Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krzysztof, Kolumb pisma, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Христофор Колумб

Заглавие: Дневници

Преводач: Магдалена Атанасова

Език, от който е преведено: Полски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: документалистика

Националност: полска

Печатница: ДПК „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 20. VII. 1972 г.

Редактор: Виолета Чушкова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Мария Даскалова

Коректор: Паунка Камбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2686

История

  1. — Добавяне

Първа експедиция
3 септември 1492 — 15 март 1493

Извадки от дневника на пътешествието

Това е първата експедиция и маршрутът и пътят, който е изминал адмирал дон Христофор Колумб, когато е открил Индия.

Всичко е дадено в съкратен вид, с изключение на увода, който е изпратил на католическите крале и който следва по-долу дословно преписан. Той започва така:

В името на нашия бог Исус Христос.

Най-християнски, най-висши, най-съвършени и най-могъщи князе, кралю и кралице на Испания и морските острови. Владетелю наш и владетелко. През сегашната 1492 година Ваши височества изведоха до щастлив край победоносната война срещу маврите, които се разпореждаха в Европа, и я завършиха в прославения град Гранада, където същата година, на 2 януари, видях кралските знамена на Ваши височества, издигнати от въоръжените сили на кулите на Алхамбра, крепостта на онзи град, и бях свидетел, когато кралят на маврите излезе от вратите на града, за да целуне ръцете на Ваши височества и ръцете на княза, моя господар. Още същия месец представих на Ваши височества сведения за земите на Индия и за владетеля, който се именува Велик хан (което преведено на обикновен език значи крал над кралете); за това, как той подобно на своите предшественици неведнъж е изпращал пратеници в Рим, за да иска оттам хора, вещи в нашата свещена религия, които да му я разяснят, но светият отец никога не изпълнил това и голям брой народи са били осъдени на гибел, защото вярват в идоли (и приемат осъдените секти). Ваши височества като християни, католици и като владетели, привързани към светата християнска религия, готови да я разпространяват, и като противници на сектата на Мохамед и на всички други ереси и идолопоклонства, решихте да изпратите мене, Христофор Колумб, в ония краища на Индия, за да се поклоня на тамошните князе и да посетя техните народи и земи, да опозная характера им и другите особености, а също да разбера какви начини би трябвало да се употребят, за да приемат те нашата свещена вяра. Ваши височества ми поръчаха да не тръгвам на Изток по суша, както обикновено се прави, а да поема пътя на Запад, за който няма никакво сигурно сведение някой да е тръгвал някога по него.

И тъй като прогонихте всички евреи от вашите кралства и княжества тъкмо през същия този месец януари, Ваши височества ми заповядахте да потегля за онези краища на Индия с достатъчно на брой кораби. За тази цел Ваши височества ми дарихте значително възнаграждение и ми дадохте благородническа титла, за да ме наричат оттогава нататък „дон“, и ме назначихте за Велик адмирал на Океанското море[1] и вицекрал, както и вековечен губернатор на всички острови и земи, които бих успял да открия и покоря, а също постановихте, че най-големият ми син ще наследи същите титли и така ще продължава от поколение на поколение, вовеки веков.

Заминах от град Гранада на дванадесетия ден на месец май същата тази 1492 година, а тоя ден беше събота. Поех към град Палос, който е морско пристанище, и там натъкмих три кораба, най-подходящи за такова начинание. Отплавах от това пристанище с добра дружина от моряци, с достатъчно припаси на 3 септември същата година, в петък, половин час преди изгрев-слънце. Веднага се насочих към Канарските острови, принадлежащи на Ваши височества в Океанското море, с намерение да започна експедицията от тази база. Реших да плавам толкова дълго, колкото е потребно, за да стигна до Индия и да се явя пред владетелите на онези страни като пратеник на Ваши височества, изпълнявайки по този начин това, което ми беше поръчано. За тази цел реших да пиша отчет за цялото плаване много старателно, ден след ден, и да записвам поред всичко, което направя, видя и срещна — както ще можете да се убедите.

Реших също, господари и владетели, не само да записвам през нощта това, което се е случило през деня, но и всеки ден да записвам това, което е могло да се случи през нощта; и още да направя нова морска карта, на която възнамерявам да означа на съответното място всички морета и суши в Океана, точното им разположение по отношение на вятъра. Нещо повече, искам да направя книга и в нея да изобразя всичко това с рисунки в зависимост от ширината, като се започне от линията на екватора и от западната дължина. Трябва, освен това да забравя за съня и строго да наблюдавам плаването, което за нас ще бъде задължително — а това няма да е малък труд.

Петък, 3 септември

От ивицата Салтес[2] отплавахме на 3 септември 1492 година в осем часа сутринта. При силен вятър от открито море напредвахме на юг и направихме 60 мили, или 15 левги[3]. След което взехме курс на югозапад, т.е. към Канарските острови.

 

 

Събота, 4 септември

Плавахме на югозапад.

 

 

Неделя, 5 септември

През деня и през нощта направихме над 40 левги в същата посока.

 

 

Понеделник, 6 септември

Кормилото на каравелата „Пинта“, на която плаваше Мартин Алонсо Пинсон[4], изскочи от пантите. Допускаше се и се подозираше, че това е било направено умишлено от някой си Гомес Раскон и от Кристобал Кинтеро, собственика на каравелата, недоволен от пътуването, което бил принуден да предприеме. Адмиралът каза, че преди самото заминаване изненадал тези двамата, как тъкмо кроели някакъв заговор.

При тези обстоятелства адмиралът беше много угрижен, тъй като нямаше възможност да се притече на помощ на онази каравела, без да се изложи на опасност; добави обаче, че е изпитвал облекчение при мисълта, че Мартин Алонсо Пинсон е колкото храбър, толкова и опитен мъж. В края на краищата за цялото денонощие направиха 29 левги.

 

 

Вторник, 7 септември

Кормилото на „Пинта“ отново изскочи.

След като го поправиха, взеха курс към остров Лансароте, който е един от Канарските. През деня и нощта преплаваха 25 левги.

 

 

Сряда, 8 септември

Между лоцманите на трите каравели възникна разногласие във връзка с определянето на положението и се оказа, че е прав адмиралът. Той имаше намерение да спре при Гран Канария, за да остави там „Пинта“, тъй като кормилото ѝ беше в лошо състояние и тя пропускаше вода. Мислеше да я замени с друга каравела, като допускаше, че ще намери такава на острова. Но този ден не можаха да се приближат до острова.

 

 

Четвъртък, 9 септември

Адмиралът успя да влезе в пристанището на Гомера чак в неделя през нощта, а Мартин Алонсо Пинсон по заповед на адмирала остана на рейд край Гран Канария, тъй като не можеше да продължи по-нататък. След това адмиралът се върна на Гран Канария (а може би на Тенерифе[5]). „Пинта“ беше идеално поправена благодарение на труда и усилията на адмирала, Мартин Алонсо и останалите. След това се върнаха в Гомера. Видяха огромни пламъци, които излизаха от изключително високия връх на планината Тенерифе. Смениха латинските платна на „Ниня“ с прави платна и в неделя, на 2 септември, с вече поправената „Пинта“ се върнаха в Гомера.

Адмиралът съобщава, че много видни испанци, живеещи постоянно на остров Иеро и намиращи се по това време в Гомера, заедно с доня Инес Пераса (майката на Гилиелмо Пераса, който в бъдеще ще стане първият граф Гомера) го уверявали, че на запад от Канарските острови всяка година можело да се види суша, а дори на самия остров Гомера имало хора, които твърдели, че тази суша се вижда винаги в една и съща посока, с едни и същи очертания и с еднаква големина.

И като се запасиха с вода, дърва и храна и натовариха други неща, набавени от хората, оставени от него на Гомера, когато отиде на Гран Канария за поправката на каравелата „Пинта“, сложиха платната и отплаваха от остров Гомера с три каравели в четвъртък, на 6 септември.

 

 

Четвъртък, 6 септември

Отплава от пристанището Ла Гомера сутринта този ден, като пое в установената посока на експедицията. От една каравела, доплавала от остров Иеро, адмиралът научи, че в околността се навъртат три португалски каравели, за да го хванат. Безспорно това можеше да се обясни със завистта на краля на тази страна, който виждаше, че адмиралът е преминал на кастилска служба. Плава в спокойно море през целия ден и през следващия, а заранта се озова между Гомера и Тенерифе.

 

 

Петък, 7 септември

Целия петък и в събота чак до три часа през нощта стояха на място поради безветрието.

 

 

Събота, 8 септември

В събота в три часа през нощта задуха вятър откъм североизток. Адмиралът се насочи на запад. Големите насрещни вълни забавяха плаването. Този ден и следващата нощ напреднаха само с 9 левги.

 

 

Неделя, 9 септември

Този ден изминаха 19 левги. Адмиралът реши да отбелязва по-малко левги, отколкото са изминали, за да не се уплашат хората му и да не загубят смелост, ако се наложи плаването да продължи много. През нощта преплаваха 120 мили, като правеха на час по 10, което общо прави 30 левги. Моряците кормуваха лошо, в резултат на което се отклониха с един румб на северозапад и дори на запад-северозапад; адмиралът неведнъж им натякваше за това.

 

 

Понеделник, 10 септември

През нощта и през целия следващ ден изминаха 60 левги, т.е. по 10 мили, или по 2 и половина левги на час, но той отбеляза само 48, за да не се отчае екипажът, ако плаването се проточи.

 

 

Вторник, 11 септември

Този ден държаха своя курс, т.е. посока на запад, и напреднаха с 20 левги и повече. Забелязаха доста голямо парче от мачта, което изглеждаше да е от кораб със 120 бъчви[6], но не можаха да го уловят. През нощта отново изминаха 20 левги, но по споменатата причина той записа само 16.

 

 

Сряда, 12 септември

Този ден каравелите продължиха по маршрута си и през денонощието изминаха 33 левги; той обаче не преброи толкова по причината, която вече казахме.

 

 

Четвъртък, 13 септември

През деня и през следващата нощ продължаваха нататък в същата посока, т.е. на запад. Изминаха 33 левги, но той ги сметна с 3 или 4 по-малко. Течението беше насрещно. Привечер компасите показваха северозапад, сутринта още повече се отклониха в тази посока[7].

 

 

Петък, 14 септември

Този ден, а и през нощта плаваха в същата посока — на запад; изминаха 20 левги, той ги сметна малко по-малко. Тъкмо на това място хората от каравелата „Ниня“ твърдяха, че са видели морска чапла и фаетон[8], а това са птици, които обикновено не се отдалечават от сушата на повече от 25 левги.

 

 

Събота, 15 септември

Този ден и следващата нощ плаваха все така в западна посока и изминаха 27 левги, а може и повече. С настъпването на нощта видяха да пада от небето фантастичен огнен сноп, който потъна в морето на разстояние 4 или 5 левги.

 

 

Неделя, 16 септември

Този ден и следващата нощ продължаваха да се движат на запад. Изминаха около 39 левги, но той пресметна само 36. Денят беше доста облачен и ръмеше.

Тук адмиралът добавя, че този ден, както и през всичките следващи дни времето било приятно топло и те изпитвали истинско удоволствие, наслаждавайки се на прекрасните утрини, в които липсвали само песните на славеите. Той казва: „Времето беше като през април в Андалузия“.

Там именно започнали от време на време да виждат зелени грамади от буренаци, които, ако се съди по вида им, току-що се били откъснали от земята. Това пробуждало у всички вяра, че се намират недалеч от някакъв остров, но според адмирала още не до твърда земя, защото той казва: „поставям земята значително по-далеч“.

 

 

Понеделник, 17 септември

Продължаваха да се движат на запад, през деня и нощта изминаха 50 левги и повече, но той отбеляза само 47. Течението беше благоприятно. Все по-често виждаха големи маси от зеленище. Това беше скална зеленина и изглежда идваше от запад. Мислеха, че са близо до сушата.

Лоцманите определиха положението и забелязаха, че стрелките са се отклонили с цяла четвъртина на северозапад. Моряците изтръпнаха от страх и стояха объркани, без да казват защо. Адмиралът разбра това и нареди на другия ден в зори отново да определят положението и тогава да установят дали компасите работят добре. Причината беше в това, че вероятно звездата[9], а не стрелката на компаса изменя положението си.

Същият понеделник в зори видяха още по-големи грамади от зеленина. Изглеждаха, като че ли са довлечени от някаква голяма река. Сред тия буренаци намериха жив краб, който адмиралът запази, твърдейки, че това е сигурен признак за близостта на земя, защото такива крабове не се срещат на повече от 80 левги от брега.

Откакто отплаваха от Канарските острови, забелязаха, че морската вода не е толкова солена, а въздухът става все по-мек. Това много зарадва всички, а корабите колкото можеха ускоряваха ход, защото всеки искаше пръв да открие земята. Видяха много тунци, а моряците от „Ниня“ уловиха един. Всички тези знамения — казва адмиралът — идват от запад, „което ми позволява да вярвам, че всевишният, който държи в ръцете си всички победи, скоро ще ни покаже земята“. Той казва, че тази сутрин видял бяла птица, наречена фаетон, която не е свикнала да прекарва нощите в морето.

 

 

Вторник, 18 септември

Този ден и през следващата нощ изминаха повече от 55 левги, но той записа само 48. През всички тези дни морето беше спокойно, сякаш плаваха по реката в Севиля.

Мартин Алонсо със своя кораб „Пинта“, който беше отличен платноход, не искаше да протака повече. Той уведоми адмирала от борда на своята каравела, че видял голям брой птици, летящи на запад, и бърза толкова много, защото твърдо се надява още тази нощ да открие земята. На север се виждали много гъсти облаци, което показва, че те се намират над сушата.

 

 

Сряда, 19 септември

Продължиха нататък и през деня и нощта изминаха 25 левги, защото навлязоха в безветрен пояс. Той записа само 22.

Този ден, към десет часа сутринта, на кораба кацна албатрос; след пладне видяха друг. Тези птици нямат навик да се отдалечават от земята на повече от 20 левги. На няколко пъти ги валя проливен дъжд, но без вятър, което е белег за близостта на земята.

Адмиралът не искаше да губи време да криволичи в зигзаг, за да проучи дали наблизо се намират някакви земи, но беше убеден, че тук някъде както на север, така и на юг от тях трябва да има известен брой острови (както и е било в действителност) и че те се движат именно между тях. Той обаче не спря, защото беше решил да продължи плаването чак до Индия, възползвайки се от прекрасното време. „Ако бог е рекъл, ще можем на връщане да разгледаме всичко подробно…“ Така е написал самият той. На това място лоцманите отново определиха положението; лоцманът на „Ниня“ изчисли, че следва да се намира на 440 левги от Канарските острови, лоцманът на „Пинта“ — на 420, а лоцманът на адмирала — само на 400.

 

 

Четвъртък, 20 септември

Този ден плаваха на запад, след това на северозапад и дори на запад-северозапад, защото при безветрието, което настана, бяха принудени да правят големи отклонения, за да ловят вятъра. Напреднаха само със 7 или 8 левги. Тогава на корабите кацнаха два албатроса, а после още един. Това беше признак, че земята не е далеч. Видяха и големи маси зеленина, макар че предния ден изобщо нямаше. С ръце уловиха една птица, която доста приличаше на чайка. Това беше речна, а не морска птица и краката ѝ бяха досущ като на чайка. Призори две-три малки сухоземни птички се приближиха с чуруликане до кораба, но преди изгрев-слънце мигновено изчезнаха. След това един албатрос, който летеше от запад-северозапад, се насочи на югоизток. Това показваше, че идва от земята, която се намира на запад и северозапад, защото тези птици нощуват на сушата и сутринта излитат в открито море, за да търсят храна, без да се отдалечават на повече от 20 левги от брега.

 

 

Петък, 21 септември

По-голямата част от деня мина в безветрие. После излезе лек ветрец. За денонощието изминаха 13 левги, само част от които в нужната посока, освен това често дрейфуваха. Рано заранта забелязаха толкова големи маси зеленина, които се носеха от запад, че морето изглеждаше като застлано. Видяха и албатрос. Морето беше спокойно като река, а въздухът изглеждаше толкова чист, колкото никъде по света. Забелязаха също и кит — това беше знак, че не са далеч от сушата, защото китовете нямат навик да се отдалечават твърде много от нея.

 

 

Събота, 22 септември

Държаха повече или по-малко посока запад и северозапад, като се отнасяха ту на едната, ту на другата страна; изминаха около 30 левги. Зеленина почти не видяха. Забелязаха няколко малки чайки, а също и други птици.

Тук адмиралът казва: „Този насрещен вятър ми беше много нужен, защото хората от моите екипажи бяха много неспокойни, тъй като смятаха, че из тия места никога няма да срещнем благоприятни ветрове, за да се върнем до Испания“. През голямата част от деня не видяха зеленина, след това тя отново доплува в изобилие.

 

 

Неделя, 23 септември

Плаваха на северозапад, като понякога се отклоняваха с един румб на север, а след туй поемаха своята посока — право на запад. Изминаха около 22 левги; забелязаха гургулица и албатрос, а също една речна птица и някакви бели птици. Имаше много зеленина, а сред нея намираха крабове.

Морето беше спокойно и неподвижно, затуй хората мърмореха, че ако морето по тия места не се вълнува, никога няма да срещнат сгодни ветрове, за да се върнат в Испания. В това време морето изведнъж се надигна, макар че нямаше вятър да го разбуни. Всички се изумиха, затова адмиралът добавя тук: „Така че много ми беше от полза това бурно море, нещо, което изглежда не се е случвало от времената на евреите, когато египтяните излезли от Египет, преследвайки Мойсей, който извел народа от робството“.

 

 

Понеделник, 24 септември

Плавайки през деня и нощта по своя курс на запад, изминаха 14 и половина левги, но той записа само 12. Появи се албатрос, който кацна на кораба, и видяха много малки чайки.

 

 

Вторник, 25 септември

Този ден морето беше тихо, после излезе вятър. Продължиха да плават на запад чак до нощта.

Адмиралът разговаря с капитана на каравелата „Пинта“ Мартин Алонсо във връзка с картата, която му беше пратил преди три дни и на която изглежда беше отбелязал някои острови в това море. Мартин Алонсо поддържаше, че трябва вече да се намират на тяхната височина. Адмиралът отговори, че е на същото мнение, а това, че не са ги открили досега, се обяснява с теченията, които непрекъснато са оттласквали корабите на североизток, и следователно те не са напредвали толкова, колкото си въобразяват лоцманите. След този разговор капитанът помоли да му изпратят картата. Прехвърлиха му я с помощта на въже и адмиралът започна да я проучва заедно със своя лоцман и с най-опитните моряци.

Слънцето беше вече залязло, когато Мартин Алонсо се качи на носа на своя кораб и изразявайки бурно радостта си, извика адмирала, като му поиска награда за добрата новина, защото той тъкмо беше видял земя. Когато адмиралът чу тази вест, изречена толкова сигурно — както казва самият той, — падна на колене, за да благодари на бога, а в това време Мартин Алонсо и неговият екипаж пееха: „Слава во вишних богу“.

По същия начин постъпи и екипажът на адмирала, а моряците от „Ниня“ се покатериха по мачтите и наблюдателниците. Всички твърдяха, че това е било земя. Адмиралът също вярваше в това и изчисли, че тя трябва да се е намирала на 25 левги. Чак докато се спусна нощта, бяха убедени, че това положително е било суша.

Адмиралът издаде заповед да изоставят досегашния курс на запад и да насочат всички кораби на югозапад, натам, където се беше появила земята. Изминаха 4 и половина левги на запад, след което през нощта направиха 17 левги на югозапад, общо 21 левги, но адмиралът обяви пред хората си само 13. Наистина адмиралът непрекъснато мамеше екипажа си, като го караше да мисли, че напредват по-малко, за да не му се види пътят прекалено дълъг. Така той през време на цялото пътуване водеше двойно счетоводство, като долната цифра беше невярна, а горната беше истинската. Морето беше все така спокойно и гладко, благодарение на което много моряци скочиха във водата да поплуват. Видяха много доради[10], а също и други риби.

 

 

Сряда, 26 септември

Плаваха по своя маршрут на запад чак до ранните следобедни часове. След това се насочиха на югозапад, докато разбраха, че това, което бяха взели за суша, не е остров, а просто кръгозорът. През денонощието изминаха 31 левги, но той отбеляза само 24 за своя екипаж. Морето беше като река, а въздухът — мек и много приятен.

 

 

Четвъртък, 27 септември

Продължаваха да плават на запад. През деня и нощта изминаха 24 левги, от които той отбеляза 20. Видяха много доради и успяха да уловят една. Видяха и фаетон.

 

 

Петък, 28 септември

Държаха курса на запад. Тъй като морето беше тихо, изминаха едва 14 левги, а той отбеляза само 13. Зеленина имаше малко. Уловиха две доради, а на другите кораби повече.

 

 

Събота, 29 септември

Продължаваха да държат курс на запад. Изминаха 24 левги, но за хората от екипажа адмиралът пресметна 21. Плаваха с мъка както през деня, така и през нощта, защото морето беше тихо. Забелязаха птица, наречена фрегат[11]; тези птици принуждават пеликана да повръща погълнатата храна и сами я изяждат, защото не се хранят с нищо друго. Това е морска птица, но няма навик да се спуска на повърхността на водата и не се отдалечава от брега на повече от 20 левги. След това видяха два албатроса.

Въздухът беше мек и приятен и по думите на адмирала липсваше само песента на славеите; морето беше гладко като речна вода. После един след друг долетяха три албатроса и един фрегат. Видяха големи количества зеленина.

 

 

Неделя, 30 септември

Продължаваха да плават на запад поради безветрието. За денонощието изминаха само 14 левги, а той записа едва 11. Четири фаетона се приближиха до кораба, което е безусловен признак за близостта на сушата, защото множеството прелитащи птици от един и същи род показва, че те не са случайно заблудени. Забелязаха също четири албатроса, които летяха на двойки, както и много зеленина.

Приписка. „Звездите, наречени Стражите[12], на залез се намират на височината на рамото, а на разсъмване се намират на североизток, на линията, излизаща от подмишницата; по този начин изглежда като че ли през цялата нощ сме се придвижили само с три градуса, което прави 9 часа. Така става всяка нощ (адмиралът е записал това на туй място). Също така вечер стрелките на компасите се отклоняват с един румб на северозапад, а на разсъмване точно съответствуват на Полярната звезда. От това трябва да се направи заключение, че тази звезда се движи като всички други звезди и че компасът винаги казва истината“.

 

 

Понеделник, 1 октомври

Продължиха да плават на запад през деня и през нощта и изминаха 25 левги. За екипажа той преброи само 20 левги. Върху тях се изля голям порой. Лоцманът на адмирала пресметна (с известна уплаха), че до този ден рано сутринта са преплавали 578 левги на запад от остров Перо. Най-ниската цифра, т.е. тази, която адмиралът показваше на хората, беше 584 левги; но в действителните изчисления, които адмиралът пазеше само за себе си, той записа 707.

 

 

Вторник, 2 октомври

През деня и нощта напредваха в западна посока и изминаха 39 левги, а на хората си той съобщи около 30. Морето си оставаше гладко и равно, „за което трябва да благодарим на бога“, добавя адмиралът.

Сега зеленината се носеше от изток на запад, докато преди беше обратно; появиха се много риби и уловиха една. Забелязаха бяла птица, която приличаше на чайка.

 

 

Сряда, 3 октомври

Продължаваха по обичайния си път. Изминаха 47 левги, на хората той каза 40. Появиха се малки чайки и много растения, едни от които бяха съвсем увехнали, а други напълно свежи и по тях като че ли имаше някакви плодове. Не видяха нито една голяма птица.

Адмиралът изчисли, че вече трябва да са отминали островите, отбелязани на неговата карта. На това място той добавя, че предишната седмица не искал да си губи времето в криволичене покрай бреговете. По същия начин постъпвал през всичките останали дни (въпреки многобройните признаци, показващи, че земята се намира наблизо, и въпреки че знаел за някои острови, които трябвало да се намират по тия места), не искал да губи време, защото целта на пътуването му била Индия; нямаше да бъде разумно да спирам — добавя той.

 

 

Четвъртък, 4 октомври

Продължаваха да плават по своя път на запад. През деня и нощта изминаха 63 левги, от които на хората си той съобщи 46. Над четиридесет малки чайки кацнаха наведнъж на кораба, а също и два албатроса. Някакъв младеж от каравелата улучи единия от тях с камък. На кораба кацна и фрегат, а също и някаква бяла птица, подобна на чайка.

 

 

Петък, 5 октомври

Продължаваха да плават на запад и както през деня, така и през нощта правеха приблизително по 11 мили на час. Напреднаха общо с 57 левги, защото през нощта вятърът постепенно утихна. Адмиралът преброи за хората си само 45. Морето беше спокойно и гладко. „Да благодарим на бога“ — казва адмиралът. Въздухът беше мек и възтопъл. Зеленината изчезна; вместо това той забеляза много малки чайки. Появиха се доста летящи риби, които падаха на палубата.

 

 

Събота, 6 октомври

Продължаваха да плават на запад, сиреч West, което значи същото. През деня и нощта напреднаха с 40 левги, за екипажа той отбеляза само 33. Същата нощ Мартин Алонсо заяви, че според него е по-добре да се насочат на югозапад. Адмиралът имаше впечатление, че като казва това, Мартин Алонсо мисли за остров Сипанго[13], но същевременно си даваше сметка, че ако не попаднат на него, дълго време не ще могат да намерят сушата. Затуй смяташе, че трябва първо да се постараят да открият материка, а чак след това островите.

 

 

Неделя, 7 октомври

Продължаваха да плават в западна посока, в продължение на два часа напредваха с 12 мили, след това скоростта спадна на 8 мили в час. Един час след залез-слънце те вече бяха изминали 23 левги, ала за хората той записа само 18.

Оттогава плаваха в надпревара — всеки искаше пръв да зърне земята и по този начин да спечели наградата, която кралят и кралицата бяха обещали на този щастливец. И ето че този ден при изгрев-слънце каравелата „Ниня“, която вървеше отпред, защото беше най-бързият кораб, вдигна флага на върха на мачтата в знак, че се вижда земя, и даде изстрел от бомбардата в съответствие със заповедите, дадени от адмирала. Същевременно той беше заповядал и двата кораба при изгрев и залез-слънце да се приближават до неговия, защото именно тогава атмосферата става по-чиста и видимостта е значително по-голяма.

Но ето че през целия следобед земята, която хората от „Ниня“ — според техните уверения — бяха открили, не се появяваше. Същевременно видяха много птици, които летяха от север някъде на югозапад. Това позволяваше да се направи заключение, че те отиват към сушата, за да пренощуват там, или пък може би бягат от зимата, чието приближаване навярно вече се чувствува в страната, от която идват. Адмиралът знаеше добре, че повечето от островите, които са владение на португалците, са били открити благодарение на наблюденията върху полета на птиците. Поради всички тези съображения той реши да изостави праволинейния курс на запад и да се насочи на запад и югозапад с намерение да се придържа към тази посока през следните два дни.

Той смени курса един час преди залез-слънце. През нощта напреднаха с около 5 левги, което заедно с 23-те левги, изминати през деня, прави 28 левги за денонощието.

 

 

Понеделник, 8 октомври

Плаваха в посока на запад и югозапад. През деня и нощта изминаха 11 и половина или 12 левги. Изглежда, че през нощта от време на време са успявали да изминат и по 15 мили в час, ако няма грешка в записката. Морето беше спокойно като реката в Севиля. „Благодарение на бога — казва адмиралът — въздухът е мек като през април в Севиля, когато с наслада вдъхваш приятните ухания“. Зелените бурени изглеждаха свежи. Появяваха се множество малки полски птички, които летяха на югозапад, и успяха да уловят една от тях. Забелязаха също врани, патици и един албатрос.

 

 

Вторник, 9 октомври

Плаваха на югозапад. Изминаха 5 левги. След това вятърът промени посоката си и ги отнесе по на запад. В тази посока направиха 4 левги. Общо през деня изминаха 11 левги, а през нощта 20 и половина. Той преброи само 17 за екипажа. През цялата нощ чуваха хвърчащите птичи ята.

 

 

Сряда, 10 октомври

Движеха се на запад до югозапад. Изминаваха по 10 мили на час, но понякога успяваха да направят 12 мили, а друг път само по 7. През деня и нощта напреднаха с 59 левги, но пред екипажа си той спомена само 44.

По това време хората започнаха да губят търпение и роптаеха срещу прекалено дългото пътуване. Доколкото можеше, адмиралът ги успокояваше, като им даваше големи надежди за благата, които ще придобият. Той добави, че жалбите не ще помогнат с нищо, защото е тръгнал, за да стигне до Индия, и е решен да плава дотогава, докато с божията помощ я намери.

 

 

Четвъртък, 11 октомври

Продължаваха да се движат на запад до югозапад. Морето беше толкова бурно, колкото не бяха го виждали през време на цялото пътуване. Забелязаха малки чайки и зелена тръстика, която доплува досами кораба на адмирала. Екипажът на каравелата „Пинта“ също видя тръстика и един прът, а хората успяха да уловят друг прът, малко по-малък, върху който имаше следи от обработка с желязно оръдие. После върху парче тръстика видяха бурен, който расте само на сушата, и една малка дъсчица. И хората от каравелата „Ниня“ видяха предмети, вещаещи близостта на земя, както и клонче, отрупано с дребни червени плодове. Всички си отдъхнаха и се зарадваха при вида на тези знамения.

През този ден чак до залез-слънце изминаха 27 левги. След залез адмиралът взе курс право на запад. Движеха се с около 12 мили в час и по два часа след полунощ изминаха близо 90 мили, т.е. 22 левги. А понеже каравелата „Пинта“ беше най-бърза и плаваше пред адмирала, тя съгледа земя и даде установените от адмирала сигнали. Пръв забеляза земята морякът на име Родриго де Триана. Ала и самият адмирал бе зърнал светлина към десет часа вечерта, когато стоеше на бака. Което си е вярно, беше такава тъмнина, та не може да се твърди, че това наистина е било земя. И той извика Педро Гутиерес, кралския камериер, и му каза, че му се струва да е видял светлина, та нека и той да се вгледа. Той наистина се вгледа в кръгозора и също видя тази светлина. Адмиралът уведоми за това Родриго Санчес от Сеговия, когото кралят и кралицата бяха изпратили с експедицията като контрольор. (Той не бил видял нищо, понеже по това време не се намирал на място, откъдето би могло да я види.)

След като адмиралът сигнализира, още веднъж или два пъти забелязаха същата светлина. Това сякаш беше восъчна свещица, която се повдигаше и снишаваше, а малцина биха я взели за знак, че земята е близо, но адмиралът не се съмняваше, че се намира в съседство с нея. И затуй, след като прочете „Salve Regina“, молитвата, която всички моряци бяха свикнали да казват и пеят хорово, и както се бяха насъбрали всички, адмиралът ги молеше и заклинаше зорко да бдят на бака и добре да гледат дали на хоризонта няма да се забележи земя. На първия, който съобщи, че вижда суша, той обеща да даде копринена камизола, освен другите награди, за които се врекоха кралете (става дума за доживотна рента от 10 хиляди мараведи за този, който пръв зърне земята).

Накрая към два часа след полунощ видяха земя на разстояние около 2 левги. Корабите свиха всички платна и оставиха само грота. Така те спряха неподвижни. Стояха на място чак до пет часа сутринта: тогава се приближиха до малък остров, който на езика на индианците се нарича Гуанахани[14].

Скоро видяха голи хора. Адмиралът отиде до брега с добре въоръжена ладия, а заедно с него бяха Мартин Алонсо Пинсон и брат му Висенте Яниес Пинсон, капитанът на „Ниня“. Адмиралът развя кралското знаме, а двамата капитани — флаговете със зеления кръст, които адмиралът бе приел като отличителен знак за всеки от корабите; върху тях се виждаха буквите F и Y[15] увенчани с корона, и кръстен знак между двете букви. Когато слязоха на сушата, видяха яркозелени дървета, многобройни птици и най-различни плодове. Адмиралът извика двамата капитани и другите хора от екипажа, които наскачаха на сушата заедно с Родриго де Ескобедо, нотариуса на експедицията, и Родриго Санчес от Сеговия. Той поиска от тях пред всички присъствуващи да признаят и потвърдят законното влизане във владение на този остров; и той наистина влезе във владение на острова от името на краля и кралицата, своите господари, според всички юридически предписания, които са задължителни при такива обстоятелства, както може да се види по-подробно в съставените за случая документи.

Веднага отвсякъде дотичаха туземци и се струпаха около тях.

Това, което следва по-надолу, е записано дословно от адмирала в книгата за експедицията и откриването на тази Индия.

„За да спечеля тяхното приятелство — защото си давах сметка, че това са хора, които биха ни се подчинили и биха приели нашата света религия по-скоро с любов, отколкото със сила, — наредих да раздадат на някои пъстри шапчици и стъклени гердани, които те окачваха на шията си, а също и други дреболии и предмети с малка стойност, на които те много се зарадваха и за чудо се привързаха към нас.

После ги гледахме как плуваха до корабните лодки, в които седяхме ние, и ни донасяха папагали, кълбенца памук, стрели и много други неща. Разменяха всичко това за някои дреболии, които им давахме, например малки гердани от стъклени мъниста и звънчета. С една дума, вземаха всичко, което им подарявахме, и в замяна без колебание ни даваха всичко, което имаха.

Ала струваше ми се, че това е много бедно и лишено от всичко население. И мъжете, и жените ходят съвсем голи, както ги е майка родила. Право да си кажа, видях само една по-млада жена, докато всички мъже бяха млади и никой от тях нямаше повече от тридесет години. Бяха добре сложени, хубави и на снага, и на лице. Косите им бяха дебели колкото конска опашка, бяха късо отрязани и падаха на челото чак до веждите; но отзад висяха кичури, които никога не стрижеха. Някои от тях бяха боядисани с кафява багра, а по естествения цвят на кожата си те приличат на жителите на Канарските острови, т.е. не са нито черни, нито бели, ала между тях има такива, които се боядисват в бяло или в червено, или пък в други цветове според това, какво имат под ръка. Едни си боядисват лицето, други — цялото тяло или само очите, или пък носа.

Оръжие нямат и не знаят какво е това; а когато им показах мечове, тяхното незнание беше толкова голямо, че ги хващаха за острието и си порязаха пръстите. Те нямат желязо. Техните стрели представляват къси дървени копия без желязно острие, понякога забиват на края им рибя кост, а понякога — други твърди предмети.

Всички без изключение са снажни, добре сложени и красиви. Забелязах, че някои имаха на тялото си белези от рани. Попитах ги със знаци от какво са ги получили и те успяха да ми обяснят, че от съседните острови идвали хора да отвличат пленници и те се биели с тях. Тогава си мислех, а и досега мисля така, че хората, които са ги отвличали в плен, са идвали от континента.

От тях би могло да се направят отлични работници, те са интелигентни, защото виждам, че веднага повтарят всичко, което им се каже. Затова мисля, че ще можем лесно да ги покръстим, още повече че — както ми се струва — те нямат никаква определена вяра. Ако спасителят позволи, когато заминавам, ще взема петима или шестима, за да ги представя на Ваши височества и за да научат нашия език. На този остров не видях никакъв вид животни, освен папагалите“.

Това са думи на самия адмирал, а също и следващите.

 

 

Събота, 13 октомври

„Точно на разсъмване на крайбрежието се струпаха много от тези хора. Както вече казах, всички са млади, добре сложени и стройни, косите им не са къдрави, а гладки и дебели колкото конски косъм. Челото и главата им са много широки, значително по-широки, отколкото на която и да било от тези раси, които съм виждал досега. Очите им са големи и най-често много хубави. Не видях нито един, който да е съвсем черен: по цвят са като жителите на Канарските острови. И не може да бъде другояче, защото тези острови са разположени по̀ на запад на същата линия, на която се намира и остров Иеро от Канарските. Общо взето, те имат много стройни крака и нямат никакъв корем.

Приближиха се до моя кораб с алмадии, т.е. члунове, представляващи издълбан ствол; така се правят много дълги лодки, които могат да поберат до 40 или 45 души, други са по-малки, а имаше и толкова малки, че в тях се сместваше само един човек. Гребяха с весла, които приличат на фурнаджийска лопата. Тези члунове се плъзгат чудесно, а ако се случи някой да се преобърне, всички се хвърлят и плуват, докато не изправят члуна на вълната, и го изпразват с кратуни, които носят със себе си. Донасяха кълбенца изпреден памук, папагали, стрели и други дреболии, които не е нужно да изброявам тук. От своя страна аз наблюдавах добре и се стараех да разбера дали там няма злато. Видях, че някои носеха малко късче злато, нанизано през дупката, която те си пробиват в носа.

От жестикулацията им разбрах, че ако плавам на юг, а може би ако заобиколя техния остров откъм юг, ще стигна до страна, кралят на която има големи вази от този метал и огромни количества от него. Исках да ги склоня да ме придружат до там, но си дадох сметка, че те нямат никакво желание за това. Затова реших да изчакам до следващия ден и тогава след пладне да се отправя на югозапад, понеже наистина много от тях ми даваха да разбера, че както на юг, така и на югозапад и на северозапад има земи и именно от тях идват хората, които често воюват с тях. Реших да тръгна на югозапад, за да търся злато и скъпоценни камъни.

Този остров е доста голям и много плосък. На него има яркозелени дървета, много потоци и големи езера по средата. Планини изобщо няма, а островът е толкова зелен, че е удоволствие да го гледаш. Жителите изглеждат много спокойни. Алчни са за нашите дреболии, а в страха си, че няма да им дадем нищо, ако нямат нещо за размяна, те грабват каквото успеят, хвърлят се във водата и изчезват. Но ни дават всичко, каквото имат, в замяна за какво да е. Разменяха дори късчета от счупени паници и чаши и стигнаха до там, че видях как дадоха шестнадесет кълбенца памук за три португалски сеути, което прави една бланка[16], макар че в тия кълбенца имаше повече от една ароба[17] преден памук. Ако имаше по-голямо количество от него, щях да забраня тази търговия и нямаше да позволя на никого да купува, за да мога да събера всичко за Ваши височества.

Памукът се ражда на този остров, но не ми стига времето да се заловя с по-подробни издирвания. Златото, което видях да виси на носа на някои туземци, също е от този остров. Но не искам да губя прекалено много време и предпочитам да се убедя дали ще успея да намеря остров Сипанго.

В момента, тъй като вече се спуска нощ, всички те се върнаха на сушата с лодките си.

