Л. Рон Хабърд
Скъпите роби

Джордж Джаспър Арлингтън се ласкаеше, че е основател на империя. Едва десетгодишен той се бе озовал на Мизар в съзвездието Голяма мечка и по строгите правила на борбата за оцеляване бе достигнал до висок сан на планетата Дораб в тази система. Едрото му туловище се бунтуваше срещу ледената атмосфера на Дораб, а неизтощимата му енергия превъзмогна парализиращия студ. Можеше да се каже, че Джордж Джаспър Арлингтън беше Дораб, защото тук нищо не ставаше без кимването на рунтавата му глава.

Той беше преодолял главната пречка за притока на богатства на Дораб. В ранните дни на второто хилядолетие от ерата на космическите пътешествия, когато човечеството заселваше обитаемите светове все още оскъдно, земята не струваше нищо — имаше твърде много земя. Но в икономиката има един основен принцип — че когато цената на земята е ниска, твърде малко хора я обработват и богатството започва да се състои не от огромните пространства, покрити с плодородна почва, а от количеството хора, които работят на тях — неизбежно, когато човекът, а не земята се окаже рядкост, капиталът започва да се инвестира в човешки същества. Така че робството, независимо от многото закони, които могат да се приемат срещу него, се практикува навсякъде.

Но Джордж Джаспър Арлингтън, буреносният господар на Дораб, беше намерил два отговора и така бе станал богат.

Първият се изразяваше в простия план за транспортиране, съгласно който на хора, обитаващи „по-непечеливши“ области, им бе осигурен транспорт и възможност да се преселят на Дораб в замяна на седемгодишен труд за Джордж Джаспър Арлингтън. Той беше създал голям космически флот — можеше да си го позволи. Но след време стана ясно, че човекът, който може да преживее на Дораб цели седем години, все още не се е родил. Така че настъпи моментът когато вербуваните за неговия проект отговаряха с „не“ на потресаващите реклами. Всъщност в някои от звездните системи дори замерваха плакатите му с нечистотии.

Но всичко това изобщо не влизаше в работата на Вселенското медицинско общество, защото човекът винаги си остава човек и по-силните неизбежно изяждат по-слабите. Едва вторият метод накара Воините на светлината, в лицето на един от техните прославени членове, доктор Матусал, да обърнат внимание на могъщия Дж. Дж. Арлингтън.

Пръснати тук и там съществуваха светове, които не поддържаха никакъв контакт с Човека. Поради своя метаболизъм, атмосфера, гравитация и прочие, хиляди „народи“ бяха напълно изолирани и недостижими. Освен това и самите светове не желаеха Човечеството да стигне до тях, защото що за общуване можеха да установят със същества, хранещи се с въглерод, при това при гравитация 1 g? Човекът от време на време проучваше подобни светове в напълно изолирани кораби и костюми, оглеждаше необичайните същества, зяпваше пред неизвестни досега факти на физиологията и след това светкавично изчезваше. Защото един „човек“ например, който се храни с вулканична скала и тежи два тона, може да има толкова общо с човешкото същество от Земята, колкото роботът с една котка. Ето защо подобни светове бяха оставяни сами на себе си. И тъкмо тук се прояви великият гений на Джордж Джаспър Арлингтън, владетеля на Дораб.

Той беше разпратил експедиции до околните системи, беше търсил и пресявал донесенията и най-накрая беше открил народа на Сириус Шестдесет и осем. Разузнаха ги, плениха екземпляри от тях, анализираха ги и накрая ги завладяха и поробиха. Докарал беше деветстотин от тези индивиди на Дораб, за да му работят в ледените пустини. А после работниците и надзирателите на Джордж Джаспър Арлингтън започнаха да заболяват и измират. Реакцията му беше отчаяна.

 

 

Доктор Матусал, поел в откритото пространство на борда на „Морга“ по важни дела, получи „светкавица“ от Медицинския център.

