Алистър Маклейн
Крайцерът „Юлисис“ (16)

Глава шестнадесета
Събота през нощта

Ричард Валери бе мъртъв. Той умря безутешен, измъчван от мисълта, че изоставя екипажа на Юлисис, че го оставя без капитан. Но това не продължи много и раздялата им не бе за дълго. Преди изгрев стотици мъже от крайцерите, ескадрените миноносци и търговските кораби също загинаха. И не загинаха, както се опасяваше той, от оръдията на Тирпиц (още един тъжен паралел с PQ17, защото Тирпиц не бе излязъл от Алта Фиорд). Те загинаха най-вече от това, че времето се промени.

Ричард Валери бе мъртъв и с неговата смърт сред екипажа на Юлисис настъпиха дълбоки промени. Със смъртта на Валери умряха и много неща, защото той отнесе тези неща със себе си. Той отнесе със себе си храбростта, добротата, вниманието, непоколебимата вяра, безграничното търпение и умението да се разбират хората — качества, които притежаваше единствено той. А сега тези неща си бяха отишли, Юлисис осиротя без тях, но това нямаше значение. На матросите от Юлисис не им беше вече потребна храброст с всичките й атрибути, защото те вече не се страхуваха. Валери бе мъртъв, а те не съзнаваха колко дълбоко бяха обичали и уважавали този благороден човек и го разбраха едва когато той си отиде. Те разбраха, че нещо прекрасно, че нещо, превърнало се в неделима част от техните мисли и спомени, нещо безкрайно красиво и добро си бе отишло завинаги и че те никога нямаше да го срещнат пак, и бяха обезумели от скръб. А на война няма по-страшен противник от обезумелия от скръб човек. Благоразумие, предпазливост, страх и болка — всичките тези неща не съществуват за обезумелия от скръб човек. Той живее само за да се хвърля сляпо срещу врага и да унищожава, ако успее, онези, които му бяха причинили тази скръб. Правилно или не, моряците от Юлисис не обвиняваха никой друг за смъртта на капитана си освен врага. Оставаше им само скръбта и тяхната сляпа ненавист. Кретащи призраци бе ги нарекъл навремето Никълс и както никога досега моряците на Юлисис приличаха на кретащи призраци, които се влачеха неуморно и непрестанно бродеха по отрупаните със сняг и лед палуби, призраци, които живееха само за да мъстят.

Времето се промени точно преди края на средната вахта. Вълнението не падна — конвой FR77 продължаваше както и преди да се бори с огромните вълни от север и трупаше нови пластове искрящ лед по своите натежали носове. Но вятърът внезапно падна, а едновременно с това утихна и снежната виелица — последните валма от черни тежки облаци се стопиха на юг. Около четири часа небето бе съвсем чисто.

Тази нощ нямаше луна, но светеха звездите — ярки, едри и мразовити като ледения вятър, който духаше от север.

И тогава небето постепенно започна да се променя. Първоначално това бе едва забележимо сияние по ръба на хоризонта, бавно то се превърна в пулсираща светлина, която започна да се разстила и се изкачи плавно на хоризонта, като с всяка минута пълзеше все по-високо на юг. Скоро редом с пулсиращия светъл пояс се появиха други преливащи в най-нежни пастелни тонове от синьо, зелено и лилаво, но най-ярко се открояваше белият цвят. И непрекъснато тези пъстроцветни светли ленти се вдигаха все по-нависоко и ставаха все по-ярки и по-наситени, докато най-сетне една огромна бяла ивица увисна високо над конвоя, простряла се от хоризонт до хоризонт… Това бе северното сияние, удивително красива гледка по всяко време, а тази нощ — особено ненадмината. Долу, на фона на черните бурии вълни, в осветените кораби, матросите от конвой FR77 наблюдаваха северното сияние и го ненавиждаха.

 

 

На мостика на Юлисис Крайслер — Крайслер, който имаше безупречно зрение и свръхчувствителен слух — бе първият, който го чу. Скоро го чуха и всички останали — далечния рев на приближаващ се от юг „кондор“. След малко те престанаха да го чуват, но едва породила се, внезапната надежда угасна. Вече не можеше да има съмнение — това бе „фоке вулф“, който набираше пределна височина. Старши офицерът се обърна уморено към Карингтън.

— Това май е „Чарли“ — рече той мрачно. — Откри ни копелето. Сигурно вече се е обадил по радиото в Алта Фиорд и се обзалагам сто към едно на каквото пожелаете, че ще пусне осветителен снаряд от височина 3500 метра. И този снаряд ще се вижда от петдесет мили.

— Парите си остават ваши — отвърна първият офицер. — Никога не се обзалагам за неща, които са в кърпа вързани… И лека-полека облогът ще се вдигне на две към хиляда, че осветителните снаряди ще бъдат няколко.

— Точно така — кимна Търнър. — Щурман, според вашите изчисления за колко време може да се стигне от Алта Фиорд дотук?

— За самолет, който лети с 200 възла — за малко повече от час — отвърна спокойно Мъхнатия. Неговата самонадеяност се бе стопила — след смъртта на Валери той бе станал мрачен и неразговорлив.

— За един час! — възкликна Карингтън. — Тогава те наистина ще дойдат. Мили боже — продължи той смаяно, — те наистина са тръгнали да ни довършат. Никога досега не сме били бомбардирани нощем. Никога досега не ни е преследвал Тирпиц. Никога не…

— Тирпиц — прекъсна го Търнър. — Къде, по дяволите, се бави този проклет кораб? Той отдавна трябваше да ни настигне. Разбирам, че е тъмно, а и ние променихме курса — добави той, като забеляза, че Карингтън иска да възрази, — но един отряд от бързи ескадрени миноносци отдавна трябваше да ни открие. Престън! — той млъкна и заговори рязко на старши сигналиста. — Отваряйте си очите, човече! От онзи кораб ни сигнализират.

