теодорих и заговори тихо, а изражението на лицето му издаваше тревогата и объркването му.

— Теодорих, да не са пияни? Или уморени? Защо не реагират?

— Не мога да говоря за римляните, но моите хора са уплашени от конете.

Еций хвърли поглед към равнината. В далечината се виждаха пълчищата, които войските му тревожно следяха още откакто се бе зазорило. През мъглата се виждаше как конните части се събират в огромен строй — стотици хиляди, далеч по-многобройни дори от грамадната армия, строена тук, пред тях. Земята беше почерняла от хунските пълчища и докато те бавно напредваха, започнаха да се виждат и подробности — препускащи конници и други, които криволичеха с конете си, а шлемовете им лъщяха на слънцето, което все още бе ниско на хоризонта. Виждаха се тромавите фургони с товари, покрити с мръсни насмолени платнища. И най-вече се виждаха коне — толкова много, като че всички коне на света, от първия до последния, се вяха стекли в тази равнина. Числеността на хунските конни пълчища бе смазваща дори за ветеран от римските легиони. А за неопитните войници от помощните части тази численост бе ужасяваща.

— Виждаш ли? — продължи Теодорих — Атила е разположил най-силната си войска — конницата — в сърцевината на бойния строй. Точно там трябва да е и нашата сила — в центъра. А ти си поставил на това място най-слабите ни хора! Помощните части от алани, за бога, начело с безполезния им крал Сангибан! Дявол знае от коя дупка са изпълзели, но нямат военна подготовка и са хилави. Каза, че римляните първи ще пролеят кръв. Размени позициите, Флавий, докато все още имаме време.

Еций присви очи и погледна към далечния край на полето.

— Не — каза той след малко. — Хуните винаги поставят най-силните си войски в центъра. Ще очакват от нас да направим същото. Ще оставим аланите по местата им — те мразят хуните така, както никой друг. Нека Атила се вклини в сърцевината на армията ни, право към лагера и катапултите.

— Изправяш най-слабата ни войска срещу неговата най-силна? Хунските конници ще ги стъпчат като сламени чучела и ще изгубим центъра.

— Зад центъра са ровът и лагерът — отвърна Еций. — Това е последната позиция.

— А когато стигнат до нея? На хуните няма да им отнеме много време да се разправят с аланите.

— Ще им трябва толкова време, колкото ще ни е нужно на нас да направим необходимото. Ти, Теодорих, ще изведеш твоите вестготи към десния фланг — срещу остготите на Атила. Гигант срещу гигант. Остави двайсет хиляди души резерва зад лагера, да не се виждат. Не им казвай кога ще са необходими. Ще тръгна наляво с редовната римска войска. Разузнавачите казват, че е поставил помощните си войски от германци на този фланг. Ще ги предвожда кралят на гепидите Ардарик. Хората му са силни, но недисциплинирани.

Теодорих се замисли.

— Значи искаш хуните да пробият през нашия център?

— Аланите само ще трябва да се удържат в окопите пред катапултите и лагера. Дори и те могат да удържат позицията или да умрат в окопите. Нашите флангове са по-силни от хунските, двамата с теб ще напреднем с войските си отляво и отдясно и ще заобиколим врага, после ще се съберем.

— Това ли е планът ти? С два пъти по-малко войници ще нападнеш хуните с флангова атака?

— Това е планът ми.

Теодорих поклати глава.

— Ти си луд. Нищо чудно, че войниците се страхуват. Обеща ми, че римляните първи ще пролеят кръвта си, но тук те са по фланговете. Моите хора очакват вие да поемете най-тежката част на сражението.

— Достатъчно кръв ще пролеем днес — и вие, и ние. Всички — отвърна Еций.

Теодорих го гледаше с гняв и недоверие.

— А конете? — попита той.

Еций погледна встрани.

— Познавам Атила. Би било самоубийство да се спуснеш направо върху отпочинали хунски коне — ако е свежа, конницата ще бъде непобедима, фронталната му атака ще срине центъра ни, а аланите само трябва да ги удържат и да ги омаломощят, да образуват стена пред окопите — с телата си, ако трябва, докато успеем да придвижим напред фланговете и да се спуснем отстрани…

— Това ли ще кажеш на аланите? Че ще трябва да понесат мощния набег на конницата като юмрук в лицето? Да загинат, но с усмивка, за да можем ние в крайна сметка да спечелим нашите битки и после да пресрещнем конниците на Атила, докато те са заети с изтреблението?

Еций отново се обърна към войските си. Дори и в неговите уши този план звучеше нелепо, но той бе единственият, който имаше поне някаква малка възможност за успех. Разбира се, не можеше да им каже колко огромна е вероятността от поражение, че всички те — алани, римляни, вестготи — си приличат — приличат си по еднаквата перспектива да умрат, дори и при победа, но най-вероятно — при загуба. Очевидното обаче не можеше да се отрече. Там, зад гърба му, напредваха грамадни пълчища хунски конници, а по фланговете им — помощни пеши войски, разстлани на фронт от почти две мили. Хората му не можеха да задържат погледите си върху него заради страха, изпълнил сърцата им при вида на страшната армия, която като буря се носеше към тях. Ударът трябваше да бъде поет, страховете на бойците му трябваше да се уталожат. Спомни си, че бе чел една реч на Ксенофон, която той изнесъл пред своите войски. Те също били по-малобройни от врага, в подобно положение, преди хиляда години. Еций подкара коня си в стегнат тръс пред бойните редици.

— Конете ли? — викна той — Обезсърчени сте, защото врагът ни има конница, а ние не, така ли?

Чуха се разпокъсаните роптания на мъжете и те смутено запристъпваха от крак на крак, споглеждайки се един друг.

Лицето на Еций придоби невярващо изражение.

— Конница! И това ли е всичко? Това са само хора на гърбовете на коне! Бих изправил сто алани, стъпили на твърда земя, срещу хиляда хуни, яхнали дребните си коне със свински търбуси. А аз знам за какво говоря — самият аз съм предвождал хунска конница!

Мъжете отново утихнаха и го заслушаха внимателно. Лицата им станаха по-отворени, с не така недоверчиво изражение. Еций бе започнал да ги отърсва от страховете им, да обръща мислите им със силата на своята увереност.

— Умира ли човек в битка от конски ритник? — викна той.

Хората мълчаха.

— Отговорете, легионери! Попитах, умира ли човек…

— Не! — изреваха войските в отговор — Не!

Еций изчака виковете им да заглъхнат.

— Не, разбира се! — викна той — Човек умира в битка, пронизан с меч или копие, а не с копито. А вашите мечове ще промушат повече варварски търбуси, отколкото някога е било възможно! Хуните оформят строя си в равнината пред очите ни, набират кураж, защото знаят — и се страхуват, — че са изправени срещу гранит — римски гранит! Твърдата гранитна планина на Рим и славните му съюзници!

Мъжете почнаха да почукват щитовете си с колене — реакция, която Еций се надяваше да предизвика. Той продължи по-високо, а гласът му отекваше като камбана.

— Набират смелост да ни атакуват, но толкова се страхуват да не паднат от жалките си коне, колкото и от това студената стомана на мечовете ни да не разпори коремите им. Аз съм обучен конник, аз съм конник, обучен от хуните, и знам едно: конете не могат да се мерят с нашите легиони и със съюзниците ни. С конете си хуните могат само по-бързо да побегнат!

Мъжете избухнаха в гръм от викове, потупваха се по раменете един друг и силно започнаха да удрят копия в коленете си. Еций погледна настрани и видя посивелия ветеран Флоренций, който го гледаше настойчиво, и си спомни разговора с адютанта си. Римляните не се бият за империята — бе казал той. — За тях тя е нещо твърде неопределено. Бият се за другарите си и за предводителя си… за предводителя си! Еций се изправи на стремената и гласът му отекна над редиците на войските му.

— Римляни! — викна той — Бийте се за Рим и за ценностите, които вашият велик народ защитава вече хиляда години. Вестготи! Бийте се за славата на вашия велик народ, със силата в ръцете си, със смелостта в сърцето си. Алани! Бийте се за възмездие! Бийте се до смърт срещу враг, опустошавал земите ви, отвличал жените ви, опитал се да изличи дори спомена за името ви. И в тази битка, която ще се помни в цялата история като най-великата, водена някога, се стремете към една цел само — към победа, дори когато смъртта склопява очите ви и копието падне от ръката ви. За каквото и да се биете, дали за чест, слава или мъст, за каквото и да се биете, воини, бийте се за мене! Така, както и аз — и той взе копието на един центурион, застанал в предната редица, засили го и го запрати надалеч към равнината, където то се забоде в земята и се залюля предизвикателно, като римско знаме — дръзка подигравка към настъпващата армия, — както аз ще се бия с всяка частица на тялото си за нас!

Мъжете изреваха и се спуснаха напред, кръвта нахлу в лицата им, разгорялата се в тях жажда за битка ги настърви и ги тласна напред. Еций издигна меча си високо над главата, за да ги поздрави за смелостта им. Наслаждаваше се на въодушевлението и ликуването им.

Но само за миг. Врагът напредваше. Бързо.

Еций свали меча и даде знак на крал Теодорих и офицерите си, които препуснаха в галоп към постовете си в бойната редица и започнаха да крещят командите си на висок глас. Тромпетите завиха, фанфарите дадоха знак за команда. С още по-силни викове, мъжете се устремиха напред.

Това не бе обикновен марш. Това бе римски боен марш, с крачки и каденца^[2], изчислени така, че да всеят ужас в сърцето на неприятеля още преди двете редици да са се сблъскали. Барабаните от волски кожи зазвучаха със своя ритъм, чийто трепет отекваше в тялото на човека — онзи всепроникващ, повтаряш се триделен такт на Пириховия марш. Създаден от спартанците преди столетия и възприет от римляните, които бяха прозрели влудяващото му влияние върху противника, този марш беше като танц със своите движения, хипнотичен с неумолимия си смъртен ритъм. Три стъпки напред, пауза. Римските войници се обучаваха на тази стъпка от първия ден на службата си и добре знаеха какво да правят. Три стъпки напред, пауза. Завърти щита едновременно с мъжете от двете ти страни, изреви каденцата.

По лицата на легионерите личеше пълното им съсредоточаване — гледаха право напред, вече не се страхуваха от врага и дори не мислеха за него. Съзнанието им бе изцяло погълнато от ритъма. Върху челото на всеки войник изби пот, докато се стараеше безупречно да следва стъпката на другарите си. Хипнотичният ритъм напълно ги обсеби, точно както целеше предназначението му; той ги отвличаше от мисълта за болка и смърт, укрепваше гръбнака им с римско желязо. Три стъпки, пауза. Туп, туп, туп, тишина.

Легионите на Западната империя напредваха равномерно през полето, а щитовете им се полюшваха в пълен синхрон.

Пълчищата на техните съюзници маршируваха неравномерно от дясното крило на римляните и представляваха шарен сбор от снаряжението на всяко отделно племе. Повечето бяха с неугледен вид, лицата на някои бяха брадясали, на други — избръснати и боядисани. Онези, които никога не бяха виждали Пириховата стъпка, отначало гледаха стреснати синхронизираните движения на римските си другари. Но скоро, първо тромаво и несигурно, но после все по-уверено, закрачиха в същия хипнотизиращ ритъм. Три стъпки, вик. Всеки един се опитваше да върви в крак с пулсиращия ритъм на римските барабани и с крайчеца на окото си мерваше щита на войника до себе си. За един кратък, славен миг всеки мъж чувстваше само мощта, точността и силата на римските легиони. За секунда всеки воин — вестгот, алан или какъвто и да било друг — беше римлянин. За един-единствен блажен миг страховете бяха уталожени, съзнанието освободено от мисълта за непоклатимото напредване на хуните, които продължаваха да вървят напред, без да се стряскат от грамадната стена от хора, която приближаваше към центъра на полето. Усещането за сила, за непобедимост, за принадлежност към тази грамадна войска беше опияняващо. Три стъпки, пауза. Туп, туп, туп, тишина.

Еций, който внимателно наблюдаваше всичко това от лявото крило, вдигна меча си и го размаха, за да го видят вестоносците, а те поеха знака и веднага го предадоха на Теодорих, който стоеше начело на вестготите в срещуположното крило. Изведнъж един от трибуните извика и цялата войска пое вика му за два цикъла от Пириховата стъпка, после всички римляни като един запяха суровия напев — древния химн към Марс и Митра, страховито молебствие от хиляда години, запазило се като един от последните спомени за войнствените им предци дори след като легионите се бяха отвърнали от старите езически богове. Този тътнещ рев се усещаше почти като бумтеж в тялото, а не като песен, и също както тътена на барабаните и механизираните маршови стъпки в сбит строй беше пресметнат така, че да всява страх и да деморализира врага. Грамадното метално чудовище, носещо смърт, се поклащаше, дошло от друг свят, с почти нечовешки облик, и напредваше бавно и непреклонно към редиците на хунските конници, чиито лица вече можеха да се различат в трептящата мъгла.

Първият залп от хиляди свистящи стрели се забоде право в челните редици, но от такова разстояние беше слаб. От двеста и петдесет крачки хунските стрели можеха да нанесат само леки поражения, защото повечето се забиваха в щитовете или отскачаха от шлемовете, без да навредят на воините. Някои обаче пронизваха мека плът, а поразените войници нападаха по земята със задавени хрипове. Ала хипнотичният барабанен ритъм не преставаше да изпълнява предназначението си — основното тяло на войската продължаваше уверено напред. От задните редици прегазиха падналите и заеха местата им. Онези войници от помощните части, които отначало с отвращение поеха маршовата стъпка — новаците, непривикнали към дисциплина, и онези ветерани, които се смятаха за твърде опитни, за да им е необходим този напев, притъпяващ ума, се спряха изумени, когато стрелите удариха. Двеста и петдесет стъпки! Докато яздят! Само демони можеха да стрелят толкова надалеч, и то докато препускат. Ако хуните бяха толкова точни и силни стрелци от това голямо разстояние, какви ли поражения можеха да нанесат, когато разстоянието между двете армии намалее? Редиците на помощните войски започнаха да се изкривяват.

Ала римляните в лявото крило оставаха непоклатими. Теодорих тласкаше напред вестготите с дрезгавия си рев. Туп, туп, туп, пауза. Излъчваното от ритъма внушение беше мощно, ала хуните оставаха непоколебими. Пуснаха втори залп стрели, този път от по-смъртоносно разстояние. Повече войници се запрепъваха и паднаха, този път от по-силните редици на фланговете — от частите на самите римляни. Ставаше все по-трудно да се спазва ритъмът на стъпката и в редиците зейнаха празни места, които не можеха да се запълнят така бързо както първия път.

Еций усети как нещо ожули ръката му някъде под лакътя и после упорито дърпа ръкава му. Той разсеяно се опипа с другата ръка и учуден се погледна, щом усети топлата влага на кръвта си. Една стрела бе пронизала дълбоко ръката му и тя кървеше обилно. Кървенето, спомни си той, е добър знак, много по-добре от безкръвно пробождане. Стига да може да го спре. Огледа се наоколо. Никой, дори Флоренций, не беше забелязал раната му, защото всеки поглед бе отправен право напред или към щита на съседа. Единствено Луцила, вълчицата му, която енергично подтичваше редом с коня му, вдигна питащ поглед към пълководеца с изопнати нагоре уши и светнали жълти очи. Нямаше време да препусне към задните редици, за да потърси хирург. Без да слиза от коня и дори без да забави ход, той откъсна парче плат от ръба на червеното си наметало и бързо превърза раната със зъби и с помощта на другата си ръка. Не усещаше болка, което малко го изненада и дори му достави известно удоволствие. За всичките му битки през годините сега го раняваха за първи път. И все пак някакво си одраскване от стрела не бе нещо, с което да може да се похвали пред синовете си.

Хунските конници се спускаха в галоп, криволичеха, ту влизаха, ту излизаха от бойния строй — така можеха да пуснат стрелите си и веднага да се стрелнат настрана, за да освободят пътя на следващата редица конници, които също да стрелят. Обстрелът беше постоянен, без промеждутъци или почивки, и все по-масиран и смъртоносен с приближаване на двете бойни линии една към друга. Безспирният дъжд от стрели разколеба дори предните редици на римляните: войниците като че ли маршируваха през тресавище, което засмукваше ходилата им и не позволяваше да продължат. Еций обърна коня си и като го срита в корема, препусна пред челната линия. Вдигна меча си високо във въздуха и понечи да изкрещи командата за нападение, но преди да успее дори да отвори уста, гласът му се удави в оглушителния боен вик на аланите — яростен крясък срещу десетките поражения, които хуните бяха нанасяли на народа им. Само след миг цялата армия пое този ужасяващ вик като свой.

Римляни, алани и вестготи, забравили да следват синхронизирания ритъм, се втурнаха напред в свиреп бяг. Вражеските стрели се сипеха върху тях като град и съскаха като пепелянки. Навели глави под щитовете си, те си запробиваха път, все още в сбит строй, а хунските конници описваха кръгове с конете си, спираха, отстъпваха и танцуваха наоколо, сякаш се стопяваха като духове точно преди римляните да се спуснат върху им. Аланите се хвърлиха напред, но хунските конници на часа се разпръснаха и препуснаха назад, а редом с тях се надигна стена въоръжени пехотинци — предните редици на остготските и германските съюзници на Атила.

