Неочакваната съдба, която щеше скоро да направи Портата покровителка на българската независимост,^[1] бе вече превърнала Цариград в прибежище за русофилите, които голямата политическа буря бе изхвърлила из отечеството им. Към края на октомври в турската столица бяха събрани почти всичките водители на бившата съединистическа партия: М. Маджаров, д-р Хаканов, С. Бобчев, Д. Юруков, Д. К. Попов и др. Озлобени от своето бягство, неподготвени от миналото си да чакат в изгнание тържеството на една идея, те пълнеха хотелите в Стамбул, кафенетата в Пера, чакалните на руското посолство, бюрата на вестниците и кулоарите на Баб’и-Алието със своите степания и с фантастичните разкази за ужасите в княжеството. Те представляваха България за страна, изпаднала в ръцете на разбойниците, за земя, в която не може вече да се диша, за ад и тропаха на всички врати, търсейки чужд господар, който да им бъде спасител. „Чух мнозина от тях — пишеше кореспондентът на Journal de Genève^[2] за тия български емигранти, — чух ги да изказват открито пожелания за възстановлението на Източна Румелия даже с помощта на турските щикове и при перспективата на една турска военна окупация поне за известно време.“

Неприличието на това поведение възмущаваше крайно всичките европейски дипломати в Цариград. Всички посолства се затвориха като по един мълчалив заговор за тия самозвани пълномощници, които вадеха отечеството си на търг пред Силите. Само Нелидов ги прие веднаж, но с голяма хладнина. Той се задоволи да им определи заплата — по 13 лири на месец — и вече не пожела да ги види: чувството му на руски патриот, подписът, на когото личеше под договора за Санстефанска България^[3], се бунтуваше срещу недостолепната врява, с която тия клиенти на Русия искаха помощта на турските войски.

Това неизказано, но тежко порицание, което падаше върху тях от всички страни, не усмири у емигрантите смелата ярост, разюздана в душата им от тяхното победно властолюбив: на 4 декември те се представиха пред великия везир и му подадоха прочутия в новата ни история „махзар“.^[4]

Когато печатът оповести малко по-късно тая постъпка на румелийските русофили, във всичките столици на Европа избухна голямо отвращение. Депутацията бе в тоя момент в Лондон и посред възторга на английското общество за борбата на българите тя трябваше да преживее и позора на тая новина. На 20 декември Стоилов пишеше на Начовича:

Приятелите ни негодуват за мемоара, подаден в Цариград от моаджирите.^[5] Не е ли възможно на основание на този мемоар да се подигне преследване против подписавшите го за предателство? Въобще общото мнение е в полза на строгост спрямо лицата, които се стараят да смущават постоянно порядъка и общата безопасност.

Освен големия шум, който направи в света като изменническо дело, мемоарът не предизвика никакво друго последствие. След като бе противостоял срещу силния натиск на руското посолство, великият везир не можеше да дигне поход срещу Регентството поради молбата на няколко бегълци, колкото тя и да бе ласкателна за честолюбието на Високата порта, която не бе виждала никога, щото едно християнско население да иска нейната намеса срещу родното си управление. Такова изкушение Кямил паша можеше да има най-малко сега, когато отношенията му с България бяха тъй тесни.

Тия отношения станаха още по-сърдечни, откакто Гадбан ефенди биде вдигнат от София.

Нахалството на Гадбана бе станало в последно време непоносимо за всички: лъжите му пред Портата и интригите му в София бяха създали едно положение, от което само неговото отзоваване можеше да донесе изход. Последният удар му нанесе една нота на Начовича до Портата в отговор на една телеграма от великия везир, в която той се позоваваше на лъжливите донесения на комисарството (5-и). Написана от Вериаца с много тъпка ирония, тази нота даваше за дейността на сириеца една хумористическа оценка, пълна със злост. Гадбан бе съобщил на Портата, че избирането на Мингрели не се считало от правителствените кръгове в София за съвсем невъзможно. На това нотата възразяваше:

Колкото се отнася до кандидатурата на Мингрелийския княз за българския престол, правителството в това отношение никога не е крило от императорския комисар своите впечатления. Ний казахме, че тази кандидатура е невъзможна, защото няма нито един българин, от която политическа партия и да е, който би се произнесъл в негова полза. Впрочем Гадбан ефенди трябва да е повече от всеки друг осведомен върху тоя въпрос, тъй като той се сношава с шефовете на всичките партии и се радва на тяхното доверие. Ето защо правителството не се съмнява никак, че императорският комисар за вакъфите ще да е дал на Високата порта най-точните сведения върху тоя предмет.

Гадбан бе докладвал, че от страна на хора от Регентството се водела агитация за възвръщането на Батенберга. Нотата отвръщаше:

Българското правителство се надява тъй също, че негово превъзходителство Гадбан ефенди ще да е осведомил твърде вярно негово височество великия везир върху въпроса за преизбирането на княз Александра. Императорският комисар постоянно е имал случай да се убеди, че освен няколко редактори на вестници никой сериозен човек в България не вярва, че връщането на бившия ни Господар в страната е възможно. Той е могъл толкова по-добре да се убеди в тази истина, че сам той много пъти е съветвал г.г. регентите и министрите да работят за това преизбиране, което той представляваше като полезно за България и приятно на Високата порта: той винаги е получавал на тия си внушения категорически отказ.

Досега това бяха бодвания с игла; ето и отровната стрела:

Гадбан ефенди, продължаваше нотата, срещна същото противостоение и в съветите, които често пъти е давал на регентите и министрите да прогласят България царство, независимо от Високата порта, и да повикат назад княз Александра като български цар; той ни уверяваше, че такива били желанията на негово императорско величество султана, защото по тоя начин Високата порта щяла да се освободи от грижите, които й причинявала България.

Никаква хитрост не бе пренебрегната в този любопитен документ; след като екзекутираше с няколко реда Гадбана, Начович размахваше пред Портата кадилницата с тамян:

Ако, казваше той, Регентството и министерството не послушаха тия съвети въпреки действителните и неоспорими симпатии на българите за княз Александра, ще бъде достатъчно да дам за обяснение две причини, без да се спирам на другите: то е, че, от една страна, българското правителство е твърдо решено да не се отклонява от договорите, а, от друга страня, то е убедено, че българите имат най-голям интерес да запазят благоволението и покровителството на негово императорско величество султана и на неговото високо правителство.

Ако за Абдал Хамида, винаги треперещ, когато трябваше да се направи пешо неприятно за руското посолство, отзоваването на Гадана агент на Пелинова в София щеше да бъде един горчив хап, трябва да се признае, че тоя хап Рачови бе го позлатил: протестът бе забулен в такава форма на ласкателство, че не можеше да остави повод за лошо впечатление. Дали за защита на Гадбана се направиха някакви опити от Русия, не е известно; желанието на българското правителство да се отърве от тоя опасен интригант биде обаче силно подкрепено от някои посланици в Цариград, а най-много от италианския.^[6] Тоя натиск още повече ускори решението на Портата да вдигне Гадбана. След неговото заминаване управляющ комисарството остана Оник ефенди, един честен и интелигентен арменец, който изпълняваше службата си с голяма добросъвестност.^[7] Оник ефенди се занимаваше впрочем само с текущите работи; върху големите политически въпроси разговорът между Портата и Регентството се водеше вече в Цариград чрез Вълковича.

Още докато Греков бе в Цариград, българското правителство бе изказало пред Портата желанието си да назначи един дипломатически агент, който да я осведомява непосредствено върху работите в България; то бе съобщило даже, че има предвид пловдивския окръжен управител П. Димитрова. Кямил паша отначало нямаше нищо против лицето, но считаше мисията преждевременна; сетне намери, че Димитров бил неудобен, понеже бил родом от Източна Румелия. В действителност той искаше да бави своето съгласие, докато види какъв обрат ще вземе българската криза след заминаването на Каулбарса. Към края на ноември той съобщи, че е съгласен да приеме като представител на Регентството в Цариград някое политическо лице, което, без да има официалното качество на дипломатически агент, ще изпълнява фактически тая мисия.

Регентството повери тази мисия на д-р Вълковича; изборът не можеше да бъде по-щастлив. За трудния пост в Цариград трябваше в тия времена един човек, който да има много достойнство и да бъде същевременно извънредно гъвкав; да може да влезе в интимност с турците и да умее да се представлява пред европейците; да бъде в течението на голямата международна политика и да прониква в кулисите на Високата порта; да бъде националист в своите възгледи, за да не отслабва в политическата си вяра, и същевременно да остава във всичко тактичният човек, който знае да придава на своя фанатизъм маската на умереността и на здравия разум. Никой българин не притежаваше в такава степен и о такова естествено съвършенство, както Вълковича, тия разнородни и дори противоречиви качества. Неговото възпитание, неговата природа и неговото минало еднакво го бяха подготвили за деликатната мисия, която му предстоеше. Произходящ от прочут чорбаджийски род, расъл в Париж при най-добри условия, той бе светският господин, който в най-големите салони се чувствува като у дома си и с най-високопоставените хора успява да се постави като равен. Тия европейци, които са го познавали, са запазили от нето спомена за един рядък charmeur. Не по-малко умееше той да прелъстява и турците: от дългото му служене в Цариград — преди Освобождението той имаше чин на санитарен полковник в турската войска — той бе изучил чудесно качествата им, хитростите им, навиците на мисълта им и тия им слабости, чрез които може да се завладява тяхната душа.

Щом пристигна в Цариград, Вълкович възобнови веднага старите си познанства между турските сановници и в една седмица можа да се упъти отлично в забърканата мрежа от интриги около Портата и между посолствата. И веднага неговите депеши до София почнаха да звучат оптимистически: той бе разбрал, че положението на Кямил паша е затвърдено, че Портата се измъква из своите колебания и че между Регентството и нея се започва една твърда и продължителна взаимност.

На 10 декември Вълкович телеграфираше:

Вчера имах дълъг разговор с великия везир, присъствуваше харджието.^[8] Високата порта поддържаше, че за да се даде път за отстъпване на руското правителство, трябвало да влезе в Регентството един, а в кабинета два члена от опозицията. Сполучих да убедя турските министри, че засега изменението на това Регентство и кабинета не може да стане без явна опасност за нарушение тишината и мира в страната, че Цанков, поканен два пъти да влезе в Регентството, отказа, че опозицията няма никога да участвува в Регентството или кабинета в меншество. В. везир изрази желание да се добият фактични доказателства, че опозицията отказва да влезе в Регентството и кабинета. За мингрелската кандидатура В. порта не настоява. Тя я поддържаше, понеже Гадбан писал, че уж вий сте му казали, че избирането му не било една невъзможност. Русите постоянстауват на тая кандидатура, като казват, че не е народът, но ония, които задържат днес властта и не я одобряват. За да се убедят, че това не е истина, предложих да сондират мнението на опозицията, ще видят, че целият народ не ще. Питаха ме какво значение има кандидатурата на принца Фердинанда, дали е предложена от София. Отговорих: нямам никакви сведения, когато напуснах София, ни дума не ставаше за тая кандидатура и по всяка вероятност, прибавих, депутацията я е намерила в пътя си. Намерих време да разкажа безобразното поведение, лъжите и интригите на Гадбана. Накрай повторително молих в. везир да действува пред русите да представят един сериозен кандидат, който, като се одобри от в. везир, да може да се избере от народа — тогава само ще се свърши тая криза.

