Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La fiesta del Chivo, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Екатерина Делева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2018)
Издание:
Автор: Марио Варгас Льоса
Заглавие: Празникът на Козела
Преводач: Екатерина Делева
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: испански
Издание: второ
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: перуанска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Мария Тоскова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: ISBN 954-26-0146-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5103
История
- — Добавяне
24.
— Мануел Алфонсо дойде да ме вземе на минутата — казва Урания, втренчена в празното пространство. — Часовникът с кукувичката в хола отброяваше осем, когато той позвъни.
Леля й Аделина, братовчедките й Лусинда и Манолита и племенницата й Марианита не се споглеждат вече, за да не увеличават напрежението; гледат само нея, затаили дъх, уплашени. Заспал, Самсон е скрил извития си клюн в зелените си пера.
— Татко се втурна към стаята си под предлог, че отива в банята — продължава Урания със студен, почти неутрален тон. — „Bye-bye, миличка, приятно прекарване“. Не посмя да се сбогува с мен и да ме погледне в очите.
— Спомняш си такива подробности? — Леля Аделина вдигна сбръчканото си юмруче, но вече някак вяло и немощно.
— Много неща съм забравила — отвръща Урания живо. — Но от тази нощ помня всичко. Ще видиш.
Спомня си например, че Мануел Алфонсо беше облечен спортно — на прием при Генералисимуса в спортно облекло?, — с разкопчана синя риза и леко кремаво сако, с кожени мокасини и копринена кърпа, скриваща белега му. С дрезгавия си глас й каза, че розовата й муселинена рокля била чудесна и че тези обувки с тънък ток я правели по-голяма. Целуна я по бузата: „Да побързаме, че става късно, красавице“. Отвори й вратата на колата, изчака я да влезе, седна до нея и униформеният шофьор с фуражка — спомняше си името му, Луис Родригес — потегли.
— Вместо да се спусне по авенида „Джордж Вашингтон“, колата правеше някакви абсурдни обиколки. Изкачи се по „Индепенденсия“ към колониалния град и го обиколи, бавейки се. Не беше вярно, че е късно, рано беше още да се ходи в Сан Кристобал.
Манолита протяга ръце, навеждайки пълничкото си тяло напред.
— Но като ти се стори странно, не попита ли нещо Мануел Алфонсо? Нищо ли не каза?
В началото — не, нищичко не каза. Беше много странно наистина, че обикаляха колониалния град и че Мануел Алфонсо се беше облякъл така за празника на Генералисимуса, като че ли щеше да ходи на хиподрума или в кънтри клуба, но Урания не попита нищо посланика. Започваше ли да подозира, че той и Агустин Кабрал нещо я лъжеха? Стоеше смълчана, слушайки разсеяно ужасния осакатен глас на Мануел Алфонсо, който й говореше за отдавна отминалите тържества по коронацията на кралица Елизабет II в Лондон, където той и Анхелита Трухильо („Тогава красиво момиченце, също като теб“.) представлявали Благодетеля на нацията. Вниманието й бе привлечено по-скоро от старите къщи с широко разтворени врати, във вътрешността на които се виждаше всичко, и от семействата, изсипали се на улицата — баби, дядовци, младежи, деца, кучета, котки и дори папагали и канарчета — в прохладната нощ след горещия ден, които си бъбреха, насядали в люлеещи се или на обикновени столове, по пейки или по стъпалата на прага и по бордюрите на тротоарите, превръщайки улиците на старата столица в многолюдна вечеринка, в място за приятелски срещи или в народно увеселение, на което групите по двама или по четирима играчи на домино — все мъже и все възрастни, — седнали край масите, осветени от кандила или газени лампи, не обръщаха никакво внимание. Беше също като в шумните магазини за хранителни стоки — с дървени тезгяси и рафтове, боядисани в бяло и отрупани с консерви, бутилки с „Карта Дорада“, „Хакас“, сайдер „Бермудес“ и пъстри кутии, — винаги пълни с пазаруващи хора, гледка, която Урания щеше да съхрани жива в паметта си и която вече не съществуваше или рядко се срещаше в днешен Санто Доминго; или може би я имаше само в този четириъгълник от улици, където преди няколко века шепа авантюристи, дошли от Европа, бяха създали първия християнски град в Новия свят с благозвучното име Санто Доминго де Гусман.
Щеше да е последната нощ, в която виждаше тази гледка, Урания.
— Още щом поехме по автострадата, може би точно когато колата мина през мястото, където след две седмици щяха да убият Трухильо, Мануел Алфонсо започна. — Урания прекъсва разказа си в изблик на възмущение.
— Какво искаш да кажеш? — пита Лусиндита след кратко мълчание. — Какво започна?
— Да ме подготвя — съвзема се Урания. — Да ме предразполага, да ме плаши и очарова. Като обречените на Молох[1] девойки, които обсипвали с внимание и обличали като принцеси, преди да ги хвърлят в огъня, в устата на чудовището.
— Значи не си се срещала с Трухильо, никога не си говорила с него — възкликва, развеселен, Мануел Алфонсо. — Това е преживяване за цял живот, моето момиче!
Такова щеше да е. Колата се движеше към Сан Кристобал под обсипаното със звезди небе, сред кокосови и сребристи палми, по брега на Карибско море, което се разбиваше с грохот в скалите.
— Но какво ти говореше? — подканя я Манолита, защото Урания е млъкнала.
Разправяше й какъв съвършен кавалер бил Генералисимусът с жените. Той, така строг по военните и по държавните въпроси, бил превърнал в своя философия пословицата „Жената се докосва само с цвят от роза“. Винаги така се отнасял към красивите момичета.
— Каква щастливка си ти, моето момиче — мъчеше се да я зарази той с ентусиазма си, с онази емоционална възбуда, от която се затрудняваше още повече да говори. — Лично Трухильо да те покани в Махагоновата си къща. Каква чест! На пръстите на ръцете се броят тези, които са заслужили подобно нещо. Повярвай ми, момиче, така е.