 

 

Неделя, 14 октомври

„В зори наредих да приготвят ладията на моя кораб и ладиите на другите каравели и потеглих покрай бреговете на острова в североизточна посока, за да проуча срещуположния бряг, простиращ се на изток, и същевременно да посетя селищата. Не след дълго се натъкнах на две-три селища, чието население се беше стълпило на брега, викаше ни и благодарствено се обръщаше към небето; някои ни носеха вода, други храна, а трети, като виждаха, че нямаме намерение да слезем на брега, се хвърляха във водата и доплуваха до нас. Доколкото разбрахме, те ни питаха дали идваме от небето. Един от тях, старец, се покатери на моя кораб, а другите — както мъжете, така и жените — с все сила викаха: „Елате да видите хората, които слязоха от небесата! Носете им храна и напитки!“

Идваха все повече хора и между тях имаше много жени; всеки ни донасяше по нещо. Благодаряха на небето, като коленичиха на земята и вдигаха ръцете си нагоре; после ни викаха гръмогласно, канеха ни да слезем на сушата. Но аз се страхувах от подводните скали, които изглежда обкръжаваха целия остров. Между тези скали и крайбрежието е дълбоко и има пристан, в който биха могли да хвърлят котва всички кораби на християнството; ала входът за пристана е много тесен. Вярно е, че вътре в този пръстен може да се намерят многобройни трапове, но морето е неподвижно като в кладенец.

Потеглих тази сутрин, за да мога да се уверя във всички тези особености и да докладвам за тях на Ваши височества; а също за да проверя къде може да се избере място за малко укрепление. Открих една издадена в морето ивица, която почти образува остров, макар че не е отделен от сушата; на нея имаше шест къщи. Тази ивица може да се отдели от сушата за два дни работа, ала ако питате мене, не смятам това за необходимо, понеже тукашните хора никак не са свикнали да боравят с оръжие. Ваши височества могат да се убедят в това, като видят седемте туземци, които заповядах да отвлекат, за да ги взема със себе си, да ги науча на нашия език и след това да ги върна обратно. Ако Ваши височества заповядат, можем да докараме всички в Кастилия или да ги оставим като роби на собствения им остров, защото петдесет души ще бъдат напълно достатъчни, за да ги държат в покорство и да ги карат да изпълняват всичко, което се иска от тях. Близо до това островче има градини, пълни с най-прекрасните дървета, които съм виждал някога, а тяхната наситено зелена листовина ми напомня кастилските дървета през април и май. Водата също е в изобилие. След като проучих този пристан, аз се върнах на кораба и вдигнахме платната. Видях толкова много острови, че не можех да реша към кой от тях да тръгна най-напред. Хората, които наредих да вземем с нас, със знаци ми обясняваха, че островите са толкова много, та няма начин да се преброят, и ми изредиха имената на повече от сто.

Като разбрах това, разпитвах само за най-големия от тях, решен да плавам направо към него. Тъкмо това правя в момента. Струва ми се, че той трябва да се намира на 5 левги от оня остров Сан Салвадор, а и другите са горе-долу на същото разстояние. Всичките са съвсем равнинни, без планини, изглеждат много плодородни и населени. Жителите им непрекъснато воюват помежду си, при все че по природа са много простодушни и честни хора.“

 

 

Понеделник, 15 октомври

„През нощта свих платната, тъй като се опасявах преди разсъмване да се доближавам до брега, още повече че не знаех дали ще намеря някое място по крайбрежието без плитчини. Исках да вдигна платна на развиделяване. Но излезе, че островът е отдалечен не на 5, а по-скоро на 7 левги, и понеже ме задържа отливът, беше почти пладне, когато видях острова. Можах да установя, че крайбрежието, разположено срещу остров Сан Салвадор, се простира на 5 левги от север на юг, а островът, покрай който плавах, е дълъг 10 левги в посока от изток на запад.

Освен този остров на запад се появи още един, по-голям. Вдигнах платната, за да се задържа на море през целия ден чак до вечерта, понеже по никакъв начин не бих успял да доплавам до западния край на този остров, който нарекох Санта Мария де ла Консепсион. Към залез-слънце се озовах на височината на носа. Спрях там, за да разузная къде на този остров има злато, защото хората, които взехме от остров Сан Салвадор, казваха, че тукашните жители носят на краката и ръцете си дебели златни гривни.

Да си призная, допусках, че говорят така, за да ни заблудят и да издебнат възможност за бягство. Така или иначе намерението ми беше да не отмина тези острови, без да вляза в тяхно владение, при все че завладяването на един е равнозначно на завладяване на всичките.

Пуснах котва и останах на това място чак до днес, т.е. до вторник сутринта. С добре въоръжени ладии отидох до брега и слязох на сушата, а множеството туземци, също така голи и напълно подобни на онези от остров Сан Салвадор, ни позволяваха свободно да ходим по техния остров и ни даваха всичко, което искахме. Но понеже излезе силен насрещен вятър откъм югоизток, не исках да се бавя повече и се върнах на кораба. До каравелата „Ниня“ беше спрял голям члун и един от хората от Сан Салвадор скочи от палубата във водата и избяга с този члун (друг туземец предишната нощ вече избяга по подобен начин). Впуснахме се в гонитба, но пирогата се носеше с такава бързина, че никоя лодка не успя да я настигне, още повече че тя имаше значителна преднина. Стигнаха до брега и изоставиха там члуна. Няколко души от моя екипаж изскочиха на сушата след тях, но туземците се разбягаха като пилци. Изтеглихме изоставената пирога на палубата на „Ниня“. През това време до нашата каравела се приближи друга, малка пирога; в нея имаше човек от другия край на острова: носеше за размяна клъбце памук. Понеже не искаше да се качи на палубата, неколцина моряци скочиха във водата и го хванаха. Стоях в предната част на моя кораб и видях всичко, което стана. Наредих да доведат този човек, да му дадат шарена шапка и няколко големи нанизи от зелени стъклени мъниста, които сложих на раменете му, а също и две звънчета, които му окачих на ушите. След това наредих да му върнат пирогата, която вече бяха изтеглили на палубата, и го отпратих на сушата, после отплавах към друг голям остров, който се мержелееше на запад; заповядах също да отвържат и да освободят другата пирога, която „Ниня“ влачеше след себе си. С любопитство гледах как излиза на брега онзи индианец, когото дарих със споменатите предмети. Тогава не пожелах да приема клъбцето памук, макар че искаше да ми го даде. Всички други жители на острова го наобиколиха и бяха много учудени; убедиха се, че сме добри хора, той доказваше това, а оня, който избяга, трябва да е имал нещо на съвестта си и затова сме го взели със себе си. Тъкмо с такава цел наредих да го пуснат и му подарих споменатите дреболии, за да се изпълни с уважение към нас, и сторих това с надеждата, че ако Ваши височества решат да изпратят някого на този остров, той ще намери едно население, добре разположено към него. Впрочем всичко, което му дадох, не струваше и четири мараведи. Потеглих към десет часа при югоизточен вятър, клонящ към южен, с намерение да открия другия остров. Той е много голям, а всички туземци, които взех от остров Сан Салвадор, с жестикулация обясняват, че на него има много злато и че жителите го носят във форма на гривни на краката и ръцете, а също на ушите, в носа и на шията.

От Санта Мария до другия остров разстоянието е 9 левги от изток на запад, цялото това крайбрежие върви от северозапад на югоизток и на око трябва да има 28 левги дължина откъм тази страна. Целият остров е равен, без планини, както Сан Салвадор и Санта Мария. Брегът е пясъчен, без скали. Но под водата на известно разстояние от брега има скали, така че трябва много да се внимава, ако човек иска да стигне до брега, и да не се хвърля котва твърде близо до сушата, макар че водата е прозрачна и дъното винаги се вижда добре. На около два изстрела от бомбарда край тези острови има такава дълбочина, че не може да се стигне дъното. Тези острови са много зелени и тучни, а климатът е мек. Без съмнение, на тях може да се намерят много неща, които засега не са ми известни, но не искам да губя повече време, а напротив, възнамерявам да стигна до колкото може повече острови, за да намеря на тях злато. А вече разполагам с толкова данни, че там хората носят злато на ръцете и краката си, и няма съмнение, че това наистина е злато, защото им показвах златните предмети, които имам, и съм сигурен, че не греша и с божията помощ ще успея да открия неговото находище.

Когато бях в морето, на средата на пътя между остров Санта Мария и този, най-големия, който отсега нататък ще се нарича Фернандина, забелязах един човек, който плаваше с пирога от остров Санта Мария към Фернандина. Той носеше малко хляб, какъвто пекат те — голям колкото пестник, кратуна с вода, грудка червена пръст, стрита на прах, а след това размесена, и малко сухи листа[18], които те изглежда смятат за много ценни, защото ми подариха от тях през време на престоя ми на Сан Салвадор. Той носеше и малка кошничка, изплетена по техен маниер, а в нея имаше гердан от стъклени мъниста и две дребни монети. Това показваше, че той идва от остров Сан Салвадор и че първо е спрял на Санта Мария, а оттам е тръгнал за Фернандина.

Той се приближи до моя кораб, помоли да се качи на палубата и аз му разреших. Наредих също да изтеглят неговата пирога и му позволих да си задържи всичко, което имаше. Разпоредих се да го нахранят с хляб и мед и да го напоят. Възнамерявам да го закарам до Фернандина и да му оставя цялото имущество, за да разказва навсякъде добри неща за нас. По този начин, ако бог пожелае и Ваши височества изпратят тук свои представители, те ще бъдат добре приети и туземците ще им дадат всичко, с което разполагат“.

 

 

Вторник, 16 октомври

„Към пладне тръгнах от остров Санта Мария де ла Консепсион към остров Фернандина, който изглежда много голям и се е проточил на запад. Цял ден плавах при безветрие. Затова и не успях да пристигна навреме, за да проверя дълбочината и да хвърля котва на сгодно място — за това винаги трябва да се държи сметка из тия места, за да не се губят котвите. Това ме принуди да стоя цялата нощ, чак до зори.

Тогава се появи някакво село, при което слязох на сушата. Там вече беше дошъл човекът, когото вчера срещнах с члуна в открито море. Той беше разказал много добри неща за нас, така че през цялата нощ до нашия кораб непрекъснато идваха пироги, като ни предлагаха вода и всичко, каквото имаха.

Наредих да дадат всекиму някаква дреболия — на един наниз с десет-дванадесет стъклени мъниста, на друг няколко месингови звънчета, каквито се продават в Кастиля по 1 мараведа, или парченце връв и те приемаха всичко като най-прелестни неща. Разпоредих се също да им дадат меласа и да я опитат на нашата палуба. По-късно, към три часа, изпратих корабната лодка за вода, а жителите усърдно показваха на моите хора къде може да я намерят и сами носеха пълните бурета до лодката. Изглеждаха възхитени, че могат да ни услужат. Този остров е много обширен, имам намерение да го обиколя, защото, както разбрах, тук някъде на самия остров или близо до него трябва да има златни рудници. Той се намира на 8 левги от Санта Мария, по линията изток-запад; носът и цялото крайбрежие, до което хвърлих котва, се простира от север и северозапад на юг и югоизток, изследвах около 20 левги, без да стигна до края.

В момента, когато пиша това, аз се движа с вдигнати платна при южен вятър, за да заобиколя острова и да открия Самоет, т.е. острова или града, в който се намира златото. Така поне твърдят всички туземци, които идват да посетят кораба, а същото разказват и индианците от островите Сан Салвадор и Санта Мария.

Тукашните хора напълно приличат на жителите на другите острови. Говорят на същия език и имат същите обичаи, само че тези изглеждат по-цивилизовани, по-интелигентни и хитри, защото забелязах, че донасят на кораба памук и други дреболии и умеят по-добре от другите да се пазарят за цената. На този остров видях дори памучни тъкани, скроени във формата на мантиля[19]; мъжете са облечени по-добре, а жените носят отпред някаква памучна кърпичка, която едва прикрива срамните части.

Островът е пълен със зеленина, равен и изключително плодороден. Не се съмнявам, че на него през цялата година сеят и прибират просо и други храни. Намерих много дървета, които твърде се различават от нашите. Клоните на някои са различни, макар че излизат от един ствол: един клон такъв, друг инакъв и толкова различни помежду си, че не ти се вярва. Разликата между тях е много голяма: например един клон има листа като тръстика, друг като мастиково дърво, така че на едно дърво може да се видят пет-шест съвсем различни вида. Тези клонки не са присадени и не може да се обясни това явление с присаждане; става дума за дървета, които растат в диво състояние в горите и жителите не им обръщат никакво внимание.

Не забелязах да имат някаква вяра и смятам, че лесно ще приемат християнството, тъй като са хора с буден ум.

Тукашните риби са толкова различни от нашите, че чак да се чудиш. Може да се каже, че едни приличат на петли, изпъстрени с най-красивите багри на света. Има небесносини, жълти, червени, а някои са съвсем пъстроцветни.

Тяхната окраска е толкова красива, че всеки ще се смае и всеки ги гледа с наслада. Има и китове.

На сушата не видях никакви животни, освен папагали и гущери. Но един от корабните юнги ми каза, че видял огромна змия. Не видях овце и кози, нито пък друг добитък. Вярно е, че бях там за много кратко време, за не повече от половин ден, но ако имаше, несъмнено щях да ги забележа. Възнамерявам да опиша острова, когато го обиколя докрай.

 

 

Сряда, 17 октомври

„Към пладне напуснах селцето, край което бях хвърлил котва, и като се запасих с вода, исках да заобиколя остров Фернандина. Вятърът беше югозападен, почти южен, а аз тъкмо имах намерение да плавам покрай бреговете на острова, до който се намирах в този момент, насочвайки се на югоизток, защото целият остров се простира от едната страна на север и северозапад, а от другата на юг и югоизток.

Избрах посока на юг и югоизток, тъй като индианците, които взех със себе си, както и другите, от които почерпих сведения, ми сочеха, че на юг се намира остров Самоет, на който имало злато. В това време Мартин Алонсо Пинсон, капитанът на каравелата „Пинта“, на която изпратих трима от ония индианци, се приближи до моя кораб и съобщи, че един от тях категорично твърди, че по-бързо ще обиколя острова по северното и северозападното крайбрежие.

Дадох си сметка, че в тази посока, в която възнамерявах да тръгна, няма да имам попътен вятър, докато в обратната посока той ще бъде благоприятен за мене; затова завих накрая на север и северозапад. Приближихме се на около 2 левги до най-отдалечения нос на острова, открих отлично пристанище с удобен вход, или по-точно, с два входа, защото те са разделени от едно островче; там биха могли да спрат и сто кораба, ако дълбочината е достатъчна както във вътрешността на басейна, така и при входа. Стори ми се, че трябва да се изследва и измери този залив. Затова хвърлих котва вън от входа и навлязох навътре с всички корабни лодки, но всички се убедихме, че не е достатъчно дълбоко.

В първия миг, когато открих този залив, си мислех, че това трябва да е устие на някаква голяма река; затова поръчах да вземат бъчви, та да налеем вода. На сушата забелязахме осем или десет души, които веднага се приближиха до нас и ни обясниха, че селището е наблизо. Изпратих там неколцина от нашите, за да вземат вода, едни бяха с оръжие, други носеха бъчвите, а понеже изворът беше доста далече от мястото, където спряхме, чакахме ги цели два часа.

През това време аз се разхождах под тези дървета, които бяха най-прекрасното нещо, каквото може да се види на света. Такава буйна и свежа зеленина, сякаш е през май в Андалузия. Всички дървета се различават от нашите, както денят от нощта; така е и с плодовете, камъните и с всички други неща. Вярно е, че някои от дърветата изглежда са от същия вид, както много от растящите в Кастилия; но въпреки това те са много различни. А тези, принадлежащи към други видове, бяха толкова многобройни, че никой на света не би могъл да ги преброи, нито да ги сравни с дърветата, които растат в Кастилия.

Колкото до жителите, те напълно приличаха на другите, които вече описах; изглеждаха по същия начин, имаха същата стойка и бяха също така голи като онези. Даваха ни всичко, каквото имаха, в замяна за подаряваните им евтини дреболии; видях някои момчета от кораба, които вземаха стрели срещу отломъци от паници и късчета стъкло. Хората, които отидоха за вода, разказваха, че влезли в къщите им и вътре било чисто и пометено. Леглата с всички завивки имат формата на памучни мрежи. Къщите приличат на шатри, много високи, с източени комини. Но във всички селца, които видях, нямаше повече от дванадесет до петнадесет къщи.

Забелязали също, че на този остров омъжените жени носят нещо като памучни панталонки. Момичетата, с изключение на тези, които наглед имат навършени осемнадесет години, не носят нищо. Там имало и кучета, подобни на обикновени дворски кучета и палаши. Срещнали един човек, който носел окачено на носа си късче злато с тегло, както им се сторило, около половин кастеляно[20] и на него имало някакъв надпис. Укорявах ги защо не са го купили, па макар и да му бяха дали каквото поиска, защото исках да разбера какво е било това и чия монета може да е. Отговориха ми, че не се осмелили да му предложат такова нещо. Като се запасих с вода, аз се върна на кораба и вдигнах платната. Насочих се на северозапад, като проучвах цялото крайбрежие на острова чак до мястото, където то завива от изток на запад. Всички тамошни индианци повтаряха, че този остров е значително по-малък от Самоет и че е по-удобно да се върнем, защото пътят покрай противоположния бряг е по-къс.

На това отгоре вятърът не след дълго стихна и задуха друг, откъм запад и северозапад, т.е. насрещен в посоката, по която се движех дотогава. Затуй обърнах назад и през цялата нощ плавах на изток и югоизток, насочвайки се все повече на изток, а понякога повече на югоизток; постъпвах така, за да се държа далеч от сушата, защото беше много тъмно и се трупаха облаци. Вятърът не беше достатъчно силен и затуй не можах да се приближа до брега и да хвърля котва.

През цялата нощ, от полунощ почти до разсъмване, валя силен дъжд. Сега небето все още е покрито с облаци и се кани пак на дъжд. Намираме се на самия край на острова откъм югоизточната страна, където се надявам да хвърля котва и да остана чак докато се проясни времето, за да мога след това да посетя другите острови, до които бих искал да стигна. През всичките дни, откакто се намираме в Индия, непрекъснато вали — ту по-силно, ту по-слабо. Уверявам Ви, Ваши височества, че тази земя е най-плодородната на света, защото има много мек климат, съвсем е равна и е най-приятната на света.“

 

 

Четвъртък, 18 октомври

„От момента, когато се проясни, улових вятъра и плавам с пълна бързина около острова; когато времето ме принуди да спра, аз хвърлих котва, но не слизах на сушата, а платната сложих едва в зори.“

 

 

Петък, 19 октомври

„На разсъмване вдигнах котва и изпратих каравелата „Пинта“ на изток и югоизток, каравелата „Ниня“ на юг и югоизток, а самият аз се насочих на югоизток. Поръчах им да държат този курс чак до обяд, след което двете каравели трябваше да сменят посоката, за да се съединят с мене.

Не бяхме плавали и три часа, когато на изток забелязахме остров; насочихме се към него и още преди пладне спряхме до северния му край, който образува малко островче, защитено откъм северната страна от верига подводни скали, а откъм южната страна от друга подобна верига между островчето и големия остров. Хората от Сан Салвадор, които карах на кораба, го нарекоха Самоето, а аз го кръстих Изабела.

Духаше северен вятър, а островчето, за което става дума, се намира на линията изток-запад по посока на остров Фернандина, откъдето потеглих на запад с източен вятър. Крайбрежието на този остров се простира от островчето в западна посока на около 12 левги чак до носа, който нарекох Кабо Ермосо, а той е на западния край на острова. Този нос е много красив, закръглен, морето край него е доста дълбоко и няма никакви плитчини. Входът към залива отначало е скалист и доста плитък, но навътре, както и по цялото крайбрежие има пясъчен плаж. В петък на свечеряване там именно хвърлих котва с намерение да остана до сутринта.

Цялото крайбрежие и тази част от острова, която видях, представляват една почти непрекъсната равнина. Островът е един от най-красивите, които съм видял изобщо, защото макар и другите да ми изглеждаха прекрасни, този е несравнено по-красив; той е гъста залесен, обрасъл с големи дървета и със сочна зеленина. По-висок е от другите острови, които открих. Наистина, на него има няколко възвишения, които, макар и да не заслужават да бъдат наречени планини, все пак придават очарование на изгледа. Човек остава с впечатление, че във вътрешността на острова трябва да има множество извори.

От тази страна на североизток се простира голям нос, обрасъл с многобройни, огромни и гъсти дървета. Там именно възнамерявах да хвърля котва, за да сляза на сушата и да разгледам всички тези чудеса, но дълбочината не беше достатъчна и трябваше да закотвя кораба далеч от брега. Вятърът беше много благоприятен, за да стигна до този нос, край който сега хвърлих котва и го нарекох Кабо Ермосо[21], защото той наистина е прекрасен. Затова и не исках да остана на котва в залива; отдалеч виждах този нос, толкова зелен и красив, както и всички твари и всички земи на тези острови, че наистина не зная къде по-напред да отида.

Не мога да се наситя да се възхищавам на цялата тази прекрасна зеленина на растенията, толкова различна от нашата; и мисля, че тук може да се намерят много растения и дървета, твърде ценени в Испания като багрила, лекарства и подправки. За жалост, не съм вещ в тези работи и това много ме измъчва. Впрочем едва се приближихме до този нос и ни обгърнаха толкова приятни ухания на не знам какви тукашни цветя и дървета, че това беше най-сладкото и най-разкошното нещо на света.

Сутринта, преди да напусна пристана, ще сляза на сушата, за да разбера какво може да се намери из този нос. Селище няма, то трябва да е по-нататък във вътрешността на страната, там, където според думите на индианците, които плават с мене, живее кралят, притежаващ много злато. Затуй имам намерение утре заранта да навляза толкова навътре в острова, колкото е нужно, за да намеря селището и да се срещна с краля или да се споразумея с него. Ако се вярва на сведенията, той именно е владетелят на всички тези острови, които се простират наоколо. Вярно е, че не придавам особено значение на това, което казват индианците, не само защото не ги разбирам, но и защото самите те са толкова бедни, че дори и малкото, което този крал носи на себе си, трябва да им се вижда нещо необикновено.

Този нос, наречен от мене Ермосо, се намира на друг остров, а не на Самоето. Значи между единия и другия има дори трети, значително по-малък. Но нямам намерение да разглеждам всичко подробно, защото и петдесет години не биха ми стигнали, а желая да видя и открия колкото мога повече, за да се върна с божията помощ при Ваши височества през следващия месец април. Но от друга страна, ако намеря място, където да има злато и подправки в значително количество, ще се спра да натоваря колкото може повече и затуй сега минавам само покрай тях мимоходом, за да се убедя дали ще намеря това, което търся.“

 

 

Събота, 20 октомври

„Тази сутрин при изгрев-слънце вдигнах котва от мястото, където бях спрял със своя кораб, край този остров Самоето, до югозападния нос, на който дадох името Кабо де ла Лагуна, също както нарекох целия остров Изабела. Имах намерение да се насоча на североизток и на изток от югоизточното и южното крайбрежие на острова, защото от придружаващите ме индианци научих, че там трябва да се намират селището и кралят; ала навсякъде по крайбрежието морето беше толкова плитко, че не можех дори да се приближа до брега, а камо ли да спра. Дадох си сметка, че като се движа на югозапад, много обикалям. И затова реших да се върна по пътя, по който плавах преди това, т.е. в северна и североизточна посока откъм западната страна, и да мина около целия остров, за да се запозная с него.

Вятърът беше толкова слаб, че нито за момент не можех да се приближа до брега, освен може би през нощта, но в тия краища доближаването до брега е опасно по друго време, освен посред бял ден. Наистина трябва ясно да се вижда мястото, където се хвърля котва, защото дъното е много неравно, някъде е идеално, но другаде се срещат подводни скали. И затова цялата нощ чак до неделя се кандилках в открито море. Другите две каравели вече хвърлиха котва, защото успяха да се приближат до крайбрежието, преди да угасне денят. Мислеха, че и аз ще успея да хвърля котва благодарение на сигналите, които обикновено ми даваха, но този път не исках да се възползвам от тях.“

 

 

Неделя, 21 октомври

„Приближих се до носа на островчето към десет часа и, както направиха и каравелите, хвърлих котва там. След закуска слязохме на сушата. Не намерихме селище, а само една къща, в която не заварихме никого. Мисля, че когато нейните обитатели са ни видели да приближаваме, са се уплашили и избягали, защото вътре всичко си стоеше на място. Не позволих на хората си да докоснат нищо и придружен от своите капитани и моряци, тръгнах да разгледам острова. Другите острови, които видях преди това, наистина бяха много красиви, зелени и тучни, но този беше значително по-хубав със своите тъмнозелени дървета. Там имаше големи езера, обградени с гора от великолепни високостволи дървета. На целия остров всичко е много зелено, а тревата е както през април в Андалузия. Птиците пеят така, че на човек изобщо не му се иска да напуска тези места. Има толкова папагали, че ятата забулват слънцето. Големите и малки птици, по форма и оперение толкова различни от нашите, са така много, че просто да се смаеш. Има хиляди видове най-различни дървета, които са отрупани с характерните за тях плодове и излъчват силен, упоителен аромат. Бях най-нещастният човек на земята, защото не познавам тези видове, но съм убеден, че те са много ценни, и събрах образци от всички тези дървета, а също и треви.

Когато обиколихме езерото, видях една змия, която убихме, и аз нося кожата ѝ за Ваши височества. Когато ме забеляза, тя се хвърли във водата, но понеже не беше дълбоко, ние скочихме след нея и накрая с пиките я убихме. Беше дълга около 7 педи. Мисля, че в това езеро трябва да ги има много. Също така намерих алое[22] и заповядах сутринта да натоварят на кораба 10 центнера от него, защото ми казват, че е много скъпо.

Докато търсехме хубав извор, стигнахме до близкото селище, което е на около половин левга от мястото, където закотвихме корабите. Щом ни забелязаха, жителите се разбягаха на всички страни. Те изоставиха домовете си, но вече бяха успели да скрият в планината цялото си имущество. Забраних да се взема каквото и да било, та ако ще да струва колкото една топлийка.

След това няколко души се приближиха до нас и един от тях се осмели да дойде съвсем близо; дадох му звънчета и няколко наниза стъклени мъниста, на което той много се зарадва. За да закрепя нашето приятелство, аз му поисках вода. Щом се върнах на кораба, всички се стекоха на плажа, като носеха кратуни, пълни с вода, и ни ги подаваха с явно удоволствие. Дадох им други стъклени гердани и обещах на сутринта да отида на същото място.

Преди да отпътувам оттам, исках да напълня с вода всички бъчви. След това, ако позволи времето, бих искал да обиколя острова, за да се срещна с неговия крал и да разбера по какъв начин мога да се сдобия със златото, което той притежава. Оттам ще отплавам към следващия, още по-голям остров, който според сведенията, дадени ми от придружаващите ме индианци, трябва да е Сипанго. Самите те го наричат Колба[23] и твърдят, че там има много мореплаватели и множество големи кораби.

След туй ще потегля към друг остров, който те наричат Босио[24] и който според тях също е много голям. По пътя ще посетя и другите острови, които са пръснати между тези двата, и в зависимост от това, дали ще намеря злато и подправки, ще обмисля какво трябва да правя. Ала не съм забравил, че задачата ми е да стигна до твърда земя, до град Кинсай[25], за да предам на Великия хан писмата от Ваши височества, да получа отговор от него и да го донеса обратно.“

 

 

Понеделник, 22 октомври

„През нощта и днес през целия ден останах на същото място и чаках да видя дали жителите на този остров или на другите няма да ни донесат злато или други ценни предмети. Събра се голяма тълпа от хора, подобни на останалите островитяни, също така голи и също така изрисувани — едни с бяла боя, други с червена, а трети с други цветове. Надонесоха за продан дървени стрели и няколко кълбенца памук и ги разменяха с нашите моряци срещу късчета стъкло, счупени чаши и отломъци от глинени паници.

Някои носеха в носа си късчета злато и на драго сърце ги разменяха срещу звънчета, каквито се окачват на краката на ястреби, или срещу стъклени мъниста. Но златото е толкова малко, че все едно нищо. Наистина те са готови да го разменят за всякакви дрънкулки. Бяха очаровани от нашето пристигане и са убедени, че сме дошли от небето.

Вода за корабите взехме от езерото, което се намира недалеч от нос Кабо дел Ислео, както го нарекох аз. Мартин Алонсо Пинсон, капитанът на кораба „Пинта“, уби в това езеро още една змия, която прилича на вчерашната и е дълга 7 педи. Натоварих всичкото алое, което успях да намеря.“

 

 

Вторник, 23 октомври

„Днес бих искал да потегля за остров Куба, който според сведенията на местните хора за големината и богатството му трябва да е остров Сипанго. Тук няма да се бавя повече (отказах се от намерението да обиколя целия остров, както предвиждах по-рано, за да намеря селището и да вляза във връзка с краля и владетеля на този остров). Взех това решение, за да не губя време, тъй като разбрах, че тук няма златни рудници и че за обикалянето на острова ще трябват променливи ветрове, а те невинаги духат според желанието на човека. И понеже е по-изгодно да се отиде направо до мястото, където търговията трябва да е по-оживена, смятам, че не би било разумно да оставам тук повече. Струва ми се, че е най-разумно да се движа направо, като по пътя разглеждам внимателно околността, докато срещна богата с подправки земя (макар че смятам, че и тази също е богата).

Наистина колко е жалко, че не разбирам от тези растения. Тук действително виждам хиляди всевъзможни видове дървета и всяко има различни плодове; въпреки годишното време те са винаги зелени, както през май или юни в Испания. Има и хиляди цъфтящи билки. От всички тях успяхме да разпознаем само алоето, от което още днес товаря значително количество, за да го предложа на Ваши височества.

Досега още не съм сложил платната и не съм потеглил за Куба, защото няма вятър; напротив, морето е тихо и вали проливен дъжд. Вчера също валя като из ведро, но това ни най-малко не охлади въздуха; обратно, през деня е горещо, а нощите са топли като през май в Аидалузия.“

 

 

Сряда, 24 октомври

„Нощес към полунощ вдигнах котва от мястото край остров Изабела до Кабо дел Ислео, намиращ се на северното крайбрежие. Оттам отплавах по посока на остров Куба; според това, което чух от придружаващите ме индианци, този остров е много голям и там търговията е по-оживена; както разправят, там има злато, подправки, големи кораби и търговци. Моите индианци ми обясниха, че дотам мога да стигна, ако взема курс на запад и югозапад. Аз съм на същото мнение, защото ако съдя по знаците, които ми дават всички индианци — както тези от острова, така и тези, които карам на кораба (казвам по знаците, защото речта изобщо не разбирам), думата е за остров Сипанго, за който се разказват такива чудеса; според глобусите, които съм гледал, и според картите този остров трябва да се намира тъкмо в тия краища.

И така, чак до зори плавах на запад и югозапад. На разсъмване заваля и вятърът утихна. Дъждът не спря през цялата нощ. Така почти без вятър останахме чак до полунощ, след което започна леко да подухва. Вдигнах всички платна: грота, двете странични, фока, кливера, топсела, бизана и блинда; лодката беше вързана за кърмата. Плавах в моята посока чак докато се спусна нощта. В този момент Кабо Верде на остров Фернандина (разположен на южното му крайбрежие в западна посока) се намираше на около 7 левги северозападно от мене. Вятърът беше поривист, а понеже не знаех на какво разстояние съм от онзи остров Куба, не исках да се впускам да го търся през нощта, тъй като по тия места морето навсякъде около островите е плитко и не може да се хвърля котва на разстояние, по-малко от два изстрела от бомбарда. От другата страна крайбрежието е твърде неравно, ту осеяно със скали, ту гладко, така че е трудно да се осмелиш да хвърлиш котва, ако няма добра видимост. Затуй реших да свия всички платна, с изключение на грота и да плавам с него.

На моменти вятърът започваше да духа по-силно и ни тласкаше с такава бързина, че ме изпълваше със страх. Времето беше облачно, валеше. Затова наредих да свият и грота и тази нощ не напреднахме повече от 2 левги.“

 

 

Четвъртък, 25 октомври

След залез-слънце адмиралът плава до девет часа на запад и югозапад. Измина около 5 левги, след това смени курса и пое на запад. Чак до един часа след обед напредваха със скорост 8 мили в час. По същия начин се движеха до три часа и направиха приблизително 44 мили.

И тъкмо тогава видяха земя: това бяха 7 или 8 острова, разположени на линията север-юг. Намираха се на 5 левги от тях.

 

 

Петък, 26 октомври

Приближиха се до южното крайбрежие на споменатите по-горе острови. В продължение на 5 или 6 левги имаше само плитчини. Някъде там хвърлиха котва. Индианците, които бе взел със себе си, му казваха, че оттам до Куба има ден и половина път с техните члунове (това са пироги-еднодръвки без платна).

Оттам се насочиха към Куба, защото от думите на индианците за големината на острова и за богатството от злато и бисери адмиралът направи заключението, че това е именно той (т.е. остров Сипанго).

 

 

Събота, 27 октомври

Вдигнаха котва на разсъмване, за да се отдалечат от тези острови, които той нарече Лас Ислас де Арена[26] заради плитчините, които започваха от южното крайбрежие и продължаваха на 6 левги навътре в морето. Чак до един часа се движеха с бързина 8 мили в час на юг и югозапад и по този начин изминаха около 40 мили. След това, докато се спусне нощта, направиха още 28 мили в същата посока. Преди края на деня откриха земя. Стояха неподвижно през цялата нощ под проливен дъжд. Тази събота чак до залез-слънце изминаха около 17 левги в южна и югозападна посока.

 

 

Неделя, 28 октомври

Оттам тръгнаха да търсят остров Куба на юг и югозапад. Насочиха се към най-близкото крайбрежие и навлязоха в една много красива река, идеална за корабоплаване, без плитчини и никакви неудобства, по цялото крайбрежие от тази страна водата беше много дълбока и съвсем прозрачна чак до самия бряг. Устието на реката беше широко 12 сажена, така че можеше свободно да се влезе в него. Хвърлили котва навътре в устието на разстояние един изстрел от бомбарда, както разказва самият адмирал.

Адмиралът казва, че никога не е виждал нещо по-красиво. По дължината на цялата река растяха гъсти, хубави и зелени дървета, съвсем различни от нашите, обсипани с цветове и разни плодове. Множество големи и малки птици пееха приятно в тях. Там имаше много палми, различаващи се от тези в Гвинея и у нас. Те бяха средно високи, кората на стволовете им не беше такава, каквато е обикновено, имаха много големи листа, с които туземците покриват къщите си. Местността беше равнинна.

Адмиралът скочи в ладията и отиде на брега. Видя две къщи, които изглежда принадлежаха на рибари, но обитателите, обзети от страх, трябва да бяха избягали. В едната от тези къщи намериха куче, което никога не лаеше; а и в двете имаше мрежи, направени от палмови влакна, въжета, рибарски куки от рог, костени харпуни, и други рибарски принадлежности. Във вътрешността имаше няколко огнища. От това адмиралът заключи, че във всеки дом трябва да живеят заедно много хора. Той не позволи да се докосва каквото и да било и това бе строго спазено. Тревата беше висока като през април или май в Андалузия.

Върнаха се в лодката и се изкачиха доста нагоре по реката. Адмиралът разказва, че било истинско удоволствие да гледаш тази прекрасна зеленина, тези високостволи дървета с техните птици и той не можел да се откъсне от тях и да се върне на кораба.

Твърди, че този остров е най-прекрасният от всички, които е виждало човешкото око, че има много естествени пристанища и дълбоки реки. Изглеждало, че там морето никога не е бурно, защото по крайбрежието тревата стигала почти до водата, което не може никога да се види на места, където морето се вълнува. Впрочем чак до този ден, по време на цялото плаване между островите, те не се сблъскаха с бурно море.

Той казва също, че този остров е пълен с красиви планини, които наистина не образуват дълги вериги, но затова пък са доста високи, горе-долу колкото например на Сицилия. Доколкото могъл да разбере индианците, които взел от остров Гуанахани, имало потоци в изобилие. Те му обяснявали със знаци, че на острова има десет големи реки, които те със своите пироги не биха могли да изминат за двадесет дни.

В момента, когато се приближавал до брега с корабите си, в открито море излезли два члуна или пироги, но те веднага изчезнали, като видели, че моряците слизат в лодката и тръгват да проверят дълбочината на реката, за да разберат къде би трябвало да хвърлят котва.

Индианците твърдели, че на тези острови има златни рудници и бисери. Самият адмирал също се убедил, че мястото е подходящо за образуване на бисери; той намерил и миди с двойна черупка, което показва, че може да ги има по тези места. Съобразил, че дотам са стигали кораби на Великия хан и че оттам до материка може да има приблизително десет дни плаване.

Адмиралът нарекъл залива и реката Сан Салвадор.

 

 

Понеделник, 29 октомври

Вдигнаха котва от мястото, където се намираха, и се насочиха на запад, за да отидат, както казва адмиралът, до града, в който — доколкото можеше да разбере от индианците, се намирал техният крал. На 6 левги на северозапад се виждаше нос, а друг един — на някакви си 10 левги на изток. Като преплаваха една левга, откриха река, чието устие не бе така широко, както на предишната, и той я нарече Рио де ла Луна. Плаваха чак до вечерта и пак откриха река, значително по-голяма от предишната, което индианците потвърдиха с жестове. Близо до нея забелязаха хубаво селище; тази река той нарече Рио де Марес.

Изпрати две лодки до едно от селцата, за да хванат език. В едната лодка се качи индианец от тези, които той караше със себе си (вече започваха да се разбират с тях, а те изглеждаха доволни, че са сред християни). Всички жители на селището избягаха заедно с жените и децата си, като изоставиха домовете с цялата покъщнина.

Адмиралът забрани да се пипа каквото и да било. Казваше, че къщите му изглеждат по-хубави от онези, които бе видял преди това; предполагаше, че те ще стават все по-хубави, колкото повече се приближава до твърдата суша. Бяха построени във форма на големи шатри: може да се каже, стан от безразборно пръснати шатри, без всякакъв ред и означени улици. Вътре бе чисто, а мебелите бяха по-изкусно изработени. Целите бяха от сръчно сплетени палмови клонки.

Откриха многобройни фигурки, представляващи жени, и много маски, издялани с голямо майсторство и наподобяващи страшилища. Не зная дали ги ценят като украса, или пък са култови предмети. Там имаше и кучета, които никога не лаеха, и диви птици, опитомени за домашни нужди. Откриха достойни за възхищение мрежи и куки и други принадлежности за риболов и всичко оставиха на място, без да помръднат нещо. Изглежда всички жители на това крайбрежие са рибари и носят улова си във вътрешността на острова; защото този остров е много обширен и адмиралът не престава да хвали неговите хубости.