— Извинете, сър. — Сигналистът, който се олюляваше на краката си от умора, вдигна сигналния прожектор и затрака, за да потвърди приетото. Светлинката от търговския кораб отново замига гневно.

— „Напречно счупване на фундамента на машината — разчете Престън. — Повредата сериозна — налага се да намалим ход.“

— Прието — рече кратко Търнър. — Кой е този кораб, Престън?

— Охайо Фрайтън, сър.

— Онзи ли, който отнесе едно торпедо преди два дни?

— Точно той, сър.

— Сигнализирайте: „Необходимо да се запази скоростта и строят.“ — Търнър изруга. — Намерили да избират време за авария в машината… Щурман, колко часа остават до срещата с ескадрата?

— Точно шест часа, сър.

— Шест часа! — Търнър присви устни. — Точно след шест часа… може би! — добави той мрачно.

— Може би? — изсумтя Карингтън.

— Да, може би — потвърди Търнър. — Зависи изцяло от времето. Главнокомандуващият няма да рискува такива големи бойни единици да доближат брега, без да имат въздушно прикритие срещу евентуална самолетна атака. И ако питате мен, именно поради тази причина и Тирпиц не се е появил още — някоя бродеща подводница му е предала, че нашите самолетоносачи се приближават откъм юг. Той ще чака да се подобри времето… Какво отговарят, Престън?

Сигналният прожектор на Охайо примигна няколко пъти и угасна.

— „Намаляването на хода наложително — повтори Престън. — Повредата сериозна. Намаляваме ход.“

— И наистина намаляват ход — рече спокойно Карингтън. Той вдигна поглед към Търнър, към сериозното му лице и потъмнели очи и разбра, че и двамата са си помислили едно и също нещо. — Той е обречен, сър. С него е свършено. Освен ако…

— Освен ако какво? — попита с дрезгав глас Търнър. — Освен ако не му оставим охрана, така ли? Каква охрана да му оставим, първи? Вайкинг ли — единствения боеспособен кораб, който имаме? — Той поклати замислено глава. — Доброто е добро, когато се разпределя между повече хора — така трябва да бъде. Те ще разберат. Престън, сигнализирайте: „За съжаление не можем да ви оставим охрана. Уведомете колко време ви е необходимо за ремонта?“

Осветителният снаряд избухна, преди Престън да успее да хване дръжката на сигналния прожектор. Избухна над самия конвой FR77. Бе трудно да се прецени височината — вероятно на около 2000 — 2500 метра; на тази височина той представляваше само една малка светла точица на фона на величествено извисилото се над тях северно сияние. Но снарядът падаше все по-бързо и светеше все по-ярко, а парашутът, ако изобщо имаше такъв, само стабилизираше полета му.

Бръмченето на високоговорителя от радиостанцията се сля с тракането на сигналния прожектор.

— Мостик от радиостанцията. Мостик от радиостанцията. Радиограма от Сиръс. „Трима от спасените умряха. Мнозина тежко ранени умират. Спешно необходима медицинска помощ, повтарям, спешно.“ — Високоговорителят замлъкна тъкмо когато от Охайо започнаха да сигнализират в отговор.

— Изпратете да повикат лейтенант Никълс — нареди Търнър. — Помолете го незабавно да се яви на мостика.

Карингтън втренчи поглед в тъмните страшни вълни с гребени от бяла пяна, в които тежко се забиваше носът на Юлисис.

— Ще рискувате ли, сър?

— Налага се. Вие бихте постъпили по същия начин, първи… Какво отговарят от Охайо, Престън?

— „Всичко ясно. Прекалено много работа си имаме, че да се грижим и за охрана. Ще ви догоним. Au revoir!“

— „Ще ви догоним. Au revoir“ — повтори тихо Търнър. — Много добре им е известно, че това е опашата лъжа. Господи! — избухна той. — Нека някой само да ми каже, че янките не са нахални — ще му размажа физиономията. Престън, сигнализирайте: „Au revoir! На добър час!“… Първи, чувствувам се като убиец. — Той потърка с ръка челото си и кимна към укритието, където Валери бе положен пристегнат с ремъци върху дивана. — Месеци наред му се е налагало да взема такива решения. Не е чудно, че… — Той млъкна, като чу проскърцването на вратата.

— Вие ли сте, Никълс? За вас има една работа, момчето ми. Не мога да ви понасям вас, медиците, да се шляете без работа по цял ден. — Търнър вдигна ръка. — Добре, добре — засмя се той. — Знам, знам… Как са нещата на медицинския фронт? — продължи със сериозен тон.

— Правим всичко, което е по силите ни, сър. За нас не бе останала кой знае колко работа — отвърна тихо Никълс. Лицето му бе изпито и по старчески набръчкано. — Но не достигат медикаменти. Почти не останаха превръзки. Нямаме вече и упойка — ако изключим запасите, които се намират в чантата за първа помощ. Но началникът на медицинската служба не разрешава да се пипат.

— Ясно, ясно — промърмори Търнър. — А вие как се чувствувате, момко?

— Отвратително.

— И така изглеждате — рече откровено Търнър. — Никълс, ужасно съжалявам, момчето ми… но искам да ви прехвърля на Сиръс.

— Слушам, сър. — В гласа му нямаше изненада — не бе трудно да се досети за какво го вика старши офицерът. — Веднага ли?