И тогава Урания му зададе първия си и последен въпрос за тази вечер:
— Кои още са поканени на този празник? — Тя поглежда леля си Аделина, Лусинда и Манолита: — За да видя какво ще ми отговори. Вече знаех, че не отиваме на никакъв празник.
Самоувереното мъжко лице се извърна към нея и Урания долови блясъка в зениците на посланика.
— Никой друг. Това е празник за теб. Само за теб! Представяш ли си? Разбираш ли го? Нали ти казах, че е нещо изключително? Трухильо ти устройва празник. Истинска печалба от лотарията, Уранита.
— И ти? И ти? — възкликва с тъничко гласче племенницата й Марианита. — Какво си помисли, лельо?
— За шофьора на колата, за Луис Родригес. За нищо друго не помислих.
Колко се срамуваше от този шофьор с фуражка, свидетел на фарса, който разиграваше посланикът. Беше пуснал радиото в колата, звучаха две от модерните италиански песни — Воларе и Чао, чао, бамбина, — но тя беше сигурна, че той не изпуска нито дума от уловките, с които Мануел Алфонсо се опитваше да я залъже, за да се почувства щастлива и привилегирована. Празник, устроен от Трухильо само за нея!
— Не мислеше ли за баща си? — не се сдържа Манолита. — Че вуйчо Агустин те е, че той…
Тя млъква, не знаейки как да продължи. Леля Аделина я стрелка с укор в очите. Лицето на старицата е посърнало, на него е изписана дълбока покруса.
— Самият Мануел Алфонсо мислеше за баща ми — казва Урания. — Дали съм била добра дъщеря? Дали съм искала да помогна на сенатор Агустин Кабрал?
Правеше го с онази ловка изтънченост, придобита в годините му на дипломат, натоварен с трудни мисии. Нима това не било все пак прекрасна възможност Урания да помогне на неговия приятел Умника да се измъкне от капана, който са му устроили вечните завистници? Генералисимусът можел да бъде суров и безпощаден мъж, когато ставало въпрос за интересите на страната. Но в дъното на душата си бил романтик; строгостта му се разтапяла като кубче лед на слънцето пред едно очарователно момиче. Ако тя, толкова интелигентна, искала Генералисимусът да подкрепи Агустин, да му върне позициите, престижа, властта, постовете, можела да го постигне. Достатъчно било да стигне до сърцето на Трухильо — сърце, което не устоявало пред жалбите на красотата.
— Даде ми и някои съвети — продължава Урания. — Какво не трябвало да правя, какво не харесвал Шефа. Обичал момичетата да са мили, но да не прекаляват с възхищението, с любовта си към него. А аз се питах: „Нима на мен говори тези неща?“.
Бяха стигнали до Сан Кристобал, станал известен с това, че там е роден Шефа — в скромна къщичка до голямата църква, която Трухильо поръчал да построят и в която сенатор Кабрал бе водил Урания, обяснявайки й библейските фрески, рисувани по стените от Вела Санети — испански художник в изгнание, за когото Шефа разтворил великодушно вратите на Доминиканската република. При тази разходка из Сан Кристобал сенатор Кабрал й показа и фабриката за бутилки, и оръжейния завод и я накара да прекоси цялата долина, окъпана от река Нигуа. Сега баща й я пращаше в Сан Кристобал да моли Шефа да му прости, да размрази сметките му и да го върне в Председателството на Сената.
— От Махагоновата къща има прекрасен изглед към долината, река Нигуа, конете и добитъка във фермата „Фундасион“ — осведоми я Мануел Алфонсо.
След като мина през първия патрулен пост, колата се заизкачва по склона, на чийто връх бе издигната къщата — с ценната дървесина на вече изчезващите на острова махагонови дървета, — където Генералисимусът се оттегляше по ден-два в седмицата за тайни срещи, мръсни дела или дръзки сделки в пълна дискретност.
— Дълго време от Махагоновата къща си спомнях само килима. Покриваше целия под, с избродиран огромен национален герб във всичките му цветове. После си спомних и още неща. В спалнята — стъклен шкаф, пълен с униформи от всякакъв вид, а отгоре — ред фуражки и военни шапки. Дори една наполеоновска, двувърха.
Не се смее. Съвсем сериозна е и от очите и гласа й лъха нещо гробовно. Не се смеят и леля й Аделина, Манолита и Лусинда, нито Марианита, която се връща от банята, където отиде да повърне. (Урания бе усетила как й се повдигаше.) Папагалът продължава да дреме. Пълна тишина тегне над Санто Доминго — нито един клаксон, ни мотор, ни радио, нито пиянски смях, нито лай на улични псета.
— Аз съм Бенита Сепулведа, заповядайте — каза й госпожата в подножието на дървената стълба. Една зряла, невъзмутима жена и все пак с нещо майчинско в израза и в жестовете, която носеше униформено облекло и шал на главата. — Елате.
— Беше икономката — казва Урания, — която имаше задължението да слага всеки ден цветя по всички стаи. Мануел Алфонсо остана да говори с офицера на входа. Не го видях повече.
Бенита Сепулведа й обясни, посочвайки с малката си пълна ръчичка към мрака отвъд прозорците с железни решетки, че „това“ било дъбова горичка и че градината била пълна с мангови и кедрови дървета; но най-хубавото тук били бадемите и махагоновите дървета, растящи край къщата, чиито ароматни клони били по всяко ъгълче. Усещала ли мириса? Усещала ли? Рано сутринта, при изгрев-слънце, щяла да има възможност да види пейзажа — реката, долината, захарната плантация, оборите на фермата „Фундасион“. Доминиканска закуска ли искала, с бананово пюре, пържени яйца, наденица или пушено месо и плодов сок? Или като Генералисимуса — само кафе?
— От Бенита Сепулведа разбрах, че ще прекарам там нощта, че ще спя с Негово превъзходителство. Каква чест!
