Джон Клаус Вос
Смелите пътешествия на капитан Вос (37)

        Света Елена. Пернамбуко. Договорът ми изпълнен. Смяна на знамето

Тогава започнах да разглеждам подаръците. В първия пакет имаше нещо, което ми приличаше на печена пуйка.

— Ще хапнеш ли пуйка, Хари? — подвикнах през люка.

— Не, благодаря — бе отговорът.

Вторият пакет беше досущ като първия, тъй че като сложих двата настрана, отворих третия. В него имаше някаква друга вкусна птица, вероятно гъска.

— Ще хапнеш ли малко печена гъска, Хари?

— Не ща.

— А пилешко?

— Пилешко не обичам — отвърна той.

— В такъв случай ето нещо, което непременно ще ти хареса.

— Какво е то?

— Прилича ми на печен щраус.

— Не бих ял такова нещо — бе равнодушният отговор.

— Ти май не си гладен. Ето тук някакви бутилки. Може би ще предпочетеш да сръбнеш?

Имаше бира, превъзходно отлежало уиски, „Хенеси“ три звезди и различни вина. На етикетите на една бутилка пишеше: „Двайсетгодишно“.

— Хари — рекох, — това старо вино трябва да се консумира веднага, иначе ще се развали в ръцете ни.

Веднага се запретнах да го отворя и едва скъсах телчетата, тапата изхвръкна като гюлле. Помислих, че е пробила каютната палуба.

Опитвайки виното, установих, че въпреки старостта си е първо качество. Подадох чаша на помощника си, който седеше с една ръка на румпела, а с друга — на стомаха си и клатеше глава. „Тиликум“ бе започнал да усеща вълнението на Атлантическия океан — а също и моят помощник. Посъветвах го да пие солена вода, за да се оправи бързо, та да ми помогне да опитаме някои от подаръците.

Бяхме близо до остров Робън, на около десет мили северозападно от Кейптаун. Вятърът много отслабна. Затова спуснахме котва от източната страна на острова, в спокойна вода, недалеч от песъчливия бряг. В това време моят помощник бе надвил пристъпа на морска болест и двамата си хапнахме хубаво от провизиите. На другата сутрин, след питателна закуска, продължихме пътуването си. Духаше умерен южен вятър и скоро оставихме малкия остров и африканския бряг зад хоризонта. Обаче щом навлязохме в океанското вълнение, приятелят ми се разболя повторно.

Времето продължаваше да бъде чудесно и при постоянен умерен бриз от юг ден след ден плаването ни минаваше много приятно. Но морската болест не оставяше моя клет помощник; дори лекуването със солена вода не му донесе облекчение. В това отношение той приличаше донякъде на лоцмана от австралийските пущинаци, който ме бе придружавал от Нюкасъл до Мелбърн; всеки ден страдаше от морска болест, ядеше много малко и имаше силна склонност да го изхвърля. Изобщо и в единия, и в другия случай ми беше необяснимо как успяваха да оживеят. Тъй като болестта измъчваше много мистър Харисън, взех курс към Света Елена. Когато навлязохме в зоната на югоизточния пасат, времето се задържа все тъй хубаво и седемнайсет дни след отплаването ни от Кейптаун спуснахме котва в залива Сент Джеймс на северозападния бряг на Света Елена, най-известния от всички усамотени острови на света.

Едва стъпил на брега, помощникът ми се почувствува добре и яде с голям апетит, което след продължителното му неразположение беше истинско чудо. Останахме два дена на острова, като посетихме жилището на Наполеон Бонапарт, където той умрял на 5 май 1821 г. Макар че никой не живееше в сградата, всичко се поддържаше в добър ред. Боядисаната в бяло външност на къщата и добре гледаната цветна градина около нея придаваха изящество на цялата обстановка; но вътре единственото за отбелязване нещо беше мраморен бюст на великия воин. На неголямо разстояние оттук, между ниски зелени хълмове и в съседство със сладководно изворче, което блика от склона, е запазен гробът на Наполеон, макар че останките му са пренесени в Париж. В една малка постройка наблизо има книга, в която са се подписали посетители от цял свят. И аз прибавих към тях своя подпис.

Прекарахме много приятна нощ в компанията на няколко джентълмени от телеграфната станция и други местни жители. На другия ден потеглихме, вземайки курс право към Пернамбуко. Умереният пасат и великолепното време продължаваха, но едва корабчето ни започна да навлиза в океанските вълни и помощникът ми се разболя отново. Обаче той не беше от тия, които се поддават на чувства, а редовно дежуреше на кормилото. Пасатът ни тласкаше със скорост около сто мили на денонощие, благодарение на което можахме да изминем разстоянието от Света Елена до Пернамбуко за осемнайсет дни. Малко преди смрачаване на 20 май съзряхме за пръв път южноамериканския бряг.

