Робърт Силвърбърг
Предговор

Беше есента на 1947 година — десетата година от Златния век на „Зашеметяваща научна фантастика“ на Дж. Камбъл, списанието, което реформира и преобрази научната фантастика в съвременния й вид. Камбъл, поел поста главен редактор едва на 27-годишна възраст през октомври 1937-а, за година-две беше успял да изхвърли писателите от старата гвардия, които доминираха дотогава, и бе привлякъл интелигентни и талантливи новаци: хора като Робърт Хайнлайн, Айзък Азимов, Рон Хабърд, А. Е. ван Вогт, Л. Спрейг де Камп, Тиодор Стърджън, Фриц Лайбер, Лестер дел Рей. Те, заедно с неколцината останали ветерани като Джак Уилямсън и Клифърд Саймък, започнаха да пишат за Камбъл революционно нов вид научна фантастика, буйна и пенлива по стил, жива, свежа и често безпардонна по отношение на тема, интрига и персонажи. Читателите я обичаха. ЗНФ беше мястото, където се печатаха най-добрите неща. Много от тях днес са класика, преиздават се вече половин век. Както списанието, така и неговият издател се превърнаха в обект на преклонение и почит от страна на читателската аудитория и на самите писатели.

През 1947 година абсолютното владичество на Камбъл и ЗНФ беше в своя зенит. Идеха нови списания, нови издатели и нови автори. Но имената на Азимов, Уилямсън, ван Вогт, Стърджън и Саймък все още можеха да се срещнат по съдържанията на авторитетните списания за научна фантастика.

Л. Рон Хабърд също се беше завърнал.

През 1938-а, двадесет и седем годишен, няколко месеца по-млад от самия Камбъл, той вече се бе утвърдил като автор на милиони публикувани думи фантастика. Скоро Хабърд се превърна във водеща фигура на ЗНФ от 40-те, както и на неговия краткотраен, но изтъкнат партньор в научнофантастичния жанр, „Непознатото“, с разкази и новели като „Скитникът“ (1938), „Роби на съня“ (1939), „Последно затъмнение“ (1940), „Страх“ (1940), „Случаят с приятелския труп“ (1941) и „Нашествениците“ (1942). Но Хабърд трябваше да замине на фронта и приносът му за списанията на Камбъл секна за няколко години.

Популярността на Хабърд сред читателите в първите години от Златния век на Камбъл беше огромна. Няма по-добро доказателство за това от писмото на един млад читател, публикувано през 1940 г., в което той изброява десетте най-добри според него научнофантастични произведения за 1939 година. Три от тях, „Последното приключение“, „Върколак“ и „Роби на съня“, принадлежаха на перото на Хабърд. (Името на младия читател беше Айзък Азимов и скоро той самият щеше да допринесе за разцвета на Златния век на Камбъл). Така че когато Хабърд най-после се завърна на страниците на ЗНФ през август 1947-а — с мрачната трилогия за света след атомната война „Все още не е краят“, читателският отзив бе повече от възторжен.

Но завръщането на Хабърд в попрището на фантастиката донесе много повече от онова, което читателите можеха да очакват. Още докато „Все още не е краят“ се публикуваше, Камбъл им предложи началото на друго мащабно начинание на Хабърд — първото от серията жизнерадостни приключения под псевдонима Рене Лафайет. Озаглавено „Доктор Матусал“^[1], то се появи в октомврийския брой на ЗНФ заедно с последната част от романа на Хабърд…

„Доктор Матусал“ — първият от седемте галактически подвига в книгата, която държите в ръцете си — е занимателно приключение, своеобразна реминисценция от по-ранното творчество на Хабърд в областта на уестърна. Чаровен, загадъчен млад лекар и неговият смешен, но твърде полезен партньор идват в града, за да оправят нещата. Лошите мошеници са разработили измамна система за разпродажба на земя подхвърляйки мълвата, че скоро оттук ще мине железопътна линия и всички в града изведнъж ще забогатеят. Но това разбира се, е лъжа и грижата на младия доктор и неговия спътник е да разгромят злодеите и да оправят нещата.

