Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (12)

Глава 12

От конфликтите винаги огладнявам и ожаднявам. И така, след като приключихме с встъпителните действия и като нямахме много работа до Glom^[1], освен да се снабдим с някои неща, настъпи моментът за обяд от световна класа. Поведох Бумеранга край банки и общински сгради, като се движехме в северна посока, горе-долу успоредно на Рейн, докато стигнахме до претъпканите, тесни улици на Altstadt. Спряхме при първата Bierstube и изгълтахме две чаши „Schlösser Alt“, варена в избата и източена от десетлитрова бъчонка. След това си проправихме път между групичките туристи, студенти и пиячи, докато застанахме пред задимения прозорец с дебели стъкла на една аржентинска скара-бира на име „Ел Ласо“.

За последен път бях идвал тук преди две или може би три години. Но Señor^[2] Франциско, който е собственик, не забравя плитките.

— Привет, сеньор Рикардо!

Застана в тясното преддверие с ръце на хълбоците и се разсмя само като ме видя.

След това изтича върху калдъръмената улица и ме стисна в крепка abrazo.

Отговорих с прегръдка на закръгления дребен човечец.

— Е, хер Франциско, дали все още най-доброто вино е испанско и най-доброто говеждо — аржентинско?

— Jawohl, mein Fregatenkapitän!

Франциско прокара украсен с маникюр пръст по тънкия си мустак, отстъпи настрани и ни подкани да влезем с вежлив поклон.

— Всичко е точно както го помниш, освен че виното е по-силно и говеждото — по-добро.

Бутнах Бумеранга през мърлявата завеса с мъниста и надолу по тесен входен коридор. Вътре ресторантът беше тъмен както обикновено. Бързо се огледах и с удоволствие открих, че наистина нищо не се беше променило през няколкото години от последното ми посещение. Над сепаретата още висяха прашни купи с увехнали пластмасови цветя. Столовете на бара все още имаха изтъркана изкуствена кожа като на петнист кон. Варосаните груби гипсови стени все още носеха меланжа от ръчно дялани дървени волски яреми, ръчно ковани железа за дамгосване, както и тежки, бродирани по краищата кожени чанти за седла, пръснати безразборно, примитивно, както правят гаучосите. Огромната отворена и подхранвана с дърва parrilla^[3], където Франциско готвеше дебели churrasco, lomito^[4], филета и подобрени с чесън аржентински chorizo^[5], стърчеше до голямата, омазано-непрозрачна предна витрина на ресторанта.

Беше ли изискано? Абсошибанолютно не. Но още от времето, когато като навито момче в Ню Джърси работех зад тезгяха на ресторанта на стария Гъси, където готвех бързо и оглеждах катеричките, съм си поставил за цел да откривам заведения като това. Дали е „Каза Италия“, семейното ресторантче на мама Маскалцоне в Хънтингтън Бийч, Калифорния, където играех с възлюбените си стрелци от „Червената клетка“, или „Кафе Огюстен“, френското boîte, притежавано от mes amis^[6] Анри и Колет Леклерк, те за мен са втори дом и предлагат най-добрите си ястия на кухнята ми във вила „Свирепия“. А да не споменаваме факта, че притежателите им нямат нищо против, ако от време на време момчетата и аз се поразлудуваме и счупим една-две чинии (или клиенти). В края на краищата винаги помагаме в чистенето — и всяка вечер си плащаме сметката.

С възторг забелязах гладното очакване по лицето на Бумеранга. За мен светът е разделен на две категории хора. Тези, които като мен обичат да ядат от мазни лъжици, старомодните заведения, в които сервитьорките носят татуировки, и кръчмите, където храната се сервира в семеен стил на дълги маси и в големи паници. И другите, които не смятат, че ядат, ако не bluten^[7]. С удоволствие мога да докладвам, че Бумеранга е от първата, а не от втората категория.

И така, накамарихме се в най-далечното сепаре на три метра от най-близкостоящите клиенти и изпразнихме две чашки от сухото шери на Франциско, предшестващи всяко блюдо в „Ласото“. След шерито поднесе две churrascos — стекове от бут, по кило всеки, изгорени до идеално черно-синкаво и сервирани заедно със свежо приготвени frites^[8], както и кани с богатото ресторантско червено вино „Риоха Ризерва“, докато двамата с Бумеранга обсъждахме вариантите за действие в близко бъдеще.