В четири часа на другата сутрин се закотвихме в рейда на Пернамбуко, с което се навършваха три години с точност до час, откакто тръгнах от Виктория, Британска Колумбия. Така „Тиликум“ успя да прекоси три океана и договорът, който имах с мистър Лъкстън, беше изпълнен.

Много време бе изтекло от първото ми идване в това пристанище. То стана през 1877 г. при моето първо пътуване по море с тристатонен ветроход, който отиваше от Хамбург за Гуаякил, Еквадор. Капитанът се разболя посред морето и се отбихме в Пернамбуко да му осигурим медицинска помощ. По това време рейдът беше пълен с ветроходни кораби от всички националности. Но специално тази сутрин вместо красивите ветроходи, които оживяваха пейзажа, единственото украшение беше един димящ стар параход. Мина ми през ум, че ако мога да стана всемогъщ поне за малко, най-напред бих очистил морето от тия димящи вехтории и бих ги заместил с прекрасни, бързи ветроходни кораби с хоризонтални реи — наслада за очите на всеки моряк.

В седем часа дойде митническият катер и след като дадох необходимите сведения, капитанът му бе тъй любезен да ни довлече на буксир до пристанището. Пътем минахме край фара на Пернамбуко, построен на северния край на най-забележителния естествен вълнолом, който може да се намери някъде. На влизане от дясната му страна се простира прекрасен каменен кей с алея от сенчести дървета по цялото му протежение, а зад нея има редица търговски кантори. Лявата страна на пристанището, която образува четириъгълник с нееднакви прилежащи страни, широк стотина ярда, върви успоредно на каменния кей срещу вълнолома. Той е съставен от тъмен корал и поради правилната му форма трудно бихте повярвали, че е творение на природата. По дължината на целия вълнолом бяха привързани кораби от далечни страни. И докато големите вълни неуморно бъхтеха и подяждаха външната страна на тази чудна постройка, вътрешността, като не се смятат редките пръски, беше напълно спокойна. Аз привързах „Тиликум“ до един пристан за лодки и уведомих за пристигането ни английския консул мистър Уилямс. Този джентълмен прояви голям интерес към пътешествието ми и дойде на пристанището да разгледа моята лодка.

— Добре изпипана — рече той, когато стъпи на борда. — Да прекосиш три големи океана с тази лодчица наистина представлява световен рекорд!

На другия ден в консулския си кабинет мистър Уилямс ми каза:

— Вчера, когато бях на вашето корабче, забелязах, че развявате канадско знаме. Трябва да ви заявя, че това е противозаконно. Ето защо съм длъжен да ви помоля да го замените с английско.

Три години бях плавал с „Тиликум“ под канадско знаме, затова заповедта на консула не ми хареса. Обаче нарежданията на представителя на правителството, давани на корабните капитани в чужди страни, трябва да се изпълняват, тъй че от тоя ден нататък издигнах английското знаме.

В Пернамбуко останахме две седмици, през които мистър Уилямс ни забавляваше чудесно и задоволяваше всячески нашите нужди. Той ни осигури също безплатни железопътни карти, благодарение на които имахме възможност да видим това-онова от плодородната равнина, толкова богата на гори. В тази част на Бразилия се отглеждат тропически плодове, захарна тръстика, кокосови орехи и много други полезни култури. Тук-там сред дървета и градини се гушеха малки вилички и голи негърчета играеха на слънце. Чрез застъпничеството на консула получихме, освен това няколко покани за обеди, а вечерта преди заминаването ни в английската телеграфна станция в наша чест бе даден банкет, на който присъствуваха много хора.

При все че мистър Харисън по целия път през Южния Атлантик бе боледувал, той настоя да завърши пътуването до Лондон. В три часа следобед на 4 юни един катер ни взе на буксир и придружени от параход, натоварен с пътници, между които беше и английският консул, поехме към морето. На пет мили от вълнолома вдигнахме ветрила и се отвързахме от влекача. Тогава се сбогувахме с нашите домакини и като салютирахме трикратно с новото си английско знаме, взехме курс към крайната си цел — Лондон. Поради североизточния пасат се принуждавахме често да променяме курса. В резултат от това разстоянието възлезе общо на около шест хиляди мили.