ПРИ ВЪЗМОЖНОСТ НАМИНИ КЪМ ДОРАБ-МИЗАР ТОЧКА НЕИЗВЕСТНА БОЛЕСТ ОБЕЗЛЮДЯВА ПЛАНЕТАТА ТОЧКА Д-Р ХОЛДЕН ФОН ИНТЕРГАЛАКТИК ТАМЕРЛАН СПЕЧЕЛИ ШАМПИОНАТА ПО ШАХ ТОЧКА ГОСПОЖИЦА РОДЖЪРС МОЛИ ЗА ФЛАКОН МИЗАРСКИ МУСКУС ЗАПЕТАЯ АКО СЕ ОТБИЕШ ТОЧКА ПОЗДРАВ ТОЧКА ФОЛИНГСБИ ТОЧКА

Доктор Матусал промени курса и отиде в трапезарията да си изяде обяда. Единствените контролни клавиши, с които разполагаше там, бяха за завой при опасност, за скоростта и за стоп, но наскоро „Морга“ бе оборудвана със Стреловиден автоматичен навигатор. Докторът не беше се доверил на това нещо в първите сто и двадесет години, откакто тръгна в открития космос, но накрая се съгласи да му го инсталират. Сега корабът откликна на командата „Дораб-Мизар, столица“ и продължи на автоматичен режим.

Хипократ, неговият неостаряващ роб, подскачаше щастливо из салона, пъхаше се в корабната кухня за нови блюда и рецитираше Бокачо, много древен автор — беше включил на фонографски запис. След като сервира главното ястие върху златно плато, инкрустирано с диаманти, и видя, че любимият му господар отдава на дивата гъска цялото внимание, която тя заслужава, странното дребно същество започна да припява поредния разказ за „Дъщерята на Рапачини“, където един стар медик, за да отмъсти на своя съперник, натъпква дъщеря си с отрова, против която предварително я е имунизирал, и след това я поставя на пътя на сина на своя съперник, който, разбира се, изобщо не е защитен от вирулентността на очарователната дама.

Макар тези врели-некипели да лежаха кротко сред книгите му — библиотеката, която Хипократ беше излапал от корица до корица — доктор Матусал не ги беше слушал повече от триста години. Сега си мислеше за всички свои преимущества пред древния италиански писател. Ами че той познаваше поне хиляда начина да направи така, че едно същество да предизвиква внезапната смърт на друго.

Може би, разсъждаваше той над десерта си, всъщност е по-добре, че хората вече не се ровят в литературата, а се задоволяват с евтини трилъри и сапунени опери. При цялата отмъстителност, провинциализъм, войни и жажда за власт, на които се беше натъквал напоследък, подобни хитрини можеха да обезлюдят галактиката.

Мислите му бяха прекъснати от съобщението по говорителя:

— Кацнахме безопасно на Дораб-Мизар, столица Нанти; главен космопорт. Условията са добри, но студът е субарктичен.

Говореше „Морга“. Доктор Матусал така и не можеше да привикне с нежния гласец на стария си космически ветеран.

Хипократ го облече в костюм с оловни нишки, постави му шлем, въоръжи го с лекарска чанта и бластери и после отстъпи, за да му се възхити и същевременно да го огледа. Хипократ беше дребен, четирирък и имаше ужасен вид, но за доктора бе най-приятното същество на света.

Доктор Матусал прекрачи през люка и спря.

През всичките шестстотин години препускане из космоса не беше виждал толкова тъжна гледка.

Дораб имаше неправилна орбита, поради близостта на две звезди. Минаваше помежду им и тъй като те се движеха, свързани помежду си, движеше се и тя, привличана ту от едната звезда, ту от другата. Ситуацията беше най-малкото опасна, но освен това влияеше на климата. Температурата варираше между двеста над и деветдесет и един под нулата и сезоните не можеше да се предвидят точно. За милиони години растителността се беше приспособила и тъкмо тя осигуряваше отвратителния въздух на планетата. Всяко растение беше развило защита от тръни и отрови. Всеки период на затопляне започваше с буйно растене. Ледът се превръщаше в огромни блата, от огромните, почти разумни дървеса избуяваха нови израстъци и се сплитаха, докато така наречената умерена зона не се превърнеше в засводена растителна маса.