С ужасяващия трясък на стомана о стомана, плътните челни редици на римляните се сблъскаха с безформената маса разярени алемани. Стегнатият и подреден преди миг строй на римляните се разби в безредна тълпа от разярени мъже и мятащи се коне. От началната точка на сблъсъка на предния ръб на хунския клин, забит в редиците на аланите, силата на удара се пренесе в двете посоки по бойните редици, като огромна вълна, плиснала се от пропукан бент, която изведнъж се е разбила със страшна сила в непоклатим каменен зид. Половин милион души от двете страни бяха погълнати в пастта на вихъра от мъгла и прах. Пронизителните изсвирвания и заповеди на пълководците отприщиха поток от още много хиляди войници в кървавия сблъсък.

Еций забрави за раната си и сега препускаше през редиците, викаше с прегракнал глас над оглушителния хаос, настървяваше хората си, гмурваше се във вихрушката от прах и смърт, удряше и сечеше с меча си, за да си проправи път през тълпите от нападатели. Като че след цяла вечност разгорещена битка, той спря за миг, присви очи и погледна през праха и бъркотията, за да разбере докъде е стигнал. Притискаха го от всички страни, врявата беше оглушителна и едва виждаше на десет крачки от двете си страни заради облака мъгла и прах, спуснал се над полето. В миг осъзна, че не бива да стои на това място, че хората му не го виждат и не го чуват, че рискува да загуби битката, защото се опитва да я спечели сам, със собствените си ръце. С проклятие на уста обърна коня си и отново си запробива път през тълпата биещи се легионери, навън от заслепяващия облак, обратно към задните редици, при своите вестоносци и офицери — откъдето щеше да може да вижда Атила.

Трябваше незабавно да продължи със следващия етап от плана си. Обратният път към римските укрепления му се стори безкраен, макар това да бе същото разстояние, което пехотата му беше изминала преди малко, за да нападне неприятеля. Докато се промъкваше между собствените си войници, той отново изруга, разгневен от това, че видимостта беше толкова ограничена, че не можеше да види разгръщането на войските и на резервите си.

Изведнъж, без да разбере как, пред него сред мъглата се изправиха застрашителните метателни лостове на катапултите, които предната нощ така внимателно бе разположил на това място. И също така внезапно утринната мъгла най-после започна да се разнася. Еций спря коня си, обърна се и се взря назад към полето, което току-що бе прекосил възможно най-бързо. Всичко се развиваше точно както беше планирал. През мъглата от жълтеникав прах успя да различи като призраци в мрака редицата римляни с пурпурните им наметала по левия фланг и подобните на призраци фигури на ожесточените германски пехотинци точно пред тях. Отдясно готи се биеха срещу готи и древните бойни викове на племената им се извисяваха над врявата на сражението.

А в центъра… колкото и да бе изумително, аланите все още се държаха. Макар врагът многократно да ги превъзхождаше числено, аланите се биеха с гнева на народ, унижаван от неприятеля десетилетия наред, удържаха бойния си строй и отказваха да се поддадат на напора на хунската конница. Бавно се отдръпваха назад, към него, към входовете на лагера, понасяха ужасни загуби, но му печелеха време, точно както се бе надявал. Стратегията му успяваше. Обърна се към катапултите. Време беше следващият етап да започне.

— Центурионе! — викна той от гърба на коня си към защитния окоп, който го разделяше от редицата на артилерията. Жилавият командир се втурна, за да се приближи до него от другата страна. — Талпите!

Офицерът се извърна, изкрещя команда и двама мъже бързо хванаха две широки дъски и ги сложиха над рова. Еций внимателно подкара уплашения си кон по огъващите се дъски и премина от другата страна, където войниците, които управляваха катапултите, чакаха в готовност.

— Стреляйте по твоя заповед! — викна Еций.

Центурионът се ухили, оголвайки жълтите си зъби, и се обърна към екипите от артилеристи. Виковете му, извисили се над тътена на битката, даваха заповеди за бавните последователни действия, които щяха да отприщят смъртоносен порой върху напредващия враг.

— Катапулти, готови! — викна офицерът, докато тичаше по дължината на артилерийската редица с меч в ръка, и очите му се стрелкаха във всички посоки, за да следят как се справят войниците. При всяка от машините имаше по осем души — по двама разположени на всеки ъгъл — и всички те сега се напъваха да поставят камъните и да ги приготвят за изстрелване. Тътенът на битката, който неумолимо приближаваше към тях, правеше бързината, с която щяха да изпълнят задачата си, жизненоважна и Еций местеше погледа си ту към артилерията, ту към боя, който кънтеше зад гърба му, а конят му тревожно подскачаше.

— Дръпни!… — извика центурионът и Еций му хвърли гневен поглед, защото му се струваше, че дава заповедите твърде бавно, макар че в действителност хората не можеха да работят нито по-бързо, нито по-трескаво, отколкото вече го правеха. Четирима войници при всяка от машините, голи до кръста и дори захвърлили настрана шлемовете си, се мъчеха да задвижат двата назъбени рудана, които бавно спускаха метателния пост. Усилията, необходими за извършването на това действие, бяха изтощителни и дори тези мъже, специално подбрани за задачата, се напъваха и задъхваха, мускулите им изскачаха, а от челата им се лееше пот и се стичаше в очите им. Зоркият поглед на Еций забеляза пурпурната вена, пулсираща на слепоочието на най-близкия войник под съвсем късата му, неравно остригана коса. Премести поглед по-нататък по редицата и забеляза твърде малкия за главата на Магнус шлем, който все още си стоеше накривен върху темето му. Лицето на този грамаден мъж се беше изкривило, а устата му бе зейнала от усилие. Никога досега Еций не го бе виждал до такава степен да напряга силите си за възложена задача — а и нямаше как да е другояче, защото с Херкулесовата си сила Магнус сам управляваше един от руданите на своята машина, което го караше да изпитва гордост като професионален войник.

Метателните постове на катапултите бяха нагласени за стрелба в най-ниското си положение и войниците, управляващи руданите, се отдръпнаха задъхани. Еций отново погледна нетърпеливо към битката. Положението беше критично. Макар центърът да се държеше под напора на хунската конница, аланите все пак отстъпваха и нямаше да бъдат в състояние да поддържат строя още дълго, като се имат предвид чудовищните им загуби. Импулсът на врага трябваше да се пресече сега или Еций щеше да бъде принуден да даде знак за общо отстъпление на всички войски, за да защити лагера.

— Товари!… — изрева провлачено командата си трибунът и разяри Еций с леността, която му се струваше, че усеща в гласа му, макар войниците, управляващи машините, да действаха с безупречност и бързина, несрещани в никоя друга армия в света. Към всеки катапулт се запрепъваха легионери откъм каруците с мунициите зад тях, понесли тежко буре, пълно с катран и сяра, което после внимателно поставяха на кожените ремъци, прикрепени към всеки свален метателен пост.

След цяла вечност — така поне му се стори на Еций — центурионът отново се затича със зачервено лице по дължината на редицата катапулти и най-сетне извика заповедта, която Еций жадуваше да чуе.

— Огън!

До всяка от машините един от управляващите руданите взе запален факел, който стоеше забит в земята наблизо, докосна с него бурето с катран и то пламна. Почти веднага след това друг войник издигна над главата си дървен чук и го стовари върху пусковото блокче, с което освободи запънката на рудана. Чукът изтрещя на точното място и постът отскочи нагоре толкова бързо, че не можеше да се проследи с поглед. Тътенът и свистенето на двайсет снаряда подплашиха коня на Еций и той се изправи на задните си крака, когато всички те полетяха във въздуха, описаха дъга от искри и паднаха в огнен порой посред редиците на врага. Още преди смъртоносните огнени снаряди да се приземят, Еций вече бе пришпорил коня си обратно по талпите към върха на малко възвишение точно отпред, между батареята и мястото, където се биеше най-голямата част от войските. Там бе забелязал неколцина висши офицери, които се събираха, за да огледат и да преценят положението. Зад гърба си чу яростния вик на трибуна, който отново даваше начало на мъчителния цикъл.

— Катапулти, готови!

Когато стигна на върха на могилата, точно над най-разгорещеното сражение, Еций с радост усети, че е излязъл лек ветрец, който изтласкваше задушливия прашен облак, надвиснал над позициите му, и го отнасяше обратно към редиците на хуните. Нека Атила вкуси слепотата насред сражението, помисли си мрачно той и спря коня си, за да наблюдава как катапултите запращат смъртоносния си товар. Горящи снаряди свистяха над него като комети и падаха посред вражеските редици, точно зад предната линия. С всеки удар на огнените кълба се надигаха ужасяващи крясъци и не по-малко ужасяващо цвилене на коне, когато течните пламъци на буретата избухваха и ги покриваха с лепкава запалима течност, която попиваше в кожата им и я изгаряше, без да може да бъде отстранена. Когато снарядите паднеха, във вражеските редици зейваха празни кратери и те оредяваха изумително бързо. След като започнаха да се прицелват по-точно, римските артилеристи обстрелваха не само челото на неприятеля, а и по-задните редици. Невъзможно бе да не улучат.

Но не беше възможно и да се спре напредването на врага. На мястото на всеки паднал конник се втурваше друг, а настървението на войниците, които идваха отзад, тласкаше напред челните редици. Из тревите лумнаха пожари, които плашеха конете и заслепяваха ездачите с пушека си, а вятърът го блъскаше право в лицата им. Тук-там из равнината се запалваше по някое дърво и така гледката ставаше още по-пъклена. Навсякъде се заиздигаха стълбове дим и постепенно се смесиха в гъста завеса, която се диплеше и гърчеше, но не се разнасяше и не се вдигаше, а се сливаше с тъмната мъгла, образувана от горещината на слънцето, и така тъчеше мръсна, зловонна плащаница, която се носеше над полето.

Хуните продължаваха неумолимо да тласкат назад аланите, а помощните войски по фланговете на врага явно също не отслабваха. С всяка своя крачка напред в изтреблението, почернено от пушека, римляните и вестготите попадаха в същия огън и мрак, който понасяха алеманите и остготите. Движението и в двете посоки беше спряло, но битката се водеше ожесточено зад завесата от черен пушек, а крясъците на един милион мъже се носеха над кълбестия облак. Еций се спусна надолу по хълма към бойното поле и поздрави един римски трибун, чийто запъхтян кон беше излязъл от облака откъм левия фланг. Когато офицерът обърна коня си и без дъх се спусна към Еций, по лицето му се стичаха струйки черна пот, а от зачервените му подпухнали очи течаха сълзи.

— В ада да се продъни дано тая проклета артилерия! — изрева грубо трибунът, но като позна Еций, застанал пред него, веднага го поздрави.

— Артилерията ти спаси живота, трибуне — сгълча го Еций. — Как се справя кохортата ти?

Трибунът го погледна недоумяващо.

— Кохортата ми ли? Не мога да си намеря кохортата! Чувам ги или чувам нечия друга кохорта навсякъде около мен, но там не мога да видя дори земята, за да се изпикая отгоре й, камо ли да си видя кохортата, господарю!

— Врагът гори, трибуне. Оттук ги виждам как горят. Погледни!

Трибунът се взря надолу, като се опитваше да прозре зад стената от пушек към задните редици на врага.

— Може да са в пламъци, господарю, но продължават да се бият! Моите хора дори убиват другарите си, тъй като не могат да различат приятел от неприятел в тази мъгла, но врагът продължава да се сражава. Всеки друг досега щеше да е побягнал.

— Да — съгласи се Еций. — Но това не е обикновен враг. Трибуне, нашите катапулти улесниха задачата на пехотата, но самите те са незащитени. Продължат ли хуните да напират през центъра ни, ще прескочат окопите и ще завземат артилерията и лагера. Трябва да изтеглим войски от фланговете и да подсилим центъра.

Трибунът продължаваше да го гледа глупаво.

— Трибуне! — викна Еций — Аланите всеки момент ще поддадат. Подсили центъра!

— Да подсиля… с какво, господарю? Не знам къде са хората ми!

— Тогава всичко да върви по дяволите! Сам ще отида да ги намеря! — изкрещя Еций.

И като удари жестоко хълбока на коня с плоската страна на сабята си, той се понесе надолу към хълма и отново се гмурна слепешком в черния облак, а обърканият трибун се спусна след него.

IV

Атила гневно обръщаше коня си ту в една, ту в друга посока и очите му святкаха яростно, докато наблюдаваше битката под краката си. Утринната мъгла, която го бе раздразнила толкова много по време на първото нападение на римляните, сега напълно се беше изпарила, но видимостта беше станала още по-лоша, защото центърът на бойното поле бе покрит с плътната димна плащаница, изтъкавана безспир от римските снаряди. В гнева си той махна шлема от главата си и го захвърли на земята, а след него и кожената шапка, която носеше отдолу, и дългите му посивяващи коси се разпиляха над бронзовата ризница, която офицерите му бяха настояли да сложи. Погледна към ясното небе, което бе започнало да пожълтява от издигащия се пушек. Едва наближаваше пладне, а слънцето вече удряше по земята като чук върху наковалня. Навсякъде около него се чуваха виковете на конници, които крещяха и препускаха объркани, докато снарядите се сипеха върху им, а цвиленето на умиращите коне, измъчвани от болката, която им причиняваха огнените капки, го влудяваше и му пречеше да мисли. Смъртта на войниците му беше достатъчно тежка, но кой мъж би могъл да изтърпи спокойно предсмъртните страдания на един добре обучен кон?

Огнените локви долу служеха за ориентир в мрака на кълбестия дим, макар същевременно да превръщаха полето в коварна пустош. Ако човек стъпеше или се спънеше в такава локва, това значеше да се раздели с ходилата си, от които оставаха само черни чукани. Един кон се втурна панически покрай Атила с горяща опашка, дългите коси на ездача се вееха зад гърба му, обхванати от пламъци, но мъжът, без да се оставя на болката, бързо и слепешком изпразни колчана си към черния облак, където знаеше, че са враговете му. Стотици мъже и коне по земята се гърчеха и умираха в кал и пламъци. Напорът на хуните беше възпрян. Плановете на техния крал за бърза и съкрушителна победа бяха осуетени.

Изведнъж, докато се взираше в една кратко отворила се пролука в облака, Атила съзря удобна възможност. Катапултите на римляните! Ако успееше да ускори поддаването на редицата на аланите в центъра, конниците му можеха да преминат през окопите и да разбият артилерията, като се вклинят между двата римски фланга.

— Струпайте се в центъра! — изрева той и грубият му глас полетя към дълбините на облака дим като удар на гонг. — Изтеглете конницата и готите и се струпайте в центъра! Унищожете онези проклети машини!

Щом чуха заповедта, офицерите от конницата, които стояха най-близо до него, се спуснаха напред. Препуснаха към левия фланг, където кипеше разгорещена битка между остготите и вестготските съюзници на Рим. Втурнаха се насред отчаяното сражение и отцепиха голям батальон пеши войници от пет хиляди души, бързо ги отклониха към центъра и поведоха напред хунската конница, потънала в смъртоносния дим. Голяма войска от пеши войници, по-близо до земята и по-лесно подвижна от конете, щеше да успее да направи последния пробив през изтощените редици на аланите. Тогава вече нищо нямаше да стои между хунската конница и сеещата смърт артилерия.

Атила продължаваше да крещи заповедите си, втурваше се към препускащите войници, като ги окуражаваше, удряйки задниците на конете им с плоското на меча си, и отново се отдръпваше.

 

 

Зад линията на коалицията за Еций всичко беше толкова ясно, като че ли Атила бе начертал плана си върху парче пергамент и му го бе изпратил по вестоносец. Когато излезе на светло, за да провери докъде са стигнали хунските конници, той забеляза, че остготските пеши войници сгъстяват редиците си зад линията на центъра и се готвят за масирана атака срещу омаломощените алани. Налагаше се на всяка цена да подсили аланите, ала същото онова оръжие, благодарение на което се държаха — плътният дим от яростните снаряди на катапултите, — му пречеше да различи подкрепленията, които трябваше да помогнат на центъра. Тъй като беше загубил вестоносците си в бъркотията, сам се спусна към облака дим, за да предупреди трибуните си. Когато връхлетя в мрака, едва не се сблъска с Теодорих, който препускаше в обратната посока, почернял като демон, а от сабята му капеше кръв. Брадата му беше попила толкова прах и мръсотия, че изглеждаше като изпечена от глина, а от носа му течеше секрет. Плътно зад него яздеше Торисмунд заедно с още няколко офицери, които кашляха силно, за да прочистят гърлата си, а очите им светеха ярко на фона на опушените им лица.

Докато те излизаха от черния облак, един грамаден готски конник, който ги следваше по петите, изскочи от дима, дишайки с отворена уста, и кървясалите му очи се спряха на Теодорих. Еций се обърна точно когато готът вдигна дългия си меч за поразяващ удар.

— Теодорих! — извика той.

Кралят на вестготите подскочи като ужилен и инстинктивно се извъртя, навел глава над шията на коня. Готът замахна във въздуха на по-малко от педя над главата на краля и изрева от гняв.

