Л. Рон Хабърд
Стабилна инвестиция

Самоувереният Хипократ тъкмо се връщаше от посещението си до „Алфека“, когато го порази първият гръм.

Гърмът не беше прекалено сериозен. Всъщност изскочи от ларинкса на доктор Матусал, Воин на светлината и извънреден член на Вселенско медицинско общество.

Но макар и ларинкс, това бе орган, будещ благоговение. Орган, който в определени случаи беше карал монарси да подскачат и тронове да се разклащат.

— Къде са ми старите маншети? — изрева доктор Матусал.

Тази дреболия деморализира дребния четирирък роб, особено след като през целия следобед на „Алфека“ беше разказвал пред прислужници и готвачи какъв чудесен господар е докторът.

— Ах ти, перконога маймуно! Ако си ми изхвърлил ония маншети, ще… ще те залея с вода и ще ми станеш на гипсова статуетка! Пъхай се в килера и ги търси! Ще ги намериш ти и още как!

Хипократ най-усърдно започна да изхвърля документи и бланки с кореспонденция от кантонерките, като същевременно се правеше на искрено изненадан. Той беше роден чистник, нашият Хипократ. Обичаше да държи нещата в ред. И като повечето чистофайници държеше нещата в ред по свой собствен начин.

Въпросните маншети му бяха много добре известни. Доктор Матусал имаше отвратителния навик да пише върху маншетите на златните си ризи всеки път, когато му хрумнеше да направи някои сложни изчисления. Тези маншети след това Хипократ късаше и картотекираше. Та значи той беше късал маншети и картотекирал маншети цели триста и двайсет години и никога досега господарят му не беше и продумвал, че му трябва някой от тях, за да свери нещо. Хипократ винаги се осланяше на забележителната си памет. А тези нещица се трупаха, мухлясваха, разсипваха се и трябваше отново да бъдат подреждани хиляди пъти, без изобщо да послужат за нищо.

Преди две седмици Хипократ беше изгорил цялата камара.

— Намери ги, гипсов идиот такъв! — ревеше доктор Матусал.

— Слушам, господарю! Търся ги, господарю!

Картотечните шкафове и целият кабинет потънаха в лавина от хвърчащи бумаги, стари ордери, копия от отчети, картички на актриси и интимни снимки с автографи на императрици и кралици.

— Търся, господарю!

Изнервен, Хипократ се чудеше колко дълго ще може да издържи на тази преструвка. Мозъкът му, настроен на фонографски запис, можеше великолепно да имитира предишни ситуации, но не го биваше много да изобретява нови.

— Тук някъде трябва да са, господарю. Къде ли сте ги забутали?

Доктор Матусал измъкна главата си от един килер за алкохол, в който се беше разтърсил, и го изгледа с поглед, който можеше да пробие дупки в метална плоча.

— Аз къде съм ги забутал? Аз? Ах ти…

— Кой маншет точно търсите? — попита Хипократ и антените му се разлюляха обнадеждено.

— Звуковите ноти, празноглавец такъв! Соничните ноти, които записах през марцо, преди две години. Уравненията! Написах ги на маншета си, скъсах го и много добре си спомням, че ти го дадох…

Доктор Матусал погледна разнебитената кантонерка и изведнъж се досети какво е станало.

— Хипократе, какво си направил с маншетите?

— Аз ли? Ами, господарю, аз…

— Недей да ме лъжеш! Какво си направил с тях?

Хипократ се дръпна боязливо от господаря си, с което доказа превъзходството на ума пред гипса, тъй като Хипократ, който тежеше петстотин кила въпреки височината си от един метър, можеше да огъва трисантиметрови железни плочи с всяка една от четирите си ръце.

— Аз не исках да направя нищо лошо… Аз почиствах. Този кораб, бедната „Морга“, бедната, мила „Морга“! Сякаш в нея не живееха хора! Цялата се беше напълнила с боклук, боклук, боклук и аз… — Той преглътна и си призна.

— Изгорих ги!

Нещастният Хипократ конвулсивно затвори очи и повече не ги отвори.

Палубните плочи на подвижната болница на ВМО обаче не се продъниха, за да го погълнат, нито пък планетата, върху която бяха кацнали, се разцепи на две. След няколко секунди непоносимо напрежение Хипократ си позволи риска да отвори очи и тутакси се срина на колене.

Доктор Матусал се тръшна в креслото и стисна челото си с ръце — живо олицетворение на пълното отчаяние.

— Не ме продавай — замоли се Хипократ. — Не ме продавай, господарю. Повече няма да горя нищо. Дори всичко да се напълни с каквото и да донесете на борда, господарю. Каквото и да е! Дори жени, господарю. Дори жени!

 

 

Доктор Матусал не го и погледна. Отчаяният брътвеж на Хипократ продължи още известно време, след което той се изправи и се затътри към кухничката си. Имаше вид на човек, който вижда дома си за последен път. В ума му изплува една фраза от „Разкази на ранните космически заселници“ — на човек, сбогуващ се със своя верен грифон, — и Хипократ заподсмърча опасно (защото това можеше да размекне горната му устна) и изхлипа:

— Сбогом, стари ми друже. Толкова време се борихме заедно с какви ли не трудности, срещу ужасни и гибелни заплахи, воювайки по своя път към славата. Ала сега ще трябва да се разделим…

Очите му се спряха на бутилка с мастило и той удари една яка глътка. Веднага се почувства по-добре. Духът му се вдигна до точка, при която почувства, че би могъл да се помоли за последен път.

— Защо? — попита той господаря си. — Защо ти е този маншет?

Доктор Матусал изпусна смачкания на топка лист със съобщението и Хипократ го взе.

ДОКТОР МАТУСАЛ

„МОРГА“

ХЪБ СИТИ

ГАЛАКТИКА 16

 

ВЧЕРА ВИЛХЕЛМ ДЖОТИНИ ЗАВЕЩА НА ВСЕЛЕНСКО МЕДИЦИНСКО ОБЩЕСТВО ПРИХОДИТЕ ОТ ВСИЧКИ СВОИ ЗЕМИ В СИСТЕМАТА ФОМАЛХАУТ. ИМАТЕ ВСИЧКИ ПЪЛНОМОЩИЯ ПО ИЗПЪЛНЯВАНЕ НА ВОЛЯТА НА ДЖОТИНИ.

ТОРП

АДЮТАНТ

ЦЕНТЪР

Към това имаше добавено второ съобщение.

БЕДСТВИЕ ОПЕРАЦИОНЕН ПРИОРИТЕТ

ДО ВСЕКИ ВОИН НА СВЕТЛИНАТА КЪДЕТО И ДА Е ФОМАЛХАУТ ПЪЛНА КАРАНТИНА НЕИДЕНТИФИЦИРАНА БОЛЕСТ МОЛЯ ПОМОЩ И СЪДЕЙСТВИЕ

ЛЕБЕЛ

ГЕНЕРАЛИСИМО

КОМАНДВАНЕ

И трето:

ДОКТОР МАТУСАЛ

„МОРГА“

ХЪБ СИТИ

ГАЛАКТИКА 16

 

ЗА ВАШЕ СВЕДЕНИЕ ВИЛХЕЛМ ДЖОТИНИ ПОЧИНА ЗЕМЕДЕЛНИК ВС.ВР. СЛЕД НАПАДЕНИЕ АТЕНТАТОР. ИЗПОЛЗВАНО СОНИЧНО ОРЪЖИЕ. ПО ВАШЕ ИСКАНЕ ТЯЛОТО ЗАПАЗЕНО ДО ВАШЕТО ПРИСТИГАНЕ ФОМАЛХАУТ.