Търнър мълчаливо кимна. Лицето му, строгите остри черти, гъстите вежди и хлътналите очи сега ясно изпъкваха на фона на усилващата се светлина от падащия снаряд. Такова лице се помни, помисли си Никълс.

— Какво мога да взема със себе си, сър?

— Само лекарската чанта. Нищо повече. Няма да пътувате със спален вагон, момко.

— Мога ли да взема фотоапарата и филмите си?

— Добре — усмихна се леко Търнър. — Очаквате с нетърпение да заснемете последните мигове на Юлисис, а?… Не забравяйте, че Сиръс пропуска като решето. Щурман, свържете се с радиостанцията. Да предадат на Сиръс да застане на борд и да се приготвят да приемат доктора в спасителен чувал.

Вратата отново изскърца. Търнър се вгледа в едрия мъж, който, залитайки от умора, се приближи до компасната площадка. Брукс, както и всеки член на екипажа, едва се държеше на краката си, но сините му очи както винаги блестяха.

— Моите агенти са навсякъде — заяви той. — Замисляте да прехвърлите младия Джони на Сиръс, така ли?

— Съжалявам, старче — извини се Търнър. — Изглежда, нещата на Сиръс отиват съвсем на зле.

— Ясно. — Брукс потрепера. Може би причина за това бе тънкото като погребална песен свистене на вятъра в такелажа или просто самият леден вятър. Той отново потрепера и вдигна очи нагоре към падащия осветителен снаряд. — Красиво, много красиво — измърмори той. — В чия чест са тези фойерверки?

— Очакваме гости — усмихна се накриво Търнър. — Това е древен обичай, Сократе, видят ли светлина в прозорчето, непременно ще се отбият. — Той рязко изопна шия, после се отпусна и лицето му стана неподвижно, сякаш изсечено от гранит. — Простете, сгреших — промърмори той. — Гостите са вече тук.

Последните му думи бяха удавени в грохота на мощна експлозия. Търнър очакваше това — той видя тънкото острие на огнения стълб, който се издигаше към небето точно от мостика на Охайо Фрайтър. Тътенът бе стигнал до тях за пет-шест секунди — Охайо вече се намираше на около миля от тях откъм десния борд, но все още се виждаше ясно огрят от северното сияние — северното сияние го беше предало на една подводница.

Охайо Фрайтър не се задържа дълго на повърхността. След експлозията не последва нито дим, нито пламък, нито звук. Но гръбнакът му сигурно бе пречупен, дъното раздрано, а той караше на борда си само танкове и амуниции. В гибелта му имаше някакво удивително достойнство — той потъна бързо и тихо, без излишен шум. Потъна за три минути.

Не друг, а Търнър наруши най-сетне тягостното мълчание. Той извърна лице, което в заревото на осветителния снаряд в никакъв случай не представляваше приятна гледка…

— Au revoir! — промълви той. — Au revoir — това ни казаха на прощаване… — Той тръсна гневно глава и докосна Мъхнатия по лакътя. — Свържете се с радиостанцията — заповяда рязко. — Да предадат на Вайкинг да се лепне за тази подводница и да не я изпуска, докато не се измъкнем.

— Кога ще свърши всичко това? — лицето на Брукс бе спокойно и мрачно в дрезгавината.

— Бог знае! Как ненавиждам тези гадни убийци! — изръмжа Търнър. — Знам, знам, и ние вършим същото… Но само ми дайте нещо, което мога да видя, нещо, с което мога да се бия, нещо…

— Ще имате възможност да видите Тирпиц, не се тревожете — прекъсна го Карингтън деловито. — Според всички данни той е доста големичък.

Търнър го погледна и неочаквано се усмихна. Той го тупна по рамото, после изви назад глава и се загледа в трептящата красота на небето. Попита се кога ли щяха да спуснат следващия осветителен снаряд.

— Ще ти се намери ли една свободна минута, Джони? — попита тихо Мъхнатия. — Бих искал да поговоря с теб.

— Разбира се — погледна го с недоумение Никълс. — Разбира се, не една, даже десет — докато Сиръс се приближи. Какво се е случило, Анди?

— Една секунда — Мъхнатия отиде до старшия офицер. — Разрешете ми да отида до щурманската рубка, сър.

— Проверете дали сте си взели кибрит — усмихна се Търнър. — Разрешавам. Отивайте.

Мъхнатия се усмихна леко и не каза нищо. Той улови Никълс под ръка, отведе го в щурманската рубка, запали лампата и извади цигарите си. Наблюдаваше как Никълс докосна с връхчето на цигарата си трептящия пламък.

— Да ти призная ли нещо, Джони — заговори той рязко. — Мисля си, че в жилите ми сигурно тече нещо шотландско.

— Какво имаш предвид — уиски или кръв? — попита Джони. — Ако смяташ, че е кръв — избий тази мисъл от главата си.

— Чувствувам се… обречен. Тази вечер се чувствувам като обречен на смърт, Джони. — Мъхнатия дори не бе разбрал, че го прекъснаха. Той потрепера. — Не знам защо. Никога не съм изпитвал такова чувство.

— А, глупости. Лошо храносмилане, момчето ми… — рече закачливо Никълс. Но се почувствува страшно неловко.

— Този път няма да ми се размине — леко усмихнат, Карпентър поклати глава. — Освен това от два дни не съм хапвал нищо. Аз съм на края на силите си, Джони. — Никълс неволно се развълнува. Преживявания, тъга, строгост — тези неща бяха напълно чужди на Анди.

— Ние няма да се видим повече — продължи тихо Мъхнатия. — Ще ми направиш ли една услуга, Джони?

— Я не се прави на глупак! — сряза го Никълс. — Защо, по дяволите…?

