Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La fiesta del Chivo, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Екатерина Делева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2018)
Издание:
Автор: Марио Варгас Льоса
Заглавие: Празникът на Козела
Преводач: Екатерина Делева
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: испански
Издание: второ
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: перуанска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Мария Тоскова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: ISBN 954-26-0146-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5103
История
- — Добавяне
18.
Когато един от военните адютанти въведе в кабинета му Луис Родригес, шофьора на Мануел Алфонсо, Генералисимусът стана да го посрещне, което не правеше никога, дори с най-важните персони.
— Как е сега посланикът? — попита го, обезпокоен.
— Горе-долу, Шефе. — И шофьорът докосна гърлото си, с подходящото изражение на лицето. — Пак има много болки. Тази сутрин ме прати да повикам лекаря, за да му сложи инжекция.
Горкият Мануел. Не беше справедливо, по дяволите. Човекът, посветил целия си живот на грижите за тялото си — да е красив, елегантен, да устои на проклетия природен закон, според който всичко трябва да се скапва, — да бъде наказан така, с нещо, което ще го унижи най-много: това лице, излъчващо жизненост, обаятелност, здраве. По-добре да беше свършил на операционната маса. Като го видя, когато се върна в Сиудад Трухильо след операцията в клиниката „Майо“, очите на Благодетеля се напълниха със сълзи. В каква развалина се беше превърнал. И едва го разбираше, защото му бяха изрязали половината език.
— Поздрави го от мое име. — Генералисимусът огледа Луис Родригес; тъмен костюм, бяла риза, синя вратовръзка, блестящи обувки: най-добре облеченият негър в Доминиканската република. — Някакви новини?
— Много добри, Шефе — блеснаха големите очи на Луис Родригес. — Намерих момичето, няма проблеми. Когато кажете.
— Сигурно ли е, че е същото?
Едрото тъмно лице с белези и мустаци кимна няколко пъти:
— Съвсем сигурно. Онова, дето ви поднесе цветя в понеделник, от името на младежта на Сан Кристобал. Йоланда Естерел. На седемнайсет годинки. Ето снимката й.
Беше снимка от ученическа лична карта, но Трухильо позна безизразните очички, устенцата с пълни устни и разпуснатата до раменете коса. Девойчето беше марширувало начело на училищата пред трибуната, издигната в централния парк на Сан Кристобал, носейки голям портрет на Генералисимуса, а после се качи на подиума и му поднесе букет от рози и хортензии, увити в целофан. Спомни си набъбналото й закръглено телце, малките гърдички, движещи се свободно и примамливо под блузата, изпъкналите бедра. Лек гъдел в тестисите повдигна духа му.
— Отведи я в Махагоновата къща към десет — каза му, потискайки фантазиите си, за да не си губи времето. — И поздрави Мануел от мен. Да се пази.
— Да, Шефе, ще му предам. Ще я заведа малко преди десет.
Тръгна си, покланяйки се. Генералисимусът позвъни по единия от шестте телефона върху лъскавото бюро на патрула в Махагоновата къща да предаде на Бенита Сепулведа да приготви стаите — да ухаят на анасон и да има много свежи цветя. (Беше излишна мярка, защото знаейки, че той може да се появи по всяко време, икономката поддържаше Махагоновата къща в блестящо състояние, но той винаги я предупреждаваше.) Нареди на военните адютанти шевролетът да е готов и да се обадят на шофьора му, адютант и бодигард, Сакариас де ла Крус, че тази вечер след разходката ще отиде в Сан Кристобал.
Тази перспектива го ентусиазираше. Дали това не беше дъщерята на онази директорка от училището в Сан Кристобал, която преди десет години, при едно от политическите посещения в родния му град, му рецитираше стихове на Саломе Уреня и така го възбуди с депилираните си подмишници, които се виждаха, докато декламираше, че той заряза още в началото официалния прием в негова чест и я отведе, съвсем по санкристобалски, в Махагоновата къща? Как ли се казваше? Теренсия Естерел. Усети нов порив на възбуда, представяйки си, че Йоланда е дъщеря или сестра на онази учителка. Вървеше бързо, прекосявайки градините между Националния дворец и имението „Радамес“, и едва чуваше обясненията на един от адютантите от охраната: министърът на въоръжените сили — генерал Роман Фернандес, се обаждал няколко пъти да каже, че е на разположение, ако Негово превъзходителство искал да го види преди разходката. А, уплашил се е от обаждането му тази сутрин. И още повече ще се уплаши, като го наругае хубаво и му покаже мръсната локва.
Влетя като хала в стаите си в имението „Радамес“. Там, приготвена на леглото, го чакаше всекидневната му маслиненозелена униформа. Синфоросо беше ясновидец. Не му беше казал, че ще ходи в Сан Кристобал, но старчето му бе приготвило точно дрехите, с които ходеше винаги в имението „Фундасион“. Защо си слагаше тази всекидневна униформа, когато ходеше в Махагоновата къща? Не знаеше. От млад изпитваше тази страст към ритуалите, към повтарянето на едни и същи жестове и действия. Всичко изглеждаше наред: нито по долните гащи, нито по панталона имаше петна от урина. Раздразнението, предизвикано от Балагер, който се осмели да възрази срещу повишението на лейтенант Виктор Алисинио Пеня Ривера, бе отминало. Чувстваше се въодушевен, подмладен от този приятен гъдел в тестисите и от възможността да държи в обятията си дъщерята или сестрата на онази Теренсия, свързана с такива хубави спомени. Дали беше девствена? Този път нямаше да бъде така неприятно, както с малкия скелет.