ЛЕБЕЛ

ГЕНЕРАЛИСИМО

КОМАНДВАНЕ

Хипократ привърши с четенето и запомнянето (което за него беше едно и също) и понечи да коментира, но забеляза, че доктор Матусал го няма в кабинета. В следващия миг капаците на люковете се затвориха и алармената уредба съобщи с кротък глас:

— Всички по местата си. Излитане.

„Морга“ се изправи на опашката си и се отдели от повърхността. Затънал сред тъжния хаос от хартии и снимки Хипократ все още стискаше в ръка съобщенията.

 

 

Пътуването не беше от най-веселите. Преди всичко доктор Матусал тръгна с ускорение три g над възможностите на корабните гравитачни амортисьори и подкара със скорост два пъти по-голяма, отколкото биха могли да понесат енергийните брони срещу евентуален космически прах. Всичко това затрудни много готвенето в кухнята, преобърна инструменти и уреди в операционната, събори цял килер с дрехи, счупвайки напречната преграда, и изобщо създаде много работа на малкия роб.

През следващите две седмици докторът не промълви и думичка на Хипократ, а това, когато на борда са само двама души, може да скъса нервите на всекиго.

За щастие Вселенското медицинско общество отдавна беше взело предпазни мерки срещу космическата неврастения — бе осигурило на всички свои кораби обемисти библиотеки, пълни с истински книги и микрофилми, и се грижеше те да се подменят редовно. При последния им престой в Хъб Сити им бяха натоварили нова партида и Хипократ можеше донякъде да си угоди, изчитайки тлъсти томове за машини — машините бяха неговата страст.

Той научи всичко за новите видове електронни двигатели, алчно погълна таблицата с данни за последните десет новооткрити места (намери 18 грешки), изучи доклада от хиляда страници върху медицинските силови полета, наизусти два пиратски романа и прегледа последната медицинска енциклопедия, която беше само петнадесет тома с не повече от хиляда думи на страница, и така успя да преживее досадата от бойкота, който му бяха наложили, и дори намери сили да погледне планетата Гасперанд на Фомалхаут с известен интерес, когато тя се заиздига спираловидно към тях, зелена, сребриста и златна, да ги посрещне.

Хипократ си взе бластерите, сети се за правния повод на тяхното посещение и опакова една юридическа енциклопедия в медицинската чанта и така приготвен, зачака господаря си при люка за приземяване.

Доктор Матусал се приближи, препасан с колан и наметнат с плащ, и посегна да вземе чантата. Хипократ инстинктивно я дръпна и се заинати:

— Аз ще я нося.

— Оттук насетне — каза докторът — няма да ти се наложи да носиш нищо.

После извади от колана си голям официален документ, отрупан с печати на ВМО, и го връчи на Хипократ.

Хипократ погледна листа с размътен поглед, прочете едрите букви най-отгоре: „Грамота за освобождаване“, и се дръпна.

— Вземи го! — каза доктор Матусал. — Ти си изцяло и напълно свободен. Знаеш много добре, че ВМО не одобрява робството. В този документ са забодени десет хиляди долара. Мисля, че…

— Не можеш да ме освободиш! — изплака Хипократ. — Няма да го взема! Няма да посмееш! Последните десет пъти, когато се опита да го направиш…

— Този път е сериозно — каза доктор Матусал. — Вземи го! Това те прави пълноправен гражданин на Галактическата конфедерация, дава ти правото да притежаваш собственост…

— Не можеш да ми сториш това! — изхлипа Хипократ. Умът му беше почти лишен от въображение и сега той го прерови отчаяно, за да намери някакво подходящо и достатъчно убедително извинение. — Аз… трябва да ме върнеш на родната ми планета. Тук няма какво да ям…

— Това алиби не върши работа — каза докторът. — На робството се гледа с лошо око. Преди всичко аз не те купих, за да ми робуваш, и ти знаеш това. Купих те само за да ти изследвам метаболизма. Ти ме изигра. Изобщо не ме интересува колко пъти съм се канел да го направя и съм се провалял. Но този път наистина смятам да го направя!

Той взе чантата, хвърли грамотата на масата и излезе през люка.

Хипократ погледна безутешно след своя Воин на светлината. От гипсовите му дълбини се отрони тежка въздишка. Антените му бавно клюмнаха. Той унило се извърна и помъкна туловище към обителта си. Стъпките му отекнаха самотно в празния кораб.

 

 

Доктор Матусал се поколеба за миг на люка, както би постъпил плувец, преди да се хвърли в студения басейн. Струпаната на космопорта тълпа далеч надхвърляше размерите на делегация за посрещането му. Няколко пътнически гемии се бяха изправили на ръждясалите си кърми и поглъщаха в търбусите си дълги опашки пътници. Дори и от това разстояние беше явно, че напиращите да напуснат планетата са изплашени. Редиците напираха и се отдръпваха. От време на време някой истеричен индивид изреваваше към предните редици да го пуснат да се качи незабавно. Тоест цареше истинска паника.

До „Морга“ беше спряла кола и около нея се бяха струпали военни и цивилни — групата за посрещане на Воина на светлината. Най-отпред стоеше генералисимо Лебел.

Лебел беше едър мъж с големи мустаци и буйна черна грива. Придружаваше го големият му щаб, окичен с големи медали, и го чакаше голяма, противо-куршумно-лъчево-бацилно-бронирана кола.

— Приятелю! — извика Лебел. — Добре дошли! Имаме нужда от вас! Сполетя ни беда! Двайсет и пет хиляди са мъртви. Всички напускат системата! Положението е ужасно! След няколко дни в целия Фомалхаут няма да остане никой!

Доктор Матусал за малко да се остави да го разцелуват, но си спомни за порядките в тази част на галактиката, ловко се изви встрани и раздруса подадената му ръка. Обикновено избягваше да се здрависва, но това бе за предпочитане пред перспективата да го заровят в мустаци. Тълпата занапира към него, поздравяваха го, молеха го за помощ. Лебел го хвана под ръка и го отведе в колата-убежище. Този начин на посрещане беше обичаен. ВМО беше толкова старо, внушаваше такъв страх и респект и неговите членове толкова рядко можеха да се видят на живо, че понякога тържествата по посрещането се оказваха най-опасната част от цялата мисия.

— Тук има епидемия! — каза Лебел. — Трябва да я излекувате! Каква болест само! Ужасно нещо! Хората мрат като мухи!

Ако беше очаквал, че един Воин на светлината тутакси ще завибрира от интерес, Лебел явно беше сгрешил. Доктор Матусал, който наближаваше своята хилядогодишнина, сигурно беше избил повече микроби, отколкото планети имаше из Вселената, и се надяваше да живее достатъчно, за да избие поне още толкова. Той се облегна, сгъна плаща върху коленете си и огледа пейзажа.