За да склони направо русите да предложат нови кандидати, Кямил паша нямаше никаква надежда, но той намисли друг един план, който косвено вървеше към същата цел, тъй като щеше да постави Русия пред невъзможността да намери друг изход из положението, в което се бе поставила. На 19 декември той съобщи на Вълковича, че е телеграфирал на Оник ефенди да покани Д. Цанкова в Цариград. Пред голямото учудване, което Вълкович изпита от тая ненадейна новина, везирът обясни, че Цанков по-лесно ще склони да влезе в едно смесено министерство, като чуе от европейските посланици и от самия Нелидов, че Русия няма да употреби сила против Регентството;^[9] той добави, че участието на Цанкова в управлението щяло да бъде едно достатъчно удовлетворение за Русия. Вълкович забележи, че Цанков нито ще дойде в Цариград, нито ще приеме някога да влезе в едно министерство, в което той ще бъде в меншество. „Тогава, възрази Кямил паша, отказът на Цанкова ще докаже, че органите на Русия не дават съдействието си, за да се излезе из кризата.“

Това съобщение се зловидя на Начовича. Същия ден той отговори на Вълковича:

Много сте се ангажирали. Предвижданията по настроението на опозицията ще излязат неверни: тя ще приеме всичко, което й диктуват. Обявете, че тая комбинация^[10] ще се приеме от правителството само когато Портата предложи един сгоден за българския престол кандидат.

Начович се боеше да не би повикването на Цанкова в Цариград да е в свръзка с някакъв заговор между руското посолство и Портата, за да се наложи на Регентството кандидатурата на Мингрели. Неговото желание бе, щото тази задача да се изясни, преди Цанков да е потеглил от София. На 20 декември той телеграфира на Вълковича:

Нека секретарят (на вакъфите) попита шефовете на опозицията одобряват ли Мингрелията. Нека им иска писмена декларация, че се задължават да го прокарат през В. н. събрание. Това е единственият важен въпрос за братушките. Целта им е тази кандидатура, а не смесено министерство.

На такова категорическо запитване шефовете на опозицията мъчно можеха да отговорят утвърдително; поне за Каравелова, чиито чувства по кандидатурата на Мингрели бяха известни, се знаеше, че по никой начин той няма да вземе задължение, което да докара на престола на България един черкезки принц. Планът на Начовича, като даде идеята за тази анкета, бе да принуди Каравелова да се изкаже открито против руския кандидат, за да стане явно, че отказът на Регентството се споделя даже и от неговите противници. По тоя начин Цанков със своята готовност да слуша сляпо Русия се уединяваше от политическия свят в княжеството и щеше да се яви като самотен агент на една чужда дипломация.

Маневрата бе вещо скроена, но Вълкович съобщи, че тя е без предмет, тъй като Портата бе заявила вече на Нелидова, че Мингрелийският княз не може да се наложи на една страна, която е всецяло против него. На турския посланик в Петербург, Шакир паша, дадени бяха даже заповеди да действува пред Гирса, за да оттегли тази непопулярна кандидатура. Сам Вълкович бе убеден, че Русия не държи вече на нея и търси само едно почтено средство за отстъпление, особено откакто Портата бе почнала да показва по-голяма енергия в защитата на своето становище.

На 19 декември той писа на Начовича едно дълго частно писмо, в което се стараеше да разпилее по отношение на Турция съмненията, които владееха в София, и да обясни истинското значение на повикването на Цанкова:

От последните ми депеши, казваше той, сте разбрали, че Русия поомекна и че иска от Турция едно малко улеснение, за да се оттегли. Кямил паша намира, че ще да удовлетвори русите, ако сполучи да убеди Д. Цанкова да дойде тук и да го склони да влезе сам в министерството. С това той мисли, че ще задължи русите.

Аз не взех никакво задължение спрямо в. везир. Казах му, че Д. Цанков ще може да се приеме в сегашния кабинет само когато и русите ще дадат доказателства, че ще отстъпят от претенциите си. Предизвестих тоже Кямил паша, че Д. Цанков няма да приеме да дойде тук по поканата на В. порта и още, че няма да склони никога да влезе в кабинета като шесто лице. Кямил разпитва на отказа на Д. Цанков и понеже аз не вярвам, че Д. Цанков ще бъде министър по поддръжката на турското правителство, не запретих на в. везир да сондира мнението на Д. Цанкова. Постъпката на Кямил паша спрямо Цанкова е по мое мнение съсипателна за началника на опозицията. Лъжете се, ако мислите, че Турция ще направи, щото й диктуват. Тя има своите интереси, които упорито защищава. Тя за всичко се съветва с Германия и преди да вземе решение за най-малките въпроси, тя пита германското посолство. Това е самата истина. Турция отстъпва на Русия на въпроси по форма и от второстепенна важност. Гледайте тъй на делата на Високата порта, и не ще бъдете излъгани. Това ми се потвърди от г-на Уайта, както и от австрийския посланик. Д. Цанков ще приеме ли да дойде тук и да влезе в министерството като шесто колело? Аз не го вярвам. Може да се лъжа, но грешката иде от това, че откак съм тръгнал от София, не получих ни един вестник, нито едно писмо, от които да следя течението на работите по нас. Г-н Каличе казва, че в. везир пак се мами, както това стана не един път с руското посолство, и че тая комбинация, която предполага, няма да му ползува много пред русите.

Че русите омекнаха, има много признаци, но коя ли ще е причината, не мога да я угадя. Дали срещането на делегатите с княз Александра, дали разясненията, дадени от г-н Ону на Гирса, понеже той е преместен в министерството не против политиката на Каулбарса за нашите работи. Уайт привлече вниманието ви върху Македония. Пазете, казва, крайна неутралност към тая страна; понеже Русия към нея сега отправя ударите си, с цел да ви компрометира. Никога Кямил паша не ми се видя тъй сигурен и напълно убеден, че Русия няма да прати войска в България. До днес все се предпазваше, като говореше за възможна окупация, но завчера чисто и ясно ми каза: „Сега не се боя вече от една окупация.“ Пратете ми пари за пресата. Аз приготвих един отговор на мемоара на румелийските вагабонти; но искам пари, за да го обнародвам в някой вестник. Вярвам, че като го прочетете, ще ви се хареса.

Всичкият въпрос зависи от вас, ще ли можете да продължите мира и тишината в двете Българии? Това ме питат всички. От това зависи нашето спасение.

Както бе предвидил Вълкович, Цанков не се отзова с голям ентусиазъм на поканата на великия везир; той достатъчно познаваше коварствата на турците, за да не се усъмни в тайните цели на този ненадеен позив към него, клиента на Русия, за когото Турция не можеше по една вековна асоциация на мисли да не вижда свой враг. Цанков отговори, че като шеф на партия той не може да напусне страната, толкоз повече, че се боял да не би Регентството да не му позволи сетне да се върне обратно. Той бе съгласен да отиде в Цариград само ако му се каже, че поканата е следствие на едно предварително споразумение между руското правителство и великия везир за въдворението реда и законността в България. Интригите, среди които живееше България от пет месеца, бяха създали в София голяма мнителност. Както Начович се бе разтревожил от мисълта, че Цанков е викан в Цариград, за да бъде видимото оръдие на някакво руско-турско съзаклятие против княжеството, тъй и Цанков от своя страна бе помислил, че Кямил паша иска по един лукав начин да го отстрани от София, за да ослаби опозицията. За всеки случай човекът на Русия не искаше да направи никаква стъпка, без да пита русите.

Бе ли взето мнението на русите, когато Портата реши да вика Цанкова в Цариград? Вълкович твърдеше, че Кямил паша не само нямал никакво предварително споразумение с Нелидова, но, напротив, всичкото негово старание било да направи руската политика в безизходен път. По тоя повод той пишеше на Начовича (22 декември):

От началото аз мислех, че тази постъпка от страна на В. порта спрямо Д. Цанкова беше следствие на едно споразумение с Нелидова. Така мислеха и в някои от посолствата, които посетих през тия дни, но вчера се убедих напълно, че това не е тъй. Като чух от Кямил паша да ми казва, че като съобщил това нещо на Нелидова, той се зачудил малко и не рачил да вземе никакви задължения, преди да река наставления от правителството си, казах на везира, че понеже с тази мярка, или по-добре комбинация, не удовлетворявате Русия, аз не виждам, че ще можете да извлечете и най-малката практическа полза, толкоз повече че Нелидов не се е произнесъл в нейна полза и може би накрая да я отблъсне. В. везир се намери малко притеснен; но той настояваше върху идеята си да дойде тук Д. Цанков и съобщи му телеграмата изново, че поканата да дойде в Цариград има си целта и че В. порта му гарантира свободното му възвръщане в България, когато иска казах на в. везир, ако Д. Цанков склони да дойде, що ще правите с него.

Преди всичко, отговори ми, ще му се даде възможност да се убеди „че руската окупация, на която той разчита, за да дойде на власт“ няма да стане; после ще го поканим да приеме един портфейл в днешното министерство. Аз отговорих, че в такива условия Д. Цанков няма да се реши да дойде, нито пък да влезе в министерството. Tant pis pour lui et pous son parti^[11], отговори Кямил паша. Аз прибавих въпроса за мене, а дали В. порта иска да даде важност и върхнина на опозицията и дали като направи това, няма да повреди престижа на сегашния кабинет и да произведе безредици в България?

Кямил паша ми каза с висок и остър тон: „Ние знаем, че опозицията е сляп орган на русите, че нейната цел е да помогне по всякой начин да доведе русите в България. Това е против нашите и вашите интереси и затова никога няма да оставим тази партия да вземе върхнина в страната, нито пък в интереса ни е да умалим и унищожим силата и престижа на днес властвующата партия.“ За мен нямаше ни най-малко съмнение, че тия думи на Кямил паша бяха искрени. По моето убеждение поканата на Драган Цанков иде от самия султан, когото садриакеминът беше видял един ден преди да ми говори за тази комбинация, или последствие решение, взето в Министерския съвет миналата сряда. Тя има за цел да покаже на русите, че тяхната партия не иска да съдействува, за да се излезе от тази криза. Но още повече В. порта иска да се покаже неутрална и че равно гледа на всичките партии в България, Не отдавайте никаква важност на тая постъпка на Високата Порта, Аз имам и интимни разговори с Кямил паша и харджието. Турците гледат на нас като на защитници на Турската империя и съм напълно убеден, че ще ни помогнат и подкрепят в нужда. Отговорът на Д. Цанкова, в който казва, че щял да се реши да отиде в Цариград, ако тази покана е следствие на В. порта с руското посолство, направи Кямила да каже: „От това става явно, че този човек е предател на отечеството си.“

Въпреки голямата си вяра в Портата Вълкович съблюдаваше голяма въздържаност и избягваше всяка дума, която можеше да се вземе като съучастие на българското правителство в рискованата игра с Цанкова.