Радваше се, че през следващия един час ще вдишва соления въздух, обветрян от морския бриз, и ще гледа как вълните се разбиват в Авенида. Това раздвижване щеше да заличи лошия привкус, останал му от този следобед, нещо, което му се случваше рядко: никога не е бил склонен към депресии и към глупости.
Когато излизаше, една прислужница дойде да му каже, че доня Мария искала да му предаде някакво съобщение от младия Рамфис, който звънил от Париж. „После, после, сега нямам време“. Един разговор със старата скъперница щеше да му развали настроението.
Прекоси отново, забързан, градините на имението „Радамес“, нямаше търпение да отиде на морския бряг. Но преди това, както всеки ден, мина през дома на майка си на авенида „Максимо Гомес“. Пред вратата на голямата розова резиденция на доня Хулия го чакаха двайсетината души, които щяха да го придружат и този следобед, привилегированите, от постоянната му свита, спечелили си завистта и омразата на онези, които не бяха удостоени с такава чест. Сред офицерите и цивилните, събрали се в градините на Височайшата матрона, които се разделиха в две редици, за да му сторят път — „Добър ден, Шефе“, „Добър ден, Ваше Превъзходителство“, — видя Бръснача Еспайлят, генерал Хосе Рене Роман — каква тревога в очите на бедния глупак!, — полковник Джони Абес Гарсия, сенатор Хенри Чиринос, зет си — полковник Леон Естевес, приятеля и съседа си Модесто Диас, сенатор Херемиас Кинтаниля, заместил наскоро Агустин Кабрал като председател на Сената, главния редактор на Ел Карибе дон Панчито и губещ се сред тях, дребничкия президент Балагер. Не се здрависа с никого. Качи се на първия етаж, където доня Хулия седеше в люлеещия се стол привечер. Старицата беше там, потънала в стола си. Мъничка като джудженце, вторачена в слънчевия фойерверк, който потъваше в хоризонта сред ореол от червени облаци. Госпожите и прислужниците, които бяха наобиколили майка му, се оттеглиха. Той се наведе, целуна сухите като пергамент бузи на доня Хулия и нежно я погали по косите.
— Обичаш много залеза, нали, мамо?
Тя кимна, усмихна му се с хлътналите си, но живи очички и го докосна по бузата с ръката си, приличаща на малка кука. Дали го познаваше? Доня Алтаграсия Хулия Молина беше на деветдесет и шест години и паметта й сигурно бе като сапунена пяна, в която спомените се топяха. Но инстинктът навярно й подсказваше, че този мъж, който я посещаваше с такава точност всеки следобед, е някой, когото обича. Колко добра беше винаги тази незаконна дъщеря на хаитянски емигранти в Сан Кристобал, чиито черти наследиха и той, и братята му, от което, макар и да я обичаше толкова, не беше преставал да се срамува. Въпреки че понякога, когато на хиподрума, в кънтри клуба или в Изящните изкуства виждаше как всички аристократични доминикански семейства му засвидетелстват почитта си, си мислеше подигравателно: „Ближат земята пред един потомък на роби“. Каква вина имаше Височайшата матрона, че във вените й течеше черна кръв? Доня Хулия беше живяла само за мъжа си — тоя пияница и женкар дон Хосе Трухильо Валдес, и за синовете си, без да мисли изобщо за себе си, и беше винаги и във всичко на последно място. Винаги се е възхищавал от тази мъничка женица, която никога не му поиска пари, нито дрехи, нито дълги пътувания, нито имущества. Никога нищо. Всичко насила й бе дал. С вродената си въздържаност доня Хулия щеше да си живее и сега в малката къщичка в Сан Кристобал, където Генералисимусът се бе родил и бе прекарал детството си, или в някоя от онези тръстикови колиби на хаитянските й деди, измрели от глад. Единственото, за което го бе молила доня Хулия в живота си, беше да е по-милостив при всяка от поразиите, които вършеха Петан, Черния, Пипи и Анибал — тъпите му братя нехранимайковци, или към Анхелита, Рамфис и Радамес, които от малки се криеха при баба си, за да избегнат гнева на баща си. И заради доня Хулия Трухильо им прощаваше. Дали беше разбрала, че стотици улици, паркове и колежи в републиката се казваха „Хулия Молина, вдовицата Трухильо“? И въпреки че я ласкаеха и честваха толкова, си оставаше същата скромна, невзрачна жена, която Трухильо си спомняше от детството си.
Понякога оставаше по-дълго при майка си и й разказваше какво се е случило през деня — дори когато тя не можеше да го разбере. Но днес й каза само няколко мили фрази и се върна на авенида „Максимо Гомес“, жаден да вдиша мириса на морето.
Щом излезе на открития булевард — тумбата цивилни и офицери отново се разтвори, — тръгна, без да се спира. На осем преки по-надолу виждаше Карибието, пламнало в златото и пурпура на залеза. Усети отново вълна на доволство. Вървеше отдясно, следван от свитата си, разтворила се като ветрило, и от други групи по платното и по тротоара. В този час движението по „Максимо Гомес“ и по Авенида спираше, въпреки че по негова заповед Джони Абес беше наредил охраната по съседните улици да е почти незабележима, защото Генералисимусът беше получил вече клаустрофобия от тия кръстовища, задръстени от патрули и calies. Никой не преминаваше бариерата от военни адютанти на метър от Шефа. Всички очакваха той да посочи този, който можеше да се приближи. Като измина половината от разстоянието между две преки, вдишвайки аромата на градините, се обърна, огледа се за почти плешивата глава на Модесто Диас и му направи знак. Настъпи лека суматоха, защото дебелият сенатор Чиринос, който вървеше до Модесто Диас, помисли, че той е богоизбраникът, и се втурна към Генералисимуса. Но му преградиха пътя и го върнаха в кюпа. За Модесто Диас, с натежалите му телеса, тези разходки в ритъма на Трухильо бяха голяма мъка. Потеше се обилно. Държеше кърпа в ръка и от време на време си бършеше челото, врата и изпъкналите скули.
