Уилям Уортън
Гордост (10)

Девета част

На следващата сутрин още спя, когато усещам, че нещо грапаво се отърква в носа и бузата ми. Отварям очи и това, разбира се, е Канибал. Измъкнала се е по някакъв начин от сандъчето си през нощта, скочила е в леглото ми и се е настанила върху мен. Плъзвам ръка по гърба й, но този път тя не се опитва да хапе. Почесвам я зад ушите с две ръце. Кога ли е излязла от сандъчето си и дали не си е свършила работата на пода, питам се аз. Държа я с двете си ръце, бавно спускам крака от едната страна на леглото и внимателно стъпвам на линолеума. Оглеждам всичко, особено под креватите, но не откривам нищо подозрително. Нито пък подушвам нещо подозрително. Когато се доближава до лицето ми, усещам, че Канибал си има своя специфична миризма, но тя е съвсем друга. Козината й мирише на чекмедже в непроветрена стая, което никой не е отварял от дълго време.

Сигурен съм, че ме е събудила, за да я изведа навън. Тук не сме й донесли сандъче с пясък — нямаше място в колата. Бързо си обух банските гащета, една риза и пуловер, навлякох панталона и се приготвих да изляза бос. Взех си и моята кърпа, която беше простряна да се суши върху таблата в долния край на кревата. Навън слънцето вече изгрява, лъчите му пронизват стъклата и падат точно върху моята възглавница.

Мисля си да събудя мама и да й кажа, че излизам да поразходя Канибал, за да си свърши работата, но те с татко така сладко са се сгушили един в друг, че ми е жал да им развалям съня. Поглеждам към Лоръл да видя дали поне тя е будна, но и тя спи и смуче палеца си насън.

Какво пък толкова, нали снощи се разхождах сам по дъсчената алея, или почти сам — с Лоръл. Едва ли ще се сърдят много, ако изляза, без да им се обадя.

Отварям вратата и поглеждам назад да видя все пак някой няма ли да се събуди от изскърцването. Не, не помръдват. Канибал е в сандъчето и аз го държа с една ръка, а с другата бавно затварям вратата и пак поглеждам дали някой няма да се размърда, но всички спят дълбоко. Минавам на пръсти по балкона и надолу по стълбите. Прекосявам двора и излизам на улицата.

Красиво е. И тихо. Сигурно е ден за изхвърляне на боклука, защото пред всички къщи са наизвадени боклукчийски кофи и торби, освен ако тук събират боклука всеки ден. Досега не съм забелязал задни улички в Уайлдуд; може и да ги има, но по-встрани от крайбрежните квартали.

Тръгвам към морето и пътьом надничам в кофите за боклук. Няма кой знае какво, само вестници и мръсотии. Няма сгур, няма пепел. Решавам да заведа Канибал на плажа, защото там има толкова много пясък.

Пресичам големия булевард; никъде не се вижда пукната кола. По него има и релси за трамвай, но и трамваи не се виждат. Като наближавам морската алея, съзирам един прегърбен мъж с кепе на главата, рови из боклукчийските кофи, а в краката му лежи платнен чувал. Май че Депресията и тук е ударила здраво. Татко казва: „Хубавите дни се връщат и на Депресията й се вижда краят“, но на мен не ми изглежда да е съвсем така. В училище има още много деца, които получават помощ, и такива, на които бащите работят за УПА. Синът на мистър Локлин, който е едва на осемнайсет години, постъпи в трудови войски, което е все едно да влезеш в затвора.

Стигаме до плажа, но там няма никой. Празно и студено е. Отсреща слънцето току-що е надникнало над океана; изглежда като че ли е само две стъпки над водата, но всъщност това трябва да са стотици мили; толкова е далече. Канибал е все още в сандъчето. Няма да я пусна, преди да стигнем прибоя. Искам да видя дали пак ще вземе да се бори с вълните, искам да почувствам водата върху краката си.

