Людмила Улицка
Искрено ваш Шурик (46)

46

Шурик дълго не можа да хване такси, но за сметка на това стигнаха до „Преображенка“ много бързо. Нали беше празник, градът беше пуст и двете посоки — от къщи до „Преображенка“ и от там до „Масловка“ — отнеха малко повече от час. Иван Петрович беше възрастен котешко-кучешки доктор и дъската му леко хлопаше като на всички служители на животни. Домът му винаги беше пълен с животни инвалиди, а едно старо куче беше вързано за самоделна каручка и се движеше, като спускаше предните си лапи на пода.

Той отдавна лекуваше котките на Матилда, не й вземаше пари и целият разход се състоеше в докарването и връщането му вкъщи. Никога не използваше обществения транспорт: или ходеше пеша, или пътуваше с такси. Беше самотен, не обичаше хората и се примиряваше криво-ляво само с онези, които също толкова страстно обичаха животните.

Когато пристигнаха у Матилда, котаракът агонизираше. Дишаше хрипкаво и муцуната му беше цялата в слюнки.

Иван Петрович седна до нещастното животно, сложи ръка на черната мокра глава и взе да пъшка. Опипа корема му, поиска да види сменената постелка, недоволно погледна черно-кафявите лекета.

— Да излезем — каза мрачно на Матилда и отиде с нея в кухнята.

— Ами, Матилда, сбогувайте се с котарака си. Умира. Мога да му сложа инжекция, за да не се мъчи. Но той и без това всеки момент ще си отиде…

Шурик стоеше на прага на кухнята и се възхищаваше на стареца: той бе излязъл в друга стая, за да не притеснява пациента с ужасната си присъда! Поразително!

— Ох, и аз вече си помислих, че го докарах късно… — с траурен глас отговори Матилда.

— Не, това си е природа. И по-рано да го беше докарала, с нищо нямаше да мога да помогна. Та той е на повече от десет години, нали?

— През януари щеше да навърши дванайсет…

— Е, ами той, миличка, си е на възраст колкото осемдесетгодишен старец. Колкото мен. Че докога ще живее? Е, искате ли да му бия инжекция?

— Май ще трябва. За да не се мъчи.

Иван Петрович отвори куфарчето си, подреди върху бяла салфетка спринцовка, игла, две ампули… После отиде при котарака, поклати глава:

— Край, Матилда. Не е нужна инжекция. Котаракът умря.

Матилда покри котарака с бяла кърпа, заплака и хвана Шурик за рамото:

— Той никого не обичаше. Само мен. Приемаше и теб. Пийнете с нас една чашка, докторе. Дай водката, Шурик.

— Защо да не пийна…

Шурик извади от хладилника бутилка водка. Едва не я изпусна от ръката си, която беше омотана с бинт. Най-сетне Матилда забеляза дебелата превръзка.

— Шурик, какво ти е на ръката?

Шурик не отговори, само махна с ръка. Животинският доктор дори не обърна внимание. Седнаха на масата. Иван Петрович прибра от нея инструментите си.

Матилда сякаш вече не плачеше, но сълзи още се търкаляха по бузите й.

— Та аз от половин година усещах, че е болен. И той го разбираше. Започна да спи отделно. Повикам го, той дойде, погали се, потърка си главичката и си отива на възглавницата. Бях му сложила възглавница на ниската пейчица, защото му стана трудно да скача на кревата. Такива ми ти работи…

Пийнаха по чашка. Замезиха с някаква консервирана риба — в къщата нямаше друга храна. Дори хляб.

— Уж животно, нали… А ти се ще да го поменеш като човек — тихо каза Матилда.

Иван Петрович се оживи:

— О, Матилда! Какво приказвате! Та те ще отидат преди нас в Царството небесно! Знаете ли какво е казал прочутият руски философ, забранен, естествено, Николай Александрович Бердяев, когато умрял котаракът му? За какво ми е, казал, Царството небесно, ако моят Мур не е там? Е? Ами че той е бил човек по-умен от нас! Така че не се съмнявайте, нашите котенца ще ни посрещат! Ах, какъв котарак имах аз — Марсик, умря през трийсет и девета! Котарак ли беше, чудо ли! Красавец, умен като същи професор! Виновен съм пред него, пострада от някаква инфекция. Тогава нямаше антибиотици…

Той разказа за котарака Марсик, за котката Ксантипа, а Матилда — за всичките си досегашни котки, после пийнаха още водка със същата тази рибка и се поутешиха. А когато Иван Петрович се накани да си тръгва и Шурик стана да търси такси, на вратата се позвъни — дойде синът на съседката. Той живеел на „Преображенка“, прескочил до майка си да й даде някакви ключове, не я намерил вкъщи и искаше да остави ключовете у Матилда. Беше късмет, защото Иван Петрович живеел едва ли не в съседната сграда, така че човекът взе пийналото старче и обеща да го заведе до самата врата.

Горкият Константин, увит в кърпа, също замина с ветеринаря. Той имал тайно място в парка Соколники, където погребвал своите…

А Шурик не замина. Беше невъзможно да остави без утеха милата разстроена Матилда, която не искаше от него нищо друго, само приятелство…

Като в студентските времена — точно в един през нощта, той изхвърча от Матилда и хукна към къщи — през железопътния мост към улица „Новолесная“. Дотича бързо, след двайсет минути влизаше в апартамента. Влезе — и си спомни: не беше поработил с Мария, не беше се обадил на Валерия и най-важното, напълно бе забравил за знахаря, който бе приготвил мехлем за крака на Вера… Сигурно и Светлана се беше обаждала. И тя искаше нещо… Разстрои се…