— Мой е негодникът! — викна Теодорих. Подплашеният му кон се изправи на задните си крака и от тази голяма височина кралят сам стовари меча си върху варварина с всичката сила на мощната си ръка. Мечът попадна точно във врата на ездача, до ръба на нагръдника му, и с такава лекота, сякаш режеше масло, проникна през ключицата в меката тъкан отдолу, прониза ризницата и тялото на мъжа по диагонал към хълбока и спря едва когато удари тазовата кост. Теодорих издърпа острието обратно, а горната част на тялото на гота, по чието лице все още бе изписано смайване, се строполи на земята. Краката, които все още здраво притискаха корема на коня в твърдата броня, останаха на място дори когато уплашеният кон побягна.

— Боже! — викна изумен Теодорих. — Негодникът изобщо нямал кости! — Нямаше обаче време да се дивят на подвига на краля.

— Теодорих! — викна Еций. — Аланите вече не издържат! Редиците им поддават в центъра!

— Дай да пия! — изрева Теодорих. — Ами онзи гот — аз ли трябва да върша всичко?

Еций мълчаливо му подаде своя кожен мех. Теодорих го взе и изля разреденото вино в гърлото си на големи глътки, без дори да си поеме дъх между тях, накрая върна меха на Еций почти празен. Избърса уста с опакото на ръката си, но по брадата му останаха капки вино, червено като кръв.

— Значи аланите вече поддават? — попита той. — Такъв беше планът — сега обръщаме фланговете си навътре и ограждаме хуните като овце!

— Такъв е планът, но нашите войски по фланговете все още не са напреднали достатъчно — припряно обясни Еций. — А повече не можем да чакаме. Атила изсипва свои хора в центъра, за да пробият окопите пред артилерията. Веднага извикай резервните си войски!

Теодорих кимна, а един от офицерите, който яздеше редом с него, допря до устните си очукан меден рог. Щом зазвуча провлаченият вой — зов за вестготите, изведнъж се чу грохот, който внезапно спря устрема на легионите под тях, докато мъжете се обръщаха назад, за да видят какво ще последва. Еций обърна коня си и препусна към редиците на артилерията, където отново мина предпазливо по талпата, но този път нареди тя да бъде вдигната зад него.

Зад далечната страна на укрепения лагер двайсет хиляди вестготи се спуснаха от мястото, където бяха стояли в нетърпеливо очакване. Строят им беше развърнат рехаво и неравно, затова пък онова, което им липсваше, се компенсираше от смелата им решителност. Започнаха да се строяват точно пред дълбокия окоп, защитаващ батареята на артилерията, нареждаха се в редици от по осем души, готови за връхлитането на хунските конници, които виждаха да се стичат пред тях през разнасящия се дим. По команда на Теодорих бяха вдигнати двайсет хиляди щита, а копията се насочиха хоризонтално за пронизване. Краката на воините бяха забити здраво в земята. Цялата маневра бе извършена почти толкова бързо и ефективно, колкото ако я бяха изпълнили римски войници. Точно когато заеха позициите си, те усетиха как земята потреперва тихо с дълбок тътен, който постепенно и застрашително се усилваше. Първи от облака се показаха трополящите копита на конете, после широките им гърди и накрая тъмните, мрачни лица на огромното множество хунски ездачи. Те препускаха във фронт от петстотин души, тъпчейки покосената редица на аланите, устремени към вестготите, зад които се намираше крайната им цел — смъртоносната артилерия.

Първите вестготи в защитната линия приклекнаха зад щитовете си, наведени напред със сгънати колене, и зачакаха. Пушекът беше твърде плътен и когато хунските конници започнаха да се виждат по-ясно, вече нямаше време да запратят срещу тях копията, а още по-малко — стрелите си, за да разредят връхлитащата върху им орда. Трябваше да поемат удара на всички конници, изправени на стремената, в пълната им численост. Никоя пеша армия, била тя варварска или римска, не бе успявала да устои на подобна атака. И никоя атака досега не бе осъществявана от толкова много конници.

Зад челните редици на вестготите хората във втората редица поеха въздух и също се наведоха напред, като опряха щитовете си о гърбовете на войниците пред себе си. В третата направиха същото и така — до най-задната редица. Никой от тези мъже не можеше да се разколебае и да отстъпи назад — никой нямаше да може да отскочи настрана от пътя на връхлитащата хунска конница. Това бе човешка стена, която трябваше да издържи, трябваше да устои на животните, които щяха се спуснат върху им, а всяко от тях тежеше хиляда фунта. Трябваше да устоят. Другото беше немислимо.

Хунската конница се стовари върху редиците струпани вестготи с оглушителен трясък. При удара конете се изправяха на задните си крака и цвилеха, а онези, които нападнаха най-първи, се набучиха на върховете на копията, които вестготите държаха насочени с тъпия край надолу, под ъгъл, който им позволяваше да пронижат безпрепятствено корема на животните. Умираха прави, а прекършените копия стърчаха от гърдите им — стотици коне, разпенени и плувнали в кръв, падаха върху същите войници, които ги бяха проболи, а ездачите им освирепели скачаха от гърбовете им и стоварваха мечовете си върху главите на вестготите в краката си. Зад тях конете от всяка следваща вълна неумолимо се блъсваха в тези пред тях, цвилеха ужасени и побеснели, а техните ездачи също скачаха и почваха да секат и да мушкат със сабите си.

Първата редица защитници се срина под страхотната тежест на връхлетелите коне, а след нея — и втората, и третата. Сечта беше страховита. Вестготите падаха неспир под яростта на стоварващите се върху им коне и ездачите им. Ала поради тежестта на конете защитниците на лагера успяха да лишат хуните от най-голямото им предимство — стремителността на нападението. Защото, когато първата им редица се наниза на забитите в земята копия на вестготите, телата се препречваха пред следващата и мъжете успяваха да направят едва крачка-две по-навътре в здравия строй на фалангата, преди и те да бъдат спрени. Умиращите коне се търкаляха по земята и смазваха и ездачи, и защитници. Резервите от вестготи поваляха мятащите се животни, събаряха хуните от гърбовете им и започваха ръкопашен бой. Вълна след вълна конници връхлитаха защитната линия, ездачите скачаха посред битката и напредваха още няколко крачки, преди също да се окажат погълнати от клането. Сражението се превърна в хаос, вече никоя редица не пазеше строя си.

Вестготите се олюляха под мощната атака, но нямаше накъде да отстъпят от хунската ярост, освен в дълбокия ров зад гърбовете си. Затова стояха и отблъсваха всяка следваща вълна от нападащи конници. Над глъчката се чуваха гневните викове на Теодорих, който поставяше хората си на още по-голямо изпитание, като им крещеше или да останат на местата си, или да умрат. С нарастваща ожесточеност хуните продължаваха да се хвърлят в стената от тела по линията, но фалангата на упоритите вестготи продължаваше да се държи.

Зад окопа войниците при машините трескаво мятаха снаряди в редиците на готските и хунските пълчища пред тях. Макар и полумъртъв от изтощение, командирът на артилерията бе успял да увеличи до краен предел скоростта на стрелбата и далекобойността на огнените кълба катран и да ги задържи така. Толкова погълнати бяха артилеристите от работата си, че не поглеждаха към неспирната атака на хунската конница и самоотвержената отбрана на резервните войски от вестготи, което ставаше само на крачки от машините им. През цялото време, докато траеха адският грохот, крясъците и смъртта точно пред очите им, групите на артилеристите продължаваха да сипят разтопена смърт над врага от другата страна на равнината.

Изведнъж като от нищото се появи отряд хунски конници, които препуснаха по продължение на защитните окопи от страната на римската войска, по пътеката, утъпкана от центуриона, който крещеше на артилеристите заповедите за стрелба. Тъй като бяха видели смъртоносния прием, който вестготите устройваха на другарите им, тези ездачи заобиколиха десния фланг на своя конен отряд и минаха от далечния край на рова, където пробиха ескадрона, оставен там да го защитава. Сега вилнееха необезпокоявани от римската страна на артилерията и тъпчеха стрелковите групи, които, за да работят по-бързо, бяха свалили броните си и сега нямаха никакви оръжия, освен по един кинжал, с който да се защитават. Като се накланяха на конете си, хуните замахваха с мечовете си и с един удар обезглавяваха по няколко войници наведнъж. За миг артилеристите спряха в почуда, след което се спуснаха към каруците със снаряжението, за да вземат щитове и оръжия и да се защитават.

Еций препускаше по линията и яростно крещеше на войниците при катапултите да грабват мечове и да се сражават. Ала посред нападението той изведнъж спря коня си — пред него, точно там, където беше постът му, стоеше Магнус. Брадатото му лице бе разкривено от ужас и болка, а от една дълбока рана на мускула на лакътя над масивната му дясна ръка, там, където се бе забило острието на хунски конник, обилно шуртеше кръв. Господи, помисли си Еций, как можах да го сложа тук? Бедният глупчо, прекалено тромав е, за да се защитава, дори няма ризница по мярка за него. В този миг, сред целия ужас и хаос, който го заобикаляше, той почувства такова дълбоко разкаяние за този един-единствен мъж, каквото не бе изпитвал за хилядите воини, паднали в битка под негово командване през последните три десетилетия.

Магнус го гледаше глупаво, без да може да вземе щит или оръжие, докато кръвта шуртеше от дълбоката рана на ръката му. На Еций му се стори, че времето забавя хода си и спира, а оглушителната врява заглъхва някъде много далеч. Видът на ранения Магнус сякаш го бе приковал на място, заслепен от ярост и мъка, без да може да реагира дори когато срещу него се спусна друг хунски конник, чиито жълтеникави зъби проблеснаха в усмивка изпод тъмната сянка, хвърляна от шлема върху лицето му.

Докато ездачът се навеждаше, Магнус изви глава с все така тъпо изражение на лицето и замъгленият му поглед се прикова върху проблясващото острие. Внезапно върху лицето му се изписа ужас — беше разбрал какво ще се случи.

— Е-е-еций! — изрева той, вдигна здравата си ръка и посочи към нападателя.

Еций се извъртя и видя връхлитащия хун съвсем близо до себе си. Нямаше време да извади меча, нито да се отдръпне с коня встрани. Скочи от седлото и се изтърколи на земята точно когато хунът замахна с меча си в пълния устрем на нападението си. Страшният удар разсече ключиците и шията на коня, който умря на място. Преди Еций да успее да се хвърли настрана, тежкият труп на животното се строполи отгоре му и прикова краката му към земята.

Препъвайки се, Магнус отиде при приятеля си, наведе се, хвана задното копито на коня и го повдигна с едната си ръка. Огромната тежест помръдна, но съвсем слабо.

— Дърпай, Магнус! — викна Еций. — Дърпай с всичка сила!

Магнус хвана крака на животното по-здраво и задърпа. Напъна се, лицето му се изпълни с кръв от усилието, но успя бавно да отмести трупа от краката на Еций.

На петдесет крачки от тях нападателят изрева някакво проклятие и спря коня си, който, все още изпълнен с инерцията на галопа, заора земята с копита. Хунът погледна през рамо назад.

Като видя генерала на земята, цял в кръвта на убития кон, той се ухили, пришпори животното си и се спусна да нанесе последния удар.

Магнус вдигна очи към препускащия към тях конник и изведнъж най-примитивният, най-отчаяният инстинкт в мозъка му се събуди. Внезапно го изпълни силен копнеж — дали за живот, дали за отмъщение? Пусна копитото, което държеше с едната си ръка, запрепъва се напред, измина няколко крачки и с всичката сила, която му бе останала, се хвърли срещу връхлитащия кон. Като се движеше със завалените стъпки на пиян, но със силата на разярен бик, той се блъсна право в ребрата на хунския кон.

Животното изцвили от болка, строполи се на земята и разора пръстта с муцуна, докато задните му крака все още ритаха във въздуха. Всичко стана толкова бързо, че ездачът продължаваше да се държи на гърба на коня си, сам воден от собствения си неосъзнаван инстинкт. Инерцията запрати коня в катапулта на Магнус, който бе готов за стрелба и само чакаше да му сложат снаряда и дървеният чук да освободи поста. При удара ездачът изпусна коня, полетя над железния обръч на колелото и главата му се разби в платформата на машината, където се вдигаше пушек от горяща локва — останките от предишния снаряд.

Тялото на хуна освободи ремъка. Със силен трясък и гореща вълна метателният лост подскочи и излетя право нагоре, а ремъкът закачи главата на хуна и я изтръгна от раменете му като цвекло от леха. Главата полетя към вражеските редици с разкривено в ужасена гримаса лице — един горящ снаряд с изцъклени очи; най-добрият изстрел на Магнус за целия ден. Когато Еций се освободи от смазващата тежест на коня си, скочи към Магнус и го видя проснат на земята, зашеметен, с накривен шлем и с пребледняло лице заради изтеклата кръв.

Еций бързо откъсна парче от раздраното си наметало, превърза рамото на Магнус, захвана възела със счупен гвоздей от рудана и го изви, за да фиксира здраво турникета и да прекъсне притока на кръв към ръката.

— Засега това ще свърши работа, стари приятелю — каза той и стисна в ръката си грамадната му лапа. После вдигна поглед и забеляза хунски кон без ездач. Затича се към обезумялото животно, метна се на гърба му по хунския начин, който бе усвоил преди толкова много години, и като загуби само миг, за да се огледа, пришпори коня и се отдалечи в галоп, за да съживи защитата на катапултите.

V

Зад хунските линии Тургрид подкара коня си в галоп към Атила. Като погледна стареца, кралят поклати глава изумен. На осемдесет години е, а като че е младеж, помисли си той. Все още тоже да изпревари който и да е конник на запад от Рейн и мечът му се къпе в римска кръв. Ето заради такива мъже Рим никога не ще ни надвие.

Ала Тургрид нямаше подобни суетни мисли.

— Римските помощни войски отблъсват конницата! — доложи той с дрезгав глас. Очите му се бяха зачервили и сълзяха от взирането през дима към нападението на хуните. — Артилерията все още се държи!

Атила гневно смръщи вежди.

— Силата им е в артилерията. Трябва да я унищожим!

Заоглежда се наоколо, обхванат от чувство на безсилие. Имаше и други решения, но всички бяха свързани със загубата на хора, а той трябваше да завладее още много територии, преди да наближи Рим. Ако се стигнеше до задънена улица и двете страни изгубеха еднакъв брой войници, по-многочислената войска в крайна сметка щеше да спечели, защото, ако и двете страни загубеха по половин милион войници, това означаваше, че коалицията на римляните ще бъде унищожена, а от неговите пълчища ще са загинали само половината. Но цената… Спомни си как навремето бе учил за безполезната победа на Пир срещу римляните преди векове. Победата била гибелта на този велик генерал. Щеше ли да успее да спечели битката, понасяйки такива тежки загуби, и щеше ли да има сили да продължи към крайната цел? Такова сложно решение би затруднило дори най-опитния пълководец и мислите на Атила препускаха лудо, докато преценяваше възможностите.

Погледна зад себе си и забеляза отряд малки момчета, които се бяха струпали наблизо. Носеха лисичи шапки и гледаха битката с широко отворени очи. Бяха яхнали дребните си бойни коне по двама и по трима на седло, размахваха брадвичките си и приветстваха войниците, като че гледаха конно състезание в степта. Атила кимна на главатаря на момчетата и той препусна към него с лице, на което се четеше въодушевление. Кралят не заговори веднага, оглеждайки крехките ръце и крака на младия си син, обръснатата му валчеста главица, миниатюрните лък и стрели, преметнати на гърба му. После, явно взел решение, се наведе от гърба на коня си и заговори на детето, което накрая кимна утвърдително. Когато Атила се изправи, момчето викна нещо на другарите си, които настървено нададоха радостен вик и се спуснаха напред в галоп, войнствено размахали секири над главите си.

Тургрид отново се доближи до Атила и го погледна строго.

— Момчетата трябва да се върнат обратно с обоза, далеч от опасностите — каза той. — Какво им каза?

Устата на Атила бе като тънка права линия на лицето му.

— Току-що пратих в боя тайното си оръжие.

Тургрид остана загледан в него за миг и после, като посочи с глава към момчетата, които се изгубиха в облака от дим и прах, каза с насмешка:

— Тайно оръжие ли? Не знаех, че имаме такова.

— И аз съм бил момче — викна Атила, докато се отдалечаваше с коня си. — Никой не копнее за победа така, както едно момче.

 

 

В окопите на артилерията битката между хунските конници и вестготите от резервните войски продължаваше с пълна сила. Всички линии, които разделяха двете войски, бяха заличени, строят във всички редици се беше стопил в едно общо действие. Ако хуните постигнеха победа тук, на този фронт, това щеше да означава, че са се вклинили между основната част на римската войска и техните съюзници вестготите на двата фланга, както и че ще успеят да спрат катапултите. Тази позиция беше решаваща за битката, затова и двете страни започнаха да наливат тук допълнителни сили. Хиляди нови конници удариха като гръм от хунската линия, а Еций заедно със старшите си офицери трескаво се гмурваше и изплуваше от задушливия дим над фланговете и тласкаше римските отряди да хвърлят сили в локалната схватка зад тях — на линията на артилерията. Схватките по фланговете започнаха да замират вследствие на изтощението и на двете страни и на заповедите на офицерите към войниците да се оттеглят. Ала борбата при артилерията ставаше все по-ожесточена и безредна и купчините мъртви тела и ранени пред окопите на катапултите нараснаха до такива страховити размери, че се извисяваха дори над стената от трупове посред самото бойно поле.