— Добър ден, Шефе.
— Трябва да пазиш диета — посъветва го Трухильо. — Още си на петдесет, а едва си поемаш дъх. Учи се от мен, на седемдесет лазарника съм и в прекрасна форма.
— Жена ми ми го натяква всеки ден, Шефе. Приготвя ми пилешки бульончета и салати. Но нямам воля за това. От всичко мога да се откажа, но не и от добрата храна.
С пълното си тяло той едва успяваше да върви редом с него. Също като брат си — генерал Хуан Томас Диас, Модесто имаше широко лице със сплескан нос, дебели устни и кожа със съвсем явни наследствени расови белези, но беше по-интелигентен от него, а и от повечето доминиканци, които Трухильо познаваше. След като беше председател на Доминиканската партия, депутат и министър, Генералисимусът не му позволи да остане повече в правителството точно защото прецизността, с която представяше, анализираше и разрешаваше проблемите, му се стори опасна: можеше да се възгордее от това и да стигне до предателство.
— В каква конспирация се е забъркал Хуан Томас? — изненада го, обръщайки се да го погледне. — Предполагам, че си наясно с похожденията на твоя брат и зет.
Модесто се усмихна, сякаш чуваше някаква шега:
— Хуан Томас ли? Съмнявам се, че от фермите и бизнеса му, от уискито и филмовите прожекции в градината у тях, му остава време да участва в конспирации.
— Заговорничи с Хенри Диърборн, американския дипломат — заяви Трухильо, сякаш не беше го чул. — Да зареже глупостите, защото веднъж се опари вече и може да стане още по-лошо.
— Брат ми не е такъв глупак, че да заговорничи против вас, Шефе. Но все пак ще му кажа.
Колко беше приятно: морският бриз освежаваше дробовете му и той чуваше тътена на вълните, разбиващи се в големите скали и в циментовата ограда покрай Авенида. Модесто Диас понечи да се оттегли, но Благодетеля го задържа:
— Чакай, не съм свършил. Или не издържаш повече?
— Заради вас съм готов и инфаркт да получа.
Трухильо го възнагради с усмивка. Винаги бе изпитвал симпатия към Модесто, който, освен че беше интелигентен, беше и тактичен, честен, учтив и прям. Въпреки това, тази негова интелигентност не можеше да бъде контролирана и използвана, както при Умника, Конституционалния сархош и Балагер. У Модесто имаше някакво непокорство, някаква независимост, които можеха да станат неуправляеми, ако придобиеше повече власт. Той и Хуан Томас бяха също от Сан Кристобал, беше се срещал с тях на младини и освен че повери на Модесто някои постове, неведнъж го беше използвал и за съвети. Подложи го на жестоки проверки, които той издържа блестящо. Първата беше в края на четирийсетте години, след като посети Животновъдния панаир за расови бикове и дойни крави, който Модесто Диас организира във Виля Меля. Каква изненада: фермата му, не много голяма, беше толкова чиста, модерна и преуспяваща, колкото беше и имението „Фундасион“. Болезнената му чувствителност бе засегната не толкова от идеалните обори и прекрасните дойни крави, колкото от арогантното задоволство, с което Модесто им показваше, на него и на останалите гости, кравефермата. На следващия ден прати при него Живия боклук с чек за десет хиляди песос, за да оформят подробностите по покупко-продажбата. Без дори да се поколебае, че трябва да продаде нещо толкова скъпо на сърцето му за тази смешна цена (само една от кравите струваше повече), Модесто подписа договора и прати на Трухильо бележка, написана собственоръчно, да му благодари, че „Негово превъзходителство смята малкия му земеделско-скотовъден бизнес за достоен да бъде поверен в неговите вещи ръце“. След като се запита дали в тези редове нямаше някаква ирония, достойна за наказание, Благодетеля реши, че няма. След пет години Модесто Диас притежаваше вече друга голяма и хубава животновъдна ферма в отдалечения район на Ла Естреля. Да не си мисли, че в онзи затънтен край ще мине между капките? Умирайки от смях, Трухильо прати Умника Кабрал с друг чек за десет хиляди песос да му каже, че той има такова доверие в неговия земеделско-скотовъден талант, че купува фермата му слепешком, без да я е видял. Модесто подписа прехвърлянето на собствеността, пъхна в джоба си символичната сума и благодари на Генералисимуса с друго любезно писъмце. За да го възнагради за послушанието, след време Трухильо му подари изключителното право за внос на перални и миксери, с което братът на генерал Хуан Томас Диас биде обезщетен за загубите.
— А тази бъркотия с проклетите свещеници — измърмори Трухильо — може ли или не може да се оправи?
— Разбира се, че може, Шефе. — Модесто беше изплезил език; освен по челото и по врата, се потеше и по плешивата глава. — Но, ако позволите, проблемите с Църквата не са важни. Те ще се оправят от само себе си, ако се реши най-важното: проблемът с гринговците. От тях зависи всичко.
— Тогава няма оправяне. Кенеди иска главата ми. И тъй като нямам намерение да му я давам, ще има дълга война.