В тази комбинация, пишеше той, аз не взех никакво задължение, не казах нито да, нито не. Аз пазя свободата на действията си. Във всеки момент ще мога да спра в. везир, щом видя, че неговите комбинации са за наша вреда. Трябва да не забравяте, че идеята за едно смесено министерство излезе от г. Грекова, Сам г. Уайт ми каза: Malheureusement M. Grekoff a laisse espérer une pareille combination^[12] но тя няма да сполучи, иначе трябва да приема, че аз не познавам нашите политически мъже. Ала Цанков е подлудял — иначе не може да се тълкува влизането му в кабинета като шесто лице. Кандидатурата на Мингрели тука като да не съществува. Кямил ми каза, че Русия трябва да предложи друго лице: за мингрелийския нито дума вече не може да стане. Вчера Нелидов се оплакал на в. везир, че не намирал способ как да се споразумее с българите. Кямил му бил отговорил: „Вий сте причина, понеже дигнахте агентите си от България и не щете да приемете депутацията.“

Преди три дни дохожда при мен за посещение Неклюдов, който в парантез^[13] е Нелидов кандидат за софийското агентство. Говори ми надълго върху нашето положение. От разговора ни разбрах, че русите се намират в голямо притеснение: не намират причина да нападат и са крайно разкаяни, дето са тикнали работите до тази крайност.

Отговорът на Кямил паша на руските искания ми се съобщи от австрийския посланик, затова не можах да благодаря официално в, везир, както го изискваше вашата депеша.

Освен с Портата Вълкович трябваше да води преговори и с екзарха. Регентството бе много недоволно от владиците, които не пропускаха никакъв случай да изявят своето незачитане спрямо висшата власт в страната и интригуваха с водителите на опозицията. При учредяването на България и в първите години след Освобождението архиереите поддържаха, с изключение на Климента, консервативната партия. С либералите техните отношения бяха извънредно лоши: Каравелов им се явяваше със своя атеизъм и със словесните буйства на своето отрицание нещо като антихрист, а от Цанкова и от временните му правила за духовното управление те бяха се оплаквали в 1880 г. чак в Петербург. Превратът против Батенберга преобрази съвсем това разположение. След 9 август архиереите осъмнаха почитатели на Цанкова и съюзници на Каравелова. Освен Климента никой от тях не бе в душата си привърженик на Русия: Варненско-Преславският Симеон като председател на Народното събрание в 1882–1883 г. участвува във всичките заговори за изгонването на руските генерали из княжеството; колкото за Григорий Доростоло-Червенски, през цялото князуване на Александра той парадираше с враждата си към руското влияние. Обратът, който стана сега у тях, се дължеше на убеждението им, че борбата на Регентството срещу руския цар ще се свърши с погром и че когато руските войски ще дойдат в България, ще настъпи страшният съд: в тоя ден те искаха, както се изразява писанието, да бъдат отдясно на победителя.

През декември Св. Синод се събра в София. Но вместо да се занимае с положението на църквата, което бе жалко, той се изкуси от амбицията да играе политическа роля и обърна митрополията на клуб. Тук идваше понякога и Каравелов, който тупаше на джоба си и казваше, че имал документи, с които щял да докаже, че регентите и министрите били всички вагабонти; но най-редовно гости бяха Цанков и приятелите му. Те настояваха пред Синода да предпише на свещениците да затворят по случай коледните празници всичките църкви, за да се почувствува по тоя тържествен начин недоволството на народа от неговите управници.

Правителството бе в течението на тия кроежи и телеграфира на Вълковича да се срещне с негово блаженство и да иска от него обяснения за тоя негласен бунт на църквата против държавата и особено за действията на Климента, който бе начело на заговора. Вълкович, който мразеше в лицето на владиците бивши свои съюзници, които сега му изневеряваха, изпълни мисията си много охотно. На връщане от Ортакьой^[14], дето държа много строг език, той писа на Начовича:

Имах дълъг разговор с негово блаженство върху поведението на духовенството въобще и особено за Климента. Екзархът съжалява и осъжда действието на Климента, обеща се да пише едно строго писмо на неговия наместник и да го призове на ред и отстранение от политическите борби. Обеща се тоже да изпроводи едни енцклик до цялото духовенство, с който да го покани да се държи далеч от партизанските борби. Ще ли дядо Екзарх да изпълни обещанието си, аз се съмнявам, понеже у него, както въобще у нашите калугери, апатията и недеятелността са самите качества. Инак не ми се ще да вярвам, че Св. Синод ще иска да играе политическа роля. Екзархът ми говори за въпроса на задължението на цялото духовенство. По мое мнение Регентството и кабинетът може да експлоатират този въпрос за тяхна полза. Знайте, че законът за бялото духовенство бе унищожен от Цанков-Балабановото министерство. Ако има възможност този закон да се тури в действие, Регентството и кабинетът, които се обвиняват за радикални, ще придобият една добра бележка пред нашите братушки.

В същото писмо Вълкович описваше похожденията на Маджарова, Бобчева и другарите им в Цариград.

Le comble du ridicule^[15], казваше той, емигрантите пратиха депутация от страна на българското в Румелия население до гръцкия тук посланик и принесоха честитявание и приветствия за положението на гръцкия наследник! Идете сега и кажете, че тия хора не са безумни вагабонти.

Между туй Цанков продължаваше да отклонява поканата на Портата да иде в Цариград. На втората депеша на великия везир, съобщена чрез Оник ефенди, тон възрази, че ще потегли само ако бъде позван направо от руското посолство.

Подир този отговор, телеграфираше Вълкович^[16], в. везир се срещнал с руския посланик и му бил казал, че той се бил отнесъл до Цанкова като до турски поданик, но тъй като от отговора на Цанкова се види, че руското правителство разполагало с нейните (на Турция): поданица, то, ако и руското посолство желае да се свърши тази криза, нека покани Цанкова да дойде. След това руското посолство прати една поканителна депеша до Цанкова и той, щом я получил, отговорил, че ако българското правителство не направи никакво препятствие, в понеделник щял да тръгне.

Цанков замина на 28 декември, без да срещне никаква пречка от страна на правителството. Властта се намеси само на пловдивската гара, и то за да защити стария държавник от една националистическа тълпа, която нападна вагона с викове: „Долу предателя.“ По-нататък пътуването му стана незабелязано. От Мустафа паша Цанков телеграфира на зетя си Людсканова, че турците му оказали големи почести, и депешата минаваше между русофилите от ръка в ръка. Това даде повод на Д. Петкова да се нахвърли срещу бившия свой шеф със страшно ожесточение.

Върви, върви, предателю! — пишеше той.^[17] — Върви и се поклони на този, който те е подкупил. Върви и кажи, че в гърдите на българския народ има още сила за борба и че той няма така доброволно да се предаде на русите, както направи ти.

Моментът, в който Цанков пристигна в Цариград, бе много благоприятен за едно помирение между опозицията и Регентството. В европейската политика се забелязваше голямо уталожване.^[18] Самата Русия, уморена от безплодния свой напън, изглеждаше да желае едно какво-годе разрешение на българския въпрос, което поне да задоволи от външна страна честолюбието й. Защото за една фактическа победа тя не можеше вече да мисли. Всички нейни дипломатически действия бяха се свършили с неуспех, осуетявани или от Силите, или от княжеството, или от двете заедно. Тъй на окръжното, в което тя обвиняваше Регентството, че се противопоставило на всичките й опити да докара споразумение между българските партии, Начович отговори с една нота, в която обнародва депешите, разменени между Търново и София по преговорите с Цанкова. Тия документи, които изобличаваха Каулбарса като подстрекател на раздорите в княжеството, дадоха повод на европейските кабинети да изкажат енергически своето порицание към тоя род похвати и поставиха руската политика в такова тежко положение, от което Гирс трябваше да я изважда чрез едно осезателно проявление на добра воля. На 7 януари той телеграфира на управляющия руското посолство в Лондон Бутенева:

Понеже българските пратеници отиват в Цариград, желателно би било, щото английският кабинет да даде на своя представител наставления, за да се споразумее с нашия посланик върху средствата, за да се улесни разрешението на българската криза.

Подобна депеша Гирс отправи до всичките руски посолства при великите сили. Същия ден (7 януари) той разправи устно на английския посланик в Петербург своя план за изравнението на българския въпрос: понеже депутацията след обиколката си по европейските столици отивала в Цариград, дето се намирали и представители на българската опозиция, трябвало да се използува тоя добър случай, за да се постигне под ръководството на Портата и със съдействието на всичките посланици едно съглашение между партиите, вследствие на което да се установи в България едно законно правителство, с което Русия да може да възобнови отношенията си.^[19] Гирс добавяше, че ще съобщи тоя свой план на европейските кабинети, след като го представи на императора и добие одобрението му.

Силите намериха идеята на Гирса за уместна, но много неопределена. В какво щеше да се състои съдействието на посланиците? Дали те ще се свикат на конференция? Тия въпроси зададе лорд Солзбери на управляющия руското посолство в Лондон.^[20] „Не, отговори Бутенев, за конференция не става дума.“ „Посланиците в една стая ли ще се съберат, или ще разискват един Q друг поотделно?“ — попита английският министър. Бутенев и това не знаеше. Не по-добре бяха осведомени руските посланици върху естеството на намесата, която те бяха натоварени да искат от Европа. Само Нелидов се бе изказал пред един свой колега в Цариград за един „общ натиск на Силите“ върху България, но върху целта на тоя натиск и той не бе се произнесъл.^[21]

Английското правителство обаче не искаше да се присъедини към никаква мярка на принуждение спрямо Регентството; в тая смисъл сър Р. Морие направи на Гирса едно категорично съобщение.^[22] Мнението на Англия по тоя въпрос биде още по-точно изразено в един меморандум, който лорд Солзбери прати на Уайта. Тоя документ поставяше трите ръководещи начала на английската политика по българската криза: 1) съблюдението на Берлинския договор; 2) независимост и свобода на българския народ; 3) удовлетворение на справедливите руски желания, ограничени в тия две рамки.^[23]

Освен горните инструкции, които ми съобщава моето правителство, пишеше Уайт, то ми заповядва да не изпускам никак предвид, че то няма никога да вземе участие в насилственото сваляне на българското Регентство и че следователно не може да се добие единодушното одобрение на Европа за една нова комбинация, направена без съгласието на правителството, което понастоящем се намира установено в София.