— Връхлетя ни внезапно. Отначало помислихме, че е нещо ново. После ни се стори, че сме я имали и по-рано. Докторите ни вдигнаха ръце и почти бяхме зарязали всичко, когато някой се сети за Воините на светлината. „Лебел! — казах си аз. — Длъжен си да се свържеш с Воините на светлината.“ Така и направих. Ужасно е.

Докторът прикри прозявката си и каза:

— Тъй или иначе, идвах насам. Вашият Вилхелм Джотини е завещал приходите от тази система на ВМО.

— Така чух. Но мислех, че за това нещо ще дойде адвокат.

— При нас няма адвокати — каза доктор Матусал и придърпа калъфа на бластера си така, че да му е подръка.

— Но тази ужасна болест няма ли да обърка плановете ви? На кого му е притрябвала планетна система, пълна с болести? Ужасна болест!

— Убива хората?

— Убива ги! Коси ги като трева! Умират в мъки. Но ще ви закарам да видите сам. Имам предпазен шлем, така че мога да влизам в заразени участъци. Взел съм един и за вас.

— Имам си шлем — каза доктор Матусал.

— Не, не! — извика Лебел. — Не мога да рискувам. Този шлем е противобацилен. Пробван е. Тези бацили проникват при най-малкото изтичане на въздух.

— А защо рискувахте с тази тълпа отзад? — попита докторът.

— С тях? Ха! Това са моите хора. Помощниците ми. Хората ми от летището. Те не могат да ме заразят. Ето, нагласете си този шлем.

Доктор Матусал въздъхна пред тази ужасна самонадеяност. Беше готов да се обзаложи, че тепърва го чакат проблеми с един доста едър бацил. Но в същия момент първите поражения привлякоха погледа му.

Улицата пред тях беше барикадирана. В канавките от двете страни лежаха камари трупове, тела в различна фаза на разлагане, от двата пола, от различни раси и касти. Кадифе и грубо платно се бяха помирили в този зловещ парад.

— Трябва да се погребат — каза докторът. — Ако не се погрижите за това, ще се появи холера или нещо подобно.

— Да ги погребем? Че кой ще се приближи до тях! Изхвърлени са от къщите, като онова момиче там, и никой…

— Чакайте малко — извика доктор Матусал. — Спрете колата!

Защото момичето не беше мъртво. Беше облечено в сатен, сигурно сватбената й рокля, тъй като само на петдесетина стъпки от мястото се виждаше църква, а косата й се беше разпиляла като златен водопад върху паважа. Опряна на ръце, тя се мъчеше да се изправи, но всеки път падаше и изкрещяваше от болка.

Докторът посегна към дръжката на вратата, но Лебел го спря.

— Не рискувайте!

Доктор Матусал се вгледа в неистовите усилия на девойката, в свежата й хубост, в болката в очите й и прие предложения му от Лебел шлем. Нахлузи го — акт, който подсказа на Лебел и останалите трескаво да направят същото, — натисна бутона на вратата и стъпи върху паважа.

С безпокойство установи, че слушалките на шлема писукат в горните честоти, и припряно ги настрои в долния регистър.

Вдигна девойката и я заговори, но очите й, след като за миг се фокусираха, отново се разцентроваха и тя закрещя и го заудря, при което горната част на дрехата й се разкъса. Докторът, забелязал, че Лебел застрашително се носи към тях, за да го дръпне, пусна момичето на земята и каза:

— Хипократе!

Но Хипократ го нямаше и доктор Матусал трябваше сам да порови в медицинския си комплект. С известна почуда измъкна от чантата всичките правни томове. Цялата тази тежест го ядоса. Най-после изрови хипопистолета си, но тъкмо в този момент спътниците на генералисимо го хванаха здраво за китките.

— Пуснете ме! — избухна доктор Матусал, но те продължиха схватката, извиха ръката зад гърба му и го принудиха да пусне онова, което бяха сметнали за оръжие.

— Никой не вади оръжие пред генералисимо! — изписука в слушалките гласът на единия едър бодигард.

Доктор Матусал го изгледа и се обърна към пациентката си. Напипа пулса и установи, че е поне сто и четиридесет. Провери температурата — тя беше много слабо повишена. Кожата й беше суха и бледа, дланите й бяха влажни. Зениците й бяха разширени до максимум. През скъсаната дреха можеше да се види, че никакви петна не са осквернили съвършеното й тяло.

— Лебел, върнете ми пистолета — каза докторът.

Лебел го изгледа подозрително. Той не беше взел участие в схватката, но се виждаше, че не е сигурен що за оръжие е това.

— Тогава го направи сам — каза докторът. — Прицели се в нея и натисни спусъка.

— О! — възкликна Лебел, доволен, че може да довърши девойката като ранен кавалерийски кон.

Малкият хипопистолет отскочи и от цевта му излетя тънка мъглива струйка. Момичето се сгърчи, вкочани се и след това се отпусна в безсъзнание. Лебел изгледа пистолета разочаровано, надникна с презрение в цевта му и после го захвърли в комплекта.

— Мислех, че е оръжие! — каза той. — Десет — петнайсет — двайсет пъти разни хора са се опитвали да ме убият. Глупаво беше от моя страна да се боя от един Воин на светлината. Ама разбира се, това е само медицински уред, нали? Е, хайде да се махаме от тази улица. Гледката на мъртви граждани ме притеснява. На бойното поле е друго нещо. Но цивилната смърт не я обичам. Идвайте!

 

 

Доктор Матусал идваше, но носеше също така и момичето.

— Какво означава това? — каза Лебел.

— Трябва ми анамнеза на болестта — отвърна доктор Матусал.

— Анамнеза?… Не, не! Не в колата ми! Махнете я! Сморг! Далисън! Изхвърлете момичето.

Двамата телохранители не дочакаха края на командата и пристъпиха заплашително към доктора.

Доктор Матусал можеше да измъкне бластера и да ги изпече, но се задоволи само да изхвърли по едно жило от двата си ръкава. Действието беше мигновено — Сморг и Далисън се спряха, посегнаха към оръжията си и сякаш се вкамениха.

— Внимание! — каза доктор Матусал. — Ще се подчинявате само на мен. Повече никога няма да се подчинявате на друг. Влизайте в колата и качвайте момичето!

Двамата телохранители се обърнаха кръгом като кукли с навити пружини, взеха девойката и се качиха в колата като послушни дечица.

— Какво им направихте? — извика Лебел.

— Те са в дълбок транс — каза доктор Матусал. — Не обичам номерата, Лебел. Никой Воин на светлината не обича да му пречат. Ние сме само седемстотин в цялата Вселена, но мисля, че ще се убедиш, че си струва да бъдеш много учтив с нас. Сега ще ми съдействаш ли, или ще заспиваш?

— Ще съдействам! — каза Лебел.

— Тогава да тръгваме към мястото, където държите Вилхелм Джотини.

Слисаният шофьор припряно изпълни указанията на Лебел да подкара към двореца. Колата изсвистя като ракета през павираните с трупове улици, изстреля се през рампата на имперската сграда и се закова чак в тронната зала.

Лебел излезе, олюлявайки се. Продължи да си облизва устните и да се оглежда, сякаш търсеше стражи. Но се беше поуплашил и не смееше да издава заповеди на охраната.

Доктор Матусал огледа мебелировката, златния трон и алабастровите колони.

— Хубаво място — каза той. — Къде е Джотини?