Според мен вариантът беше само един: набег в „Бек Индустри“. Може да намерим нещо от голяма стойност за нас, което би помогнало да пръснем на парченца неприятната поредица от събития. А може да не открием нищо. Но и в двата случая операцията трябваше да накара Лотар Бек и Франц да действат прибързано.

Тези неща сме ги разглеждали и преди, но са важни. Освен това, както ми казваха старите старшини: „Отново ще срещнеш този материал, попова лъжичко.“

Един от най-базисните уроци на войната, преподаван още от времето на Сун Дзъ, Тай Лян, генерал Чи и всички останали майстори на Воинството, е, че като провокираш врага си да действа, преди да е готов, ще победиш. Разбира се, че е логично. Да, просто е. Но повярвайте ми, простото нещо е вършило работа хиляди години и я върши и днес.

Ето ви просто: влизаме в „Бек Индустри“. Оставяме достатъчно издайнически следи, за да може Лотар да разбере, че е имало някой.

И какво прави? Тръгва да търси moi. Който се е нагласил в жабешка засада и чака lui^[9]. Резултат? Гадна конфронтация с кръв и черва, последвана от развръзка в стил „Свирепия“, последвана от приключването на Лотар.

Впрочем преди малко споменах, че съм видял достатъчно, за да знам, че мога да проникна в недостъпната крепост-щаб на Лотар Бек, и като вляза вътре, да се вмъкна в офиса, в който работеха онези очилатковци. Чувам, че искате да разберете как планирам да го сторя.

Отговорът ми е, че аз не съм от „говорещите“. Аз съм „показвач“. И така, вие (заедно с тъпия редактор) ще трябва да почакате и да видите. Ще ви кажа обаче, че преди да сервират пържолите, се бях свързал по мобифона с Фред, защото той трябваше да ми осигури един основен елемент от тазнощната работа.

Когато чу откъде се обаждам, ми изпрати паметна демонстрация на сложно-съставни германски идиоматични изрази в областта на чукането. Мога да съобщя, че макар и генерал, Фред още псува като старши сержант.

Когато приключихме с крем-карамела и изгълтахме по две чашки от идеалното еспресо на Франциско, Фред се беше обадил, за да каже, че е разпоредил каквото ми трябва и че то е изцяло на мое разположение. Ако обаче той може да се включи в забавленията и игрите за вечерта.

Познайте нещо: тъй като не можехме да играем без неговото оборудване, аз не бях в състояние да откажа на молбата му. И да си кажа честно, радвах се, че въпреки лустросания си щаб и сервитьорите на обед, както и античните порцелани, не беше загубил вкуса си към долните и мръсни операции. Разбрах, че Фред все още следва двусловното определение за предводителството, записано с кръв преди много години от Рой Боъм. Тези две думи са: „Следвай ме.“

20:45. Събрахме се в моята стая и изготвихме задачите за вечерта. Всъщност тази нощ нещата щяха да бъдат съвсем прости. Тъй като Фред искаше да играе, двамата с него щяхме да влезем и да правим „промъкни се и надничай“. Останалите от екипа — всички мои момчета и също толкова от операторите на Фред — щяха да наобиколят главната квартира на „Бек Индустри“, за да не ни изненада някой. Разбира се, ако някой ни изненадаше, щяхме да станем на храна за кучета, тъй като наличната помощ щеше да се намира навън, нали? Но какво е животът без предизвикателства?

21:00. Легнах за двадесетминутна бойна дрямка, последвана от двеминутен студен душ. Облякох се и опаковах необходимите ми неща в малка, черна найлонова раничка. След това се срещнах с Фред, обут в меките си обувки „Адидас СТ“, черни дънки, поло и черна цивилна барета, в компактното фоайе на хотела, после се метнахме в едно от тайните големи беемвета. То беше каменносиво, модел 7000, управлявано от метър и осемдесет висок, облечен в тениска и дънки бръснатоглав шофьор на име Волф.

Шваба Волф имал много обеци, синя татуировка около врата и друга татуировка — тройна бодлива тел — около свой десен бицепс. Хлапакът имаше агресивно, жилесто тяло, което напомняше за защитник от Националната футболна лига, както и големи, равни бели зъби, които правеха лицето му квадратно като на Шварценегер. Волф очевидно не си правеше труда да отдава чест или да прави каквото и да е друго, което би го издало като военен. Всъщност наричаше Фред Boß, а мен „сър“, но така, сякаш съм гадно псе, и с голямата усмивка на лицето си на защитник от футболната лига ни покани да седнем на задната кожена седалка на колата, провери дали сме закопчали коланите си както трябва (в Германия е нарушение да не използваш коланите дори ако си стрелец и плячкаджия под прикритие), извади своя „Хеклер и Кох“ P7M13 от жабката и го пъхна под бедрото си, след това с писък на гумите и рязко влизане в късния вечерен трафик, който в Дюселдорф може да продължава до 21:00, излезе на „Граф Адолф щрасе“.