Но сега, почти в края на поредната зима, дърветата представляваха дебели черни дънери, стърчащи сред безкрайна пустош синкав лед. Небето тъмнееше под далечния блясък на Мизар. Никоя гробница не можеше да изглежда по-мрачно и да лъха повече на смърт. Защото дърветата изглеждаха мъртви, реките бяха мъртви, небето беше мъртво и студът беше убил всичко.

 

 

Доктор Матусал пооправи грейката си, уви златната си мантия по-плътно, приведе глава срещу бръснещия вятър и се запъти към малката черна барака, която беше единственият белег, че тук има космопорт.

Веднага стигна до извода, че животът тече под повърхността, и не сбърка. Влезе в някакъв тунел и чак много дълбоко в него се натъкна на първия човек.

Човекът — младеж с див поглед — подскочи и произнесе задъхано:

— Вие сте Воин на светлината. Стоя тук на пост от пет дни и очаквам пристигането ви. Ние умираме. Умираме всички! Елате бързо!

И закрачи припряно, като се спираше на всяко по-долно ниво, за да се увери, че докторът наистина го следва.

Стигнаха до изоставено пазарище. Вратите и прозорците на магазините бяха заковани с дебели дъски. Мъждукаха редки светлинки. Преминаваха покрай тела, лежащи в канавките, непогребани, гниещи и развалящи още повече гнусния въздух на града. Подминаха празни складове и рухнали къщи и най-накрая стигнаха до един висок замък, изсечен в базалтовата скала.

Доктор Матусал последва младежа по черните стъпала до пустееща караулка. Стражите я бяха напуснали и по пода лежаха бели като сняг разхвърляни листове хартия. Пред една врата, на която пишеше „Джордж Джаспър Арлингтън“, младежът се спря в нерешителност. Не смееше да продължи. Докторът мина покрай него и намери човека, който му трябваше.

Очите му бяха като на лъв в клетка. Покриваше ги буйна грива. Беше огромен и як и излъчваше сила и решителност. Само такъв мъж можеше да създаде това, в което се беше превърнала Дораб.

— Аз съм Арлингтън — каза той и скочи от леглото, където явно доскоро беше спал. — Виждам, че сте Воин на светлината. Ще ви платя каквото поискате. Това е бедствие! След всичко, което постигнах! Слава Богу, че сте получили съобщението ми. Залавяйте се на работа.

— Един момент — усмихна се доктор Матусал. — Да, аз съм Воин на светлината. Но ние не вземаме възнаграждение. Не обещаваме, че ще ви отървем от епидемия, ако такава ви е сполетяла. Тук съм, за да изследвам, от чисто медицински интерес, състоянието, в което се намирате.

— Глупости! Всеки човек е длъжен да прояви хуманност. Виждате, че цялото човешко население на Дораб загива. Трябва да направите нещо. Ще ви възнаградя богато. И не се опитвайте да ме заблуждавате, че може да има човек без цена. Защото Дораб, докторе, струва около петнадесет трилиона долара. По-голямата част са моя собственост. Ние произвеждаме цялата изолираща тъкан, използвана при строителството на космически кораби. Дори костюмът, който носите, е направен от нея. Нима не мислите, че си заслужава това да се спаси?

— Не съм казал, че няма да се опитам — каза доктор Матусал. — Казах само, че не обещавам. Впрочем, откъде започна тази епидемия и кога?

— Преди около три месеца. Сигурен съм, че беше донесена от планетата на Сириус, откъдето докарахме робите. Избухна на един кораб и умъртви половината му екипаж. След това обхвана цялата планета. Към…

— Тук има ли друг доктор?

— Не, имаше само двама. Не Воини на светлината естествено. Просто доктори. Умряха още в първата фаза на епидемията. Трябва да направите нещо!

— Ще дойдете ли с мен да поогледаме?

Едрото лице на Арлингтън пребледня. При всичкия му кураж в други области тук той се оказа слаб.

— Трябва да остана тук, в Централата. Пазачите на робите са избягали и може да се очаква бунт.

— Аха. На робите. Какви роби?

— Онези, които докарахме от Сириус Шестдесет и осем. Наистина добри роби. Не бих заменил и един от тях за тридесет имигранти. Много са евтини. Не ни струват нищо освен превоза.