Той разказва, че намерил дървета и плодове с превъзходен вкус. Твърди, че там трябва да има крави и друг добитък, защото видял някакви черепи, които му приличали на говежди[27]. Там имало птици, големи и малки, а през цялата нощ не стихвали песните на щурците, което възхищавало всички. През нощта въздухът бил мек и ухаен. Както казва адмиралът, през време на пътуването забелязал, че на другите острови царели големи горещини, а тук климатът бил умерен, както през месец май. Горещините на другите острови той приписва на това, че те са съвсем равнинни, както и на това, че там вятърът духа от изток и поради това донася зной. Водата на реките е възсолена при устието. Не видяха откъде черпят вода индианците, но в домовете им водата беше много добра. В последната река корабите можеха свободно да се движат както на влизане, така и на излизане. Там има отлични разпознавателни знаци, при устието реката е дълбока 8 сажена, а в средното течение — 5.

Адмиралът казва, че цялото море му се вижда постоянно спокойно, както реката в Севиля, а водата е подходяща за образуване на бисери. Там намерил малки стриди, но не били вкусни като испанските. Отбелязал положението на реката и споменатия вече залив, който нарекъл Сан Салвадор. Той е заобиколен с прекрасни планини, високи като Пеня де лос Енаморадос[28]. Един от върховете наподобява минаре. На югоизток от втората река и залива, в който бе спрял сега адмиралът, има две планини със заоблени върхове, а откъм запад и северозапад — плосък полуостров, издаден навътре в морето.

 

 

Вторник, 30 октомври

Адмиралът излезе от Рио де Марес и като пое на северозапад, след 15 левги откри обрасъл с палмови дървета нос, който нарече Кабо де Палмас. Индианците, които се намираха на палубата на „Пинта“, казваха, че зад този нос има река и че от тая река до Куба има още 4 дни път. Капитанът на „Пинта“ казва, че, както му се струва, Куба е град, а тази местност е част от твърдата суша и трябва да се простира далеч на север; че владетелят на тези земи е във война с Великия хан, когото наричат Ками, че неговото главно седалище, или столнината, се казва Фава, но му дават и много други имена.

Адмиралът реши да се приближи до тази река и да изпрати дар на краля на тази земя, а също и да му предаде писмата от католическите крале. За тази цел имаше под ръка един моряк, който вече беше изпълнявал подобни мисии в Гвинея. Той му даде няколко индианци от Гуанахани, които се съгласиха да го придружат при условие че щом изпълнят мисията, ще ги върнат на техния остров.

Адмиралът изчислява, че по това време се е намирал на 42° от линията на екватора — ако манускриптът, от който черпя данните, не е бил повреден на това място. Казва, че трябва да направи всичко възможно, за да се добере до Великия хан, който според него не е далеч от това място, може би в град Катай[29], който му принадлежи и който той си представя въз основа на разказваното му преди заминаването от Испания като много голям град. Разказва, че цялата тази страна представлява низина, но изглежда много красива, а морето е достатъчно дълбоко.

 

 

Сряда, 31 октомври

През цялата нощ във вторник срещу сряда адмиралът лавира. Откри река, в която не можа да влезе, защото устието ѝ беше прекалено плитко. Индианците не обръщаха внимание на това, защото мислеха, че корабите ще могат да влязат там лесно като техните пироги.

Плавайки по-нататък, откри нос, издаден далеч в морето и целия обкръжен с плитчини. Зад този нос се образуваше залив, в който биха могли да влизат малки кораби, но той не успя да заобиколи носа, защото вятърът се обърна на север, а крайбрежието вървеше от север и северозапад на югоизток. На това отгоре забеляза в далечината още един нос, който му затваряше пътя. По тази причина, а също и понеже небето предвещаваше ураган, той трябваше да се върне до Рио де Марес.

 

 

Четвъртък, 1 ноември

На разсъмване адмиралът изпрати лодките на сушата към домовете, които се виждаха; оказа се обаче, че всички са избягали оттам. След известно време се появи някакъв човек. За да събуди доверие у тях, адмиралът заповяда да не го закачат; така че лодките се върнаха.

Когато всички закусиха, той отново изпрати на сушата един от индианците, които го придружаваха. Като видя споменатия човек, той започна да вика да не се плашат, защото това са добри хора и никому не правят зло, не са пратеници на Великия хан, а напротив, в селищата, които посетили, раздали много подаръци. След това скочи във водата и доплува до брега. Двама туземци от тези, които се намираха на крайбрежието, го хванаха под мишници и го заведоха до една къща, където поискаха да им обясни работата.

Като се увериха, че не искат да им сторят зло, те се успокоиха. Не след дълго повече от 16 пироги, или члунове, се приближиха до корабите, а хората донесоха изпреден памук и други дребни неща, изработени от тях. Адмиралът поръча да не вземат от тях нищо, за да се досетят, че ги интересува само златото, наричано от тях „нукай“.

През целия ден не спря движението между острова и корабите. Много от нашите моряци спокойно отидоха на сушата. Адмиралът не видя нито един индианец, който да има някакви предмети от злато. Казва обаче, че забелязал един, който носел късче гравирано сребро, закачено на носа; от това заключил, че на този остров има сребро.

Обяснили му с жестове, че до три дни от вътрешността на острова ще дойдат много търговци да купят продуктите, докарани от християните. Казвали също, че ще уведомят краля на тази земя, който, доколкото можело да се разбере от техните знаци, се намирал на четири дни път оттам; също така по целия остров разпратили бързоходци, за да съобщят за пристигането на адмирала.

„Тези хора — казва адмиралът — по външност и обичаи приличат на откритите по-рано. Не зная дали имат някаква вяра, защото досега нито веднъж не съм видял тези, които возя на кораба, да се молят; казват единствено „Salve Regina“ и „Ave Maria“, като издигат ръце към небето, както ги научихме, и се кръстят като другите. Езикът им е сходен и те поддържат помежду си приятелски отношения. Мисля, че същото може да се каже за всички тези острови, и още, че са във война с Великия хан, когото наричат Кабил, а неговото кралство — Басан. Ходят голи като другите.“ Това са думи на адмирала.

Добавя, че реката е много дълбока и че при нейното устие корабите могат да се доближават до самия бряг. „Сигурно е — казва адмиралът, — че тази земя е част от континента и че ние вече сме пред Сайто и Кинсай, които са отдалечени един от друг на около 100 левги. Познавам това и по състоянието на морето, което изглежда другояче в сравнение с преди, а вчера, когато плавахме на северозапад, почувствувах, че захладня.“

 

 

Петък, 2 ноември

Адмиралът реши да изпрати на сушата двама испанци. Единият беше Родриго де Херес от Аймонте, а другият — някой си Луис де Торес, камериер на аделантадо на Мурсия; той беше евреин и — както казва адмиралът — знаеше хебрайски, халдейски и малко арабски. Даде им двама избрани индианци, единият измежду пленниците от Гуанахани, а другият, взет от онези къщи на крайбрежието. Даде им огърлици от стъклени мъниста, за да има с какво да купуват храна, ако им се свършат провизиите, и им заръча да се върнат след шест дни. Снабди ги също с образци от различни подправки, за да могат да проверят дали се срещат в околността. Поучи ги как да разпитват за краля на тази страна. Обясни им какво трябва да му кажат от името на краля и кралицата на Кастилия, а именно че те са изпратили адмирала да му предаде писма от тях, а също и дар, да получи сведения за него, с цел да се установи между тях истинско приятелство и да му окаже помощ във всичко, което му е нужно, и т.н. Същевременно трябваше да разпитат за някои провинции, пристанища и реки, за които адмиралът знаеше по нещичко, за разстоянието до тях и т.н.

Същата нощ адмиралът измери височината на полюса с помощта на квадранта. Прецени, че се намират на 42° северно от екватора. Добавя, че според неговите изчисления дотогава изминал 1142 левги от остров Перо. При това повтаря, че тази земя е континент.

 

 

Събота, 3 ноември

Сутринта адмиралът се качи в лодката. При устието реката образува голямо езеро, то е първокласно пристанище, дълбоко и без рифове, с отличен плаж, на който лесно може да се извлекат корабите на брега, а наоколо има в изобилие дървета за строителен материал. Изкачи се около 2 левги нагоре по реката, като търсеше сладка вода. Покатери се на една височина, за да огледа околността; но не можа да види нищо поради огромния лес, зелен и излъчващ благоухание; от това направи извод, че там трябва да има много ароматни растения.

Казва, че всичко било толкова прекрасно, че очите му не можели да се наситят на тези чудеса, а ушите му — на песента на големите и малки птици. Този ден при корабите дойдоха много члунове, т.е. пироги, за да продават памучна прежда, а също и мрежи, в които спят и ги наричат хамаци.

 

 

Неделя, 4 ноември

В зори адмиралът се качи в ладията и отиде на сушата, за да улови няколко от тези птици, които видя предния ден. Когато се завърна, при него дойде Мартин Алонсо Пинсон да му покаже две късчета канела и каза, че един португалец от неговия кораб видял индианец, който носел две големи торби с такова нещо, но не посмял да ги купи, защото адмиралът под страх от наказание беше забранил да се разменя каквото и да било. Каза още, че този индианец носел някакви малки червени плодове, колкото орех. Шкиперът на „Пинта“ заяви, че той самият намерил канелени дървета. Адмиралът веднага отиде на посоченото място, но се убеди, че това не е канела. След това той показа на няколко местни индианци канела и чер пипер, вероятно от образците, донесени от Испания. Те познаха какво е това и със знаци му обясняваха, че недалеч на югоизток ще намери много от това нещо. Показа им също злато и бисери; някои старци отговориха, че тия неща ги има в безчетно количество в местността, наречена Боио[30], и че жителите на тази земя носят златото и бисерите на шията, в ушите, на ръцете и краката си. По това, което казваха, той се досети, че там има кораби и магазини и всичко това се намира на югоизток. А също, че в ония места живеят хора с по едно око и с кучешки муцуни и се хранят с човешко месо; щом хванат някого, отсичат му главата и изпиват кръвта, а също отрязват детеродните органи.

Адмиралът реши да се върне на кораба и там да чака завръщането на двамата изпратени във вътрешността на острова. В случай че не донесат добри новини, каквито той очакваше, реши да тръгне да търси онези земи.

Тук адмиралът добавя: „Това са много спокойни и боязливи хора. Както вече казах, ходят съвсем голи, не познават нито оръжие, нито закони. Земите са много плодородни, големи пространства са заети с „няме“ (маниока), един вид моркови, които на вкус приличат на кестени. Имат и фасул и бакла, но те са много различни от нашите, и много памук, който те не садят, а расте в диво състояние в планините и във вид на големи дървета. Мисля, че може да се бере по всяко време на годината, тъй като видях, че едни кутийки бяха отворени, докато други едва се разпукваха, а едновременно на същия клон имаше цветове. Тук има хиляди други видове плодове, които ми е невъзможно да опиша. Всички тези продукти трябва да са много полезни“. Това са думи на адмирала.

 

 

Понеделник, 5 ноември

Щом се пукна зората, адмиралът даде заповед да изтеглят на брега големия кораб, а след това и другите кораби. Но не нареди да измъкнат всички наведнъж, а винаги по два стояха на котва за по-сигурно, макар че — както казва той — населението беше съвсем спокойно и можеше без риск да се изтеглят всички кораби едновременно за поправка.

Докато ставаше това, боцманът на „Ниня“ поиска награда за добрата новина, че е намерил мастикова смола, но не носеше образец, защото го загубил по пътя. Адмиралът му обеща хубава награда и изпрати Родриго де Санчес и лекаря Диего да разпознаят дървото. Донесоха малко от тази смола, която адмиралът прибра, за да я предаде на кралете, и за същата цел донесоха парченце от дървото. Прибавя, че това на вид наистина било мастикова смола, но тя трябвало да се събира в определено време, а в тия околности имало толкова много, че можело да се събират дори по хиляда центнера годишно.

Той казва също, че намерили много от онези дървета, които преди два дни взел за алое. Добавя, че този порт де Марес е един от най-хубавите в света, въздухът е прекрасен, а жителите са много кротки. Наблизо се издига доста високо скалисто възвишение, на което може да се построи укрепление; ако въпросът се окаже сериозен и местността наистина е толкова богата, колкото изглежда, то би осигурило на търговците спокойно пребиваване и защита срещу нападения на други народи. Казва също: „Дано бог, в чиято власт са всички победи, ни даде всичко и то след туй ще служи нему“. Казва, че един от индианците му обяснявал със знаци, че мастиковата смола е добро лекарство срещу стомашни болки.

 

 

Вторник, 6 ноември

Адмиралът разказва, че предната нощ се върнали двамата, изпратени на разузнаване във вътрешността на страната, и съобщили, че изминали 12 левги, докато стигнат до селището, наброяващо около 50 къщи, където живеели близо хиляда души, защото във всяка къща живеели заедно много хора. Тези домове имали форма на шатри и били много просторни. Разказваха, че туземците ги посрещнали много тържествено според техния си обичай и всички — както мъжете, така и жените — наизлезли да ги разгледат. Настанили ги в най-хубавите къщи, индианците ги докосвали, с преклонение им целували ръцете и краката, убедени — както казвали, — че са слезли от небето. Нахранили ги с каквото имали.

Разказваха, че когато пристигнали, старейшините на селището ги занесли на ръце до най-голямата къща. За тях донесли ниски столчета, а другите насядали на земята около тях. Индианецът, който ги придружавал, им описал начина на живот на християните и ги уверил, че те са добри хора. След това мъжете излезли, а вместо тях дошли жените; те насядали по същия начин, целували им ръцете и краката, за да се уверят, че са от плът и кръв като самите тях. Молели ги да останат при тях поне пет дни.

Испанците им показали канелата, черния пипер и другите подправки, дадени им от адмирала. С ръкомахания им отговорили, че недалеч оттам на югоизток ги има в огромно изобилие; но не се знае дали ги има при тях. След като се убедили, че в селището няма ред и организация, те се върнали. Ако се съгласели да вземат всички, които искали да ги придружат, над 500 души щели да тръгнат на път, защото вярвали, че заедно с тях ще се върнат на небето. Беше дошъл обаче само един от знатните хора на селището заедно със сина си и с довереника си. Адмиралът ги прие и разговаря с тях много почтително, помоли ги да назоват много краища и острови, намиращи се наблизо. Възнамеряваше да ги заведе при краля и кралицата, но — както казва той — не зная какво го прихвана през нощта този индианец, може би се уплаши от тъмнината или от нещо друго и той пожела да се върне у дома си. Адмиралът казва, че не е искал да си създава неприятности, тъй като корабът бил изтеглен на брега, и му позволил да си отиде, след като го накарал да обещае, че на разсъмване ще се върне. Но повече не го видели.

По време на своята обиколка двамата пратеници срещнали много туземци, и мъже, и жени, които се връщали в своите селища, и всички носели в ръце главни и билки за пушене[31], както изисква техният обичай. По целия път не видели нито едно селище с повече от пет къщи. Навсякъде индианците ги посрещали с еднаква почит. Видели много видове дървета, растения и ухаещи цветя, а също и всевъзможни птици, много различни от тези, които се срещат в Испания, но и пъдпъдъци и славеи[32], които пеят чудесно, както и гъски, които там са извънредно много. Единствените четириноги, забелязани от тях, били кучетата, които не лаели. Земята там е много плодородна и добре обработена; садят маниока, за която вече стана дума, фасул и бакла, различаващи се много от нашите, а също и просо. Видели и много суров памук, също така опреден и преработен; само в една къща видели повече от 500 ароба, а цялата околност спокойно би могла да дава по 4 хиляди центнера годишно. Адмиралът добавя, че — както му се струва — те не го садят и той дава плодове през цялата година; това е памук от превъзходен сорт, кутийките му са извънредно големи. Казва, че туземците давали всичко, каквото имали, на каква да е цена: разменяли кошница памук за връвчица или за какъвто и да било друг предмет, който им подарели.

„Това са хора — казва адмиралът, — на които е чуждо злото, те никак не са войнствени. И мъжете, и жените ходят голи, както ги е майка родила. Вярно, че жените носят памучна кърпичка, която едва прикрива срамните части; но нищо, освен това. Всички те са с хубаво телосложение, не са много черни, дори не са толкова тъмни, колкото жените на Канарските острови.

Казах вече, най-достойни княже — пише по-нататък адмиралът, — че след като набожни и религиозни хора научат техния език, всички тези туземци ще приемат християнството. Затуй храня надежда, че бог ще Ви подкрепи в намерението да спечелите за църквата многобройните тукашни народи и Вие ще ги покръстите, както унищожихте онези, които не искаха да признаят Отца, Сина и Светия дух. По този начин, Ваши височества, когато свършите земния си път (защото всички сме смъртни), Вие ще оставите кралството си в пълен мир, очистено от всякакви ереси и безчестия, и ще бъдете добре приети от създателя, когото моля да Ви даде най-дълъг живот, велик развой на Вашето кралство и княжествата и да Ви вдъхне воля и решимост да ширите светата християнска религия, както сте правили досега. Амин!

Тъкмо днес спуснах корабите на вода и съм зает с приготовления, за да отплавам в четвъртък с божия помощ. Намерението ми е да се насоча на югоизток, за да търся злато и подправки, а също да открия нови земи.“

Всичко това са думи на адмирала. Замислял да отплава в четвъртък; но излязъл насрещен вятър и той могъл да направи това едва на 21 число на месец ноември.

 

 

Понеделник, 12 ноември

В края на непоносимото чакане той излезе от Рио де Марес, за да се отправи към островчето на име Бабеке, което придружаващите го индианци упорито му сочеха; според това, което му обяснявали с жестове, неговите жители нощем при светлината на свещи събирали по плажа злато, а след това ковели от него дебели пръчки; а за да стигне дотам, трябвало да се насочи на изток до югоизток.

След като плава 8 левги по крайбрежието, той откри една река, а на 4 левги по-нататък — друга, която му се видя по-величествена от всички срещнати досега. Но поради две причини не искаше да спира, нито пък да влиза в някоя от тях: първото и най-важното беше, че времето и вятърът бяха благоприятни за плаване към остров Бабеке, второто, че по нищо не личеше да има някакъв по-голям и многолюден град, каквито обикновено се намират на морския бряг. Всъщност, за да навлезе нагоре по реката, трябваше корабите му да са по-малки от тези, които имаше; за всичко това щеше да отиде доста време и тези големи реки заслужаваха да им се посвети отделна експедиция. Цялото крайбрежие беше гъсто населено, особено в съседство с реката, която той нарече Рио дел Сол. Както казва адмиралът, вчера, в неделя, у него се родила мисълта, че би трябвало да улови няколко жители от крайбрежието на тази река, за да ги заведе при католическите крале, да ги научи на нашия език, за да ги разпита за всичко, което се намира в този край, а когато се върнат, те биха могли да служат за преводачи на християните и да улеснят въвеждането на нашите обичаи и нашата вяра.

„Наистина — казва адмиралът — установявам и разбирам, че това население няма никаква религия, че те не са идолопоклонници; кротки са и нямат понятие за злото, не знаят какво значи да се убиват или да се вземат в плен враговете; нямат оръжие и са толкова плахи, че и сто души бягат от един наш дори когато той отива при тях без лоши намерения. Те са вярващи и знаят, че има бог на небесата, твърдо са убедени, че ние сме слезли от небето, готови са да повтарят всяка молитва, която ги учим, и се кръстят.

Затуй е нужно, Ваши височества, да се решите да ги покръстите и аз от своя страна мисля, че ако тази работа се подхване най-бързо, скоро ще покръстим значителен брой народи, като същевременно ще се сдобием с големи владения и богатства за всички народи на Испания. Защото е сигурно, че в тези страни има злато в огромни количества. Ненапразно индианците, които ме придружават, казват, че на тези острови има места, където се добива злато от земята и се носи на шията, на гърдите, в ушите, на ръцете и на краката във формата на много дебели гривни, а също тук се срещат и безценни камъни, бисери и безброй подправки.

Освен това по бреговете на Рио де Марес, откъдето отплавах предната нощ, се намира в голямо количество мастикова смола, а това количество лесно може да се увеличи, ако се яви нужда; тези дървета лесно се размножават чрез разсаждане на филизи, има ги извънредно много и са твърде големи; листата и плодовете им са като на мастикови дървета, но и едните, и другите са значително по-големи, отколкото на тези, за които говори Плиний и които сам видях на остров Хиос в Архипелага. Наредих да направят нарези на доста от тях, за да видя дали ще засълзи смола и да я донеса в Испания; но понеже валеше през цялото време, докато стоях на котва в оная река, можах да събера съвсем малко смола и нея нося на Ваши височества. А може и времето да не е било подходящо за нарязване на дърветата; мисля, че това трябва да се прави към края на зимата, когато дърветата започват да пускат филизи, а сега плодовете им са почти узрели.

Би могло също да се получат големи количества памук и мисля, че може изгодно да се продава на място, без да става нужда да се превозва до Испания: би могло той да се доставя до градовете на Великия хан, които без съмнение скоро ще открием, както и до градовете на други могъщи владетели, които ще бъдат щастливи, ако могат да се харесат на Ваши височества. Ще им се доставят и други продукти от Испания и страните на Изтока, тъй като според нас тези земи са разположени на запад. Тук има и доста алое, при все че този продукт не е така търсен, както другите. Що се отнася до мастиковата смола, този продукт би трябвало да се използва колкото може повече, тъй като той не се намира другаде, освен на остров Хиос, където, ако не ми изневерява паметта, се събира в количество на стойност 50 хиляди дуката.

Освен това при устието на тази река се намира най-удобният от всички заливи, които съм видял — без плитчини, дълбок, с подходящи места за строеж на град или крепост, така че кораби от всякакъв вид биха могли да стигат до самите стени. Местността има мек климат, разположена е нависоко, а водата е възможната най-добра.

Затова когато вчера до кораба се приближи пирога с шест момци и петима от тях се качиха на палубата, аз заповядах да ги хванат и да ги държат под стража; ще ги взема със себе си. След това изпратих хора до една от къщите, намиращи се на западния бряг на реката, и оттам ми доведоха шест жени, едри и дребни, и три деца. Постъпих така, защото мисля, че мъжете по-леко ще понесат неволята в Испания, ако при тях има жени от собствената им страна. Защото вече сме виждали хора, докарвани от Гвинея, за да научат португалски език, и то именно с надеждата да бъдат използвани успешно в тяхната собствена страна и поради това гледани добре и отрупвани с подаръци, но щом стъпят на своя земя, те изчезват и вече нищо не се чува за тях. Вярно е, че имаше и други, които не правеха така. Трябва да се предполага, че ако имат свои жени, те ще бъдат по-склонни да изпълнят каквото се поиска от тях. От друга страна, тези жени ще могат да научат нашите хора на езика си, а той е общ на всички острови в Индия. Всички се разбират помежду си и плават с пирогите си от един остров до друг. Не е като в Гвинея, където има хиляда различни езици, така че не могат да се разберат едни други.

Тази нощ един човек доплава с члун и се качи на палубата. Той беше мъж на една от жените и баща на трите деца — две момчета и едно момиченце. Помоли ме да му позволя да остане с нас; бях много доволен от това. Сега всички се радват, че е дошъл — трябва да са от едно семейство; самият той е в разцвета на силите си, има към 45 години.“

Това са дословно думите на адмирала. Малко по-горе той казва, че позахладняло, поради което смята, че не е подходящо през зимата да плава на север с откривателски цели. През този понеделник пътуваха чак до залез-слънце и изминаха 18 левги в източна и югоизточна посока до един нос, който той нарече Кабо де Куба.

 

 

Вторник, 13 ноември

През цялата нощ той „стоя на въже“, както казват моряците, защото непрекъснато лавираше, без да напредва. Искаше да изследва залива, който се отваряше като пролом между две височини. Откриха този залив на залез-слънце, той беше притиснат между две доста големи възвишения. Изглеждаше, че оттук нататък земята на Куба се отдалечава от остров Боио, което впрочем със знаци потвърдиха придружаващите го индианци.

Когато настана ясен ден, той пое към сушата и отмина носа, който откри през нощта от 2 левги разстояние: искаше да влезе в големия залив, намиращ се на 5 левги оттам в югоизточна посока. След това имаше още 5 левги до издатината, където се отваряше пролив между двете високи възвишения, но той още не беше сигурен дали това не е морски залив.

Ала повече от всичко жадуваше да се добере до острова, именуван Бабеке; знаеше, че се намира на изток от него, а според получените сведения там трябваше да има много злато.

Той реши да продължи нататък, понеже не виждаше никакво по-голямо селище, където би могъл да се приюти от вятъра, който бе по-силен от всякога. Насочи се на изток, гонен от северния вихър, и напредваше със скорост 8 мили в час. По този начин от десет часа сутринта, когато потегли в тази посока, той измина 56 мили, или 14 левги, на изток от нос Куба. Пресмяташе, че е изминал 80 мили или 20 левги по крайбрежието на остров Боио, който се падаше откъм подветрената страна на носа, където започва споменатият залив. Цялото това крайбрежие се простира от изток и югоизток на запад и северозапад.

 

 

Сряда, 14 ноември

През цялата нощ адмиралът плаваше или лавираше много предпазливо, тъй като смяташе, че би било рисковано да се движи нощем посред острови, които не е огледал предварително. Наистина взетите от него индианци вчера, във вторник, казаха, че от Рио де Марес до остров Бабеке има три дни път. Трябва да се разбира, че са имали предвид пътуване с техните пироги, които изминават около 7 левги на ден. От друга страна, вятърът отслабваше и като искаше да плава на изток, той можеше да напредва само на югоизток. Затова, а и поради другите несгоди, за които споменава на това място, той беше принуден да спре и да стои чак до сутринта.

При изгрев-слънце тръгна да търси пристан, защото северният вятър се смени със североизточен, така че ако не намереше залив, трябваше да се върне назад чак до остров Куба, откъдето бе тръгнал.

Най-сетне, след като тази нощ измина 24 мили на югоизток, той зърна суша. Измина още (…)[33] мили до крайбрежието, където забеляза много проливи, а също островчета и пристани. Но нямаше смелост да навлезе сред всички тези канали, защото вятърът бе много силен, а морето развълнувано. Предпочиташе да плава покрай брега, търсейки закътано място. Откри много заливи, но нито един не му вдъхваше сигурност.

Така измина 64 мили и накрая намери много дълбок канал, широк четвърт миля; това беше добро пристанище, образувано от устието на една красива река. Той навлезе в нея, като обърна носа на югозапад, после на юг и най-сетне на югоизток. Каналът беше достатъчно широк и много дълбок. Там откри такова множество острови, че беше невъзможно да ги преброи. Всички бяха доста големи, хълмисти, обрасли с хиляди видове различни дървета и безброй палми.

Той бе безкрайно изненадан при вида на такъв голям брой острови, и то планински. Уверява краля и кралицата, че планините, които от два дни насам открива по крайбрежието на островите, му се струват най-високите на света, а същевременно и най-красивите, с чисти и безоблачни върхове, без сняг, а в подножието им има огромни дълбочини. Предполага, че това са онези безчетни острови, които на картите означават най-далечния край на Изтока. Добавя, че е убеден, че те са пълни с богатства, скъпоценни камъни и подправки. Простират се далеч на юг, пръснати на всички страни.

Той нарече местността Мар де Нуестра Сеньора, а залива при входа на тези острови — Пуерто дел Принсипе.

В този залив той навлезе само дотолкова, че да може бегло да го огледа, а отложи по-подробното изследване за експедицията, която предприе следващата събота, както ще видим на съответното място. Надълго и нашироко описва хубостта и височината на тези острови, които тъкмо бе открил в споменатия по-горе залив, и накрая моли католическите крале да не се учудват прекалено, че толкоз много ги хвали: уверява, че е изразил и една стотна от това, което те заслужават. Някои от тях сякаш опират в небето и зъберите им са като диамантени. На други билото е плоско като маса, а в самото им подножие има толкова големи дълбочини, че и най-големите караки[34] биха могли да стигнат досами брега. Тези планини изцяло са покрити с дървета и няма скали.

 

 

Четвъртък, 15 ноември

Той реши да отиде с лодките до тези острови. Разказва чудеса за тях. Там намерил мастикова смола и несметно количество алое. Някои от островите били обработени и засадени с грудки, от които индианците си правят хляб. На някои места видял и следи от огнища. Ала изобщо не намерили сладка вода; зърнал също няколко души, които начаса избягали.

По целия път дълбочината била от 15 до 16 сажена, а дъното навсякъде било пясъчно и без никакви рифове, което мореплавателите ценят повече от всичко, защото рифовете прерязват въжето на котвата.

 

 

Петък, 16 ноември

На всяко място, където слизаше — било то остров, или твърда земя, адмиралът забиваше кръст и там го оставяше. Този ден той се качи в лодката и отиде до устието на залива. Там, на носа, който образуваше земята, намери две големи греди, едната по-дълга, другата по-къса, и двете поставени така, че образуваха кръст, по-хубав от който и дърводелец не би могъл да направи. Възхитен от този кръст, той нареди да ги изправят и да направят голям и много висок кръст.

На плажа видя тръстики, но не можа да открие откъде са се взели. Предполагаше, че ги е донесла някоя река и ги е изхвърлила на пясъка и в това той не грешеше. След туй навлезе в малка теснина, намираща се в югоизточния край на залива (тази теснина е тесен проход, през който водата от морето нахлува във вътрешността на сушата); там имаше издадена грамада от камъни и скали, в подножието на която морето беше толкова дълбоко, че и най-големите кораби в света биха могли да акостират до брега. На това място се образуваше нещо като залив, в който шест кораба можеха да стоят, без да хвърлят котва, и да се чувствуват спокойно като в басейн. Той установи, че тук с малко средства би могло да се построи крепост, ако на тези острови се развие солидна разменна търговия.

След завръщането на кораба завари индианците, които водеше със себе си, да ловят големи миди, каквито се въдят в тези води. Той каза на своите хора да влязат във водата и да проверят дали не може да се намерят бисерни миди. Намериха много от тези миди, но без бисери. Адмиралът обясняваше това с неподходящото време; защото смяташе, че периодът за лов на бисери трябва да се пада през май и юни. Моряците уловиха и едно животно, което приличаше на язовец; хвърлиха мрежи и между рибите, които хванаха, имаше една, наподобяваща по-скоро свиня, отколкото тунец. Той разказва, че тази риба изцяло била покрита с изключително твърди люспи и само опашката и очите ѝ били меки, а също и отворът под туловището, служещ за изхвърляне на изпражненията. Заповядал да я осолят, за да я занесе на католическите крале.

 

 

Събота, 17 ноември

Сутринта адмиралът се качи в лодката и се упъти към югозападните острови, които още не беше разгледал. Посети много от тези плодородни, приятни наглед острови, между които морето беше много дълбоко. В някои от тях течаха потоци и според него те извират от най-високата част на планините на тези острови.

По-нататък из пътя видя ручей, чиято вода беше изключително хубава и свежа благодарение на сухото скално корито. Там имаше чудесна поляна с множество стройни палми, по-високи от всички, които бе виждал дотогава. Той намери там индийски орехи и ако се вярва на думите му, големи плъхове, също индийски, както и огромни крабове. Видя много птици и почувствува силна миризма на мускус, от което направи заключение, че в околността трябва да се намират растения, съдържащи в корените си мускус.

Този ден успяха да избягат двама младежи, най-големите от отвлечените край Рио де Марес, които той бе поръчал да вземат на палубата на „Ниня“

 

 

Неделя, 18 ноември

Още веднъж излезе с ладията заедно със значителна част от екипажа. Отиде да постави кръста, който нареди да направят от онези две греди, за които вече стана дума; той беше много висок и хубав на вид; забиха го на високо и огледно място над входа за Пуерто дел Принсипе.

Адмиралът казва, че морските приливи и отливи в тия места са доста по-силни, отколкото в откритите по-рано заливи; нищо чудно, като се има предвид големият брой острови. Добавя, че движението на морето е обратно в сравнение с нашето, защото отливът настъпва, когато месецът е на югозапад.

Понеже беше неделя, той повече не плава.

 

 

Понеделник, 19 ноември

Потегли преди изгрев-слънце при спокойно море. Малко по-късно, към пладне, излезе лек източен вятър и адмиралът се насочи на север и североизток. Вечерта се озоваха на около 7 левги южно и почти югозападно от нос Пуерто дел Принсипе. Тогава видя остров Бабеке точно на изток на разстояние, което той изчисли на около 60 мили.

Цялата нощ плаваха на север с отклонение на изток. Изминаха 60 мили и още 12 до десет часа сутринта във вторник, което заедно прави 18 левги на североизток.

 

 

Вторник, 20 ноември

Бабеке, по-точно островите Бабеке се появиха в източна и югоизточна посока, но вятърът духаше тъкмо оттам и ги блъскаше назад. Като видя, че вятърът не се променя, а морето започва да се вълнува, той реши да се върне до Пуерто дел Принсипе, от което бе отплавал и го беше оставил на около 25 левги зад гърба си. На 12 левги имаше друго островче, което той нарече Изабела, и можеше да отиде до него, ала по две причини не искаше да се насочи натам. Първо, на юг съгледа два острова, които искаше да разгледа по-отблизо, а, второ, не искаше индианците, които водеше от остров Гуанахани, наречен от него Сан Салвадор (намиращ се само на 8 левги от Изабела), да се възползват от близостта на двата острова и да избягат; защото той казва, че му били потребни и че искал да ги закара до Кастилия и т.н. Казва също, че тези индианци си въобразявали, че щом адмиралът намери злато, ще им позволи да се върнат по домовете си.

Затова той навлезе във водите на Пуерто дел Принсипе, ала не можа да доплава до залива, защото се стъмни, а също и поради това, че течението го отнасяше на североизток. И той още веднъж смени посоката и обърна на североизток при силен вятър, който през време на третата вахта през нощта утихна и се промени. Адмиралът насочи носа на изток, почти на североизток. Вятърът духаше от юг и югоизток, но призори изцяло се превърна в южен с колебания на югоизток.

Когато изгря слънцето, той изчисли разположението на Пуерто дел Принсипе, което се намираше на югозапад и дори един румб на запад спрямо него на разстояние само 48 мили, т.е. 12 левги.

 

 

Сряда, 21 ноември

С настъпването на деня заплава на изток с южен вятър. Не напредна много, защото морето беше неблагоприятно, и до вечерта измина само 34 мили; когато вятърът се обърна откъм изток, той заплава на юг и чак до залез-слънце измина някакви си 12 мили в тази посока.

В този момент адмиралът изчисли, че се намира на 42° северно от екватора, точно както в залива Рио де Марес; но той добавя, че повече няма да си служи със своя квадрант, докато не слезе на сушата и го провери там. Ясно му беше, че не може да се намира толкова далеч от екватора, и не грешеше; това наистина е било невъзможно, защото тези острови са отдалечени само на (…)[35] градуса.

От друга страна, казва, че едно обстоятелство сочело, че показанията на квадранта са верни, а именно той показвал север на същата височина, както и в Кастилия. Ако това е било вярно, трябвало е в този момент да се намира на височината на Флорида или недалеч от нея; но ако е било така, къде тогава са се дянали всички тези острови, които, както твърди той, били под носа му? Фактът, че било много горещо, затвърдявал неговото мнение, защото е ясно, че ако се е намирал близо до Флорида, не би могло да бъде горещо, а по-скоро хладно; без съмнение в никоя част на света, намираща се на 42° от екватора, не би могло да е горещо, освен при някое изключително явление, за каквото — доколкото зная — никой досега не е чувал. Съдейки по горещината в тези краища, адмиралът предполагал, че в тази Индия и въобще по тия места трябва да има много злато[36]. Този ден Мартин Алонсо Пинсон със своята каравела „Пинта“ се отлъчи от останалите без разрешение и дори против волята на адмирала, подтикван единствено от алчността, както твърди адмиралът. Въобразявал си, че един от индианците, настанен на палубата на „Пинта“, ще го заведе до място, където има злато в изобилие. И той без да се бави много, отплавал, не защото бил принуден от лошото време, а само за да задоволи прищявката си. Тук адмиралът добавя: „Той ми направи и наговори и много други неща“.

 

 

Четвъртък, 22 ноември

През нощта в сряда срещу четвъртък плаваха с източен вятър, беше почти тихо; по време на третата вахта през нощта вятърът стана северен до североизточен, но адмиралът продължаваше да се движи на юг, за да проучи земята, която съгледа в тази посока; но след изгрев-слънце поради насрещните течения той се оказа толкова далеч от нея, колкото беше и преди, така че тази земя все още се намираше на разстояние 40 мили.

Същата нощ Мартин Алонсо Пинсон продължи да плава на изток, за да се добере до остров Бабеке, където според индианците имало много злато. От кораба на адмирала неговата каравела постоянно се виждаше на разстояние около 10 мили. През цялата нощ адмиралът не изпускаше сушата от погледа си. Той нареди да свалят няколко платна и през цялата нощ да държат запален големия корабен фар, защото му се струваше, че Пинсон завива към него. Нощта беше ясна и вятърът сгоден, така че лесно би могъл да направи това, ако би пожелал.

 

 

Петък, 23 ноември

През целия този ден адмиралът плаваше по посока на земята, непрекъснато на юг при слаб вятър; но теченията упорито му пречеха да стигне до нея. На залез беше толкова далеч, колкото и сутринта.

Вятърът духаше от изток и североизток и ако не беше толкова слаб, можеше да го използва, за да отиде на юг. Освен полуострова се виждаше и друга ивица земя, нос, издаден също на изток, който придружаващите го индианци нарекоха Боио. Казваха, че това е голям остров, на който живеят хора с едно око в средата на челото, а също и други, които се наричали канибали[37] и от които те изглежда много се страхуваха. Както казва адмиралът, щом се убедили, че той плава в тази посока, те онемели от уплаха и твърдели, че тамошните хора ще ги изядат и че те са добре въоръжени.

Адмиралът казва, че в това може да има нещо вярно, но ако те са толкова добре въоръжени, това трябва да са организирани и по-цивилизовани народи. Той мислел, че трябва да са взели в плен някакви индианци, които вече не са се върнали, и от това се е породило убеждението, че са били изядени. Та нали индианците смятали същото за адмирала и за другите християни, когато ги видели за пръв път.

 

 

Събота, 24 ноември

Адмиралът плава цялата нощ и на разсъмване стигна до един равнинен остров, точно на същото място, където спря предишната седмица, когато отиваше към остров Бабеке. Не се осмели веднага да се приближи до брега, защото му се струваше, че вълните с голяма сила се разбиват в скалите, обграждащи пристана. Накрая влезе в Мар де Нуестра Сеньора, където имаше толкова много острови, и стигна до залива при входа на канала, водещ към островите. Казва, че ако знаел този залив и не си бил загубил времето да разглежда Мар де Нуестра Сеньора, нямало да се наложи да се връща, но не съжалява за това, тъй като получил възможност да посети всички тези острови.