С увереност, придобита от дългата практика, икономката я накара да спре на първата площадка и да мине в широко помещение с приглушени светлини. Беше бар. Навсякъде наоколо имаше дървени седалки с облегалки по стената, отварящи широко пространство за танцуване по средата, с огромен джубокс и плот с рафтове, пълни с бутилки и кристални чаши. Но Урания виждаше само огромния сив килим с доминиканския герб, застлан от единия до другия край на широкото помещение. Едва забелязваше портретите и картините с Генералисимуса — прав и на кон, като военен и като селянин, седнал до писалището или изпъчен на трибуната с препасана президентска лента, — висящи по стените, или сребърните трофеи и дипломите, спечелени от дойните крави и расовите коне на фермата „Фундасион“, подредени сред пластмасови пепелници и евтини украшения — все още с етикетите от нюйоркските магазини „Мейсис“ — по масички, витрини и лавици в този паметник на кича, където Бенита Сепулведа я остави, след като я попита дали наистина не иска чашка ликьор.
— Думата кич не съществуваше още, струва ми се — обяснява тя, сякаш леля й или братовчедките й бяха направили някаква забележка. — След години, когато я чух или прочетох някъде и разбрах какви крайности в лошия вкус и в големите претенции означава, се сетих за Махагоновата къща. Паметник на кича.
И тя беше част от този кич — и още повече в тази топла майска нощ, — с розовата си муселинена рокличка за официално представяне в обществото, със сребърната верижка с изумруд и позлатените обеци на майка си, които татко й по изключение й позволи да си сложи за празника на Трухильо. Неспособността й да повярва в това, което й се случваше, го правеше нереално. Струваше й се, че момиченцето, стъпило върху родния герб в това екстравагантно помещение, не е тя. Нима сенатор Агустин Кабрал я пращаше като жертвоприношение на Благодетеля и Бащата на новата нация? Да, нямаше никакво съмнение, баща й беше подготвил това с Мануел Алфонсо. И все пак още й се искаше да се съмнява.
— Отнякъде, не беше от бара, пуснаха плоча на Лучо Гатика. Bésame, bésame mucho, como si fuera esta noche la última vez.
— Спомням си. — Засрамена, че се намесва, Манолита се извинява с гримаса. — Свиреха Bésame mucho по цял ден по радиата и на всеки празник.
Застанала до прозореца, където подухваше топъл ветрец с тежък мирис на поле, на треви и дървета, тя чу гласове — хрипливия на Мануел Алфонсо и другия, креслив фалцет, който можеше да бъде само на Трухильо. Усети тръпки по тила и по китките, където лекарят й мереше пулса. Подобно изтръпване получаваше винаги преди изпити, дори сега, в Ню Йорк, когато трябваше да взема важни решения.
— Смятах да се хвърля от прозореца. Смятах да падна на колене, да го моля, да плача. Или да го оставя да прави с мен каквото иска, да стискам зъби, за да оживея, и някой ден да си отмъстя на татко. Много неща ми минаха през ум, докато те говореха там долу.
Леля Аделина подскача в люлеещия се стол и отваря уста. Но не казва нищо. Бяла е като платно, хлътналите й очички са пълни със сълзи.
Гласовете млъкнаха. Настъпи кратко затишие; после — стъпки, които се качваха по стълбата. Беше ли спряло сърцето й? Сред мъртвешката светлина на бара се появи силуетът на Трухильо, в маслиненозелена униформа, без куртка и без вратовръзка. Държеше чаша коняк в ръка. Отправи се към нея, усмихнат.
— Добър вечер, красавице — прошепна, покланяйки се. И протегна към нея свободната си ръка, но когато Урания му подаде автоматично своята, вместо да я стисне, Трухильо я поднесе към устните си и я целуна. — Добре дошла в Махагоновата къща, красавице.
— За очите, за погледите на Трухильо бях чувала много. От татко, от неговите приятели. Но тогава разбрах, че е вярно. Поглед, който дълбае в теб, който стига до дъното. Усмихваше се много галантно, но от този поглед се почувствах празна, една куха обвивка. Вече не бях аз.
— Бенита не ти ли предложи нещо? — Без да пуска ръката й, Трухильо я поведе към най-светлата част на бара — една флуоресцентна тръба светеше в синкаво. Покани я да седне на канапето за двама. Огледа я, плъзвайки бавно поглед по нея от горе до долу, от главата до петите, нагоре и надолу, съвсем открито, като че ли оглеждаше най-расовите екземпляри от кравите и конете на фермата „Фундасион“. В сивкавите му втренчени, инквизиторски очички тя не долови страст, нито възбуда, това бе просто оглед, сякаш й вземаше мерките.
— Остана разочарован. Сега знам защо, но онази нощ не го знаех. Бях стройна, много слаба, а той харесваше пълничките, с набъбнали гърди и бедра. Пищните жени. Типично тропически вкус. Може дори да си е помислил да върне този скелет обратно в Сиудад Трухильо. Знаете ли защо не го направи? Защото мисълта, че можеш да скъсаш ципичката на някоя малка девственица, възбужда мъжете.
Леля Аделина простенва. Вдигнала сбръчканото си юмруче, с полуотворена от ужас уста, за да я спре, я умолява, правейки гримаси. Но не успява да продума.
— Извинявай за прямотата, лельо. Но така каза малко по-късно той. Цитирам го буквално, кълна ти се: „Да скъсаш ципичката на някоя малка девственица — това възбужда мъжете. А Петан, тоя звяр Петан, се възбужда още повече, като го прави с пръст“.
Така щеше да говори по-късно, обезумял, и от устата му щяха да се сипят несвързани думи, пъшкане, ругатни, поток от мръсотии, с който облекчаваше болката си. Но засега спазваше все още някакво изкуствено благоприличие. Нямало да й предложи това, което той пиел, „Карлос I“ бил много силен за такова младо девойче. Щял да й сипе чашчица сладък херес. Сам й наля и вдигна тост, чукайки чашата си в нейната. Макар че едва накваси устни, Урания усети нещо парещо в гърлото. Мъчеше ли се да се усмихва? Или стоеше сериозна, без да крие паниката си?
— Не знам — казва и свива рамене. — Седяхме на онова канапе един до друг. И чашката с херес трепереше много в ръката ми.
— Аз не ям момиченца — усмихна се Трухильо, като взе чашата й и я остави на една масичка. — Винаги ли си толкова мълчалива или само сега, красавице?