— Ще ви заведа горе при него. Но почакайте малко. Не бива да оставате с погрешното впечатление, че се опитвам да ви преча, нали така? Нямам подобно намерение. Цялата ми планетна система се разпада с тази епидемия. Владетелят е мъртъв и аз имам само бегла представа какво е смятал да направи. Вие сте първият Воин на светлината, когото съм виждал. Откъде да знам, че сте истински? Чувал съм, че всички са старци, а вие ми приличате на момче.

Доктор Матусал кимна одобрително, стъпи уверено върху големите оранжеви квадрати на пода на тронната зала и огледа насъбралата се охрана.

— Генералисимо, вие не сте първият, който се е съмнявал в самоличността на един Воин, Затова ще бъда търпелив с вас. Нашата грижа е епидемията. Медицинските изследвания. Всяко медицинско оръжие. Ние предпазваме здравето на човечеството сред звездите от епидемии и от войни с медицински средства. Преди неколкостотин години учредихме Вселенското медицинско общество, за да се борим със злоупотребите с бацили. Днес обхватът на нашата дейност е по-широк. Ако ви е нужно доказателство за моята самоличност, моля, последвайте ме.

Лебел се повлече тромаво след него до редицата стражи, които се бяха вдървили в стойка „мирно“ в блестящите си дворцови униформи и ги гледаха с празен поглед. Докторът посочи с пръст един от сержантите и каза:

— Крачка напред!

Сержантът направи строева крачка напред и отдаде чест. С ловкост, убягваща от погледа, доктор Матусал измъкна едно блестящо копче, което прикова очите му, и нареди:

— Протегни ръка!

Сержантът изпъна ръката си като автомат. Тъпчеше на място, клепачите му пърхаха.

— В Тялото ти не чувства нищо! — каза доктор Матусал.

В ръката му се появи ланцет. Докторът вдигна ръкава на сержанта, направи петнадесетсантиметров разрез в долната част на ръката му, измъкна пулсиращата артерия като въже, пусна я обратно и притисна плътта, за да спре кръвотечението. Бръкна в един от джобовете си и извади малка пръчица, лъчева лечебна палка с гръцки символ върху нея. Прокара я върху раната и тя се затвори. Обърна пръчицата и я прокара отново. Белегът изчезна. Освен петното кръв на пода не остана никаква следа от случилото се.

Доктор Матусал щракна с пръсти, за да събуди обекта си, бутна го да се върне в строя и попита:

— Още доказателства трябват ли?

В редицата бяха забравили за устава и поразбъркаха строя. Зяпаха го с увиснали челюсти. Лебел отстъпи назад, примигвайки. Сержантът се заоглежда с любопитство, учуден от всеобщото смайване и разочарован, че е изпуснал нещо.

— Никога не съм се съмнявал във вас! — каза Лебел. — Никога! Елате веднага в Южната зала, там го пазим. Каквото кажете, сър. Ще изпълня всичко, каквото кажете!

Доктор Матусал се върна при колата и метна на рамо тялото на младата жена. Хипократ беше започнал да му липсва. Физическият труд беше нещо, което докторът не обичаше особено.

 

 

Вилхелм Джотини бе положен върху огромно ложе. Лицето му беше покрито с пурпурен саван. Царствените му доспехи лежаха разхвърляни по пода, а короната се търкаляше сред шишета с лекарства. И да беше имало лекар около него, той си беше заминал. Само една жена седеше до леглото — трътлеста, ниска, разплакана жена, облечена безвкусно в грозни кадифени траурни дрехи.

— Мадам Джотини — каза Лебел.

Тя вдигна поглед. Някъде, в някоя стара забравена книга, сигурно беше виждала рисунка на Воин на светлината, защото очите й се ококориха, тя пристъпи напред, падна на колене и хвана ръката на доктор Матусал.

— Идвате твърде късно — разхълца се тя. — Твърде късно! Бедният, скъпият ми Вил. Той е мъртъв. Но може би ще успеете да спасите народа ми.

Тя вдигна умолително поглед.

— Кажете, че ще спасите народа ми.

Доктор Матусал деликатно я отстрани, сложи момичето на близкото канапе и се приближи до ложето. Отметна савана и се вгледа във Вилхелм Джотини.

Вилхелм Райтер Джотини, ненаследствен владетел на Фомалхаут, създател на империи и реализатор на мечти вече не се нуждаеше от никаква помощ. Буйната енергия, която бе натрупал из улиците на Земята като гамен от канавките, не му беше помогнала в неговия житейски край. Гордостта и яростта му не бяха го предпазили от атентата. Величието на неговия ум, покровителството към науката щедрите му завещания и стипендии не бяха удължили и с един ден живота му. Той вече беше само подуто парче плът. Метър на два — това му оставаше.

— Оставете ме сам — каза доктор Матусал на вдовицата и на Лебел.

Те погледнаха тялото, после доктора, и отстъпиха към вратата. Доктор Матусал я затвори здраво след тях, върна се при леглото, вгледа се отново в Джотини и извика:

— Хипократе!

Но Хипократ го нямаше и докторът трябваше сам да изпише списъка и да го пъхне под прага на вратата за пратеника. После се върна към своето умислено бдение край мъртвия.

Когато девойката се размърда, докторът отклони вниманието си от трупа и се приближи до дивана с бегла усмивка. Всъщност тя беше много хубава девойка. Той й подаде мъничко бяло хапче, даде й глътка от шишенцето си и скоро тя излезе от кошмарите и се втренчи в него, бледа и учудена.

— Всичко е наред — каза доктор Матусал. — Аз съм Воин на светлината.

Тя примигна изненадано и се опита да се загърне в разкъсаната сатенена рокля.

— Но болестта… Аз се бях заразила. Аз умирах!

— Ти не си болна. Болест няма — каза докторът.

Тази констатация така крещящо противоречеше на изживяния от нея ужас, че тя само го погледна с лъскавите очи на уморена кранта.

— Няма болест. Няма никаква отрова — каза доктор Матусал. — Други изводи нямам. Но след като няма бактерии, нито отрови, трябва да ми разкажеш, доколкото можеш, какво се случи днес.

— Аз… Аз бях шаферка на сватбата на сестра ми. Започна… Изведнъж започна да става страшно. Всички се разкрещяха. Изтичах навън и паднах. Навсякъде наоколо имаше мъртви и аз се уплаших…

Отчасти се беше съвзела от преживения ужас.

— Това е всичко.

Доктор Матусал нежно й се усмихна.

— Не, можеш да ми кажеш много повече. Имаше ли пострадали от тази болест преди?

— О, да. Оттатък, в източната част на града. И на всички останали планети. Болестта се разпространяваше. На Джерибоум не е останало нищо, а там имаше най-много население. Но никой не допускаше, че точно днес ще сполети и нас. Беше ужасно!

Тя потръпна и извърна лице.

— Сестра ми… съпругът й… останал ли е някой от тях жив?

— Ще трябва да го посрещнете храбро — каза доктор Матусал. — Не мисля, че е останал. Тук съм съвсем отскоро.

— Възможно ли е отново да се стовари? Затова ли носите ТОЗИ шлем?

Докторът тъкмо се беше зачудил защо гласът й не е толкова хубав, колкото тялото й. Той бързо развърза шлема си и го остави встрани. Тя го погледна настойчиво.

— Можехте ли да спасите семейството ми?