— Вземи това със себе си. — Мъхнатия извади лист хартия и го пъхна в ръцете на Никълс. — Чете ли се?

— Чете се. — Никълс бе усмирил гнева си. — Добре де, чете се. — На листа бяха написани името и адресът в Съри на някакво момиче. — Ето как се казвала тя — рече той тихо. — Хуанита… Хуанита — прочете внимателно испанското име. — Любимата ми песен и любимото ми име — промълви Никълс.

— Наистина ли? — попита трепетно Мъхнатия. — Наистина ли? И моите, Джони. — Той замълча. — Ако евентуално… да де, ако стане нещо… ти, ти ще отидеш ли при нея, Джони?

— Какви ми ги дрънкаш, човече? — Смути се Никълс и на шега го блъсна в гърдите. — Ами че ти с този костюм би могъл да преплуваш оттук до Мурманск. Сам си го казвал стотици пъти.

Мъхнатия се усмихна. Усмивката му бе малко тъжна.

— Така е, така е, признавам… е, ще отидеш ли, Джони?

— Да, дявол да го вземе! — отряза го Никълс. — Ще отида! А крайно време е да отида на едно друго място. Да тръгваме! — Той изгаси лампата, дръпна вратата и се спря на прага. Бавно пристъпи назад в щурманската рубка, затвори вратата и светна лампата. Мъхнатия не бе и мръднал от мястото си и спокойно го гледаше.

— Извинявай, Анди — рече искрено Никълс. — Не знам какво ме накара да…

— За всичко е виновен неприятният ти характер — отвърна весело Мъхнатия. — Винаги си се дразнил, когато излизам прав аз, а не ти.

Никълс затаи дъх и затвори за миг очи. После протегна ръка.

— Всичко хубаво, Васко да Гама. — Той насила се усмихна. — И не се тревожи. Ще отида при нея, ако… ще отида при нея, обещавам ти! Хуанита… Но му мисли, ако те сваря там — продължи той заплашително. — Ще те…

— Благодаря, Джони. Много благодаря. — Мъхнатия бе почти щастлив. — На добър час, приятелю… Vaya con Dios^[1]. Тя винаги ми казваше това преди заминаване. Vaya con Dios.

Тридесет минути по-късно Никълс вече оперираше на борда на Сиръс.

 

 

Часът бе 04,45. Студът бе жесток, а от север духаше непрестанно лек вятър. Вълнението се усили — вълните бяха станали по-дълги, а черните бразди между тях — по-дълбоки и повреденият Сиръс, покрит с планини от лед, едва си пробиваше път. Небето бе все още ясно и неизказано чисто. Звездите отново заблестяха, тъй като северното сияние започваше да избледнява. Петият пореден осветителен снаряд се носеше неотклонно към повърхността на морето.

Именно в 04,45 те го чуха — далечния тътен на оръдейна стрелба от юг — може би само минута след като бяха видели ослепителните пламъци на хоризонта. Не беше трудно да си представи човек какво ставаше. Вайкинг, който продължаваше да преследва подводницата, безсилен да направи каквото и да било, сам бе атакуван. И атаката сигурно се бе оказала кратка, жестока и смъртоносна, защото стрелбата замлъкна скоро след като бе започнала. Радиостанцията на Вайкинг мълчеше зловещо. Така и никой не разбра какво се случи с този кораб, защото оцелели от неговия екипаж нямаше.

Едва бяха заглъхнали оръдията на Вайкинг, когато се чу ревът от моторите на „кондора“, който пикираше с форсирани докрай двигатели. В продължение на пет, може би десет секунди, които изглеждаха по-дълги, но не и достатъчно дълги, за да вземе на точен прицел някое от зенитните оръдия на конвоя, огромният „фоке вулф“ прелетя озарен от светлинния снаряд, който сам бе хвърлил, и изчезна. Зад него небето избухна в пламъци, по-ярки и по-болезнени за очите, отколкото лъчите на обедното слънце. Тези осветителни снаряди бяха толкова силни и така мощни, от тях така инстинктивно силно се свиваха зениците и така плътно се притваряха клепачите, че вражеските бомбардировачи навлязоха в осветения кръг и ги връхлетяха, преди някой да успее да проумее какво точно става. Времето и координацията между самолета разузнавач и бомбардировачите бяха изчислени безупречно.

В първата вълна имаше дванадесет самолета. Те не бяха съсредоточени върху определена цел като преди — всеки кораб бе атакуван от не повече от два самолета. Като ги наблюдаваше от мостика как пикират остро и се издигат нагоре, преди някое от оръдията на Юлисис да успее да открие огън, дъхът на Търнър секваше от изумление. В скоростта, начина на летене и силуета на тези самолети имаше нещо ужасно познато. Изведнъж той се досети — „хайнкели“! Велики боже! „Хайнкели 111S“. А Търнър знаеше, че именно тези „хайнкели“ носят онова оръжие, от което той се страхуваше най-много — планиращите бомби.

И тогава като по нечий знак всички оръдия на Юлисис откриха огън. Въздухът се изпълни с дим и смърдящия мирис на горящ кордит — грохотът бе неописуем. И най-неочаквано Търнър бе обзет от някаква дива, нелепа радост… Да вървят по дяволите с техните планиращи бомби, рече си той. Ето това беше война по негов вкус, а не игра на котка и мишка, сега можеше да застанеш лице с лице срещу враговете, да ги мразиш и да ги уважаваш за това, че се бият, както би трябвало да се бият честните, и да се развихриш с всички сили, за да ги унищожиш. А Търнър знаеше, че отдадеше ли му се възможност, екипажът на Юлисис щеше да унищожи врага. Не бе кой знае колко трудно да се направлява промяната, настъпила у хората му — да, сега това бяха негови хора — те повече не се интересуваха от себе си — бяха прекрачили границата на страха и бяха видели, че отвъд няма нищо, и те щяха да продължават да зареждат оръдията си и да дърпат спусъците им, докато не паднат поразени от врага.