— Гринговците не се страхуват от вас, а от Кастро, Шефе. И още повече след провала в Залива на свинете. Но най-вече се боят, че комунизмът може да се разпространи в Латинска Америка. Сега е моментът да им покажете, че най-добрата защита срещу червените в района сте вие, а не Бетанкур или Фигерес.
— Имаха достатъчно време да го разберат, Модесто.
— Трябва да им отворите очите. Гринговците не схващат понякога. Не е достатъчно да се атакуват Бетанкур, Фигерес и Муньос Марин. По-ефикасно ще бъде да се помогне, съвсем дискретно, на венесуелските и костариканските комунисти. И на пуерториканските борци за независимост. Щом Кенеди види, че партизаните започват да разбунват тия страни, и ги сравни със спокойствието тук, ще разбере.
— Ще говорим по-късно — прекъсна го грубо Генералисимусът.
Това, че заговориха за стари неща, му подейства зле. Никакви мрачни мисли. Искаше да запази доброто си настроение, с което тръгна на разходката. Наложи си да мисли за момиченцето с плаката и с цветята. „Господи, бъди милостив. Имам нужда да оправя както трябва Йоланда Естерел тази нощ. За да се уверя, че не съм мъртъв. Че не съм стар. Че все още мога да съм твой наместник в делото за просперитета на тази дяволска страна, пълна с глупаци. За мен свещениците, гринговците, конспираторите, емигрантите не представляват никаква трудност. С тях мога да се справя и сам. Но за да оправя това девойче, ми трябва твоята помощ. Бъди щедър, бъди великодушен. Помогни ми, помогни ми“. Въздъхна с неприятното чувство, че ако наистина съществуваше, този, на когото се молеше, сигурно го гледаше с присмех от дълбокото тъмносиньо небе, по което изгряваха първите звезди.
Целият маршрут по „Максимо Гомес“ събуждаше у него спомени. Сградите, които подминаваше, бяха символи на забележителни хора и събития от трийсет и една годишната му власт. Домът на Рамфис — там, където преди беше къщата на Анселмо Паулино, негова дясна ръка в продължение на десет години, до 1955-а, когато му отне всички имоти и след като го подържа известно време в затвора, го прати в Швейцария с чек за седем милиона долара за отслужените години. Срещу дома на Анхелита и Печито Леон Естевес преди беше този на генерал Лудовино Фернандес — сервилно животно, което проля толкова кръв заради режима и което той бе принуден да убие, защото го налегнаха политикански мераци. Непосредствено до имението „Радамес“ бяха градините на американското посолство, един приятелски дом в продължение на повече от двайсет и осем години, превърнал се в гнездо на змии. Там беше и игрището за бейзбол, за развлечение на Рамфис и Радамес, да играят на топка. А наблизо, като сестри близначки, се издигаха къщата на Балагер и нунциатурата, която също стана едно зловещо, прокълнато и мръсно място. По-нататък беше внушителният дом на генерал Еспайлят, бившия шеф на тайните служби. А отсреща, малко по-долу — на генерал Родригес Мендес, приятел в пиянските подвизи на Рамфис. След това идваха посолствата на Аржентина и Мексико, сега пусти, и къщата на брат му Черния. И накрая — резиденцията на семейство Висини, милионери и собственици на захарни плантации, с тревните площи и грижливо оформените цветни лехи, край които минаваше сега.
Щом пресече широката Авенида и тръгна по тротоара на Малекон, непосредствено покрай морето по посока на обелиска, усети пръските морска пяна. Облегна се на каменната преграда, затвори очи и се заслуша в писъците на прехвърчащите ята чайки. Бризът изпълни дробовете му. Освежителната въздушна баня възвръщаше силите му. Но не биваше да се разсейва, имаше още работа за вършене.
— Извикайте Джони Абес.
Докато Генералисимусът крачеше бодро към циментовата колона, издигната по подобие на обелиска във Вашингтон, от тумбата цивилни и военни се откъсна отпуснатата, лишена от всякаква елегантност фигура на шефа на SIM и се приближи до него. Въпреки пълнотата си, Джони Абес го следваше без усилие.
— Какво става с Хуан Томас? — запита го, без да го поглежда.
— Нищо особено, Ваше Превъзходителство — отвърна шефът на SIM. — Днес отишъл във фермата си в Мока с Антонио де ла Маса. Докарали едно теленце. Между генерала и жена му Чана избухнал домашен скандал, защото тя смятала, че да се заколи и сготви това теле било много трудно.
— Балагер срещал ли се е с Хуан Томас тия дни? — прекъсна го Трухильо.
И понеже Абес Гарсия се бавеше с отговора, се обърна и го погледна. Полковникът поклати отрицателно глава:
— Не, Ваше Превъзходителство. Доколкото знам, отдавна не са се виждали. Защо ме питате?
— Просто така — сви рамене Генералисимусът. — Но преди малко в кабинета му, като споменах за конспирацията на Хуан Томас, забелязах нещо странно. Усетих нещо странно. Не знам какво, просто нещо. Няма ли нищо във вашите доклади, което да ви кара да подозирате президента?
— Няма, Ваше Превъзходителство. Знаете, че го държа под око по двайсет и четири часа на ден. Нито крачка не може да направи, да се срещне или да позвъни на някого, без да разберем.