Щом се приближи до брега, той изпрати лодка да измери дълбочината. На дълбочина 6 сажена намериха хоризонтални вулканични скали, а наоколо беше дълбоко 20 сажена и цялото дъно беше гладко и пясъчно. И той влезе в залива, като се насочи на югозапад, а след това сви на запад, така че плоският остров остана на север. Този остров заедно със съседния затваряше един морски залив, в който лесно би се побрал целият флот на Испания и би могъл да остане там, без да се връзва за брега и без да се бои от каквито и да било вихри. Входът за канала се намира откъм югоизточната страна, в него се влиза, като се обърне носът на юг и югозапад, а се излиза на запад през едно дълбоко и широко устие; по този начин, като се идва от север, защото такова е разположението на това крайбрежие, лесно може да се обиколят и посетят всички острови.

Островите са пръснати в подножието на голяма планина, която се е проточила на значително пространство от изток към запад. Тя образува дълга верига, по-висока и по-дълга от всички планини по крайбрежието, а те са много. От външната страна тази планина преминава във верига от подводни скали, които стигат до устието на канала. Така е откъм югоизточната страна; същото е и на крайбрежието на равнинния остров, където споменатата планина преминава в дълъг пояс от рифове, макар и по-малък. Между единия и другия пояс, както казахме, има много широк и дълбок канал.

Веднага зад входа на канала, точно в средата на залива откъм югоизточната страна откриха великолепна река с красиви брегове; тя беше по-пълноводна от всички предишни и изтласкваше далеч в морето маси сладка вода. При устието си реката образува пясъчна коса; но когато я заобиколиш, дълбочината е от 8 до 9 сажена. Бреговете са обрасли с палми и разнородна гора, подобна на другите.

 

 

Неделя, 25 ноември

Преди изгрев-слънце адмиралът тръгна с корабната лодка да разгледа издадената ивица — другия нос, който се намираше в югоизточната част на равнинния остров на около една и половина морски мили, — тъй като му се струваше, че там трябва да има някаква хубава река.

Щом заобиколи носа откъм югоизточната страна на разстояние два изстрела от арбалет, видя голяма река с прозрачна вода, която с грохот падаше от високата планина. Заплава нататък и във водата съгледа камъни, изпъстрени с жълти петна. Тогава той си спомни, че при излаза на Тажу в морето е намерено дори злато, и убеждението му, че и тук трябва да има злато, се засили. Накара да съберат няколко камъка, за да ги занесе на католическите крале.

В същия миг корабните юнги се развикаха, че виждат борова гора. Адмиралът се обърна към планините и видя такива великолепни борове, че дълго не можеше да спре да хвали тяхната височина и стройност. Имаше дебели и тънки стволове, прави като вретено, и той прецени, че може да се използват за строеж на кораби; там имаше дървен материал за облицовка и мачти за най-големите кораби на Испания. Също така там имаше дъбове и бодлива зеленика, а наблизо течеше голяма река и имаше всичко потребно, за да се направи водна дъскорезница. Поради височината и красотата на планините въздухът беше по-приятен, отколкото в другите места. По крайбрежието забеляза много камъни, довлечени от реката; едни имаха цвят на желязо, други — според мнението на някои — изглеждаха като изнесени от сребърни рудници. Там отрязаха дървета за рея и фокмачта на каравелата „Ниня“.

Като стигнаха до устието на реката, влязоха в залива в подножието на носа, откъм югоизточната му страна. Заливът беше много голям и дълбок, така че можеше да побере и сто кораба без котви и въжета; подобно пристанище не са виждали досега човешките очи. Навсякъде имаше високи планини, от които се стичаха многобройни реки с кристална вода; склоновете бяха покрити с иглолистни гори, както и цялата околност от всички страни беше обрасла с разнородни дървета, представляващи възхитителна гледка. Адмиралът отмина две или три реки. Той не престава да хвали пред кралете всички тези прелести. Казва, че изпитал неизмерима радост и несравнимо удоволствие при вида на всички тези чудеса и особено на иглолистните гори, тъй като те дават възможност да строим колкото искаме кораби, ако се докарат нужните сечива, защото на самото място има в изобилие строителен материал и смола.

Той заявява, че не е в състояние да опише и една стотна част от това, което в действителност е видял, и че бог е бил добър да му показва все по-прекрасни и по-прекрасни неща. И наистина по време на всички негови откривателски експедиции той го водеше от добро към по-добро както по отношение на земята, дърветата, растенията, плодовете и цветята, така и по отношение на хората. При това нещата, които намираше, на всяко място бяха различни едни от други. Същото се отнася и за пристанищата и водите. Накрая казва, че щом този, който гледа това, е толкова смаян, още по-голямо ще бъде смайването на онези, които само ще чуят за него; сигурно никой няма да повярва, докато не го види с очите си.

 

 

Понеделник, 26 ноември

При изгрев-слънце той вдигна котва от залива Санта Каталина, където бе спрял край равния остров. Потегли покрай брега при слаб югозападен вятър по посока на Кабо дел Пико, разположен на югоизток. Пристигна там със закъснение поради все по-отслабващия вятър. Щом доплава, забеляза откъм югоизточната страна друг полуостров на разстояние около 60 мили. Зад него се подаваше още един, който оставаше на около 20 мили югоизточно от кораба; него той нарече Кабо де ла Кампана, но този ден не успя да стигне дотам, защото вятърът съвсем стихна. През деня измина към 32 мили, което прави 8 левги. По цялото протежение откри и отбеляза девет важни залива, от които се възхищаваха всички моряци, а също и пет големи реки, защото през цялото време плаваше близо до брега, за да може да наблюдава.

Цялата местност беше покрита с високи, много красиви планини. Те не са безплодни и скалисти и са леснодостъпни, а сред тях има прекрасни долини. Както долините, така и планините са обрасли с големи, зеленеещи се дървета, които представляват приятна гледка; много от тях изглежда са иглолистни. Освен носа Дел Пико откъм югоизточната страна има две островчета, всяко с обиколка от около 2 левги; а зад тях се виждат три превъзходни залива и две големи реки. По цялото крайбрежие адмиралът все още не бе видял нито едно човешко селище. Но трябваше да има, защото на всяко място, където слизаха на сушата, намираха следи от хора и многобройни огнища.

Той предполагаше, че земята на югоизток от нос Де ла Кампана е островът, наречен от индианците Боио; в това още повече го убеждаваше фактът, че носът бе дълбоко издаден в морето. Казва, че всички островитяни, които срещнал дотогава, страшно се боят от канибалите или канинамите; изглежда те населяват този остров Боио, който, ако се съди по вида му, трябва да е много обширен. Той смята, че канибалите нападат другите земи и отвличат индианците от собствените им селища, като използват тяхната страхливост и неумението им да боравят с оръжие; и индианците, които бе взел, не се заселват по крайбрежието поради близостта с остров Боио. Добавя, че когато забелязали, че той се запътва към този остров, те били обзети от ужас, че ще ги изядат и било невъзможно да ги успокоят; разказвали, че враговете им имали само по едно око и кучешки глави. Адмиралът бил убеден, че лъжат, подозирал, че става въпрос за подвластни на Великия хан, които идвали, за да ги отвличат като роби.

 

 

Вторник, 27 ноември

Вчера към залез-слънце той се приближи до нос Де ла Кампана, небето беше ясно, а вятърът слаб; и макар че при благоприятен вятър можеше да спре в пет или шест превъзходни залива, той не искаше да хвърля котва, за да не удължава премного плаването и да обременява мисията си. Ала всъщност беше склонен да остане на това място по-дълго, отколкото искаше, толкова голяма беше насладата и задоволството му от съзерцаването на хубостта и свежестта на тези земи. По тази причина остана тази нощ и до сутринта лавира.

През нощта теченията и въртопите го отнесоха на югоизток и го отдалечиха на пет-шест левги от мястото, където се намираше вечерта, срещу това, което той смяташе за нос Де ла Кампана. От другата страна така нареченият от него нос изглеждаше образуван от един голям канал, който разделяше сушата на две и на средата се намираше остров. Тогава той реши да се възползва от югозападния вятър и да отиде чак до мястото, където започваше този проток. Убеди се, че това е по-скоро голям залив, който на югоизток се затваря от носа, а отдалеч той беше взел този висок скален нос за остров.

Понеже вятърът се обърна на север, той отново заплава в югоизточна посока, за да разгледа крайбрежието и да открие каквото може. Едва заобиколи нос Де ла Кампана и в подножието му забеляза отличен пристан и една голяма река, а на четвърт левга по-нататък друга река, след още четвърт левга трета, след още една левга пета река, после шеста на същото разстояние, седма на още четвърт левга по-нататък и на левга от последната още една голяма река. От нея до нос Де ла Кампана имаше около 20 мили в североизточна посока. Повечето от тези реки имаха широко и открито устие, с отлични пристани, удобни и за най-големите кораби, без пясъчни наноси, без рифове и плитчини. Водейки експедицията си по крайбрежието, отвъд последната от споменатите реки, откри на югоизток селище, което беше най-голямото от срещнатите дотогава. Видя безброй туземци, съвсем голи, с дървени копия в ръцете; те с вой се стичаха на крайбрежието. Понеже искаше мирно да разговаря с тях, той заповяда да свият платната и да хвърлят котва, изпрати на брега корабната лодка и друга една от каравелите със заповед да не правят нищо лошо на индианците, но същевременно се погрижи да бъдат добре въоръжени, за да не пострадат те самите, и връчи на моряците разни дрънкулки, които поръча да раздадат.

Но по държането на туземците личеше, че те съвсем не са склонни да ги пуснат на брега и се готвят да окажат отпор. Щом обаче видяха, че лодките се приближават и никой не се страхува от тях, побягнаха към вътрешността на острова. Тогава помислиха, че ако слязат само двама-трима души, индианците ще се освободят от страха си; затуй пратиха само трима християни, които им викаха да не се боят, и то на техния език, защото бяха научили няколко думи от туземците, които държаха на корабите. Ала всички изчезнаха и не остана нито един, ни голям, ни малък. Тогава тримата християни се упътиха към къщите, за да ги разгледат; те бяха от слама, построени по същия начин, както и видените по-преди, но в тях не завариха жива душа, нито пък намериха нещо. И така те се върнаха на корабите и тъкмо на пладне вдигнаха платна, за да отплават към прекрасния полуостров, който бяха забелязали на 8 левги по̀ на изток.

Когато навлязоха на половин левга в залива, адмиралът откри на южната страна чудесно пристанище, а на югоизточната страна — вълшебно красива местност, която изглежда представляваше плодородна долина, врязана дълбоко в планината. В далечината се виждаха стълбове дим, които издаваха съществуването на някакво голямо селище; земята като че ли беше добре обработена. След като отбеляза всички тези подробности, адмиралът реши да остане в този пристан, за да се постарае да установи връзки с местното население и да се разбере с него. Този залив беше такъв, че — както казва той — напразно хвалил всички предишни; защото този повече заслужавал похвалите поради своя климат, земята и селищата. Той разказва чудеса за хубостта на земята и дърветата, сред които имало палми и борове, а също и за красотата на тази голяма долина, не съвсем равна, а леко набраздена от възвишения, които се нижели на юг и югоизток. Тя му се струвала най-прекрасната на света, прорязана от многобройни потоци, които се спускали от планините.

Като остави кораба на котва, адмиралът се качи в лодката, за да измери дълбочината на залива, който имаше формата на блюдо, и когато стигна до южния край на залива, откри устието на река, която изглеждаше достатъчно широка, за да влезе в нея галера, но устието беше обърнато така, че човек можеше да го види чак когато дойде до него. По цялата дължина от лодката до устието реката беше дълбока 5 и дори 8 сажена.

Когато плавали нагоре по реката, очите им се радвали на чудесните групи дървета, на свежестта на въздуха, прозрачността на водата, птиците и очарованието на гледката, и както казва той, трудно можели да се откъснат от тях. Той казвал на хората, които го придружавали, че за да опише на кралете всичко, което са видели, не биха стигнали и хиляда езици, а камо ли една ръка. Струвало му се, че се намира в омагьосана страна, искало му се колкото може повече сериозни и достойни хора да видят това, което гледа той, и сигурно и те не биха се възхищавали по-малко от него.

Тук адмиралът добавя дословно следното:

„Отказвам се да изброявам всички изгоди, които може да се извлекат оттук. Ваши височества, в такива земи като тези, които виждаме тук, положително има несметни богатства, които биха могли да се използват. Не искам обаче да се задържам дълго в никое пристанище, тъй като предпочитам да посетя колкото може повече места, за да докладвам за тях на Ваши височества. От друга страна, за жалост, не зная тукашния език и хората от тия краища не ме разбират, нито пък аз или някой от моите спътници разбираме тях. Колкото до индианците, които взех със себе си, често пъти ги разбирам погрешно, тъкмо наопаки, и трябва да добавя, че нямам пълно доверие в тях, защото нееднократно се опитваха да избягат.

Засега с божия помощ ще се задоволя да разгледам всичко, което успея да открия, и лека-полека ще се ориентирам. Освен това ще науча езика на моите съжители, защото виждам, че навсякъде той е еднакъв; чак след това ще може да се оцени ползата от всички тези земи и ще се заемем с покръстването на тези народи; което няма да е трудно, тъй като нямат никаква религия и не са идолопоклонци. Щом Ваши височества заповядат да се построят град и крепост, всички тези земи ще бъдат покръстени.

Уверявам Ви, Ваши височества, че не вярвам под слънцето да има други по-плодородни земи, по-мек климат, по-голямо изобилие от най-здравословни води, съвсем различни от реките в Гвинея, които са чиста зараза. И наистина, слава богу, до ден-днешен никой от моите хора не е имал дори най-леко главоболие, никой не е легнал болен; само един старец изхвърли камъни от бъбреците, но той е страдал от това цял живот, а тук оздравя за два дена. Това, което казвам, се отнася за екипажа на всичките три кораба. И дано това е угодно богу, та Ваши височества да изпратят тук образовани хора, които ще установят, че казвам истината.

А когато говорех по-горе за място, подходящо да се издигне град и крепост, посочих Рио де Марес, защото там има хубав залив и разположението е удобно. Трябва да добавя, че всичко, което казвам, е чистата истина, ала не може и да става сравнение между оня залив и тукашния, нито изобщо между тая местност и околността на Мар де Нуестра Сеньора, защото тук трябва да има големи селища във вътрешността на сушата и безброй народи, а също и много полезни плодове. Именно тук, както и във всички земи, които открих досега и които още ще открия, преди да се завърна в Кастилия, цялото християнство ще може да развърти търговия, а най-вече Испания, на която тези земи по право трябва да бъдат подвластни. Затуй добавям, че Ваши височества не бива да позволяват да се заселват тук и да създават връзки чужди хора, ако те не са християни и католици, защото начало и цел на това начинание беше развоят и славата на християнската религия и никой, който не е християнин, не трябва да бъде допускан в тези земи“.

Това са думи на адмирала.

Той се изкачи по реката и се убеди, че тя има няколко ръкава, а като обиколи целия залив, видя близо до устието ѝ група дървета, които сякаш образуваха разкошна градина. Там намери пирога, т.е. члун, издълбан в ствола на голямо дърво, с размери на 12-местен платноход. Лодката беше много хубава, поставена под навес от клони, покрити с големи палмови листа, така че нито слънцето, нито дъждът можеха да я повредят. Той повтаря, че мястото е много удобно да се основе там град с укрепление, защото има отличен пристан, хубава вода, плодородна земя, прекрасна околност и многобройни дървета.

 

 

Сряда, 28 ноември

През целия ден останаха в залива, тъй като валеше и времето беше лошо. Наистина той можеше да плава покрай брега с благоприятен югозападен вятър в кърмата. Но той предпочиташе да не мърда, защото не можеше в подробности да наблюдава бреговете, а понеже не ги познаваше, те криеха опасности за плаването.

Моряците от двата кораба слязоха на брега да си изперат бельото. Неколцина отидоха по-навътре в сушата и там намерили големи селища, но къщите били празни, защото жителите избягали. Върнали се по течението на друга река, още по-голяма от тази, която се вливаше в залива.

 

 

Четвъртък, 29 ноември

Дъждът не спираше, а небето си оставаше облачно, както и предния ден, затова той все още не тръгваше. Няколко моряци стигнали до друго селище, разположено недалеч на северозапад, но не заварили никого и в къщите нямало нищо. По пътя срещнали старец, който нямал сили да избяга от тях, хванали го и същевременно го уверили, че няма да му сторят нищо лошо, подарили му няколко дреболии и го пуснали на свобода. Адмиралът искаше да го види, за да му даде дрехи и да получи от него някои сведения. Привличаше го плодородието на тази земя и възможността лесно да се основе колония; той смяташе, че я населяват многобройни племена.

В една къща намерили восъчна пита, която той взе за краля и кралицата. Във връзка с това казва, че където има восък, там трябва да има и много други ценни неща. В друга къща моряците открили човешка глава в ракитова кошница, захлупена с друга подобна кошница и окачена на дирека; още една глава намерили в друго селище. Адмиралът предполага, че тя трябва да е принадлежала на някой родов старейшина, и наистина техните домове са построени по такъв начин, че под един покрив могат да се подслонят много хора; от това трябва да се заключи, че всички сигурно са роднини, потомци на един общ прародител.

 

 

Петък, 30 ноември

Все още не можеше да отплава, защото вятърът духаше от изток, обратно на посоката, която си беше избрал. Изпрати на сушата осем души, добре въоръжени, с двама от индианците, намиращи се на борда, за да посетят селищата във вътрешността и да се сдобият с някакви сведения. Там видели много къщи, но не намерили нищо, нито пък някакъв човек, с когото да поговорят, защото всички били избягали. Срещнали четирима младежи, които копаели земята, но и те побягнали, и така не успели да ги настигнат.

Казва, че хората му извървели доста път; видели голям брой селища, много плодородни и добре обработени земи, а също и големи, пълноводни реки. Край една от тях открили пирога, т.е. члун, дълъг 91 педи, майсторски издълбан в дънера на едно дърво; той преспокойно можел да побере 150 души.

 

 

Събота, 1 декември

Все така не можеше да отплава поради неблагоприятните ветрове и непреставащия дъжд.

На една отвесна скала при входа на залива той забил голям кръст и нарекъл този порт Пуерто Санто. Носът защищава залива откъм югоизток. Ако някой би искал да влезе в залива, би трябвало да дойде откъм северозападната страна на носа. Вярно е, че от двете страни чак до брега дълбочината е 12 сажена и дъното е гладко, но откъм югоизток входът за залива се затваря от една плитчина, достатъчно отдалечена от крайбрежието, и в случай на нужда може да се мине между нея и носа; водата е дълбока 12–15 сажена; за да се влезе в залива, трябва носът на кораба да се обърне на югоизток.

 

 

Неделя, 2 декември

Вятърът все още бе насрещен и адмиралът не можа да отплава. Казва, че в тези места вятърът всяка нощ духа от сушата, но никой кораб, който се е приютил в този залив, не е застрашен от никаква опасност дори при най-лоша буря, защото плитчината брани входа и не позволява на вълните да навлизат във вътрешността, и т.н. При устието на реката едно момче от кораба намери няколко камъка, които изглежда съдържаха злато; той ги прибра, за да ги покаже на кралете. Адмиралът казва, че наоколо, на разстояние един изстрел от бомбарда, има няколко големи реки.

 

 

Понеделник, 3 декември

Времето не се оправяше и адмиралът остана в залива, като реши да посети красивия нос, който се виждаше на четири левги югоизточно от порта. Отиде дотам с лодки, придружен от въоръжени хора; в подножието на носа се намираше устието на прекрасна река, широка сто крачки. Насочиха се на югоизток, за да влязат в нея. В началото водата беше дълбока един сажен, но по-нататък се колебаеше от 12 до 5 или 4 и дори до 2 сажена. Всички кораби на Испания биха могли да влязат там.

Като обиколи ръкава на тази река, той се насочи на югоизток и стигна до едно малко заливче. Там имаше пет огромни лодки, наричани от индианците пироги; те бяха изкусно направени като големи платноходи и представляваха приятна гледка. Той забеляза, че земята в ниската част на планината е добре обработена. Пирогите бяха оставени под дървета с много гъсти клони. Поеха по една пътечка, по която изглежда се слизаше към лодките, и стигнаха до добре построен навес, през който не можеше да проникне ни слънце, ни дъжд. Под този навес намериха друга еднодръвка с размери на малък платноход за 17 гребци и така майсторски изработена, че се възхищаваха на нейната хубост.

Оттам той се изкачи на върха. Билото беше равно, имаше какви ли не градини, най-вече с тикви, и всичко бе така грижливо обработено, че човек трудно би могъл да се насити на тази гледка. В средата се намираше голямо селище.

Той изневиделица се появи пред жителите на селището и щом го зърнаха, мъже и жени понечиха да се разбягат. Ала един от индианците, които водеха със себе си, ги успокои, като им каза да не се страхуват, защото това са добри хора. Адмиралът нареди да им раздадат бакърени звънчета и пръстени, а също и гердани от зелени и жълти стъклени мъниста, с което достави голяма радост на индианците.

Щом се върна на мястото, където беше оставил лодките, той изпрати няколко души да разгледат пътя, изкачващ се на върха, защото му се стори, че там забеляза голям пчелен рояк. Докато се върнат изпратените, се натрупа голяма тълпа индианци, които идваха към лодките на адмирала и неговите спътници. Един от индианците нагази във водата и като се приближаваше към носа на лодката, говореше нещо надълго и нашироко. Адмиралът не разбираше нищо, виждаше само, че останалите индианци от време на време издигат ръце към небето и надават оглушителни викове. Адмиралът си мислеше, че по този начин те искат да изразят радостта си във връзка с неговото пристигане. Но същевременно той забеляза промяната в изражението на един от придружаващите го индианци, който прежълтя като восък, трепереше като лист и даваше знаци на адмирала по-бързо да напуснат реката, защото онези се канят да ги убият, после се приближи до един от християните, въоръжени с арбалет, показа го на индианците и ги заплаши, че адмиралът ще избие всички с това оръжие, което стреля отдалеч и сее смърт. След туй взе меч, извади го от ножницата и го показа на индианците, като им се заканваше по същия начин. Като чуха това, индианците побягнаха, а индианецът в лодката не преставаше да трепери от страх; а пък той беше плещест човек, силен и висок на ръст.

Адмиралът не искаше да излиза от реката. Напротив, той заповяда да гребат към мястото, където индианците наново се стълпиха. Бяха много и всички бяха изрисувани с червена боя, чисто голи, както ги е майка родила. Някои носеха на главите си китки от пера, а в ръцете си държаха снопчета стрели.

„Приближих се до тях и им дадох няколко късчета хляб. Поисках им стрели, в замяна за което на един дадох малки звънчета, на друг бакърени пръстенчета, а на трети мъниста, така че накрая се успокоиха и като дойдоха до лодката, ни даваха всичко, каквото имаха, срещу какво да е. Моряците бяха убили костенурка, чиято разчупена броня се намираше в лодката; момчетата им даваха по едно късче колкото нокът, а в замяна индианците даваха снопчета стрели.

Това са хора — казва адмиралът — досущ като онези, които вече видяхме. И те като онези вярват, че сме слезли от небето. Веднага дават всичко, каквото имат, за всяка подарена им дрънкулка и никога не се оплакват, че е твърде малко. Мисля, че ако имаха злато и подправки, и с тях щяха да постъпват по същия начин.

Видях чудесна къща, не много обширна, с два входа като всички други. Влязох в нея и видях, че е майсторски изградена, разделена на помещения по някакъв начин, който не мога да опиша; от тавана висяха раковини и други предмети. Помислих си, че това трябва да е светилище, и ги попитах със знаци дали там се молят, но отговориха, че не. Един се покачи до тавана и започна да отвързва всичко, което висеше, за да ми го подари; взех обаче само няколко дреболии.“

 

 

Вторник, 4 декември

Той вдигна платна при слаб вятър и напусна залива, който нарече Пуерто Санто. На две мили оттам видя красивата река, за която споменаваше вчера. Плаваше покрай брега, който се простира от изток и югоизток на запад и северозапад. Това крайбрежие е дълго 5 левги от Кабо Линдо, който се намира на югоизток, до Кабо дел Монте на другия край. На една и половина левга от нос Дел Монте имаше доста тясна река, но тя изглеждаше плавателна и много дълбока. На три четвърти левги по-нататък забеляза друга река, която сякаш течеше отдалеч, устието ѝ можеше да има сто крачки широчина, с дъно без плитчини и дълбочина 8 сажена. Той изпрати там една лодка да я проучи и измери дълбочината; забелязаха, че сладката вода излиза далеч в морето. Това беше една от най-големите реки, които откриха до този момент, бреговете ѝ сигурно бяха гъсто населени. Зад Кабо Линдо се намира голям залив, който може да стане отлична база за корабоплаване в източна и североизточна посока, а също и в югоизточна, южна и югозападна.

 

 

Сряда, 5 декември

През цялата нощ адмиралът стоя на котва край Кабо Линдо, където се озова привечер с намерение да посети земята, простираща се на изток, и в зори видя друг нос на 2 и половина левги по на изток. Като го заобиколи, той се убеди, че крайбрежието завива на юг и югозапад. В тази посока на разстояние 7 левги от първия нос съгледа още един с приятни очертания и доста висок. Имаше желание да се насочи натам, но се отказа от тази мисъл, защото много силно желаеше да се добере до остров Бабеке, който според придружаващите го индианци беше разположен на североизток. Но той не успя да тръгне и към Бабеке, тъй като вятърът тъкмо тогава духаше откъм североизток.

Продължавайки да плава на югоизток, той съзря земя, която излезе много голям остров; вече имаше за него известни сведения от индианците, които го наричаха Боио и твърдяха, че е гъсто населен. Адмиралът разказва, че всички жители на Куба или Хуана[38] живеели в постоянен страх от жителите на Боио и казвали, че те са човекоядци. Индианците с жестове му разказвали най-чудновати истории; но адмиралът не признава да им е вярвал, мислел само, че сигурно жителите на Боио са по-ловки и хитри от другите и използвайки тяхната страхливост, ги вземат в плен.

При тези обстоятелства, тъй като духаше североизточен вятър с отклонение на север, той реши да напусне Куба или Хуана, за която до този момент беше убеден, че представлява част от континента, защото беше много голяма и той покрай единия ѝ бряг беше изминал 120 левги. Зави на югоизток, макар че земята, която забелязваше, се виждаше по на юг. Направи така за по-сигурно, защото по тия места ветровете винаги се отклоняват от север на североизток, а след това на изток и югоизток.

Не след дълго вятърът стана стремителен и понеже беше вдигнал всички платна, а морето беше спокойно и теченията благоприятни, плаваха с бързина 8 мили в час чак до един часа след обяд. Така беше цялата сутрин, което значи в продължение на шест часа, защото — както казват — там нощта трае приблизително 15 часа. След това плаваше със скорост 10 мили в час и така почти до залез-слънце измина общо 88 мили, т.е. 22 левги в югоизточна посока.

Започна да се свечерява и той нареди на каравелата „Ниня“, която беше по-бързоходна, да излезе отпред, та още на дневна светлина да разгледа пристанището. То беше обширно като Кадиския залив. Каравелата стигна до входа на порта едва след като се стъмни и изпрати лодка с фенер да проучи залива. Но преди адмиралът да доплава до мястото, където каравелата лавираше в очакване на сигнал от лодката, за да влезе в залива, фенерът на лодката угасна. Като не виждаше сигнал, каравелата излезе в открито море и от своя страна даваше светлинни сигнали на адмирала, който се приближаваше, за да разбере какво е станало. В това време хората в лодката отново запалиха фенера и каравелата се насочи към тях, но адмиралът не можа да се приближи и изкара цялата нощ в лавиране.

 

 

Четвъртък, 6 декември

На разсъмване се озова на 4 левги от залива, който нарече Пуерто Мария; видя много красиво издадена ивица на югоизток, на която даде името Кабо дел Естрела. Имаше впечатление, че това е най-южният край на острова, и пресмяташе, че той трябва да се намира на около 28 мили.

На около 40 мили на изток също се виждаше земя, която приличаше на неголям остров. На разстояние около 54 мили в югоизточна посока се виждаше и друга издадена ивица, много живописна и с хубава форма; той я нарече Кабо дел Елефанте. Трета ивица се намираше на изток, почти на югоизток на разстояние около 28 мили; нея нарече Кабо де Синкин. Също така югоизточно на двайсетина мили се виждаше голям залив, който отдалеч изглеждаше като устие на голяма река. Струваше му се, че между Кабо дел Елефанте и Кабо де Синкин забелязва твърде широк пролив. Неколцина моряци твърдяха, че това е морски проток, който разделя два острова; по-малкия от тях той нарече Исла де ла Тортуга. Големият остров изглеждаше високо разположен, но нямаше стръмни планини, а представляваше красиво плато; наглед почти целият остров беше обработен и нивите напомняха житата край Кордова през месец май. Тази нощ видяха много огньове, а през деня навсякъде като стражи се издигаха стълбове дим — изглежда туземците бяха нащрек и очакваха вражеско нападение. Цялото крайбрежие е обърнато на изток.

В часа за вечерна служба адмиралът влезе в залива и му даде името Пуерто де Сан Николао, в чест на светеца, чийто празник се падаше тъкмо този ден. От първия миг той бе очарован от красотата и удобствата на този залив. След като толкова много хвали заливите на Куба, той казва, че този ни най-малко не им отстъпва и дори ги превъзхожда, при все че изобщо не прилича на тях.

Входът за този залив е широк една и половина левги. При влизането корабите трябва да се насочват на юг до югоизток, макар и да е толкова обширен, че може да се влиза всякак, и в тази посока е дълъг 2 левги. При входа от южната страна има висока издадена ивица, зад която чак до крайната точка на носа брегът е равен, с много хубав плаж и широки пространства, обрасли с всевъзможни дървета, отрупани с плодове. Адмиралът имаше впечатление, че от тези дървета може да се добиват подправки и че това са мускатови орехи, но по това време още не бяха узрели и не можеха точно да ги определят. Плажът е пресечен от една река.

Дълбочината на залива е удивителна. На разстояние(…)[39], преди да стигнат до брега, спуснаха оловната сонда на около 40 сажена и тя не опря в дъното, а от тази точка до брега дъното е гладко, с дълбочина 15 сажена. Толкова е дълбок целият залив от двете издадени ивици при входа по цялото крайбрежие, на един лакът от брега, дъното е гладко и равно без никакви пясъчни наноси. На разстояние едно весло от брега дълбочината е все още 5 сажена.

След като прекоси целия залив в югоизточна посока при широчина, която би дала възможност и на хиляда каравели да лавират произволно, човек вижда един ръкав, който се вдава половин миля на северозапад в сушата, а ширината му навсякъде е толкова еднаква, сякаш е бил прокопан от човешка ръка по опънат канап. Този ръкав е широк 25 крачки и е разположен така, че от него не се виждаше входът на залива, а сякаш самият той образува втори затворен залив. От началото до края дълбочината му е 11 сажена; дъното е от съвсем чист пясък; корабите могат да стигат чак до тревистия бряг, тъй като дълбочината е 8 сажена. Целият този залив представлява приятна и радваща окото гледка, макар че край него няма нито едно дърво.

Този остров се струваше на адмирала по-скалист от всички открити по-рано. Дърветата бяха по-ниски и между тях се срещаха много видове, напомнящи дърветата в Испания, като например вечно зелени дъбове, хвойнови храсти и други; същото може да се каже за растенията и тревите. Сушата се издига високо, но на върха образува равно плато; въздухът е чудесен, никъде не е така свеж както тук, макар и да не може да се нарече хладен, освен в сравнение с другите острови.

Срещу залива се открива прекрасна и плодородна долина, напоявана от споменатата вече река. Адмиралът казва, че в околността сигурно има големи селища, за което говори множеството индиански лодки в залива; повечето от тях по размери били колкото големи 15-местни платноходи.

И тук всички островитяни избягали още щом зърнали корабите. Тези, които се намирали на корабите, проявявали такова непреодолимо желание да се върнат при своите, че адмиралът — както казва — съзнавал, че когато потегли, ще трябва да ги отпрати. Още от по-рано те станали неспокойни, като видели, че той не тръгва към техния остров, и затова, казва той, не вярвал на това, което му разказвали; впрочем нито той ги разбирал добре, нито пък те него. Добавя, че страшно се бояли от жителите на този остров. Ако искал да влезе във връзка с туземците, би трябвало да остане няколко дни в залива, но той не направил това, тъй като искал да открие нови земи и освен това се опасявал да не би да се промени времето. Молел бога индианците да научат неговия език, а той техния, за да може по-късно да се върне и да се разбере с островитяните. „Дано бог (казва той) ми позволи да открия някакво значително количество злато, което бих могъл да взема, преди да се върна в Испания.“

 

 

Петък, 7 декември

Към края на вахтата преди разсъмване той вдигна платна и отплава от залива Сан Николао. С югозападен вятър измина 2 левги на североизток до носа, образуван от басейна, и остави малкия нос на югоизток, а Кабо дел Естрела — на 24 мили на северозапад. Оттам чак до Кабо де Синкин измина в източна посока по крайбрежието около 48 мили, но от тях близо 20 бяха на североизток.

Цялото крайбрежие е твърде неравно, а морето е дълбоко от 20 до 30 сажена чак до самия бряг. На разстояние един изстрел от бомбарда вече не може да се стигне дъното. Всичко това адмиралът лесно провери, когато плаваше по крайбрежието с югозападен вятър. Казва, че споменатият нос е отдалечен от залива Сан Николао едва на един изстрел от бомбарда, а ако се прокопае канал и се откъсне от сушата, той ще стане малък остров с обиколка около 3–4 мили.

Целият този терен е силно хълмист, дърветата тук не са по-големи от нашите вечно зелени дъбове и хвойнови храсти, а земята е като в Кастилия. На 2 левги преди нос Синкин той откри едно закътано място, сякаш издълбано в планините; оттам се откриваше широка долина, която изцяло бе покрита с житни растения, подобни на ечемик; от това той заключава, че там трябва да има доста големи селища. В дъното на долината се издигаха големи и много високи планини.

Когато доплава до нос Синкин, издадената ивица на остров Тортуга остана на около 32 мили североизточно от него. На височината на нос Синкин, на един изстрел от бомбарда, от морето се подава една скала, която е толкова висока, че се вижда добре. В протежение на 70 мили от нос Синкин Кабо дел Елефанте непрекъснато оставаше на югоизток. Цялото крайбрежие беше скалисто. След шестчасово плаване намери обширен залив. Навътре в сушата се виждаха много широки долини, поля и много високи планини, които изцяло припомняха Кастилия. На 8 левги по-нататък откри устие на твърде дълбока, но тясна река, в която все пак лесно можеше да влезе малка каравела. В устието нямаше нито плитчини, нито подводни скали. Още по-нататък, на 16 мили оттам, намери широк и дълбок пристан, който навлизаше на четвърт левга в сушата и дъното му не се стигаше; ала на три крачки от брега го докосна на дълбочина 15 сажена.

Беше още рано, едва един часа след пладне. Вятърът духаше силно в кърмата, но небето предвещаваше пороен дъжд и се трупаха облаци, което представлява опасност дори когато се плава из познати места, а камо ли в непознати води. Затова той реши да се скрие в този залив, на който даде името Пуерто де ла Консепсион. Хвърли котва в коритото на малка река, която идва от долината и несравнимите по хубост поля и се втича в този залив.

Снабди се с няколко мрежи, за да лови риба; още не стигнали до сушата, и в лодката скочи една риба; беше кефал като тези, които се срещат в Испания. За пръв път видяха риба, подобна на кастилските. Моряците хванаха много други като морски езици и други, подобни на кастилските.

Като повървя доста из местността, той навсякъде виждаше старателно обработена земя. Чуваше да пеят славеи и други птици, подобни на кастилските. Забелязаха петима души, но когато ги повикаха, те се втурнаха да бягат. Намери мирта и други дървета и растения, каквито се срещат в Кастилия. Цялата земя и планините наподобяват Кастилия.

 

 

Събота, 8 декември

Докато стояха там, валеше и духаше стремителен вихър, а заливът беше защитен от всички ветрове с изключение именно на северния. Но корабите съвсем не пострадаха, защото там прибоят е толкова силен, че не позволява на корабите да дърпат въжета, с които са привързани за брега, а за това допринася и нивото на реката. След полунощ излезе североизточен вятър, после обърна на източен, а от тези ветрове заливът е отлично защитен от остров Тортуга, който се намира на разстояние 36 мили.

 

 

Неделя, 9 декември

Целият ден валя и беше студено както през октомври в Кастилия.

До този момент не виждаше никакво селище, единствено в залива Сан Николао имаше една къща, по-красива и по-добре построена от всички, които бе видял дотогава. Островът е много голям и адмиралът казва, че не би се учудил, ако обиколката му е поне 200 левги. Навсякъде земята била добре обработена. Според него селищата трябвало да се намират далеч от крайбрежието и да са разположени така, че да могат да наблюдават всеки, който се зададе насам; защото всички веднага побягвали с цялото си имущество и палели сигнални огньове, както по време на война.

Входът към залива е широк към хиляда крачки, което прави четвърт левга. Няма плитчини, нито пък рифове и е толкова дълбоко, че дъното може да се стигне чак при брега. Врязва се на 3 хиляди крачки във вътрешността на сушата. Дъното навсякъде е така гладко, пясъчно и без подводни скали, че всеки кораб може спокойно да хвърли котва и да влезе, без да взема специални предпазни мерки. В залива се изтичат два потока, които не са особено пълноводни, а насреща са се ширнали най-красивите на света поля, по вид напомнят полята на Кастилия, но тези ги превъзхождат по хубост. Поради тази причина даде на острова името Исла Еспаньола.

 

 

Понеделник, 10 декември

Изви се много силна вихрушка откъм североизток и отмести закотвените кораби на половин кабелт[40], което много учуди адмирала; той приписваше това на обстоятелството, че котвите бяха хвърлени твърде близо до брега, а вятърът духаше от сушата.

Понеже вятърът непрекъснато духаше в посока, противоположна на неговия маршрут, той изпрати на брега шестима души, добре въоръжени, със заповед да навлязат 2–3 левги навътре и да се сдобият със сведения. Те отидоха, но не намериха нито къщи, нито хора. Видяха само няколко колиби, много широки пътища и множество угаснали огнища. Видяха най-тучната земя на света и намериха много мастикови дървета, от които донесоха смола за проба. Казаха, че я има в изобилие, но времето не е подходящо за събиране, защото стичащите се капки сега не се втвърдяват.

 

 

Вторник, 11 декември

И днес адмиралът не отплава, защото непрекъснато духаше източен и североизточен вятър. Остров Тортуга — разположен срещу залива, както вече казахме — изглежда доста голям, а крайбрежието му е успоредно на брега на Еспаньола. От самия нос Чинкин до най-далечната точка на остров Тортуга разстоянието е най-много 10 левги. Зад този нос брегът завива на юг.