— Казваше ми красавица, както ме наричаше и Мануел Алфонсо. Не Урания, Уранита или моето момиче. Красавица. Беше някаква игра между двамата.
— Обичаш ли да танцуваш? Сигурно, както всички момичета на твоята възраст — каза Трухильо. — Аз обичам. Много добър танцьор съм, макар да нямам време за танци. Ела, да потанцуваме.
Изправи се и Урания го последва. Усети якото му тяло, леко издутия корем, докосващ нейния, дъха му на коняк, топлата ръка, която обхвана талията й. Помисли си, че ще припадне. Лучо Гатика не пееше вече Bésame mucho, а Alma mía.
— Танцуваше много добре, вярно. Имаше добър слух и беше гъвкав като младеж. Но аз бърках ритъма. Танцувахме две болера и една гуарача на Тоня ла Негра. Както и меринги. Каза, че мерингите се танцували по клубовете и в добрите семейства благодарение на него. Че преди имало предразсъдъци и почтените хора мислели, че това била музика на черните и на индианците. Не знам кой сменяше плочите. Като свърши последната меринга, ме целуна по врата. Беше лека целувка, от която настръхнах.
Като я държеше за ръката, със сплетени пръсти, я върна на канапето и седна съвсем близо до нея. Разгледа я, развеселен, докато отпиваше и поглъщаше коняка си. Изглеждаше спокоен и доволен.
— Винаги ли си такъв сфинкс? Не, не. Сигурно те респектирам твърде много — усмихна се Трухильо. — Обичам сдържаните красавици, които се оставят да им се възхищаваш. Равнодушните богини. Ще ти кажа едно стихотворение, написано за теб.
— Издекламира ми една поема на Пабло Неруда. На ухото, докосвайки го, докосвайки косата ми с устни и с мустачки: „Обичам, когато мълчиш, защото сякаш те няма; сякаш очите ти са се зареяли някъде и целувка е затворила устата ти“. Когато стигна до „уста“, той извърна с ръка лицето ми и ме целуна по устните. Тази нощ направих куп неща за първи път: пих херес, носех бижутата на мама, танцувах със старец на седемдесет години и получих първата си целувка по устата.
Беше ходила на празници с момчета и беше танцувала, но само веднъж преди това я бе целунало момче — по бузата, на рожден ден в голямата къща на семейство Висини, на пресечката между „Максимо Гомес“ и авенида „Джордж Вашингтон“. Казваше се Касимиро Саенс и беше син на дипломат. Покани я да танцуват и като свършиха, тя усети допира на устните му до лицето си. Изчерви се до корените на косата и когато спомена за този грях на петъчната изповед при капелана на колежа, гласът й пресекна от срам. Но онази целувка нямаше нищо общо с това: тънките мустачки на Негово превъзходителство я боцкаха в носа и сега езикът му — лепкаво топло връхче — напираше да проникне в устата й. Съпротивляваше се, но после отвори устни и зъби: едно влажно люто змийче влезе поривисто в устната й кухина, мятайки се настървено. Усети, че се замайва.
— Не можеш да се целуваш, красавице — усмихна й се Трухильо, целувайки пак ръката й, приятно изненадан. — Ти си мъничка девственица, нали?
— Беше се възбудил — казва Урания, гледайки в празното пространство. — Получи ерекция.
Манолита се изкисква истерично само за миг, но нито майка й, нито сестра й и племенницата й го правят. Братовчедка й свежда смутено очи.
— Съжалявам, че трябва да говоря за ерекции — казва Урания. — Щом един мачо се възбуди, членът му става твърд и голям. Когато пъхна език в устата ми, Негово превъзходителство се възбуди.
— Да се качим горе, красавице — каза й някак мазно. — По-удобно ще ни бъде. Ще откриеш нещо прекрасно. Любовта. Удоволствието. Ще ти бъде хубаво. Ще ти покажа. Не се бой от мен. Не съм звяр като Петан, не изпитвам удоволствие, като се държа грубо с момичетата. Обичам и те да изпитват наслада. Ще те направя щастлива, красавице.
— Той беше на седемдесет, а аз — на четиринайсет години — уточнява Урания за петнайсети или двайсети път. — Доста странна двойка бяхме, докато се качвахме по онази стълба с метално перило и дървени подпори. Хванати за ръка, като годеници. Дядо и внучка, тръгнали към брачното ложе.
Малката лампа на нощното шкафче светеше и Урания видя четвъртитото легло от ковано желязо, с вдигнати завеси против комари, и усети въртящите се бавно перки на вентилатора на тавана. Леглото беше застлано с бяла бродирана завивка, с куп пухкави големи и малки възглавници в горния край. Миришеше на свежи цветя и на трева.
— Не се събличай още, красавице — измърмори Трухильо.
— Ще ти помогна. Почакай, сега се връщам.
— Помниш ли колко трескаво обсъждахме как ще изгубим девствеността си, Манолита? — обръща се Урания към братовчедка си. — Никога не съм си представяла, че това ще стане в Махагоновата къща с Генералисимуса. Мислех си: „Ако скоча от балкона, татко ще има страшни угризения“.
След малко се върна, гол под синия копринен халат на бели шарки, по атлазени пантофи с гранатеночервен цвят. Отпи глътка коняк, остави чашата си на един шкаф сред снимките, на които беше заобиколен от внуците си, и като хвана Урания през кръста, я накара да седне в крайчеца на леглото, под разтворените тюлени завеси — две големи крила на пеперуда, събрани над главите им. Започна да я съблича, без да бърза. Разкопчаваше копчетата на гърба й едно по едно, махна и колана, пристягащ роклята й. Преди да я съблече, коленичи и като се наведе с известно затруднение, свали обувките й. Много внимателно, сякаш момиченцето можеше да се счупи от някое по-грубо движение на пръстите му, свали найлоновите й чорапи, като същевременно я галеше по краката.
— Краката ти са студени, красавице — промълви ласкаво. — Студено ли ти е? Чакай, дай да ги стопля.