Трухильо кимна. Нямаше основание да се съмнява в президента марионетка, предчувствието му можеше да е грешно. Тази конспирация май не беше сериозна. И Антонио де ла Маса да е един от конспираторите? Просто е поредният засегнат, който се утешава за провала си с уиски и гощавки. Щяха да изядат крехкото теленце тази вечер. А ако се появеше внезапно у Хуан Томас, в Гаскуе? „Добър вечер, господа. Какво ще кажете да хапна и аз от вашето печено? Мирише толкова хубаво! Миризмата стигна до двореца и ме доведе дотук“. От ужас или от радост щяха да се облещят? Сигурно щяха да помислят, че неочакваното му посещение е знак за реабилитирането им. Не, тази вечер ще бъде в Сан Кристобал и ще накара Йоланда Естерел да крещи от удоволствие, за да се почувства млад и здрав утре.
— Защо пуснахте дъщерята на Кабрал да замине за Съединените щати преди две седмици?
Този път наистина хвана полковник Абес Гарсия неподготвен. Видя как той прокарва ръка по дебелите си бузи и не знае какво да отговори.
— Дъщерята на сенатор Агустин Кабрал ли? — измърмори, за да печели време.
— Урания Кабрал, дъщерята на Умника. Монахините от „Санто Доминго“ са й отпуснали стипендия за Съединените щати. Защо я оставихте да замине от страната, без да се консултирате с мен?
Стори му се, че на полковника му прималява. Отваряше и затваряше уста, мъчейки се да каже нещо.
— Съжалявам, Ваше Превъзходителство — възкликна, свеждайки глава. — Инструкциите ви бяха да следим сенатора и да го арестуваме, ако се опита да емигрира. Не ми дойде наум, че след като предишната нощ беше в Махагоновата къща и имаше разрешение за пътуването, подписано от президента Балагер, момичето… Истината е, че дори не ми мина през ум да ви занимавам с това, не смятах, че е важно.
— Тези неща трябва да ви минават през ума — скастри го Трухильо. — Искам да разследваш персонала на секретарската ми служба. Някой е скрил един меморандум от Балагер за пътуването на това момиче. Искам да знам кой го е направил и защо го е направил.
— Веднага, Ваше Превъзходителство. Моля ви да ме извините за това недоглеждане. Няма да се повтори.
— Надявам се — отпрати го Трухильо.
Полковникът му отдаде чест (стана му смешно) и се върна при свитата. Той повървя няколко преки, без да повика никого. Абес Гарсия беше изпълнил само отчасти инструкциите му да изтегли патрулите и своите calies. Не виждаше телените и дървените прегради по кръстовищата, нито малките фолксвагени и униформените полицаи с автомати. Но от време на време в началото на улиците, които излизаха на Авенида, съглеждаше отдалеч по някой черен „бръмбар“ с calies, подали глави от прозорците, или по някой цивилен, приличащ на сводник, облегнат на улична лампа, с издута от пистолета подмишница. По авенида „Джордж Вашингтон“ трафикът не беше спрян. От камиони и автомобили надничаха хора, които му махаха: „Да живее Шефа!“. Съсредоточен да поддържа ритъма при ходенето, от което усещаше приятна топлина по тялото и лека умора в краката, той благодареше, размахвайки ръка. По Авенида нямаше възрастни пешеходци, само дрипави дечица, ваксаджийчета и продавачи на шоколад и цигари, които го гледаха, зяпнали. Пътьом ги погалваше или им хвърляше по някоя монета (винаги носеше много дребни в джобовете си). Малко по-късно извика Живия боклук.
Сенатор Чиринос се приближи, изплезил език като хрътка. Потеше се повече и от Модесто Диас. Почувства се горд. Конституционалния сархош беше по-млад от него, а тази лека разходка го съсипваше. Вместо да отговори на неговото „Добър ден, Шефе“, го попита:
— Обади ли се на Рамфис? Той прати ли обяснения на „Лойдс“ в Лондон?
— Говорих с него два пъти. — Сенатор Чиринос си влачеше много краката и подметките, а върховете на разкривените му обувки се препъваха непрекъснато в плочките, повдигнати от корените на старите палми и бадеми. — Обясних му проблема, предадох му вашите заповеди. Е, знаете как е. Но накрая прие доводите ми. Обеща ми да прати писмо на „Лойдс“, да обясни недоразумението и да потвърди, че сметката трябва да се прати до Централна банка.
— Той направи ли го? — прекъсна го Трухильо внезапно.
— Затова му позвъних втория път, Шефе. Иска телеграмата да се провери от преводач, защото английският му не е много добър, да не отиде в „Лойдс“ с грешки. Непременно ще я прати. Каза ми, че съжалява за станалото.
Дали Рамфис не го смяташе вече за твърде стар, за да му се подчинява? Преди не би се бавил да изпълни негова заповед с толкова тъпо извинение.
— Обади му се пак — заповяда му доста грубо. — Ако не уреди още днес този проблем с „Лойдс“, ще си има работа с мен.
— Веднага, Шефе. Но не се притеснявайте, Рамфис разбра какво е положението.
Отпрати Чиринос и се примири с мисълта, че трябва да сложи край на самотната си разходка, за да не ощетява останалите, които копнееха да разменят по някоя дума с него. Изчака опашката от приближени и се сля с нея, заставайки между Вирхилио Алварес Пина и министъра на вътрешните работи и вероизповеданията Паино Пичардо. В групата бяха също Бръснача Еспайлят, шефът на полицията, главният редактор на Ел Карибе и съвсем новият председател на Сената Херемиас Кинтаниля, когото поздрави и му пожела успех. Новоназначеният цъфтеше от радост и сипеше благодарности. Със същата забързана стъпка, движейки се все на изток покрай морето, им подхвърли високо:
— Да видим, господа, разкажете ми последните антитрухилистки вицове.