Адмиралът казва, че имал намерение да прекоси теснината, разделяща двата острова, за да разгледа отблизо Еспаньола, която е най-красивият остров на света; също и поради това, че ако се вярва на индианците, които го придружавали, оттам минавал пътят за остров Бабеке. Разказвали му, че той е много голям остров, покрит с високи планини, долини и реки. Казвали също, че остров Боио е по-голям от остров Хуана, който те наричали Куба, и че не е обграден отвсякъде с море; това означавало, че имат предвид твърда суша, която би трябвало да се намира отвъд остров Еспаньола. Него те наричали Каритаба и твърдели, че това е безкрайно голяма земя. Би могло да се мисли, че на тази земя живее много предприемчив народ, защото жителите на всички тези острови изпитвали постоянен страх от канибалите.

„Затова повтарям същото, което съм казвал неведнъж — пише адмиралът, — а именно че тези канибали не са нищо друго, освен поданици на Великия хан и че той изглежда не е далеч оттук. Той трябва да притежава кораби, които несъмнено стигат чак дотук, за да хващат пленници, а понеже те никога повече не се връщат, сънародниците им мислят, че са били изядени. С всеки изминат ден все по-добре разбираме тези индианци, а и те нас, макар че често се случва да ни разберат тъкмо наопаки.“ Адмиралът свали на сушата няколко души и те намериха още много мастикова смола, но невтвърдена, което обяснява с твърде изобилните валежи; добавя, че на остров Хиос я събирали през месец март, а по тези места е далеч по-топло и трябва да я събират през месец януари.

Моряците уловили много риби, подобни на кастилските: кленове, лакерди, трески, доради, главочи, змиорки и крабове. Видели също сардинки и намерили много алое.

 

 

Сряда, 12 декември

И този ден той не отплава по същата причина; непрекъснато духаше насрещен вятър. При входа на залива откъм западната страна той постави голям кръст на едно възвишение, което се вижда отдалеч, „за да затвърдя това — казва той, — че тази земя е собственост на Ваши височества, а още повече за слава на Исус Христос господа наш и на християнската религия“.

След поставянето на кръста трима моряци отидоха в гората да проверят какви са дърветата и растенията. Чуха да се приближават тълпи от хора и всичките бяха голи като другите туземци, които бяха виждали по-рано; викаха ги и тръгнаха към тях, ала индианците избягаха. Накрая хванаха някаква жена и това бе единствената им плячка. „Защото им бях заръчал — казва адмиралът — да уловят неколцина от местните жители, та с доброто си отношение към тях да ги накараме да забравят страха си; а също за да разберем дали тук има някакви ценни неща, както би могло да се съди по плодовитостта на земята. Върнаха се на корабите с тази жена, която беше хубава и много млада; тя разговаряше с нашите индианци, защото всички имат еднакъв език“. Адмиралът я облякъл, дал ѝ стъклени мъниста, звънчета и бакърени пръстенчета. След това най-доброжелателно, както му беше обичаят, той я върна на сушата. Същевременно изпрати там няколко души от кораба и трима от придружаващите го индианци, за да се опитат да установят връзка с жителите на острова.

По-късно моряците, които закараха тази жена, разказваха на адмирала, че тя съвсем нямала желание да слезе от лодката и предпочитала да остане заедно с другите индианки, които той бил взел от порт Марес на остров Хуана, или Куба.

Всички индианци, които преди това били с тази жена, излезли със своите пироги, които им служат като кораби за всякакво плаване. Когато доплавали до устието на залива и видели корабите, те се върнали, зарязали пирогите където им попадне и побягнали към своето селище. Младата индианка показала на моряците къде се намира то. Тя носела на носа си златно кръгче, което свидетелствувало, че на острова има злато.

 

 

Четвъртък, 13 декември

Тримата моряци, които адмиралът изпрати с жената, се върнаха чак в три часа след полунощ. Те не стигнали до селището било защото им се сторило твърде далеч, било защото се страхували. Казваха, че сигурно утре при корабите ще дойдат много индианци, след като чуят добрите новини, които положително ще им разкаже онази жена.

Ала адмиралът желаеше колкото може по-бързо да разбере дали в околността има ценности, а в същото време искаше да влезе в контакт с жителите на страната, която му изглеждаше извънредно плодородна и прекрасна, и да им обясни каква изгода ще извлекат, ако се подчинят на католическите крале. Ето защо той реши да изпрати нова експедиция до селището с надеждата, че индианката е разпространила благоприятните вести, че християните са добри хора. Избра девет души, добре въоръжени и годни за такава мисия, и им даде един от своите индианци.

Тези пратеници тръгнаха към селището, намиращо се югоизточно на 4 и половина левги. Открили го в дъното на обширна долина, но то било пусто, защото щом забелязали приближаващите християни, всички жители избягали във вътрешността на острова, като изоставили цялото си имущество. Селището наброявало хиляда къщи и трябвало да има повече от три хиляди жители. Индианецът, който придружаваше християните, се спуснал след туземците, като ги викал и обяснявал, че няма от какво да се страхуват, защото християните не са канибали, а напротив, те са слезли от небето и раздават много красиви неща на всеки срещнат. Тези думи им направили толкова силно впечатление, че те се престрашили и около две хиляди души излезли срещу християните. Слагали ръце на главите си, което е знак на голяма почит и приятелство, ала продължавали да се тресат от краката до главата и било трудно да ги успокоят.

Християните разказваха по-късно, че когато напълно ги успокоили, всички влезли в къщите и се върнали натоварени с храна, най-вече с хляб от маниока (това са едри грудки като репи, които те садят и отглеждат навсякъде по нивите си и които им служат за храна; от тях правят хляб или ги варят и пекат, по вкус до такава степен приличат на кестени, че който ги опита, не може да ги различи). Давали им хляб и риба и всичко, каквото имали.

Индианците, които придружаваха експедицията, знаеха вече, че адмиралът иска да има папагал[41], и изглежда индианецът, който водел християните, е казал това на туземците, защото не след дълго те донесли папагали и ги раздавали, без да искат каквото и да било в замяна. Те молели испанците да не си заминават тази нощ, като обещавали да им донесат от планината много повече подаръци.

Докато разговаряли така с тези хора, християните видели голяма тълпа индианци, а сред тях бил мъжът на онази жена, с която адмиралът се отнесе толкова добре и я върна в дома ѝ; те я носели на ръце. Идвали да благодарят на християните за доброто отношение на адмирала и за подаръците, които ѝ дал.

Християните разказаха на адмирала, че всички тези индианци били красиви и на лице по-хубави от всички, срещнати дотогава. Но адмиралът добави, че умът му не побира как могат да бъдат по-хубави, след като всички други, с които вече се запознаха на островите, са много приятни на вид. Но християните твърдяха, че по отношение на красотата — както на мъжете, така и на жените, не може и дума да става за сравнение; те били значително по-бели от другите; а между тях имало две млади индианки, които били толкова бели, че можели да минат за испанки.

Уверяваха също, че и най-хубавите земи на Кастилия не могат дори да се сравняват с прелестта на земите, които видели. Адмиралът беше на същото мнение както за земите, които бе открил по-рано, така и за тази, която беше пред очите му, но те разказваха, че гледката от залива е нищо в сравнение с долината, която посетили, и че околностите на Кордова приличат на нея, колкото нощта на деня.

Те добавяха, че земята е добре обработена, а по средата на долината тече толкова широка и голяма река, че тя би могла да напоява цялата околност. Всички дървета били зелени и отрупани с плодове; тревата била висока и пълна с цветове, пътищата — широки и в добро състояние. Топло било както през април в Кастилия; чували се песни на славеи и на множество други птици, съвсем както в Испания през пролетта; това било най-разкошното нещо на света. През нощта някакви птици сладко пеели и отвсякъде се чували щурци и жаби. Рибите приличали на испанските. Видели много мастикови дървета и алое, а също и памукови храсти; не намерили злато и в това няма нищо чудно, защото разполагали с твърде малко време за търсене.

Тогава адмиралът изчисли часовете на деня и нощта, както и времето от залез до изгрев-слънце. Пресметна, че за това са нужни 20 половинчасови пясъчни часовника, но признава, че изчислението може да не е съвсем точно, защото понякога часовникът не се обръща толкова бързо, колкото трябва, а друг път се обръща преждевременно. Казва също, че според изчисленията, направени с помощта на квадранта, те се намират на 34° северно от екватора.

 

 

Петък, 14 декември

Адмиралът излезе от Пуерто де ла Консепсион с вятър откъм сушата, който скоро утихна; същото явление можеше да се наблюдава всеки ден, откакто се намираше в тази местност. След това задуха източен вятър и това му даде възможност да се насочи на север и североизток и да доплава до остров Тортуга. В източния и почти североизточен край на острова на разстояние около 12 мили той видя нос, който нарече Пунта Пиерна. Оттам видя на 16 мили в същата посока друг нос, който нарече Пунта Лансада. Така че от края на остров Тортуга чак до Пунта Агуда в източна и североизточна посока трябваше да има 44 мили, или 11 левги. По крайбрежието виждаше няколко по-малки плажове с гладък пясък.

Остров Тортуга се издига високо, но е леко вълнообразен, много красив и твърде гъсто населен, както и остров Еспаньола; полята са също така добре обработени и човек може да повярва, че се намира в околностите на Кордова.

Като видя, че вятърът е насрещен и че не може да се насочи към остров Бабеке, той реши да се върне в Пуерто де ла Консепсион, който току-що бе напуснал; но не можа да влезе в устието на реката, намираща се на 2 левги източно от този залив.

 

 

Събота, 15 декември

Той излезе от Пуерто де ла Консепсион, за да продължи отново пътя си. Но щом напусна залива, срещу него излезе силен вятър, който духаше от изток. Затова зави към остров Тортуга и там се насочи към устието на реката, която искаше да разгледа предишния ден и до която не успя да се приближи. Но и този път нямаше късмет и трябваше да хвърли котва край плажа, образуващ удобен пристан на половин левга откъм подветрената страна. След като хвърли котва, той пое с лодките да се запознае с реката; на половин левга по-нататък навлезе в морски залив с убеждението, че това е устие на река. Трябваше да се върне и накрая откри устието; но то нямаше дори един сажен дълбочина, а течението беше изключително силно. Той обаче навлезе в него с лодките, за да види селището, което неговите пратеници бяха посетили преди два дни. Заповяда да хвърлят въжета на брега, за да влачат лодките, и моряците се заловиха да ги теглят; те успяха да ги измъкнат на два изстрела с бомбарда, но силното течение на реката не им позволи да ги изкачат по-нагоре. Видя няколко къщи и голяма долина, сред която беше разположено селището; казва, че никога не е виждал нищо по-прекрасно. На брега на реката видя хора, но те веднага избягаха. Добавя, че те сигурно страдат от страшни преследвания, щом живеят в толкова голям страх. И наистина, щом някъде на сушата се появят християни, техните стражи веднага запалват огньове по всички високи места; на двата острова Еспаньола и Тортуга (която също е много голяма) още повече, отколкото на другите острови, които оставиха зад гърба си.

Той нарече долината Валие дел Параисо, а реката — Гуадалкивир, понеже е голяма, колкото реката в Кордова: бреговете ѝ са покрити с великолепни камъни, а цялата река е плавателна.

 

 

Неделя, 16 декември

В полунощ вдигна платна при вятър откъм сушата, излезе от залива и се отдалечи от остров Еспаньола, като плаваше по посока на вятъра, който от три часа започна да духа от изток.

В средата на залива срещна пирога с един индианец; адмиралът се учуди много, че е успял да се задържи на вълните при толкова силен вихър. Нареди да изтеглят на палубата индианеца заедно с пирогата му, отнесе се много добре към него, подари му мънистени огърлици, звънчета и бакърени пръстенчета. Закара го с кораба си чак до брега, където на около 16 мили се намираше селището. Там адмиралът хвърли котва и намери добър пристан на плажа, недалеч от селището, което изглежда беше построено неотдавна, защото всички къщи бяха нови. Индианецът слезе, свалиха пирогата му и той занесе първите добри новини за адмирала и християните. Дотам вече беше стигнал слухът за посещението на шестимата християни в предишното селище и ето че след малко излязоха да ги посрещнат повече от 500 души. Малко по-късно към тях се присъедини и самият крал; всички се насъбраха на плажа около корабите, които стояха на котва близо до сушата. След това на групи или един по един започнаха да се качват на палубата на кораба. Не донесоха нищо особено, но някои носеха в ушите и на носа си зрънца от най-фино злато, които на драго сърце подаряваха.

Адмиралът нареди да ги посрещнат добре, защото казваше: „Това са най-добрите и най-кротките хора на света, а също и защото храня голяма надежда в бога, че Ваши височества ще покръстят всички тези хора и те ще станат ваши поданици; а аз още отсега ги смятам за такива“.

Забеляза, че техният крал стои на плажа и всички се отнасят с голяма почит към него. Затова му изпрати подарък, който той прие с голямо задоволство. Беше млад човек, най-много двадесетгодишен, край него стояха старият кралски наставник и съветниците, които го придружаваха и отговаряха вместо него, защото самият той говореше съвсем малко. Един от индианците, които съпътствуваха адмирала, се приближи до краля и му обясни, че християните са слезли от небето, търсят злато и искат да отидат на остров Бабеке. Кралят отговори, че това му се вижда правилно, защото наистина на този остров има много злато. Той дори показа на един от хората на адмирала, които му занесоха дара, по какъв път трябва да вървят, като каза, че дотам може да се стигне за два дни и че ако им е нужно нещо от негова страна, на драго сърце ще им го даде.

Този крал и всички други ходеха голи, както ги е майка родила, жените също, както изглежда, ни най-малко не се срамуваха. И жените, и мъжете бяха по-хубави от всички, които видяха дотогава. Те са почти съвсем бели и трябва да се предполага, че ако имаха обичай да се обличат и да се прикриват от лъчите на слънцето и от вятъра, щяха да бъдат бели като испанците; защото тази страна има твърде мек климат и по-добър не може да се намери. Брегът е стръмен, но земята дори и по най-високата планина може да се обработва, защото теренът е равен и леко вълнообразен. В цяла Кастилия не може да се намери място, което да се мери с нея по хубост и плодородие. И този остров, подобно на Тортуга, е обработен добре като кордовските поля. Там садят „ахес“ — вид растения, които те отглеждат и чиито корени приличат на морков; от тези корени правят хляб, като ги стриват и месят, след което посаждат растението на друго място и то дава още четири или пет такива корени; те са много вкусни и приличат на кестени. Тук са по-големи и по-хубави от всички видени дотогава, макар и адмиралът да казва, че те се срещат и в Гвинея; ала тукашните са дебели като човешки прасци.

Самите жители, всички до един, са снажни и силни, а не са мършави като срещаните по-рано. Много са учтиви и нямат никаква религия. За дърветата казва, че представляват много красива гледка. Зеленината била толкова сочна, че листата им изглеждали почти черни.

Удоволствие било да се гледат тези долини, реките с чудесна вода, земите, годни за обработване и за отглеждане на всякакъв добитък, какъвто в околността изобщо нямало, земите, подходящи за градинарство и изобщо за всичко, което човек може да желае на земята.

След пладне кралят лично се качи на палубата на кораба. Адмиралът го посрещна с подобаващите почести; нареди да му обяснят, че самият той служи на краля и кралицата на Кастилия, които са най-могъщите владетели на света. Но нито индианците, които го придружаваха и му служеха за преводачи, нито кралят не вярваха във всичко това, защото бяха убедени, че християните са слезли от небето и че кралството на кастилските крале е на небето, а не на този свят. Поканиха краля да опита няколко кастилски ястия. Той вземаше само по един залък, а останалото даваше на своите съветници или на кралския наставник и на всички, които го придружаваха.

„Уверявам Ви, Ваши височества, че тези земи, особено на остров Еспаньола, са плодородни и богати, не ми стигат думите да ги хваля и никой, който не ги е видял със собствените си очи, не би могъл да повярва в това. Моля Ви, Ваши височества, да бъдете сигурни, че тези земи Ви принадлежат като самата Кастилия. Достатъчно е само да се заселим тук за постоянно и да даваме заповеди на туземците, за да изпълняват всичко, каквото се поиска от тях. Аз самият с шепата хора, с които разполагам, мога безопасно да обикалям всички тези острови. Видях вече как трима от нашите хора слязоха на сушата и тълпата индианци само при вида им хукна да бяга, макар че те не искаха да им сторят зло. Те нямат оръжие и ходят съвсем голи, не са запознати с военното изкуство и са толкова страхливи, че и хиляда от тях не биха се опрели на трима наши.

Вижда се, че са склонни към послушание и изпълнение на всяка възложена работа, умеят да сеят земята, годни са да вършат всичко, от което би могло да има полза. Трябва да ги накараме да строят градове, да ги научим да се обличат и да се държат като всички нас.“

 

 

Понеделник, 17 декември

Тази нощ духаше много силен североизточен вятър; но морето не беше бурно, защото остров Тортуга, разположен срещу залива, изпълнява ролята на защитен вал и спира вълните. Затуй адмиралът остана там през целия ден и изпрати моряците с мрежи да уловят риба.

Индианците с радост придружиха християните и донесоха няколко от стрелите, с които си служат канибалите; това са много дълги тръстики, които завършват със заострено и обгорено в огън дръвце. Показаха им и двама души, на чиито плещи липсваха парчета месо, и даваха да се разбере, че са ги ухапали канибалите, които са искали да ги изядат, но адмиралът не вярваше на това.

После изпрати в селището няколко души, за да разменят стъклени гердани за злато на тънки пластинки. Един от индианците, когото адмиралът смята за управител на провинцията, а другите го наричат вожд, имаше такава златна пластинка, голяма колкото длан, и изглежда искаше да я размени. Той отиде у дома си, наряза я на малки ивици и се върна да ги размени. Когато раздаде лентите, той със знаци обясни, че пратил да търсят още и че утре трябва да му ги донесат. „Всички тези особености, техният начин на поведение, разсъдливостта, любезността и хитростта показваха — казва адмиралът, — че тези туземци са по-просветени и интелигентни от предишните.“

След обед от остров Тортуга се зададе пирога с 40 души; когато спряха до брега, всички жители на селището, събрани там, седнаха на земята в знак, че ги посрещат с мир. Няколко индианци от пирогата слязоха на сушата и лека-полека броят им се увеличи. Тогава сам вождът стана и ги накара да се върнат в пирогата, като изричаше думи, които изглеждаха заплашителни. Пръскаше ги с вода, събираше камъни по брега и ги хвърляше в морето по посока на пирогата. Индианците съвсем смирено седнаха в пирогата и отплаваха. „Тогава вождът взе камък и го сложи в шепата на моя офицер — казва адмиралът, — та и той да го хвърли подир тях. Бях го изпратил заедно с нотариуса и с още няколко души, за да видят дали няма да ми донесат нещо полезно, обаче моят офицер не пожела да хвърли камъка. По този начин вождът показа, че иска да спечели благоволението на адмирала. Пирогата бързо се отдалечи.“

След като те си отидоха, индианците казаха на адмирала, че на остров Тортуга има значително повече злато, отколкото на Еспаньола, защото е по-близо до Бабеке. Адмиралът пише, че не вярва на Еспаньола или на остров Тортуга да има златни рудници, а там докарват злато от Бабеке, но в малки количества, защото жителите на тези два острова нямат какво да дадат в замяна. От друга страна, тяхната земя е толкова плодородна, че не е нужно да работят много, за да си осигурят препитанието, а още по-малко — за да се облекат, защото ходят съвсем голи.

Адмиралът си мислеше, че се намира на две крачки от златните находища и че бог сигурно ще му посочи мястото, където се ражда то. Той успя да разбере, че от залива до Бабеке има четири дни плаване, т.е. 30 до 40 левги, които при благоприятен вятър може да се изминат за един ден.

 

 

Вторник, 18 декември

Този ден адмиралът стоя на котва до крайбрежието поради насрещния вятър, а също и поради това, че вождът обеща да му донесе злато, и макар че не очакваше да му достави много, понеже на острова нямаше рудници, все пак искаше да разбере по какви пътища златото идва тук.

В зори той заповяда да вдигнат на кораба и на каравелите знамената с гербовете и флаговете, за да почетат деня на Пресветата дева от О[42] край Сеговия, т.е. празника Благовещение. Дадоха многобройни изстрели от бомбардата.

„Кралят на остров Еспаньола — разказва адмиралът — излезе рано от дома си, който трябва да се е намирал на около 5 левги от крайбрежието, доколкото можах да разбера.“ Пристигна в селището в три часа. Там вече го чакаха няколко души, пратени от адмирала, за да се уверят дали ще дойде златото. Те докладваха, че кралят пристигнал със свита от около двеста души и четирима индианци го носели на паланкин[43]. Както казахме, той беше млад човек. Днес дойде на кораба с цялата си свита тъкмо когато адмиралът закусваше на бака.

Във връзка с този случай адмиралът пише до краля и кралицата: „Видът му, както и почитта, с която го обкръжават всички останали, биха се понравили на Ваши височества, въпреки че те ходят голи, съвсем голи. Когато се качи на палубата, той ме завари на масата в носовата част на палубата. Със съответните церемонии той седна до мене, като не ми позволи да изляза да го посрещна, нито дори да стана от масата, и настояваше да довърша закуската си.

Помислих си, че ще му бъде приятно да вкуси от нашите ястия, и наредих да му поднесат нещо за ядене. Когато влизаше под навеса на бака, той с ръка даде знак на всички придружаващи го да останат отвън: подчиниха се с най-голяма готовност и с всички признаци на почит и седнаха на най-горната палуба, с изключение на двама души в зряла възраст; единият взех за негов съветник, а другия за дворцов началник — те седнаха в нозете му. От всички блюда, които му бяха поднесени, кралят вземаше само по толкова, колкото обикновено се взема „за опитване на вкуса“, а останалото даваше на хората си и те го изяждаха. Така беше и с напитките — той само си наквасваше устните, а останалото отпращаше за другите; и всичко това с голямо достойнство, почти без да говори; всичко, което изричаха — доколкото можех да разбера, — беше разсъдливо и сериозно; двамата приближени го гледаха в устата и или говореха от негово име, или разговаряха с него, като му засвидетелствуваха голямо уважение.

След закуската един от неговите оръженосци донесе пояс, който напълно приличаше на кастилските, но беше с различна украса. Кралят го пое и ми го подари, а освен него и две късчета злато, изкусно изработени, но много тънки. Предполагам, че в околността този благороден метал не се среща много, но мисля, че в съседство има земи, в които се намира злато, и то в значително количество.

Над леглото ми висеше изписан ковьор, видях, че той много му хареса; подарих му го заедно с красивата огърлица от янтар, която носех на шията си, чифт червени чепици и шишенце с вода от портокалов цвят. Чудех се просто, като го гледах как се зарадва. Самият той и съветниците му бяха неутешими, че не могат да ме разбират, а и аз, че не разбирах какво ми говорят. Въпреки това разбрах, когато ми казаха, че ако имам нужда от нещо, целият остров е на мое разположение. Пратих да донесат огърлицата, на която за разпознаване съм окачил монета от чисто злато на стойност два кастеляно, върху която са гравирани портретите на Ваши височества. Показах му я, като повторих вчерашните си думи, че Ваши височества управляват и притежават най-голямата част от света и че няма по-могъщи владетели от Вас. Показах му кралското знаме и другото с кръста и те ги разгледаха с голямо внимание. Обръщайки се към съветниците си, той каза, че Ваши височества трябва да са велики властелини, щом без никакво опасение са могли да ме изпратят тук от толкова далеч, чак от небето, без да се страхуват от никого. Каза още много други неща, които не разбрах; но виждах, че разглежда всичко с голямо възхищение.“

Когато стана късно и кралят поиска да си върви, адмиралът нареди да го откарат с неговата лодка, като му окажат всякакви почести, и в негова чест заповяда да дадат многобройни изстрели от бомбарда. На сушата кралят седна в своята лектика и потегли заедно със свитата си, наброяваща повече от двеста души, а след него един от най-знатните индианци носеше на рамене неговия син. Кралят нареди да нагостят всички моряци и другите хора от екипажа, които срещна по пътя, и където и да отидеха, към тях трябваше да се отнасят добре.

Един моряк, който го срещнал из пътя, разказваше после, че някакъв индианец, избран изглежда измежду най-достойните, тържествено носел най-отпред подарените от адмирала предмети. На известно разстояние зад краля носели сина му, който имал също така многоброен ескорт, а по-нататък, приблизително на същото разстояние, вървял братът на краля, придържан под мишници от двама високопоставени индианци. Този брат след заминаването на краля се качи на кораба и адмиралът му даде няколко неголеми подаръка. Тогава адмиралът узна, че на местния език кралят се нарича кацик.

Разказва, че този ден при размяната не получил много злато. Но от един старец научил, че в радиус най-много от 100 левги се намират острови, на които, доколкото могъл да разбере, имало злато в изобилие; то се срещало и на други острови; старецът разказвал, че имало един остров, който изцяло бил от злато; на други пък имало толкова много, че го събирали и го пресявали през сито като брашно; след това го топели и от него ковели дебели пръчки и най-различни предмети, чиято форма той описал с жестове.

Старецът показал на адмирала посоката и разположението на тези острови. Адмиралът решил да отиде там и добавя, че ако този старец не бил толкова важна особа измежду приближените на краля, щял да го задържи и да го вземе със себе си или поне ако знаел езика, щял да го помоли да го придружи, и бил убеден, че старецът с готовност би се съгласил заради добрите отношения между тях. Но понеже смятал тези хора за поданици на католическите крале, не искал да го онеправдава и затова го пуснал на свобода.

Забил огромен кръст насред селището, при което индианците усилено му помагали. Казва, че те дори заедно с другите се молели и кланяли пред кръста. Тези външни прояви му дават основание да се надява, че с божията помощ всички тези острови ще станат християнски.

 

 

Сряда, 19 декември

Същата нощ вдигна платна, за да излезе от канала, който островите Тортуга и Еспаньола образуват на това място. Сутринта вятърът се обърна на източен и през целия ден не му позволи да излезе от водите между тези два острова, а привечер беше невъзможно да се скрие в залива, който се появи пред очите му.

Забелязаха четири издадени ивици, голям залив и река. Малко по-далеч се подаваше нос, по-голям от другите, на който се виждаше селище, а зад него долина, притисната от много високи планини и обрасла с дървета, които приличаха на борове. На нос Дос Ерманос се издигаше висока планина, чиито гънки почваха на североизток и се губеха към югозапад. От другата страна на югоизток от Кабо де Торес се виждаше малко островче, на което той даде името Санто Томе, тъй като на другия ден се падаше неговият празник. По цялата си обиколка, доколкото можеше да се прецени откъм морето, този остров имаше чудесни издадени ивици и пристани.

На запад островът образува нос, който се врязва далеч в морето и на места е хълмист, а на места плосък я затова го нарекоха Кабо Алто и Бахо[44]. На около 60 мили югоизточно от нос Де Торес има издадена в морето планина, която е по-висока от другите; отдалеч човек може да я вземе за остров, още повече че е съединена със сушата само с една тясна ивица. Той я нарече Карибата по името на страната, която също се нарича Карибата. Тази планина е много красива, обрасла е с яркозелени дървета и по нея няма нито сняг, нито мъгли. В тази област времето беше такова, каквото е в Кастилия през март, въздухът беше също така чист и топъл, а по отношение на растителността — както е през май. Адмиралът казва, че там нощите продължавали 14 часа.

 

 

Четвъртък, 20 декември

Днес към залез-слънце спря в залива, който се намира между остров Санто Томе и нос Карибата, и хвърли котва. Заливът е много удобен и би могъл да побере всички кораби на християнския свят. Който не го познава, не би могъл да влезе в него откъм открито море, защото има ивица подводни скали, които започват от планината и стигат едва ли не до острова. Но тези скали не образуват непрекъсната верига, а са пръснати безразборно, едни към морето, други към сушата; така че ако човек ги наблюдава внимателно, може без никаква опасност да влезе през твърде широките и много дълбоки канали, които навсякъде имат 7 сажена дълбочина. Там корабите може да се привържат с какво да е въже и ще бъдат защитени от всякакви ветрове. Казва, че при входа за този залив имало друг, на западния бряг на пясъчно островче, на което се виждали много дървета; край бреговете на това островче каналът е дълбок 7 сажена, но от тази страна има многобройни пясъчни ивици, така че човек трябва добре да си отваря очите, докато корабът влезе в пристанището, но след това може да не се бои от никакви урагани на света.

От това пристанище се виждаше голяма, добре обработена долина, спускаща се към югозападната страна на залива. Долината е обградена от огромни планини, опиращи сякаш в небето, много красиви, пълни със зелени дървета. Несъмнено тези върхове са по-високи от върха на Тенерифе в Канарските острови, който минава за най-висок в света.

От тази страна на остров Санто Томе на разстояние една левга се вижда друго малко островче и още едно зад него. Навсякъде заливите са превъзходни, но трябва много да се внимава поради плитчините.

Той видя и селища и сигнални огньове, запалени на крайбрежието.

 

 

Петък, 21 декември

Днес адмиралът тръгна с корабните лодки да изследва залива. Той му се струваше толкова добър, че никой от предишните не можеше да се мери с него. Почти се оправдава, че толкова много ги е хвалил и поради това сега не знае как да се изрази за този. Опасява се да не го обвинят, че похвалите му са много пресилени или че си съчинява. Оправдава го обаче фактът, че сред екипажа има стари мореплаватели, които заявяват и ще заявят същото, както и всички, които плават по море, а именно че похвалните думи, с които се отзова за посетените преди този заливи, отговарят на истината, но също така е истина, че този е най-хубавият сред тях.

Той добавя и тези думи: „От 23 години плавам и не съм прекъсвал пътешествията си, освен за кратък и незначителен период; посетил съм всички Левантински земи и целия Запад, последния през английския север; плавал съм и до Гвинея, но по нито едно от тези трасета не ще се намерят толкова удобни заливи както тук, където винаги намирах все по-добри. Напълно обмислено пиша тези думи; също така с пълно съзнание мога да повторя, че всичко, което съм написал, е написано добре и че този залив превъзхожда всички други. Тук биха могли да се поберат всички кораби на света, и той е така добре защитен, че бих могъл да привържа кораба си с парче от най-старото въже“.

От входа до края на залива има може би 5 левги. Адмиралът видя отлично обработени земи, макар че те всъщност навсякъде са такива. Нареди на двама моряци да слязат на брега и ги прати да огледат от върха на хълма дали някъде няма селище, защото от морето не се виждаше никакво. Но снощи към десет часа няколко индианци се приближиха до кораба с пирогата си, тласкани от любопитство да зърнат адмирала и християните; върнаха се, отрупани с дрънкулки, от които бяха особено доволни.

Двамата пратеници се върнаха и казаха, че на известно разстояние от залива забелязали голямо селище. Адмиралът заповяда да гребат в тази посока. Тъкмо се приближаваше към брега, когато видя, че към него идват няколко индианци, но те изглеждаха разтревожени. Виждайки това, той нареди да спрат лодките, та чрез индианците, които го придружаваха, да им обясни, че няма да им се случи нищо лошо. Тогава те дойдоха по-близо до морето, а адмиралът заплава към брега. Лека-полека страхът им се стопи и цялото крайбрежие почерня от народ. Мъже, жени и деца буйно изразяваха приятелските си чувства. Разтичаха се да ни носят хляб от „нямес“, които те наричат „ахес“ той е много бял и чудесен на вкус. Носеха ни и вода в кратуни или в глинени кърчази, подобни на изработваните в Кастилия. Донасяха всичко, каквото имаха и с което предполагаха, че ще угодят на адмирала; и то с такава щедрост и доволство, че да ти е мило и драго да ги гледаш.

„И нека никой не казва, че щедростта им се обяснява с малката стойност на подаряваните неща: по един и същи начин и с еднаква готовност те донасяха късчета злато и кратуни с вода. Всъщност — казва адмиралът — човек лесно може да разбере, когато му дават нещо от все сърце“. Това са собствените му думи.

„Тези хора нямат никакви тояги или копия, нито пък някакво друго оръжие и не видях нищо такова из целия остров, който изглежда много голям. И мъжете, и жените ходят съвсем голи, както ги е майка родила. На остров Хуана и в другите земи, които открихме, жените, особено тези, които са навършили 12 години, носеха парче памучно платно, като лигавниче, което прикрива срамните части. Тук и младите, и старите не носят нищо. На другите места мъжете ревнуваха жените си и ги криеха от християните, а тук ни най-малко. Някои жени имат прекрасна фигура и те първи идват да ни изразят благодарност и донасят всичко, каквото имат, най-вече храна: хляб „ахес“, някакъв вид орехи и пет или шест други видове плодове“. Адмиралът нареди да изсушат някои от тях, за да ги поднесе на кралското семейство.

Казва също, че и на други места жените постъпвали по такъв начин, преди да ги укрият. Адмиралът заповяда на хората си при всички случаи да проявяват сдържаност, никога никого да не обиждат и особено да не вземат нищо против волята на индианците и да плащат за всичко, което те им донасят.

В края на краищата — констатира адмиралът — трудно би могъл човек да си представи, че някъде на света има по-сърдечни и всеотдайни, а също и по-плахи хора от тях. Лишаваха се от всичко, което имаха, за да го подарят на християните, и щом християните пристигнеха някъде, те дотичваха да им дават подаръци. После адмиралът прати шестима християни в селището, за да го разгледат. Посрещнали ги с всички почести, които индианците знаят и умеят да оказват; дарили ги с всичко, каквото имали, защото непоколебимо вярвали, че адмиралът и всички негови спътници са слезли от небето. Индианците, които адмиралът взе от другите острови, също бяха убедени в това, при все че той нареди да им обяснят как е в действителност.

След като шестимата християни отидоха в селището, няколко туземци се приближиха със своите члунове, за да поканят адмирала от името на владетеля на тази страна да посети неговото селище, преди да отпътува. Обясниха му, че селището на този владетел се намира по неговия път, на полуострова, уверяваха, че владетелят и многобройното население го очакват. Адмиралът реши да отиде там.

Преди да поеме по обратния път, на брега се събра огромно множество: мъже, жени и деца от всички страни му викаха да не заминава, а да остане при тях. Пратениците на другия владетел, които дойдоха да го поканят, чакаха в пирогите си да не би той да отплава, без да е посетил и техния господар. Той наистина потегли натам; пристигна на мястото, където онзи владетел беше стоварил огромни запаси от храна и го очакваше. Щом видя, че адмиралът се приближава, владетелят заповяда на хората си да седнат, а също и да занесат всичката храна в лодките на адмирала, стигнали досами брега. Когато видяха, че адмиралът прие всичко, което му пратиха, повечето индианци се спуснаха към селището, което сигурно не беше далеч, за да донесат още храна, папагали и други неща, каквито имаха, и всичко това с такава готовност, че да ти е драго да ги гледаш. Адмиралът им раздаде стъклени гердани, пръстени от бакър и звънчета, макар че те не искаха нищо в замяна, но това му се струвало правилно особено защото — добавя той — искал да се отнася към тях така, като че ли вече са християни и поданици на кастилските крале, и то в още по-голяма степен, отколкото самите кастилци. Казва, че не им трябва нищо друго, освен да знаят езика и да получават заповеди, и те сигурно ще изпълняват всичко, каквото се поиска от тях. Накрая адмиралът се отдалечил, за да се върне на корабите, а индианците — мъже, жени и деца — колкото им глас държи, викали и молели християните да не си отиват, да останат с тях. Пироги, натъпкани с индианци, придружиха адмирала чак до кораба. Той ги прие много ласкаво, нахрани ги и им подари дрънкулки. В негово отсъствие беше дошъл да го види друг владетел от западните части на острова; макар че корабът беше още на половин левга от брега, много индианци се хвърлиха във водата и заплуваха към него. Владетелят, за който вече споменах, си бе отишъл и адмиралът изпрати няколко души да му върнат посещението от негово име и да му поискат по-точни сведения за острова. Той ги посрещнал много добре и ги завел до своето селище, за да им връчи няколко големи къса злато. Стигнали до голяма река, която индианците преплували, а християните, понеже не можели да направят това, били принудени да се върнат. В цялата околност се виждат много високи планини, които сякаш докосват небето, така че планината на остров Тенерифе е нищо в сравнение с тяхната хубост и височина. Всички те са покрити със зеленина и дървета, които представляват чудна гледка. Сред тези планини има приветливи и много плодородни долини. На самия край на залива, откъм южната страна, се открива една от тези долини, която е толкова обширна, че погледът не стига до края ѝ, при все че никаква планина не закрива гледката; ето защо трябва да се предполага, че дължината й е от 15 до 30 левги; тя е добре обработена и плодородна и е зелена като Кастилия през май или юни, макар че нощите тук продължават 14 часа, а земята е обърната на север.

Този залив е отличен заслон срещу ветровете, които биха могли да се появят; той е дълбок и закътан. Околното население е миролюбиво и гостоприемно, няма никакво оръжие — нито добро, нито лошо. Всеки кораб може да се скрие в този залив, без да се опасява, че през нощта ще го нападне друг кораб, защото, макар и при входа да е широк повече от 2 левги, той е преграден от две вериги подводни скали, които едва се подават над повърхността на водата, така че остава само един много тесен проток да минава между тях, и би могло да се каже, че всичко това планово е било направено от човешка ръка и е оставена само една врата, достатъчна, за да могат да влизат през нея корабите.

От входа чак до брега на ниското островче, завършващо с добре залесен плаж, дълбочината е 7 сажена. Входът е от западната страна и корабът може спокойно да се доближи почти до самата скала. На северозапад има три острова, а на една левга от края на залива се изтича голяма река. Заливът е най-хубавият на света. Адмиралът нарече пристанището Пуерто де ла Мар де Санто Томе, защото днес е празникът на този светец; а залива нарече море заради неговата просторност.

 

 

Събота, 22 декември

В зори вдигна платна, за да продължи да търси островите, на които по думите на индианците имало големи количества злато; те дори твърдяха, че на някои от тях златото е повече от земята. Но времето не беше благоприятно и той трябваше да се върне в залива. Изпрати лодки с мрежи на риболов.

Владетелят, чието селище се намираше недалеч, прати при тях голяма пирога, пълна с хора, сред които и един от приближените му, за да помолят адмирала да отиде при тях с всичките си кораби, като обещаваше да му даде всичко, с което разполага. Възползвайки се от случая, той му пращаше пояс, на който вместо кесия висеше маска, ушите, носът и езикът на която бяха от ковано злато. Тези хора са толкова щедри, че дават всичко, каквото им поискаш, и отгоре на това са убедени, че ако ги помолиш за нещо, ги удостояваш с голямо благоволение. Така казва адмиралът.