Все така на колене, разтърка краката й с две ръце. От време на време ги повдигаше до устните си и ги целуваше, като почваше от горната част на стъпалото, слизаше до малките пръсти и после до петите. С лукава усмивчица я питаше дали има гъдел, сякаш самия него го побиваха приятни тръпки.
— Остана дълго така, да ми топли краката. За ваше сведение, не изпитах нито за миг и най-малка възбуда.
— Какъв страх си преживяла, братовчедке — окуражава я Лусиндита.
— В този момент не още. Но после беше ужасно.
Негово превъзходителство се надигна с мъка и отново седна в крайчеца на леглото. Съблече й роклята, розовия сутиен, придържащ малките й гърди, скрити наполовина, и триъгълните гащета. Тя се оставяше в ръцете му, не се съпротивляваше, с безжизнено тяло. Когато Трухильо изуваше розовите гащета от краката й, забеляза, че пръстите на Негово превъзходителство ставаха по-трескави; потни, те пареха кожата й при допир. Накара я да легне. Стана, свали халата си и се изтегна до нея, гол. Внимателно прокара пръсти през рехаво окосмения триъгълник на момиченцето.
— Мисля, че още беше много възбуден. Когато започна да ме докосва и гали. И да ме целува, заставяйки ме пак с устата си да отварям уста. Целуваше ме по гърдите, по шията, по гърба, по краката.
Тя не се съпротивляваше, оставяше се да я опипва, да я гали, да я целува и тялото й покорно следваше движенията и положенията, към които я насочваха ръцете на Негово превъзходителство. Но не отвръщаше на ласките и когато не затваряше очи, гледаше вторачено в перките на вентилатора, въртящи се бавно. Тогава го чу да си казва: „Да скъсаш ципичката на някоя малка девственица — това винаги възбужда мъжете“.
— Първите мръсни, първите вулгарни думи за тази нощ — уточнява Урания. — По-късно щеше да наговори много по-страшни. Тогава усетих, че нещо му ставаше. Започваше да се дразни. Защото стоях неподвижна, безжизнена, защото не го целувах ли?
Не беше заради това, сега разбираше. Дали ще участва или не в собственото си дефлориране, не беше нещо, от което Негово превъзходителство можеше да се интересува.
За да се задоволи, му стигаше ципичката да си е на мястото и той да я разкъса, карайки я да стене — да вие, да крещи — от болка, с набития и притиснат блажено в мидата на осквернената й интимност член. Нито любов, нито някакво удоволствие търсеше той у Урания. Беше приел да доведат дъщеричката на Агустин Кабрал в Махагоновата къща само за да докаже, че въпреки седемдесетте си години, въпреки проблемите с простатата, въпреки главоболията, които му създаваха разни свещеници, янки, венесуелци и конспиратори, Рафаел Леонидас Трухильо Молина беше все още истински мачо, беше козел с яки топки, годен да разкъсва де що девствена ципа му се изпречеше.
— Макар да нямах никакъв опит, разбрах. — Леля й, братовчедките и племенницата й изпъват вратове, за да чуят шепота и. — Нещо ставаше с него, искам да кажа там, долу. Той не можеше. Щеше да се разяри, щеше да забрави добрите маниери.
— Стига си се правила на умряла, красавице — чу го да й заповядва, съвсем променен. — На колене. Между краката ми. Така. Хващаш го с ръчички и в устата. Ще го смучеш, както аз те смучех. Докато не живне. И горко ти, ако не живне, красавице.
— Помъчих се, помъчих се. Въпреки ужаса и отвращението. Какво ли не направих. Коленичих, сложих го в устата си, смуках, докато не ми се доповръща. Беше все мек и мек. Молех се на Господ да живне.
— Стига, Урания, стига! — Леля Аделина не плаче. Гледа я с ужас, без съчувствие. С широко облещени, бялнали се склеротични очи; изумяла, гърчеща се. — Защо, дъще? Господи, стига!
— Но се провалих — продължава Урания. — Той покри с ръка до лакът очите си. Нищо не казваше. Когато я махна, видях, че ме мразеше.
Очите му бяха кървясали, в зениците му гореше трескаво жълто пламъче от бяс и от срам. Гледаше я без и следа от онази учтивост, с враждебна ненавист, сякаш му бе причинила непоправима вреда.
— Лъжеш се, ако си мислиш, че ще излезеш оттук девствена и ще ми се надсмиваш заедно с баща ти — изрече с глуха ярост, с креслив фалцет.
Дръпна я с ръка и я повали до себе си. Надигайки се от кръста надолу, се стовари отгоре й. Всичката тази плът я смазваше, тя потъна в дюшека; от яростния му дъх, вонящ на коняк, й прилоша. Сякаш мускулите и костите й бяха премазани, строшени. Но задушавайки се, все пак усети грубата му ръка, пръстите, които търсеха, ровеха, проникваха силом в нея. Усети, че я разкъсват, разсичат я; мълния я прониза от мозъка до петите. Простена, мислейки, че умира.
— Пищи, малка кучко, да видим дали ще се научиш — кресна й обидено с острото си гласче Негово превъзходителство. — А сега отваряй, да видя дали наистина е разкъсана и не се превземаш, като пищиш.
— Истина беше. Имах кръв по краката; и той беше изцапан, и покривката, и леглото.
— Стига толкоз, стига! Защо продължаваш, дъще? — ръмжи леля й. — Ела да се прекръстим, да се помолим. Заради най-скъпото, което имаш, дъще. Вярваш ли в Бога? В Светата Дева от Алтаграсия, покровителка на доминиканците? Майка ти я обожаваше, Уранита. Спомням си как на всеки 21 януари се приготвяше за поклонението в базиликата в Игей. Пълна си със злоба и с омраза. Не е хубаво. Макар че си преживяла всичко това. Да се помолим, дъще.
— И тогава — казва Урания, без да й обръща внимание — Негово превъзходителство се изтегна отново по гръб и сложи ръка на очите си. Лежеше притихнал, съвсем притихнал. Не беше заспал. Изхлипа. Започна да плаче.
— Да плаче? — възкликва Лусиндита.