Вълна от смях посрещна това негово хрумване и малко след това всички се разбъбриха като папагали. От време на време хвърляше по един поглед на угрижения генерал Хосе Рене Роман. Министърът на въоръжените сили не можеше да скрие тревогата си: в какво ли щеше да го обвини Шефа? Скоро ще разбереш, глупако. Обръщайки се ту към една, ту към друга групичка, за да не пренебрегне никого, прекоси красивите градини на хотел „Харагуа“, от който се носеха звуците на оркестъра, приканващ хората на коктейл, и след една пряка мина под балконите на Доминиканската партия. Служители, чиновници и хора, които бяха ходили да молят за дарения, излязоха да го аплодират. Като стигна до обелиска, погледна часовника си: час и три минути. Започваше да притъмнява. Вече не прелитаха и чайки, бяха се скрили някъде по плажа. Проблясваха звезди, но тежки облаци скриваха луната. В подножието на обелиска го чакаше кадилакът последен модел, влязъл в употреба миналата седмица. Сбогува се наведнъж с всички („Лека нощ, господа, благодаря за компанията“.) и същевременно с властен жест, без да го поглежда, посочи на генерал Хосе Рене Роман вратата на автомобила, която униформеният шофьор държеше отворена:
— А ти ела с мен.
Генерал Роман, удряйки енергично токове, с ръка до козирката на фуражката, припряно се подчини. Влезе в колата и седна в крайчеца, с шапка на коленете, като истукан.
— В Сан Исидро, към базата.
Докато служебната кола се движеше към центъра, за да премине на източния бряг на Осама по моста „Радамес“, се загледа в пейзажа, сякаш беше сам. Генерал Роман не смееше да продума, чакайки бурята да се разрази. Тя започна, когато бяха изминали вече към три мили от десетте, които деляха обелиска от Военновъздушната база.
— На колко години си? — запита го той, без да се обръща да го погледне.
— Скоро навърших петдесет и шест, Шефе.
Роман — всички му казваха Пупо — беше висок, силен и атлетичен мъж, с коса, подстригана почти до дъно. Благодарение на спорта поддържаше отлична физическа форма, без никакви тлъстини. Отговаряше му тихичко, смирено, опитвайки се да го умилостиви.
— От колко години си в армията? — продължи Трухильо, гледайки навън, сякаш разпитвания го нямаше.
— От трийсет и една, Шефе, от дипломирането ми.
Няколко секунди не каза нищо. Най-сетне се извърна към шефа на въоръжените сили с онова безкрайно презрение, което винаги му бе вдъхвал. В полумрака, който бързо се сгъстяваше, не виждаше очите му, но беше сигурен, че Пупо Роман примигаше или бе зажумял като децата, когато се будят нощем и се взират със страх в тъмнината.
— И за толкова години не се ли научи, че висшият офицер отговаря за подчинените си? Че е отговорен за техните грешки?
— Знам го много добре, Шефе. Ако ми посочите за какво става въпрос, сигурно ще мога да ви дам обяснение.
— Ще видиш за какво се отнася — отвърна Трухильо с привидното спокойствие, от което сътрудниците му се бояха повече, отколкото от виковете му. — Всеки ден ли се къпеш със сапун?
— Разбира се, Шефе. — Генерал Роман се опита лекичко да се изсмее, но Генералисимусът беше все така сериозен, затуй млъкна.
— Надявам се, заради Мирея. Много е добре, че се къпеш със сапун всеки ден, че униформата ти винаги е изгладена и обувките ти са лъснати. Като шеф на въоръжените сили трябва да даваш пример с чистия си и изряден вид на доминиканските офицери и войници. Така ли е?
— Разбира се, Шефе — подмазваше се генералът. — Моля ви да ми кажете в какво съм сбъркал. За да го оправя, да се поправя. Не искам да ви разочаровам.
— Външният вид е огледало на душата — рече философски Трухильо. — Ако някой ходи мърляв и сополив, то той не е човекът, на когото може да се повери обществената хигиена. Не мислиш ли?
— Разбира се, че не, Шефе.
— Същото важи и за институциите. Как могат да вдъхват респект, когато дори не се поддържат в добър вид?
Генерал Роман реши да мълчи. Генералисимусът беше раздразнен и не престана да му се кара през петнайсетте минути, които им трябваха, за да стигнат до Военновъздушната база „Сан Исидро“. Напомни на Пупо колко съжалявал, че дъщерята на сестра му Марина беше полудяла да се омъжи за такъв посредствен офицер като него, какъвто все още бил, въпреки че заради роднинските му връзки с Благодетеля непрекъснато го повишавали, докато не стигнал до върха на йерархическата стълбица. Вместо да го стимулират, тези привилегии му позволявали да лежи на лаврите си и да разочарова многократно Трухильо. Недоволен от това, че като военен е кръгла нула, станал фермер, сякаш за отглеждането на добитък и за управляването на земите и млекодобива не се иска мозък. И какъв е резултатът? Затънал е в дългове, срам за семейството. Само преди осемнайсет дни той платил лично, със собствените си пари, дълга му от четиристотин хиляди песос към Земеделската банка, за да не продадат на търг фермата му на четиринайсетия километър по автострадата „Дуарте“. И въпреки това не правил никакви усилия да поумнее.
Генерал Хосе Рене Роман Фернандес седеше безмълвен и неподвижен, докато тези обвинения и обиди се сипеха върху него. Трухильо не беше припрян, от гняв произнасяше съвсем ясно думите, сякаш така придаваше повече тежест на всяка сричка, на всяка буква. Шофьорът караше бързо, без да се отклонява нито на милиметър от средата на пустото шосе.
— Спри — заповяда му Трухильо малко преди първия пост при оградата, опасваща обширната Военновъздушна база „Сан Исидро“.