С известни оттенъци в енергията на езика, но в същия дух се изказаха ди Робилант и Калноки: Тройното съглашение, което бавно и с голяма мъка се бе съставило по българския въпрос, влезе при тая нова проба в действие, за да очисти почвата на преговорите от всяко недоразумение, което можеше да сплаши Регентството или да го енервира.

Цанков се представи във Високата порта на 6 януари. Освен Кямил паша на свиждането присъствува и министърът на Еъншните работи. Разговорът трая цял час, но се мина в разменяване на общи мисли върху положението.

Цанков, съобщаваше Вълкович (7 януари), не изложи своите мнения. Иска да се научи защо е викан в Цариград. В. везир му казал: целта на викането била да се намери способ за сливането на партиите в България в една, за да може да се избере княз. Цанков казал в общи черти, че неговата партия няма да прави спънки и че щом Европа се съгласи върху един кандидат, неговата партия ще помогне за избирането му. Обеща се да представи след два-три дена условията на спогаждането на неговата партия с другите партии.

Цанков нямаше никаква надежда в добрия изход на преговорите. Той дойде в Цариград., защото не можеше да не се отзове на едва призовка на руското посолство, но върху своята мисия той оставаше недоверчив. Със свойствения му рязък тон той изказваше пред всички своя остър скептицизъм. След първия си разговор о Портата той заяви на един журналист:^[24]

За да се наредят работите в България, има две средства: вътрешна революция, която да катурне Регентството, и вънкашна намеса с военна сила. Второто е мъчно, понеже великите сили не могат да се съгласят, остава първото средство, което е готово и в кратко време ще се тури в практика.

При всичките си заявления, че само една военна окупация може да разреши основно българската криза, Цанков не можеше да се отклони от процедурата, в която се бе замесил по неволя. След като се съветва с Нелидова, той представи на Портата следните предложения, френският текст, на които бе написан в руското посолство:

1. Преди всичко да се унищожи Регентството като противно на българската конституция.

2. Да се състави смесено министерство, в което портфейлите на вътрешните работи, на външните, а тъй също и председателството на Министерския съвет да бъдат поверени на опозицията, тоест на партията, наречена цанковистка. Военното министерство да се повери на някого от бившите военни министри: на генерал Каулбарса^[25] или на княз Кантакузена, за да може да се държи войската далече от политическите борби.

3. Да се избере и се свика ново В. н. събрание, на което да се препоръча кандидатът на Високата порта и на Русия княз Мингрелски; тъй също да се реши една ревизия на конституцията.

4. Да се възвърнат в първите им служби офицерите, компрометирани в преврата, находящи се в странство или не, съдени, осъждани, преследвани по съдебен ред или не.

5. Да се помилват всички политически престъпници, съдени и осъждани от 6 септември 1885 досега, да се спрат всички съдебни и административни преследвания против лица, подозрени, преследвани съдебно, обвинени, арестувани, интернирани и изгонени из княжеството.

6. Предвид на лошото състояние на населението, което тъй много пострада още от самото начало на кризата, и предвид интереса на службата и дисциплината, както и достатъчността на действующата войска, новобранците от месец декември да не се викат под знамената преди разрешението на кризата чрез окончателното избиране на княз. По същите мотиви да се разпуснат войниците, които са навършили срока на службата.

Всичките тия условия се свеждаха фактически към едно: политическата и военна власт в България да мине прямо или посредством Цанкова в руски ръце — това, което в своето най-голямо увлечение не бе посмял да иска дори Каулбарс.

Кямил наша прие без забележки предложенията на Цанкова, защото имаше вече скрит план как да ги осуети изцяло. Същия ден той прати покана на Вълковича да се яви в Портата, за да се срещне с „шефа на опозицията“. Преди да вземе някакво решение, Вълкович поиска да узнае мнението на българското правителство. Начович още отначало гледаше зле на тази посредническа роля на Портата и бе особено раздразнен от значението, което се даваше по тоя начин на Цанкова пред чуждия свят.

Моето мнение, пишеше той на Вълковича, е да отговорите, че няма какво да се съвещавате с Цанкова, че българското правителство е готово да изслуша предложенията на Портата и да ги вземе в сериозно внимание, но че не приема да третира с хора, които хвърлиха България в днешното положение.

Накрая той предупреждаваше Вълковича:

Великият везир послъгва, затова недейте има много доверие в него.

Отказът на Начовича бе много неприятен за Портата, която видя в него знак на недоверие и една неочаквана спънка за своята стратегия. Кямил паша настоя пред Вълковича да присъствува на преговорите с Цанкова поне като частно лице, без да взима върху си никакви задължения. Вълкович склони на това условие и на 11 януари той има в кабинета на великия везир едно свиждане с Цанкова, което трая два часа. В едно дълго писмо до Начовича, което поместваме изцяло, той описа онази любопитна борба между двама български политици под крилото на един турски паша.

„Драгий ми приятелю, пишеше Вълкович на Начовича (13 януари).

Телеграфът е причината, че в писмата си нямам нищо ново да ви съобщя; събота нямах време нито два реда да напиша, понеже сутринта ходих привел. везир в къщата му, която е до Арнауткьой, и часът по един трябваше да се намеря във В. порта за преговорите с Д. Цанкова, по тия причини ограничих се само да ви провода препис от текста на Цанковите глупости, писмото си отправих до Н. банка. По телеграфа казах ви, че въпреки запрещението ви да се срещна пред в. везир с Д. Цанкова, че не можех да са откажа на Кямил паша, понеже много ма моли и съзрях, че той се боеше да не би Д. Цанков да го излъжи и го убеди за криви работи. Кямил паша искаше да присъствувам на това свиждане, за да контролирам аргументите на Цанкова, както и стана, от друга страна, вия ми предписвахте в същата ви депеша да узная точно що е говорил Д. Цанков на в. везир. Как можах да узная това нещо, ако не слушах със самите си уши? Освен това в петък дохожда при мен Артин ефенди, главният секретар на Министерството на външните дела, но не ма намери в хотела, понеже по това време аз бях 1 ходил при Уайта. Артин ефенди дойде тоже при английския посланик и там, като се срещнахме, той много настоятелно ме убеждаваше да присъствувам на утрешното свиждане, даде ми да разбера, че в. везир може би неволно да земе спрямо Цанкова някое задължение, което да повреди самото дело. Питах г-на Уайта що е по-добре да правя; да отида ли на това срещане с Цанкова, или не! Той не можа да ми каже нищо положително, по неговото мнение трябвало да действувам съгласно наставленията, които чаках от вас. Подир свиждането ми с Цанкова г-н Уайт ми каза с крайно възхищение vous avez tres bien fait en allant.

Конференцията ми с Д. Цанкова, нека тъй да я наречем, беше много любопитна, аз бях предварително катехизирал Кямил паша и в едно частно свиждане с него бях му посочил сичките деликатни части на Цанковите предложения, както и ония, които криеха задни мисли. Кямил паша познава твърде добре нашите работи, но за да ги обсъжда с един Цанков, той има нужда за тънките подробности от помощта на един българин; затова той много настоява да присъствувам на конференцията. Тя трая тъкмо 2½ часа и щеше още да се продължава, но в. везир беше поканен на вечеря в двореца, затова прекъсна дебатите; по всичкото време разговорът ни беше тих, сериозен и препълнен с деликатности, както прилича на хора добре възпитани. Из първо Цанков атакира регентството, че то било нелегално и противно на основния ни закон, той каза всичко, щото е казвал до днес по този въпрос; съвременно извади от пазухата си една дрипава конституция и показа статиите, в които се предвижда съставянето на регентство и начинът на съставянето му. В. везир му възрази, че В. порта не признава регентство, но наместничество (lieutenance) и че тя досега в никой официален акт не е признала регентство за България. Понеже Цанков настояваше да се приеме разтурянето на регентството и неговите атрибути да се възложат съгласно конституцията на министерството, Кямил паша пита мойто мнение; аз като изново заявих, присъствувам като частно лице, отговорих на въпроса, че наистина в конституцията се съставя в други и определени случки, но тъй че случаят на абдикация на суверена не е предвиден в конституцията по similitude и като конституцията предвижда, че когато князът отсъствува от княжеството, назначава наместничество; настоящият случай на немане княз като суверенът да отсъствува и затова има регентство. Цанков възрази, че не са касае в този случай за отсъствието на княза, понеже има един акт, по когото княз Александър се отказва от българския престол, по следствие настоящето положение не може да приравни с едно временно отсъствие на княза. Аз питах дали абдикацията на един суверен може да са гледа равна на негова смърт? Кямил паша каза: княз Александър е още жив и за нас той отсъствува от трона си. В. везир, като съзря, че разговорът зима форма на бизантимски препирни, направи една ясна тирада, с която прекрати дебатите по този въпрос. Той каза, че регентството е едно учреждение, припознато от В. порта и В. Сили, то за нас има легално съществование не само защото законността му не е оспорила, но че съумя в толкоз тежки и критически времена да опази страната от анархия и има силата да уварди мира и тишината в България, по тия и много още важни причини нито дума може да става за премахването му, преди да се назначи нов княз. Върху втория пункт аз почти не говорих, положението беше много деликатно, понеже се касаеше за въпроси, отнасящи се до лични интереси. Кямил паша сам каза, че за руски военен министър не допуща да се разисква. България не е руска провинция и военния министър трябва да е българин; Цанков са удиви и са замая! Той до тази минута беше на убеждение, че турците били треперели пред русите. Кямил паша попита кой е сега военен министър в София, отговорих му, полковник Николаев. Какъв е той человек? — пита Кямил паша; Цанков отговори: неучен, аз казах: добър войник и честен человек. Кямил каза: той е сега добре на местото си, нека си стои. Дебатите върху третия пункт траяха много, но Цанков претърпя страшно фиаско върху въпроса за ново В. н. събрание. Той поддържаше, че това В. н. събрание било частно на една партия и по таз причина то не могло да избира княз, понеже той не щял да бъде княз на цел български народ, но на една само фракция. Цанков иска, щото новото Министерство да направи нови избори, които да са свободни и че само такава една камара ще може да избере княз за българския народ. Кямил паша, като слуша Цанкова, който говори почти двадесет минути против настоящата камара, понеже тя била незаконно съставена изключително от крайните елементи, пита мойто мнение върху въпроса дали е нужно да са разтури настоящето В. н. събрание; отговорих, че като Велико народно събрание никой няма право да произнесе разтурването му, конституцията не предвижда подобно нещо, понеже Великото народно събрание е тъй да кажем самият народ. Колкото за състава му, че той е бил твърде лош, аз не го намирам до такава степен лош както иска да каже г-н Цанков, и за доказателство привеждам примера на избирането от тази камара на принца Валдемара, освен това прибавих: ще попитам г-на Цанкова да ми отговори искрено дали той може да увери, че като неговата партия дойде на власт и направи свободни избери, че навярно той ще надвий и че никак не се бои, че противниците му може би да надвият; тук трябва да изповядам, че Цанковнят отговор беше съвестен, защото каза, че възможно е щото крайните елементи да надвият, на това Кямил му каза, “вия сега тъй треперите от радикалите, но ако те ва надвият още един път в изборите, що ли ще стане? Не мой прибави да бутаме тия работи, които са опасни и за вас, и за страната". За Мингрелията Кямил паша зачуди Цанкова като му каза, че В. порта отказа са от тази кандидатура и че сама Русия не я поддържа веке със сърце. Цанков възрази, че необходимо нужно е щото двете партии да се съгласят предварително върху лицето, което ще ся предложи за избиране, понеже това е главен въпрос. Кямил паша му отговори:нека са съгласят върху състава на едно смесено министерство тогаз ще ви представим един кандидат, който, понеже ще е одобрен от Русия вия нема да имате причини да не го одобрявате. За изменението на конституцията Кямил паша не ще нито дума да става това е ваше вътрешно, каза, дело, по какъв начин иска народът да са управлява то той сам ще си нареди основния закон, нека са избере новия княз прибави в. везир и тогаз той с народа си нека си направят каквато искат конституция. Цанков каза, че понеже днес целият български народ е убеден, че трябва конституцията да се измени и за да са остава на новия княз да иска изменението требвало В. н. събрание, което ще избере княза, да изрази желанието, че конституцията да се измени, че с това уж щяло по-лесно да се намери нов кандидат, аз му възразих тъй: или цел български народ е убеден, че е нужно да са измени основния закон и в този случай няма защо да се боим от нищо или пък народът не желае това изменение и в такъв случай сичките платонически желания на В. н. събра ние и даже онова на новия княз ще останат безполезни, понеже изменението на конституцията стои в ръцете на народа.