Пратениците срещнаха лодката, предадоха пояса на един от юнгите, след което продължиха към кораба, за да изпълнят мисията си. Голяма част от деня измина в усилия да се разберат едни други. И самите индианци, които бяха с адмирала, не разбираха добре тези пратеници, защото те наричаха предметите другояче; накрая с помощта на жестове адмиралът отгатна, че го канят на угощение.

И той реши да пътува в неделя, за да отиде там. Обикновено не плаваше в неделя — не от предразсъдъци, а от набожност, но тяхното благоразположение към кастилските крале, както казва, му давало основание да се надява, че тези народи скоро ще станат християнски; а понеже ги смятал вече за кралски поданици, стараел се да им достави удоволствие, за да ги подтикне да служат от чисто сърце на кралете.

Преди да отплава, изпрати шестима души от екипажа към едно доста голямо селище, което се намираше на 3 левги западно от тях. Владетелят на това селище дойде при адмирала предния ден и каза, че имал няколко парчета злато. Щом видя идващите християни, владетелят хвана за ръката нотариуса, когото адмиралът изпрати с хората да бди над тях и да следи да не би да си позволят своеволия спрямо индианците. Колкото индианците бяха щедри, толкова испанците проявяваха алчност и ненаситност — не им стигаше това, че получаваха от индианците всичко, каквото поискаха за някоя връвчица и дори за късче стъкло, отломък от паница или пък някаква друга дреболия без никаква стойност; те биха искали да заграбят всичко и да не дават нищо в замяна, което беше строго забранено от адмирала. Вярно е, че освен златото всичко останало, което индианците подаряваха на християните, нямаше особена стойност; ала адмиралът, виждайки добрата воля на индианците, които даваха или най-малкото бяха готови да дадат късче злато за седем стъклени мъниста, сурово забрани да се взема каквото и да било, без да се дава нещо в замяна.

Наобиколен от многолюдното население на селцето, този владетел хвана нотариуса за ръка, заведе го в дома си и нареди да нахранят испанците, а в това време всички индианци носеха най-различни предмети като памучни тъкани и кълбета прежда. На сбогуване вождът му подари три охранени гъски и късчета злато.

Върнаха се обкръжени от множество индианци, които носеха предмети, получени при размяната; индианците дори настояваха да носят на рамене и самите тях и действително ги пренесоха през реката и през блатистите места. Адмиралът се разпореди да поднесат на владетеля дарове, от които и той, и всички негови поданици останаха много доволни; всички твърдо вярваха, че християните са слезли от небето, и за тях беше щастие, че можеха да ги разглеждат отблизо.

През деня до корабите дойдоха повече от 120 пироги, пълни с индианци, всеки от които най-често носеше хляб, какъвто ядат те, риба, вода в пръстени стомни, а също и всевъзможни корени, които те пускат в съдинка с вода и после я пият с явно удоволствие; индианците, които придружаваха адмирала, казваха, че това нещо е много полезно за здравето.

 

 

Неделя, 23 декември

Той не можа да вдигне платна, за да потегли към страната на този владетел, който го викаше и канеше, тъй като вятърът не беше благоприятен; но изпрати ладиите с нотариуса и няколко души от екипажа заедно с тримата индианци, които дойдоха да предадат поканата и бяха останали да чакат.

След като те отплаваха, адмиралът прати двама от придружаващите го индианци в селището, което се намираше недалеч от мястото, дето стояха корабите. Върнаха се на кораба заедно с още един владетел и донесоха новината, че на този остров Еспаньола имало много злато и че тук идвали хора от други острови да го купуват; уверяваха го, че може да намери злато, колкото си иска. Дойдоха и други, които потвърдиха това, т.е. че на острова има много злато и че могат да го научат как да се сдобие с него. Адмиралът едва успя да разбере какво му говореха. Но той все така беше убеден, че в тези области трябва да има много злато и че ако успее да открие мястото, където го добиваха от земята, би могъл да го има в изобилие и — както си мислеше — почти на безценица. Повтаря още, че е уверен, че златото сигурно е много, защото в течение на три дни получил прекрасни образци, а няма причини да смята, че то е донесено от други острови. „Дано нашият господ, в чиято власт са всички тези неща, благоволи да ми помогне и да ми даде това, което сетне ще служи нему“. Това са собствените думи на адмирала.

Адмиралът казва, че според досегашните му изчисления при корабите са идвали около хиляда души. Всеки от тях донасял по нещо от имуществото си. Когато се приближат до кораба на половината разстояние на един изстрел с арбалет, всички в пирогите се изправят, вдигат нагоре донесените предмети и се провикват: „Вземайте! Вземайте!“

Добавя, че поради липса на члунове повече от 500 души сами доплували до корабите, закотвени на една левга от брега. Доколкото могъл да ги разпознае, дошли петима вождове или пък техните синове, с всички свои гости, с жените и децата си, за да разгледат християните. Адмиралът наредил да раздават на всички подаръци и смята, че е постъпил правилно. Той казва: „Дано милостивият бог ми помогне да открия злато, искам да кажа, златни рудници; много от тукашните хора твърдят, че знаят къде се намират те“. Това са собствените думи на адмирала.

Лодките се върнаха по здрач. Хората разказваха, че имало доста път до мястото, откъдето се връщаха; край планината Карибата видели много члунове, пълни с туземци, които идвали тъкмо от това селище, за да видят адмирала и християните. Адмиралът, както казва, е сигурен, че ако би могъл да остане в залива през коледните празници, цялото население на острова, който той смята за по-голям от Англия, ще дойде да го види.

Туземците с пирогите се върнали да придружат християните до своето селище. Според това, което разказваха, то било по-голямо и по-регулирано от всички видени и открити по-рано. Адмиралът казва, че селището се намира на около 3 левги югоизточно от Пунта Санта.

Тъй като пирогите благодарение на веслата са по-пъргави, те изпреварили ладията, за да уведомят кацика (защото така те наричат върховния си началник, ала адмиралът още не знаел дали това означава крал или старейшина). Те имат и други думи за определяне на сановниците, наричат ги „нитайно“; но той не знае дали това означава благородник или старейшина, или пък съдия.

Най-сетне самият кацик излязъл да ги посрещне и всички жители на селището се стълпили около него на крайбрежието, което било толкова обширно, че там можело да има над две хиляди души. Този крал приел моряците с явна почит; а всички хора неспирно носели нещо за пиене и ядене. След това кралят дал всекиму памучна кърпа, подобна на тези, които носят техните жени, а също и папагали за адмирала и няколко късчета злато. Индианците също раздавали такива кърпи и други дребни неща от домовете си, като ги разменяли за всякакви дреболии, които им давали и които, ако се съди по изражението на лицата им, те приемали като ценни реликви.

След пладне, когато искали да се сбогуват, кралят с всички свои поданици ги помолил да останат до другия ден. Когато индианците видели, че те твърдо са решили да си вървят, масово ги придружили и чак до лодките, оставени в устието на реката, носили на гръб всичко, което им било подарено от кацика и от другите жители.

 

 

Понеделник, 24 декември

Вдигна котва преди изгрев-слънце при вятър от сушата. Сред многобройните туземци, които предния ден се качиха на палубата и със знаци обясняваха, че на островите има много злато, той забеляза един, който му се стори по-разумен и отзивчив или поне разговаряше с тях по-свободно. Затова го обсипа с любезности и го помоли да остане при него и да му показва пътя към тези рудници; индианецът се съгласи, а заедно с него и един негов приятел или родственик, когото беше довел.

Сред местностите, където казваха, че има злато, споменаваха и Сипанго, което те наричаха Сибао. Уверяваха, че там има злато в изобилие и че кацикът на тази страна има дори племенен герб, изкован от злато; но тази страна се намирала много далеч на изток. Във връзка с това адмиралът се обръща към краля и кралицата със следните думи: „Умолявам Ви, Ваши височества, повярвайте, че не може да има по-добри и по-миролюбиви хора от тях. Може наистина да се радвате, Ваши височества, защото ще бъде лесно да ги спечелите за християнството и да им внушите добрите обичаи на своите кралства. Не може да има по-добро население, нито по-хубави земи; жителите и земите са толкова много, че не мога да го изразя с думи. Вече говорих с най-хвалебни слова за хората и за страната Хуана, която те наричат Куба; но разликата между нея и този тук остров е както между деня и нощта. Не мога да си представя някой да говори другояче, след като види всичко това. Затуй повтарям, че тукашните неща са чудесни, а също и големите селища на този остров Еспаньола, който нарекох така и който индианците наричат Боио. Жителите се отличават с изключителната си сърдечност, а речта им е наситена със сладост, за разлика от другите, които сякаш се заканват, когато говорят. Всички, и мъжете, и жените, имат великолепно телосложение и никак не са черни. Наистина всички си боядисват тялото: с черна или с друга боя — най-често с червена. Узнах, че правят така, за да се прикрият от слънчевите лъчи, та да не ги парят толкова силно. Домовете и селищата им са много хубави, всяко е под властта на съдия или владетел, които те извънредно много тачат. Всички техни владетели говорят малко и се държат много достойно. Когато искат да дадат заповед, достатъчно е да направят знак с ръка и веднага, с изумителна лекота ги разбират.“ Това са собствени думи на адмирала.

Който би искал да влезе в залива Санто Томе, трябва да застане срещу входа на цяла левга разстояние, на височината на равнинното островче, намиращо се в средата, което адмиралът нарече Амига. Трябва да стигне на един хвърлей от островчето и след това да обърне на запад, така че островчето да остане от източната страна, но да не се отдалечава от бреговете му, защото откъм западната страна се е проточила голяма скална верига и дори далеч отвъд нея в морето има три плитчини. Тези скали продължават към остров Амига на разстояние един изстрел от бомбарда. След това в теснината, образувана от скалния пояс и остров Амига, трябва да се търси вход със скалисто дъно и дълбочина 7 сажена. Във вътрешността на залива човек ще намери пристан, който може да помести всички кораби на света, и толкова спокоен, че дори не са потребни въжета.

Други скални пластове и плитчини има по посока на Амига откъм източната страна; това са големи скали, които се издигат високо над повърхността на водата и са се проточили на 2 левги към носа, който се извишава при входа за залива. Изглежда обаче, че между тези скали има проход на разстояние два изстрела с бомбарда от остров Амига; западно в подножието на планината Карибата се намира много хубав и просторен залив.

 

 

Вторник, 25 декември — Рождество Христово

През вчерашния ден той плава със слаб вятър от залива Санто Томе до Пунта Санта. Към края на първата вахта, около единадесет часа през нощта, спря на височината на носа, отдалечен на една миля от крайбрежието. Реши да си легне, защото в продължение на два дни и една нощ не беше мигнал. Понеже морето беше спокойно, кормчията също отиде да си почине, като остави до кормилото юнгата. Да се поверява кормилото на юнгите, независимо от това дали има вятър или е безветрие, беше строго забранено от адмирала. От друга страна, адмиралът се чувствуваше в безопасност, не се боеше нито от плитчини, нито от рифове, защото от последната неделя, когато той изпрати лодките при краля на тази земя, неговите хора бяха преплавали повече от 3 и половина левги извън Пунта Санта. Те бяха прегледали цялото крайбрежие и плитчините, които се простираха чак на 3 левги югоизточно от Пунта Санта; така че добре знаеха откъде може да се мине, а това не се беше случвало от началото на пътуването досега.

А в това време бог допусна, че към дванадесет часа през нощта, виждайки, че адмиралът си легна и заспа, а морето е тихо и сякаш замряло, гладко като огледало, всички моряци отидоха да спят; кормилото остана в ръцете на онзи хлапак и морските течения отнесоха кораба към една пясъчна коса. Въпреки тъмнината тя можеше да се види, защото вълните с такъв шум се разбиваха о нея, че се чуваше на повече от левга. Корабът заседна така меко, че почти нищо не се почувствува. Момчето усети, че кормилото се измъква от ръцете му и като чуваше същевременно грохота на вълните, започна да крещи. Чул тези викове, адмиралът начаса скочи от постелята и пръв разбра, че корабът е заседнал на плитко.

Втори се появи шкиперът на кораба, който трябваше да бъде на вахта. На него и на другите дотичали моряци адмиралът заповяда да притеглят лодката до кърмата, да натоварят в нея котвата и като се отдалечат, да я хвърлят отзад в дълбоката вода. Шкиперът скочи в лодката заедно с неколцина други. Адмиралът беше сигурен, че ще изпълнят заповедта му, но те хич и не мислеха за това. Грижеха се само за собствената си безопасност и избягаха към каравелата, която лавираше на половин левга по-нататък. Изпълнявайки задълженията си, каравелата отказа да ги вземе на палубата, така че те бяха принудени да се върнат при кораба, ала лодката на каравелата беше пристигнала там още преди тях.

Адмиралът видя как хората му избягаха и го изоставиха, а в това време нивото на водата спадаше поради отлива и корабът все повече затъваше, като се накланяше настрани; тъй като не виждаше друг изход, той заповяда да отсекат гротмачтата, за да отстрани най-голяма част от теглото ѝ и да провери дали ще може да измъкне кораба. Ала водата непрекъснато спадаше и корабът се накланяше все повече, не можеше да се направи нищо, защото водата ставаше все по-малко и вече се показваше дъното. Тогава свръзките на горната палуба поддадоха, но корпусът се държеше. Адмиралът се качи на палубата на каравелата, за да осигури безопасността на екипажа си. Лек ветрец духаше от сушата, а беше дълбока нощ. Не се знаеше докъде стига пясъчната ивица и той стоя на котва чак до разсъмване. Тогава се върна на кораба, като мина откъм пясъчната коса, но преди това изпрати с лодка на сушата алгуасильо[45] на флота Диего Араня от Кордова и Педро Гутиерес, кралския камериер; те трябваше да уведомят тукашния владетел, който в събота му бе отправил сърдечна покана, че корабите ще влязат в неговия порт. Селището се намираше на около левга и половина отвъд пясъчната ивица.

По-късно му докладваха, че когато научил за нещастния случай, кралят се разплакал и пратил всички мъже от селището с големи пироги да помагат при разтоварването на кораба. Заловиха се за работа и за кратко време бе разтоварено всичко от най-горната палуба благодарение на съдействието и усърдието на краля, който лично с помощта на братята и роднините си бдеше всичко да бъде пренесено цяло и невредимо както до кораба, така и до сушата. От време на време той пращаше при адмирала някого от родствениците си, за да го утешават и уверяват, че не бива да се безпокои, защото той ще му даде всичко, което има.

Адмиралът уверява католическите крале, че никъде в Кастилия не биха му оказали толкова съвестна помощ, без да изчезне нито шушка. Кралят наредил да оставят всичко край селището, а в това време опразвали къщите, които искал да даде на испанците, за да приберат товара на сигурно място; заповядал да поставят въоръжени стражи, които стояли на пост цялата нощ. „Самият крал и неговите хора проливаха горещи сълзи. Това са чувствителни хора, които не знаят що е алчност. Можеш да им вземеш всичко, каквото поискаш. Затуй Ви уверявам, Ваши височества, че — както смятам — няма по-добри от тях по целия свят. Те обичат ближния като самите себе си и говорят на най-сладкия език, винаги любезно и усмихнато. И мъжете, и жените ходят съвсем голи, както ги е майка родила; но уверявам Ви, Ваши височества, те са много благонравни. Поведението на краля е изключително, той се държи толкова достойно, че да ти е драго да го гледаш. Имат удивителна памет, искат всичко да видят и непрекъснато питат за всичко — какво е и за какво служи.“ Така пише самият адмирал.

 

 

Сряда, 26 декември

Днес при изгрев-слънце кралят на тази земя, намиращ се тъкмо тогава наблизо, се качи на палубата на каравелата „Ниня“, където беше адмиралът; и едва ли не през плач му каза да не се тревожи, защото той ще му даде всичко, каквото има. Добави, че на християните, които останат на сушата, предоставя две големи къщи и би дал още, ако е потребно. Обеща да прати толкова пироги, колкото е необходимо, за да стоварят от кораба и превозят до сушата всички хора, които пожелаят да му изпратят. Той направи това още предния ден, без да иска в отплата нито трошица хляб или пък нещо друго; те са така всеотдайни — казва адмиралът — и никак не се лакомят за чуждо имане, а особено пък кралят, който е по-добродетелен и от другите.

Докато адмиралът разговаряше с краля, дойде една пирога от другата част на острова. Туземците носеха няколко грудки злато, които искаха да сменят със звънчета — защото за тях нямаше по-ценно нещо на света. Пирогата още не беше стигнала до каравелата, а те вече започнаха да показват късчетата злато, като викаха: „Чук, чук!“ — това означаваше звънчета, за които те лудееха.

Други туземци, които присъствуваха на тази сцена, но бяха дошли от други местности, след отплаването на пирогата отидоха при адмирала с молба да запази за тях звънчета до другия ден, а срещу това обещаваха да донесат четири грудки злато, големи колкото пестник. Адмиралът се зарадва, когато чу това. Малко по-късно един моряк се върна от брега и съобщи, че християните, които се намирали на сушата, вземали невиждани количества злато срещу какво да е; за една връвчица получавали буци злато със стойност почти колкото един златен фунт, а това било нищо в сравнение с очакванията за идущия месец. Кралят се радваше, като виждаше задоволството на адмирала; той разбра, че адмиралът жадува за много злато и със знаци му обясни, че знае едно място недалеч оттук, където го има в голямо количество, нека не го напуска надеждата и той ще му даде толкова злато, колкото му душа иска. Адмиралът отбелязва, че той говорел за това като за нещо, което му е добре известно, и често му повтарял, че на Сипанго, което той наричал Сибао, златото е в такова изобилие, че хората никак не го ценят. Обещавал също, че ще докара злато оттам, макар че на самата Еспаньола, наричана от местните жители Бано, има много и дори в провинция Карибата то е още повече.

Кралят обядва с адмирала на палубата на каравелата. След това заедно с него слезе на сушата, при което на адмирала бяха оказани големи почести. Поднесоха му вечеря от две или три блюда, приготвени от „ахес“, от крабове и дивеч, а също и други ястия, каквито те умеят да приготвят, и хляб, който наричат „касаби“. После кралят го поведе да му покаже горичката, която растеше край домовете. Придружаваха ги най-малко три хиляди души и всички бяха съвсем голи. Кралят вече беше сложил ризата и ръкавиците, подарени му от адмирала; най-много се възхищаваше от ръкавиците. Начинът, по който се хранеше, държането му, а също неговата красота и чистоплътност издаваха високия му произход.

След вечерята и след дългия разговор на масата донесоха някакви треви, с които кралят си изтри ръцете (адмиралът смята, че от тях кожата омеква); после донесоха вода за миене.

Станаха и кралят придружи адмирала чак до крайбрежието. Адмиралът нареди да донесат мавритански лък и връзка стрели; поръча на един от своите хора, много сръчен стрелец, да покаже как се стреля. Кралят се слиса, защото не знаеше какво е оръжие — те нямат и не си служат с никакво оръжие. Адмиралът казва, че това му хрумнало по време на разговора за канибалите, които индианците наричат кариби. Те предприемат набези за отвличане на пленници, въоръжени са с лъкове без железни наконечници, тъй като на всички тези острови не познават желязото, стоманата, нито пък други метали, с изключение на мед и злато; но адмиралът добавя, че твърде рядко срещал мед.

Адмиралът с жестове обясни на краля, че кастилските крале ще организират поход за унищожаване на караибите и че той ще ги доведе пред него с вързани ръце. Той заповяда също да стрелят с бомбарда, а силата и ефектът на тези изстрели изпълниха краля с голяма почуда; при звука на изстрела неговите хора до един падаха на земята.

Донесоха на адмирала голяма маска, а в ушите, очите и на други места по нея бяха втъкнати късчета злато. Подариха му я заедно с други златни накити, които кралят сам сложи на главата и на шията на адмирала; много други украшения той раздаде на присъствуващите християни.

Адмиралът беше много доволен от това, което видя, и то така го възрадва, че забрави за тревогата и главоболията, причинени му от загубата на кораба. Той призна, че самият господ бог наш е пратил кораба в плитчината, за да му покаже, че трябва да остане тук и да се засели за постоянно.

Случиха се толкова много неща наведнъж, че това не беше несполука, а по̀ право голямо щастие. Защото наистина — добавя той, — ако не бях заседнал на плиткото, щях да продължа нататък, без да се спра на това място, тъй като то се е сгушило в дъното на големия залив и е закрито от две или три пясъчни ивици. Нямах намерение да оставям заселници по време на тази първа експедиция; дори и да исках, не бих могъл да им оставя необходимите принадлежности, хранителни припаси и материали, за да се укрепят. А трябва да кажа, че мнозина от моите спътници ме молеха и ми дотягаха с молбите си да им позволя да останат на този остров. Затова реших да издигна тук кула и крепост, съградени, колкото е възможно по-яко, с голям защитен ров наоколо. Не защото смятам, че това е потребно срещу тези хора, тъй като вече казах, че с шепа въоръжени хора бих могъл да завладея целия остров, който, ако не се лъжа, е по-голям от Португалия и два пъти по-гъсто населен от нея. Наистина всички жители са голи, беззащитни и неудържимо боязливи. Смятам обаче, че трябва да се построи тази кула, за да заживеят хората там, както подобава, когато са толкова далеч от земите на Ваши височества; а също за да се запознаят туземците със сръчността на поданиците на Ваши височества и да видят какво са способни да извършат, та с още по-голяма любов и боязън да се покорят.

Лесно ще се намери на място нужният строителен материал, за да се построи от дърво цялата твърдина. Хората ще останат тук със запаси от хляб и вино за повече от една година и със семена за посев. Ще им оставя корабната лодка с катранджията, дърводелеца, оръжейника и бъчваря. Много от тях остават, тъй като желаят да научат къде се намират рудниците, в които се добива злато, и то както за да услужат на Ваши височества, така и за да угодят на мене. Всичко се случи така, че да основем тук първата колония, още повече че когато корабът заседна в плитчината, това стана толкова леко, че почти не се почувствува, нямаше нито вятър, нито вълни.“

Толкова казва самият адмирал. Добавя още и доказва, че засядането на кораба в плитчината е било щастие и знамение за волята божия да остави хора тук, защото корабът можел да бъде спасен, ако не го били подвели шкиперът и другите моряци, всички от които или почти всички произхождали от неговата провинция. Те не се подчинили на заповедта на адмирала, който им поръчал да спуснат котвата зад кърмата, за да измъкнат кораба от пясъка. Корабът щял да оцелее, но той не би имал възможност да се запознае така обстойно с това място, както по време на престоя си тук и благодарение на тези, които има намерение да остави. И наистина той плаваше непрекъснато напред, воден от жаждата да познае все нови и нови земи, без да се спира където и да било за повече от един ден, освен когато насрещните ветрове не му позволяваха да върви напред.

Прибавя, че корабът бил тежък и неподходящ за откривателско пътешествие. И ако той си окачил на шията този кораб, то е по вина на хората от Палос, които не изпълнили обещанието, дадено пред краля и кралицата: те се задължили да му доставят кораби, годни за такава експедиция, а не удържали на думата си.

Адмиралът завършва с думите, че от корабния товар не се загубила нито една кука, нито дъска, нито гвоздей. Оставил го в отлично състояние, както бил в началото на експедицията; само в корпуса на кораба трябвало да пробие отвори, за да измъкне буретата и товара, който оставил в безопасност на сушата под сигурна стража, както вече беше казано. Добавя, че вярва, ако бог позволи при следващата експедиция, която възнамерява да организира от Кастилия до тези острови, да намери бъчва, пълна със злато, което оставените от него хора ще съберат чрез размяна, а също, че те сигурно ще могат да намерят златните рудници и много подправки, толкова, че до три години католическите крале ще могат да предприемат и подготвят превземането на божи гроб. „Затуй поех задължението спрямо Ваши височества, та цялата печалба от моето начинание да отиде за превземането на Йерусалим. Ваши височества се засмяхте и казахте, че за това сте съгласни и горите от голямо желание дори и без тези печалби.“ Това са собствените думи на адмирала.

 

 

Четвъртък, 27 декември

При изгрев-слънце кралят на тази земя се качи на палубата на каравелата и заяви на адмирала, че пратил няколко души да търсят злато, защото искал преди заминаването му цял да го покрие със злато. Кралят заедно с брат си и още един сродник, който изглежда беше негов любимец, се нахраниха заедно с адмирала и тези двамата изявиха желание да отидат с тях в Кастилия.

В този момент донесоха новината, че каравелата „Пинта“ спряла в реката от другата страна на острова. Кацикът веднага прати пирога, а адмиралът нареди на един от своите моряци да се качи в нея. Кралят така обикна адмирала, че просто да се чудиш. От своя страна адмиралът не си губеше времето, а се готвеше за обратния път към Кастилия.

 

 

Петък, 28 декември

Адмиралът слезе на сушата да даде необходимите указания за довършването на крепостта и да определи хората, които щяха да останат. Стори му се, че кралят го видя, когато сядаше в ладията, но се престори, че не го забелязва, и бързо се прибра в дома си, откъдето изпрати един от братята си да посрещне адмирала. Той го заведе до една от къщите, предоставени на християните; тя беше най-голямата и най-хубавата в цялото селище. В нея от палмови рогозки бяха направили нещо като подиум, върху който го сложиха да седне.

След това братът на краля чрез своя слуга уведоми краля за пристигането на адмирала, като че ли той не знаеше това. Адмиралът смята, че са разиграли тази комедия, за да го посрещнат още по-тържествено. Той разказва, че щом слугата занесъл известието, кацикът незабавно дошъл на мястото, където се намирал адмиралът, и му окачил на шията златната плочка, която държал в ръце. Останал при него до вечерта, като обсъждали какво трябва да се направи.

 

 

Събота, 29 декември

В зори на каравелата дойде един от сестриниците на краля. Той бил буден и много мъжествен момък, както разказва адмиралът. А понеже той не преставаше да се интересува за мястото, където се добива злато, и всички разпитваше за това, тъй като вече започна с жестове да се разбира с тях — този младеж му съобщи, че на 4 дни път на изток се намира остров, наречен Гуарионекс, а също и други — Маорис, Майоник, Фума, Сибао и Коронай[46], на които имало несметни количества злато. Адмиралът си записа всички тези имена, а когато това стигнало до ушите на кралския брат, той — както докладваха по-късно на адмирала — остро смъмрил младия. При други обстоятелства адмиралът вече беше забелязал, че кралят полага всички усилия, за да скрие от него мястото, където се намира и добива злато, за да не си замине и да не го получи чрез размяна или пък да го купува някъде другаде, а не при него. „Ала злато има толкова и на толкова места — казва адмиралът, — дори и на този остров Еспаньола, че това е същинско чудо.“

Късно вечерта кралят му прати голяма златна маска и поиска в замяна паници и кана за миене на ръце. Адмиралът мислеше, че му трябват, за да заповяда да му направят подобни, и веднага му изпрати.

 

 

Неделя, 30 декември

Адмиралът слезе на сушата да обядва. Той пристигна там едновременно с петима князе, подвластни на краля, за когото говорихме досега и чието име е Гуаканагари. Всички носеха на главите си корони и ги носеха с такова достойнство, че адмиралът разказва на католическите крале: „Техните добри маниери биха доставили удоволствие на Ваши височества“. Щом адмиралът стъпи на сушата, кралят излезе да го посрещне, подаде му ръка и го поведе към вчерашната къща, а там свали короната от главата си и я сложи на челото на адмирала. Тогава той пък свали от шията си огърлицата с много красиви кристали с нежни багри, които навсякъде будеха възхищение, и я сложи на врата на краля. Свали и аленото си наметало от тънко сукно, което носеше този ден, и го сложи върху раменете на краля. Прати да донесат червени чепици, които му обу на краката, а на пръста му наниза сребърен пръстен (защото му бяха казали, че кралят видял сребърен пръстен у един от моряците и проявил голямо желание да има такъв). Кралят беше много радостен и доволен. Двама от придружаващите го князе се приближиха до мястото, дето се намираха те, и подариха на адмирала по една голяма златна плоча.

В това време се върна индианецът, който преди два дни съобщи за появяването на каравелата „Пинта“ в залива, разположен в източната част на острова. Адмиралът се върна на каравелата, а Висенте Яниес, нейният капитан, му съобщи, че намерил рабарбар[47]. Каза, че той расте на остров Амига при входа на залива Санто Томе, на 6 левги от мястото, където се намират; познал го по листата и корените. Както разправят, рабарбарът пуска няколко дребни стръкчета с плодове, които приличат на зелени, почти изсъхнали къпини. Стеблото, което израства от корена, има нежно жълт цвят, като най-хубавата боя на живописците. А коренът, който е в земята, има форма на едра круша.

 

 

Понеделник, 31 декември

Този ден отидоха да се запасят с вода и дърва за обратния път към Испания. Намерението на адмирала беше колкото може по-бързо да уведоми католическите крале и да получи нови кораби за експедиция, за да открие каквото е останало; въпросът изглеждаше вече изключително важен, казва адмиралът.

Добавя, че не би искал да отплава, без да е посетил цялата земя, простираща се на изток. Имаше намерение да плава покрай цялото крайбрежие, за да може — както казва — добре да опознае пътя оттам за Испания и да съумее да се върне с добитък и други неща. Но понеже му остана само един кораб, струваше му се неразумно да се излага на опасностите, които можеха да го изненадат по време на откривателската експедиция. Оплакваше се, че всички злини и несполуки се дължат на отлъчването на „Пинта“.

 

 

Вторник, 1 януари 1493 година

В полунощ изпрати хора с лодката на остров Амига, за да наберат рабарбар. Върнаха се привечер с пълен кош; не успяха да донесат повече, защото моряците не взеха лопата. Той прибра цялата сбирка, за да я покаже на кралската фамилия.

Казва, че кралят на тази земя пратил голям брой члунове да търсят злато. Пирогата, пратена да се осведоми за „Пинта“, се върна, а с нея и морякът, натоварен с тази задача, ала не я бяха открили. Морякът разказваше, че на двадесетина левги оттам видял крал, който носел на главата си две големи златни плочи и ги свалил, когато разговарял с индианците от пирогата. Освен това забелязал, че много туземци имали златни накити.

Адмиралът предполагаше, че крал Гуаканагари е забранил на поданиците си да продават злато на християните, защото иска всичко да минава през ръцете му. Ала сега вече адмиралът знаеше в кои места има такова изобилие от злато, че хората дори не му отдават значение, както вече бе казано вчера. Същото се отнася и за подправките — казва адмиралът. — Има ги в огромно изобилие, и то по-добри от черния пипер и гвинейската малагета[48]. Той поръча на хората, които възнамеряваше да остави, да съберат колкото може повече от тези подправки.

 

 

Сряда, 2 януари

Слезе на сушата да се сбогува с крал Гуаканагари и после с божия помощ да отплава. Подари на краля една от своите ризи, а също така устрои показна стрелба с бомбардата и обърна внимание на пораженията от изстрелите. За тази цел нареди да напълнят едната бомбарда и да стрелят в корпуса на затъналия в плитчината кораб. На тази мисъл го наведе разговорът за канибалите, с които тукашните хора са във война.

По този начин кралят можа да се убеди колко далекобойни са изстрелите и как гюлето проби корпуса и падна далеч в морето. Той разигра и привидна схватка между въоръжени моряци, за да убеди кацика, че няма защо да се бои от караибите, дори и те да го нападнат. Но адмиралът добавя, че правел всичко това, за да осигури приятелското му отношение към християните, които оставял, и да му вдъхне свещен страх.

Адмиралът покани краля да закуси на неговата трапеза; кралят дойде с цялата си свита и адмиралът горещо му препоръча Диего де Араня, Педро Гутиерес и Родриго Ескобедо, защото ги бе назначил за офицери на хората, които щеше да остави на острова, та те да ги командуват и да се грижат за всичко, за да се шири славата на бога и на техни височества. Кацикът се разтапяше от любезност и изразяваше съжалението си по повод на неговото заминаване, особено пък когато го видя да се качва на кораба. Един приближен на краля каза на адмирала, че кралят поръчал да направят от чисто злато статуя на адмирала в цял ръст и че до десет дни тя щяла да бъде тук.

Адмиралът се качи на кораба с намерение да отплава веднага, но насрещният вятър не му позволи.

Той остави в крепостта на остров Еспаньола (наричан от индианците Боио) 39 души. Много от тях се бяха сближили с крал Гуаканагари; за свои заместници назначи Диего Араня, родом от Кордова, Педро Гутиерес, кралски камериер и помощник на дворцовия шамбелан, и Родриго де Ескобедо, родом от Сеговия, братанец на монаха Родриго Перес, като ги облече в цялата власт, предоставена му от кралете. Остави им всички стоки, купени за размяна по указание на кралското семейство, а беше останало голямо количество, и им поръча да ги разменят срещу злато. Остави им, освен това всичко, каквото имаше на кораба, сухари за една година, вино, голяма част от артилерията, а също и корабната лодка. А понеже повечето бяха моряци, при сгоден случай с лодката можеха да открият златните рудници, тъй като адмиралът разчиташе да завари тук голямо количество злато, когато се върне. Те трябваше да потърсят подходящо място за основаване на град, защото заливът, в който се намираха, не му допадаше; още повече че, както казва, златото идваше от изток и колкото по̀ на изток е селището, толкова по-близо ще бъде до Испания.

Остави им също зърно за посев, както и своите служители, нотариуса и алгуасильо. Между хората, които оставаха, беше и корабният дърводелец, който същевременно беше и добър калафатчия, артилеристът, запознат отлично с оръжието, кацарят, лекарят и шивачът и всички извън своята професия бяха опитни в мореплаването.

 

 

Четвъртък, 3 януари

Последната нощ той не отплава, защото трима индианци от тези, които бе взел от първите острови и които бяха останали на сушата, дойдоха с новината, че на разсъмване ще пристигнат други индианци заедно с жените си. Морето се вълнуваше и лодката не можеше да отиде до брега, затова реши с божия помощ да отплава едва на идния ден. Казва, че ако при него била каравелата „Пинта“, би могъл да вземе и бъчвата, пълна със злато, защото в такъв случай можел да рискува и да плава близо до брега. Сам не се осмелявал, тъй като се страхувал да не би някоя злополука да му попречи да се върне в Испания и да извести краля за направените открития. Прибавя, че независимо от всичко това, би постъпил така, ако бил сигурен, че Мартин Алонсо Пинсон благополучно ще стигне до Испания с каравелата „Пинта“; ала нямал никаква вест за нея. От друга страна, ако успеела да се добере до Испания, подозирал, че Мартин Алонсо Пинсон може да представи неверни сведения на кралете, за да избегне заслуженото наказание за цялото зло, което стори и което продължава да върши, като се отдели без позволение и осуети добрите резултати, които можеха да бъдат постигнати още от първия път. Адмиралът добавя, че се осланя на бога, че се надява на благоприятни ветрове и че всичко ще се нареди добре.

 

 

Петък, 4 януари

На разсъмване вдигна котва при лек вятър. Влачен на буксир от лодката, той обърна носа на североизток, за да се помъчи да излезе от плитчината през друг проход, по-широк от този, през който влязоха. Този канал е много удобен, а има и други, през които може да се излезе от град Навидад. Дълбочината навсякъде беше достатъчна, а най-голямата достигаше от 3 до 9 сажена. Тези два канала са обърнати от северозапад на югоизток и пресичат големите рифове, образуващи непрекъсната верига от Кабо Санто до Кабо де Сиерпе, на разстояние повече от 6 левги и на дълбочина 3 левги по посока на морето и на 3 левги отвъд Кабо Санто. На една морска миля от Кабо Санто дълбочината не надминаваше 8 сажена; източно от този нос се простираха многобройни плитчини, през които може да се мине по някои канали. Цялото крайбрежие има посока от северозапад на югоизток. Образуват се плажове, а до 4 левги навътре в сушата се разстила равнина; по-нататък се възземат високи планини, земята е добре населена, с големи селища; ако се съди по държането им спрямо християните, жителите са спокойни хора.

Адмиралът пое на изток към високата планина, която имаше вид на остров; но не беше остров, защото един съвсем нисък провлак я съединяваше със сушата. По форма тази планина напълно прилича на красива шатра и той я нарече Монте Кристи; тя се намира точно на изток от Кабо Санто на разстояние 18 левги. Този ден поради безветрието той не можа да се приближи до нея на по-малко от 6 левги. Преди нея намери четири съвсем плоски пясъчни островчета с рифове, които излизаха далеч на североизток, но продължаваха и на югоизток. Зад тези рифове има сякаш голям залив, на повече от 20 левги югоизточно от планината; но той трябва да е плитък и пълен с пясъчни наноси. Там се вливат много реки, които не са удобни за плаване. Обаче морякът, когото адмиралът прати да разузнае къде е „Пинта“, твърдеше, че там има една река, в която могат да влязат кораби.

След като заобиколи множество рифове и плитчини, с които беше осеян пътят му, адмиралът хвърли котва на 6 левги от Монте Кристи при дълбочина 19 сажена. Нощта прекара на това място.

Тук той добавя няколко указания за онези, които биха искали да намерят пътя за град Навидад. Обяснява, че след като различат Монте Кристи, трябва да се отдалечат на около 2 левги от брега и т.н.; ние изпуснахме тези подробности, тъй като сега тези места са добре известни, особено на онези, които ги посещават. Накрая твърди, че Сипанго и този остров са едно и също и че тук може да се намерят много злато, мастикова смола и рабарбар.

 

 

Събота, 5 януари

Щом слънцето се показа на хоризонта, той вдигна платна с вятър откъм сушата. След това вятърът се обърна на изток. Югоизточно от Монте Кристи, между тази планина и близкото островче откри залив, който му се стори удобен, за да прекара в него нощта на котва.

Сви на югоизток, а после още по на юг, за да преплава 6-те левги, които го деляха от планината. През първите 3 левги дълбочината беше 17 сажена, а дъното от чист пясък без никакви рифове. После дъното се повдигна и чак до подножието на планината мереха по 12 сажена; на една левга от планината, на същата дължина, дълбочината беше 9 сажена, а дъното много гладко, покрито със ситен пясък.

Продължи нататък, докато се озова между планината и островчето. Там измери 3 и половина сажена дълбочина при отлив и откри превъзходен залив, в който пусна котва. Качи се в лодката, за да отиде на островчето. Там намери угаснали огнища и следи, издаващи присъствието на рибари. Намериха много разноцветно обагрени камъни и каменоломна за дялани блокове, които според него са идеален материал за строеж на храмове и кралски палати и приличат на онези, които по-рано бе открил на остров Сан Салвадор. На това островче намери и много мастикови дървета.

Казва, че планината Монте Кристи е много красива и висока, но леснодостъпна. Формата ѝ е много хубава, цялата местност е равнинна и очарователна, а сред нея планината се въззема на такава височина, че отдалеч изглежда като остров, отделен напълно от сушата.