— Едва ли — каза докторът. — Ти беше единствената жива в целия район, доколкото можах да видя. Погледнах и в църквата. Съжалявам.

Той порови в комплекта на колана си, извади пълнител за хипопистолета си и го нагласи. Момичето отново се беше разтреперило заради кошмара, който беше изживяло, и не обърна никакво внимание на действията му.

Пистолетът, долепен плътно до рамото й, трепна и изхвърли тежък заряд неотетраскополамин. Тя не почувства нищо и продължи да плаче, но скоро лицето й се отпусна и тя погледна неразбиращо доктора и всичко наоколо.

— Вие кой сте? Къде съм?

Доктор Матусал кимна доволен. Беше получила амнезия за изминалите три-четири дни. Нямаше да може да си спомни нищо от ужасните събития, които беше преживяла.

— Имаше болест — каза докторът — и аз те донесох тук, за да ми помогнеш.

— Вие… Вие сте Воин на светлината! — каза тя, изправяйки се изненадана. — Воин на светлината! Тук, на Гасперанд! Аз… — Тя забеляза скъсаната си дреха. — Какво…

— Носех те толкова бързо, че дрехата ти се разкъса — каза докторът.

— Обещавате ли ми, че ще се върна навреме за сватбата на сестра ми?

— Ще направим, каквото можем — каза доктор Матусал.

— Не те е страх от мъртъвци, нали?

— Мъртъвци ли?

Тя ахна, като видя тялото върху ложето.

— Това е Вилхелм Джотини — каза докторът. — Чула ли си, че е умрял?

— О, да, преди няколко седмици! Преди седмици! Значи вече е… о!!!

— Хайде, хайде. Не е моментът за слаби стомаси, скъпа. Оправи си дрехата и да видим какво можем да направим за него.

— Какво да направим… Ами да го заровим, разбира се!

— Не, скъпа. Боя се, че не.

 

 

Отвън се чу тежко скърцане и на вратата се почука. Доктор Матусал отключи и пусна шестимата стражи, които с пъшкане дотътриха в залата обемистата екипировка. Това изненада доктора. Никога не беше помислял, че е толкова тежка — нали Хипократ я носеше с лекота. А когато те пак излязоха и след секунди се върнаха с останалата част от товара, той изгуби търпение и кресна:

— Хайде, излизайте, преди да сте счупили нещо!

Отново залости вратата и се обърна към неприятното нещо върху ложето. Златната коса на момичето почти се изправи от ужас.

— Нали няма да…

С дълбока въздишка доктор Матусал й посочи креслото до прозореца и я накара да седне с лице към двора, за да не вижда какво става при леглото.

После отвори сандъците, които му бяха донесли, и извади блестящ низ от инструменти и дъготроди, разопакова един преносим генератор, разви многобройни кабели, свърза няколко кондензатора и ги включи в изхода на метална кутия, като нагласи генератора от другата й страна. След това взе скалпел и секач и се приближи до главата на мъртвия.

На стола до прозореца момичето потръпна от звуците, които чу, и засука пискюлите на бродираната възглавница. Чу странен режещ звук като от трион, предположи какво може да означава той и пръстите й засукаха толкова силно, че пискюлът се измъкна. Тя започна нервно да го къса, без да смее да погледне през рамо. Прилоша й. Най-после настъпи тишина и тя тъкмо се накани да погледне, когато генераторът внезапно нададе лаещ вой, толкова приличащ на рева на черна пантера в местния зоопарк, че тя за малко да изврещи в унисон с него.

Когато най-сетне кръвожадният звук спря, тя се престраши и погледна. Докторът седеше на ръба на леглото, загледан с любопитство в металната кутия, и като се изключеше кръвта по златните постелки, всичко изглеждаше съвсем човешки.

Тя предпазливо се приближи до Воина.

— Той… там ли е?

Доктор Матусал я погледна стреснат.

— Само мозъкът му, скъпа.

Тя припряно се върна на креслото до прозореца и пискюлите на възглавницата пострадаха още повече, понеже в главата й се породи ужасната мисъл, че тя сигурно е донесена тук като част от целия експеримент и че ще стане нещо като човешко жертвоприношение към науката. И колкото повече мислеше за тази възможност, толкова повече беше склонна да повярва. Вилхелм Джотини беше велик мъж. Беше изградил цяла цивилизация на пет свята, които дотогава се владееха от разбойници и случайни скитници. Неговата огромна енергия бе достатъчна, за да накара градовете да нарастват със седмици и цели индустрии от рудодобива до крайния продукт да се развият само за един-два месеца. Коя беше тя, Патриша Дор, че да бъде претеглена на кантар срещу един експеримент, включващ самия Вилхелм Джотини? Този Воин със сигурност, с абсолютна сигурност, възнамеряваше да я използва за крайната си цел.

 

 

До площадката на вътрешния двор беше доста високо и докато тя оглеждаше какви са шансовете й да се измъкне, с изненада забеляза група стражи, които чевръсто се сбираха при портата. Но имаше и други прозорци и като стъпваше бавно, за да не привлече вниманието на доктор Матусал, тя се премести до съседния. И оттук нямаше никакви шансове за скок, нито някакъв балкон, а и долу се бяха струпали още повече стражи. От това как държаха оръжията си и поглеждаха нагоре, тя разбра, че възнамеряват да предприемат нещо срещу тази зала, и потръпна.

— Какво има, скъпа — попита небрежно доктор Матусал. Тя погледна с ококорени очи стражите, после него. Беше на ръба на истерията, между два огъня. Накрая успя да се овладее, надвита от легендарната слава на Воините на Светлината, и се върна при ложето.

— Обградени сме от стражи — каза тя, донякъде заканително, в смисъл че ще го настигне отплата, ако с нея се случи нещо.

Докторът се приближи до прозореца и надникна навън. Видя струпалата се при портата войска и в изблик на възмущение — толкова явни бяха намеренията им — отвори обкования с олово капак и ги попита какво се канят да правят.

Тутакси един бластер транжира еднометров участък от горната част на прозореца. Парче разтопено стъкло удари доктора по врата и той изруга толкова силно, че и останалото стъкло се пръсна. В същия миг дясната му ръка се стрелна напред и бластерът му блъвна огън.

Трима от охраната паднаха, пометени към портата от силата на лъча, четвърти се завъртя като пумпал. Докторът така и не дочака да го види как рухва, а се прикри, понеже други петима се прицелиха към прозореца. Огромно парче от тавана се изду и миг по-късно се срина сред облак пушилка.

Джотини очевидно беше предвиждал, че ще настъпят моменти като този и беше се оборудвал с големи, бронирани срещу лъчите капаци на прозорците. Доктор Матусал ги затръшна и ги залости. Скоро те се нагорещиха от залповете — но хората долу напразно хабяха амунициите си.

На Патриша Дор й хрумна, че стражите сигурно са изпратени, за да я спасят. Беше отраснала с цяла библиотека евтини книги и в главицата й се беше загнездила ненормалната представа, че мъжете са в състояние да сторят всичко за една жена. Но тъкмо когато й хрумна драматичното решение да помогне някак на хората отвън да хванат този Воин, който очевидно не беше никакъв Воин — защото никой не стреля по ВМО, — докторът й нареди да се дръпне и да седне. Тя боязливо се подчини.