За възвръщането на офицерите в. везир каза, че това е много важно нещо, понеже трябва да се извадят от служба 100-на офицери, за да се дадат местата им на избегналите това нещо може да има лоши следствия може да станат безчиния и в такъв случай резултата ще е негативен и противно нашите желания. Цанков възрази дали целта ми е една reconciliation. Да, казах аз, но спогаждане, в което взимаме хляба от устата на едного, за да го дадем на другия не е reconcilition. Кямил паша каза: по този пункт ще помислим! Ще видим до колко може той да са приложи в изпълнение във всеки случай, прибави, понеже този въпрос може по приложението му да причини безчиния, които да предизвикат една обща война, за която се интересуват сичките В. Сили, аз каза Кямил паша ще питам върху този пункт представителите на В. Сили, понеже каза българския въпрос интересува не само Русия, но сичките В. Сили. За петия пункт в. везир каза, че той няма никакво значение, понеже щом дойде новия княз ще се даде обща амнистия за всички. Цанков забележи, че трябвало, понеже става спогаждане и примирение на партиите, да се простят предварително ония, които се считат за виновници, аз му казах, че не заслужава да се занимаваме с 20–30 лица пред общите интереси на целия български народ. По шестия пункт Драганчо иска да хитрува и да инсинуира предателски неща, че уж войската била възвишена от 15 на 30 хил. души за заплашване, за (не се чете) на някои части от народа и пр. и пр. В. везир ма пита защо е това увеличение на числото на войската, отговорих му, че положително не зная причините, но предполагам, че устройството на румелийската войска е една от главните причини и сформирането на 4-та дружина за всеки полк. Кямил паша не даде никакво внимание на Цанковите инсинуации и серии като каза този пункт може да го има и да го няма той е отвън нашата задача. Натовари ме да питам вашето мнение върху първия, втория пункт и какви отстъпки ще можете да направите по тях, за да може да се даде едно що годи удовлетворение на Русия, за да се свърши този въпрос. Аз казах на в. везир, че правителството ще се склони за състава на едно смесено министерство само когато В. порта предложи един нов кандидат за бълг. престол. Кямил паша ми каза настоявайте пред Софийското правителство, за да се споразумеем en principe върху състава на смесеното министерство, та щом се съгласим ще ви предложим новия кандидат и тогаз ще се измени министерството. Тук е днес възелът. По мое мнение трябва да се одобри един от опозицията в Регентството и да й се даде един портфейл в министерството на основание на този принцип, че на меншеството му се дава способ да контролира делата на правителството без обаче да може да му пречи. Ако одобрявате моите взглядове обадете ми по телеграфа. Истина е, че по вчерашната ви телеграма, която пристигна твърде побъркана излиза, че вия отстъпвате един пост в Регентството и един или два в министерството, по мое мнение ще трябва да са пазарува и за това ще почна от един регент после ще приема един в министерството и ще дойда накрай ако е нужда до два в кабинета и нищо повече на това мнение е Кямил паша да ни са дава повече от два портфейла на опозицията. Цанков е съвършено съкрушен пред публичното тук мнение като патриот и честен гражданин по предложенията си, в посолството са смеят с него и с русите. Уайт ми каза вчера, че положението са подобри и че сега вярва, че въпросът ни ще са свърши на наша полза, питах го на що се основава да мисли тъй каза ми, че няма положителни фактове, но общата политика е за наша полза."

Преди да пише това писмо, в една депеша от 11 януари Вълкович съобщаваше предложенията, които сам везирът намери за уместни след разискването, станало пред него, върху българската криза; те бяха: да се даде на опозицията едно място в Регентството и най-вече две министерства в кабинета.

Начович отговори с големи благодарности към Кямил паша:

Колкото предложенията на Цанкова, телеграфира той на Вълковича, възмутиха правителството, толкова взглядовете на великия везир го възрадваха. Българският патриот не би могъл да защити по-добре от негово височество народните интереси. Регентството отблъсва предложенията на Цанкова, направени, с цел да хвърлят България в анархия, за да се предизвика руска окупация.

На проекта на Цанкова Регентството отговори със следния контрапроект: 1) съществующето В. н. събрание да избере един регент из Цанковата партия; 2) да се дадат на цанковистите един или два портфейла, но по решението на Министерския съвет; 3) кандидатурата на Мингрели да се изостави и за изменението на конституцията да не става дума; 4) да се обяви от руска страна официално, че провинените в преврата офицери няма никога да се върнат във войската; 5) амнистия да се гласува, когато България влезе в нормалното си положение. За шестия пункт, който се отнасяше до намалението на войската, Начович заявяваше, че не иска даже да отговаря, понеже смятал изразеното от Цанкова желание за лудост.

Отстъпките, които правителството правеше с тоя контрапроект, не бяха по угодата на неговите партизани, предложенията на Цанкова, обнародвани в софийските вестници, разгласени с телеграма от Радославова до всичките окръжни управители, околийски началници и общини в двете Българии, произведоха такова силно възбуждение, че националистите считаха всякакви преговори с него за оскърбление на отечеството. Нападките и проклятията, които се отправяха към Цанкова, надминаваха всичко, което се бе писало дотогава. „В българската история, която е пълна с толкова ужаси и злочести и, пишеше Свобода^[26], няма забелязано предателство, подобно на Цанковото.“ „Кой би могъл да допусне“, питаше Петков^[27], че ще се намерят българи, които ще турят за своя програма продаването на отечеството си?

Яростният шум, повдигнат от вестниците против Цанкова, смути някои от най-видните му приятели. Когато по поканата на пребивающия в София драгоманин на руското агентство Комисаров се свика бюрото на партията, за да се произнесе върху предложенията на Цанкова, Бурмов и М. Балабанов отказаха да дойдат на събранието. Те бяха даже скрили една телеграма, която им бе пратил Цанков, за да им съобщи постъпките си пред Портата. На 16 януари А. Людсканов пишеше по тоя повод на Цанкова:

Поведението на поменатите двама господа, дето да скрият от бюрото телеграмата ти, за която те са били натоварени да му съобщят преди близо една неделя, страшно възнегодува всичките членове. Те искаха, щото в снощния си отговор да флетрират тия господа, но аз ги въздържах да не направят това, защото нашите боклуци ще излязат наяве и пред мисията в Букурещ, както и пред посолството в Цариград, и им се обещах, че днес за всичко това ще ти съобщя с писмо. Не може наистина човек да не пука от яд за тяхната ипокрация, защото където срещнат някого от нас, все питат за новини от тебе и даже ти се сърдят, дето не си бил нищо съобщавал, когато те още преди шест дена са имали от тебе новини и ги скрили от нас.

Както се научаваме, тия господа били ти вече отговорили и не удостоверявали твоята програма. От в. „Свобода“, които ти пращам днес, ще видиш, че Начович вече знае това, като казва, че имало цанковисти, които не одобрявали твоето предложение.

Людсканов обвиняваше Бурмова и Балабанова, че искали да компрометират Цанкова пред обществото; той ги подозираше, освен това, че те от алчност му завиждат за мисията, която той дебил в Цариград по доверието на Русия.

Дето седнат и станат, тия господа постоянно критикуват твоето ходене в Цариград, като го намират за съвсем нередовно и което може да има вреда вместо полза. От друга пък страна, както се научаваме, и те са телеграфирали да искат и те да дойдат в Цариград. Едно от двете: или твоето ходене е вредително, както казват те, и тогава няма защо те да желаят да вършат противонародни дела, или пък е народополезно, понеже и те сами искат да дойдат в Цариград, за да помогнат на народа си, и тогава те твърде нечестно постъпват спрямо своя другар и единомишленик, като постоянно те инсинуират за това ходене.

Цанков между туй, без да се стряска от нищо, обикаляше европейските представители, за да ги убеждава в правотата на своите предложения. Той бе приет от всички посланици, освен от английския, който му затвори вратата си по най-демонстративен начин: Зелената книга^[28] дава любопитни сведения за посещението на Цанкова в италианското посолство. Той развил подробно точките на проекта, подаден от него на великия везир; сетне казал, че Силите трябвало да се сдружат, за да принудят Регентството да се споразумее с опозицията. Посланикът му възразил, че Италия е обвързана с Берлинския договор и няма да излезе вън от неговите граници; но тя желае искрено, щото българските партии да дойдат с взаимни отстъпки до една съвършена спогодба. „Отговорих още, пишеше посланикът, че ако тая спогодба не стане, не се съмнявам, че патриотизмът на г. Цанкова ще съумее да отклони от отечеството му ужасите на гражданската война и опасността на чуждата окупация, за които на няколко пъти той каза, че ще прибегне като до последно средство.“^[29]

От европейските посланици сравнително най-добре се отзова на Цанковото ходатайство за натиск върху Регентството германският. Барон Радовиц се мислеше за най-добрия ученик на Бисмарка и считаше за дълг да преувеличава, както всичките епигони, политическата доктрина и похватите на своя учител. Той бе възприел с краен фанатизъм двете ръководещи идеи на канцлера по източната политика: 1) че Германия няма специални интереси в Изток; 2) че тя трябва да насърчава русите в техния тласък към Цариград. По тия съображения, които у Бисмарка бяха много гъвкави, а у школниците му твърди като догма, Радовиц бе станал от Съединението насам най-големият сътрудник на Нелидова в неговата деятелност против България. Друго едно обстоятелство бе накарало в последно време барона Радовиц да даде на своята солидарност с Нелидова още по-енергичен израз: влошаването на френско-германските отношения.