— И храната.

— Не — отвърна Арлингтън и се усмихна. — Това им е най-хубавото. Те не ядат нищо, което ние можем да установим. Никакви разходи за храна. Няма за какво да ни бягат — не че могат да избягат при това време. Те са чудесни работници. Изобщо не се изморяват.

— Някой от робите умрял ли е?

— Нито един.

— Аха — рече докторът. — Тези роби имат ли си главатар?

— Не. Тоест, не точно водач. Имат нещо, което наричат цитв, един вид знахар, който им чете молитвите.

— И вие, разбира се, сте разговаряли с него.

— Аз? Защо да говоря с някакъв мръсен туземец?

— Понякога доста помага — рече докторът.

— Глупости! — каза Арлингтън. — Ние ги превъзхождаме с културата си и с оръжието си и това ги прави по-низши от нас. Играта е честна! Пък и те ни трябват тук. Каква е ползата от тях на Сириус Шестдесет и осем?

— Човек никога не знае — отвърна доктор Матусал.

Джордж Джаспър Арлингтън започваше да не му харесва, макар, че когато човек е живял седемстотин години, би трябвало да развие известно чувство на търпимост.

— Мисля да обиколя наоколо — каза докторът. — Ще ви се обадя.

Но докато хващаше бравата, на Централата на Арлингтън засвети червена лампа и един истеричен глас каза:

— Шефе! Те пробиха.

— Спрете ги!

— Не мога. Не мога да намеря страж, който да застане срещу тях. Изплашени са. Казват, че тези мърльовци разнасяли болестта. Всички се чупиха. След двадесет минути цялата им банда ще бъде в града!

— Оттеглям заповедта си да не се избиват. Можете да ги застреляте, ако искате. Но ги спрете!

 

 

Доктор Матусал си пое дъх и постоя малко пред вратата. От въздушните шахти се изливаха студени вълни и разнасяха разпилени хартии. Златното покритие на шлема му се заскрежи и той разсеяно притегна грейката си.

Зад него ехтеше гласът на Арлингтън, който раздаваше заповеди, опитваше се да унищожи освободилите се роби и да подтикне парализирания от страх град към енергични действия.

— Изпратили са доктор — обясняваше Арлингтън на някакъв служител. — Някакво хлапе, объркано, колкото и ние. Така че не разчитайте на това… Е, всичко, което знаем за тези Воини, в края на краищата е тяхната репутация. Никога досега не бях срещал някой от тях, а ти?… Така казваш ти, но без роби по-добре да напускаме планетата. Кой ще сече дърветата?…

Доктор Матусал погледна към празните коридори. Не разбираше защо е длъжен да спасява планетата. Хранеше предразсъдъци по отношение на робството и на хората, които го прилагат. По някакъв начин много отдавна, през хиляда деветстотин четиридесет и шеста, по времето, когато бе завършил следването си в университета „Джон Хопкинс“ в Балтимор, Мериленд, хората бяха стигнали до убеждението, че човешките същества трябва да бъдат свободни и че Човекът, в края на краищата, е благородно същество, предназначено за много високи цели. Голяма част от тези убеждения бяха забравени в течение на вековете, но доктор Матусал все още си ги спомняше.

Така че намести бластерите си и тръгна да се срещне с робите.

Те се намираха при осемнадесетата бариера на града, в един тунел с нисък покрив и замръзнал под. Бяха застанали срещу капитана на охраната, който почти беше изпаднал в истерия при необходимостта да ги върне назад.

— Приятелю — каза му докторът, докато надзърташе в дългия коридор към предната редица роби. — По-добре махни този бластер преди някой да пострада. Струва ми се, че тези хора вече не могат да бъдат изплашени.

Капитанът не беше предупреден за посещението. Двамата му подчинени бяха не по-малко изплашени от него и тримата подскочиха, извръщайки се към доктора. В тъмнината копчетата на мантията му светеха като очи на пантера.

— На какъв език говорят? — попита докторът.

— Бог знае! — каза капитанът. — Но разбират лингва спация^[1]. Вие кой сте?