Слезе с един скок и макар да беше тъмно, веднага откри голямата воняща локва. Мръсната вода продължаваше да блика от спуканата тръба и освен с кал и смрад, наоколо беше пълно и с комари, които веднага ги нападнаха.
— Главният военен гарнизон на републиката — рече Трухильо бавно, едва сдържайки напиращия отново гняв. — Как мислиш, добре ли е при входа на най-важната военновъздушна база на Карибите посетителят да бъде посрещнат от тази мръсотия и гадост, с калта, зловонието и комарите?
Роман клекна. Оглеждаше наоколо, ставаше, пак се навеждаше, не се поколеба дори да си изцапа ръцете, опипвайки тръбата за обратни води и търсейки пробива. Изглежда, му поолекна, като разбра причината за сръднята на Шефа. От нещо по-сериозно ли се страхуваше тоя глупак?
— Срамота е, разбира се. — Опитваше се да изглежда по-възмутен, отколкото всъщност беше. — Ще взема всички мерки аварията да бъде отстранена веднага, Ваше Превъзходителство. Ще накажа виновниците, от горе до долу.
— Начело с Вирхилио Гарсия Трухильо, шефа на базата — изръмжа Благодетеля. — Ти си първият виновник, а той — вторият. Надявам се, ще имаш смелостта да му наложиш най-тежкото наказание, макар да е мой племенник и твой шурей. Ако не посмееш, тогава аз ще наложа и на двама ви съответното наказание. Няма да позволя нито на теб, нито на Вирхилио, нито на което и да е мижаво генералче да руши моето дело. Въоръжените сили ще продължат да бъдат образцовата институция, в която ги превърнах, дори и да трябва да пъхна и теб, и Вирхилио, и всички некадърници в униформа в тъмница до края на живота ви.
Генерал Роман застана мирно и удари токове.
— Тъй вярно, Ваше Превъзходителство. Няма да се повтори, кълна ви се.
Но Трухильо се беше обърнал вече и бе влязъл в колата.
— Горко ти, ако остане дори и следа от това, което виждам и надушвам сега, когато се върна. Мръсен оловен войник!
И като се обърна към шофьора, заповяда: „Хайде“. Потеглиха, оставяйки министъра на въоръжените сили сред локвата.
Още щом остави зад гърба си Роман — жалка фигурка, газеща в калта, — лошото му настроение се изпари. Изкиска се. В едно беше сигурен: Пупо щеше да преобърне небето и земята и да прати по дяволите когото трябва, за да оправи аварията. Щом това се случваше, докато е жив, какво ли щеше да стане, когато вече нямаше да може лично да попречи на глупостта, небрежността и тъпоумието да унищожат всичко, което е съградил с толкова труд? Щяха ли да затънат отново в анархията и мизерията, изостаналостта и изолацията от 1930 година? Ех, поне Рамфис, така желаният син, да беше годен да продължи делото му. Но той не се интересуваше нито от политика, нито от страната — само от пиенето, от играта на поло и от жените. По дяволите! Генерал Рамфис Трухильо, шеф на Щаба на въоръжените сили на Доминиканската република, да играе поло и да тича след танцьорките от „Лидо“ в Париж, докато баща му се бореше сам тук с Църквата, Съединените щати, заговорниците и отрепките като Пупо Роман. Въртеше глава, мъчейки да се отърси от тези горчиви мисли. След час и половина щеше да бъде в Сан Кристобал, в спокойното убежище на имението „Фундасион“, заобиколен от поля и прекрасни конюшни, красиви горички, с широката река Нигуа, течаща бавно през долината, която щеше да наблюдава през короните на махагоновите дървета, кралските палми и голямото смокиново дърво пред къщата на хълма. Колко хубаво щеше да бъде да се събуди там сутринта и да погали, загледан в тази стихнала, девствена панорама, телцето на Йоланда Естерел. Рецептата на Петроний и на цар Соломон: свежа плът, която ще върне младостта на един ветеран на седемдесет лазарника.
В имението „Радамес“ Сакариас де ла Крус беше извадил вече от гаража светлосиния шевролет „Бел Еър“ 1957-а, с четири врати, с който ходеше винаги в Сан Кристобал. Един военен адютант го чакаше с куфарчето, пълно с документите, които щеше да прегледа утре в Махагоновата къща, и със сто и десет хиляди песос в банкноти за заплати в имението и за непредвидени разходи. Вече двайсет години не беше ходил никъде, дори за няколко часа, без това кафяво куфарче с гравираните му инициали и с няколко хиляди долара или песос в брой за подаръци и непредвидени разходи. Даде знак на адютанта да остави куфарчето на предната седалка и каза на Сакариас, високия и як негър, който го придружаваше от три десетилетия — беше негов ординарец в армията, — че слиза веднага. Вече беше девет. Ставаше късно.
Качи се до своите стаи да се освежи и още щом влезе в банята, забеляза петното. От дюкяна към крачола. Усети, че се разтреперва от главата до петите: точно сега, мамка му. Поиска от Синфоросо друга маслиненозелена униформа и друг кат долно бельо. Загуби петнайсет минути на бидето и умивалника, като насапуниса хубаво тестисите, пениса, лицето и подмишниците си, и си сложи кремове и парфюми, преди да си смени дрехите. Заради онзи пристъп на гняв беше, заради глупака Пупо. Отново изпадна в мрачно настроение. Стори му се като лошо предзнаменование за Сан Кристобал. Докато се обличаше, Синфоросо му подаде телеграмата: „Проблем «Лойдс» решен. Говорих с упълномощено лице. Превод директно в Централна банка. С обич: Рамфис“. Синът му се е засрамил, затова, вместо да се обади, му пращаше телеграма.