Внезапно от хаоса наизскачаха десетки момчета, пазейки на ръце и колене, стискащи секири и захвърлени мечове. Спуснаха се за прикритие — кой зад трупа на кон, кой зад купчина безобразно разкривени тела на вестготи, и ту се хвърляха, ту се отдръпваха встрани от хаоса, потайни и предпазливи. Като пъргави маймунки се хвърляха в сражаващото се множество, промушваха се между краката на войниците, изплъзваха им се, предпазваха се с юмруци и мечове и най-накрая излязоха зад редиците на вестготите, до самия ръб на рова, пълен с кръв. Дори когато ги забелязаха, всички помислиха, че са от случайните натрапници, които се влачеха след войската на хуните — алчни за плячка, но безопасни. Неколцина разбойничета не представляваха нищо пред пълчищата хунски конници, които постепенно изтласкваха вестготите към стените на лагера.

Щом изпълзяха зад вестготите, момчетата наскачаха в защитния ров под катапултите, търкулнаха се по меката пръст и паднаха сред телата на мъртви и умиращи, покрили дъното на окопа, които сякаш ги сграбчваха с пръстите си. Те се изправиха, потиснаха ужаса си и се заизкачваха нагоре, пробивайки си път сред клането по продължение на окопа, след това се разпределиха под всеки от осемте катапулта в центъра. После с огромно облекчение се отърваха от зловещата пътека, по която бяха вървели досега, и се закатериха по отсрещната стена на рова, като забиваха секирите си и така постепенно я изкачиха. Точно под ръба на окопа всички момчета спряха, забиха дръжките на мечовете си в стената и стъпиха на люлеещите се остриета — като дървари, изправени на стъпенка, готови да секат ствола от самото дъно, над разширението на корените.

Щом командирът на артилерията извика: „Готови!“, хлапаците извадиха кинжали и започнаха трескаво да режат дебелите въжета, които държаха предната част на всяка машина здраво завързана за тежки колове, забити в земята. Като чуха командата: „Тегли!“, те прибраха кинжалите си, макар въжетата да бяха прерязани едва наполовина, и извадиха секирите. Водачът на момчетата скришом надничаше над ръба на рова, следейки подготовката на артилерията, и с жестове препредаваше заповедите на центуриона към скритите момчета. Тъкмо когато факлоносците запалиха снарядите и преди центурионът да успее да отвори уста, водачът на вълчетата извика с пискливия си глас:

— Удряй!

Редицата секири едновременно се стовариха върху полупрерязаните въжета и предната част на лафетите на всеки от катапултите, вече проскърцваща от натоварването от сваления метателен лост, подскочи във въздуха. С ужасяващ трясък осемте машини се прекатуриха назад като гигантски насекоми и с тежестта си смазаха факлоносците и хората при руданите. Изведнъж редицата на артилерията лумна в пламъци. Центурионът, който стоеше посред това опустошение, се втренчи изумен в разбития център на батареята си и безмълвно произнесе: Огън!…

От едно близко възвишение зад линията на хуните Атила със задоволство оглеждаше унищожението на артилерията.

— Хитри маймунки! — каза удивен той и поклати глава. — По-добри са от конницата ми. Тургрид!

Старият генерал препусна към него и очите му просветваха зад забралото на шлема му.

— Слушам, кралю.

— Вестготите от резервните войски са се струпани при портите на римския лагер и все още бранят окопите пред артилерията, макар само собствените им безпомощни богове да знаят защо — катапултите са унищожени. Еций изтегля части от левия си фланг и ги праща в подкрепление. Тревожи се — щом премества войници, които се сражават, значи вече няма запасни войски. Виждаш ли как всички са струпани пред входовете на лагера и отблъскват нашите конници?

Тургрид кимна утвърдително, прозрял мислите на пълководеца си може би по-добре от самия него.

— Да, къре. Въжетата?

— Докато са струпани в гъста фаланга. Въжетата.

При сигнала на генерала вестоносец изсвири плачевен тон на изкривен овнешки рог с меден връх. Трептящият звук като благоуханен дим понесе посланието над хаоса и клането на бойното поле. Зад хунските редици се спуснаха огромен брой конници. Конете бяха изрисувани с фантастични образи, митични зверове, волути и други странни племенни мотиви. Тургрид бе възродил тази древна традиция, която имаше за цел да всява страх и да отвлича вниманието на врага заради самата необикновеност на гледката. Всеки ездач беше украсен със същите цветове и мотиви като коня си — спираловидни форми, врязани дълбоко в кожените нагръдници и бронзовите шлемове на мъжете. Воините от двете страни на тази нова конна войска — алемани и готи — се отдръпнаха, като че срещаха врагове, а не съюзници. Добре беше, че тази конна кохорта извикваше ужас дори у най-закоравелите воини сред варварите, пред които те преминаха гордо. Защото тези ездачи не носиха пък или копие, а кинжал в пояса, щит в лявата ръка, а в дясната — навито здраво въже. Всеки варварски народ под господството на хуните беше изпитал смъртоносното ухапване на тези змии.

Войската от свежи конници се запъти в тръс към Атила, който ги заоглежда критично.

— Добре че оставихме запасни части — каза той на Тургрид.

Старият човек кимна.

— Половин тумен — отвърна той, — пет хиляди мъже. Другата половина чакат, а още могат да се пренасочат от други места, ако е необходимо.

За последен път Атила отправи поглед към бойното поле, а после насочи меча си към крилото, където цял легион римски подкрепления от битката срещу гепидите се пренасочваше към изнемогващите вестготи пред артилерийския окоп.

— Воини! — викна Атила към мъжете, които нетърпеливо стояха строени пред него, а конете им пръхтяха и тъпчеха припряно на място — Победата е пред вас — държите я в ръцете си! Стегнете сърцата си, укрепете мишците си и се хвърлете в боя, докато врагът все още се олюлява под напора ни! Разкъсайте бойните им редици! Нападнете аланите, разбийте вестготите! Стремете се към бърза победа над Рим, като ударите дълбоко в най-важните му органи. Когато се прережат жилите, крайниците падат, счупят ли се костите, тялото не може да стои изправено! Покажете хитрината си, хуни, покажете силата си! Отмъстете за ранените си другари със смъртта на врага и нека достойните се наслаждават на погрома над нашите противници!

Мъжете изреваха, а конете им трепереха под тях.

— Чуйте ме! — викна Атила — Онзи, който ми донесе главата на Теодорих, краля на вестготите, ще получи ковчеже със злато за всеки човек в домакинството си!

Конниците понечваха да тръгнат напред, а после отстъпваха назад и едвам потискаха настървението си, изпълнени от непреодолимо желание да се спуснат към скупчените римски пълчища, които виждаха да се присъединяват към вестготите в далечината пред тях.

— … А онзи, който ми донесе главата на Еций, пълководеца на римляните…

Изведнъж всички утихнаха в очакване.

— … с него ще нахраня вълка си довечера!

Вълкът, който неспокойно подтичваше до коня на Атила, погледна мъжете свирепо с присвитите си жълти очи.

— Чухте ли ме? — викна Атила — Трябва да ми доведете Еций жив. Тръгвайте!

Рогът още веднъж изсвири пронизително, мъжете изреваха и конницата с въжетата се втурна напред, като прескачаше изровената, осеяна с трупове земя в широко разгърнат фронт, право към редиците на римляните.

Долу, в най-ожесточената борба пред окопа и бушуващите пламъци на прекатурените катапулти, хуните, които все още се биеха с вестготите, наостриха уши, щом чуха воя на рога. Без миг колебание, те започнаха бавно, подредено отстъпление: на кон — за онези, чиито животни бяха живи, и пеш, за онези, които бяха загубили конете си в жестоката битка при рова. Изтощените вестготи стояха и наблюдаваха как врагът се оттегля със смесица от облекчение и объркване. Земята пред тях беше застлана с коне и хора, с купчини тела — някои неподвижни, други — стенещи и превиващи се в агония. Бяха се струпали безразборно едни върху други като зидовете на разкривена бариера там, където бяха нападали при непрестанните вълни от атаки на хунските конници, и бяха запълнили калния ров, където ги бе запратил устремът на жестоките хунски нападения. Пред тях всичко беше страдание и смърт, а оцелелите бяха опръскани с толкова много кръв, че дори дългогодишни приятели не можеха да се разпознаят. Треперещи от изтощение, те едва се държаха на крака след преживяния ужас.

Празнините в редиците на вестготите започнаха да се запълват от също толкова оредели подкрепления от римските легиони, останали без дъх след усиленото препускане от предишното си разпределение по левия фланг. С пристигането на римските войски съсипаните вестготи си позволиха малко скромна надежда и от разбитите им редици се чуха откъслечни радостни викове. Надеждите им вече се бяха засилили, когато вой на хунските рогове извести отстъплението на врага. Ала в движението на хуните имаше решителност и подреденост, които караха Еций да ги следи с напрегнато подозрение. Досега стратегията на Атила беше да оказва непрестанен натиск с огромните си пълчища във всяка точка на обединения му фронт, особено в центъра. Защо сега даваше време на римляните да се прегрупират и да възстановят редиците си?

Пред портите на лагера, зад унищожената артилерия, Флоренций препусна с коня си с почерняло от пушека лице. Дървеният му крак бе направен на трески от неприятелски меч, но самият той не беше ранен. Спря коня си и го заобръща ту в едната, ту в другата посока, като се опитваше да намери по-добър изглед към гледката пред себе си през гъстата мъгла.

Наблизо се чу викът на вестоносец.

— Генерал Еций! — викна той дрезгаво — Отстъпват! Отблъснахме ги! Хунските конници отстъпват!

Еций мина няколко крачки по-напред с коня си, за да може да вижда по-добре, а Флоренций препусна към него. Като се взря в мъглата, старият центурион поклати глава.

— Отстъпват, господарю, мога да те уверя в това, но нещо не ми се нрави тая работа. Хуните не бяха победени, съвсем не. Защо им е да отстъпват?

— Съгласен съм — отвърна Еций. — Познавам зова на рога. Кажи на офицерите да държат войниците си в строя.

Принц Торисмунд се спусна към двамата мъже на бойния си кон, по чиято муцуна имаше капки кървава пяна.

— Генерал Еций — възкликна той задъхан — Врагът отстъпва! Отблъснахме ги от окопите на катапултите и сега отстъпват! Веднага заповядай нападение, докато кървят и се придвижват безредно — това може да е повратният момент за нас!

Флоренций не обърна внимание на принца и отново присви очи към вражеската линия.

— Господарю, хуните се оттеглиха съвсем малко. Виждаш ли ей там онзи ескадрон? Нови резерви.

Еций кимна утвърдително.

— Половин тумен, мога да се обзаложа…

Торисмунд изсумтя, раздразнен от непознатата хунска дума.

— Резерви ли? Няма да са им достатъчни сега, когато легионите ти са подсилени с вестготи. Генерале, нека дадем знак на войските си да нападнат, докато врагът се оттегля!

Флоренций доближи коня си до този на Еций.

— Господарю — каза той тихо, — не знам дали това е битката, която ще сложи край на цивилизацията. Но това е най-голямото сражение, което някога съм виждал, а аз доста съм видял. Нямаме видимост към нито един от фланговете ни. Едва виждаме какво става на двайсет крачки под носа ни, по дяволите. Поведеш ли двайсет хиляди мъже в нападение, за което самият ти не си убеден как ще свърши, може би ще пратиш всеки един от тях на смърт.

— Генерал Еций! — извика Торисмунд още по-нетърпеливо. — Врагът се оттегля. Заповядай нападение!

Еций подкара коня си още няколко крачки напред, Флоренций го бе изправил нащрек. В ума му отекна предупреждението, което самият той бе отправил към Теодорих преди началото на битката: Обричаш се на сигурна смърт, ако атакуваш свежа хунска конница лице в лице…

Докато се взираше напрегнато нататък, над полето се разнесе лек ветрец, който за миг вдигна пушека. Кратък беше този миг, но достатъчен, за да види навитите въжета, които всеки от конниците носеше със себе си. Начаса разбра какво е намислил Атила, сякаш бе чул заповедта му с ушите си. Никога преди не беше виждал хуните да си служат с тази тактика в открита битка, а неговите войници със сигурност никога не бяха обучавани да се защитават срещу нея.

Той рязко обърна коня и изрева на офицерите си:

— Разпръснете войските!

Торисмунд и останалите мъже за малко не се нахвърлиха върху него от изумление, а радостните възгласи от отстъплението на хуните замряха в гърлата им. Но голямата част от войските продължаваха да напредват, защото вкусваха промяна във вятъра, усещаха, че устремът сега е на тяхна страна и може скоро да грабнат победата. Докато първата редица хуни постепенно се оттегляше, резервите от вестготи и римските подкрепления, които току-що се бяха присъединили към тях, напредваха със същата бързина и нетърпеливо покриха площта от бойното поле, която бяха загубили по-рано, когато ги притиснаха към окопа пред артилерията.

— Не успяха да пробият с първата вълна конници — разнесе се презрителен вик от редиците на вестготите, — няма да ни пробият и с втората!

Хор от одобрителни викове се надигна от войниците около мъжа.

От челната редица един римлянин подхвърли в ръка очукания си окървавен щит и го размаха във въздуха.

— Ха! Ще ми падне оня як жълт дявол там отпред! Само гледайте! Дайте ми копие — оттук ще го пронижа!

— Нямаме копия! — викнаха в отговор от няколко редици по-назад — Ще трябва да се сближите с меча ти!

Вълна от смях и дюдюкания мина през цялото поле, защото шегата бързо мина по всички редици.

— Спрете и се разпръснете! — викна Еций зад легионерите.

Войниците по краищата замръзнаха на място и погледнаха нагоре към генерала, който профуча покрай тях с коня си.

— Не нападайте конниците! — викна той. — Разпръснете се!

— Да се разпръснем ли…? — чуха се недоволни гласове, но въпросът беше заглушен от надигащата се врява от хилядите мъже, които завикаха ужасени, виждайки врага да се спуска в нападение.

Във всеобщото объркване заповедите на Еций към войниците да се разпръснат бяха подхванати едва от неколцина от офицерите, които също прозряха опасността, но късно. Не можеха да открият тръбачите, за да разпространят заповедта по-бързо, тъй като някои бяха избити по-рано при набега на хунската конница, а в отчаянието си останалите бяха захвърлили роговете и бяха грабнали оръжие. Съюзените легиони оставаха строени в сбитите редици, които бяха образували при защитата на рова пред артилерията, а виковете станаха още по-силни, когато всички отчаяно се втурнаха напред.

Двете линии бързо се приближаваха една срещу друга. Изведнъж римляните в челните редици, които най-добре виждаха опасността пред себе си, почнаха да се препъват и да се колебаят.

— Имат въжета! — извика един войник, ала вече бе твърде късно. — Назад!

Но съюзните войски бяха твърде нагъсто, за да могат да се движат в друга посока, освен напред. Хунските конници препускаха срещу тях и знаеха, че няма защо да се страхуват от копия или стрели, защото римляните и вестготите вече бяха метнали или счупили всички свои оръжия преди часове. Както препускаха, десет крачки преди да стигнат предната линия на римляните, хуните в челото внезапно спряха и метнаха въжетата право в сгъстените редици пеши войници срещу тях. Хиляда клупа паднаха като огромна мрежа над главите на изумените войници и с безпогрешни ловки движения хуните рязко дръпнаха въжетата и ги затегнаха.

Римляните, върху чиито рамене паднаха примките, бяха щастливци — техните шии бяха прекършени мигновено, когато конете на хуните се дръпнаха назад с голяма сила. Онези, върху чиито тела въжетата паднаха по-надолу, под раменете, и здраво притиснаха ръцете им към тялото, нападаха по лице в кървавата кал и бяха повлечени като огромни мятащи се риби към линията на хуните и стъпкани под копитата на вражеските коне. Докато първата редица конници теглеха гърчещия се улов с победни викове, друга редица се спусна напред, а след нея — и трета и всяка хвърляше смъртоносните си въжета сред тълпата смаяни войници от обединените войски. Един центурион се обърна и устата му зейна, за да извика още веднъж неистово заповедта за отстъпление, но викът му беше секнат от въже, което дойде от другата му страна и бе дръпнато така рязко, че наполовина преряза гърлото му.