— Просто един странстващ медик — каза докторът. — Чух, че си имат водач, когото наричат цитв. Смятате ли, че можете да го извикате и да се срещнем по средата на коридора?

— Вие луд ли сте?

— Понякога съм си го мислел — каза докторът. — Хайде, викай го.

Последва кратък диалог на почтително разстояние и развълнуваната маса в другия край на коридора отстъпи, за да направи място на едно високо същество на преклонна възраст.

Доктор Матусал кимна на офицера и мина през бариерата. Студеният вятър развяваше плаща му, коридорът тъмнееше поради намаляващото енергоснабдяване на града. Спря на средата.

Древното същество тръгна срещу него треперейки — не от студа, а от вековната си възраст. Докторът не знаеше на каква странна форма на живот ще се натъкне и беше донякъде изненадан от обикновения вид на съществото. Две очи, две ръце, два крака. Всъщност, ако се изключеше сивият му цвят и очевидният факт, че беше почти безплътно, съществото спокойно можеше да мине за някой човешки патриарх.

Китките и челото му бяха украсени с бели ленти. Беше облечен в расо, върху което бе изрисуван пурпурен компас и звезда. От очите му се излъчваше мъдрост и достойнство. Нима това беше роб?

— Беда — каза доктор Матусал на лингва спация. — Аз съм ваш приятел.

Лингва спация съдържаше едва четиристотин осемдесет и девет думи, но тук те щяха да му свършат работа.

Съществото спря, поздрави го и каза:

— Куфра няма приятели на Мизра-Дораб.

— Аз не съм от Мизра-Дораб. Не принадлежа на никой свят. Поздравявам ви като цитв, защото и аз мога да бъда наречен така. Вие сте в беда.

— В тежка беда, мъдрецо. Моите хора са гладни. Те са свободни хора, мъдрецо. Имат домове, синове и земи там, където грее светлина.

— Какво яде вашият народ, цитв?

— Куфра, мъдрецо. Затова се наричаме куфра.

— И каква е тази куфра, цитв?

Древният направи пауза, замисли се и накрая поклати глава.

— Куфра, мъдрецо. Тук няма.

— Колко често се храните с нея, цитв?

— Нашите церемонии се провеждат веднъж на две години и тогава пируваме със свещената храна.

— Какво се разбира под година, мъдрецо?

— Година, мъдрецо. Не мога да кажа повече. Ние не сме от Галактическата империя. Малко знаем за човека, освен онова, което научихме тук. Наричат нашия дом Сириус Шестдесет и осем, но ние го наричаме Рай, мъдрецо. Жадуваме да се върнем. Тези замръзнали снегове и мъртви лица не са за нас.

— Трябва да науча повече, цитв. Има ли болест сред вашите хора?

— Не, мъдрецо. Сред нас никога не е съществувало това, което вие наричате болест. Едва тук го видяхме за първи път. Мъдрецо, ако си вълшебник сред тукашните народи, освободи ни от живата смърт. Освободи ни и ние ще те почитаме като бог. Ще построим красиви храмове в твоя чест, като освободител на народа ни. Освободи ни, мъдрецо, ако имаш такава власт.

Доктор Матусал се задави от вълнение. Толкова искрени бяха тези думи, толкова истинска беше болката в душата на това същество.

— Върнете се по местата си и аз ще направя всичко, което мога, за да ви освободя — каза той.

Старецът кимна и тръгна назад. Скоро, след кратък разговор с другите водачи, робите напуснаха коридора, а докторът отиде при капитана и каза:

— Връщат се в квартирите си. Трябва да направя каквото мога за тях и за вас.

— Но кой сте вие всъщност? — попита капитанът.

— Воин на светлината — рече доктор Матусал.

Капитанът и подчинените му гледаха безмълвни как веещият се златен плащ се скрива зад завоя.

 

 

Както му беше наредено по радиотелефона, Хипократ намери доктор Матусал пред правителствената сграда. Носеше седемстотин килограма екипировка под едната си мишница. Хипократ се подчиняваше на всички закони, с изключение на Нютоновия закон за гравитацията.