Доктор Матусал погледна металната кутия, отбеляза си данните от измервателния уред и отмести поглед към момичето. Тя си помисли, че я оглежда за предстоящото убийство, но сбърка — докторът просто се опитваше да мисли. А по-лесно е да мислиш, когато край теб има красив обект, върху който да фокусираш погледа си.

Собственият му шлем с радиофона, свързан с кораба, беше останал в колата на генералисимо Лебел. Не разполагаше с никакви други обичайни средства за свръзка. Той сграбчи купчината постелки, разкривайки по този начин твърде неприятна гледка, уви ги на топка, напои ги със спирт от комплекта си, открехна предпазливо един от капаците и надзърна навън. Долу имаше беседка, до която валмото можеше да стигне, и той го хвърли. Беше толкова бърз, че извади бластера и гръмна в него, като затръшна капака преди ония долу да отвърнат с огън. Миг по-късно през цепнатините видя, че чаршафите са пламнали и пламъците поглъщат беседката. Наоколо имаше достатъчно розови храсти, които щяха да вдигнат силна пушилка. Но дали Хипократ щеше да я забележи и ако я забележеше, дали щеше да съобрази какво означава тя?

Той се върна при кутията. Малък потенциометър отгоре тиктакаше отмерено, сякаш се молеше да го изключат.

Докторът завъртя превключвателите и воят на динамото секна. Внезапната потискаща тишина, която настъпи в залата, стресна момичето. Доктор Матусал се намръщи умислено и после седна на оголеното ложе до обезглавения труп.

Започна да драска върху бялата порцеланова повърхност на кутията — изписваше всевъзможни сложни математически комбинации, изтриваше ги с пръст и ги поправяше. Веднъж вече беше изчислил всичко това — по време на едно твърде отегчително пътуване между Центъра и Галактика 12. Беше записал всички уравнения акуратно и с необходимото кратко обяснение точно там, където трябваше да се намират подобни записки — върху маншета. Беше откъснал маншета и го беше дал на Хипократ. А пък Хипократ да вземе да ги изгори всичките! Докторът изруга, забравил за присъствието на момичето. А то, наострило слух, чу ужасната ругатня и вече напълно се убеди, че той не е истински Воин на светлината, Спасител на човечеството, бледен и скръбен чичко, който обичливо потупва страдащите малки дечица.

 

 

По външната врата започнаха да тропат, после да блъскат и на доктор Матусал му се наложи да стане и да я укрепи допълнително. Джотини със сигурност беше направил тази зала достатъчно устойчива на атаки и нападателите едва ли можеха да влязат, освен ако не взривят целия палат.

Продължи сметките си още по-усърдно, палецът му съвсем почерня от изтриването, докато трескаво поправяше уравненията.

Отвън доехтя тътен от тежка артилерийска канонада и докторът вдигна рязко глава и внимателно се вслуша. Съобрази, че по-слабият рев е от бордовата батарея на „Морга“ Явно Хипократ се бе заел да беседва с врага по любимия си начин, а това правеше шансовете да се измъкнат от настоящото убежище твърде, твърде малки.

— Какво им става на тези хора? — попита той настоятелно кутията.

Още веднъж изтри и отново започна, придавайки си напълно незаинтересован вид. Нали навремето бе стигнал до цялостно сонично уравнение, което, ако можеше да го възстанови…

Момичето видя, че е напълно погълнат от работата си, и реши, че й се е удала възможност да се плъзне през вратата, по която вече не блъскаха. Отлости я, открехна я и тутакси нахлу истински водовъртеж от стражи.

Доктор Матусал скочи и стреля. Огънят и блясъкът на бластера му осветиха залата като светкавица в лятно време, а крясъците, които прозвучаха в отговор, бяха дори по-силни от гръмотевица. Един от пазачите се срина, прерязан на две. Друг политна след първия, замръзна за миг и след това се извъртя встрани, откривайки следващия, който пое целия разряд с лицето си.

Момичето приклекна от ужас. Един изстрел изсвистя на два пръста над главата й, друг нагорещи дръжката на вратата, която тя все още държеше, и я опари. Дрехата й запуши по краищата от рикоширащия огън.

Докторът продължаваше да пристъпва напред и да стреля. Закова четвъртия и петия пазач, обля с жупел целия опразнен вече коридор, светкавицата на бластера му облиза стените. Най-сетне успя да затвори вратата, изгаряйки рухналото на прага тяло, и отново я залости.

— И къде беше тръгнала? — попита той с укор. — Ела. Чуй това.

Включи големия радиоприемник до леглото на Джотини и превъртя копчето за настройка на станциите. Имаше само една, по която в момента вървяха съобщения.

— Понякога — каза доктор Матусал — почти съм склонен да се съглася с Хипократ!

После отново се върна при кутията и се опита да подхване изтърваната нишка на изчисленията си. И изведнъж успя. Уравнението изпъкна пред очите му сред обърканите драскулки беше основната формула за предаване на клетъчна памет в невро-соничния обхват, произтичаща от най-висшата хармония на честотата, на която резонираше нервната клетка, изчислена във форма, позволяваща да се пресметнат категориите на отделните меморални типове така, както се предават от соничните рецептори към клетките, записващи аудио-сонична информация. Честотата на задържане на звуковата памет.

Тъй като нервната клетка не живее дълго и е податлива на бързо гниене, доктор Матусал се надяваше само на щастието си, че мозъкът на Джотини ще се окаже все още неувреден.

Той се залови да наглася дисков рекордер и микрофон, като разплиташе и включваше толкова жици, че веднага би спечелил уважението на всеки оператор на Земята. Тътенът по парадната врата отново се усили.

После звукът в радиоапарата се изчисти.

— „… пълното обезлюдяване на планетата е сигурно. Оттам не е получен и най-малкият сигнал от десет часа заранта, по което време беше направен записът, който току-що чухте. Няма и никакъв правителствен бюлетин. Доктор Гленденинг от персонала на генералисимо твърди, че болестта е толкова силна, че вероятно е в състояние да покоси цялата планета Хас. В такъв случай Гасперанд остава единствената все още населена планета в тази система и единствено на континента Варго, където се намираме ние, все още има оцелели. Всеки момент се очаква…“

Доктор Матусал огледа работата си и се зае още по-усърдно с нея. Ударите по вратата ставаха все по-гръмки и мощни.

Най-после докторът направи проба, кимна доволно и махна с ръка на момичето. Патриша се приближи с голяма неохота.

— Сигурно това ще ти е интересно — каза доктор Матусал. — Ти си свидетел на истински напредък в науката. Взех мозъка на Джотини, консервирах го и извлякох от паметта му информация в звуковия обхват. Сега, ако послушаш…

Тя послуша около три секунди, очите й се разшириха като палачинки от ужас и след това изкрещя толкова силно, че заглуши радиото, канонадата и лая на бластерите.

Доктор Матусал се приближи до вратата и викна:

— Ей, вие там!

Тътенът спря.

— Слушайте — продължи докторът. — Налага се да говоря с Лебел. Вие не можете да влезете тук, а ако продължавате по този начин, моят спасителен кораб — той има достатъчно мощни оръдия — ще изкара цялата ви планета извън орбитата й. Дайте ми да говоря с Лебел!

Последва много дълга пауза и после от другата страна на вратата се чу гласът на Лебел.