Читателите бяха възхитени. Ежемесечната рубрика на Камбъл за читателски отзиви класира разказа като най-доброто четиво за октомври. Дори финалът на „Все още не е краят“, подписан с истинското име на Хабърд, бе поставен на второ място. Самият Камбъл отбелязва, че той лично би определил разказа „по-скоро като забавен, отколкото като образец на интелигентна фантастика, но неговото място в класацията доказва, че всякакъв род научна фантастика, стига да е написана талантливо, може да заеме първо място!“

Само месец след своя дебют доктор Матусал се завърна в „Скъпите роби“ в ноемврийския брой. Отново радушна класация в читателската рубрика — и нямаше никакъв спор, че поредицата е тръгнала успешно и че читателите от онази епоха — самият аз бях един от тях — очакват с нетърпение следващия епизод.

Не им се наложи да чакат дълго. Доктор Матусал се появи пак в мартенския брой на 1948 г. в „Лудостта на Нейно величество“. Четвъртият разказ от поредицата — „Големият въздушен монопол“ — се появи през септември. Априлският брой на 1949 г. донесе „Чума“, превърнала сериала в топзаглавие на списанието. Два месеца по-късно се появи „Стабилна инвестиция“. (Камбъл, обявявайки предстоящото излизане на разказа в предишния брой, коментира: „Има една серия, чийто постоянен герой съвсем нехайно, откровено и директно е обявен за безсмъртен. Няма да срещнете често автор, който би го допуснал.“) А през януари бе публикуван „Доктор мама Матусал“, седмият разказ от поредицата.

И тук поредицата свърши. Щяха да минат много години, преди Хабърд отново да пропише фантастика.

„Доктор Матусал“ — седемте разказа, събрани тук, е най-гениалната книга на Хабърд. Пред нас са симпатични, свръхестествени събития, описани с широк и буен замах. Докторът, след три часа изкусна пластична хирургия, премахва здраво окопалата се тирания и възстановява социалния баланс на цял един свят. Космически пирати, зли феодали отмъстителни кралици, подли магнати, които превръщат въздуха в пазарна стока нищо не е прекалено дивашко прекалено крайно за вездесъщия Хабърд. Безсмъртният му (но човешки и понякога уязвим) супергерой и неговият кисел и свадлив спътник просто са предопределени да успяват във всяко свое начинание и ключовият въпрос не е дали, а как точно ще съкрушат злодея и ще поправят щетите, които той е нанесъл.

След всичко казано обаче ще е погрешно да принизяваме тези седем разказа до нивото на лековата литература, нахвърляна от перото на един велик писател на научна фантастика, изпаднал в шеговито настроение. Техният стил се корени в техниката на списанията от онези години, предшестващи кабелната телевизия и жълтата, розовата и т.н. литература. Но това беше валидно за всичко, публикувано от Камбъл в онази епоха, и тъкмо то носеше огромно удоволствие на милионите читатели. Най-добрите писатели по онова време бяха истински майстори в изкуството на разказа.

Действието в разказите за Матусал е бързо и пищно. Изобретателността е неудържима и главозамайваща. На всяка страница се долавя енергично работещият ум на един проницателен и опитен разказвач.

И макар днес медицинските техники на доктор Матусал да изглеждат като магия, бих ви припомнил известната сентенция на Артър Кенет Кларк, че колкото по-надалече се вглеждаме в бъдещето, толкова повече науката ще ни прилича на магия. Доктор Матусал е на деветстотин години — дипломирал се е в института „Джон Хопкинс“ през 1946-а, — а изглежда на двадесет и пет. Но кой би могъл да твърди, че днешните хора няма да доживеят деветстотин години и да кръстосват космическите магистрали? Може и да не е вероятно, но поне е допустимо. И във всеки случай е забавно да си го представи човек.

Тези разкази доставят ведра наслада. И ни карат да се замислим за някои неща. Както подчертава Алва Роджърс в своя „Реквием за ЗНФ“, това класическо документално изследване за великото списание на Камбъл, „Историите за доктор Матусал носеха неизмеримо удоволствие. В тях нямаше нищо претенциозно, бяха изпълнени с въодушевяващ екшън, с колоритни герои, пищно подправени с хумор. И все пак, под всичко това, съдържаха някои сериозни умозрителни идеи за възможния ход на организираната медицина в Бъдещето и една твърде интригуваща картина на медицинския напредък.“ Да, наистина обожавани в своето време разкази, наситени с усет към Чудото.

Ето ги отново — да радват, възхищават и изненадват своите нови читатели.