Нямаше спасение. Сподавени крясъци изпълниха въздуха, когато легионът се обърна и се втурна в отстъпление. Войниците в задните редици, които не бяха разбрали за опасността, продължаваха да напират напред и умножаваха бъркотията, защото мъжете почнаха да се препъват и да падат един върху друг, да пълзят несръчно върху нападалите си другари, уморени и смазани от тежестта на собствените си брони, които ги теглеха надолу, без да могат да си послужат с уменията и мечовете си срещу враговете. Неприятелите напредваха неумолимо, забавени единствено от купчините тела, които се трупаха в краката им — едни, които самите те бяха издърпали от редиците на римляните, и други, които бяха изпотъпкани от собствените им подплашени другари в суматохата. Хунските коне обезумели танцуваха със смазващите си копита върху жертвите си, оплискваха и мъртвите, и живите с тъмночервена лепкава течност и осеяха земята със смес от човешки вътрешности. Един конник спря за миг смъртоносното преследване, наведе се отстрани на коня си и вдигна от земята римски шлем, за който краят на въжето му се беше закачил. Издигна трофея победоносно над потъналия в кръв офицер и откъснатата глава се изтърколи от шлема на земята, което предизвика подигравателния смях на другарите му.

На хълма, близо до десния фланг на римляните, Еций гореше от ярост и безсилие, защото не можеше да накара войските си да го чуят.

— Разпръснете войските! — крещеше той и препускаше напред-назад зад линията, спускаше се между бойните редици и удряше мъжете с плоското на меча си. Торисмунд следваше Еций, а Флоренций, който се оглеждаше около себе си с острия си поглед, се спусна към единствения ужасен тръбач, който седеше неподвижен на коня си, омагьосан от кървавото зрелище.

— Ти ли си единственият оцелял тръбач в армията? — викна старият центурион и сивите му очи замятаха искри. — Свири команда за разпръсване! Разпръсни ги, за бога!

Войникът се сепна и вдигна рога към устните си. Насечените звуци на командата зазвучаха непрекъснато един след друг в последователен ритъм. Ужасените вестготи недоумяващо гледаха Еций, който връхлиташе между редиците им на коня си и ги караше да му обърнат внимание, като ги удряше с меча си. Ала римляните, поне онези, които се бяха били под неговото командване в Галия, изправиха рамене и сякаш получиха сила от присъствието му.

— Къде, по дяволите, е Теодорих? — кресна Еций. — Разпръснете се! Римляни, вестготи, разпръснете се! Раздалечете се един от друг! Оставете въжетата да паднат между вас, после ги хванете! Теодорих, разпръсни хората си! Подреди войниците си, дявол да те вземе!

Най-после войниците разбраха. Бързо пренаредиха редиците си, този път в развърнат строй, в който всеки мъж беше на шест или на осем крачки от съседа си. Хунските конници също вече бяха възстановили редиците си и почваха ново нападение срещу обединения фронт.

Този път обаче римляните бяха подготвени. Държаха мечовете си в ножниците им и смело стояха в строй, когато свистящите въжета полетяха към тях като ято крилати змейове и в последния миг всеки от войниците отскочи встрани, а в новия строй всеки имаше място да направи това. Като хванаха въжетата със свободните си ръце, ги дръпнаха рязко, преди хунските коне да са се окопитили, за да почнат да ги теглят. Внезапно неколцина изненадани ездачи бяха повалени от конете си, а други пуснаха намотаните въжета и така останаха изложени на врага, без защита. Яростни викове се надигнаха от редиците на обединените войски, когато изтощените римляни и вестготи намериха нови сили в тази тактика; всички се хвърлиха напред, прескачайки телата на падналите си другари, право в челните редици на слисаните хунски конници.

След кратко време конницата беше спряна: челните й редици бяха обезвредени от нападенията върху конете и ездачите, като всяко от мятащите се животни беше задушено от рояк войници. Сега предните редици на хунската конница на свой ред отчаяно се обърнаха назад за отстъпление, но попаднаха в ужасна суматоха, когато се сблъскаха със задните си редици, които продължаваха да настъпват напред. Конете и ездачите им падаха под същите остри копита, които бяха разбили римските редици преди малко, и само с цената на огромни усилия хуните успяха да обърнат в обратна посока силата на всеобщата инерция, която ги тласкаше напред, и да продължат в отстъпление там, където обединената пехота все още не можеше да ги настигне, и накрая спряха, за да възстановят строя си.

И римляни, и вестготи се свлякоха на колене от изтощение. Един гърлен, безсловесен триумфален рев разтърси равнината — животински вик на отчаяние, облекчение и въодушевление, задето отново бяха отбили нападателите си, задето отново бяха отблъснали най-доброто оръжие, което Атила бе хвърлил срещу им. Ала викът им беше и пропит от мъка и чувство за безсилие, защото въпреки този миг на победа, потвърждение на благоразположението на Бог, загубите на враговете от първия им набег бяха незначителни. А хуните седяха върху запъхтените си, разпенени коне и ги гледаха гневно, на един хвърлей разстояние с копие, ала римляните нямаха копия, които да метнат.

Еций спря с коня си насред клането и се огледа наоколо, за да се възползва от краткия отдих и да прецени положението. Досега беше успял да отрази всяко нападение на врага, но колко от хората си бе загубил? На всички страни, чак от входовете на лагера зад него до средата на полето, земята бе застлана с покривка от ранени и мъртви. Отдалеч тази покривка изглеждаше почти жива поради агонизиращите движения на коне и хора в предсмъртните им мъки, а на някои места дори конник не би могъл да си проправи път между нападалите, без да стъпи върху крак или ръка и да разплиска кървава локва.

Хунските конници не възобновяваха нападението, а чакаха предпазливо извън обсега на врага, след като другарите им с въжетата бяха отблъснати. Но не всичко бе утихнало. Откъм фланговете вятърът довяваше глъчката от яростното сражение, което все още кипеше под зноя на късния следобед. Еций препусна към един уморен до смърт трибун, който вървеше пеш, залитайки покрай купчината тела, и търсеше останките от кохортата си.

— Трибуне, от левия фланг ли идваш? Как е сражението там?

Той го погледна с празни очи и Еций забеляза струйка кръв, която капеше на земята в краката му, и счупена стрела, забита под нагръдника му.

— Идвам от десния фланг, господарю — дрезгаво отговори трибунът. Опитваше се да стои мирно, докато Еций се приближаваше към него, но лицето му бе разкривено от болезненото усилие. — Войските ми бяха пратени там като подкрепление, преди да притиснат вестготите. Това беше преди час. Сега не мога да ги намеря.

Изтощен, той падна на едно коляно и се подпря на копието, което бе забил в земята.

Еций присви очи към небето на изток, където буреносните облаци се кълбяха и препускаха един връз друг като черна заплаха.

— Скоро ще се стъмни — каза той на младия воин. — Задава се буря и няма да отмине, докато трае битката. Моли се Теодорих да издържи дотогава.

— Страхувам се, че няма да може, господарю.

Еций се загледа мрачно в приближаващите облаци.

— Вече нямам запасни войски, а хората ми тук не са в състояние да му помогнат. Как ти е името, трибуне?

Воинът преглътна с мъка и събра въздуха си.

— Квинт Валерий, господарю — изграчи гласът му. — Единайсети легион, първа кохорта.

Той млъкна за малко, а после устните му се изкривиха в болезнена усмивка.

— Това е първата ми битка, господарю. Баща ми уреди да ме вземат в армията за една година, но реших, че може да кандидатствам за ново назначение, когато изтече срокът.

Еций извърна лице, за да не гледа ужасното страдание на трибуна. Мъж, който умира доблестно, не иска другите да виждат болките му. И мъж, който не знае, че умира, не би искал да вижда известие за смъртта си в нечии очи.

— Трибуне Квинт Валерий — каза Еций най-после. — Ще докладвам за мъжеството, което прояви днес. Твоите синове и внуци ще се гордеят с теб.

Трибунът с мъка се изправи на крака, като се подпираше с почти цялата си тежест върху копието, като че му беше патерица.

— Благодаря ти, господарю. Ще съобщя на крал Теодорих да се държи със собствени сили. Казаха ми, че иска още подкрепления.

С голяма мъка той се отдалечи, накуцвайки, към далечния екот на нестихналата битка, като криволичеше с усилие между телата на шест хиляди мъже, които тази сутрин гордо вървяха под знамената на неговата кохорта. За кратко време Еций го проследи с поглед и после препусна обратно към редиците на вестготите и римляните. Войниците лежаха омаломощени от премеждието си с конниците с въжетата, проснати по земята, в несъзнателна хармония с мъртвите си другари. Живите бяха неразличими от мъртвите, ранените — от здравите. На едно възвишение сред войските, заобиколен от нападали войници, стоеше несломимият Флоренций, подпирайки се на два пехотински меча, които използваше като патерици, без дървения си крак. Както гледаше към димната завеса с кървясали очи и почерняло лице, той погледна към Еций, който препусна към него и скочи от коня си.

— Флоренций! — каза той. — Мислех, че съм те изгубил!

Флоренций го погледна и изпръхтя.

— Трудно е да не изостанеш, когато конят ти падне под тебе и крака ти го отсече гот. Макар че плати с врата си за крака ми — каза той и като вдигна единия от мечовете си, заразглежда кървавите следи по острието.

— Не бих искал да съм на мястото на врага, който си мисли, че те превъзхожда, старче — каза Еций.

Флоренций изръмжа.

— Синът ти може да остане разочарован — отвърна той. — Още не сме станали хуни.

— Това не е краят на битката — каза Еций, като гледаше тази касапница.

— Така е. Най-добре събери войските, в случай че врагът реши отново да нападне.

Еций тръгна сред съсипаните мъже и почна внимателно да ги подканя да се изправят на крака. Когато призивите му не предизвикаха никаква реакция, той започна да ги побутва с ботуша си, а след това да ги потупва по гърбовете и хълбоците с тъпата страна на меча си.

— Ставайте, войници! Хуните може да опитат друга хитрост преди залез-слънце, но ако успеем да им устоим само още веднъж, няма да се бият след смрачаване.

Омаломощени и стенещи, войниците се заизправяха на треперещите си крака. Еций остана изумен колко много хора останаха да лежат, без да помръднат, неспособни да се повдигнат за нищо на света. Бавно, мъчително, мъжете започнаха отново да оформят строя. Разтрепераните им ръце стискаха щитовете, а подпухналите кървясали очи иззад наличниците на шлемовете гледаха как хунските воини, възседнали конете си, тръгват напред на малки групи, като безразсъдно се втурват в нападение и после в последния миг се връщат назад, крещейки обиди и надавайки пронизителни викове.

— Господи, никога ли не се отказват? — изстена един полумъртъв легионер, олюлявайки се на краката си, към свой изтощен другар, който превързваше рана от стрела в рамото си. — Убиеш един, а на негово място изникват трима.

— Да — отвърна другият, — но ги удържахме тия дяволи! Нали така? Не ги ли удържахме току-що тия негодници?

Първият войник изръмжа в знак на уморено съгласие, но не искаше да признае, че има повод за триумф, дори неохотно.

— Още една такава победа — отвърна той, — и всички ще измрем.

 

 

Тургрид препусна към Атила, който седеше неподвижно на гърба на коня си на един нисък хълм и гледаше към бойното поле.

— Спряха конниците с въжетата, къре. Останалите войски все още се сражават на всички други фронтове, но са изтощени и вече не напредват. След час ще падне мрак. Трябва да организираме отстъпление.

Атила изруга.

— Тургрид, трябва да събера кешига — кралските телохранители. Намери Орест и петстотин мъже с коне. Римският лагер е много голям, а пътят зад него е дълъг.

Тургрид го погледна изпитателно.

— Пътят зад него ли? Къде ще отиде? Ордата не може да се сражава повече, нито днес, нито утре, и провизиите ни са привършени. Съветът ми, къре, е да…

— Нека ордата се върне обратно или да върви по дяволите, ако иска! Армията ми може и да не е в състояние да се сражава повече, но Еций няма да преживее тази нощ, за да се радва на победата. Трябва да събера стражата!

— Тази борба сякаш не е вече за Европа. Само лична битка ли е това, твоята собствена вражда с мъж, който беше твой приятел, който не ти е навредил с нищо?

Атила спря рязко и впери гневен поглед в стария генерал.

— Флавий Еций нанесе толкова голяма вреда, че дори не може да бъде измерена — вреда, която не може да бъде разбрана от никого, освен от един крал — изсъска той. — Получи предложение да участва в управлението на света, но го отхвърли и причини това… опустошение! Съдбата — нашата обща съдба — е осуетена! Волята на боговете е потъпкана! Има ли по-голямо зло от това? Еций трябва да бъде унищожен! Да получи прошка значи да бъде оневинен. Ти хун ли си или римлянин?

Тургрид срещна погледа му, без да трепне.

— Хун съм, велики кралю. Винаги ще си остана хун.

В гласа му нямаше нито капка колебание.

Атила кимна припряно, обърна коня си и препусна, а Тургрид остана загледан след него. Тежестта на многото му години надвисна върху му като тъмен облак и той изведнъж се почувства ужасно стар. Плещите му се отпуснаха и за миг лицето му се сгърчи в отчаяние.

Но само за миг.

Старецът изведнъж се изправи и устните му се стегнаха в обичайната си решителна линия. Той слезе от коня си и го отпрати в тръс обратно към хунския лагер. За миг го проследи с поглед, докато животното се присъединяваше към стадата коне без ездачи, които се движеха бавно в същата посока, по-далеч от непрестанния тътен на битката. После бързо свали тежкия шлем и офицерската ризница, замислен за половинвековната защита, която му бяха осигурявали те, за безбройните резки по тях, за петната вражеска кръв — и стара, и нова, — която се бе пропила толкова дълбоко в кожата, че беше цялата на черни петна. С годините тази ризница бе станала легендарна сред хунските войници, които препускаха под негово командване.

Най-накрая свали вълненото си наметало и отличителния знак на ранга си, който носеше като фибула до врата си — бронзова игла, изработена от древен варварски майстор, подарена му от крал Руа преди много десетилетия за мъжество, проявено в битка, която не бе свалял нито за ден оттогава.

Всичко това той разпръсна по земята, смеси вещите с разкъсаните дрехи, строшени оръжия и нечистотии, които покриваха полето в продължение на хиляди крачки във всички посоки. Остана само с дрехите си на обикновен войник от лагера, с ботушите си за езда и с един грубо издялан вълчи зъб, който висеше като проблясващ талисман на каишка на врата му.

— Аз съм хун — повтори той, стиснал жълтия зъб между пръстите си. — А хунът винаги изпълнява дълга си.

Старият мъж се наведе да вдигне римски легионерски шлем, захвърлен на земята, постави го на главата си и тогава тръгна сам към центъра на бойното поле. Макар да бе заобиколен от стотици хиляди сражаващи се мъже, никой не го видя как изчезва в плътния облак от дим и прах от нестихващата битка.

VI

Най-после падна мрак и с него се надигна вятър, който доведе измяна и брожения в небесата. Облаци с черни брони се строиха в бойни редици, забравили късните си войни и липсата на дисциплина. Когато луната тихо занапредва по небето, те се спуснаха по следите й и я нападнаха като неми убийци. От черната бездна дойдоха първите разпилени капки, а след тях — още, докато накрая гръмотевичните облаци се струпаха над полето и водата се заизсипва като жилещ дъжд, който измиваше мъртвите и разхлаждаше живите.

Вестоносец в безупречни одежди препускаше сам от разбитите римски линии и носеше копие с бяло знаме, развяно от вятъра.

— Примирие! — прокънтя гласът на вестоносеца на полето, което беше почти напълно утихнало, откакто и последните войници бяха оставили сражението с падането на нощта. — Генерал Еций предлага примирие през часовете на мрак, за да бъдат събрани мъртвите и ранените. Приемате ли?

Никакъв отговор не дойде от неспокойните редици на хуните — само обиди и предизвикателните подмятания се надигнаха като буря сред воините.

Вестоносецът пристъпи няколко крачки напред с високо издигнато бяло знаме, като се молеше то да се забелязва добре в тъмнината и дъжда, а собствените му незащитени гърди да не се виждат изобщо. Опитвайки се да потисне страха, той извиси още повече мощния си глас:

— Попитах, приемате ли?

След миг Атила излезе няколко крачки пред войските си, а дребният му боен кон пръхтеше и риеше земята с копита. Това беше четвъртият му кон за този ден. Два бяха покосени, докато той беше на гърба им, а третият се подхлъзна върху паднал римлянин и кракът му се счупи. В ръката си кралят държеше факла.

— Римляни — викна Атила на подигравателно изопачен латински, — примирие ще има, докато съберете боклуците си от полето!

Когато преводачите преведоха думите му на хунски и на готски, хунските редици избухнаха в смях. Атила отправи гневен поглед в посоката на врага, запрати факлата си срещу гласа на невидимия вестоносец, обърна коня си и се върна при ордата.

Обширните Каталаунски поля сега принадлежаха само на носилките и на събирачите на трупове.

I

Еций седеше отпуснат на стол близо до одъра на Тургрид, а ръцете му висяха между коленете. Макар болката да пулсираше в дясната му ръка под лакътя, където го бе одраскала стрелата, изтощението най-сетне го бе оборило и главата му клюмаше напред. Маслото в лампите пращеше и всичко бе утихнало, освен непрестанното трополене на дъжда по платнището, което служеше за покрив на палатката, и далечните нощни звуци на лагера — виковете на часовите, неспокойното пръхтене на конете.

