Джошуа Слокъм
Сам около света (12)

Дванадесета глава

Четиридесет и три дни сам в океана изглеждат твърде много, но в действителност дори и тук времето летеше като с крила. Така че вместо да обърна към Нукухива, за което доста се колебах, аз продължих към Самоа за следващия ми престой. Това ми отне още двайсет и девет дни, като събрах общо седемдесет и два дни плаване без спиране. През това време не почувствувах никаква умора. Никога не оставах без компания — самите коралови рифове ми правеха компания и не ме оставяха да се чувствувам самотен. А по пътя за Самоа такива имаше, колкото искаш.

Най-важното събитие по време на плаването ми от Хуан Фернандес до Самоа (а събитията не бяха многобройни) беше отърваването ми на косъм от сблъскване с огромен кит, който разсеяно браздеше океана през нощта, докато аз седях в каютата. Той изплашено изпръхтя и вдигна вълнение, когато зави, за да избегне сблъскването с кораба. Това ме накара да изляза на палубата точно навреме, за да взема една баня от водата, която той изхвърли с опашката си. Чудовището беше явно изплашено. То бързо заплува на изток, а аз продължих на запад. Скоро след това мина още един кит, очевидно спътник на първия, който продължи по неговата следа. Повече китове в тази част на плаването си не видях, а и хич не ми трябваше.

Около кораба често се навъртаха гладни акули, особено близо до острови или коралови рифове. Дължа да призная, че изпитвах голямо удоволствие да ги избивам. В края на краищата акулите са тигрите на моретата. Въображението на един моряк не може да си представи нещо по-ужасно от срещата с гладна акула.

Около яхтата постоянно се въртяха птици. От време на време някоя кацваше на мачтата да огледа „Спрей“ отгоре. Тя сигурно се чудеше на странните й криле, защото яхтата плаваше сега с грота, ушит на Огнена земя, като разноцветна дреха от много парчета. В Южните морета кораби се срещаха вече много по-рядко. Аз не видях нито един през цялото време, докато пресичах Тихия океан.

През тези дълги преходи храната ми се състоеше обикновено от картофи, осолена треска и сухари, които си приготвях два или три пъти седмично. Бях добре запасен с кафе, чай, захар и брашно. Обикновено имах големи запаси от картофи, но преди да стигна Самоа, ме постигна беда, която ме лиши от този високо ценен моряшки деликатес. Срещата ми на Хуан Фернандес с американския португалец Мануел Кароса, който едва не ми смъкна и ботушите от краката, ме лиши насред океана от картофи и това ме направи злочест до края на този преход. Аз се гордеех, че съм малко нещо търговец, но този португалец от Азорските острови, живял в Ню Бедфорд, не ми остави никакво основание за самохвалство. Той ми даде пресни картофи и взе старите, които бях получил от „Коломбия“ (един чувал и повече от най-хубавия сорт). Каза ми, че иска моите картофи, „за да смени сорта“. Когато тръгнах на път, открих, че неговите са развалени, не могат да се ядат и целите са покълнали. Завързах чувала и се върнах към малкото стари картофи, останали ми от предишния запас. Мислех си, че ако здраво огладнея, островните картофи ще ми се видят по-вкусни. След три седмици отново отворих чувала и отвътре излетяха милиони крилати насекоми! Всичките картофи на Мануел се бяха превърнали на молци. Бързо вързах чувала и го хвърлих в морето.

Но Мануел беше получил богата реколта от картофи и ме беше помолил да спомена в книгата си, че около Хуан Фернандес има китове като уловка за китобойци, които винаги са готови да купят пресни зеленчуци. Аз вече писах, че срещнах два големи кита, но те бяха на голямо разстояние от острова.

Казано по моряшки, с провизиите бях добре дори и по време на дългия преход през Тихия океан. Винаги намирах по нещо, което да разнообрази менюто ми: липсата на прясно месо заменях с прясна риба, поне докато бях в зоната на пасатите. Там летящи риби се блъскаха нощем във ветрилата и падаха на палубата по две-три, а понякога и по десетина. Всяка сутрин, освен когато нощта беше лунна и светла, се снабдявах с изобилно количество храна, просто като ги обирах до подветрения фалшборд. Всички месни консерви не струваха и пет пари пред пресните летящи рибки.