— Доста късно стана, Сакариас — каза. — Затова побързай.
— Разбрано, Шефе.
Нагласи на гърба си възглавниците на седалката и притвори очи, готвейки се да си почине през този час и десет минути, колкото траеше пътуването до Сан Кристобал. Движеха се на югозапад, към авенида „Джордж Вашингтон“ и автострадата, когато отвори леко очи.
— Помниш ли къщата на Мони, Сакариас?
— Там, на „Венсеслао Алварес“ ли, където живееше Мареро Аристи?
— Да отидем там.
Беше нещо като просветление, като проблясък. Изведнъж видя пълничкото лице на Мони с цвят на канела, къдравата й коса, дяволитите искрящи очи като бадеми, стегнатите форми, високите гърди, извивките на твърдото й дупе, чувствените бедра и усети отново приятния гъдел в тестисите. Усети как главичката на пениса опира в панталона му. Мони. Защо пък не? Това красиво и мило момиче никога не беше го разочаровало, откакто баща й я доведе лично на празненството в Кинигуа, което американците от „Ла Юкера“ вдигнаха в негова чест: „Вижте каква изненада ви водя, Шефе“. А в деня на сватбата й с едно момче от добро семейство той й подари къщичката, в която живееше — в новия жилищен комплекс, на края на авенида „Мексико“. Когато от време на време искаше да я види, я водеше в някой от апартаментите в хотел „Ембахадор“ или в „Харагуа“, които Мануел Алфонсо държеше за подобни случаи. Идеята да обладае Мони в собствения й дом го възбуди. Щяха да пратят мъжа й да пийне една бира в „Ринкон Пони“ за сметка на Трухильо — изсмя се — или да си поговори със Сакариас де ла Крус.
Улицата беше тъмна и пуста, но първият етаж на къщата светеше. „Повикай я“. Видя как шофьорът се приближи до желязната врата и докосна звънеца. Забавиха се да отворят. Най-сетне се появи май прислужницата и Сакариас поговори с нея. Остави го да чака на вратата. Хубавицата Мони! Баща й беше добър ръководител на Доминиканската партия в Сибао и сам я доведе на онзи прием — приятен жест. Няколко години бяха минали оттогава и истината е, че всеки път, когато беше обладавал тази красива жена, оставаше много доволен. Вратата се отвори отново и на светлината, идваща отвътре, видя силуета на Мони. Усети нов пристъп на възбуда. След като размени някоя дума със Сакариас, тя се приближи до колата. В тъмното не видя как е облечена. Отвори вратата, за да влезе, и я посрещна, целувайки й ръката.
— Не очакваше това посещение, красавице.
— Ами да, каква чест. Как сте, как се чувствате, Шефе?
Трухильо задържа ръката й между дланите си. Като я усещаше до себе си и я докосваше, вдишвайки мириса й, се почувства господар на всичките си сили.
— Отивах в Сан Кристобал, но изведнъж се сетих за теб.
— Това е голяма чест — повтори тя, съвсем смутена. — Ако знаех, щях да се приготвя да ви посрещна.
— Ти си винаги хубава, както и да те заваря. — Привлече я и докато ръцете му галеха гърдите и краката й, я целуна. Усети началото на ерекцията, която го помиряваше със света и с живота. Мони се оставяше да я гали и го целуваше сдържано. Сакариас стоеше отвън, на няколко метра от шевролета, и предпазлив както винаги, държеше в ръце картечница. Но какво ставаше? Мони беше някак необичайно нервна.
— Вкъщи ли е мъжът ти?
— Да — отвърна тя тихичко. — Точно щяхме да вечеряме.
— Да отиде да пие бира — каза Трухильо. — Ще направя една обиколка из квартала. Връщам се след пет минути.
— Но аз… — измърмори тя и Генералисимусът усети, че се сковава. Поколеба се и най-сетне промълви едва чуто: — В цикъл съм, Шефе.
Цялата му възбуда се стопи за секунди.
— В цикъл ли? — викна разочаровано.
— Хиляди извинения, Шефе — измърмори тя. — Вдругиден ще съм добре.
Пусна я и пое дълбоко въздух, недоволен.
— Добре, пак ще дойда. Довиждане. — Подаде глава през отворената врата, през която Мони току-що бе излязла. — Тръгваме, Сакариас!
Малко след това попита Де ла Крус дали някога е обладавал жена с мензис.
— Никога, Шефе — рече възмутено той с отвращение. — Казват, че може да се заразиш със сифилис.
— Преди всичко е мръсно — оплака се Трухильо. Ами ако и Йоланда Естерел, за проклятие, днес беше в цикъл?
Бяха поели по автострадата за Сан Кристобал и отдясно той видя светлините на Животновъдния панаир и на бар „Пони“, пълен с двойки, които ядяха и пиеха. Не е ли странно, че Мони беше така резервирана и плаха? Обикновено тя бе разбрана, винаги на разположение. Заради мъжа си ли беше такава? Дали не си е измислила тази менструация, за да я остави на мира? Смътно усети, че някаква кола надуваше клаксона. Беше със запалени дълги светлини.
— Тия пияници… — обади се Сакариас де ла Крус.
В същия миг на Трухильо му хрумна, че може и да не е някой пияница, и той се обърна за револвера, който държеше на седалката, но не успя да го вземе, защото внезапно чу гърма на пушка, куршумът разби стъклото на задния прозорец и отнесе част от рамото и от лявата му ръка.