Изведнъж Еций се сепна от звука на приближаващи се гласове. Младият трибун Антоний с подгизнало от дъжда наметало и окаляна ризница влетя в палатката, без дори да изчака стражата да доложи за него, какъвто бе обичаят. Еций стреснато се изправи и го погледна с присвити очи, като прокара ръка през втвърдените си от мръсотия коси. Движенията на трибуна бяха енергични, но Еций с разочарование видя, че изражението на лицето му е мрачно. Явно му носеше новини, които бяха важни — но лоши. Какво ли не би дал Еций, за да може тази нощ да е в Арелате, с Присцила. Какво ли не би дал да е на мястото на Тургрид — заспал под завивката, изпълнил вече всичките си задължения. По дяволите, дори раната, която бе получил, може би си струваше.

— Генерал Еций! — изрева трибунът твърде високо за тясната палатка.

Когато Еций го погледна гневно, офицерът се покашля и продължи със съвсем малко по-умерен тон:

— Ти ми нареди да ти докладвам на всеки следващ час. Нощният взвод приключи с преброяването. Новините не са добри, господарю.

— Тихо, Антоний — изръмжа Еций, — не виждаш ли, че тук има болен?

Изражението на трибуна постепенно се промени — така го учуди видът на човека, легнал на одъра.

— Хун? В покоите ти, господарю?

— Да, така изглежда. Какви са новините, трибуне?

Офицерът се забави с отговора, докато се окопити, и като погледна парче пергамент, което държеше в ръката си, започна да се мести от едно място на друго, за да вижда по-добре на мъждукащата светлина.

— Близо сто хиляди мъртви и ранени от наша страна, господарю. Според изчисленията ни хуните са загубили два пъти по толкова, което би трябвало да са добри новини, но…

Еций го прекъсна пренебрежително:

— Но имат още два пъти по толкова войници. Нали?

— Да, господарю, бих казал и още повече.

Еций сви рамене.

— Нищо ново не ми съобщаваш.

Антоний изправи гръб.

— Хората ни са изтощени до крайност. Да разпространя ли заповед за отстъпление?

— Отстъпление ли? Да не си полудял? — попита Еций с равен глас. — Нареди да не отстъпват. Това е най-голямата победа, която Западната империя някога е постигала.

Трибунът го гледаше невярващо.

— Победа? Победа ли? Моля за извинение, господарю, но може би не ме чухте — хората ни са изтощени до крайност!

— Да, а хуните са спрени. Това е най-важното. Цели два дни лагеруват в тази проклета равнина, без да могат да минат през нас, да ни заобиколят или да ни стъпчат по пътя си. Атила за пръв път се изправя пред такова препятствие. Ние сме римляни и той знае, че можем да устоим още два или три дни, ако трябва.

— Още три дни! Дотогава всички ще умрем!

Еций въздъхна.

— Не се безпокой, трибуне. Няма да се стигне дотам. Неслучайно пълчищата на Атила са орда, а ние — легиони. Неговите хора живеят, за да грабят. Това, което за теб е поражение, за мен е победа. И колкото по-дълго се задържим пред него, препречили пътя му напред, толкова по-сигурна става тази победа.

— Но, господарю — възпротиви се трибунът, — тяхната сила е в числеността им!

Еций сви рамене, изправи се и отиде до писалището си.

— Не, трибуне, в тяхната численост е нашата сила.

— Един милион вражески воини са нашата сила?

— Да, разбира се — каза търпеливо Еций. — Те не разполагат със снабдителен коридор като нас. С един милион войници — трябва да се движат, за да се хранят. Не могат да спрат, дори за един ден. Те изсмукват земята, през която минават, в разстояние от няколко мили — изсмукват я за часове и изгарят онова, което не могат да изядат на място. Не е необходимо да избиеш ордата, за да постигнеш победа, трябва само да я спреш. Гладът ще свърши останалото. Ако не могат да се справят с нас, трябва да се върнат обратно или да измрат от глад. Дори в този момент, докато се готвят за битка, мога да се обзаложа, че не са яли вече три дни.

— Но, господарю, с всички загуби, които понесохме…

Точно в този момент ветеранът трибун Пелий се втурна в палатката с още вести. Еций го погледна изненадано.

— Не са ли на пост стражите ми тази нощ? Тази палатка се превръща в цирк…

Но Пелий го прекъсна:

— Господарю, лагерът на хуните се раздвижва. Строяват редиците си, подготвят се за тръгване…

— Ще ни нападнат! — викна Антоний.

Пелий го погледна с презрение.

— Не, господарю — отвърна той. — Според нас се оттеглят. Вестта е тръгнала вече сред войниците!

И тримата млъкнаха и се заслушаха. Отвън долитаха звуците на оживление — странни звуци, така различни от тягостната тишина и стенанията на ранените, които слушаха вече часове наред. Дочуваха се дори далечни радостни викове и възгласи в лагера. Флоренций влезе, клатушкайки се, подпрян на патерици, а отрязаният му крак висеше безполезен без подпората на дървената протеза с медната топка накрая. Зад него се дотътри сенатор Карпилио в прекалено големи за краката му военни ботуши.

— Генерал Еций — обяви Флоренций, — потвърдено е. Хуните се подготвят да вдигнат лагера си!

Карпилио пристъпи напред и здраво хвана ръката на Еций.

— Браво, синко! Когато сгодих за теб единствената си дъщеря, не знаех, че ще стана тъст на спасителя на западната цивилизация.

Еций кимна.

— Явно твоето пристигане ни донесе добър късмет, сенаторе. Може би утре ще можеш да погледаш как врагът се оттегля.

Карпилио пристъпи назад и поклати пръст, но широката усмивка не изчезна от лицето му.

— А, нека не бързаме. Победата все още не е сигурна. Имаме още много работа, преди ордата да бъде унищожена…

Изведнъж с подивяло лице в палатката нахлу принц Торисмунд. Сред римските трибуни принцът приличаше досущ на някой победен варварски вожд. Коженият му елек беше разтворен и откриваше гърдите му, превързани с мръсна дрипа, в която кръвта от раната му бе попила и вече засъхваше в кафяво петно. Косата му бе вързана хлабаво на опашка, ръцете му бяха голи, а широките вълнени панталони висяха подгизнали и окаляни от колената надолу, като че ли се бе влачил по пътя редом с воините си. Хвърляше гневни погледи наоколо и като огледа тясната палатка на трибунала, решително закрачи към Еций с войнствено вдигната брадичка.

— Баща ми е мъртъв! — Гласът му секна и той погледна Еций право в очите.

Еций го гледаше спокойно. Протегна ръка, за да я сложи на рамото му.

— Синко…

Ала Торисмунд гневно блъсна ръката му.

— Заклали са го посред битката, като куче са го заклали онези дяволи от хунската конница, а твоят лагер ликува.

Той погледна ядно към Карпилио.

— Дори стражите ти не са на пост пред палатката и се наливат с греяно вино в двора на началника на снабдяването. Това ли е римската защита, която ни обеща? Това ли е прословутата римска дисциплина? Това ли е обещанието, че римляните ще застанат в челните редици и ще защитават империята си?

За миг Еций продължи да го гледа безмълвно, а после му направи знак да седне.

— Крал Теодорих беше смел мъж, принце — каза той спокойно. — Крал, който нямаше равен на себе си, с чест…

Торисмунд ритна ядно сгъваемия стол и той се разби в кола, на който се крепеше палатката. Върху хората вътре се изсипа порой от дъждовни капки.

— Беше и верен съюзник — отвърна той с обвинителен тон.

— … и смъртта му е тежка загуба за вестготите и за Рим — спокойно продължи Еций.

Карпилио излезе напред.

— Името му ще се слави вечно, млади принце, защото приносът му за тази римска победа е огромен!

Разгневен, Торисмунд се извърна към стареца.

— Допринесъл, значи! Ако не беше вестготската армия, нямаше да има никаква победа, сенаторе. Тази победа беше на вестготите, пълна победа на вестготите, но още не е приключило всичко!

Еций го погледна.

— Какво искаш да кажеш, принце?

Торисмунд се нахвърли върху него озверял.

— Искам да кажа, че Атила е жив и докато това е така, смъртта на баща ми не е възмездена. Трябва да унищожим хуните веднъж завинаги!

— Няма да направим подобно нещо — спокойно отвърна Еций.

— Хуните отстъпват.

— Това е лъжа. Не сме ги победили… само ги спряхме!

Еций бавно поклати глава.

— Щом ги спряхме, означава, че сме ги победили. Хуните все още са опасни, като мечка в капан, а нашите сили са изчерпани. Нападнем ли сега, ще загубим предимството, което извоювахме. Може и победата да загубим.

Торисмунд го гледаше невярващо.

— Не искаш да ги нападнеш? Отказваш да отмъстиш за баща ми? Ако позволиш на Атила да воюва още един ден, дали твоят император ще те остави тебе да живееш?

— Послушай генерала, момко — сърдито го прекъсна Карпилио. — Радвай се на онова, което си спечелил, вместо да скърбиш за загубеното.

— Но…

— Отказвам да излагам на риск живота на хората си, когато това не е необходимо — студено каза Еций. — Какво ще направи императорът, не е от значение за това решение. Аз се грижа за доброто на хората си и за доброто на Рим.

— За бога! — изкрещя Торисмунд. — Щом римляните не искат да нападнат тия жълти псета, аз сам ще го направя!

В палатката се разрази буря от викове и обиди, защото всички почнаха да говорят един през друг. Еций обаче стоеше отстрани и внимателно наблюдаваше лицето на вестгота. Най-накрая, когато той отново заговори, всички замълчаха.

— Значи ще нападнеш хуните без Рим? — повтори Еций — И като какъв ще го направиш? Ти ли си сега кралят на вестготите?

Торисмунд се забави за миг с отговора, като за първи път показа следа на несигурност.

— Моята армия ме провъзгласи за крал…

— А! — възкликна Еций. — А братята ти в Толоса? Познавам поне четирима от тях. Всички те имат някакви претенции към вестготския престол. И всички те са във вашата столица, живеят в двореца и са в по-добра позиция да предявят правата си, не е ли така?

— Думите ти са обидни, римлянино — избухна Торисмунд. — Да не би да оспорваш правото ми да предвождам армията си? Съмняваш се в моята способност да…

— Не — прекъсна го Еций. — Но всеки миг, в който се задържаш тук да търсиш отмъщение срещу хуните, дава време на братята ти в Толоса да вземат властта.

— Смяташ ли, че не съм мислил за това? — разгорещено възкликна Торисмунд. — Ако тръгна веднага, може да пристигна в Толоса, преди да получат известие за смъртта на баща ми. Но направя ли го, ще предам коалицията. Бил ли е някога мъж изправен пред такъв проклет избор между това да поеме властта над кралство и да изпълни дълга си за вярност докрай?

— Да — спокойно отвърна Еций.

— Толкова по-зле за него — злобно отвърна Торисмунд.

— Аз поемам пълна отговорност за твоите действия — отвърна Еций. — Тръгвай за Толоса. Осигури си престола и остани съюзник на Рим. В Бъдеще ще имаме възможност да си бъдем полезни един на друг.

Торисмунд го погледна подозрително.

— Освобождаваш ме от задълженията към теб?

— Това би искал баща ти.

— Баща ми би искал смъртта му да бъде отмъстена, а не пренебрегната.

Еций се спря за миг, понасяйки гневния поглед на младия принц. След това извърна глава.

Без нито дума повече Торисмунд се обърна и с горди крачки излезе под дъжда, като остави поразените съветници в палатката.

Настъпи дълга тишина, нарушавана само от трополенето на дъждовните капки по прогизналото платнище. Най-сетне Карпилио заговори:

— Флавий, проумяваш ли какво направи току-що? Ако вестготите си тръгнат, войските ни ще останат два пъти по-малко.

— По-лошо — отвърна Еций с каменно изражение. — Числеността ни вече е два пъти по-малка с жертвите и ранените. Питай ето този млад преброител.

Лицето на Антоний се изкриви.

— Не точно наполовина, господарю, но положението е сериозно.

— С това не съм съгласен — каза Еций, преди някой друг да е продумал. — Основната част от вестготите ще тръгнат едва сутринта. Но хуните тръгват сега.

— Тази игра с времето не ми се нрави — промърмори Карпилио.

— А какво искаш да направя?

— Аз ли? — погледна стреснат Карпилио. — Ще ти кажа какво искам да направиш. Трябва… ами…

— Ще ти спестя усилието — прекъсна го Еций. — Дори с половината си войски ще се изправя и ще ги погледна с достойнство, както ще направи всеки римлянин в този лагер. Онези мъже седят уморени навън в калта пред палатките си, превързват раните си и искат чаша галско вино, за да отпразнуват отстъплението на хуните, но ако хуните утре се върнат, всеки един от тях ще се изправи и ще се бие до смърт. А вие, офицери — и той посочи към мъжете, които седяха около него на масата в средата на палатката, — вие, офицери, стоплени и нахранени, без рани, вие ще направите ли нещо по-малко от тях? — Всички го гледаха безмълвно. — Ще се поколебаете ли да запазите духа си и отново да се впуснете в сражение? Ще измените ли на доверието им?

Останалите сведоха очи.

— Няма! За бога, няма! — изръмжа яростно старият сенатор.

— Тогава, независимо дали е игра на време, или не, това е моята игра — каза Еций заплашително, — защото това е единствената игра, която мога да играя. И вие или ще застанете до мен с цялото си сърце, или ще бъдете обявени за врагове на Рим, ще измъкна пияните си стражи от играта им на зарове и ще им заповядам да ви арестуват, независимо дали сте трибуни, разузнавачи или сенатори. Ясно ли е?

Офицерите го гледаха тревожно, но не казваха нищо. Еций продължи:

— На сутринта или ще празнуваме отстъплението на хуните, или отново ще се бием. С половината си войски, ако е необходимо. Флоренций, сенаторе, вие останете. Останалите, отивайте да поспите.

Мъжете излязоха. Навън ликуването продължаваше и ставаше все по-оглушително, но в притихналата палатка се чуваше само един звук. Еций се разтревожи, макар да не се изненада, щом чу, че мъчителното дишане на Тургрид става още по-накъсано от преди.

II

В лагера на хуните цареше неописуема врява, докато войниците шумно прибираха нещата си, офицерите крещяха заповеди да докарат каруците и навсякъде се чуваше неспирният тропот на копита. Нощта беше тъмна като в рог, проливният дъжд превръщаше земята в тресавище, но всеки мъж беше буден и вършеше нещо. В далечния край на лагера си, в здравата си шатра от намазнена кожа, съвсем малко по-голяма от онези, които използваха младшите офицери в армията му, Атила разярен слагаше бойните си доспехи, с лице, потъмняло от гняв. Докато ядосано мърмореше нещо под носа си, той се препъваше из тясното пространство на палатката, събираше нещата си от ъглите и буташе несръчните ръце на мудния оръженосец, който се опитваше да му помогне да се облече. Това беше третият оръженосец, когото му се налагаше да търпи за деня. Другите двама, както и конете му, паднаха в битката.

При входа на палатката се чу изсвирване. Момчето скочи, отиде дотам и повдигна парчето, което служеше за врата. След кратък, проведен шепнешком разговор оръженосецът се върна при Атила, който поставяше единия си нараменник. Уплашено, момчето наруши мълчанието.

— Къре, генерал Орест е събрал петстотин стражи извън лагера. Очакват заповеди.

Атила изръмжа:

— Да разбирам ли, че генерал Тургрид не е намерен?

— Не, господарю. Вероятно лежи мъртъв или ранен някъде на бойното поле.

— Може би. Търсих, пуснах вълци, но в проклетия дъжд можем да открием човек толкова, колкото и мръсна монета в локва. Чудесно време е избрал да се метне на коня си и да влезе битката, за да търси слава. Ако това е направил.

Оръженосецът помисли за момент.

— Ще продължиш ли търсенето, господарю?

— Не мога повече да се бавя. Нощта изтича. Ела ми помогни да приключим с това.

Пристегна кожената си ризница, постави шлема и после бързо огледа меча си. Смръщи се, обърса го в гамашите си от козя кожа и ядно го пъхна в ножницата. После отиде до грубата сгъваема маса, която беше единствената мебел в палатката, освен ниския дървен стол. Спря пред прекрасния сандък от гладка кост и абанос с толкова изящна изработка, че не се вписваше в скромната обстановка. Той внимателно отвори капака и извади съдържанието му — древния, разпадащ се Меч на династията. Издигна го към светилника, поставен на носещия пилон на палатката, внимателно го разгледа на треперливата светлина, а сетне предпазливо го пъхна в друга ножница на гърба си, близо до колчана със стрели.

Любопитството на оръженосеца надви притеснението му от присъствието на великия мъж.

— И двата меча ли ще вземеш, къре? — попита тихо той.

Атила кимна и изсумтя.

— Този… — каза, посочвайки по-новия меч в скромната ножница — … е за битка, като всеки друг меч. Ако го счупя, ще вдигна друг от земята и ще продължа да се сражавам. Него лесно мога да забравя. Но този… — и той внимателно докосна ефеса на другия меч зад гърба си — … е мечът, който вдъхновява хората ми. Той е символ на начина ни на живот — благословията и бдителността на боговете, мечът на нашата съдба. Докато съм жив, ще остане при мен.