— „Когато една зона е обхваната от епидемия, обикновено се налагат жълти картони на целия транспорт и след това се действа според точно определените инструкции…“ — започна той автоматично да цитира някакъв наръчник, като същевременно оглеждаше смразените и изоставени площади на подземния град.

Докторът с удовлетворение забеляза, че малкият му приятел се е облякъл в херметичен костюм, който, макар и прекалено широк, представляваше съвършена защита срещу всичко с изключение на бластери.

Скоро върху широките стъпала на замъка бяха подредени инструменти в акуратни блестящи редици, разпъната бе малка маса, поставени бяха многобройни измервателни уреди и до масата бе инсталирано записващо устройство.

Хипократ бързо се отдалечи, върна се с купчина тела под мишниците и ги стовари по широките стъпала. Заподритва ръцете и краката, за да ги подреди, и подсмръкна с отвращение пред оформилата се могила от мъртъвци, някои от които разложени от доста време.

Доктор Матусал методично се залови за работа. Взе един ланцет и го вряза в тялото на момичето, стоварено на масата. Работеше бързо, а Хипократ му подаваше бляскащите скалпели и сонди.

От един прозорец на правителствената сграда се показа огромното лице на Джордж Джаспър Арлингтън. Очите му се изцъклиха, когато се загледа към сцената, разиграваща се на стълбите, след това с отвращение затръшна прозореца.

Отначало към тях плахо пристъпи малка купчина хора, но още преди Хипократ да им махне делово да изчезват, те се разбягаха.

Оттук нататък кланицата очароваше единствено професионалното любопитство на доктор Матусал.

— Все едно, щяла е да умре от болестта на Грейв — мърмореше той, поглеждайки към масата и после в пълните кофи. — Но това все още не е епидемията. Следващият!

Ланцетът проблясваше под светещия купол и с изрядно съвършенство, което можеше да отдели клетка от клетка, нерв от тъкан, дори всеки един елемент от друг, докторът продължаваше твърдо напред към целта си.

— Следващият!

— Следващият!

— Следващият!

И после:

— Хипократ, погледни тези проби ако обичаш.

Предметните стъкла с пробна тъкан бяха две. Дребното същество се надвеси над микроскопа, огледа и двете и започна да брои с пронизителен напевен гласец.

— Правилно — каза докторът. — Анемия. Анемия, достатъчно лоша, за да убие. Според теб каква болест може да я причини?

Включил на фонографски запис, Хипократ започна да изброява шестдесет и деветте хиляди седемстотин и четири известни болести, но доктор Матусал не го слушаше. Погледна към останките на момичето, което е щяло все едно да умре от болестта на Грейв, а после към прозореца на кабинета на Джордж Джаспър Арлингтън и каза обезсърчен:

— Следващият.

После изведнъж сграбчи черния дроб, поднесе го по-близо до светлината и като изръмжа някаква заповед на Хипократ, се затича по стълбите и с ритник отвори вратата на кабинета на Джордж Джаспър Арлингтън.

 

 

Едрият мъж зяпна уплашен и се дръпна от ужасното нещо в ръката на доктор Матусал.

— Трябва да върнеш робите на Сириус Шестдесет и осем! — заяви докторът.

— Да ги върна? Я стига! Че нали трябва да похарча цяло състояние! Махай се!

— Ще го похарчиш, защото аз ти казвам — каза доктор Матусал.

— Ако смяташ, че те са причинили епидемията и ще продължат да ни заразяват, просто ще ги застрелям, и това е.

— О не, няма — заяви докторът. — И ако възнамеряваш да не ми се подчиниш и да ги застреляш, поне почакай, докато отлетя. Ако ги избиеш, ще оставиш тук отровата завинаги.

— Отрова!?

— Има една стара приказка за един, който постепенно отравял дъщеря си, докато я имунизирал, а след това я изпратил, за да убие сина на своя съперник. Боя се, че ти си изправен точно пред подобно нещо. Ще умрете всички, ако застреляте робите. Ще умрете и ако ги задържите тук.

— Махай се! — повтори Джордж Арлингтън.

Доктор Матусал погледна онова, което държеше, и се засмя кисело през маската на шлема.

— В такъв случай не ми оставяш голям шанс.