— Е? Ще излезеш ли най-после да се предадеш?

— Не — каза доктор Матусал. — Но установих връзка с моята база. Ако не влезеш веднага да преговаряш, ще бъдеш издирван във всички звездни системи. Имам нещо, което особено ще те заинтересува.

— Съмнявам се — каза Лебел.

— Ела тук — каза доктор Матусал на момичето. — Кажи му какво видя и чу.

— Ужасно е! — каза тя. — Не мога!

— О, ще му кажеш! — каза докторът. — Кажи му.

— Той отряза мозъка на Джотини! — извика тя. — Постави го в една машина и го накара да говори и направи записи на говора му. Това е ужасно!

Плачът й беше единственият звук, който се чуваше в продължение на доста време. След това Лебел със странно напрегнат глас попита:

— Вие… вие сте накарали мъртвеца да говори?

— Млъкни и слушай — каза доктор Матусал.

После донесе рекордера и го включи на пълна мощност.

— „Агентите ми казват, че няма да живея дълго, защото Лебел крои планове срещу мен. Не е трябвало изобщо да му се доверявам. Казват, че се кани да предизвика смъртта на всички в тази система. Напоследък го наблюдавам изкъсо. Чувствам, че със сигурност часът на атентата срещу мен наближава. Ще взема предпазни мерки, доколкото ми е възможно, но той е истински дявол. Изобщо не трябваше да го наемам. Той замисля да премахне всичко, което съм постигнал…“

— Искаш ли да чуеш още? — попита докторът.

Тишината от другата страна на вратата беше пълна. Записът продължаваше да се върти. Доктор Матусал тихо отлости вратата, дръпна я навътре и също така бързо я затръшна. Лостът изщрака отново на мястото си.

Лебел се просна позорно на пода и петата на доктора съвсем неучтиво притисна врата му. Генералисимото беше здравеняк, но тази маневра можеше да събори и най-якия мъж и дори да го убие.

Докторът се наведе и нокаутира Лебел само с един удар на приклада на бластера си, преди нещастникът да успее да се размърда.

Когато се свести, Лебел се опита да седне, но бе така яко овързан, че не можеше и да помръдне. Освен това един парцал в устата го задавяше. Наистина се чувстваше доста неудобно.

— Сега — каза му доктор Матусал с гадна усмивка — да се върнем на събитията. Има само едно нещо, което би могло да причини смърт по начина, който видях днес, и това е изключителен страх. Следиш ли мисълта ми?

Лебел изгълголи нечленоразделно и се размърда с усилие. Доктор Матусал замислено опита с пръст острието на един скалпел и резна финия край на левия му мустак.

— Вие или летите над планетите, или обикаляте с патрулни коли по повърхността им с някакъв уред, който предизвиква този страх — продължи той. — За мен това средство е очевидно. Защо? Защото шлемът, който ти настоя да си сложа, имаше активирани звукови филтри само в горния регистър. Следователно става въпрос за сонично оръжие. То е убивало само ограничен брой хора, към които е било насочено, следователно не е суперсонично оръжие. Значи е субсонично, ново средство, което е невъзможно да бъде засечено като оръжие за масово изтребление. Не беше нужно да проучвам предавателя ви, за да съобразя, че е в десетия до тринадесетия тоничен регистър, извън обхвата на човешкия слух. Възприемайки нещо, което не са могли да разпознаят и определят, хората са изпитвали ужас, защото нищо не плаши така, както непознатото. Силата му сигурно е около сто и петдесет децибела, защото по-силен хипозвук би могъл буквално да разкъса тъпанчетата им и да разцентрова мозъците… Такаа… Оръжието… беше в действие, когато намерих това момиче, тъй като в голяма степен въздействаше на твоите охранители и на самия теб — ти бе изключително нервен, макар да знаеше за какво става въпрос, и се поддаде на първичния страх да не бъдеш убит. Затова си наредил да го изключат.

— Гландуларният срив у твоите жертви — продължи докторът — често и в много от случаите е причинил сърдечен разрив, адренално отравяне и други фатални реакции, все изключително поради страха, а когато хората измират единствено от смъртоносна уплаха, няма никакви разследвания. По-големият процент от населението напуска или вече е напуснало тази звездна система с пътнически кораби. Ти сигурно си подпомогнал финансово това масово бягство в качеството си на обществен благодетел, докато докторите от твоя персонал са тичали насам-натам и кресливо са оповестявали нови данни за „епидемията“.

Лебел изкълколи ядосано и отново се размърда.

— Що се отнася до въпроса „защо“ — продължи доктор Матусал, прокарвайки бавно острието на скалпела на отвратително близко разстояние до вратната вена на Лебел — отговорът е твърде прост. Ти искаш да премахнеш всеки жив човек тук или да го прогониш от планетите в тази система. Това би превърнало теб и свитата ти в единствени собственици. Ти си чул, че на ВМО са били завещани приходите от Фомалхаут. Разбрал си го, след като си убил Джотини. Всяка друга власт би могъл да победиш. С нас си се боял да поведеш битка по друг начин освен чрез закона. Така че си разчитал на Закона за присвояване на планетна собственост, който казва: „всяка планета, изоставена от своето население, става собственост на този, който я овладее“. Помислил си, че точно тук ще ни изиграеш. Канил си се да завладееш една богата планетна система със собствената си галактическа титла, премахвайки правата на собственост на Джотини и съответно неговата воля.

Доктор Матусал въздъхна.

— Ти се усъмни и ме заподозря, когато видя юридическите справочници в медицинската ми чанта. Бил си изплашен от собственото си оръжие, което дори в този момент е било включено някъде в околностите, и действията ти бяха ирационални. Бил си обсебен от страх, индуциран от самия теб. После дойдохме в двореца, ти се успокои и се опита да подновиш играта. Но някои твои съветници взеха надмощие, вероятно защото бяха дошли от зони, където оръжието ти, вселяващо ужас, е продължавало да работи перфектно, и ти изпадна в такава неуравновесеност, че си позволи да нападнеш един Воин на светлината…

— Знаеш ли, май си забравил, че който копае гроб другиму, сам пада в него. Някой от твоя персонал е направил това на самия себе си, както и на теб. Чух за някой си „доктор“ Гленденинг, на когото явно плащаш. Вероятно той не е доктор, а деградирал специалист по звукова техника. Но да оставим това. Като ти извадя тапата от устата, започваш да пееш да прекратят всички действия и да се заемат веднага със спасяването на всички, които все още са останали живи в тази система. Разбрано?

Лебел го погледна подигравателно. Доктор Матусал сви рамене, взе една хипоспринцовка, зареди я от едно шишенце и каза:

— Заредена е с отрова. Отровата е съвършена, защото лишава човек от разума му, постепенно. Само аз знам противоотровата.

Заби иглата през гащите на Лебел и впръсна страховитата течност. Лебел подскочи и за малко да счупи иглата.

Докторът отстъпи с доволно изражение. Отдалечи се и напълни спринцовката с друга течност.

— Това е противоотровата. Ако не се приложи в следващите десет минути, няма да можеш да бъдеш спасен.

След тези радостни вести доктор Матусал се приближи до прозореца, тананикайки си весела песничка, и занаднича през процепите. Капещата игла стърчеше в десницата му.