На 24 мили източно от тази планина той забеляза нос, който нарече Кабо дел Берсеро. Между този нос и планината, на 2 левги навътре в морето, се нижеше верига от подводни скали. Той остана с впечатление, че между тях има канали, по които може да се мине, но трябваше това да се провери на дневна светлина, а засега да се измери дълбочината с помощта на лодката. В протежение на 4 левги зад тази планина по посока на Кабо дел Берсеро се стелеха плажове и хубави поля. По-нататък имаше високи, но обработени и радващи окото хълмове. Във вътрешността на страната се издига планинска верига, която се гъне от североизток на югозапад, това са най-прелестните планини, които бе видял, много приличат на планините в Кордова. По-надалеч, на юг и югоизток се виждат още по-високи върхове, както и големи долини, зелени и приветливи, прорязани от пълноводни потоци. Всичко е така съвършено красиво, че той не е в състояние да изкаже и една хилядна част. Също така източно от планината забеляза и друга планинска верига, висока и красива като Монте Кристи. По-нататък на едно пространство от около сто мили в североизточна посока се виждаха само земи със средна височина.

 

 

Неделя, 6 януари

Заливът, за който стана дума, е защитен от всякакви ветрове, с изключение на северния и северозападния. Адмиралът казва, че по тези места почти никога не духат такива ветрове, но дори и да се появят, човек може да се скрие зад малкото островче. Там дълбочината е от 3 до 4 сажена.

В зори сложи платната, за да потегли покрай брега, който вървеше на изток, но трябваше да заобикаля многобройните скални рифове и пясъчни коси. Наистина, извън тези плитчини има много удобни заливи, а също и идеални места за влизане в проливите. След пладне от изток задуха силен вятър. Адмиралът нареди на един от моряците да се изкатери на гротмачтата, за да следи по-добре плитчините; той съзря каравелата „Пинта“, приближаваща се с източен вятър в кърмата. Адмиралът излезе да я види; а понеже беше твърде плитко и не намираха подходящо място, за да хвърлят котва, адмиралът зави към Монте Кристи, за да измине отново 10-те левги, които беше преплавал; „Пинта“ го следваше.

По-късно Мартин Алонсо Пинсон се качи на палубата на каравелата „Ниня“, където се намираше адмиралът. Той се оправдаваше, обяснявайки, че пряко волята си бил принуден да се отдели от него, и изреждаше многобройните причини, които го накарали да постъпи така. Но адмиралът каза, че всички тези основания са лъжливи и че оная нощ, когато Пинсон се отлъчи, в него говореше само високомерието и алчността. Казва, че не проумява откъде всъщност са се взели у него тази недисциплинираност и подлост, които той проявяваше през цялото пътуване. Въпреки всичко адмиралът се мъчеше да сподави огорчението си, както вече е правил и преди, за да не се поддаде на изкушенията на сатаната, който неведнъж вече се опитваше да попречи на неговото начинание.

Адмиралът научи, че един от индианците, които бе настанил при Пинсон, заедно с другите, намиращи се на неговата каравела, му разказвал, че на някакъв остров, наричан Бабеке, има голямо количество злато. А понеже неговият кораб е по-бързоходен и лек, той решил незабавно да се отдели от другите и да плава на своя глава, изоставяйки адмирала в мига, когато той му викаше да спре, за да посетят крайбрежието на островите Хуана и Еспаньола, намиращи се на пътя му към изток. Мартин Алонсо твърдеше, че по време на експедицията си до остров Бабеке не намерил злато. Приближил се до крайбрежието на остров Еспаньола, следвайки указанията на другите индианци, които твърдели, че на този остров (наричан от тях Боио) има много злато и златни рудници. Затова именно преди двадесетина дни спрял до брега на около 15 левги от град Навидад. Така че вестите, донесени от индианците, се оказаха верни. Опирайки се на тях, крал Гуаканагари изпрати пирогата с моряка, придаден от адмирала, но както изглежда, преди те да пристигнат там, каравелата вече е била вдигнала котва. Адмиралът казва, че по пътя на размяната каравелата се сдобила с много злато, тъй като за всяка връвчица им давали прекрасни късчета злато. Мартин Алонсо Пинсон задържал половината от събраното за себе си, а другата половина поделил между своите хора. Като пише до католическите крале, адмиралът додава:: „Наистина Ваши височества разбират, че злополуката с моя кораб е чудо, извършено от добрината божия, защото това място е най-подходящото на целия остров, за да се основе тук колония, а в същото време то е и най-близо до златните рудници“. По-нататък казва, че — както научил — на юг от остров Хуана има друг голям остров, където златото е още повече, отколкото на първия, и то до такава степен, че там може да се събират златни зърна, големи колкото бобени, докато на Еспаньола златните зърна, намирани в рудниците, не са по-големи от пшеничено зърно. Казва също, че този остров се нарича Ямайе.

Адмиралът казва по-нататък, че, както узнал, на изток от мястото, където се намира сега, имало остров, на който живеели само жени. Много хора му разказвали за това. Научил също, че от остров Еспаньола, а може би и от Ямайе до континента има десет дни път с пирога, което може да прави от 60 до 70 левги; а на континента живеят хора, които ходят облечени.

 

 

Понеделник, 7 януари

През деня нареди да запушат и уплътнят пробойната в каравелата, през която проникваше вода. Моряците слязоха на брега, за да насекат дърва; казваха, че видели много мастикови дървета и алое.

 

 

Вторник, 8 януари

Днес не можа да отплава поради силния вятър от изток и югоизток. Затова се разпореди да натоварят на каравелата вода и дърва за целия обратен път.

Той не бе загубил желание да проучи цялата тази част от крайбрежието на остров Еспаньола, което можеше да направи, без да се отклонява много от своя път. Но трябваше да се съобразява с това, че двамата мъже, назначени от него за капитани на двете каравели, т.е. Мартин Алонсо Пинсон и Висенте Яниес, са братя; че мнозина от техните екипажи проявяваха дързост и алчност като тях самите, въобразявайки си, че всичко им принадлежи, и забравяйки, че именно на адмирала дължат тази висока чест; и вече неведнъж тези хора не се подчиняваха на неговите заповеди; той трябваше да държи сметка за това, че те продължават да не го слушат и като погазват задълженията си, постъпват против него и говорят непристойно по негов адрес; и че Мартин Алонсо Пинсон го бе напуснал от 21 ноември до 6 януари, без причина и основание, само от вироглавство.

Адмиралът мълчаливо понасяше всичко, само и само да доведе до целта своето начинание. Обмисляше само как да се отърве от тази лоша компания, пред която — както казва — трябвало да крие обидата си, при все че поведението на тези хора било така неподобаващо.

Трябва да добавя — казва той, — че в неговия екипаж имаше много честни хора, но не беше време да се разправяме и затова реших да се върна веднага и колкото може по-бързо.

Той седна в лодката и доплава до реката, която се вливаше недалеч оттам, на една левга югозападно от планината Монте Кристи. Оттам моряците черпеха вода за корабите. Той откри, че при устието на тази река, много голяма и дълбока, пясъкът е пълен със злато в невероятно изобилие, макар че, право казано, зрънцата са доста дребнички. Адмиралът мислеше, че златото е смляно така ситно, понеже е трябвало да измине дълъг път, носено от водите на реката, която се спускаше от планината. Добавя, че на едно малко пространство намерил и няколко зърна колкото леща; но златният пясък бил много повече.

Беше времето на прилива и солената вода нахлуваше и се смесваше със сладката; така че трябваше да се изкачат на един хвърлей нагоре по реката. Напълниха буретата, без да слизат от лодката; когато се върнаха на каравелата, забелязаха, че дребни златни зрънца са проникнали и под обръчите на буретата и дори на голямата бъчва.

Адмиралът нарече реката Рио дел Оро. Тя е много дълбока по течението, но при устието е доста плитка. Това устие е много широко и се намира на 17 левги от град Навидад. Между тази река и града има и други реки, в три от които той предполага, че има повече злато, отколкото в тази. Те са още по-големи, макар че първата е голяма колкото Гуадалкивир в Кордова. От тези реки до златните рудници няма повече от 20 левги.

Адмиралът добавя, че не искал да губи време за събиране на златоносния пясък, за който става дума, защото го има достатъчно в собствения дом на техни височества, пред самите врати на техния град Навидад. Искал преди всичко да отплава колкото може по-скоро, за да занесе добрата новина на техни височества и да се освободи от лошата компания, за която винаги е бил убеден, че се състои от бунтовници.

 

 

Сряда, 9 януари

В полунощ при югоизточен вятър вдигна платна и потегли на североизток. Стигна близо до един нос, който нарече Пунта Роха, точно на изток от Монте Кристи на разстояние 60 мили. Заслонен от носа, той хвърли котва привечер, три часа преди настъпването на нощта. Не се осмеляваше да пътува нощем поради многобройните рифове и трябваше да дочака деня, за да се ориентира сред тях. След проучването им можеше да се окажат полезни, ако — както трябва да се предполага — между тях има достатъчно дълбоки канали и места за хвърляне на котва, защитени от ветровете.

Цялата област от Монте Кристи чак до мястото, където хвърли котва, представляваше високо плато, което образуваше прекрасна равнина. От изток към запад зад това плато се диплеха великолепни планини, зелени, покрити с обработени ниви, които представляваха приятна гледка. От планините се спускаха многобройни потоци. По цялото крайбрежие намираха много костенурки. Моряците уловиха няколко край планината Монте Кристи, където те снасяха яйцата си; костенурките бяха големи колкото дървен щит.

Адмиралът казва, че онзи ден, когато плавал за Рио дел Оро, видял три сирени, които се издигали доста високо над вълните; не били толкова красиви, колкото ги описват; само лицето им донякъде приличало на човешко. Казва, че вече ги бил виждал в Гвинея по крайбрежието на Манегуета. Съобщава, че същата нощ с божия помощ ще продължи нататък, без да спира под какъвто и да било предлог, защото е намерил, каквото търсел. Освен това не иска да има нови усложнения с Мартин Алонсо, преди да е докладвал подробно пред техни височества за пътуването и за това, което е извършил. После — добавя той — няма да търпи повече недостойното поведение на тези хора без чест, въобразяващи си, че всичко им е позволено, пряко волята на този, който ги е направил това, което са.

 

 

Четвъртък, 10 януари

Отплава от мястото, дето беше хвърлил котва, и към изгрев-слънце на 3 левги югоизточно стигна до една река, която нарече Рио де Грасиа; хвърли котва в устието ѝ, което образува отличен пристан, защитен откъм изток. При входа има много тясна пясъчна ивица и дълбочината е едва 2 сажена; по-навътре има чудесен, добре закътан залив, но там гъмжи от миди, наречени корабни червеи; каравелата „Пинта“ на Мартин Алонсо бе пострадала много от тях. Защото тя беше стояла там шестнадесет дни, за да разменя предмети с индианците и да се сдобие с повече злато, което беше единственият копнеж на Мартин Алонсо.

Той се върна при адмирала, защото беше разбрал от индианците, че се намира на брега на Еспаньола и че така или иначе неизбежно ще го срещне. Вероятно е поискал от хората си да потвърдят под клетва, че е стоял там само една седмица; но адмиралът казва, че неговата непочтеност била толкова очевидна, че повече не можел да я прикрива.

Според доклада на адмирала Мартин Алонсо по установен от него принцип или по някакъв друг начин запазил за себе си половината от златото, получено чрез размяна. В момента на отплаването отвлякъл насила четирима индианци и две девойки, но по-късно адмиралът заповядал да ги облекат и да ги свалят на сушата, за да могат да се върнат по домовете си. „Постъпих така, служейки на Ваши височества, защото мъжете и жените както на този остров, така и на другите всъщност вече принадлежат на Ваши височества. Но тук, където Ваши височества вече окончателно се укрепиха, трябва да се отнасяме добре към населението и да го браним, понеже на този остров има толкова много злато, подправки и плодородна земя.“

 

 

Петък, 11 януари

В полунощ адмиралът отплава от Рио де Грасиа с вятър откъм сушата. Той плава 4 левги на изток чак до един нос, който нарече Белпрадо. На 8 левги югоизточно от този нос, според неговите изчисления, се намира планина, която той нарече Монте де Плата. На 8 левги югоизточно от нос Белпрадо има друг нос, който нарече Кабо дел Анхел; между този нос и Монте де Плата се простира залив, чиито брегове са най-тучните и най-прелестните на света и образуват високо и красиво плато, което се стеле навътре в сушата и се губи в безкрая. В далечината се извишава красива планинска верига с посока от изток към запад. В подножието на Монте де Плата има великолепно пристанище с дълбочина при входа 14 сажена; самата планина е дивна и величествена. Околността е гъсто населена; адмиралът предполага, че там текат големи реки, съдържащи значителни количества злато.

На 4 левги югоизточно от Кабо дел Анхел има една издадена ивица, наречена от него Пунта дел Иеро. В същата посока, на 4 левги по-нататък, се намира друг нос, който той нарече Пунта Сека; а следващия нос на 6 левги по същата линия нарече Редондо; по-нататък на изток е разположен нос Кабо Франсес, от източната страна на който сякаш се образува широк залив, но както изглежда, там няма удобен пристан. На една левга по-нататък виждаме Кабо дел Буен Тиемпо, а на още една левга югоизточно се издига друг нос, на който той даде името Кабо Тахадо; на юг от него се вижда друг, който изглежда отдалечен на около 15 левги.

Днес измина доста път, защото и теченията, и ветровете бяха благоприятни. Но не се осмели да хвърли котва, тъй като се опасяваше от плитчини, и цялата нощ изкара в лавиране.

 

 

Събота, 12 януари

Един час след утринната вахта продължи пътя си на изток при силен вятър. Така плава, докато се раздени съвсем, и измина 20 мили, а през следващите две вахти — още 24 мили.

В този момент на юг забеляза земя на разстояние горе-долу 48 мили и се насочи към нея. Като провери курса на кораба, пресметна, че последната нощ трябва да се е отклонил 28 мили на североизток.

На откритата от него суша видяха най-напред един нос, който той нарече Кабо де Падре е Ихо[49], защото от двете страни го пазят две самотни скали, едната по-голяма, другата по-малка. На две левги източно от него между две големи възвишения съгледа прекрасен залив с много удобен вход. Но понеже беше още рано и не искаше да губи време, той не се спря, още повече че по тези места най-често духа източен вятър, а тъкмо тогава го носеше северозападен вятър.

Затова продължи на изток чак до един красив и много висок, образуван от отвесни скали нос, който нарече Кабо дел Енаморадо; намираше се на 32 мили източно от залива, наименуван от него Пуерто Сакро. Като доплава близо до него, зърна още един, по-хубав, по-висок и по-заоблен, на 12 левги източно от Кабо дел Енаморадо; целият нос беше скалист и напомняше Као Сао Висенте в Португалия.

На линията на Кабо дел Енаморадо, между него и другия нос, откри голям залив с широчина 3 левги и малко островче в средата. От входа до самия си край той беше достатъчно дълбок и те хвърлиха котвата на 12 сажена. Адмиралът изпрати лодка на сушата да вземе вода, а също, ако е възможно, да хване език, но всички жители избягали. Той спря и с друга цел, а именно — искаше да се убеди дали продължава да обикаля около остров Еспаньола, или пък това, което взе за залив, е канал между два отделни острова. Защото беше изумен от това, че остров Еспаньола може да бъде толкова обширен.

 

 

Неделя, 13 януари

Той не можа да излезе от залива, защото нямаше вятър откъм сушата, който би му позволил да отплава. Предпочиташе да може да потегли и да потърси по-добро убежище, защото това му се струваше твърде открито. Възнамеряваше също така да наблюдава съединението на Слънцето с Луната, което очакваше на 17-ти този месец, при едновременно противостоене на Луната и Юпитер; съединението на Луната с Меркурий и противостоенето на Слънцето и Юпитер обикновено са причина за големи бури.

Изпрати хора на красивия плаж да съберат корени от маниока за ядене. Там те срещнали туземци, въоръжени с лъкове и стрели, завързали разговор с тях и купили два лъка и много стрели. Поканили един от тях на каравелата да поговори с адмирала; индианецът дошъл и адмиралът казва, че лицето му било много грозно, по-грозно от всички, които били виждали дотогава. Цялото било измазано с въглен, докато на другите места по-скоро имали навик да се боядисват с различни цветове. Косите му били дълги, събрани на тила и вързани с китка папагалови пера; иначе бил гол като другите.

Адмиралът смята, че той трябва да е от караибите-човекоядци и че заливът, който откри вчера, действително трябва да се намира на друг остров. Попита го къде живеят караибите, а той посочи недалеч на изток един остров, който адмиралът беше видял, когато влизаше в залива. Индианецът заяви, че там има много злато, и като сочеше корпуса на каравелата, каза, че там има такива грамади от злато. Наричаше златото „туоб“ и не знаеше думата „каона“, употребявана в другата част на острова, нито пък думата „нокай“, както наричат златото на Сан Салвадор и на други острови. В Еспаньола „туоб“ означава мед или долнокачествено злато.

Същият индианец разказваше, че на остров Матинино живеели само жени, без мъже. Там имало много „туоб“ (т.е. лошо злато или мед). Той се намира източно от Кариб[50]. Спомена също остров Гуанин[51], където имало много „туоб“. Адмиралът казва, че преди няколко дни вече слушал за тези острови от други лица.

Адмиралът добавя още, че населението на всички острови живеело в страх от караибите. На някои острови ги наричали канибали, а на Еспаньола кариби. Той предполага, че става дума за изключително войнствени племена, които нападат островите и изяждат хората, които успеят да заловят. Казва, че разбирал само няколко думи, а за другите се досещал; придружаващите го индианци разбирали по-добре, макар че езикът се различавал донякъде, което се обяснява със значителното разстояние между техните земи.

Той се разпореди да нахранят индианеца и му даде няколко парчета зелен и червен плат, а също и стъклени кристалчета, които се ценят много. После нареди да го изпроводят на сушата и му поръча да се върне със злато, ако има; а той предполагаше, че този индианец има злато, като съдеше по няколкото дрънкулки, които носеше по себе си.

Когато лодката опря о брега, зад дърветата се криели най-малко петдесет и пет души. Всички били голи, с дълги коси, както ги носят жените в Кастилия. Косите им били украсени с китки пера от папагали или други птици; и всеки държал лък в ръката си. Индианецът излязъл и дал знак на онези да хвърлят лъковете и стрелите, както и дебелите сопи, с които те си служат като с меч. Всички се приближили до лодката, а моряците излезли на брега и започнали да купуват лъковете, стрелите и другото оръжие, както им бил наредил адмиралът. Индианците им продали два лъка, но не искали да дадат повече, напротив, застанали в боен строй, сякаш били готови да нападнат християните и да ги пленят. Изтичали до едно място, където оставили лъковете и стрелите, и се върнали с въжета, заплашвайки християните, че ще ги вържат. Като ги видели, че се спускат към тях, християните, готови за борба, тъй като адмиралът им бе заповядал винаги да бъдат в бойна готовност, нападнали първи. Един индианец улучили с меч в бедрото, а друг ранили със стрела в гърдите. Като видели, че няма да се справят, макар че християните били само седмина срещу повече от петдесет, индианците се втурнали да бягат и хвърлили лъковете и стрелите, където им попадне. Никой не останал на бойното поле. Адмиралът добавя, че християните щели да убият повече индианци, ако не им бил попречил водачът. Върнали се с лодката при каравелата.

Научил за станалото, адмиралът казва, че, от една страна, съжалява за това, но, от друга страна, е доволен, защото искал индианците да имат страх от християните. Сигурно това са враждебно настроени хора (той смята, че са били именно карибите-човекоядци) и в случай че тук дойде лодката с онези тридесет и девет души от града и крепостта Навидад, индианците трябва да се боят от тях и да не смеят да им вредят. А ако не са кариби, положително са техни съседи и имат същите обичаи, защото тяхната дързост по нищо не напомня боязливостта и наивността на другите, които нямат оръжие. Всичко това казва самият адмирал; добавя, че му се искало да хване неколцина от тези индианци. Забелязал, че те запалили множество предупредителни огньове според обичая на остров Еспаньола.

 

 

Понеделник, 14 януари

Тази нощ той искаше да прати хора да търсят индианското селище, за да хванат няколко пленника, тъй като смяташе, че това са кариби; но за това му попречиха силният вятър, който духаше от изток и североизток, и високите вълни.

Сутринта на крайбрежието видяха тълпа индианци. Адмиралът прати към тях лодка с добре въоръжени хора. Всички индианци се приближиха до кърмата на лодката, а между тях беше онзи, който бе идвал на каравелата и бе получил дарове от адмирала. Както изглежда, с него беше дошъл някакъв крал, който му даде няколко бисера да ги подари на чуждоземците от лодката в знак на мир и безопасност. След това самият крал седна в лодката с трима души от свитата си и заедно с другите доплава до каравелата. Адмиралът ги нагости със сухари и мед, подари на краля червена шапка и стъклени мъниста, а също и парче червено сукно, каквото раздаде и на хората от неговата свита. Кралят обеща да му донесе на другия ден златна маска, като твърдеше, че в околността, а също в Кариб и на Матинино има много злато. Адмиралът ги изпрати на сушата много доволен.

Той добавя, че и двете каравели пропускали вода през кила. Оплаква се от калафатчиите, които толкова лошо уплътнили корабите и избягали, щом забелязали, че адмиралът е видял тяхната небрежност и има намерение да ги накара да преправят всичко.

Но въпреки че каравелите протекоха, той се осланяше на безкрайното божие милосърдие, което ги доведе дотук и ще им помогне благополучно да се върнат. Единствен всевишният бог знае колко трудности трябваше да преодолее, за да може да тръгне от Кастилия, където никой не беше благосклонен към него, освен бога (който познава сърцето му), а след бога — техни височества; всички останали се бяха сговорили против него без каквато и да било причина. Накрая добавя: „Ето причината, поради която доходът на кралската хазна на Ваши височества не е с 10 милиона мараведи по-голям още от деня, когато постъпих на служба при Ваши височества, а тъкмо на 20-ти януари стават седем години оттогава, без да се брои увеличението на тези доходи от това време насам и за в бъдеще, ала божието всемогъщество за всичко ще намери лек.“ Това са негови собствени думи.

 

 

Вторник, 15 януари

Адмиралът казва, че би искал вече да отплава, защото няма причина да остава по-дълго след събитията, които станаха (вероятно това е алюзия за сблъскването с индианците). Добавя също, че тъкмо сега научил, че всички златни запаси се намират именно в околностите на град Навидад, който е собственост на техни височества.

На островите Кариб и Матинино има много мед, но ще бъде трудно да се вземе тя от остров Кариб, понеже, както изглежда, неговите жители се хранят с човешко месо. Този остров се вижда от мястото, където се намира той сега, и възнамерява да отиде там, защото островът лежи на пътя му. Би искал да посети и остров Матинино, който, изглежда, се обитава само от жени без мъже. Има намерение да разгледа и двата острова и да вземе няколко местни жители.

Адмиралът прати лодка на брега; но кралят не се яви, защото, изглежда, селището му беше много далеч. Въпреки това той изпрати, както бе обещал, своята златна корона. Много други индианци, всички с лъкове и стрели, идваха и носеха памук, хляб и „ахес“. Когато размениха всичко, четирима младежи се качиха на каравелата и адмиралът остана с впечатление, че те отлично познават всички острови, намиращи се на изток, тъкмо по неговия път, затова реши да ги вземе със себе си до Кастилия.

Адмиралът казва, че в тези краища не познават нито желязото, нито другите метали, доколкото могъл да се ориентира за това кратко време в непозната страна. Трудностите са големи, особено поради това, че адмиралът не знае езика и само се досеща за смисъла, а местните жители не разбират веднага какво ги питат.

Лъковете на тези хора са толкова големи, както във Франция или Англия. Стрелите приличат на копията на другите туземци, които срещаха по-рано. Дялкат ги от млади и прави тръстикови стъбла и са дълги от един и половина до два лакътя. На върха забиват дървени остриета с дължина една педя и половина. Някои слагат на острието рибя кост, а други го натриват с треви. Но те не стрелят с лъковете, както по други места, и техните стрели сигурно не причиняват големи вреди.

По тези места има много памук с тънко и дълго влакно, а също и много мастикова смола. На адмирала се струваше, че лъковете им са от липово дърво и че в околността има много злато и мед. Тук се отглежда много „ахес“, което замества пипера, но е много по-остро на вкус; никога не липсва в никое ястие. Те го смятат за много полезно за здравето. Само на остров Еспаньола може да се товарят от него по 50 каравели годишно.

Забелязва също, че в залива има много водорасли, подобни на тези, които срещаше в открито море през време на цялото пътуване, и от това прави заключение, че на изток трябва да има други острови по права линия от този, който откри най-напред; убеден е, че тези водорасли растат близо до сушата на не особено дълбоки места. Ако наистина е така, смята, че тази Индия се намира близо до Канарските острови, и предполага, че разстоянието, което я дели, не може да бъде повече от 4 хиляди левги.

 

 

Сряда, 16 януари

От залива, който нарече Голфо де лас Флехас, потегли в три часа сутринта, отначало с вятър откъм сушата, а след това със западен. Взе курс на североизток, за да отиде — както казва — до остров Кариб, чието население всява такъв ужас сред жителите на тези острови, защото казват, че карибите кръстосвали морето е безброй члунове и изяждали хората, които успеели да хванат. Пътят му посочи един от индианците, които взе от Голфо де лас Флехас.

Според неговите пресмятания беше изминал вече 64 мили, когато индианците му обърнаха внимание, че островът е разположен на югоизток. За да вземе тази посока, свали платната. След като изминаха 2 левги, излезе вятър, който беше много сгоден за връщане към Испания. Адмиралът бе забелязал, че хората му се оклюмаха, когато видяха, че се отклонява от правия път към родината и че двете каравели протекоха. Единствено в бога беше цялата му надежда. Затова трябваше да се откаже от посещението на този остров и пое на северозапад, към Испания. До залез-слънце в тази посока измина 48 мили, т.е. 12 левги.

Индианците му казваха, че като плава в тази посока, ще попадне на остров Матинино, който според техните твърдения се обитавал единствено от жени, без мъже. Адмиралът би се радвал да отиде там, за да може да заведе при католическите крале пет или шест от тези жени, но не беше много сигурен дали индианците наистина знаят пътя. От друга страна, той не можеше повече да протака, защото каравелите все по-застрашително се пълнеха с вода.

Но подчертава, че е сигурен, че тези жени действително съществуват; през определени периоди ги посещават мъжете от остров Кариб, отдалечен на 10 или 12 левги. Ако родят момче, пращат го на мъжкия остров, а ако е момиче, оставят го на своя. Адмиралът твърди, че тези острови трябва да не са на повече от 15–20 левги от мястото, откъдето потеглил; смята, че те трябва да са останали на югоизток от него, но индианците не съумели точно да определят местоположението им.

След като изгуби от погледа си нос Сан Терамо на остров Еспаньола, намиращ се на 16 левги в западна посока, той измина още 12 левги на североизток. Времето беше чудесно.

 

 

Четвъртък, 17 януари

Вчера към залез-слънце вятърът постепенно утихна. За време, равняващо се на около 14 половинчасови клепсидри, чак до първата вахта адмиралът измина общо 28 мили, като правеше по 4 мили в час.

После вятърът се усили; през цялата тази вахта, т.е. за 10 клепсидри и за следващите 6 клепсидри чак до изгрев-слънце плаваше с бързина 8 мили в час; после, до залез-слънце, измина още 44 мили, или 11 левги, в източна посока. Тъкмо тогава на каравелата кацна един албатрос, а след него друг и в морето видяха много водорасли.

 

 

Петък, 18 януари

Тази нощ, чак до изгрев-слънце, при слаб вятър измина 40 мили, или 10 левги, на югоизток, а след това 30 мили, или 7 левги, по̀ на изток. После през целия ден плава при слаб североизточен вятър, отклоняващ се повече или по-малко на изток. Като вземаше курс ту на север, ту на североизток и като пресметна и едното, и другото, беше убеден, че е изминал около 60 мили.

Повече не видяха водорасли, но през вчерашния и днешния ден морето гъмжеше от тунци. Адмиралът смяташе, че сигурно от тук се стичат те в княжеските мрежи в Конил и в Кадикс. Птица на име фрегат кръжеше около каравелата и отлетя на югоизток; от това адмиралът заключи, че наблизо трябва да има острови. Нали казва, че източно от остров Еспаньола се намирали островите Кариб и Матинино и много други.

 

 

Събота, 19 януари

Тази нощ измина 56 мили на североизток и 64 на север. След изгрев-слънце се движеше на североизток със силен източен вятър, който преминаваше в южен и пак се обръщаше на източен, а след това обърна един румб на север. По този начин измина около 84 мили. Морето беше препълнено с тунци, а забелязаха и албатроси, фаетони и фрегати.

 

 

Неделя, 20 януари

През нощта вятърът се успокои, но от време на време връхлиташе рязък и поривист. Измина всичко 20 мили на североизток. След изгрев-слънце преплава 11 мили на югоизток, а след това 36 мили на североизток, т.е. 9 левги. Видя безброй малки тунци. Разказва, че въздухът бил мек и приятен както през април или май в Севиля. А морето — да благодарим на бога — през цялото време било съвсем спокойно. Видели фрегати, чайки и много други птици.

 

 

Понеделник, 21 януари

Вчера след залез-слънце той пътува на североизток с източен и североизточен вятър. Чак до полунощ се движеше със скорост 8 мили в час, което общо прави 56 мили, а след това обърна носа на север и продължи със скорост 8 мили в час; от това следва, че за цялата нощ трябва да е изминал 104 мили, или 26 левги, на североизток.

След залез-слънце плаваше на североизток пак с източен вятър, преминаващ понякога в североизточен. За 11 часа през деня измина 88 мили, или 21 левги, като се махне едната загубена левга, и се приближи до каравелата „Пинта“, за да се споразумеят.

Той забеляза, че времето доста захладня; очакваше да става все по-студено, колкото отива по̀ на север. Същевременно нощите ставаха по-дълги, защото отиваха към по-тясната част на земното кълбо. Видяха много фаетони, чайки и други птици; но рибата беше по-малко, което според него се обяснява с охладяването на водата. Видяха много водорасли.

 

 

Вторник, 22 януари

Вчера след залез-слънце плаваше на североизток с източен вятър, който понякога се отклоняваше малко на североизток. В продължение на 8 клепсидри изминаваше по 8 мили в час, от които 3 преди началото на вахтата и 5 през време на нея, или трябваше да е изминал 72 мили, сиреч 18 левги. След това измина 18 мили в североизточна посока за време, равняващо се на 6 клепсидри; а за 4 клепсидри през втората вахта продължи на североизток с 6 мили в час, така че измина 3 левги в тази посока. След това чак до изгрев-слънце в продължение на 11 клепсидри плаваше по̀ на изток, изминавайки по 6 мили в час, или общо 7 левги. После пое на североизток и до единадесет часа преодоля 32 мили. Накрая вятърът стихна и този ден повече не мръдна. В морето плаваха индианци, видяха фаетони и много водорасли.

 

 

Сряда, 23 януари

Последната нощ ветровете често се меняха. Като се има предвид всичко това, както и предпазните мерки, които добрите мореплаватели са свикнали да вземат, адмиралът смята, че през нощта е изминал 84 мили, т.е. 21 левги, в североизточна посока.

Той често губеше време, докато чакаше каравелата „Пинта“, лавираща с усилие, тъй като не можеше да си служи с фокмачтата, която беше в лошо състояние. Затова казва, че ако нейният капитан (Мартин Алонсо) си беше направил труда да потърси добра мачта в Индия — където на всяка крачка имаше толкова хубави дървета, — вместо да побърза да се отдели от него с надеждата, че ще натъпче кораба си със злато, сега нямаше да имат никакви главоболия.

Появиха се много фаетони и огромни маси зеленина. През последните дни небето беше съвсем навъсено, но нямаше дъждове и морето, слава богу, си оставаше спокойно като река.

През по-голямата част от деня, още от разсъмване, плаваше на североизток и измина около 30 мили, или 7 и половина левги; през останалата част от деня плаваше по на изток и напредна с още 30 мили, или 7 и половина левги.

 

 

Четвъртък, 24 януари

Поради непостоянния вятър през цялата нощ измина около 44 мили на североизток, или 11 левги. След като изгря слънцето, измина 14 левги в същата посока.

 

 

Петък, 25 януари

Тази нощ дълго време се движиха на изток и североизток; изминаха 9 и половина левги за време, равняващо се на 13 клепсидри. След това изминаха още 6 мили на север и североизток. След изгрев-слънце и през целия ден вятърът ставаше все по-слаб, така че се придвижиха само 28 мили, или 7 левги, на изток и североизток.

Моряците хванаха тунец и огромна акула. Той добавя, че това било добре дошло, защото вече нямали друга храна, освен хляб, вино и индиански „ахес“.

 

 

Събота, 26 януари

През изтеклата нощ изминаха 56 мили, или 14 левги, в югоизточна посока. От зори до 11 часа сутринта плаваха ту на изток, ту на югоизток и изминаха 40 мили. После завиха и лавираха, за да уловят вятъра, и до настъпването на нощта изминаха едва 24 мили на север, което прави 6 левги.

 

 

Неделя, 27 януари

Вчера след залез-слънце адмиралът се движеше на североизток и на север, след това отново на североизток, изминавайки по 5 мили в час, или за 13 часа 65 мили, равни на 16 и половина левги. От изгрев-слънце до пладне преодоля 24 мили, или 6 левги, на североизток, а после чак до мръкване измина 3 левги на изток и североизток.

 

 

Понеделник, 28 януари

През цялата нощ напредваше на изток до север и отново на изток и измина около 36 мили, или 9 левги. От изгрев до залез-слънце преплава приблизително 20 мили, т.е. 5 левги, на изток, север и пак на изток.

Въздухът му се струваше мек и топъл, видя фаетони, малки чайки и много зеленина.

 

 

Вторник, 29 януари

Продължи да се движи на изток-север-изток с южен и югоизточен вятър и през нощта измина 39 мили, или 9 и половина левги. През деня се придвижи с около 8 левги.

Въздухът беше много мек, какъвто е в Кастилия през месец април; а морето беше спокойно. До кораба се приближаваха риби, наричани доради.

 

 

Сряда, 30 януари

През цялата нощ преплава 7 левги на изток-север-изток. През деня — 13 и половина левги на югоизток. Видяха фаетони, грамади от зелени растения и много тунци.

 

 

Четвъртък, 31 януари

През нощта измина 30 мили на североизток, а след това 35 мили пак в същата посока, което общо прави 16 левги. От сутринта до вечерта напредна с 13 и половина левги в посока изток-североизток. Видяха фаетони и малки чайки.

 

 

Петък, 1 февруари

През нощта измина 16 и половина левги на североизток. През деня продължи в същата посока и напредна с 29 левги и четвърт. Морето, слава богу, беше много спокойно.

 

 

Събота, 2 февруари

Измина през нощта 40 мили на изток и североизток. През деня продължаваше да духа същият вятър в кърмата и той напредваше със 7 мили в час, така че за 11 часа направи 77 мили, или 19 левги и четвърт.

Морето, слава богу, беше много спокойно, а въздухът — мек. Морето беше така застлано с водорасли, че ако не ги познаваха добре, можеха да се опасяват от някаква плитчина. Видяха малки чайки.

 

 

Неделя, 3 февруари

Тази нощ вятърът духаше в кърмата, морето беше много спокойно, слава богу! Така че напреднаха с 29 левги.

Полярната звезда се виждаше толкова високо, колкото при нос Сао Висенте. Но понеже корабът се клатеше, той не можа да измери височината ѝ нито с астролаба, нито с квадранта. През деня продължи на североизток, като изминаваше по 10 мили на час, и по този начин за 11 часа преплава 27 левги.

 

 

Понеделник, 4 февруари

През нощта се движеше на изток ту с 12 мили в час, ту само с 10, така че измина 130 мили, което прави 32 левги и половина.

Времето беше облачно, валеше дъжд и беше студено, от което той прави извода, че са още далеч от Азорските острови. В зори смени курса и обърна носа на изток. През деня измина 77 мили, или 19 левги и четвърт.

 

 

Вторник, 5 февруари

Тази нощ плаваше на изток и измина само 54 мили, или 13 левги и половина. През деня се движеше със скорост 10 мили в час, така че за 11 часа напредна със 110 мили, което прави 27 левги и половина.

Видяха малки чайки и някакви пръчки, които се носеха по водата, а това показваше, че земята не е далеч.

 

 

Сряда, 6 февруари

Тази нощ плаваше на изток приблизително с 11 мили в час. За 13 часа през нощта преплава 143 мили, т.е. 34 левги и четвърт. Видяха много малки чайки, както и други птици. През деня се движеха с 14 мили в час, така че общо преплаваха 154 мили, или 38 левги и половина; ето защо той смята, че за цялото денонощие са изминали 74 левги.

Висенте Яниес уверява, че този ден трябва да са се намирали южно от остров Флорес и западно от Мадейра. Ролдан твърди, че на североизток бил остров Фаял или остров Сао Жоржи, а на изток — остров Порто Санто.

Появиха се много водорасли.

 

 

Четвъртък, 7 февруари

През нощта плаваха на изток с бързина 10 мили в час, така че за 13 часа изминаха 130 мили, или 32 левги и половина. През деня се придвижваха с 8 мили в час, или с 88 мили, т.е. 22 левги за 11 часа.

Тази сутрин адмиралът изчисли, че се намира на юг от остров Флорес. Боцманът Педро Алонсо твърдеше, че като плават на север, трябва да минат между островите Терсеира и Санта Мария, а ако се насочат на изток, ще оставят на около 12 левги на север остров Мадейра.

Моряците видяха зелени растения, които се различаваха от предишните и приличаха на тези, които се срещат в изобилие на Азорските острови. По-късно отново се появи предишната зеленина.

 

 

Петък, 8 февруари

През нощта доста дълго плаваха на изток със скорост 3 мили в час; после завиха на югоизток. През цялата нощ изминаха всичко 12 левги, а от изгрев-слънце до пладне напреднаха с 27 мили и с още толкова до залез-слънце, или общо с 13 левги на югоизток.

 

 

Събота, 9 февруари

От вечерта измина 3 левги на югоизток, а след това продължи по на юг; до десет часа сутринта напредна с 5 левги на североизток, а после чак до залез-слънце — с 9 левги на изток.