На 2-и януари Райхстагът със 186 гласа против 134 отхвърли военния бюджет на Бисмарка, като му даде само за три години увеличенията на кредитите и на войската, които той искаше за седем години. В отговор на тая враждебност Бисмарк извади от джоба си указа за разтурянето на непокорната камара. Дотук нищо необикновено: канцлерът си бе послужил с едно право, осветено от конституцията. Тревожното бе обаче, дето Бисмарк бе представил в подкрепа своите военни искания мотиви от външната политика и върху тая почва щеше да се води сега агитацията за предстоящите избори. Главният довод на Бисмарка бе, че Франция се съвзела от поражението си от 1870 г., че тя бърже е възобновила своето военно могъщество и че щом се почувствува тя достатъчно силна, нищо не ще може да я отклони от идеята й за реванш срещу Германия. Канцлерът основаваше това твърдение на легендата за военнолюбовния гений на французите, проявен в цялата тяхна история, и го илюстрираше с един пример, взет от момента: генерал Буланже.

За потомството Буланже се явява, какъвто си бе в действителност: един сантиментален подофицер, когото жаждущето за герои френско въображение бе направило кандидат за Наполеоновата слава; но за съвременниците си той бе човекът, в лицето, на когото се олицетворяваха върховните надежди и грамадната сила на ентусиазма на един разбит народ, нетърпелив за възмездие. У всички почти впечатлението бе, че необикновената популярност на Буланже ще расте безспирно и ще го доведе до диктатура: от диктатурата почти сигурно бе, че ще изскочи войната. Престарелият Молтке, който обикновено — както казва едно историческо изречение — мълчеше на седем езици, проговори, за да нададе вик на тревога. „Никой от нас, каза той в Райхстага, не си прави илюзии върху сериозността на днешния момент. Всички се питат: ще ли имаме война, да или не?“ Сам Бисмарк вярваше ли, че има опасност от война? Французките историци твърдят, че той искал само да сплаши германския народ, за да ги склони на нови жертви за войската, и че цялата тази тревога от Буланже била един блъф. Както и да е, меродавните вестници в Германия разискваха за войната с Франция като за нещо вероятно; борсата бе крайно развълнувана и европейските кабинети стояха нащрек.

Когато се говори много за война, не може да се забравя, че понякога страхът създава опасността. Във всеки случай Бисмарк искаше да даде на французите да почувствуват, че в тази Европа, която неговият гений кръстоса със съюзи и споразумения, републиката бе усамотена. Единственият шанс на френското правителство бе да добие поддръжката на руския цар; тоя шанс Бисмарк мислеше, че ще го унищожи, като удвои своите любезности към Александра III и помогне на руската политика да излезе с чест от българското imbroglio.

Официално Бисмарк пак продължаваше да се държи неутрално между Австрия и Русия^[30]. Засягайки българската криза, той заявяваше в Райхстага (31 декември)!

България и този, който ще я управлява, ни са съвършено безразлични и ние никога няма по тоя въпрос да се поспадам с Русия, чието приятелство е за нас по-важна, нежели онова на България или на българските приятели в Германия.

Нашата задача е да поддържаме мира между Австрия и Русия. Мисията е трудна поради несходността на интересите и защото рискувам да мина в Австрия за русин и в Русия за австриец, но ние ще полагаме нашита усилия в полза на мира.

Обаче в поверителните си сношения е Петербург Бисмарк влагаше сега едно по-голямо желание да угоди — кокетство на един булдог, който става ласкав като котка.

Радовиц ставаше отзвук на тия намерения, когато помагаше на Цанкова и правеше укорила Регентството. Напоследък неговият език спрямо България бе станал особено остър. На 15 януари Вълкович телеграфираше на Начовича:

Снощи имах дълъг разговор с германския послания. Каза ми неофициално, че ако сега не сполучим да дойдем до едно споразумение, България ще бъде изолирана и понеже желанието да се заварди мирът е общо в цяла Европа, не било никак невъзможно, щото даже и Австрия да се съгласи върху една форма на окупация от Русия под известни гаранции и ограничения. Г-н Радовиц мисли, че правителството ви нямало достатъчно добра воля, за да се даде край на настоящата криза.

Това съобщение на Вълковича предизвика в София големи грижи: то схождаше напълно с впечатлението, което можеше да се извлече из промилата, станала в държанието на Тилмана в София. Слуховете за голяма общоевропейска война даваха на всичките тия предупреждения един фон на трагична безнадеждност. Ако Силите се хвърлеха в една голяма схватка, първото нещо, което щеше да направи Русия, бе да стовари войски във Варна и Бургас: от независимостта на България тогава нямаше да остане вече помен. Тежко трябва да са паднали тия прокоби върху отзивчивата душа на Стамболова, тъй като посред залисията на управлението той — борецът с неукротима енергия и с буен импулс — усетил нуждата да издигне очи към небето и да моли бога за България. Тогава е написана неговата „Молитва“^[31], пълна с такива болезнени звуци и с такъв изблик от внезапно и дълбоко религиозно чувство. Той се провикна:

С молитви всекидневни не съм те безпокоил,

кат другите си братя, о боже правий мой,

И сутрина и вечер не съм от тебе искал

ни слава, ни богатство, ни щастие, ни покой…

. . . . . .

Но днеска моля прошка за свойта детска слабост,

че без да ща, молитва устата ми творят,

ръцете ми се дигат към твоя свод небесен

и с пламенна надежда очите ми горят.

. . . . . .

Смили се, не засягай в книгата на живота

името на народа, що толкоз е страдал,

и с твойта вяра свята, с учението ти ново

с целий свят славянски, мой боже, запознал.

Но ако ти си редил той да погине,

врага да го потъпче, да го уничтожи;

не ме ти жив оставяй да видя гибелта му,

стори милост велика: живота ми вземи…

Въпреки мъчителното безпокойство, пораждано в София от отзвука на европейските събития, българското правителство не отстъпваше от становището, което бе взело спрямо предложенията на Цанкова: то искаше да се споразумее с него, но не в една форма, която би отворила пътя на руското господство в България. От своя страна Вълкович не искаше да представи на Портата пратения му от Начовича контрапроект, от който ясно личеше, че той иска преди всичко да запазя за настоящето правителство всичките гаранции за надмощие.

Вълкович предложи (15 януари) да се измени контрапроектът в тази смисъл: „в Регентството ще влязат по един представител на партиите: либерална, консервативна и цанковистка“. Той обясняваше, че ако се възприеме тази формула, от тримата регенти единият ще остане като либерал, другият ще излезе, за да отстъпи мястото си на Цанкова, а третият ще мине за консерватор. В тази комбинация се забравяше съвсем Каравелов и привържениците му; Нелидов твърдеше между туй, че и Каравеловата партия поддържала руската политика. Тогава Вълкович намисли една нова редакция за своята формула: вместо за „цанковистката партия“ да се говори въобще за „опозицията“, в която влизал и Каравелов. Окончателният текст на предложенията на българското правителство бе следният:

1. По решение на настоящето В, н. събрание всяка от трите политически партии — либералите, консерваторите и опозицията — ще има по един представител в Регентството.

2. По решение на настоящия Министерски съвет шестте портфейли ще бъдат разделени между трите политически партии по начин, щото всяка една от тях да има два портфейла.

За да се предотвратят агитациите и смущенията, които биха могли да последват от тия отстъпки, направени на опозицията, и за да не им се даде време да се появят, ще бъде необходимо:

а) щото настоящето министерство да разпредели портфейлите по такъв начин, че народът и войската да запазят всичкото си доверие спрямо новото правителство, и

б) щото Високата порта да посочи преди преустройството на Регентството и кабинета името на княза, който трябва да се избере съобразно с постановленията на Берлинския договор и чиято кандидатура да може да намери всеобщо одобрение.

Цанков от своя страна бе се решил да направи една голяма отстъпка: той не искаше вече унищожаването на Регентството, но само неговото променение.

Между туй на 19 януари в Цариград пристигнаха по море д-р Стоилов и Греков. Те бяха се спрели един ден в Атина, за да се срещнат с Трикупис^[32] и с министъра на външните работи.^[33] Подир няколко дена успя да дойде в Цариград и Калчев, който бе закъснял поради карантината. На 25 януари тримата делегати, Вълкович и Цанков имаха свиждане при великия везир. Цанков обясни по какъв начин той разбираше промяната в Регентството. Той считаше, че в България имало три партии: правителствената, Каравеловата и неговата. Каравелова той назоваваше водител на либералите, а себе си „началник на консерваторите“. Правителствената партия той наричаше радикална; а съществуването на едновремешната консервативна партия той чисто и просто отрицаваше. Много неочаквана бе енергията, с която Цанков поддържаше, че Каравелов има голяма партия. Като даваше тия сведения на Начовича, Вълкович добавяше! „Не забравяйте, че се намираме в карнавала.“

Кямил паша ръководеше сега разискванията, без да се намесва много в тях. След като чу всичките обяснения на Цанкова, той заяви, че ще моли представителите на Франция, Италия и Румъния в Цариград да питат агентите на тия държави в София колко са партиите в България, дали ще се нарушат мирът и тишината в княжеството, ако се назначи за военен министър някой руски генерал.

Докато тия преговори се влачеха скучно, при еднаквото убеждение и на двете страни, че тази игра ще бъде безплодна, случи се едно произшествие, което възбуди голяма сензация около името на Цанкова. В Цариград биде арестуван капитан Янакиев, който идеше от Пловдив. Запитан от полицията за целта на своето пътуване, той заяви, че е дошъл да убие Цанкова. Това самопризнание даде на враговете на Регентството голямо оръжие; вестниците в Пера, които се вдъхновяваха от Нелидова, писаха, че решението да се убие шефът на опозицията било взето в едно събрание в Пловдив, на което присъствували и офицери. Всичкият тоя шум постави Вълковича в много неприятно положение пред европейската колония в Цариград, в която той бе много лансиран. Той пита правителството си какво има вярно в тия слухове за мисията на Янакиева и Начович му отговори:

Като не можа да добие уважението на честните хора с истински качества и добродетели, Цанков има манията да разпространява слуха, че искат да му отнемат скъпоценния живот. Помните телеграмите и писмата до вестниците, които той изпращаше от Враца и в които ме обвиняваше, че съм искал да посегна върху неговите дни, и то тъкмо тогава, когато аз молех бога да го запази невредим, за да не би неговите нещастия да паднат върху нас. Бог чу молитвите ми и не допусна, щото Цанков да стане мъченик и го запази здрав и угоен, докато светът можа да се убеди, че Цанков не е нищо друго, освен един Юда.