После здраво пристегна ремъка на колчана си през рамо, отново нагласи шлема си и излезе от палатката под поройния дъжд.

Пред него се разкри гледка, която би накарала и корав мъж да заплаче. Огромната армия се готвеше да тръгне на поход, да се оттегли, но не защото бе победена, а принудена от инерцията. Също както дървена топка, хвърлена от дете срещу каменния зид на алея, не можеше да спре, а трябваше да продължи да се движи. Ако пътят й напред се препречи, трябва да се отклони и да продължи своето неумолимо прокълнато движение в друга посока. Събираха палатките и ги навиваха на вързопи, а каруците минаваха, натоварени догоре с оръжия и всякакви вещи. Кралят крачеше сред хаоса с мрачно лице. Всичко пред него замираше, хората отстъпваха и издърпваха конете и воловете встрани от пътя, за да може да мине. Зад гърба му отново наставаше оживление, отново се надигаха викове и ругатни. Той крачеше, обвит в пашкул от ядно мълчание, от този кошер, в който кипеше трескава работа, до най-отдалечения край на хунския лагер.

Там, в мрака, в пълна тишина и безупречен строй, го очакваха петстотин воини на кон. Това не бяха обикновени войници — всеки един от тях беше избран от личната стража на краля. Това бяха корави ветерани с твърд поглед, въоръжени до зъби, а конете им неспокойно риеха пръстта с копита. Това не бяха ненадеждни остготи или обикновени наемници от вандалите или алеманите. Всеки един беше хун от знатен род. Всеки един беше воювал с Атила години наред, както бащите им бяха воювали с неговия баща, а дядовците им — редом с неговия дядо. Всеки един беше готов да умре за него. Те наблюдаваха в мрачно мълчание как Атила се качва на единствения кон без ездач.

— Какво е положението, Орест? — попита хунът.

Алеманът сръга коня си, за да излезе пред другите.

— Половината армия вдига лагера и се готви за тръгване — отговори той.

— Това го виждам и чувам. Безпокои ме другата половина.

— Останалите са на бойните си позиции, господарю. Само чакат знак от теб.

Атила огледа кохортата воини, които стояха пред него. Без да помръдват, те също го гледаха с проблясващи очи изпод шлемовете си, в които се отразяваха далечните светлини на лагера, а лицата им лъщяха, мокри от дъжда. Тук-таме в тъмнината блясваха редици бели зъби, когато някой от воините се ухилваше свирепо. Всичко това Атила забеляза с един поглед.

— Знакът ще бъде даден от римския лагер в рамките на четири часа. Нареди на караула да поглежда натам и да следи за огнена стрела.

— Вече им е наредено, къре.

Атила кимна доволен и като издигна меч над тавата си, извика в мрака:

— Към Рим!

Събраните воини нададоха свиреп рев и всичките петстотин конници се впуснаха напред като едно същество, изчезвайки в мрака.

Въпреки късния час Еций все още стоеше буден в палатката си, надвесен над карта на бойното поле заедно с Флоренций и Карпилио. Тримата тихо разговаряха. Чуваше се непрестанно кашляне — толкова тихо и равномерно, че почти се сливаше с постоянните шумове като настойчивото тропане на дъжда и виковете на часовите, на които след време човек се научава да не обръща внимание и дори му липсват, след като са утихнали. Едва когато дъждът за кратко намаля и потопи мъжете в необичайна тишина, звуците от страданията на стария хун най-после проникнаха в мислите на Еций. Той престана да разучава картата и отиде при Тургрид, чиито очи бяха отворени. Хунът жадно поемаше въздух, задъхваше се и се олюляваше от недостига на кислород, и от крайчеца на устата му потече струйка кръв. Със свито сърце Еций разбра, че това са последните мигове живот за този човек.

Старецът вдигна поглед, протегна ръка и немощно хвана ръкава на Еций. Устните му се движеха безшумно.

— Спокойно, Тургрид, спокойно… спокойно — прошепна Еций, като се отпусна на стола до одъра на хуна. — Сутринта ще се почувстваш добре, след като си си починал. Заспивай, старче.

Тургрид енергично заклати глава.

— Не… Флавий, ти трябва да…

— Не се опитвай да говориш. Само почивай.

— Флавий… — изстена Тургрид, — трябва да гледаш… да гледаш…

Еций се усмихна, разбрал какво иска да му каже старецът.

— Какво, това ли да гледам?

Той поразтвори туниката си на гърдите и извади вълчия зъб, окачен на кожена връв на врата му.

— Разбира се, винаги ще си го поглеждам, стари приятелю, винаги.

Ноздрите на Тургрид потръпнаха в агония, а гласът му трепереше.

— Не! — възрази той — Не… Гледай… на изток…

След тези думи Тургрид се задъха и замлъкна, както си поемаше въздух. Остана да лежи неподвижно и само струйката кръв, проточила се от устата му, проблясваше на светлината на лампата.

Карпилио, който се бе приближил миг преди това, протегна ръка и склопи очите на стареца, обърнати и премрежени в смъртта, безцветни като лунен камък. Еций стоеше загледан в стария хун, застинал на място, макар и не с изражение на скръб, а с разширени очи, като че ли от уплаха.

— „Гледай на изток“ — повтори Карпилио, докато отдръпваше ръката си. — Бедният старец. И все пак, той е хун. Не мога да кажа, че ми е мъчно за него.

Флоренций, който също се бе приближил с куцане до одъра, сви рамене.

— Мислеше ни доброто, но дойде твърде късно. Да ни каже да гледаме на изток, да внимаваме за ордата. Но сега тя се оттегля.

Еций продължаваше да седи, загледан в лицето на стареца, и най-накрая, когато вдигна поглед, по лицето му започна да се редува цяла гама от чувства — той изведнъж разбра какво е имал предвид Тургрид.

— Не — Бавно продума Еций. — Не това искаше да каже.

Флоренций тихо се изсмя.

— Прости ми, господарю, ала точно това искаше да каже. Но от изток вече няма опасност за нас.

— Не! — повтори Еций, този път по-разпалено. — „Гледай на изток“ — той дойде да ме предупреди. Това означава… това означава: „Пази си гърба!“

И изведнъж скочи, като събори стола, забрави мъртвеца пред себе си и слисаните мъже в палатката.

— Флоренций! — изрева той.

— Да, господарю?

— Дойде ли обозът от Аурепия в лагера?

Флоренций се върна при масата и се разрови между няколко мокри от дъжда съобщения, разхвърляни върху нея. След малко откри онова, което му трябваше.

— Трябваше да пристигне преди два часа, господарю, но не е успял. Сигурно се е забавил заради бурята.

— Пътищата все още са добри. Съгледвачите ни свободно пътуват по тях, не може бурята да го е забавила — спря за миг Еций, размишлявайки. — Това не ми харесва. Няма какво да ги е забавило. Нещо се случва зад бойните ни линии.

— Невъзможно е, господарю. Това е голям обоз, със стражи и ескорт. Могат да се защитават добре, освен от най-сериозни атаки. А бежанците няма как да са нанесли някаква вреда…

— Не за тях мисля — рязко го прекъсна Еций. — Помниш ли какво говорихме снощи? За това, че Атила цели не само да спечели битката, а да унищожи нашата цивилизация?

— Помня — отговори Флоренций. — Но той се провали и в двете.

— Човек не се отказва лесно от такава цел. Атила със сигурност не би се отказал, никога. Намери главния отговорник по снабдяването. Кажи му веднага да провери защо обозът закъснява.

— Главния отговорник по снабдяването? — повтори Флоренций.

— Да. Върви!

— Господарю — продължи Флоренций, — днес той беше убит в битката.

— Убит! — викна Еций — Тогава прати помощника му.

— И той е мъртъв.

Еций гневно закрачи из палатката.

— По дяволите! Флоренций, нареди на хората да оседлаят конете. Сам ще отида да разбера какво се е случило с онзи обоз. Като предпазна мярка…

— Да оседлаят конете — имаш предвид личната ти охрана? Предполагаш, че с обоза се е случила някаква беда и възнамеряваш лично да напуснеш лагера през нощта само с един отряд от стражата ти, за да разбереш какво става, генерале?

Еций се замисли.

— Не. Нека не е личната ми охрана. Конната кохорта на отговорника по снабдяването, която трябваше да придружи обоза, ако днес не бяха влезли в боя. Петстотин конници. Да бъдат готови, преди следващият часови да застъпи на лост.

— И аз ще дойда с теб.

Еций погледна стареца, който седеше пред него на един крак и се опитваше да запази равновесие, и се усмихна.

— Днес ми служи добре, стари приятелю, и загуби крака си повторно. Подготви кохортата и иди да си отдъхнеш.

Флоренций поклати глава и излезе от палатката под проливния дъжд.

— Петстотин мъже — промърмори той. — За обоз, който просто е спрял да пренощува някъде.

III

Най-после дъждът спря и свеж хладен вятър започна да прояснява небето. Плътни облаци, пропити с влага, припряно се плъзнаха под пълната луна и предизвикаха бързата смяна на светлина и тъмнина. От хълма, където той и хората му бяха спрели с конете, Еций виждаше гористата равнина и черните лунни сенки на облаците, които препускаха по повърхността на земята и я шареха с непостоянни, менящи се сиви, бели и черни краски, като че ли битката от предния ден се бе пренесла в небесата. Той мрачно се зачуди на чия страна е застанал Бог тази вечер, но после бързо прогони тези мисли от ума си. Беше яздил десет мили в мрака с петстотин конници, които бяха вперили погледи в него и чакаха заповедите му.

Еций се взря в звездите през постоянно движещите се пролуки ясно небе.

— Още два часа до изгрев-слънце. Светлината е твърде непостоянна, за да можем да направим каквото и да било дотогава.

После си наложи да погледне надолу и прехапа устни, за да не заплаче от гняв и безсилие.

Пред тях се разкриваше гледка на пълно опустошение. От двете страни на пътя имаше преобърнати каруци с тлеещите останки от провизиите, които превозваха. Триста мъже лежаха мъртви и всичко наоколо беше потънало в тишина, защото дори леко ранените, които можеха да преживеят още някоя дъждовна нощ, очевидно са били умъртвявани там, където са паднали: нападателите бързо са прерязвали гърлата им, оставяйки непокътнати броните и ценностите им. Навсякъде се валяха останки от провизии. Това не беше нападение на изгладнели бежанци, които са търсели храна и плячка. Това беше клане.

Воините на Еций наслязоха от конете си, но вместо да се разпръснат, за да огледат пораженията и да потърсят оцелели, те се скупчиха близо един до друг и предпазливо се заоглеждаха наоколо. Дори животните бяха наплашени и потреперваха. Еций даде знак, че му трябва факла. Подадоха му я — една от малкото останали да горят сред препускането в дъжда — и той клекна, за да огледа следите, оставени в калта. Водачът на кохортата, който набързо беше определен за поста от един трибун, след като висшестоящите офицери бяха загинали, стоеше ужасен. Той обърна с крак тялото на един римлянин и рязко се дръпна, защото главата му остана там, където си беше на земята, а тялото се преобърна.

— Какво е ставало тук? — възкликна той шепнешком. Гласът му проряза тишината като острие, което някой изтегля от ножница в затворена стая, и неколцината мъже, застанали наблизо, се обърнаха към него подплашени. — Кой е сторил това?

Еций се изправи и го изгледа спокойно. В очите му за миг се мярна лек израз на презрение.

— Ако не знаеш, синко, не заслужаваш да си начело на кохорта.

Офицерът запремига изненадан, после продължи да настоява:

— Хуните ли? Но те са разположени срещу армията ни и са тръгнали в отстъпление. Те не са десет мили зад нашата позиция…

Изведнъж със свистене и тъп удар в гърлото на мъжа се заби една стрела. Той се свлече на колене и кръвта избликна от раната му. Луната изчезна зад един тъмен облак и всичко потъна в мрак.

— Наведи се! — прокънтя гласът на Еций и той запрати факлата настрана, но вече беше твърде късно. Във въздуха засвистяха стрели и когато войниците се хвърлиха по корем, в ушите им закънтяха крясъците на ранените им другари. И както лежаха в калта, слисани и ужасени, изведнъж земята затрепери от тропота на копита, които като че се стоварваха върху им от всички посоки в мрака. След малко черните силуети на препускащите конници изскочиха от околните дървета и се спуснаха в лагера, който току-що бяха разбили.

Когато свистенето на дъжда от стрели се усили, Еций разбра, че няма как да избягат, и скочи на крака.

— Ставайте и вадете оръжията си — викна той. — Забравете за конете! Стройте се!

Нападението срещу римската кохорта стана изневиделица; мъжете не можеха да се движат достатъчно бързо в тежките си брони и същевременно да извадят оръжието си. Подплашените коне се отскубнаха от слезлите ездачи и побягнаха, а хуните свирепо се развилняха из разбития конвой. В тъмнината и объркването си римските войници нямаше как да се защитят от мълниеносната атака, защото нападателите сякаш се спускаха върху тях от всички страни: бяха навсякъде, но недосегаеми.

В мъглата от гняв и безсилие, която ги обгръщаше, римляните вдигнаха щитовете си високо над лицата си и така сами си пречеха да виждат и без това неуловимите в бързината си нощни сенки. Можеха единствено да стискат здраво щитове над главите си и да ги притискат върху раменете си, за да се предпазват от мечовете и секирите, които яростните хуни стоварваха върху им, и да се свиват, за да не ги пронижат стрелите, които се рояха като разярени стършели. Върху своите дребни коне хуните ту се спускаха, ту се разминаваха един с друг, ту умело отскачаха встрани от тромавите удари на римляните, а в тъмнината очите им виждаха зорко като очите на котки, връхлитаха като глутница вълци върху стадо овце. Те сякаш бяха навсякъде — посичаха римляните на място, удряха високо издигнатите щитове и безмилостно тъпчеха всичко по пътя си.

Посред жестокия погром, потънал в същото злокобно мълчание като улисаните си в убийствата хора, Атила беше слязъл от коня си и крачеше гордо, с високо издигната сабя. Като стигна до центъра на сражението, той скочи върху една преобърната каруца и изрева с все сила:

— Еций! Флавий Еций е мой!

Гласът му стигна до всички уши.

За миг черните облаци се раздалечиха и разкриха луната, която освети клането почти като дневна светлина; Атила забеляза обекта на омразата си съвсем наблизо. Еций също бе слязъл от коня си и обърнал му гръб, се подготвяше да се защити от хунския воин, който летеше в галоп към него. Устата на хуна беше разкривена в гримаса, а бойната му брадва издигната високо. Еций спокойно го очакваше, вдигнал високо меч с двете си ръце, готов да нанесе удар.

Атила внезапно хвърли меча си и с едно-единствено бързо движение взе лъка от гърба си, издърпа стрела от колчана, опъна тетивата и стреля. Гримасата застина на лицето на хунския конник, той изсумтя, пусна брадвата, падна от коня си и се стовари в краката на Еций със стрела, забита в челото. При тази гледка всичко на бойното поле замря и хунските конници мълчаливо спряха конете си на място, някои както се бяха надвесили над повалените си римски противници. Оцелелите римски войници се събраха в кръг близо един до друг, с лица, отчаяно обърнати към хуните, които ги бяха наобиколили. Треперещите им от умора ръце все още държаха щитовете издигнати пред лицата им, а броните им бяха опръскани с кръв и очукани от многобройните понесени удари в мрака. Еций мълчаливо гледаше простреляния хун в краката си. Очите на мъртвеца все още бяха широко отворени от почуда. После генералът бавно се обърна.

Гласът на Атила отново прокънтя, този път триумфално, а не заповедно:

— Казах, че Флавий Еций е мой!

Хунският вожд стоеше изправен, захвърлил лъка си и извадил меч. За миг двамата мъже останаха загледани един в друг — римлянинът — олюлявайки се от изтощение, а хунът спокойно поклащайки се. Наблизо дебнеше вълчицата на Еций Луцила, ръмжеше приглушено и се готвеше да скочи върху вълка на Атила, който стоеше срещу нея.

Атила присви очи и се усмихна.

— Благодаря ти, че дойде да „спасиш“ обоза си. Спести ми усилието да претърсвам лагера ти, за да те намеря.

Еций го гледаше настойчиво.

— Нима щеше да се промъкнеш в лагера ми?

Атила се усмихна повторно.

— Странно разбиране имаш за „промъкване“. Когато дам знак, лагерът ти ще бъде заличен от лицето на земята.

Еций хвърли бърз поглед към тъмното небе. Все още нищо не предвещаваше настъпването на изгрева. Болката от раната в ръката му гореше нетърпимо и той едва се държеше на крака от изтощение. И все пак трябваше да печели време.

— Невъзможно — каза Еций. — Ти си полудял.

— Докато твоите хора са пияни и празнуват моето „отстъпление“!

Еций го гледаше гневно.

— Имаме примирие до изгрев-слънце. Онези хунски крале, които познавах някога, нямаше да изменят на уговореното, Руа притежаваше чест.

Атила се изсмя грубо.