Водещият „хайнкел“ бе улучен и най-странното бе, че го улучи снаряд от първа кърмова оръдейна кула — кулата на мъртвите морски пехотинци, кулата, която бе свалила „кондора“ и сега се обслужваше от непълен артилерийски разчет. Летящият зад него „хайнкел“ се издигна рязко нагоре, за да избегне разхвърчалите се парчета от корпуса и двигателите, след това пикира, прелетя като стрела на по-малко от сто метра пред носа на крайцера, рязко зави наляво и с пълна скорост се нахвърли отново върху Юлисис. Оръдията не бяха подготвени за такава маневра и трябваше да минат няколко безкрайни секунди, преди първото оръдие да открие огън — предостатъчно време за „хайнкела“ да пикира под ъгъл от 60°. Той хвърли бомба и направи рязък вираж, засипан от плътния огън на „йорликоните“ и скоростните автоматични оръдия. Като по чудо той успя да се спаси.

Планиращата бомба бе хвърлена високо, но недостатъчно. Отначало тя сякаш се поколеба, после стабилизира полета си, пикира и започна да планира през кълбящия се дим от оръдията, за да се забие накрая с оглушителен грохот, който разтърси Юлисис до кила и едва не спука тъпанчетата на хората по палубите.

На застаналия на мостика Търнър, който гледаше към кърмата, му се струваше, че Юлисис трудно ще оцелее след това попадение. Сам офицер торпедист в миналото и експерт по взривните вещества, той можеше да определи разрушителната сила на едно или друго взривно вещество, но никога досега не бе се оказвал в такава близост с толкова мощна и толкова разрушителна експлозия. И въпреки че той наистина се боеше от тези планиращи бомби, беше подценил тяхната мощ — ударът се бе оказал двойно, дори тройно по-силен от това, което бе очаквал.

Онова, което Търнър не знаеше, бе, че е чул не една, а две, почти слели се в едно експлозии. По някаква чудовищна случайност планиращата бомба бе попаднала право в тръбите на торпедния апарат от левия борд. Там бе останало само едно торпедо — с другите две бе изпратен на дъното Витура. Аматолът, взривното вещество в бойната глава, е обикновено изключително устойчив и инертен дори когато е подложен на много силни удари, но бомбата бе избухнала толкова близо и взривът й бе толкова мощен, че индуктивната детонация бе неизбежна.

Последствията от експлозията представляваха чудовищна гледка — бяха тежки, но не и съдбоносни. Обшивката по борда на Юлисис бе отпрана до самата водолиния, все едно че бе разрязана с гигантска отварачка за консерви. От тръбите на торпедния апарат нямаше и следа, по палубите зееха дупки, кожухът на комина бе разбит, а самият комин се бе килнал наляво под ъгъл от 15°, но основната част от взрива бе насочена назад към кърмата, така че взривната вълна почти изцяло отмина към морето, докато кухнята и трапезарията, и без това доста повредени, сега се превърнаха в бунище за старо желязо.

Преди да се слегне облакът от пепел и железни късове от експлозията, последните „хайнкели“ изчезнаха в далечината — те летяха ниско над самите вълни и правеха невероятни маневри, за да избягнат преследващите ги стотици трасиращи снаряди. После като по чудо изчезнаха, останаха само внезапната оглушителна тишина и заревото на догарящите пламъци, осветяващи облака, увиснал като саван над Юлисис, както и кълбящият се дим от разбития Стърлинг и танкера, чиято надстройка бе отнесена. Но нито един от корабите на конвой FR77 не бе се стъписал или спрял, при това бяха унищожени пет „хайнкела“. Скъпо платена победа, помисли си Търнър, ако това можеше да се нарече победа, но той знаеше, че „хайнкелите“ ще се върнат отново. Не бе трудно да си представи човек яростта и наранената гордост на немското върховно командуване в Норвегия. Доколкото бе известно на Търнър, нито един от руските конвои не бе минавал така близо до брега.

 

 

Райли изпъна изтръпналия си крак, изпъна го предпазливо, за да не закачи огромния въртящ се вал. Внимателно сипа малко масло върху лагера, внимателно, за да не събуди главния механик Додсън, който бе потънал в сън между стената на тунела и рамото на Райли. Щом Райли се облегна назад, Додсън се размърда и отвори натежалите си залепнали клепачи.

— О, небеса! — възкликна той уморено. — Още ли сте тук, Райли? — За пръв път от часове насам някой от двамата проговаряше.

— И добре, че съм тук! — изръмжа Райли. Той кимна към лагера. — Бих казал, че е дяволски трудно да се прекара дотук пожарен шланг! — Райли знаеше, че това не е справедливо — двамата с Додсън се редуваха на половинчасови дежурства да смазват лагера. Но му се прииска да каже нещо — ставаше му все по-трудно да се държи грубо с главния механик.

Додсън се усмихна на себе си и нищо не каза. Накрая се окашля и измърмори равнодушно:

— Не мислите ли, че Тирпиц нещо се бави?

— Да, сър — на Райли му стана неловко. — Трябваше отдавна да е тук, дявол да го вземе.

— И него, и адмирал фон Тирпиц! — добави разсеяно Додсън. — Райли, защо не престанете с тези глупости?

Райли се навъси, но не каза нищо. Додсън въздъхна, после се оживи.