В отговор чуват внезапно бръщолевене. И петте извръщат глава: Самсон се е събудил и го обявява, бърборейки.
— Не заради мен — обяснява Урания. — Заради подутата си простата, заради безжизнения си член, заради това, че трябваше да оправя девствените момиченца с пръсти, както обичал да прави Петан.
— Боже мой, дъще, заради най-скъпото, което имаш — моли я леля й Аделина, кръстейки се. — Стига вече.
Урания погалва сбръчканото луничаво юмруче на старицата.
— Това са ужасни думи, знам, неща, които не би трябвало да казвам, лельо Аделина — говори по-меко тя. — Никога не го правя, кълна ти се. Но нали искаше да знаеш защо казах онези неща за татко? Защо прекъснах всички връзки със семейството, когато отидох в Ейдриън? Вече знаеш защо.
От време на време изхлипва и гърдите му се надигат от въздишките. Малки побелели косми редеят между зърната на гърдите му и около тъмния му пъп. Все още крие очите си с ръка. Забрави ли за нея? Дали горчивината и страданието не са я заличили от съзнанието му? Още по-уплашена е от преди, когато я галеше или насилваше. Забравя за паренето, за раната между краката си и колко уплашена е от малките петна по бедрата й и по покривката на леглото. Не помръдва. Иска й се да е невидима, да изчезне. Ако този мъж с крака без косми, който плаче, я забележи, няма да й прости и ще излее яда си за тази импотентност и срама си от този плач върху нея, ще я унищожи.
— Говореше, че на този свят нямало справедливост. И защо, след като толкова се е борил за тази неблагодарна страна, за тези жалки хора, му се случвало всичко това? Говореше с Господ. Със светците. Със Светата Дева. Или може би с дявола. Ръмжеше и се молеше. Защо го подлагали на такива изпитания? Да носи кръста на синовете си, на заговорите за убийството му, за провалянето на делото на живота му. Но той не се оплаквал от това. Защото знаел как да се справя с враговете си от плът и кръв. Правел го от млад. Не понасял само ударите под кръста, когато не можел да се защити. Беше почти обезумял от отчаяние. Сега знам защо. Защото този негов член, разкъсал безброй малки девственици, вече не му служеше. Това караше тирана да плаче. Смешно, нали?
Но Урания не се смееше. Слушаше го, притихнала, като едва смееше да диша, за да не го подсети, че е тук. Монологът му не течеше гладко, беше накъсан, несвързан, прекъсван от дълго мълчание; повишаваше глас и крещеше или говореше толкова тихо, че нищо не се разбираше. Само някакъв плачлив брътвеж. Урания беше като хипнотизирана от тези гърди, които се надигаха и отпускаха. Опитваше се да не гледа тялото му, но очите й току се плъзгаха по пихтиестия му корем, прошарената окосменост, малкия безжизнен член и гладките крака. Това беше Генералисимусът, Благодетеля на нацията, Бащата на новата нация, Възродителя на икономическата независимост. Той, Шефа, на когото баща й бе служил честно и всеотдайно трийсет години и на когото бе поднесъл най-прекрасния дар: четиринайсетгодишната си дъщеря. Но нещата не станаха така, както сенаторът очакваше. И затова — сърцето на Урания трепка от радост — той няма да реабилитира татко; а може и да го прати в затвора или да нареди да го убият.
— Той внезапно свали ръката си и ме погледна със зачервените си подпухнали очи. На четирийсет и девет години съм и още се разтрепервам. Треперила съм трийсет и пет години оттогава.
Тя протяга ръце и леля й, братовчедките и племенницата се уверяват — те треперят.
Гледаше я изумен, с омраза, сякаш беше някакво злокобно видение. Зачервени, пламтящи, вторачени, очите му я вледеняваха. Не можеше да помръдне. Трухильо прокара поглед по нея, огледа я до бедрата, погледна покривката с малките петна кръв и пак я порази с поглед. Задушавайки се от отвращение, й заповяда:
— Върви, измий се, не виждаш ли как изцапа леглото? Махай се оттук!
— Цяло чудо е, че ме пусна да си вървя — разсъждава Урания. — След като съм го видяла отчаян, ридаещ, да се вайка и самосъжалява. Чудо на покровителката ни, лельо.
Тя се надигна, скочи от леглото, събра дрехите си, разхвърляни по пода, и блъскайки се в някакъв шкаф, се скри в банята. Имаше вана с бели плочки, с много гъби и сапуни и някакъв остър парфюм, от който й се зави свят. Изми с ръце, които едва я слушаха, краката си, сложи си салфетка да спре кръвотечението и се облече. Трудно й беше да закопчае роклята и колана си. Не си сложи чорапите, само обувките, и като се погледна в едно от огледалата, видя нацапаното си с червило и туш лице. Не трябваше да губи време и да се чисти: би могъл да промени решението си. Трябваше да тича, да се махне от Махагоновата къща, да избяга. Когато се върна в стаята, Трухильо вече не беше гол. Бе облякъл синия си копринен халат и държеше чаша коняк в ръка. Посочи й стълбата.
— Махай се, махай се — задъхваше се той. — И Бенита да донесе чисти чаршафи и покривка, за да смени тази гнусотия.
— На дървото стъпало се препънах и си счупих тока на едната обувка, почти се изтърколих долу от третия етаж. После глезенът ми се поду много. Бенита Сепулведа беше на първия етаж. Усмихваше ми се, съвсем спокойна. Понечих да й кажа онова, което ми бе наредил. Не успях да продумам нито дума. Само й посочих нагоре. Хвана ме за ръката и ме поведе към патрулите на входа. Показа ми една ниша със стол: „Тук лъскат обувките на Шефа“. Нито Мануел Алфонсо, нито колата му бяха там. Бенита Сепулведа ме сложи да седна на мястото за лъскане на обувки, заобиколена от войниците. Отиде някъде и когато се върна, ме отведе за ръка до един джип. Шофьорът беше военен. Откара ме в Сиудад Трухильо. Когато ме запита: „Къде живеете?“, му отвърнах: „Отивам в колежа «Санто Доминго». Там живея“. Беше още тъмно. Три часът. Или четири, кой знае. Бавеха се да отворят вратата. Когато пазачът се появи, все още не можех да говоря. Успях едва при sister Мери — дребничката монахиня, която толкова ме обичаше. Отведе ме в столовата, даде ми вода, намокри ми челото.