— Шанс за какво?

— Да те спася. Защото ако не направиш това, което ти казвам, нямам друг изход освен…

От един джоб в подгъва на мантията си той измъкна пачка жълти хартии, хвърли дроба върху бюрото, грабна една писалка и написа:

„Джордж Джаспър Арлингтън

Никога“

— Какво значи това?

— Личен жълт картон. Ще ги раздам на всички ваши звездолети, на всичките ви капитани, на всички градове и села. Никой няма да идва при вас, никога. Никой няма да може да си тръгне оттук, никога. Край на износа и на вноса. Напускам ви и целият космос ви изоставя. Осъждам ви на тази смърт, която смятате да причините на своите роби. Казах.

И той захвърли жълтия картон на бюрото пред смаяния Арлингтън и се обърна да си тръгне.

— Почакайте!… Имате ли такава власт? Вижте! Изслушайте ме спокойно. Изслушайте ме, докторе. Не можете да направите такова нещо. Не съм ви мамил. Искам просто да се разберем. Аз… Почакайте! Какъв е проблемът? Каква е тази болест, тази отрова?

— Това — каза доктор Матусал — са останките от злокачествен и обикновено фатален тумор от особен колоиден вид. Това е рак, Арлингтън. А сега тръгвам да си свърша моята работа, след като вие отказвате да свършите своята.

— Рак! Но това не е заразно! Знам, че ракът не прихваща.

— Така ли? — попита докторът.

Арлигнтън отмести поглед.

— Какво казахте, че трябва да направя?

— Вдигате целия наличен транспорт и откарвате народа куфра обратно на Сириус Шестдесет и осем. Всички. Само така ще можете да оживеете. Ще трябва да обработя екипажите ви и да свърша някои други неща преди заминаването. Но ще го направя само ако ми обещаете, че няма да застреляте или пребиете нито един роб. Това е от съдбоносно значение, ясно?

— С какво съм заслужил всичко това? Ще ми струва половин състояние. Ще остана без работници. Няма ли някаква…

— Няма — прекъсна го доктор Матусал. — Съветвам ви да наемете най-добрите инженери в галактиката, за да ви осигурят техника за дървообработващата ви промишленост. Когато го направите, ще ви изпратя формула, с помощта на която всеки човек ще може да понася студа за кратко време без увреждания. Обещавам ви. Сега се свържете с хората си.

Джордж Джаспър Арлингтън изглеждаше обнадежден, но и уплашен — може би от онова нещо, което допреди малко бе държал докторът.

 

 

След четири часа на главния космопорт доктор Матусал приключваше указанията към заминаващите екипажи. Те бяха истински астронавти и познаваха добре галактиката. Изслушваха почтително заповедите на Воина на светлината, боядисваха скафандрите и шлемовете си според указанията му, оборудваха кабините си според неговите инструкции и след това започнаха да товарят станалите изведнъж хрисими роби.

В полумрака на подземните хангари, минути преди първият кораб да изсвисти към свободата на открития космос — разбира се, към Сириус Шестдесет и осем — докторът кимна на цитв.

Древният посегна да стисне ръката му, но той я дръпна предпазливо и се усмихна през визьора на шлема си.

— Ние сме благодарни — каза древният. — Ти, Воине на светлината, ни освободи и ние ще ти издигнем олтар, за да знае целият ни народ. Към теб ще отправяме молитви, като към всеки от нашите богове. Ти ни освободи.

Доктор Матусал се засмя и извади от чантата си яркожълт сертификат, изработен от атлаз, който щеше да се запази непокътнат за вечни времена. В него се казваше:

„Карантина!

До всички космически пътешественици, всички капитани на кораби, генерали на армии, министри на правителства, принцове, царе и всякакви владетели.

Планета Сириус Шестдесет и осем е поставена под непрекъсната карантина за вечни времена и никой жител на тази планета не може да я напуска по какъвто и да било повод или причина вовеки веков.