— Идете да донесете още малко кафе, Райли. Изгарям от жажда.

— Не — отвърна твърдо Райли — Вие идете!

— Една малка услуга, Райли — Додсън бе много любезен, — дяволски съм жаден!

— Е, добре! — Огромният огняр изруга и се изправи с мъка на крака. — Откъде да го взема?

— В машината има колкото искаш. Там има и студена вода, но аз не искам студена вода. — Додсън потрепери.

Райли взе термоса и с неуверена походка тръгна по тунела. Не бе направил и няколко крачки, когато Юлисис се разтърси от грохота на тежка експлозия. Те нямаха представа, че това бе началото на самолетното нападение.

Додсън се опря здраво на стената, видя, че Райли последва примера му, постоя така за миг и препъвайки се, хукна да бяга. Додсън си помисли, че в бягащата му фигура има нещо гротескно познато. Оръдията отново изтрещяха и фигурата се затича още по-бързо като обзет от паника гигантски рак… Паника, рече си Додсън, точно така, обзет от паника. Защо трябва да обвинявам горкия момък? В този тунел започнаха да ми се привиждат разни неща. Тунелът отново се разтърси, този път по-силно — това сигурно бе първа кърмова оръдейна кула — тя се намираше точно над тях. Не, аз не го обвинявам. И слава богу, че си отиде. Той се усмихна доволно. Няма да види повече приятелчето Райли. Додсън се облегна уморено на стената. Най-после сам, измърмори той на себе си в очакване на успокоението. Но то не идваше. Вместо него дойде самотата, чувството, че е изоставен, и някакво странно разочарование.

Райли се върна след минута. Върна се със същата рачешка походка, като носеше един голям термос и две чаши и ругаеше цветисто всеки път, когато се подхлъзнеше. Задъхан и безмълвен, той приседна до Додсън и си наля чаша димящо кафе.

— Защо, по дяволите, се върнахте? — попита с дрезгав глас Додсън. — Нямам никаква нужда от вас и…

— Поискахте кафе — прекъсна го грубо Райли. — Ето ви го! Пийте сега!

В този миг експлозията и вибрациите от експлозията в тръбите на торпедния апарат проехтяха зловещо в мрачния тунел. Взривната вълна блъсна силно двамата мъже един в друг. Цялата чаша кафе на Додсън се разля по крака му. Съзнанието му бе така уморено, а реакциите така забавени, че първата му мисъл бе колко студено беше и колко влажен бе този тунел. Разлятото кафе се бе просмукало през дрехите му, но той изобщо не почувствува горещата течност — краката му бяха вдървени, напълно безчувствени от коленете надолу. Той разтърси глава и вдигна поглед към Райли.

— Какво, за бога, беше това? Какво става? Не успяхте ли…?

— Нямам никаква представа. Изобщо не спрях да попитам. — Райли се протегна блажено и се зае да духа врялото кафе. Изведнъж му хрумна една радостна мисъл и по устните му разцъфтя щастлива усмивка, от която грозното му лице стана красиво.

— А може би това е Тирпиц! — каза той обнадежден.

 

 

Три пъти още през тази ужасна нощ немските ескадрили се вдигаха във въздуха от летището в Алта Фиорд и с курс север-северозапад поемаха в мразовитата арктическа нощ, над бушуващото море, за да търсят останките от конвой FR77. Това не представляваше за тях някаква трудност — „фоке вулф“ — „кондорът“, остана да кръжи над конвоя през цялата нощ независимо от всички опити да бъде свален. Той като че ли разполагаше с неограничен запас от осветителни снаряди и вероятно, не, почти сигурно, освен тях не носеше никакъв друг товар. И бомбардировачите трябваше само да се насочат към светлините от тези снаряди.

Първото нападение, започнало в 05,45, беше обикновена бомбена атака, проведена от височина 1000 метра. Атакуващите самолети приличаха на „дорнири“, но беше трудно да се определи със сигурност, защото летяха високо над три осветителни снаряда, които бавно се спускаха към водата. Като атака не беше резултатна и бе проведена без особен ентусиазъм. Това беше обяснимо — преградният огън бе много силен. Но имаше две преки попадения — първото в един търговски кораб, което отнесе по-голямата част от носовата му надстройка, и второто в Юлисис. Бомбата проби палубата на сигналния мостик, премина пред адмиралския приемен салон и се заби право в лазарета. Лазаретът бе претъпкан с тежко ранени и умиращи и за повечето от тях тази бомба дойде като божия милост, тъй като на Юлисис отдавна бяха свършили упойващите средства. Оцелели нямаше. Сред загиналите бяха торпедният офицер Маршъл, старши санитарят Джонсън, началникът на корабната полиция, който преди час бе получил лека рана от парче от тръбите на торпедния апарат, Бърджес, безпомощен в усмирителната си риза — той бе получил сътресение на мозъка през нощта на големия щорм и бе полудял, Браун, чието бедро бе раздробено от капака на люка към погреба на втора кърмова оръдейна кула, и Брайърли, който и бездруго умираше с разядени от мазута дробове. Брукс бе излязъл.

Същата експлозия бе разрушила и телефонната централа. С изключение на преките телефонни връзки между мостика и оръдейните кули и мостика и машината, както и проговорните тръби, всички останали свързочни линии на Юлисис бяха прекъснати.

Втората атака, която започна в 07,00 часа, бе проведена само от шест бомбардировача, отново „хайнкели“, натоварени с планиращи бомби. Очевидно изпълняващи строги заповеди, те не обърнаха внимание на търговските кораби, а съсредоточиха атаката си само върху крайцерите. Тази атака струваше скъпо на врага — останаха само два бомбардировача срещу едно-единствено попадение в Стърлинг, попадение, което за жалост извади от строя и двете му кърмови оръдия.