По пладне на 16 юли след доста трудности, които изискваха опитност и напрежение, „Спрей“ хвърли котва в Апиа, кралство Самоа. Швартовах кораба на пристана, опънах един навес и вместо веднага да сляза на брега, седнах под него и до късно през нощта слушах с наслада музикалните гласове на самоанските мъже и жени.

Едно кану с три млади жени се приближи до борда на шлюпа. Една от красивите членки на екипажа, поздравявайки с обичайното „Талофа лий!“ („Любов към тебе, вожде!“), попита:

— Шхуна дошла Мелике?

— Любов към тебе — поздравих аз, — да.

— Ти сам дошъл?

Отново отговорих с да.

— Не вярвам. Ти имал други мъже и изял тях.

При тази духовитост останалите се засмяха.

— Защо дошъл толкова далеч? — попитаха те.

— За да ви чуя как пеете — отговорих аз.

— О, талофа лий! — извикаха те и запяха.

Гласовете им изпълниха въздуха с музика, която отекна в горичката от високи палми на другия край на пристанището. Скоро след това се появиха шестима младежи в лодката на генералния консул на Съединените щати, които пееха на няколко гласа и си тактуваха с греблата. Разговорът ми с тях беше по-сполучлив, отколкото с момичетата в кануто. Те ми предадоха покана от генерал Чърчил да отида да обядвам в консулството. В работите на консулството в Самоа се чувствуваше женска ръка. Госпожа Чърчил беше подбрала екипажа на генералската лодка, беше се погрижила младежите да носят елегантна униформа и да могат да пеят самоанската лодкарска песен, която още в първата седмица на пребиваването си тя запяла не по-зле от местно момиче.

В ясното ранно утро на борда на „Спрей“ дойде госпожа Роберт Луис Стивънсън и ме покани на другия ден да посетя Вайлима. Бях развълнуван, когато след толкова много приключения се изправих лице с лице срещу тази умна жена — доскоро другарка на писателя, който ми доставяше такова удоволствие по време на плаването. Приветливите очи, които ме разгледаха внимателно, заискриха, когато започнахме да си говорим за морските ни приключения. Аз се възхитих на някои от нейните преживявания и спасение. Тя ми каза, че заедно със съпруга си е обикаляла с всевъзможни паянтови съдове тихоокеанските острови, като добави замислено:

— Ние имахме сходни вкусове.

Докато разказваше за своите плавания, тя ми подари красивата четиритомна лоция на Средиземно море със следния надпис:

„На капитан Слокъм. Тези книги бяха четени и препрочитани много пъти от моя съпруг и аз съм уверена, че той би се радвал да знае, че преминават в ръцете на един от моряците, които най-много ценеше.

Фани В. де Дж. Стивънсън“

Госпожа Стивънсън ми подари и лоция на Индийския океан. Бях обзет от благоговейно чувство на почит, когато приемах книгите, подарени ми едва ли не от ръката на Туситала^[1], „който спи в гората“. „Аолеле“^[2], „Спрей“ винаги скъпо ще цени твоя подарък!

Доведеният син на писателя, господин Лойд Осбърн, ме разведе из къщата Вайлима и ме покани да си напиша писмата на старото бюро. На мен ми се стори, че би било нахално да го направя. Беше ми достатъчно да вляза в стаята, където „разказвачът на приказки“ обичал да седи на пода според самоанския обичай.

Един ден вървяхме по главната улица на Апиа на път за „Спрей“ — госпожа Стивънсън на кон, аз до нея пеша, а господин и госпожа Осбърн близо до нас на велосипеди. На един остър завой на шосето се оказахме по средата на странно шествие от туземци, което се предвождаше от доста примитивен оркестър. Не можеше да се разбере дали е за празник или за погребение. Няколко от най-здравите мъже носеха бали или вързопи върху пръти. Едни от тях явно бяха бали от тапа^[3], но товарът на прътите изглеждаше по-тежък от останалите и никак не беше лесно да се разбере какво представлява. Любопитството ми се изостри да разбера дали това беше печено прасе или нещо от по-неприятен характер. Попитах какво може да е.

— Не знам — каза госпожа Стивънсън — дали това е сватба или погребение. Но каквото и да е, капитане, нашето място трябва да е най-отпред.