 

 

Неделя, 10 февруари

През цялата нощ, още от залез-слънце, плаваше на изток и се придвижи със 130 мили, или 32 левги и половина; от зори до здрач плаваше със скорост 9 мили в час, така че за 11 часа измина 99 мили, което се равнява на 24 левги и три четвърти. На каравелата на адмирала се намираха Висенте Яниес и двамата боцмани Санчо Руис и Педро Алонсо Ниньо, а също и Ролдан и всички те означаваха местоположението на своите карти. Мнението им беше, че все още са доста на запад от Азорските острови; и никой от тях не смяташе, че като плават на север, ще попаднат на остров Санта Мария, който е последният от Азорските на път за Испания. Всички бяха убедени, че този остров е останал на 5 левги зад тях и че се намират по-скоро в околностите на остров Мадейра или Порто Санто. Изчисленията на адмирала се различаваха от техните. Според него бяха се отклонили от курса и се намираха значително по-назад, отколкото си въобразяваха, защото последната нощ той прецени, че остров Флорес остава на север. В източна посока смяташе, че са на височината на Нафе[52] в Африка, а остров Мадейра остава отзад на (…)[53] левги на север. Така че според техните сметки се намираха на 150 левги по-близо до Кастилия, отколкото мислеше адмиралът. Той добавя, че ако с божия помощ видят земя, лесно ще разберат кой е допуснал грешка в изчисленията. Казва също, че по пътя на запад чак на 253 левги от остров Иеро забелязали за пръв път зелените водорасли.

 

 

Понеделник, 11 февруари

Тази нощ плаваха със скорост 12 мили в час, все в същата посока и той пресметна, че през нощта са изминали общо 39 левги. През деня изминаха всичко на всичко 16 левги и половина. Появиха се много птици, което го караше да мисли, че земята не е далеч.

 

 

Вторник, 12 февруари

Плавайки на изток с бързина 6 мили в час, до зори измина 73 мили, или 18 левги и четвърт.

През деня морето започна да се надига и се развихри страшна буря. Адмиралът казва, че ако каравелата не била толкова издръжлива и така добре построена, щяло да ги заплашва катастрофа. Този ден с големи усилия, преодолявайки опасностите, изминаха 11 или 12 левги.

 

 

Сряда, 13 февруари

От залез-слънце до разсъмване неуморно трябваше да се борят с вихъра, с неспокойното море и с бурята. На север и североизток три пъти блеснаха светкавици, което според него предвещаваше силна буря и тя трябваше да връхлети оттам или от противоположната страна. През голяма част от нощта плаваха със свити платна. След това ги отвориха малко и по този начин изминаха 52 мили, което прави 13 левги. През деня вятърът поутихна, но веднага след това се развилия отново. Морето ставаше страховито, вълните се кръстосваха и ги блъскаха неспирно, без да ги оставят поне за миг да си отдъхнат. Изминаха около 55 мили, което прави 13 и половина левги.

 

 

Четвъртък, 14 февруари

През нощта вятърът ставаше все по-поривист, а вълните бяха ужасяващи, сблъскваха се и се кръстосваха една с друга, разбиваха се о кораба и не му позволяваха да се помръдне от мястото си; корабът не можеше да избегне техните пристъпи и да се изтръгне от врящия водовъртеж. Адмиралът отпусна голямото платно много ниско, за да направи опит да изведе кораба от центъра на бурята. Така плава три часа и напредна с близо 20 мили.

Вихърът се засилваше непрекъснато и морето се надигаше все повече. Макар и да преценяваше, че опасността е голяма, той се остави да го носи вятърът, защото не виждаше друга възможност за спасение. Каравелата „Пинта“, управлявана от Мартин Алонсо, направи същото; но тя изведнъж изчезна от погледа му, макар че адмиралът през цялата нощ не преставаше да дава сигнали, а тя да отговаря, докато не ѝ попречи напорът на бурята, а може би и защото се беше отдалечила прекалено много от пътя на адмирала. Той измина през нощта 54 мили, или 13 и половина левги, в североизточна посока. На разсъмване вятърът се усили още повече и ударите на вълните ставаха още по-страхотни. Напредваше единствено с помощта на гафела, отпуснат много ниско, за да не го погълнат вълните, които непрекъснато го заливаха, и за да излезе от кълбящия се водовъртеж. Отначало се насочи на изток-юг-изток, а след това по на север; така плава 6 часа и измина 7 и половина левги.

Адмиралът нареди да теглят жребий кой да отиде на поклонение в храма на Гуаделупската богородица с петфунтова восъчна свещ; всички се кълняха, че този, когото избере съдбата, трябва да отиде да ѝ се поклони. За тази цел заповяда да донесат толкова грахови зърна, колкото хора имаше на кораба. На едно от тях със собствения си нож начерта кръст и добре разбърка всички зърна в шапката. Сам адмиралът бръкна пръв в шапката и извади зърното с кръстния знак. По този начин съдбата избра него и от тази минута той се смяташе за пилигрим, задължен да изпълни обета, даден пред всички. След това теглиха жребий, за да разберат кой трябва да отиде на поклонение при божията майка в Лорето, намиращо се в Анконската марка, която влизаше в състава на папската държава (това е дом, в който божията майка е вършила и досега върши големи чудеса); жребият се падна на моряк от Пуерто де Санта Мария на име Педро де Виля. Адмиралът му обеща да покрие разноските по пътуването.

Решиха най-сетне да пратят трети поклонник на всенощно бдение в църквата „Санта Клара“ в Могер и да отслужат там тържествена литургия. Отново изсипаха граха в шапката, а сред другите зрънца и зърното, белязано с кръстния знак, и отново съдбата избра адмирала. Накрая адмиралът и всички останали дадоха обет, че щом стигнат до някаква земя, по ризи ще отидат в процесия до църквата, издигната в чест на божията майка, за да се помолят в нея.

Освен тези общи обети всеки от своя страна даваше личен обет, защото никой не се надяваше да се спаси; преследвани от страхотната буря, те се смятаха за безвъзвратно загубени. Опасността беше още по-голяма поради това, че корабът се лиши от баласта. По-голямата част от товара изчезна, защото храната беше изядена, а водата и виното изпити. Адмиралът не взе своевременно необходимите предпазни мерки, понеже бързаше да се възползва от хубавото време, което настана през дните на обиколката между островите и имаше намерение да се снабди с потребния баласт на остров Де лас Мугерес[54], където първоначално възнамеряваше да отиде. Той се зае да предотврати злото, доколкото бе възможно, като напълни с морска вода бъчвите, в които преди това имаше вода и вино, и благодарение на това избягнаха най-лошото.

Тук адмиралът изрежда съображенията, които го изпълвали със страх да не би бог да допусне неговата гибел, както и съображенията, които му вдъхвали вяра, че бог ще ги изведе до спасителния бряг, за да не се затрият важните новини, които носи на техни кралски височества. Струвало му се, че горещото желание да им занесе тези важни вести и да ги убеди, че не се е лъгал за всичко това, което е говорил и което е обещавал да открие, го изпълва същевременно със страшното опасение, че не ще има толкова голямо щастие, защото и една мравка може да му попречи и да направи това невъзможно. Приписва всички тези съмнения на недостатъчната си вяра и доверие в божието провидение. От друга страна, духът му се крепеше от мисълта за божията милост, която му позволи да постигне такава победа и да открие всичко това, и също така не забравяше по какъв начин бог изпълни неговото желание, като първо в Кастилия го подложи на толкова мъки и изпитания.

И както беше свикнал да прави, цялата си надежда и вяра отправи към бога, а понеже бог го слушаше и бе чул всичките му молби, и сега трябваше да храни надежда, че той ще го спаси и ще изведе до щастлив завършек неговото начинание. Сегашното беше значително по-лесно за бога, който го спаси по пътя на запад, когато имаше повече причини да се опасява поради свадата с моряците и спътниците си; тогава те единодушно решиха да се върнат назад, да не му се подчиняват и да се разбунтуват срещу неговата власт, ала всевишният му даде сили и смелост и подкрепи него, който беше сам срещу всички. Към това трябва да се прибавят и другите чудеса, в които за него и чрез него бог проявяваше могъществото си през цялото това пътуване; без да се броят онези, за които техни височества знаят вече от своите придворни. „Така че — казва той — не би трябвало да се боя от тази буря, но моята слабост и тревога не оставяха на мира душата ми.“

По-нататък казва, че голяма грижа за него било и това, че трябвало да остави двамата си синове в Кордова, където те се учели. Лишени от баща и майка, на чужда земя, те щели да останат кръгли сираци; а техни кралски височества нямало да знаят за голямата услуга, която техният баща е направил на кралството по време на тази експедиция, нито за многообещаващите вести, които им носел и които биха ги склонили да вземат момчетата под своя закрила.

По тези причини и за да бъдат уведомени техни височества за сполуката, която бог му даде във всичко, което търсеше в Индия, за да знаят, че по тези места никога няма бури (което лесно може да се познае по растенията и дърветата, които растат там и слизат едва ли не в самото море), най-сетне в случай че самият той загине по време на буря католическите крале въпреки това да получат известие за неговата експедиция, той взе пергамент и написа всичко, което можеше да каже за своите открития, молейки лицето, което го намери, да го връчи на краля и кралицата. Загъна пергамента в мушама, завърза го здраво и поръча да му донесат голямо дървено буре. Сложи пергамента в него така, че никой да не знае какво съдържа, и всички мислеха, че се касае за някакъв религиозен обред, а като направи това, заповяда да хвърлят бурето в морето.

След това сред бурята, вихъра и грозните талази вятърът най-сетне се обърна на запад. И той пет часа плава с вятъра през разбуненото море с вдигнат фок. Напредна около 2 и половина левги на североизток. Сви платното на гротмачтата, тъй като се опасяваше да не го откъсне някоя голяма вълна.

 

 

Петък, 15 февруари

Вчера, когато превали пладне, небето на запад започна да се прояснява. Изглежда оттам щеше да излезе вятър. Адмиралът нареди да сложат топсела. Морето беше още много бурно, макар че постепенно се успокояваше; плаваше на североизток със скорост 4 мили в час и за 13 часа през нощта измина 13 левги. На разсъмване забелязаха земя, която от носа на кораба се виждаше в североизточна посока. Някои твърдяха, че това е остров Мадейра, а други, че е скалата Синтра край Лисабон в Португалия. Изневиделица върху кораба връхлетя насрещен източен вятър, а морето на запад ставаше все по-бурно. От каравелата до сушата можеше да има приблизително 5 левги.

Адмиралът изчисляваше, че се намира на височината на Азорските острови и предполагаше, че видимата в далечината суша е един от тези острови. Но лоцманите и моряците смятаха, че вече се намират във водите на Кастилия.

 

 

Събота, 16 февруари

Цялата нощ лавираха покрай бреговете, за да се задържат близо до сушата; вече ясно се виждаше, че тази земя е само остров. До изгрев-слънце плаваха ту на североизток, ту по̀ на север и след това се насочиха на юг, за да се приближат до острова, който поради тъмнината още не се виждаше, но от кърмата съзряха друг остров на разстояние около 8 левги.

Тласкан от стремителния вятър и бурните вълни, от сутринта до вечерта той само лавираше, за да се доближи до острова. В часа за молитвата „Salve Regina“, т.е. по здрач, неколцина моряци забелязаха откъм наветрената страна светлина, която сякаш идваше от острова, забелязан предния ден. Цялата нощ прекара в лавиране и доближаване, доколкото бе възможно, за да види някакъв остров, когато изгрее слънцето. През нощта адмиралът си почина малко, защото от сряда изобщо не беше спал, не можеше да затвори очи и страдаше от силни болки в краката поради дългото стоене на студа, под проливния дъжд, а също и поради недостатъчната храна. На разсъмване потегли на юг и югоизток и през нощта стигна до един остров, но не можа да го познае, защото беше облачно и много тъмно.

 

 

Понеделник, 18 февруари

Вчера след залез той обиколи острова, търсейки място да хвърли котва и да прати хора на разузнаване. Хвърли котвата до някакъв нос, но веднага я загуби. Тогава вдигна платната и през цялата нощ лавира.

Когато слънцето залезе, той отново се приближи до северния бряг на острова и хвърли котва, но само една и на място, което му се видя най-сгодно. Изпрати лодка на брега; моряците се свързали с жителите на острова и разбрали, че са на Санта Мария, т.е. на един от Азорските острови. Показали им пристанище, където можели да закарат каравелата. Жителите на острова казвали, че не помнят по-страшна буря от тази през последните две седмици. Чудели се много как са успели да оцелеят и с неудържима радост отправяли благодарствени думи към бога при вестта, че адмиралът е открил Индия.

Той е записал, че тази последна част от неговото плаване протича според предвижданията му и че не е допуснал грешка в изчисленията, за което благодари на бога; наистина той смяташе, че се намира на малко по-голямо разстояние, но въпреки това беше убеден, че е в околностите на Азорските острови и че пред него е един от тях.

Добавя, че давал неверни цифри, уж че са изминали по-голямо разстояние, за да обърка боцманите и моряците, които си правели собствени изчисления, и то за да знае само той пътя за Индия, както и беше всъщност, защото нито един от тях не би могъл точно да означи местоположението и никой не можеше да бъде сигурен, че знае пътя, който води към Индия.

 

 

Вторник, 19 февруари

След залез-слънце трима островитяни излязоха на брега и започнаха да правят знаци. Той прати лодка при тях и те донесоха на кораба кокошки и пресен хляб (бяха тъкмо последните дни на карнавала). Носеха и много дреболии, пратени в дар от капитана на острова, който се наричаше Жоам де Кастаниеда. Той беше наредил да предадат на адмирала, че го познава добре и че само нощта му пречи да го посети. Но ще се яви на сутринта и ще докара още припаси. Уведомява също, че ще доведе тримата моряци от каравелата, които останаха на острова и които той не отпратил веднага, тъй като за него било голямо удоволствие да чуе разказите им за пътуването.

Адмиралът прие пратениците най-любезно и нареди да им постелят за спане, защото вече беше късно, а градът беше далеч. А понеже миналия четвъртък по време на вилнеещата буря той и неговите хора дадоха обет, за който вече стана дума, и между другото, че ще отидат по ризи до първото селище, където има църква на името на пресветата Дева Мария, и т.н., той постанови половината от екипажа веднага да тръгне към малката постройка, показала се над водата, която приличаше на параклис. Самият той реши след завръщането им да отиде там с другата половината от екипажа. Струваше му се наистина, че мястото е спокойно и че може да се довери на думите на капитана, както и на това, че между Кастилия и Португалия цареше мир. Затова помоли трима от своите хора да отидат в града и да доведат свещеник, който да отслужи тържествена литургия.

Хората от екипажа, всички по ризи, тръгнаха да изпълнят обета. Докато те се молеха, цялото население на острова, едни пеш, други на коне, предвождани от капитана, ги нападнаха и плениха всички.

Адмиралът не предчувствуваше нищо и чакаше завръщането на лодката, за да тръгне с другата половина поклонници. Но като видя, че вече е единадесет часа преди обяд, а те не се връщат, заподозря, че ги е сполетяла беда или че лодката се е разбила, защото целият остров беше обграден с високи скали. Той не виждаше и параклисчето, скрито зад носа на сушата. Затова вдигна котва и заплава към линията, на която се намираше параклисът. Тогава видя голям брой конници, които в пълно въоръжение скочиха от седлата, седнаха в лодката и се насочиха към каравелата, за да уловят адмирала. Застанал в средата на лодката, капитанът прикани адмирала да гарантира сигурността му, което адмиралът направи, но същевременно поиска обяснение за бъркотията, както и за това, че не вижда никого от своите хора в лодката. Добави, че капитанът може свободно да се качи на каравелата и че е готов да направи всичко, каквото поискат от него. Намерението на адмирала беше да примами капитана с благи думи, а след това да го задържи, за да може да освободи своите хора. Не смяташе, че това ще бъде нарушение на дадената дума, макар че преди това му обеща безопасност; защото именно капитанът, който пръв му даде уверения за мир и сигурност, се отметна от думата си. Но капитанът, вероятно поради гузната си съвест, не му се довери и не искаше да се качи на кораба. Като видя, че той няма да се качи на каравелата, адмиралът го попита по каква причина е задържал неговите хора. Той каза, че тази постъпка няма да се хареса на краля на Португалия, че във владенията на кастилските крале се отнасят много добре към португалците и че в тях те могат свободно да влизат и да излизат, както в Лисабон; че кралете са му дали препоръчителни писма до всички князе и владетели на земята, които би му показал, ако капитанът пожелае да влезе, за да ги разгледа. Добави, че е кралски адмирал на Океанското море и вицекрал на Индия, принадлежаща на техни височества, което може да потвърди с кралските писма и заповеди, собственоръчно подписани и подпечатани от тях, и той отдалеч му показваше тези книжа; че кралете хранят сърдечно приятелско чувство и уважение към краля на Португалия и че е получил заповед от тях да се отнася по най-добър начин към португалските кораби, които срещне по пътя; че дори и да не пожелае да му върне хората, той пак ще отплава за Кастилия, защото му остава достатъчен брой моряци, за да стигне до Севиля, където ще издействува сурово наказание за капитана и неговите хора заради оскърбителното им поведение. Тогава капитанът и хората му отговориха, че на своя остров не признават кастилските крале, нито пък техните писма, че съвсем не се страхуват от тях, а напротив, добави той със застрашителен тон, ще му покажат какво представлява Португалия. Като чу това, адмиралът се угрижи много и за миг допусна, че може след неговото заминаване двете кралства да са скъсали отношенията помежду си. Но това не му попречи и той не се стърпя да не му отговори, както подобаваше за случая.

След това капитанът отново се изправи и отдалеч заповяда на адмирала да се отправи с каравелата към пристанището, като добави, че върши всичко това по заповед на краля, своя владетел. Адмиралът призова за свидетели всички, които се намираха на каравелата. После се обърна към капитана и неговите хора и се закле, че няма да слезе на сушата, нито пък ще напусне каравелата, докато не хване в плен поне стотина португалци, за да ги закара в Кастилия, и докато не опустоши целия остров. След това отплава, за да хвърли котва на предишното място, защото лошото време не му позволяваше да постъпи другояче.

 

 

Сряда, 20 февруари

Той нареди да подсигурят кораба и да напълнят бъчвите с морска вода, за да се увеличи теглото му, тъй като мястото не беше подходящо за закотвяне. Боеше се, че въжетата ще се скъсат, както и стана. Това го принуди да вдигне платна и да се упъти към остров Сао Мигел. Действително на Азорските острови нямаше нито един залив, в който би могъл да се скрие от бушуващата буря, и единственото спасение беше да излезе в открито море.

 

 

Четвъртък, 21 февруари

Вчера отплава от остров Санта Мария към Сао Мигел, за да провери дали няма да се намери някакъв залив, където би могъл да се приюти при това лошо време. Вятърът бе поривист, а морето бурно. През цялата нощ плава, без да може да забележи суша нито от едната, нито от другата страна поради непрогледния мрак, който се дължеше на вилнеещата стихия.

Адмиралът казва, че положението му било трудно, тъй като му останали само трима опитни моряци, а другите, които се намирали на палубата, никак не били вещи в мореплаването. Сред вихрената буря цяла нощ лавирал с непосилна мъка на място. Но бог бил милостив и вълните ги блъскали само от едната страна; лошо им било писано, ако се кръстосвали както миналия ден.

След като се развидели, понеже все още не виждаше остров Сао Мигел, реши да се върне към Санта Мария, за да се опита да намери своите хора, лодката, въжетата и котвата, които остави там.

Казва, че много го учудвало лошото време по тия места и край тия острови, след като в Индия през цялата зима може да се плава, без да се пуска котва, и времето постоянно е хубаво, така че никога, дори за един час, морето не го затруднило в плаването. Но откакто навлязъл във водите край тези острови, страдал от такава страховита буря, каквато го сполетяла по пътя на запад, преди да доплава до Канарските острови. След тези острови морето отново утихнало.

Той изразява убеждението, че теолозите и мъдреците са имали пълно право, когато са поставили земния рай в най-крайната точка на Изтока, защото в тези места климатът е много мек. „А пък земите, които открихме — добавя той, — се намират на самия край на Изтока.“

 

 

Петък, 22 февруари

Вчера хвърли котва в същия залив край остров Санта Мария. От върха на крайбрежната скала някакъв човек веднага започна да развява наметалото си, като им даваше знаци да се отдалечат. След това до тях се приближи лодка с петима моряци, двама писари и нотариус. Поискаха разрешително и щом адмиралът го даде, те се качиха на каравелата. Понеже вече беше нощ, те преспаха на палубата, а адмиралът ги прие от добре по-добре.

Сутринта поискаха да им покаже писмената заповед от кастилските крале, защото искаха да се уверят, че наистина е бил упълномощен от тях да предприеме това пътешествие. Адмиралът схвана, че целта им е да спазят формалностите, за да могат да кажат, че са имали право да извършат това, което вече сториха; и то само защото не успяха да хванат адмирала, както имаха намерение да направят, когато въоръжени дойдоха с лодката; не знаеха как да се измъкнат от тази заплетена история, а се страхуваха от думите и заканите на адмирала, който беше решен да удържи на обещанието си и бе убеден, че ще успее да постигне това.

Накрая, за да си върне хората, реши да им покаже акредитивните писма от католическите крале, адресирани до всички князе и владетели, а също и другите пълномощия. Даде им, каквото имаше, и те се върнаха на сушата доволни, след което незабавно освободиха задържаните и лодката. От тях адмиралът научи, че ако били успели да го заловят, нямало да им позволят да отплават, защото капитанът твърдял, че е получил такива заповеди от краля, своя господар.

 

 

Събота, 23 февруари

Вчера времето започна да се оправя. Затова той вдигна котва и тръгна да обиколи острова, за да намери някой удобен залив и да натовари дърва и камъни за баласт. Но чак до часа за вечерна молитва не можа да намери вход към пристана.

 

 

Неделя, 24 февруари

Привечер предния ден хвърли котва, за да натовари дърва и камъни. Тъй като морето беше развълнувано, лодката не можа да стигне до брега. Към края на първата вахта започна да духа вятър от запад и югозапад и той нареди да сложат платната; защото край тези острови е опасно да се чака на котва южен вятър; а когато вятърът е югозападен, неминуемо след малко се обръща на южен.

Понеже времето беше подходящо да тръгне към Кастилия, той се отказа от намерението да товари камъни и дърва и обърна носа на изток. Чак до залез-слънце в продължение на шест часа и половина плава със скорост 7 мили в час и измина общо 45 и половина мили. От изгрев до залез-слънце правеше по 6 мили в час, или за дванадесет часа — 76 мили. С 45-те мили през нощта правеха 111 мили и половина, или 28 левги.

 

 

Понеделник, 25 февруари

Вчера след залез-слънце продължи да се движи на изток с бързина 5 мили в час. За тринадесет часа през нощта измина 65 мили, или 16 левги и четвърт, и слава богу в спокойно море. Над каравелата се спусна голяма птица, която приличаше на орел.

 

 

Вторник, 26 февруари

Вчера след залез-слънце, благодарение на бога, плаваха на изток при тихо море. През по-голямата част от нощта изминаваха по 8 мили в час. Общо преодоляха 100 мили, или 25 левги.

 

 

Сряда, 27 февруари

През нощта и през деня насрещните ветрове и големите вълни го отклониха от курса. Озова се на 125 левги от нос Сао Висенте, на 80 от остров Мадейра и на 106 от остров Санта Мария. Много главоболия му създаде тази буря, която връхлетя зловещо тъкмо в момента, когато вече с единия крак си беше у дома.

 

 

Четвъртък, 28 февруари

И тази нощ плава с променливи южни и югоизточни ветрове, като напредваше ту на североизток, ту на изток. По този начин плава и през целия ден.

 

 

Петък, 1 март

Тази нощ измина 12 левги в североизточна посока. През деня преплава 23 левги в същата посока.

 

 

Събота, 2 март

През нощта напредна с 28 левги в същата посока и измина 20 левги през деня.

 

 

Неделя, 3 март

След залез-слънце адмиралът продължи пътя си на изток. Внезапно се разрази ураган и разкъса всичките му платна, заплашваше го голяма опасност, но с божия помощ всичко мина благополучно. Хвърлиха жребий да определят кой да отиде на поклонение в Санта Мария де ла Синта в Уелва и жребия изтегли адмиралът. И всички дадоха обет да прекарат първата събота след пристигането в пристанището на хляб и вода.

Преди да загубят платната, изминаха около 60 мили; след това плаваха само с мачтите и въжата сред поривистите вихри и напиращите от всички страни вълни. Появиха се признаци, че земята не е далеч; наистина, намираха се близо до Лисабон.

 

 

Понеделник, 4 март

Миналата нощ преживяха страшна буря и смятаха, че са безвъзвратно загубени сред бясната вихрушка, която сякаш щеше да вдигне каравелата във въздуха. Дъждът се лееше като река, а по облачното небе се кръстосваха безброй светкавици.

Но господ се смили над тях и те издържаха така чак до края на първата вахта. Тъкмо в този миг по волята божия пред тях се яви земя и няколко моряци я забелязаха. Но адмиралът не искаше да се приближава до брега, преди да види добре земята, за да разбере дали може да се намери някой удобен залив или място, където да се скрие. За тази цел вдигна топсела, единственото платно, което му беше останало, за да се придвижи малко, и макар и с голям риск, успя да се задържи на вълните. Така сред безкрайна тревога и страхове бог ги крепеше чак до сутринта.

Когато настана ден, адмиралът позна земята — беше скалата Синтра при устието на Тажу в Лисабон. Реши да влезе в него, тъй като не му оставаше нищо друго при страхотната буря, която вилнееше над град Кашкаеш, разположен при устието на реката.

Казва, че жителите на града прекарали цялата сутрин в молитви за тях. Когато влязъл в пристанището, отвсякъде се стекли хора да ги видят, защото всички смятали, че е невиждано чудо да се спасят в такава буря. По този начин в три часа влезе в Растело, по средата на лисабонската река. От тамошните моряци научи, че никога не е имало такава бурна зима и че 25 кораба вече загинали във Фландрия, а другите от четири месеца чакали и не можели да излязат в открито море.

Адмиралът веднага писа до краля на Португалия, който се намираше на 9 левги оттам, за да му обясни, че кралят и кралицата на Кастилия са му наредили да избягва пристанищата на негово кралско височество, но той го моли за разрешение да купи с пари всичко, което му е потребно. Освен това молеше краля да му позволи да влезе в Лисабон с каравелата, защото се опасяваше, че ако остане в рядко посещаваното пристанище, някои злосторници може да си помислят, че превозва значителни количества злато, и да му нанесат щети; смяташе също, че по този начин ще може да го убеди, че не идва от Гвинея, а от Индия.

 

 

Вторник, 5 март

Днес Бартоломеу Диас от Лисабон, собственик на големия кораб на португалския крал, най-силният и най-добре снабденият с артилерия и оръжие, който стоеше на котва в пристанището на Растело, се приближи до каравелата в своята въоръжена лодка и прикани адмирала да го придружи, за да даде обяснения за пристигането си пред ковчежниците на краля и капитана на кораба.

Адмиралът отговори, че служи на кастилските крале и че не приляга на сана му да дава такива обяснения пред подобни лица; той няма да напусне каравелата, нито кой да е кораб, ако не го принудят със сила. Тогава арматорът на кораба поиска от него да прати шкипера на каравелата. Адмиралът отговори, че няма да изпрати нито шкипера, нито когото и да било, ако не го принудят насила, защото е все едно дали ще отиде той лично или ще прати някого от своите; а адмиралите на Кастилия по-скоро ще умрат, но няма да предадат хората си в чужди ръце.

Тогава арматорът омекна и отвърна, че щом е решил така, може да постъпва, както намира за добре, а той го моли единствено да покаже писмата от кралете на Кастилия, ако разполага с такива. Адмиралът се съгласи да му ги покаже. Арматорът веднага се върна на кораба си и докладва на капитана, който се казваше Алваро Даман. Тогава той с пълна парадна униформа, под звуците на тръби и рогове, придружен от официална свита, потегли към каравелата. Адмиралът го посрещна много тържествено и след разговора обеща да изпълни всичко, което поиска от него.

 

 

Сряда, 6 март

Бързо се разнесе вестта, че адмиралът се връща от Индия; в резултат на това днес от град Лисабон пристигнаха много хора да го видят и да разгледат индианците. Всички се чудеха много и отправяха хвалебствия към бога, като казваха, че всемогъщият господ е сподобил кастилските крале с всичко това заради дълбоката им вяра и желанието им винаги да му служат.

 

 

Четвъртък, 7 март

Днес дойде голяма тълпа да разгледа каравелата. Сред нея имаше много благородници, а също и служители от кралската съкровищница. Всички благодаряха на бога за щастието и разширяването на християнския свят, постигнато с божия помощ от кастилските крале, като добавяха, че техни височества са заслужили това с неуморния си труд и усилия, за да се шири Христовата религия.

 

 

Петък, 8 март

Чрез дон Мартин де Нороня днес адмиралът получи писмо от краля на Португалия. Той го канеше да отиде при него, тъй като времето не бе благоприятно за по-продължително пътуване. Макар и неохотно, адмиралът изпълни тази молба, за да избегне подозренията. Нощта прекара в Саканбен.

Кралят нареди на своите ковчежници да отпуснат безплатно всичко необходимо за адмирала и за хората му, както и за каравелата, и изобщо да изпълняват всичките му желания.

 

 

Събота, 9 март

Днес потегли от Саканбен към местността, където пребиваваше кралят; това беше долината Параисо на 3 левги от Лисабон. Поради непрестанния дъжд не можа да пристигне преди мръкнало.

Кралят се беше разпоредил най-високопоставените придворни да го посрещнат с всички почести. Самият той го прие тържествено и достолепно, покани го да седне и се обърна към него с думи, пълни с доброжелателство, уверявайки го, че ще стори всичко според силите си, за да угоди на кастилските крале и да им направи услуга, и то в още по-голяма мяра, отколкото ако се касаеше за негова лична работа. Изразяваше голямата си радост по повод на добрите резултати от експедицията и на самото начинание. Но не пропусна да заяви, че според договора, сключен между него и кралете на Испания, тази придобивка принадлежи нему.

На това адмиралът отговори, че не са му известни договорите, за които говори той, и че знае само едно, а именно че кастилските крале му забранили да се доближава до рудниците и до което и да е друго място в Гвинея и че това било разгласено във всички пристанища на Андалузия, преди той да потегли с експедицията. Кралят му отговори учтиво, че според неговото убеждение по този въпрос няма да има нужда от посредници. Предостави му помещение и абат Крато, най-видната личност в двора, който отрупа адмирала с почести и се постави на негово разположение.

 

 

Неделя, 10 март

Днес след литургията кралят още веднъж го попита дали му е нужно нещо, обещавайки веднага да го достави. След това дълго разговаря с него за експедицията. Накара го през цялото време да седи и се отнасяше към него с най-дълбоко уважение.

 

 

Понеделник, 11 март

Адмиралът се сбогува с краля, който му повери няколко съобщения за католическите крале и все така проявяваше към него голяма благосклонност.

След закуската адмиралът отпътува. Кралят нареди на дон Мартин де Нороня да го изпрати, а всички благородници от двора, за да му засвидетелствуват почитта си, го придружиха доста далеч по пътя.

След това той се упъти към манастира „Свети Антоний“ близо до селцето Виляфранка, където пребиваваше кралицата. Той отиде да се поклони пред нея и да ѝ целуне ръцете, защото тя беше наредила да му предадат да не си заминава, без да я посети. На това присъствуваха князът и маркизът, които оказаха големи почести на адмирала. Привечер той тръгна на път, за да пренощува в Ляндра.

 

 

Вторник, 12 март

В момента, когато трябваше да потегли от Ляндра, за да се върне на каравелата, дойде дворцовият служител, грижещ се за кралските коне, и му предложи да го придружи, ако предпочита да се върне в Кастилия по суша; той беше готов да се нагърби с намирането на помещения и ездитни коне, както и с всичко останало. На тръгване той подари по едно муле на адмирала и на придружаващия го боцман. На същия боцман беше дал и двадесет тежки меча, за което адмиралът узна едва по-късно. Той си обяснява всичките любезности на тоя човек с надеждата му, че те ще стигнат до ушите на краля и кралицата. Пристигна на каравелата, когато вече се свечеряваше.

 

 

Сряда, 13 март

В осем часа сутринта, по време на засилващия се прилив, потегли за Севиля със северозападен вятър.

 

 

Четвъртък, 14 март

Вчера след залез-слънце продължи своя път в посока на юг. В зори се озова вече на линията на нос Сао Висенте в Португалия. След това се насочи на изток, към Салтес. През целия ден плава при слаб вятър чак до момента, когато достигна височината на Фурон.

 

 

Петък, 15 март

Вчера след залез-слънце продължи да плава при слаб вятър. На разсъмване се озова пред Салтес; на пладне, по време на прилива, заобиколи пясъчната ивица, за да влезе в пристанището, от което отплава на 5 септември предишната година.

Затова казва, че тук свършва своя отчет. Добавя, че възнамерява да отиде по море до Барцелона, където се намирали в момента кралят и кралицата, за да им докладва за експедицията, която успя да доведе до щастлив край благодарение на божията подкрепа и вдъхновение. Уверява, че добре знае и вярва силно и дълбоко, без капчица съмнение, че всичко добро е дело на божието всемогъщество, а добро е всичко, с изключение на греха; невъзможно е да се заемеш за каквото и да било и да го извършиш без божията воля.

„Зная това — казва адмиралът — благодарение на това пътуване, по време на което бог чрез чудеса разкри тези истини, както съм го и описал, благодарение на многобройните чудеса, извършени от него по време на тази експедиция; ала зная това и по самия себе си, тъй като дълго пребивавах в двора на Ваши височества, където срещнах съпротива и противоположни мнения от страна на толкова видни личности в двора и всички те бяха против мене, като смятаха замислите ми за бълнуване, а начинанието ми за химера. Що се отнася до мене, аз храня надежда в бога, че това, напротив, ще бъде най-велика слава, която християнството спечели по-лесно от всеки друг път.“

Това са последните думи на адмирал Христофор Колумб за първата му експедиция до Индия и за нейното откриване.

Христофор и Бартоломе Колумб
Португалия — фантастична гледка
Генуа — общ изглед
nebesna_os.png
Зодиакалните знаци и тяхното влияние върху човека

karta_na_sveta.png|Карта на света върху „пергамент“ (направен от животинска кожа) рисувана при откриването на нос Добра Надежда (1488 г.) и Антилските острови (1492 г.) обградена с легенди, заимствани от настолната книга на Христофор Колумб}

Прибори, с които са си служели астролозите и мореплавателите
Морско чудовище
Морска риба
Америка
Индианско село
Испанци изтезават индианци
Индианци, разкъсвани от кучета
Гравюра „Бесене на караиби“
Хващане на „морски лъв“
Обща карта на света
Представа за света
Слънцето и Луната
Ной с астролаб в ръка
Земният рай
Христофор Колумб (1456–1506 г.) — испанска живопис от XVI век
Бележки

[1] Водите на запад от Средиземно море. — Бел.пр.

[2] Салтес — дълга ивица суша, издадена срещу пристанището Палос.

[3] Колумб си е служел с италианска миля. 1 левга = 4 италиански мили = 5889 м.

[4] Мартин Алонсо Пинсон (1450–1493) от Палос — капитан на „Пинта“; взел участие в организирането на експедицията и набирането на участници. Противниците на Колумб му приписват заслугата за откриването на Америка.

[5] Грешка на преписвача. Остров Тенерифе е завладян чак през 1495–1496 г.

[6] 120 бъчви — около 170 тона. Водоизместимостта се е измервала с броя на бъчвите, натоварени на кораба.

[7] Това е първата известна констатация за съществуването на магнитно отклонение.

[8] Фаетон („рабо де хунко“) — тропическа морска птица. — Бел.пр

[9] Полярната звезда, по която са се ориентирали тогавашните мореплаватели. — Бел.пр.

[10] Вид риба. — Бел.пр.

[11] Птица, обитаваща океанските крайбрежия в тропическия пояс, с опашка, раздвоена във вид на буквата V. — Бел.пр.

[12] Звезди α и β от съзвездието Голямата мечка. — Бел.пр.

[13] Сипанго — Япония; реминисценция от Марко Поло.

[14] Колумб нарекъл острова Сан Салвадор. Той е един от Бахамските острови.

[15] Инициалите на крал Фернандо и кралица Изабела.

[16] Сеути — 1/6 от реала; бланка — 1/2 сребърна мараведа.

[17] Ароба — около 11,5 кг.

[18] Вероятно това е било тютюн, чиято употреба е била неизвестна на Колумб.

[19] Наметало, носено от испанките, което покрива главата и тялото до кръста. — Б.пр.

[20] Златна монета с тегло 4,6 г.

[21] Ермосо (исп.) — красив, прекрасен. — Бел.пр.

[22] Вероятно е грешка, защото алое е намерено едва на Ямайка.

[23] Убеден, че се намира край бреговете на Азия, Колумб отъждествява Колба (Куба) със Сипанго (Япония).

[24] По всяка вероятност става въпрос за Хаити.

[25] Кинсай — така нарича Марко Поло град Ханчжоу, резиденцията на Великия хан в Източен Китай. Индианците наричали Хаити „Кикея“, което напомняло на Колумб „Кинсай“.

[26] Лас Ислас де Арена (исп.) — Пясъчни острови. — Бел.пр.

[27] На Антилските острови не е имало рогат добитък. Това може да е било череп на ламантин, воден бозайник, обитаващ антилското крайбрежие от Флорида до Бразилия.

[28] Планина край Гранада.

[29] Катай — Китай според Марко Поло.

[30] Вероятно се касае за Хаити.

[31] Това е било тютюн.

[32] В Америка няма славеи.

[33] Празно място в манускрипта.

[34] 1 Карака — старинен кораб с вместимост до 300 т. — Бел.пр.

[35] Пропусж в манускрипта.

[36] По това време е било всеобщо разпространено убеждението, че слънчевите лъчи произвеждат злато и скъпоценни камъни.

[37] Имат се предвид караибите.

[38] От това става известно, че Колумб е нарекъл Куба Хуана.

[39] Празно място в манускрипта.

[40] Морска мярка за дължина, равняваща се на 185,2 м. Служи за измерване на сравнително неголеми разстояния. — Бел.пр.

[41] В средновековна Европа се смятало, че папагалите произхождат от Индия. Наличието на папагали затвърдявало убеждението на Колумб, че откритите земи спадат към Индия.

[42] Храм в планините край Сеговия, образуващи овален контур във формата на буквата О. — Бел.пр.

[43] Покрита носилка за пренасяне на пътници в някои източни страни. — Бел.р.

[44] Алто (исп.) — висок; бахо (исп.) — нисък. — Бел.пр.

[45] Длъжностно лице, съдебен пристав.

[46] Грешка: Гуарионекс е бил един от племенните вождове; останалите имена са названия на области в Хаити.

[47] Рабарбар — ревен, билка, използвана като очистително. Бел.пр.

[48] Вид чер пипер. Бел.пр.

[49] Кабо де Падре е Ихо (исп.) — Нос на Отца и Сина. Бел.пр.

[50] Пуерто Рико.

[51] Недоразумение: гуанин е вид злато.

[52] Казабланка

[53] Празно място в манускрипта.

[54] Мартиника.