Мълчал известно време, Самсон отново крещи, накокошинен, давайки израз на доволството или недоволството си. Никой не продумва. Урания взема чашата си, но тя е празна. Марианита й налива вода; от нерви разлива каната. Урания отпива няколко глътки студена вода.
— Надявам се, като ви разказах тази ужасна история, да се почувствам по-добре. А сега я забравете. Край. Станалото — станало. Някой друг може би щеше да го превъзмогне. Но аз не исках, нито успях.
— Уранита, скъпа, какво говориш? — възразява Манолита. — Как да не си? Погледни какво си постигнала. Какво имаш. Живот, на който всички доминиканки биха завидели.
Става и отива при Урания. Прегръща я, целува я по бузите.
— Здравата ме разтърси, Уранита — кори я ласкаво Лусинда. — Но как можеш да се оплакваш, момиче? Нямаш право. В твоя случай наистина излиза, че всяко зло е за добро. Изучи се в най-добрия университет, кариерата ти е успешна. Имаш до себе си мъж, с когото си щастлива и не ти пречи в работата…
Урания я потупва по ръката и отрича, клатейки глава. Папагалът мълчи и слуша.
— Излъгах те, нямам никакъв любовник, братовчедке — подсмихва се тя и още не може да овладее гласа си. — Никога не съм имала и няма да имам. Да ти кажа ли цялата истина, Лусиндита? Никой мъж не ме е докосвал оттогава. Единственият беше Трухильо. Това е. Щом някой се приближи и ме погледне като жена, изпитвам отвращение. Ужас. Иска ми се да е мъртъв, да го убия. Трудно е да се обясни. Изучих се, работя, печеля добри пари наистина. Но отвътре съм празна, изпитвам все още само страх. Като онези старци в Ню Йорк, дето стоят по цял ден по парковете и гледат в празното пространство. Работа, работа и работа — до пълно изтощение. Не го казвам, за да ви карам да ми завиждате, уверявам те. По-скоро аз ви завиждам. Да, да, знам, имате проблеми, затруднения, разочарования. Но си имате и семейство, някого до себе си, деца, роднини, родина. Тези неща изпълват живота. А благодарение на татко и на Негово превъзходителство аз съм изпепелена.
Самсон бе започнал да се разхожда трескаво между пръчките на клетката си; поклаща се, спира, точи си клюна в краката.
— Други времена бяха, скъпа Уранита — мърмори леля й Аделина, преглъщайки сълзите си. — Трябва да му простиш. Той страдаше, още страда. Беше ужасно, дъще. Но времената бяха други. Агустин беше отчаян. Можеше в затвора да влезе, можеха да го убият. Не е искал да ти причини болка. Сигурно е мислел, че това е единственият начин да те спаси. Ставаха такива неща, макар и сега да не могат да се обяснят. Такъв беше животът тука. Агустин те обичаше повече от всичко на света, Уранита.
Старицата кърши ръце, разстроена, върти се в люлеещия се стол и не може да се успокои. Лусинда отива до нея, гали я по косите, дава й няколко капки валериан: „Успокой се, мамо, недей така“.
През прозореца, гледащ към градината, звездите блестят в тихата доминиканска нощ. Други времена ли бяха? Топъл вятър нахлува от време на време на вълни в трапезарията и раздвижва пердетата и цветята в саксията сред статуетките на светци и семейните снимки. „Бяха и не бяха — мисли си Урания. — Тук още витае нещо от тези времена“.
— Беше ужасно, но благодарение на това познах благородството, нежността, човечността на sister Мери — казва, въздишайки. — Ако не беше тя, щях да полудея или да умра.
Sister Мери намери разрешение на всичко и беше истински пример за дискретност. От оказването й на първа помощ в стационара на колежа, за да спре кръвоизлива и облекчи болката й, до ангажирането на игуменката на сестрите доминиканки и убеждаването й да направи необходимите постъпки, за по-малко от три дни, за отпускането на стипендия на Урания Кабрал — отлична ученичка, чийто живот е застрашен, — за да продължи образованието си в университета „Сиена Хайтс“ в Ейдриън, Мичиган. Sister Мери говори и със сенатор Агустин Кабрал (успокояваше ли го или го заплашваше?) в кабинета на директорката, само тримата, и го накара да даде съгласието си за пътуването на дъщеря му в Съединените щати. Убеди го също така да не настоява да я види, защото е много разстроена след случилото се в Сан Кристобал. Как ли е гледал Агустин Кабрал монахинята в очите? Урания често се беше питала: дали с престорена изненада? с безпокойство? смутено? с угризение или със срам? Нито тя зададе въпроса, нито sister Мери й каза. Монахините отидоха в американското консулство за виза и помолиха за аудиенция при президента Балагер, за да ускори издаването на разрешителното, което всеки доминиканец трябваше да получи, за да пътува в чужбина — формалност, за която се чакаше със седмици. Колежът плати билета й, понеже сенатор Кабрал беше изпаднал в несъстоятелност. Sister Мери и sister Хелън Клеър я изпратиха на летището. Когато самолетът излетя, Урания им беше най-благодарна за това, че изпълниха обещанието си и не й дадоха възможност да види баща си дори отдалече. А сега им беше благодарна и за това, че я бяха спасили от някой закъснял изблик на гняв у Трухильо, който можеше да я задържи на този остров или да я прати за храна на акулите.
— Стана късно — казва, поглеждайки часовника си. — Почти два часът. Дори не съм си приготвила куфара, а самолетът ми излита много рано.
— Утре се връщаш в Ню Йорк? — пита тъжно Лусиндита. — Мислех, че ще поостанеш няколко дена.
— Имам работа — отвръща Урания. — В кантората ме чака куп книжа, свят да ти се завие.