С кръвясали очи, безмълвен и гологлав на ледения вятър, Търнър крачеше по разбития мостик на Юлисис и се чудеше как Стърлинг продължава да се държи още над водата и да се отбранява с всички подръчни средства. А след това огледа своя кораб, който напомняше по-скоро плаваща грамада от усукана и стърчаща стомана, но грамада, която продължаваше да пори огромните вълни, и учудването му нарасна. Разбитите и горящи крайцери, разрушени до неузнаваемост, които всеки миг заплашваха да се разпаднат, не представляваха нищо ново за Търнър — той бе виждал Тринидад и Единбърг от охраната на руските конвои, разбити и смазани до смърт. Но никога не бе виждал кораби, които да са понесли такова нечовешко, убийствено наказание, както Юлисис и грохналият Стърлинг, и въпреки това да продължават да живеят. Никога не би допуснал, че такова нещо е възможно.

Третата атака започна малко преди разсъмване. Тя започна в сивия утринен полумрак; тя бе проведена с необикновена смелост и крайна решителност от петнадесет „хайнкела 111“, натоварени с планиращи бомби. И този път крайцерите бяха единствената й цел, но атаката най-вече бе насочена срещу Юлисис. Екипажът на Юлисис не отмина предизвикателството и не започна да проклина съдбата си, този странен и самоотвержен екипаж, тези кретащи призраци, които Никълс бе изоставил, посрещнаха с доволство, дори с радост врага, защото как би могъл човек да унищожи врага си, ако врагът не дойде при него? Страх, тревога, предчувствие за смърт — тези неща повече не съществуваха. Дом и род, семейства, съпруги и любими бяха думи, само думи — тези мисли докосваха човешкия разум и мигновено изчезваха, изпаряваха се, като че ли никога не ги е имало. „Предайте им — бе казал Валери, — че те са най-добрият екипаж, с който бог е дарявал някога капитан.“ Валери. Ето това имаше значение, както и онова, в което Валери вярваше, което бе самият Валери. И екипажът мъкнеше снарядите, зареждаше оръдията и дърпаше спусъците им, мъже, които не обръщаха внимание на нищо, забравили всекиго и всичко освен спомена за човека, който в предсмъртния си час ги бе помолил да му простят, че ги изоставя, освен твърдото убеждение, че те не могат да подведат Валери. Кретащи призраци, но въодушевени кретащи призраци, хора надрасли себе си, както често се случва с онези, които знаят каква ще е следващата им стъпка, стъпката, която неизбежно ще ги изведе на отсрещния скат на пропастта…

Първата част на атаката бе насочена срещу Стърлинг. Търнър видя двата „хайнкела“ да пикират — те по чудо се отърваха от тежкия ожесточен обстрел от упор. Бронебойните бомби със закъснител удариха Стърлинг в средата, малко по-ниско от главната палуба, и експлодираха дълбоко навътре в котелното и машинното отделение. Следващите три бомбардировача бяха посрещнати от автоматичните скорострелни оръдия — носовите оръдия се бяха смълчали. Търнър с ужас разбра какво се бе случило: експлозията бе прекъснала електрозахранването към оръдейните кули. Безпощадно, едва ли не презрително, бомбардировачите задушиха безсилната отбрана — всяка бомба попадаше в целта. Търнър видя, че Стърлинг бе смъртно ранен. Той отново бе обхванат от силни пламъци и се накрени на десния си борд.

Внезапно извисилият се рев на самолетните мотори накара Търнър да се обърне и да се погрижи за собствения си кораб. В първата вълна летяха пет „хайнкела“ — те нападаха от различна височина и под различни ъгли, за да разсеят зенитния огън, но всички се целеха в кърмовата част на Юлисис. Имаше толкова много дим и грохот, че Търнър успяваше да зърва само фрагменти от бой. По едно време изглеждаше, че въздухът е пълен с планиращи бомби и оглушителното стакато на немските оръдия и картечници. Една бомба избухна във въздуха точно пред задния комин, на няколко стъпки от него — смъртоносна вихрушка от стоманени късове помете лодъчната палуба и всички „йорликони“ и скорострелни оръдия замлъкнаха — разчетите им станаха жертва на шрапнелите и взривната вълна. Друга бомба проби горната палуба, мина през салона на механиците и превърна радиостанцията в развалина. Другите две, които улучиха крайцера, избухнаха по-високо и се забиха точно в кърмовата оръдейна палуба и първа кърмова оръдейна кула. Кулата се разцепи по цялата си дължина сякаш от гигантска секира, откърти се от фундамента и се сгромоляса върху кърмовата палуба.

Освен разчетите от лодъчната палуба и оръдейната кула само още един човек загуби живота си в този бой, но този човек бе наистина незаменим. Шрапнел от първата бомба проби бутилката със сгъстен въздух в торпедната работилница, а Хартли, човекът, който се бе превърнал в истинска опора за Юлисис, бе потърсил там убежище само няколко минути преди това…

Юлисис бе обвит от гъст облак черен дим — бе избухнал пожар в горивните танкове на Стърлинг. Никой не разбра какво се случи в следващите десет минути. Сред пушека, пламъците и страданията, които сякаш бяха излезли от преизподнята, хората се стремяха единствено да оцелеят. Неочаквано Юлисис излезе от облака и „хайнкелите“, освободили се вече от бомбения си товар, се нахвърлиха върху него, стреляйки с оръдия и картечници — освирепели вълци, погнали жертвата си и решили твърдо да я довършат. Но въпреки всичко тук-там от Юлисис стреляше по някое оръдие.