След четириминутно градско каране, от което разбрах, че Волф е квалифициран за КОАВ^[10], той зави южно от центъра на града по аутобан 46, който се движеше на изток/запад. Мушна се сред колите с висока скорост (много слабо казано, мамицата му), летя на изток пет-шест километра, а после се отклони на юг (на знака пишеше „Монхайм“), по друга добре осветена магистрала с шест ленти — обозначена с номер 58. След като изпълни маневрата, извъртя глава наполовина и ме погледна с усмивка.

— Научих се да карам така в Съединените щати — каза. — Във Вирджиния. Там се обучавах с вашите „Делта Форс“.

— Виж, Ричард, аз продължавам да вярвам в обучението на разменни начала — обади се Фред.

— Радвам се, че имаш бюджет за такива неща — отговорих.

Нашата шибана администрация откъсна сърцето и дробовете на бюджетите за такова обучение. Изразходват повече шибани пари за рециклиране, отколкото за това да правят нужното мъжете и жените в униформи да могат да си вършат работата.

Фред започна да грухти и се заигра с един нокът, като накрая го отгриза, докъдето искаше да стига. Едва различавах в тъмното огромна зелена площ вляво.

Боднах пръст в посока ляво на борд.

— Какво е това?

— Stadtwald — отговори Фред, без да поглежда. — Градската гора на Дюселдорф. Отиваме право на юг от основния парк, за да ни вземат.

Точно кимвах, когато Волф рязко вдигна над 235 километра в час, което е бързо дори за германски шофьор, и достатъчно, за да ни залепи двамата с Фред за облегалката. Фред се напъна под колана си, наведе се напред и на картечно бърз швабски каза нещо в тила на шофьора. Хлапето кимна и увеличи скоростта с още петнадесет километра в час.

— Проблем?

— Волф казва, че ни следят. Най-малко две коли. Може би три или четири. Закачиха се за нас на „Граф Адолф щрасе“.

Извърнах се и погледнах през задното стъкло. Видях няколко фара. Нищо не изглеждаше необичайно.

— Сигурен ли си?

Нископодстриганата глава на Волф подскочи нагоре-надолу.

— Ja, хер Дики. Движат се добре, като се сменят и превключват фаровете. Но са mit uns^[11] през цялото време.

Плъзнах се по седалката, за да мога да сваля задната облегалка и да стигна до арсенала от автоматични оръжия, които знаех, че са в багажника.

— Как искаш да ги оправим?

Фред ме възпря, като сложи ръка върху гърдите ми.

— Нека ни следват — каза. — Ще се оправим с тях по-късно.

Аз бих ги елиминирал възможно най-бързо. Но колата си беше на Фред.

Очите на Волф ми се усмихнаха от огледалото за обратно виждане. Прочел беше лицето ми.

— Не се притеснявай, хер Дики, ще се позабавляваме с тях точно както съм се учил.

Отби в лентата за изпреварване и натисна газта докрай. Аз се обърнах и ги видях — поне двама бяха, защото една след друга две двойки халогенни фарове отбиха в същата лента зад нас.

Волф намали на 235 километра, остана в лентата за изпреварване и полетя на юг по път 58.

Фред очевидно беше размислил над думите ми, защото ме отпъди с ръка наляво. Когато се сгуших ляво на борд, той натисна бутона за освобождаване на облегалката горе в средата, и след като тя падна напред, той бръкна назад в багажника. Измъкна един, а после и втори автомат „Хеклер и Кох“ MP5-PDW, последвани от две двойки пълнители, закачени един към друг. Подаде ми единия автомат и един двоен пълнител.

— За всеки случай, Ричард.

Фред закачи облегалката на място, насочи късата цев на автомата към пода, дръпна затвора, провери дали вътре няма патрон, а после го върна с удар обратно. Аз направих същото.

Волф посочи с палец назад към нещо, което приличаше на квартет гумени тапи, разположени по задното стъкло.