— Чест ли? Колко удобно! Римляните плячкосват всичко в продължение на хиляда години, а когато най-накрая ги нападат на собствената им територия, почват да говорят за чест. Дадох ти възможност за избор, Флавий. Можеше да владееш Галия, можеше да има мир. Но ти отказа заради „честта“ и ни въвлече в тази война. Честта на Рим е унищожението на света.

Еций се спусна срещу него и Атила излезе напред да го посрещне. Двамата започнаха ожесточена, безмълвна схватка. Мечовете им отново и отново се срещаха в поредица от мълниеносни удари и отбивания в хунски стил. Римляните трескаво следяха ожесточеността и умелостта на своя предводител, а хуните, които се извисяваха над тях върху конете си, нито за миг не отместваха поглед от пленниците. Встрани от предводителите двата вълка се давеха, вкопчени здраво един в друг, и се търкаляха в покрилата земята кръв, премятайки се един върху друг толкова бързо, че изглеждаха като едно същество. Ръмжаха яростно и ръфаха гърлата си, а уплашените коне се отдръпваха настрана.

Двамата мъже отскочиха един от друг, невредими, но плувнали в пот. Гърдите им се надигаха с тежкото дишане на изтощението. Погледите им се впиха един в друг, докато наблизо вълците им яростно се биеха.

— Честта съществува извън императорите и армиите — задъхваше се Еций. — Честта на един мъж — пред Бог и… собствения му народ!

И докато изричаше последната дума, се стрелна напред — ловко и настървено, но хунът беше твърде бърз. Атила отскочи встрани и приклекна ниско, готов за борба. Еций изгуби равновесие и щом Атила разбра каква възможност му се открива, се стовари с цялата си тежест върху залитащия мъж и го повали в калта. Двамата се затъркаляха на земята и най-накрая спряха. Войниците наоколо — хуните и техните пленници, се наведоха да разберат какъв е изходът от битката и може би — какво ще стане със собствения им живот. Гледката смрази римляните. Сред кръв и мръсотия, сред купчини мъртви тела лежеше Еций, а Атила седеше върху него, опрял нащърбения си кинжал о гърлото му. За кратко не се чуваше нито звук, само тежкото дишане на двамата. Тогава погледът на хуна падна върху вълчия зъб, който висеше на врата на Еций. Атила го гледаше изненадан.

— Хванал си стареца!

С мъка Еций поклати глава.

— Той… ми върна услугата. Поне той притежаваше чест.

В този миг светът се взриви.

С оглушителни крясъци стотици конници наизскачаха от гората. Римляни и хуни се смразиха от ужас и преди да могат да реагират, воините бяха върху им, посичаха хуните, преди те да успеят да избягат с конете си на сигурно място, а когато се спуснаха панически да търсят спасение, изпотъпкаха римляните в краката си. Никой не знаеше дали това нападение е вражеско, или не. След миг въздухът отново се изпълни с крясъците на разгневени и умиращи войници и всичко се разпадна в ужасяваща суматоха.

Когато в мига на нападението Атила изненадан вдигна глава, Еций бързо се преобърна настрана и отхвърли и кинжала, и тялото на хуна. Двамата скочиха на крака, но сега силата на инерцията беше в полза на римлянина. Преди Атила да успее да реагира Еций направи онова движение, с което самият Атила го бе заблудил преди толкова много години в момчешкото им сбиване. Завъртя се бързо и се оказа зад него, опрял меча си в гърба му.

Атила замръзна, както и всички останали участници в сражението — стана ясно, че животът на краля виси на косъм. По земята лежаха мъртви и умиращи хуни и кръвта им се сливаше с тази на римляните, които преди малко те самите бяха избили. Вълчицата Луцила, с разкървавено ухо и празна орбита на едното око, приклекна пред Атила, ръмжаща и готова да се нахвърли върху него. Вълкът на Атила лежеше мъртъв на няколко крачки от тях. Настъпи миг на ужасна тишина. Всички очи бяха вперени в двамата водачи.

Еций заговори пръв — тихо, почти нечуто за никой друг, освен за пленника му.

— Обърни се. Бавно.

Атила го направи, с високо вдигната брадичка и гневен поглед.

— Хвърли меча си — продължи Еций.

Вместо начаса да се подчини, Атила бавно протегна свободната си ръка към колчана на гърба си и извади древния ръждясал меч, насочил счупеното му острие напред. Сега държеше двата меча в двете си ръце.

— Кой от двата да хвърля? — злобно изсъска той.

Еций мълчаливо поглеждаше ту към единия, ту към другия меч и преценяваше положението. Той веднага осъзна значението на всяко от двете оръжия. Без да се колебае повече, посочи с тава към обикновения меч, зацапан с кръв.

— Само този.

Атила го пусна в калта и после прибра ръката, в която държеше счупения меч, до тялото си. Преди да заговори, един мъж тръгна към тях — водачът на нападателите, които току-що се бяха появили. Той пристъпи до Еций, вперил гневен поглед в Атила.

— Значи това е човекът, който уби баща ми — каза Торисмунд.

Еций кимна утвърдително.

— Това е пълководецът на хунската армия. Баща ти загина в честна битка с врага.

— Кръвта на баща ми иска своето — изръмжа Торисмунд. — Ще изпълня отмъщението си!

Той изтегли меча си от ножницата и пристъпи към Атила, но внезапно спря, сам усетил острието на меч, опряно в гърба му. Настъпи тишина. Торисмунд бавно се обърна и погледът му се плъзна по острието на меча по цялата му дължина до ефеса, по ръката, която го държеше здраво, и накрая се спря върху суровото лице на Еций.

— А сега ти пусни меча си, принце — тихо заповяда Еций.

Челюстта на Торисмунд се стегна и той остана неподвижен за миг, докато обмисляше възможностите си, но като се огледа наоколо, видя, че е заобиколен от хората на Еций, всички с извадени оръжия. Хвърли ядосан меча си до Атила.

— Принце — погледна Еций към Торисмунд, — присъствието ти тук вече не е необходимо. Продължи по пътя си. Кралството ти те очаква.

Торисмунд не помръдваше. Еций се извърна към него, разгневен.

— Върви!

Торисмунд понечи да се възпротиви, но щом видя изражението на лицето на Еций, тръгна мълчаливо. За кратко настана оживление, когато той и вестготите му яхнаха конете си и тропотът от копитата им отекна по пътя към Толоса.

Атила предизвикателно изпъчи гърди.

— Ето — каза той със заповеден глас, — младият принц си отиде. Вече можеш да ме убиеш ти, Флавий.

Еций бавно поклати глава.

— Няма да го направя. Върни се при хората си. Чакат те да ги поведеш обратно на изток.

Атила го гледаше с ледено недоверие.

— Ще пуснеш смъртния си враг да си върви?

— Хунът никога не забравя дълга си. Сега дългът ми е изпълнен.

— Ти не си хун! — изсъска Атила — Ти си римлянин, враг. Убий ме!

— Не. Веднъж ти ми спаси живота. Както аз спасих живота на Тургрид. Той каза, че ще ми бъде роб.

— Казал го е риторично.

— Не и Тургрид — отвърна Еций. — Той загуби живота си. За едната риторика ли е било?

Атила се наклони към върха на острието, но Еций ловко го отдръпна, а после го пусна да увисне до тялото му. Атила го гледаше гневно.

— Ако си ми роб — изръмжа хунът с ярост в гласа, — направи каквото ти заповядвам — убий ме!

— Така ли ще изплатя дълга си? Като те убия?

— Това е волята ми! — изсъска Атила.

Еций огледа задъхания, отчаян мъж пред себе си.

— Тогава се отказвам от дълга си и презирам честта си. Римлянинът не е ничий роб.

— Ако ме пощадиш, ще спасиш тялото ми, но ще убиеш душата ми!

Еций сви рамене и се обърна.

— Пощадявам онова, което е във властта ми. Душата ти е твоя работа.

Всичко беше притихнало, нищо не помръдваше. Всеки беше замръзнал на място и спущаше този необикновен разговор. Най-накрая Атила наруши тишината, като пристъпи там, където Луцила лежеше в калта, главата й се тресеше в предсмъртни болки и коремът й се повдигаше с мъка. Той я побутна с крак, тя изръмжа срещу него и понечи да го захапе, но нямаше сили да се изправи. Атила се извърна с гневен поглед към Еций.

— Вълчицата ти умира — изрече Атила. — Трябва да я избавиш от мъките й.

— Ще го направя — отвърна Еций.

— Така трябва да постъпиш и с мен. Заслужавам поне същата чест, както това животно.

Еций се изсмя подигравателно.

— А сега ти заговори за чест. Много бързо си сменяш възгледите, когато острието на меча е насочено към теб.

Атила отново се притисна към острието, но Еций го отдръпна.

— Ти беше хун — изръмжа Атила. — Знаеш, че така е прието при нас, хуните, това е хунската традиция!

— Но не и римската…

— Плюя на римската традиция! Предпочитам да умра и цялата ми армия да загине с мен, отколкото да живея дори един ден заради традицията на Рим, във властта на Рим!

— Значи имам още по-добро основание да те оставя жив — каза Еций с равен глас, — като доказателство за мощта — и честта — на Рим.

За миг Атила здраво стисна очи, опитвайки се да изключи от ума си немислимото, поражението на една мечта, разочарованието на един милион мъже на бойното поле и на неизброимите милиони хора зад тях. После отвори очи и мълчаливо вдигна поглед към небето. Пълната луна все така се гонеше с буреносните облаци. Тази гонитба все още създаваше изменчиви сенки, а бялата светлина светеше хладно — безжизнено и безплодно, мъртвешки бледа — и после се губеше в мрака. Всичко изглеждаше както преди. Но нещо се беше променило, нещо огромно, и светът никога повече нямаше да бъде същият.

От храсталака изскочи ято подплашени гарвани с безредни пронизителни крясъци. Политнаха в пустото небе, току-що започнало да светлее от бледия изгрев, и след като покръжиха малко, политнаха към далечината с подигравателно грачене.

След миг ескадрон конници пристигнаха като гръм през поляната от гората по пътя, който щеше да ги отведе обратно към лагера на хуните. Както винаги, те и сега бяха силни, яздеха бързо и се носеха като решителни воини, белязани от жестоки битки. Но в същото време бяха различни. Такива, каквито допреди малко не бяха, но каквито щяха да са до края на живота си.

За първи път те бяха победени.

IV

Утрото изгря тъжно и сиво и добави зловещ привкус към ужасите от предишния ден и облекчението през нощта. Римските войници вече не празнуваха. Бяха се строили внимателно по хребета на възвишението, което гледаше към бойното поле. Пред тях все още се издигаше черен дим от тлеещите останки на фургоните и се виждаха мазни горящи локви от запалителните снаряди. Трудно беше за тези мъже дори да погледнат натам, още по-малко да стоят в сгъстени редици, без да ги порази всеобхватността на опустошението.

До края на равнината, до далечния хоризонт, земята беше осеяна с хиляди тела на коне и хора — войници и придружителите на армията, които бяха смесени неузнаваемо едни с други, безжизнени и изстинали. Сред тях крачеха мишелови и с мънистените си очи хищно поглеждаха към богатата плячка, сдърпваха се едни други над отделни жертви, макар да бяха заобиколени от още стотици хиляди. Диви кучета подтичваха с извити гърбове и с подвити между краката опашки и търсеха месо, но се снишаваха, да не би някой да нападне тях самите.

Санитарните отряди продължаваха бавно да обхождат полето. Всички живи или поне онези, които все още имаха достатъчно сила да помахат с ръка или с пресипнал глас и с уста, пълна с кал, да повикат за помощ, бяха събрани през нощта. Сега събираха мъртвите и почти безжизнените без особени грижи или внимание. Изтощението и отчаянието ги правеха безчувствени и те само повдигаха и поставяха телата едно върху друго на купчини, като дървени трупи от плът и кръв.

Близо до една такава купчина стар свещеник тихо шепнеше заупокойни молитви и бавно, скръбно описваше във въздуха кръстния знак. Веднага щом свърши, един едър войник с дрипа, завързана пред лицето му, грубо го избута настрана, плисна върху телата запалима течност и ги запали с факла. Над полето отново се надигнаха стълбове черен дим с отровна смрад. Мъжете, строени в редици, присвиваха очи към далечината — по-опитните ветерани с твърди лица, а младите, наскоро мобилизирани, благодаряха наум на мръсния пушек, който се беше понесъл и над тях, защото скриваше истинската причина за влагата, изпълваща очите им, и под неговото прикритие можеха да дадат воля на сълзите си, без да се срамуват.

Недалеч огромно шарено множество се движеше бавно по дълбоко набраздения от колите път. Това бяха хилядите конници и талиги от ордата на Атила. Грамадната върволица се проточваше чак до хоризонта, макар тилните редици все още да не бяха се вдигнали от лагера. Римляните мълчаливо стояха и наблюдаваха придвижването им. Еций и Карпилио седяха на конете си малко встрани от войската, но наблюдаваха изтеглящите се със същото уморено тържество като войниците си.

— Постигна велика победа — тихо каза Карпилио. — Спаси Западната империя. Името ти ще се помни за вечни времена.

Еций унило поклати глава.

— Има още много врагове.

— Много си черноглед, синко. Сега, когато надви хуните, не останаха други варварски племена, които могат да се опитат да предизвикат мощта на Рим. Никой няма да посмее.

— Може да си прав — отвърна Еций замислен. — Но не всички врагове на Рим са извън стените му. Добре знаеш това.

Карпилио се замисли за миг и после сви рамене.

— Фортуна е благосклонна към нас. На нея оставям да се грижи за сигурността ни в императорския двор, както на бойното поле срещу Атила.

— Тогава поставяш живота си в ненадеждни ръце, защото Фортуна е много своенравна богиня — отговори Еций. — Повериш ли кораба си на ветровете й, те ще те понесат, накъдето духат, а не където ти трябва да отидеш. Аз не искам да имам нищо общо с опасните й игри. Осланям се на собствените си ръце и думи, а ако се проваля, то ще е заради моите недостатъци, а не заради прищевките на Фортуна.

Карпилио го погледна с лукава усмивка.

— Ами ако нашата изменчива богиня застане на страната на Атила в отговор на това, че я пренебрегваш? Отритнатата жена не обича никой мъж. Тя обича врага.

— Толкова по-зле за нея, защото знам, че Атила също я презира. Ако някой някога е разчитал единствено на своите собствени възможности, то това е той.

— Тогава заслугата ти е още по-голяма, щом го победи. В такъв случай нека бедната Фортуна изсипе презряната си благословия върху мен, защото аз я очаквам с разтворени обятия. Да вървим. Първо закуска, а после у дома. Остава още много път. Жена ти те очаква. Внуците ми също.

Еций се усмихна, сякаш за първи път от години.

— Така е. Повече нямам работа тук.

И като пришпориха конете си, двамата с Карпилио препуснаха напред, обърнали гръб на хунската армия в далечината.

 

 

На един нисък хълм в равнината, точно срещу наблюдателния пункт на римляните, друг мъж също наблюдаваше придвижването на изтеглящата се върволица. Атила спря коня си в края на обширното бойно поле и застана неподвижен и умислен, като неспокойно поглаждаше по меча, който държеше в дясната си ръка. Като се взираше към другия край на равнината към редиците на римляните, той напрегнато присвиваше очи, за да различи офицерите, застанали под знамената на всеки легион, и напрягаше взор, за да разпознае противника си. Тогава, в най-далечния край на строя, с периферното си зрение успя да различи двама ездачи, преди да се скрият от погледа му, препуснали с конете си. Единият беше облечен с римска тога, която лекият вятър развяваше зад гърба му, а той самият седеше прегърбен на седлото като старец, непривикнал да чувства боен кон между бедрата си. Но другият, погледнат от това разстояние, с неговата свободна и непринудена стойка върху седлото, можеше да мине за хун. Ала Атила знаеше, че не е. Той фокусира очите си върху него и в този кратък миг се почувства остарял и уморен, много по-стар от възрастта си, а западният вятър, който рошеше дългите му коси, му напяваше песента на поражението, а не на устрема и успеха. Той беше победен, но си наложи да язди изправен върху седлото, а лицето му оставаше предизвикателно, погледът — хладен.

Изведнъж погледна надолу. Нещо се отъркваше в крака му. Там стоеше малко хунско момче, може би осемгодишно. Обръсната главица, лисича шапка, миниатюрен пък — всички атрибути на неговия ескадрон на Вълчетата. Мъникът дърпаше крачола на Атила с вперени в него очи.

Атила протегна лявата си ръка, хвана ръката на момчето и го издърпа. Намести го на гърба на животното точно пред себе си.

Детето погледна встрани и видя меча, който Атила все още стискаше в дясната си ръка. После отново извърна глава и мълчаливо вдигна поглед към краля. Той го изгледа със същия сериозен поглед, а после бавно посегна към колчана на рамото си и извади счупения ръждясал Меч на хуните. Подаде го на момчето и то го пое здраво в дясната си ръка, точно както бе направил кралят. После се извърна и хвърли яростен поглед към римския неприятел.

Кралят пришпори коня си и заедно с момчето пое по дългия път надолу по обраслия с трева хълм, за да се присъедини към върволицата талиги и коне, виеща се по пътя чак до хоризонта на изток.