Със собствената си ръка и печат, под зорката грижа на Господа, с цялата власт, която ми е дадена, освидетелствам настоящата моя заповед аз,

ДМ

Воин на светлината.“

— Поставете това в свято ковчеже — каза докторът, след като обясни съдържанието му. — Пазете го на свято място и за друго да не ви е грижа. И го показвайте на всички, които дойдат при вас и се заблудят от външната ви прилика с човеците, и си помислят, че можете да бъдете роби. Никой няма да го наруши, защото хората, които завладяват космоса, не са онези, които обитават дребните планети. Те знаят. Е, сбогом. Бог да ви благослови.

Древният хвана диплата на пелерината му и я целуна. След това, стиснал здраво сертификата, пръв се качи на кораба.

Шест минути по-късно космопортът беше опразнен и робите си бяха заминали.

Но работата на доктора все още не беше приключила и цели шестдесет изтощителни часа той продължи да се труди над обитателите на подземния град, които бяха влизали макар и в непряк досег с робите. За щастие, не му отне много време да коригира с подходящо облъчване възможните последствия от този контакт.

 

 

Джордж Джаспър Арлингтън, застанал на широките стълби, където се намираше импровизираният лазарет, гледаше доктора с възхищение.

— Досега не бях срещал някое от вашите момчета — каза Арлингтън. — Бях се май заблудил. Помислих си, че сте просто едно хлапе, макар да бях чувал много за Воините на светлината. Сигурно ви взимат много млади.

— Така е — отвърна доктор Матусал. Наистина беше млад. Само на седемстотин земни години.

— Не можете ли да ми кажете нещо повече. Какъв беше проблемът?

— Защо не — рече докторът. — След като вече си отидоха. Робството е противно нещо. Скъпо нещо. И най-евтиният роб струва твърде много от гледна точка на достойнството и приличието. Хората са създадени за по-добри дела, отколкото да поробват други. Вие ще развиете своята индустрия по по-добър начин, сигурен съм.

— О, разбира се. Идеята ви беше страхотна. Но няма ли все пак да ми кажете какъв беше проблемът?

— Защо не — каза докторът. — Въпрос на метаболизъм. Не всички същества, знаете, имат един и същ метаболизъм. Движат се с различни видове гориво. Из галактиките сме срещали поне петдесет различни видове гориво, използвани от растения, животни и разумни същества. Моят човек тук, колкото и да е странно, я кара на гипс. Други се хранят със силиций. Ние с вас, така се е случило, преживяваме с въглерод, който в края на краищата е твърде специфичен елемент. Просто Земята е започнала по този начин. Вашите роби си имат свой начин. Разбрах го веднага щом видях излекувания рак.

— Излекуван?

— Да. Само че жената беше излекувана прекалено добре.

— Не разбирам.

— Ами — каза доктор Матусал — ще разбереш. И все пак имаше предостатъчно основания народът куфра да не бъде избиван, нито пък да остава тук.

— Защо?

— Ами, техният метаболизъм се оказа твърде ефикасен, което обяснява голямото им тегло и отличната физическа форма, а също така тяхната издръжливост и явната липса на необходимост да се хранят често. Те — поясни докторът — се хранят с плутоний.

— Плу… плу… О, Боже!

— На тяхната планета, която е съвсем близо до близнаците Сириус, всички елементи са от по-горната скала, а плутоният е въглеродът от по-горната скала на химическата таблица. Тъй че, както разбирате, вие не можехте да ги застреляте или да ги заровите в масови гробища. Те наистина бяха твърде скъпи роби.

С глас, в който се долавяше спотаена почит, Арлингтън попита:

— Мога ли да ви се отблагодаря с нещо?

— Нищо — отвърна доктор Матусал. — Ах, да! Тук имате мизарски мускус. Можете да ми дадете малко за една приятелка.

Ето как госпожица Роджърс се снабди с цяла туба мизарски мускус и ето защо Воините на светлината, скитащи през хиляди галактики, и до ден-днешен притежават правото да забраняват транспортирането на роби от където и да било до където и да било, макар с цената на онези малки прийоми, с чиято помощ успяват да превъзмогват дори собствените си най-капризни закони.

Бележки

[1] „Език на пространството“ — междупланетен език, наложен от Човечеството след колонизирането на Галактиката. — Б.пр. ↑