— Ти… — започна да търси необходимата дума, намери я и със свободната си ръка й придаде необходимата пълнота — буташ, Ja? Stöpsel mit^[12] цевта, хер Дики. И после… стреляш.

Шибаната кола дори имаше отвори за стрелба в стъклата. Швабите мислят за всичко, нали така?

Фред излая нещо към Волф, който кимна и извади едни очила за нощно виждане от жабката. Подаде ги през рамо на генерала, който се обърна и ги фокусира върху преследващите автомобили, а после извика няколко букви и цифри, които Волф записа на тефтерче на конзолата до дясното му коляно^[13].

— Ще проверим номерата по-късно — каза Фред. — Междувременно искам да стигна до мястото на срещата без инциденти.

Изстреля нова серия заповеди.

Волфовата Kopf^[14] се поклати нагоре-надолу в знак на съгласие.

— Jawohl, Boß.

Намали на петдесет километра и остави преследвачите да ни настигнат. След това, когато се доближихме до плътна редица камиони с ремаркета в дясната лента, Волф се прехвърли от лентата за изпреварване в средната, точно зад един голям мерцедес. После опря педала в метала и се промъкна със свиващи ануса сто километра в час между една автоцистерна и товарен камион с ремарке, зави рязко върху широкия асфалтиран банкет, удари отново газта и се спуснахме бързо по тясната естакада за излизане от магистралата, която правеше половин подкова и свързваше неосветения аутобан с широк булевард в някакво предградие.

Фред провери какво става зад нас. Аз също. Чисто беше — поне за момента. Ако хер Мърфи се навърташе наоколо тази вечер, се беше качил при конкуренцията.

Накрая на лентата имаше светофар, но Волф не му обърна внимание. Намали, провери rechts^[15], провери links^[16], а после даде газ и потегли към един неосветен подлез в посока изток. Както набирахме скорост, той угаси светлините.

Щом излязохме от подлеза забелязах отражението на фарове от аутобана половин километър зад нас. После ги загубих, защото Волф зави рязко надясно по тясна жилищна улица, сетне наляво и тръгна по една трамвайна линия. Включи фаровете и качи голямата кола върху добре осветения булевард с четири платна. Забелязах улична табелка, на която прочетох „Баумбергер щрасе“. Ако това означава нещо според вас, пишете на редактора, защото изобщо не знам какво е. Нямах представа къде сме или къде, мамицата му, отивахме.

Докато не се върнахме обратно по трамвайните релси и не излязохме при аутобана. Там Волф сви надясно, после незабавно завъртя наляво, ускори по пътя за магистралата и стъпихме върху нея, но този път се движехме на север.

Хлапето караше внимателно, като проверяваше назад. Отби и спря. Изчака колите да профучат. Мина още един километър и пак спря, за да повтори упражнението. Накрая обяви, че е чисто. Измъкна един клетъчен телефон някъде изпод седалката си, натисна бутона за изпращане на набрания номер и подаде телефона — и номера на колата на Фред.

Фред изчете номера на някого, каза още нещо на картечен швабски и затвори.

— Всичко ще ни чака, като се върнем — заяви уверено.

Волф си прибра телефона, като караше с една ръка на излизане от аутобана при Stadtwald. Вгледахме се в тъмната маса вечнозелени растения около гората. Продължихме край редицата дървета към петдесет секунди, докато спряхме до някакви бариери, пазени от половин дузина полицаи. Присветна три пъти с фаровете, заобиколи ги и зави върху настлания с чакъл път, който правеше лек завой надясно от нас.

Движихме се бавно по пътеката в продължение на още половин километър, докато дърветата се разделиха и право напред видях нещо като широко поле.

Отвъд оградата различих три хеликоптера: два „Пейв Лоу“ с включени габаритни светлини и работещи шумно на празен ход, като дългите им дюзи за дозареждане във въздуха стърчаха от дясната страна на корпусите. Зад тях два стелт „Литъл Бърд“ MH-6 без опашни перки се поклащаха леко в струята от перките на големите хеликоптери. Стъпихме върху меката трева на футболното игрище, преминахме край големите машини и спряхме дясно на борд от единия „Литъл Бърд“.

С нетърпеливия ентусиазъм на дете Фред сгъна баретата си, пъхна я в задния джоб на панталона, откачи колана, изскочи от колата и потупа с месестата си длан хеликоптера, сякаш галеше любимата си плюшена играчка.

— Сега започва истинската веселба, Ja? — надвика шума с усмихнати очакващи очи.