„Спрей“ се намираше в рекичката и ние се качихме на борда му с малката открита дори от Глостър, която беше боядисана в зелено. Така я претоварихме, че тя потъна до планшира и аз трябваше да я карам много внимателно, за да не я напълня с вода. Това приключение достави голяма радост на госпожа Стивънсън и докато гребях, тя изпя „Те отплаваха в морето на граховозелена лодка“. Сега много добре разбрах думите й, когато каза за съпруга си и за себе си: „Нашите вкусове съвпадаха.“

Колкото по-далеч се намирах от центъра на цивилизацията, толкова по-рядко чувах хората да се питат какво си струва и какво не си струва да се прави. Когато говорехме за моето плаване, госпожа Стивънсън нито веднъж не ме попита какво ще получа от това мое начинание. Когато отидох в едно самоанско село, вождът не ме попита за цената на джина и не каза: „Колко ще платиш за печеното прасе?“, а „Долар, долар, бели хора знаят само долар!“

„Няма значение долар. Тапо^[4] е приготвила кава, нека да пием и се радваме.“ Тапо е девицата, избрана за домакиня на селото. Този път се случи Талоа — дъщеря на вожда.

„Нашето таро добро, нека да ядем. На дървото има плодове. Нека денят отминава, защо трябва да тъжим за това? Идват още милиони дни. Хлебният плод е жълт на слънцето, а от кората на дървото е роклята на Талоа. Нашата къща, която е хубава, ни струваше само труда да я построим и на вратата няма ключалка.“ Докато в тези южни острови дните текат по този начин, ние на север се борим да задоволим най-елементарните си жизнени нужди.

За да се хранят, островитяните трябва само да протегнат ръка и да вземат това, което природата е създала за тях; ако посадят някое бананово дръвче, след това единствената им грижа ще бъде да не пораснат твърде много дръвчета. Те имат право да обичат страната си и да се страхуват от игото на белия човек, защото веднъж впрегне ли ги в ярема, животът им повече няма да е поезия.

С вожда на селото Кайни, който беше един силен и изпълнен с достойнство представител на жителите на архипелага Тонга, можеше да се беседва само чрез преводач. Най-естествено беше той да ме попита за целта на моето посещение и аз бях искрен, когато му казах, че съм хвърлил котва в Самоа, за да видя техните прекрасни мъже и жени. След продължителна пауза вождът каза:

— Капитанът е дошъл от толкова далече, за да види толкова малко. Но — добави той — тапо трябва да седне по-близо до капитана.

— Да — каза Талоа, като с труд произнесе една от малкото думи, които знаеше на английски, а след това послушно се премести към мен, докато всички други седяха в кръг върху рогозки.

Останах възхитен не само от красноречието на вожда и простотата на думите му. Той не си придаваше никакви важности и можеше да мине за велик учен или държавник. През цялото си плаване не срещнах по-скромен човек от него. Колкото до Талоа — нещо като царица на селото — и останалите девойки, най-умното би било колкото е възможно по-бързо да се научат обичаите и държанието на тези гостоприемни хора, за да не се обърква честта, която те оказват на гостите си, с прекалена фамилиарност. Аз бях щастлив, че на тези острови не видях нищо, което да разклати вярата ми в добродетелността на туземците.

За човек, несвикнал с условности, взискателният протокол на Самоа беше малко мъчителен. Разбрах например че след отпийването на кава от общата купа, трябваше да се излее малко от напитката през рамото или поне така да изглежда. След това трябва да се каже: „Нека да пият боговете!“ — и после да се изпие цялата. Съдът, който неизменно беше черупка от кокосов орех, не трябва любезно да се предаде на следващия, както е нашият обичай, а да се търкулне по рогозките по посока на царицата.