Пускам Канибал на пясъка и я наблюдавам. Сега няма големи вълни и тя тръгва да се разхожда край водата, след това се качва на сухия пясък, после се завърта около пет пъти след опашката си, кляка на задните си лапи и си свършва работата. Браво, умница! Изкопавам дупка, подритвам акито вътре и го заривам с пясък.

Тръгвам заднешком по плажа и гледам отпечатъците, които оставям. Сянката ми е дълга като на гигант, поне пет пъти по-голяма от мен. В този миг Канибал зърва собствения си силует, изправя се на задни лапи и заема бойна поза. Това е една от онези сутрини, когато сенките изглеждат много важни; на фона на жълтия пясък цветът им синкавее. Всяка пясъчна могилка, израсла над хлътналите ми стъпки, също хвърля дълга сянка и плажната ивица заприличва на планинска верига.

Птици са разперили криле над водата — чайки, които летят една над друга, после рязко се спускат надолу, за да грабнат някоя риба, но все не успяват. Има и едни други дългокраки птици, които подтичват до самата вода.

Ситнят забързано по плажа, а като плисне вълната, мушват човки под водата и кълват ли, кълват, докато вълната се отдръпне и им вземе храната. Щом ги зърва, Канибал погва една от тях. Хуква да я преследва чак под водата, но когато птицата се потопява и вълната тръгва към брега, се оказва, че Канибал не е достатъчно бърза и колкото и да тича, вълната я догонва, разбива се право върху главата й, поваля я на земята и после я повлича навътре, към дълбокото. Аз се втурвам и я спасявам в последния момент. Козината й е съвсем прогизнала.

Избърсвам я с пешкира доколкото мога. Цялата е вир-вода. Непрекъснато тръска глава, сигурно й е влязло и в ушите. Седя на сухия пясък и я трия, а козината й е една такава мекичка и като се намокри, стои като залепена по телцето й. Чак сега виждам колко е слабичка; козината й я прави да изглежда поне два пъти по-голяма, отколкото е в действителност, и пак е мъничка.

Поизсушавам я, слагам я обратно в сандъчето и тръгваме да се връщаме. Много ми се ще пак да видя онзи лъв, но повече искам Канибал да го види, и то на спокойствие, може би втория път няма толкова да се уплаши.

Изкачваме стъпалата и излизаме на дъсчената алея, на същото онова място, където снощи заедно с Лоръл накарахме Канибал да отиде да се изпишка.

Алеята е съвсем пуста. Само някакъв мъж с пръчка, на чийто край има забит пирон, върви и събира хартийките по земята, а след това ги пъха в една торба, която носи преметната през рамо. Сигурно му плащат за това, въпреки че работата не ми изглежда кой знае колко трудна.

Вървя по алеята и внимавам да не клатя много сандъчето на Канибал, а в същото време гледам да прекрача колкото е възможно повече дъски на един път. Прекрачвам по единадесет без никаква засилка, при най-спокоен ход. Забелязвам, че цялата алея е сглобена от дъски четири на два инча. Абе, друго си е, като си на „ти“ с дърводелството. И пак си мисля, че да дойде тук един майстор само счупените и пропуканите им дъски да подменя, пак гладен няма да остане. Работа колкото щеш, за цяла година ще стигне и ще остане.

Ето и клетката. Гледам, лъвът е буден, настанил се е удобно до самата решетка и слънцето блести право в очите му. Ако не бяха тия железа, можеше да си представи, че е в Африка на някое тревисто плато, както казва татко, и се грее на припек. Приближавам се, но по-отстрани, за да не му засенчвам слънцето. Той извива глава към нас с Канибал, после пак я извръща и продължава втренчено да гледа небето. Слънчевите лъчи пронизват жълтокафеникавите му очи и те изглеждат бистри и ясни като стъклени топчета. Гривата му е хубаво сресана и подредена, така че отпред стърчи малко нагоре и пада над лицето. На носа му има розово петно, което не бях забелязал първия път. Също като на Канибал.