Точно под мостика например стреляше оръдие. Търнър рискува да хвърли един поглед надолу и видя как артилеристът стреляше своите трасиращи снаряди по пикиращия „хайнкел“. „Хайнкелът“ незабавно откри огън и Търнър отскочи назад, събаряйки Мъхнатия върху палубата. След това бомбардировачът отлетя, а оръдията млъкнаха. Търнър бавно се изправи на крака и погледна зад борда. Артилеристът бе мъртъв — дрехите му бяха станали на парцали.

Той чу стъпки зад гърба си и видя как едно слабо момче се покатери на ръба на мостика. За миг Търнър зърна бледото съсредоточено лице на Крайслер, който нито се беше усмихвал, нито беше разговарял, откакто бяха отворили вратата на хидролокаторното помещение. В същото време Търнър забеляза три „хайнкела“, които идваха към десния борд и се готвеха за нова атака.

— Слизайте долу, глупако! — изкрещя Търнър. — Да не би да сте решили да се самоубивате?

Крайслер го погледна с широко отворени недоумяващи очи; огледа се настрани и скочи върху площадката под крилото на мостика. Търнър се покачи до ръба на мостика и погледна надолу.

Като напрягаше цялата си крехка сила, Крайслер полагаше неимоверни усилия да измъкне убития артилерист от гнездото на „йорликона“. След цяла поредица от конвулсивни отчаяни напъни той някак си успя да го прехвърли над ръба на гнездото, положи го внимателно на палубата и се покатери в гнездото.

Търнър забеляза, че на ръката му нямаше ръкавица и че раздраната му длан кървеше; после с крайчеца на окото си мярна пламъците, които бълваха оръдията на „хайнкела“, и се хвърли назад.

Минаха секунда, две, три — три секунди, през които оръдейните снаряди и куршумите барабаняха по бронята на мостика — после сякаш насън той дочу как двустволният „йорликон“ откри огън. Момчето сигурно се бе въздържало да стреля до последния момент. „Йорликонът“ изстреля шест снаряда — само шест, но един огромен сив силует, обхванат от дим, се преметна над мостика, едва ли не на педя от главите им, отпра лявото крило на командната кула и се заби в морето от другия борд.

Крайслер продължаваше да седи в гнездото. Дясната му ръка притискаше лявото рамо, простреляно и смазано от шрапнел, като напразно се опитваше да спре бликащата артериална кръв. И когато следващият бомбардировач се нахвърли върху кораба, макар и дръпнал се назад, Търнър успя да забележи как окървавената ръка посяга отново към спусъка.

Проснал се върху скарите редом с Карингтън и Мъхнатия, Търнър удряше яростно с юмрук по палубата. Той си мислеше за Стар, човека, който бе виновен за всичко това, и го мразеше с омраза, каквато никога не би повярвал, че може да изпитва към някого. В този миг бе в състояние да го убие. Мислеше си за Крайслер, за разкъсаното му рамо и адските му болки в гнездото на „йорликона“, и за кафявите му очи, пълни с мъка и печал. Търнър се закле, че ако останеше жив, щеше да представи Крайслер за кръст „Виктория“. Внезапно стрелбата секна и един „хайнкел“ рязко се наклони надясно, а от двата му мотора се проточи дим.

Заедно с Мъхнатия Търнър бързо се изправи на крака и се наведе над ръба на мастика. Направи това, без да се огледа, и едва не загина. Куршумите на третия, последен „хайнкел“, а мостикът бе винаги любимата цел на врага, пропищяха покрай главата и раменете му и той усети как раздвижиха въздуха покрай бузите и косата му. После рязко се хвърли назад и се просна отново по цялата си дължина върху скарите. Тези скари се намираха само на инчове от очите му, но той не ги виждаше. Виждаше единствено образа на Крайслер и зейналата колкото мъжки юмрук рана на гърба му — момчето рухна напред и от тежестта на тялото му дулата на „йорликона“ гротескно се вирнаха нагоре. И двете дула продължиха да стрелят, докато магазините на оръдието не се изпразниха, защото пръстите на убитото момче все още стискаха спусъка.

Постепенно едно по едно оръдията на конвоя замлъкнаха, а ревът на самолетните мотори започна да заглъхва в далечината. Атаката бе свършила.

Търнър стана на крака, този път бавно и трудно. Погледна надолу от мостика към гнездото на „йорликона“ и се извърна — лицето му беше безжизнено.

Чу някой да кашля зад гърба му. Търнър се обърна и замря, свил длани в юмруци.

Мъхнатия, до когото бе коленичил безпомощно Карингтън, седеше безмълвно върху скарите с гръб, опрян в краката на адмиралския стол. От лявото бедро до дясното рамо, разсичайки избродираната на гърдите му буква „X“, минаваше прав тънък откос от кръгли дупчици, избродирани от картечницата на „хайнкела“.

Търнър стоеше като вкаменен. Изведнъж разбра, че на Мъхнатия му остават само още няколко секунди, почувствува, че всяко рязко движение от негова страна би скъсало тъничката нишка, на която все още се крепеше животът му.

Мъхнатия постепенно забеляза присъствието на Търнър, усети втренчения му поглед и с мъка повдигна глава. Ведрата синева на очите му бе вече потъмняла, а по бледите страни не бе останала капка кръв. Ръката му машинално опипа надупчения костюм.

— Съсипаха го! — прошепна той. — Напълно го съсипаха! — После шарещата му ръка се плъзна надолу с отворена длан и главата му клюмна върху гърдите. Вятърът разпиля ленената коса.