На 30 януари стана второто свиждане между Цанкова, делегатите и Вълковича. Тоя път, освен великия везир присъствуваше и мустешарът^[34] на външните работи, Артин паша Дадиян. Цанков пак разви своя възглед за трите партии в България. Вълкович поддържаше от своя страна, че имало три партии; либерали начело със Стамболова, консерватори и привърженици на Цанкова — за Каравелова той заявяваше, че е изгубил в страната всяко значение. Цанков поднови сега и своето старо предложение за назначението на русин за военен министър в България; но Кямил паша го пресече, като му каза, че не може да допусне даже да се разисква в негово присъствие такъв един въпрос. В едно писмо до Стамболова, писано същия ден (30 януари), К. Калчев даваше на Стамболова някои подробности за тия прения.

Тука имахме две свиждания с великия везир, донасяше той; уверявам ви, че той по-добре защищаваше българ. интереси от нас — той открито казва, че взаимните ни интереси изискват, щото настоящето правителство и настоящата партия да имат властта в ръцете си. За Цанкова си е съставил най-лошо понятие; „той е един crapule, ни каза завчера за Цанкова, и ако сте го повикали тука, то не е, защото го считате за водител на партия, но само за едно вънкашно удовлетворение за русите. Аз съм уверен, че нищо не ще да стане с него, затова и мислех, че срещането на г. Вълковича (като представител на правителството) бе достатъчно.“

Знаете ли тоя човек до каква подлост е достигнал? Вчера пред садразамина и Вълковича, като е настоявал да имаме един руски генерал за министър, е казал: „Българите не щат руски военен министър, за да могат да пращат българ. войска на Мустафа паша да се бие със сюзеренната държава, когато един руски генерал не би позволил това.“ По-голяма подлост от това бива ли? Вярвайте, че турците се срамуват от думите на тоя безобразник.[^[35]]

Вчера ходихме на палата Илдъз. Видяхме Сюрея паша (секретаря султанов), той не знае френски. Аз му казах едно словца на турски и го помолих да поднесе благодарностите ни към султана за благоволението му към страната ни. Той писмено изложи това на султана, който тутакси изпрати един писмен месаф, който ни се прочете от Сюрея паша. В нето изрично султанът похвалява правителството ни, загдето е съумяло да задържи порядъка и тишината, утвърждава, че благоволението му към нас се е показало от поведението султаново от 6 септември 1885 досега и увещава правителството ни да следва из тоя същия миролюбив път.

Тоя добър прием произведе добро впечатление между всичките посланици.

Посетихме и други лица в палата. Приеха ни много ласкаво. Всички изказват открито презрението си против Цанкова — от една страна, дохождането му тука способствува да го видят какъв е във всичката му босота.

Наистина, когато се свърши свиждането, Артин паша взе настрана Грекова и като порица Цанкова, каза: „Cet homme est un traitre.“^[36]

На другия ден (31 януари) стана още едно свиждане между същите лица. Сега вече преговорите минаха от общите положения към практическа спогодба. Цанков каза мнението си за устройството на висшата власт в княжеството. Като членове за Регентството той предлагаше: от своята партия себе си; от консерваторите — Бурмова или Балабанова; от властвуващата партия той приемаше, когото и да било. Нелидов обаче настояваше, щото Стамболов да излезе непременно от Регентството. От своя страна Кямил паша заявяваше: „Без Стамболова Регентство не може да има!“

Посланиците, чието съдействие Русия бе поискала с окръжната си нота от 7 януари, не участвуваха никак в преговорите, но действуваха със съвети отстрани. Нелидов даваше инструкции на Цанкова, Уайт — на Вълковича. Австрийският посланик влияеше примирително; той казваше, че Регентството ще изложи България на голям риск, ако не успее да постигне в най-скоро време едно съглашение с Портата. Неговата идея бе: Регентството да се състави от Стамболова, от Цанкова и от едно трето лице, непринадлежащо на никоя партия. Това неутрално лице можеше да бъде според великия везир Илия Цанов; в София обаче не искаха да чуят за него.

Между туй предупрежденията на германския и австрийския посланици ставаха всеки ден по-заплашителни. На 3 февруари Вълкович съобщаваше на Начовича разговора си с барон Каличе:

Продължаването на българската криза, пишеше той, е твърде опасно за българската независимост, защото неговото лично впечатление, споделяно и от други лица, с които посланикът е говорил, е, че ако преговорите, които се водят сега в Цариград, не успеят, Русия ще се реши на окупация и в подобен случай Австрия ще размисли на два пъти, за да предприеме с Русия един дуел, толкова повече че не само е съмнително дали Турция ще защити енергически своето съществувание и своите права е България, но може да бъде в съюз с Русия в случай на война. Австрийското правителство има наистина, прибави посланикът, интереси на Изток, но то не може да се покаже по турчин от самите турци.

Барон Радовиц се бе изразил с още по-голяма определеност.

Той ми каза, телеграфираше Вълкович, че от две недели насам стават чести разменения на ноти между интересуващите се правителства относително една окупация на България, в случай че на се намери способ за спогаждане с Русия, и прибави, че окупацията щяла да стане със съгласие на Австрия и Германия.

Личното впечатление на Вълкович бе, че трите империи щели да определят срок за едно споразумение на Регентството с Цанкова и сетне щяла да последва окупация.

Тия алармистични слухове разтревожиха и Портата. На 5 февруари министърът на външните работи Артин Дадиян отиде през нощта у италианския посланик, за да го пита дали е истина, че руският цар добил съгласието на Бисмарка за една окупация на България, на която щял да склони в Калноки. Посланикът му отговори, че тая мълва му се вижда невероятна, но за всеки случай предупреди Портата да не допуща, щото българският въпрос да бъде разрешен насилствено и напук на Берлинския договор. Ди Робилант, осведомен за тоя разговор, телеграфира на другия ден на Галваня да отиде в Портата и да заяви на Кямил паша, че ако той отвори вратите на империята за една чужда войска, Италия ще си запази свободата на действие, като се ръководи изключително от своите интереси.^[37] Намекът се отнасяше за италианските домогвания върху Триполитания, а може би и за албанските брегове на Адриатическото море. Тъй, при първия сериозен слух за руска окупация станеше онова, от което Стамболов най-много се обезпокояваше: надпреварване кой какво ще грабне от Турция. Най-добрата приятелка на българите, Италия, не мислеше за друго в тоя случай, освен как да осигури своя дял.

За щастие, мълвата се оказа невярна. На 7 февруари Le Nord, органът на руското Министерство на външните работи, издаван в Брюксел, излезе с една дълга дописка от Петербург, която разпръсваше всичките опасения от окупация. Тая дописка бе един вид манифест на руската политика. Нейната същност се състоеше в това, че Русия ще имала винаги време да разреши българската криза съобразно със своите желания, а в тоя момент тя трябвало да обърне очите си към Рейн, за да не бъде Франция доведена до безсилие и унизена. Значи, докато Бисмарк се стараеше да накара Русия да се погълне в Източния въпрос, Гирс заявяваше, че Русия трябва да бди преди всичко над запазването на големите европейски интереси. Това бе идеята за европейско равновесие, поставена в основата на руската политика, страхът от германското надмощие, който трябваше след няколко години да доведе руско-френския съюз.

Съобщението на Le Nord докара голямо успокоение във Франция. Френският посланик в Берлин Ербет, който се тревожеше по-рано от войнствените намерения на Бисмарка, каза сега: „Бурята мина, можем да затворим чадърите си!“ Положението на България оставаше обаче тъй неопределено, както и по-напред. Шансовете да се намери княз, който да дойде в България в настоящите обстоятелства, бяха нищожни. От Кобургския принц нямаше никакви известия; а ерцхерцогът Йохан, с когото Калчев бе се срещнал в трена между Венеция и Фиуме, не можеше да приеме избора си без разрешението на австрийския император. Всички хоризонти изглеждаха затворени за България. Преговорите с Цанкова се влачеха още малко, но само за форма. Тримата делегати престанаха да участвуват в свижданията; двамата от тях, Греков и Калчев, напуснаха вече Цариград. Останал бе тук само Стоилов.

Стоилов бе по-скоро оптимист — у тоя тъй здраво уравновесен човек имаше големи пориви на лиризъм и на вяра, — но считаше, че България ще трябва да направи нещо решително, за да победи лошата си съдба. В едно писмо до Начовича (14 февруари) гой излагаше причините на своя оптимизъм, както и своите планове за едно енергично действие. Писмото е забележително по ясността и дълбочината на мислите; то заслужава да бъде публикувано изцяло. Стоилов пишеше:

„Драгий ми Начович,

Греков, с когото след тримесечно приятно и достопамятно другарувание днес се разделяме, ще ти даде пълен и точен отчет както върху положението, тъй и върху нашите впечатления, следователно аз можех да се диспенсирам от труда да ти пиша; обаче времето е лошо, та не мога да изляза на разход, от една страна, от друга, нашите «memoirs» и бъдещата история имат нужда от материали и затова ти пиша настоящето си.