— Вече няма да е като преди, нали, Уранита? — прегръща я Манолита. — Ще си пишем и ти ще отговаряш на писмата ни. От време на време ще идваш на почивка, на гости при семейството. Нали, момиче?
— Непременно — отвръща Урания и също я прегръща. Но не е сигурна. Може би, тръгвайки си от тази къща, от тази страна, ще предпочете отново да забрави това семейство, тези хора, миналото си, ще съжалява, че е дошла и е говорила така, както направи тази вечер. Или пък не? Може би ще се опита да възстанови по някакъв начин връзката със семейството, което й е останало? — Може ли да повикаме такси по това време?
— Ние ще те откараме — изправя се Лусиндита.
Когато Урания се навежда да прегърне леля си Аделина, старицата се вкопчва, забивайки в нея острите си и криви като куки пръстчета. Мислеха, че се е поуспокоила, но сега отново се вълнува и в хлътналите й очички, потънали в бръчки, се появява тревожен проблясък.
— Може пък Агустин да не е знаел нищо — изрича едва-едва, заеквайки, сякаш ченето й ще падне. — Мануел Алфонсо може да е измамил брат ми, който наистина беше много наивен. Недей да го мразиш толкоз, дъще. Той живя много самотно, страда много. Господ ни учи да прощаваме. Заради майка ти, която беше такава католичка, дъще.
Урания се опитва да я успокои: „Да, да, лельо, щом казваш, не се вълнувай, моля те“. Двете дъщери се суетят около старицата, мъчат се да я утешат. Най-сетне тя се примирява и се свива на стола с разкривено лице.
— Прости ми, че ти разказах тези неща — целува я Урания по челото. — Глупаво беше. Но от години се терзая.
— Сега ще се успокоиш — казва Манолита. — Аз ще остана при нея. Добре направи, че ни разказа това. Моля те, пиши, обаждай се понякога. Да не изгубим пак връзката, братовчедке.
— Обещавам — отвръща Урания.
Изпраща я до вратата и се сбогува с нея до старата кола на Лусинда — една тойота втора употреба, — паркирана пред входа. Когато я прегръща отново, очите на Манолита са пълни със сълзи.
В колата, на път за хотел „Харагуа“, докато минават по пустите улици на квартал Гаскуе, Урания се измъчва. Защо го направи? Сега по-различна ли ще се почувстваш, ще се спасиш ли от тези похотливи демони, които изпепелиха душата ти? Разбира се, че не. Това беше слабост, изпадна в онази сантименталност, в онова самосъжаление, което винаги те е отвращавало у другите. Нима очакваше да те разберат, да ти съчувстват? Такова удовлетворение ли търсеше?
И тогава — това бе като лек срещу депресиите й понякога — се сеща за края на Джони Абес Гарсия. Разказа й го години по-късно Есперансита Бурико, колежка от Световната банка, изпратена в Порт о Пренс, където бившият шеф на SIM беше пуснал котва след митарствата си из Канада, Франция и Швейцария — изобщо не бе стъпвал в Япония — по време на златното изгнаничество, наложено му от Балагер. Есперансита и семейство Абес Гарсия се оказали съседи. В Хаити той бил съветник на президента Дювалие. Но след известно време започнал да заговорничи срещу новия си шеф, подкрепяйки подривните действия на зетя на хаитянския диктатор — полковник Доминик. Папа Док разрешил проблема за десет минути. Една сутрин Есперансита видяла как от две камионетки се изсипали двайсетина души от Тонтон Макут[2] и нахлули в дома на съседите й, стреляйки. Десет минути, не повече. Убили Джони Абес, убили жената на Джони Абес, убили двете малки деца на Джони Абес, убили двете прислужници на Джони Абес, убили и кокошките, зайците и кучетата на Джони Абес. После подпалили къщата и си заминали. Като се върнала във Вашингтон, Есперансита Бурико трябвало да ходи на психиатър. Такава смърт ли би искала за баща си? Още ли си изпълнена със злоба и омраза, както каза леля Аделина? Чувства се — отново — празна.
— Съжалявам много за тази сцена, за тази мелодрама, Лусиндита — казва пред входа на „Харагуа“. Трябва да говори високо, защото музиката, чуваща се от казиното на първия етаж, заглушава гласа й. — Огорчих леля Аделина тази вечер.
— Не говори така, момиче. Сега разбирам какво си преживяла и това мълчание, което ни тежеше толкова. Моля те, Урания, ела пак при нас. Ние сме твоето семейство, това е твоята родина.
Когато Урания се сбогува с Марианита, момиченцето я прегръща силно, сякаш иска да се слее, да потъне в нея. Тъничкото й телце трепери като лист.
— Ще те обичам много, лельо Урания — прошепва й тя на ухото и Урания усеща, че се вцепенява от мъка. — Ще ти пиша всеки месец. Няма значение дали ще ми отговаряш.
Целува я няколко пъти по бузите с тъничките си устни, сякаш птичка я клъвва. Преди да влезе в хотела, Урания изчаква старата кола на братовчедка й да се изгуби по крайбрежния булевард „Джордж Вашингтон“, на фона на низ от белеещи се и бучащи вълни. Влиза в „Харагуа“ и вляво от нея казиното и барът до него я посрещат като клокочеща лава: ритми, гласове, музика, игрални автомати и викове на хората около рулетката.
Когато се отправя към асансьорите, една мъжка фигура й се изпречва на пътя. Прилича на турист, към четирийсетте, червенокос, с карирана риза, дънки и мокасини, леко подпийнал.
— Мога ли да ви поканя на чашка, скъпа госпожо? — казва на английски, покланяйки се учтиво.
— Махни се от пътя ми, мръсно пиянде — отвръща му Урания, без да се спира, но успява да види обърканата и стресната физиономия на наивния натрапник.
В стаята започва да си приготвя куфара, но след малко отива и сяда до прозореца, за да погледа блестящите звезди и пенестите вълни. Знае, че няма да може да мигне и разполага с всичкото време на този свят, за да си стегне куфара.
„Ако Марианита ми пише, ще отговоря на всичките й писма“, решава.