Лекичко отварям сандъчето. Канибал е извила глава и се опитва да излиже цялата океанска сол от гърба си. Козината й е още като залепена с лепило. Май че ще трябва да я изкъпя едно хубаво, за да й махна и солта, и пясъка. Промушвам се на пръсти под перилото пред клетката на лъва и поднасям сандъчето с Канибал до решетката. Лъвът поглежда надолу към мен и сандъчето. Канибал вдига очи и вижда лъва.

Този път тя не се дърпа назад, нито се крие, а най-неочаквано се хвърля напред и скача право в клетката на лъва! Изправя се на задни лапи в любимата й бойна поза и замахва с лапичка към него. А ръката ми не стига да я хване; страх ме е от този лъв! Уплашен съм до смърт, отчасти заради мен самия, но най-вече заради Канибал. Тя наистина прилича на мишка в сравнение с него. Лапата на лъва е два пъти по-голяма от главата й!

Отпърво се опитвам тихичко да я привикам, подбутвам й сандъчето така, че да го види, но тя не му обръща никакво внимание. Очите ми плуват в сълзи; как може да съм толкова тъп! Лъвът навежда глава да разгледа тази котешка мишка, дето само се мотае из краката му.

Припомням си, че слоновете се боят от мишки, поне така съм чувал. Майк Конуей вика, че било точно така; страхували се мишката да не прилази нагоре по хобота им, също както женорята се плашат от мишките, защото ги е страх да не им скочат в гащите.

И тогава лъвът раззинва уста и премества огромните си лапи още по-близо до Канибал. Канибал обаче пет пари не дава и продължава да си замахва към него все по-настървено и по-настървено. Лъвът изважда езика си и лизва Канибал така силно, че тя се катурва по гръб. После я лизва още веднъж, този път по корема, преди да успее да се изправи.

Но изведнъж лъвът се спира и поглежда Канибал. Тя вдига глава и се взира право в големите му жълти очи. Ето, мисля си аз, ей сегичка ще я глътне на един-единствен залък. Вече я близна, значи вкуси я, и сега му остава само да я налапа. Канибал е вдигнала едната си лапа, готова е да се бие, но не помръдва. Лъвът пак я близва, но много нежно и този път по муцунката. Но и тази нежност едва не я събаря на земята, пък и мустаците й за малко да отидат зян.

Канибал стои само на трийсет сантиметра от решетката, но мен ме е страх да промуша ръка. По всяка вероятност този лъв се държи дружелюбно с нея просто защото в известен смисъл те и двамата са котки, но аз не съм от тяхното семейство; в неговите очи сигурно изглеждам като мръвка месо и нищо друго. Като количество едва ли представлявам повече от една прилична лъвска закуска.

Не ми стиска да си провра ръката, но се мъча да напъхам сандъчето на Канибал между пръчките на клетката с надежда, че като го види, тя сама ще скочи в него, без много да му мисли, и аз ще си я прибера; но Канибал очевидно няма нищо против това, лъвът да продължава да я лиже.

Той май че ще я вземе за мезе, той и мен може да ме вземе за мезе, ама като се стигне до мен, няма да проточи език, а ще оголи острите си зъби и нокти.

Чудя се как да привлека вниманието на Канибал, така че да се приближи и аз светкавично да я грабна. Оглеждам се за парче хартия или връвчица — нещо, каквото и да е, но онзи чичко с пръчката всичко е забучил на пирона си, ама всичко.

В единия край на лъвската клетка зървам нещо златно. Това непременно ще подмами Канибал; тя умира за всичко лъскаво. Изтичвам до блестящото нещо, но то се оказва катинарът на клетката. От онези е, дето имат една горна извита като кука част и тя се промушва през халката на ключалката. И този катинар е добре промушен през халката, но закопчалката му не е щракната докрай.

Като виждам това, ужасно се уплашвам, но повече ме е страх за Канибал. Внимателно изваждам катинара и опипвам вратата, за да видя дали ще се отвори самичка. Правя го съвсем тихичко, за да не ме чуе лъва, но ухото, което минава през ключалката, изглежда, заяжда, защото вратата си стои залостена и без катинара. На земята зървам къса пръчка и бързо я напъхвам в ключалката, за да държи вратата затворена, докато си услужа с катинара. След това изтичвам пред клетката. Канибал вече се катери по единия крак на лъва и хич не ми изглежда да е войнствено настроена.