Великият везир много желае да можехте в София да се споразумеете с последователите (!) на Цанкова, та тъй да се отритне Цанков, да се представи на Европа, че в България всичките партии са съгласни и да се обезоръжат русите. Везирът мисли, че ако можете да се съгласите с опозицията (без Цанкова) върху една обща програма — modus procedendi — до избирането на княз, това последното ще може да се извърши и с настоящето Регентство и правителството без никакви изменения в личния състав. Няма съмнение, че ще бъде добре, ако можеха всичките партии да са съгласят; като се отритне Цанков и мухажирите тука да съставляват «предателска партия», и че трябва да се положат всичките старания за осъществлението на тая цел. Чини ми се обаче, че Великият везир си преувеличава резултатите от едно подобно съглашение: то ще обезоръжи Русия, но не вярвам, че ще я накара да се подчини, нейната цел не е да удовлетвори опозицията или българите, но да вземе в ръката си България: тя се стреми по един или по други начин да вземе властта в ръцете си — прямо или косвено, — да я държи колкото е възможно по-дълго време, за да може в този промеждутък да «възпита» и «приготви» българите, като обсеби постепенно войската, суспендира конституцията и я замени с някой «самодържавен устав» и чак тогава, т.е. след години, ще изпрати княз, който да нрави щото искат. Прочее каквото и да направим — moins d’une capitulation complète, — Русия няма да се задоволи, а ще следва своята обструкционическа политика с надеждата (хранена и поддържана от нашите емигранти), че ще ни умори и ще ни накара да капитулираме. Аз мисля, че това не трябва да ни безпокои чрезмерно. Окупацията я считам за невъзможна при днешните обстоятелства, догдето следва днешното политическо положение; Австрия няма да я позволи, а Германия, каквото да прави, не може да се отдели от Австрия, защото das deutsch-osterreichische Bundnis е едно основно начало на германската политика. Турция ни съчувствува от душа, иска да ни помогне, само като е слаба, няма инициатива, трябва да се озърта наляво и надясно, та затова практически не може да ни помогне много. Прочее ние имаме пред себе си перспективата на продължението за неопределено време настоящето statu-quo. Мисля, че е време вече правителството да вземе едно радикално решение за бъдещата си политика; трябва да се тури край на днешния провизориум; трябва на мястото му да се тури нещо релативно трайно; това е нужно за в случай, че се разбъркат още повече работите или Русия земе някоя по-решителна политика; нужно е, за да могат да се сключат конвенции и договори с нашите съседи, да се правят заеми и пр. Нужно е наконец, защото страх ме е, че ако сега се не реши нещо, може да се породи в страната реакция, а най-опасното за България ми се вижда, ако днешният режим се принуди да отстъпи на една реакция, защото тогава Русия ще има свободно поле.

По мое мнение има четири пътя за разрешението на днешната криза, на които давам преимущество по реда, по който съм ги изложил:

I. Да се избере за княз някой европейски принц, който би се съгласил да дойде в България и без одобрението на Силите. Напр. Кобург.

II. Да се избере Алеко Богороди за княз, като се съгласи да приеме управлението веднага без никакво одобрение.

III. Да се избере Алеко Богороди за регент.

IV. Настоящето Регентство да се потвърди от Вел. нар. събрание и да му се даде изрично правото да упражнява всички княжески прерогативи за три години.

С приемането на едно от тези решения Великото народно събрание от само себе си се разпуща, защото е достигнало вече целта си: привременното Регентство изчезва и тъй положението става по-трайно и се уяснява; нова политическа епоха захваща и може да се работи по-нататък. Ако би, че се избере пункт I, ще трябва тайно да се влезе в преговори с Кобурга и Великото нар. събрание да се свика в София. За изпълнението на тая точка виждам обаче, че ще има мъчнотии, защото едва ли Кобург ще се съгласи да дойде току-тъй, а пък да се избере ерцхерцогът, който е готов да дойде тутакси и да чака избора в Пирот или Цариброд, ми се вижда рисковано, понеже изборът му ще бъде обявяване война на Русия — нещо, което трябва да се избягва. Най-практически ми се виждат разрешенията, указани в точките II и III. Ако би да се приеме cette solution, тогава аз мисля, че трябва да се приеме следващият modus procedendi:

Да се чака 10 до 15 дена, за да може турският комисар да си приготви рапорта, като се употребят всичките средства, за да се повлияе върху съставянето на този рапорт. След това да се свика В. н. събрание в Търново, а Алеко да слезе във Варна и щом стигне в Русе, да го избере Събранието. След като положи клетва в Търново, да си състави правителство и да тръгне за София. По тоя начин Европа ще се научи с един и същи телеграф, че Алеко е избран, поел управлението, В. н. събрание се е разпуснало, Регентството свършило съществуването си и ново правителство съставено. Теренът е очистен и ако «косъмът на Русия е чист», както казва бай Захария, тя може да захване преговорите с княз Алека, Вълкович ще има грижата ако не да убеди турците веднага да признаят Алека, то поне да не сторят някой протест, но да си седят мирни; дипломатическите агенти в София и нашите представители повън тоже ще сторят своята длъжност; догдето Европа да се свести от тоя нов български удар, Алеко ще да брои вече няколко недели князуване и мъчно ми се вярва, че Русия ще да дойде да го пъди с войска, щом не е сторила тая чест на княз Александра. От друга страна, твърде е възможно, щото Европа да погледне на тая постъпка като на една стъпка към окончателното разрешение на българския въпрос, като на едно голямо улеснение на това разрешение.

Във всеки случай повтарям да кажа, че време е да се земе едно решение и да се тури край на привременността.“

Стоилов много вярно ценеше момента; нуждата от една развязка наистина тежко се чувствуваше от цялата страна. Продължена за безсрочно време, борбата почваше да хаби народния ентусиазъм. Търговският свят страдаше от голямата несигурност на положението. Пловдивският кореспондент на Le Temps съобщаваше, че в Южна България фалиментите се увеличавали по застрашителен начин. Неуспехът на правителството да сключи заем бе се отразил много зле върху пиацата, като бе стеснило кредита в страната. Урожаят бе добър през лятото и масата не чувствуваше силно икономическата криза — както се вижда и по постъпленията на данъците, — но политическите тревоги, събуждани от събитията, проникваха и в нея, раздухвайки смътни опасения за война и реквизиция. Най-смутена бе обаче интелигенцията. От пътуването на пратениците в Европа тя бе очаквала някакъв осезателен резултат и не виждаше, освен платонически симпатии. В новините, които тя жадно четеше по вестниците, никаква надежда не се раждаше за едно близко разрешение на участта на България. И едно съмнение почна да никне в нейната душа относително постоянството на доброто провидение, което бе закриляло България на Шипка и Сливница и на което се бе навикнало да се осланя това поколение на щастливи авантюристи. Наистина, фанатиците на национализма, на които Д. Петков бе и пророк, и философ на истерията, и дипломат, продължаваха да поробват със смели фрази бъдещето, но един отпадък на духа се забелязваше очебиюще в широките редове на интелигенцията, отпадък, толкова по-опасен, че не произтичаше от видението на една определена опасност, а от едно растящо чувство на безпомощност, отровено от дълго и безплодно напрежение на страната. Това бе нещо подобно на душевния маразъм, в който изпадат болните, когато са вече опитали без никаква полза най-енергичните лекарства; едно униние, против което никакъв цяр не помага, освен едно голямо сътресение в организма.

Такова сътресение бяха за България февруарските бунтове в Силистра и Русчук.

Бележки

[1] Тази фраза би била оправдана само ако се имат предвид тактическите спекулации на Портата с конфликта между регентството и Петербург. Портата не би могла да бъде покровителка на българската независимост, понеже искането за независимост е насочено против нейните имперски интереси. ↑

[2] Journal de Genève, 7 ноември 1886 г., дописка от Цариград. ↑

[3] Нелидов подписа мира, сключен в Сан Стефано. ↑

[4] Става дума за писмено послание на либералните русофили около Др. Цанков в началото на кризата, в което те призовават султана да окупира България. Този документ предизвиква широко недоволство и за дълги години е използуван като главно обвинение срещу Др. Цанков и неговата партия. ↑

[5] С името „моаджири“ Стоилов, както и Вълкович наричаха русофилите от Румелия, които бяха избягали в Цариград. ↑

[6] Италианската зелена книга, №56. ↑

[7] Оник ефенди е сега турски генерален консул в София. ↑

[8] Министърът на външните работи. ↑

[9] Депеша №10 от Вълковича до Начовича, 19 декември. ↑

[10] Смесеното министерство. ↑

[11] Толкоз по-зле за него и за неговата партия. ↑

[12] За нещастие, г. Греков е дал надежда за тази комбинация. ↑

[13] В скоби ↑

[14] Ортакьой, преддверие на Цариград и резиденция на екзарха. ↑

[15] Като връх на смешното. ↑

[16] Депеша от 26 декември. ↑

[17] Независима България. ↑

[18] Тук авторът има предвид преодоляването през пролетта на 1887 г. на германо-френското напрежение, криещо опасности от въоръжен конфликт и общоевропейска война. Отношенията между Берлин и Париж представляват главният компонент на европейската криза от 1886–1887 г. Тяхното постепенно нормализиране се приема за край на тази криза. ↑

[19] Английската синя книга, №27. ↑

[20] Ibid., №33. ↑

[21] Ibid., №41. ↑

[22] Ibid., №52. ↑

[23] Английската синя книга, №52 (inclosure). ↑

[24] Депеша на Вълковича от 7 януари (Архив на Министерството на вътрешните работи). ↑

[25] Военен министър в България в 1882 — 1883 г. и брат на дипломатическия агент. ↑

[26] Свобода, 14 януари. ↑

[27] Независима България, 17 януари. ↑

[28] Италианската зелена книга, №92. ↑

[29] … gli orrori della guerra civile e il pericolo di un’occupazione straniera alle quali egli aveva, a piu riprese accentato, nelsuo discorso, di voler ricorrere come all ’ultima ratio. ↑

[30] „Неутралното“ според С. Радев поведение на Бисмарк в австро-руската борба на Балканите е отдавна опровергано по категоричен начин. Сам Бисмарк в спомените си напълно откровено заявява, че австро-германските отношения и интересите на Австро-Унгария стоят винаги на преден план в политиката му спрямо балканските действия на Русия. Специално по „българския въпрос“ Бисмарк тайно, но настойчиво насърчава проникването на Австро-Унгария, която е определена от него да служи за аванпост на глобалното германско настъпление на Балканите, в Турция, в Близкия изток, осъществено в началото на XX век. ↑

[31] Свобода, 19 януари. „Молитва“ е печатана с подпис Н.(Николов). След два-три дена Радославов, който бе вече в съревнование със Стамболова, взе лирата и той и му отговори:

Хвалби, молитви, химни, славословия,

не приличат никак на сегашния свят;

те са за ангели във божия рай,

а не за певеца — юнак като теб!

Твойта детска слабост сън е в мрачна нощ

за когото прошка не моли се бог

особено когато: душа и сърце

непременно трябва да бъдат в’възторг.

↑

[32] Трикупис, Х. — известен гръцки политически деец, дипломат, публицист и общественик. В областта на гръцката външна политика провежда проанглийска ориентация. По време на посещението си в София през 1891 г. лансира пред Ст. Стамболов идеята за балкански съюз срещу Турция на базата на разделяне на. Македония между България, Гърция и Сърбия. ↑

[33] Английската синя книга, №56. ↑

[34] Мустешар, държавен подсекретар, или както казват русите, товарищ-министър. ↑

[35] В същото писмо Калчев говореше за посещението, което тримата делегати направиха в Илдъза. ↑

[36] Тоя човек е предател. ↑

[37] Италианската зелена книга, №100. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Симеон Радев Строителите на съвременна България — Регентството (16)

Метаданни

Данни

Строителите на съвременна България

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIПреговорите с Цанкова в Цариград

Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Регентството (16)

II
Преговорите с Цанкова в Цариград