Най-ужасната грешка, която направих на островите, беше, че яхнах една кранта и преминах в тръс през някакво село. Разнесоха се викове и заместникът на вожда ме спря със сърдит глас. Като разбрах, че съм направил нещо нередно, аз започнах да се извинявам с жестове. Това беше най-безопасно за момента, макар че не знаех в какво съм се провинил. Моят преводач, който междувременно ме настигна, оправи нещата, но чак след дълги преговори. Буквално преведени, виковете на помощник-вожда означаваха: „Хей, ти там на обезумелия кон! Не знаеш ли, че е против закона така да препускаш през селото на нашите праотци?“. Опитах да се извиня с жестове и понечих да сляза и да поведа крантата за юздата. Но преводачът ме предупреди, че и това ще бъде ужасно оскърбление, и аз отново помолих за прошка. Призоваха ме да се явя пред вожда, но моят преводач, който беше хитрец и малко мошеник, обясни, че и аз съм нещо като вожд и не мога да се бавя, тъй като съм тръгнал на много важна мисия. В своя защита можах само да кажа, че съм чужденец, но че това не ме оправдава и аз действително заслужавам да бъда опечен. Тук вождът се усмихна доволно и показа един ред прекрасни бели зъби, като ми разреши да продължа.

Вождът и семейството му от Кайни ми върнаха визитата и ми донесоха като подарък полинезийска тъкан от кора на дърво и плодове. Принцесата Талоа донесе едно шише с кокосово масло да си мажа косата, но, струва ми се, това за мен беше малко късно.

Невъзможно беше да им направя на „Спрей“ такова царско посрещане, каквото те ми устроиха. Тяхното меню включваше всичко, което раждаше земята — плодове, птици, риби и месото на едно прасе, опечено цяло. Аз ги гостих с осолено и варено свинско и солено говеждо, с които бях добре запасен, а вечерта заведох всички на едно ново за града забавление — въртележка с дървени кончета, която те наричаха ки-ки (на езика им това означаваше театър). За мое съжаление, собствениците — двама мои стиснати съотечественици — безцеремонно ги избутаха от въртележката още след първото завъртане, за да направят място на други. Тогава те, обхванати от чувство за справедливост, откъснаха опашките на кончетата. Аз бях много горд с моите приятели. Вождът, който беше най-представителен от тях, носеше огромна тояга. А колкото до забавлението — поради алчността на собствениците то губеше популярност. Поради липса на закони представителите на трите велики сили им наложиха данък от двайсет и пет процента върху входната такса. Това се сметна като голямо завоевание на законодателната власт!

За местните посетители стана навик да посещават „Спрей“. Те с лекота се прехвърляха през носовата част и си отиваха, като скачаха от кърмата и отплуваха към брега. Непретенциозните туземци носеха лава-лава, както наричат банския си костюм или дрехата от кора на черница, и не причиниха нищо лошо на „Спрей“. На острова с вечното лято техните посещения представляваха весела делнична сцена.

Един ден ми направиха посещение старшите учителки от колежа в Папаута, госпожица Шулце и госпожица Муър, заедно с техните деветдесет и седем възпитанички. Те целите бяха облечени в бяло и всяка носеше по една червена роза. Разбира се, всички пристигнаха в лодки и канута, както се прави в страни с по-студен климат. Човек трудно би могъл да намери по-весело ято момичета. Веднага щом се качиха на палубата, по нареждане на една от учителките те запяха песента „Вахта на Рейн“, която чувах за пръв път.

— А сега — казаха те — да вдигнем котва и да отплаваме.

Но аз нямах никакво намерение да тръгвам от Самоа толкова бързо. На тръгване те всички грабнаха по един палмов клон или гребло и заплаваха към брега с канутата си. Не се съмнявам, че всяка една от тях с удоволствие би преплувала разстоянието до брега, ако не бяха празничните муселинени рокли.

В Апиа често можеше да се види млада жена, плуваща успоредно на малко кану, в което някой идваше към „Спрей“. По този начин пристигна господин Труд, стар възпитаник на Итън. Щом стъпи на борда, той възкликна:

— Возил ли се е някой крал по този начин? — И като израз на думите си той даде на девойчето няколко сребърни монети, докато наблюдаващите от брега туземци викаха от завист.

Веднъж и аз се преобърнах с моята малка лодка-еднодръвка и група красиви девойки, които се къпеха наблизо, ме сграбчиха и още преди да си поема дъх, ме повлякоха около „Спрей“. Седях в кануто и се чудех какво ще правят след това. Те бяха по три от двете ми страни и аз не можех нищо да направя. Една от нимфите беше млада англичанка, която се забавляваше най-много от всички.