Аз я извиквам по име и поклащам катинара пред муцунката й. Канибал извива глава и тръгва да слиза от лъвския крак. Стига до края на лапата му и подпира собствените си крачета върху ръба на сандъчето, така че още малко и ще я хвана. Приближавам катинара още по-близо, за да може да го улучи, ако рече да замахне. И не щеш ли, тя точно това и прави — прасна катинара, аз веднага го пускам и бързо я сграбчвам за лапата, изтеглям я от клетката и здраво затварям сандъчето.

Тогава виждам, че катинарът е паднал на същото място, на което стоеше Канибал, докато безуспешно се мъчех да я достигна. Оставям я на дъсчената алея в сандъчето и се връщам да извадя пръчката от ключалката, за да мога с нея да придърпам катинара към себе си.

Пръчката не е достатъчно дълга и пак се налага да промушвам ръката си през решетката. Пъхвам я припряно, но лъвът е по-бърз от мен, замахва и избива пръчката от ръката ми. И като прави това, неволно подбутва катинара още по-навътре, до самите си гърди.

Вече съвсем не зная какво да правя. Страх ме е отново да промушвам ръка, пък и по всяка вероятност няма да го достигна, само дето лъвът ще успее да ми отхапе ръката.

Стоя и се оглеждам дали няма да мине някой да го помоля за помощ, но алеята е съвсем пуста. Чичкото, който събираше хартийки, като че ли потъна вдън земя. Сега неговата пръчка щеше да ми свърши добра работа. За нула време щях да извадя този проклет катинар. На всичкото отгоре по земята не се вижда пукната клечица, просто няма с какво да залостя ключалката. Минутите минават, страхът ми расте все повече и повече, а на всичкото отгоре и лъвът взе да пропъхва муцуната си между пръчките на клетката с оная настоятелност, с която Канибал се бута в ръцете ми, когато иска да я чеша зад ушите. Не помня как точно стана, но в един момент протягам длан и погалвам влажния му нос, точно над мустаците и зъбите. Той притваря очи и още по-силно се отърква в ръката ми. Иска да станем приятели; толкова е самотен. Милвам влажния му нос и си повтарям наум, че той е само един стар дружелюбен лъв, който търси нежност, но миризмата му, размерът му, силата, с която се блъска в ръката ми, ме плашат.

Решавам бързо да изтичам вкъщи и да кажа на татко какво се е случило. Нека той да каже какво да правим.

Тичам по алеята, без да спра, и по пътя се разминавам с по-стария от двамата мъже, които участват в „Стената на смъртта“, онзи, дето въртеше камшика. Метнал е през рамо издут платнен чувал, целия изпоцапан. Може да е бил същият, дето ровичкаше из кофите за боклук. Отива право към клетката на лъва.

Дано успее да стигне, преди лъвът да е бутнал незалостената врата. Той ще знае как да извади катинара; най-вероятно просто ще влезе и ще си го вземе. Убеден съм, че този лъв и муха няма да убие. Щом не направи нищо на Канибал, дето толкова дълго се зъби насреща му, не виждам защо ще напада човек. Решавам да не казвам на никого за случилото се, нито на татко, нито на мама, нито дори на Лоръл. Сигурен съм, че ще вдигнат страхотна олелия; пък и татко ще се разсърди, задето съм се провирал под перилата, които са поставени там точно, за да не се провира човек; няма да ме разбере, ако му кажа, че съм искал да запозная Канибал с истински лъв.

Така стана, защото е имало да става, но мен още ме е страх; спирам да тичам, за да си поема дъх. Може би все пак трябва да кажа на онзи човек, че клетката на неговия лъв стои отключена. Тръгвам обратно, хуквам след него. После решавам все пак да отида първо при татко и мама. Като се върна при тях, всичко ще се оправи.