Шумът от строполяващи се на пода колене го накара да се обърне.

— Но защо? — попита той учуден. — Минала е само една минута! Сигурен ли си, че искаш да си дадеш разпорежданията?

На лицето на Лебел се беше изписала пълна агония. Доктор Матусал махна парцала от устата му.

— Охрана! — изрева Лебел. — Този луд ще ме убие! Отзовете всички самолети. Прекратете операциите! Спрете агентите! Спасете всички, които можете! Бързо, бързо!

Зад вратата последва миг колебание, но Лебел ги подхвана с нови заповеди:

— Той знае всичко. От Хъб Сити идват техни патрули! Подчинявай се!

Тропотът на ботуши се отдалечи по коридора и доктор Матусал най-после можеше да си отдъхне. До слуха му доехтяха викове откъм двора, последва ги шумотевица. Навън изпълняваха заповедите, но също така се бяха разтичали да спасяват живота си. Бяха играли за свои дялове в една велика империя. Но бяха загубили.

Той развърза генералисимо Лебел и го подкани:

— Хайде, ставай. Не съм сигурен какво ще остане от теб накрая, ама никак не съм сигурен. Но след малко ще изплатя поне отчасти това, което са претърпели хората по тия светове. Ти си як мъж и можеш да се биеш добре. Това, което ти вкарах, е само жълта треска, най-горещият вид, който ми е известен. Хайде, вдигай юмруци!

 

 

Извън дворцовия портал шумотевицата се поднови. Този път тя беше причинена от голям златен кораб, ясно означен с двата кръстосани лъчеви жезъла на Лекарството. Сред валма пушек корабът кацна точно по средата на улицата. Беше поовъглен тук-там, но все още функционираше и най-побеснелият роб с гипсов метаболизъм в няколкото околни галактики натисна ръкохватките на главната батарея.

Порталът се огъна навътре, металът се нагърчи като овъглена кибритена клечка. После вратите се сринаха на купчини шлака и пепел. Неколцина изостанали стражи, които се чудеха накъде да поемат, извърнаха оръдейната кула в другия край на двора, но бяха опърлени от огън и пек и се разбягаха. Безполезните им пред тази мощ оръжия ги пляскаха по бедрата.

Хипократ, окичен с патрондаши и бластери като истински пират и наежен от гняв, пристъпи през въздушния люк и закрачи през двора с тежки стъпки, които можеха да изпочупят настилката. Запрескача бляскавите басейнчета и се насочи право към дворцовата архитектура с будещ ужас апетит.

Един пазач, който тичаше с шепа скъпоценни камъни, без да знае къде да се скрие, бе внезапно прихванат за каишите, вдигнат две стъпки над пода и треснат в близката колона. Бижутата се разсипаха наоколо като блестящ душ. Хипократ го тресна още веднъж и изръмжа:

— Къде е господарят ми?

Пазачът не отговори достатъчно бързо, може би защото изобщо не бе схванал за кой господар става дума, поради което го треснаха толкова яко, че се отнесе в други селения, за да служи там несъмнено на други господари. Хипократ го пусна и посегна към втори, но го изтърва.

След това до него доехтя злокобен звук — тропот на биещи се тела и трясък на чупещи се мебели, и той заора по коридора срещу бягащата насреща му тълпа като нож през буца масло, докато не се озова пред покоите на Джотини.

Вратата беше залостена, но това не беше проблем. Той изстреля в нея огнен залп от разстояние, което никой човек не би могъл да понесе, и след третия изстрел се отвори дупка. Той бръкна с едната от ръцете си и изкърти пантите.

И спря.

По пода пълзеше най-окървавеният и подпухнал човек, когото съдбата му беше отредила да види. От всички части на тялото му шуртеше кръв, а от устата му излизаше пяна на парцали. Очите му бяха ослепени от преките попадения и той залиташе със сетни сили. Оцелелите му все още зъби се криеха зад устни, така подпухнали, че приличаха на възглавнички.

А доктор Матусал стоеше пред него, размахваше охлузените си юмруци и го приканваше:

— Ставай! Ставай и се бий! Ставай и се бий!

Но дори и не гледаше към противника си. И неговите очи се бяха зашили от ударите и той изобщо не можеше да го види.

Хипократ обърна бластера си и се накани да довърши Лебел с един последен удар на приклада, но Лебел рухна сам и се укроти напълно.

 

 

Половин час по-късно, след като беше излекувал напълно господаря си, малкият роб се зае да събира екипировката, за да я прибере на кораба. Взе няколко уреда, оцелели повече или по-малко след боя, но отново ги остави на мястото им, озадачен.

— Какво е това, господарю?

Доктор Матусал извърна подпухналите си очи към екипировката и отвърна:

— Пропаднал експеримент.

— Какъв експеримент, господарю?

— Проклетата бележка на маншета! — отвърна докторът малко раздразнено. — Звучеше така добре, когато работех върху нея преди петдесет или шестдесет години. Само да успееш да изчислиш хармонията на задържането на паметта, и ще можеш да чуеш всичко, което е говорил съответният мъртвец. Уви — добави той с въздишка, — не действа.

— Но какво има на този запис тогава?

— Фалшификат. Стръв, за да привлека Лебел до вратата.

— Трябва ли ви този боклук?

— Остави го — каза доктор Матусал. — Тук има една глупачка, за която трябва да се погрижим. Имаме да проведем доста психотерапия, доколкото все още има оцелели. Трябва да изпратя и съобщение до Центъра за статута на това наследство. Да се хващаме на работа.

— А какво да правя с това? — попита Хипократ, докосвайки Лебел с пръстите на крака си.

— С това ли? — каза доктор Матусал. — Ами, още не съм решил. Мисля, че трябва да го съдим следващите два месеца, да го осъдим на смърт и после да го помилваме.

— Да го помилвате? — възкликна Хипократ.

— За да могат оцелелите да го съдят — каза докторът. — Така че ще го помилвам, след което ще го изправя на съд в Хъб Сити.

— Ще го побъркате — каза Хипократ делово.

— Да излизаме и да се хващаме на работа — каза докторът, после, сякаш внезапно сетил се за нещо, попита:

— Хипократе, защо, по дяволите, си изгорил онези маншети?

— Не смятах, че са важни, след като ги изчетох — отвърна робът гузно.

Доктор Матусал зяпна.

— След като… искаш да кажеш, че си ги изчел всичките?

— Да, господарю.

Докторът изведнъж се разсмя гръмко.

— Ако си ги изчел, значи си ги запомнил?

— Да, господарю!

— Но защо не ми каза?

— Помислих, че сте побеснели, че не поддържам добре картотеката. Пък и не ме попитахте.

— В такъв случай нищо не се е загубило. Някои от бележките могат и да проработят, въпреки днешния ми провал. Хипократе, мисля, че когато те купих на онзи търг преди неколкостотин години, направих най-стабилната инвестиция в живота си. Хайде да вървим.

Хипократ се ококори и почти залитна. А после, пораснал поне с половин метър, закрачи по коридора, напирайки с гърди и изпълнен с въодушевление. Отваряше широк коридор сред шпалира на човешката гмеж и викаше с глас, от който от околните колони се посипваха шупли.

— Път, моля! Направете път за доктор Матусал, Воин на светлината, рицар на ВМО и благодетел на човечеството! Път, моля! Направете път!