Васил Цонев
Деградация

Един ми разправяше, че всяка година карал все по-добре и по-добре ски и изчисли, че след 50 години навярно ще бъде световен шампион.

На пръв поглед това е съвсем логично, но ако помислим, ще си кажем:

— Кротко, мой човек. Не залитай.

Защото си знаем, че седемдесет и пет годишни световни шампиони по ски няма.

Тъжно е, но е така. Все си мислим, че вървим напред, че правим нови крачки, че завоюваме нови успехи, че придобиваме нови знания, че ставаме все по- и по- и съвсем забравяме, че има определена възраст, след която всеки започва да си кукурига по малко. Деградация.

Деградирах и аз. И разбрах това тази година, на морето. И го разбрах чрез мидите.

Става въпрос за онези миди, които са забранени от лекарите и никъде не се готвят по Черноморието. Имали тифус, имали вируси, железни окиси и много други страшни неща. Но аз си ги ядях. Берях си ги от морето, чистех ги в кофа, сетне ги слагах в голяма тава с високи стени. Те се разтваряха от огъня, пускаха водата си и ставаха годни за ядене. А се ядяха по следния начин — загребваш с черупката, в която е сварената мида, малко от собствената й вода, поръсваш всичко това със сол и черен пипер, цвъркаш малко лимон и лапаш. И щом лапнеш, веднага протягаш ръка към чашката с евксиноградска ракия или водка и отпиваш глътка. Мида и глътка, глътка и мида — до края на мидите и шишето.

Каква е разликата между алтруистите и егоистите?

Егоистът яде сам, като се обръща с гръб към другите, а алтруистът реве:

— Елате да ядете с мене бре! Знаете ли какво нещо са мидите!

И понеже аз бях алтруист, след първата мида започвах да рева по плажа и да събирам хората, тиках им миди в устите, наливах им и водка или ракия и се кикотех, когато по-голямата част от опитващите плюваха и крещяха. Но, както се знае, човек се развива. От година на година армията на любителите на миди се увеличаваше. И започнаха да ми досаждат. Вървят край мен, ритат ме по краката и казват кисело:

— Стига си се заплесвал бе. Няма ли да береш миди?

И аз, зарадван, че ме признават за майстор на мидите, скачах във водата, къртех с нокти мидите, готвех ги, сетне търчах да купувам водка и черпех плажа.

Е, добре де — ще кажете, а откъде пари?

Нали ви обясних. Отначало ядях сам, сетне станахме двама, после четирима, осем, шестнадесет… И когато целият плаж започна да се нарежда около тавата с миди, аз се сепнах. Ами сега?

Помогна ми случаят.

Реших Да си купя къща в Тетевен. Уговорихме цената. Сключихме договор. Отпуснаха ми заем. И когато носех парите на човека, той изведнъж хукна по Тетевенския балкан с рев:

— Не я продавааааам, неееее…

Толкова се ядосах, че отидох на морето и за два месеца обърнах къщата в миди и водка. Целият плаж ревеше „Ура“, целият плаж ме тупаше по рамото и викаше:

— Аферим!

А чужденците нищо не казваха. Само се бутаха, лапаха миди, пиеха водка и си отиваха. Те мислеха, че това е мероприятие.

И тогава започнаха първите неприятности. Когато се върнах от морето, бях повикан от един началник.

— Какви са тия демонстрации?

— Кои?

— Тия гуляи по морето?

— Аха. Ами ядяхме миди и пиехме водка.

— Не е хубаво това. Ето протестни писма. Хората се сърдят. Дошли на почивка, а вие устройвате оргии.

Прочетох имената и се сепнах:

— Ами тия ядяха най-много.

— Виждаш ли? А ето и друго писмо: „Да се провери откъде има пари. Цялото лято ни черпи“.

Под писмото се бяха подписали двама актьори, които на морето след всяка глътка ме целуваха и крещяха:

— Цар си, Доне!

Примигнах и обясних историята с изпитата къща.

— Жалко — вдигна рамене началникът, — нека това ти бъде обеца на ухото.

Но аз не си сложих обеца. А когато тръгнахме колективно за Гърция, накупих две кила лимони, водки и черен пипер с намерение, щом отседнем на някой бряг, да се бухна във водата, да извадя миди и да направя гуляй за целия автобус.

Но се получиха малки аварии. На границата митничарите дълго време зяпаха смаяни моите две кила лимони.

— Носите лимони в Гърция?

— Да, да — кимнах весело, — ще правя миди.

— И затова носите лимони?

— Да, да.

— А не знаете ли, че в Гърция има лимони?

— Навярно. Не съм ходил, но за всеки случай…

Митничарите се спогледаха и сетне започнаха да си подхвърлят лимоните. Един по един. Зяпах ги учуден, докато един приятел ми обясни:

— Абе мислят, че вътре си набутал диаманти.

Как да е, минахме границата. Но на морето не спряхме.

— Стига бе — ревна колективът, — малко е нашето море, та ще ти гледаме гръцкото. Бегом към Атина. Знаеш ли какви магазини има там?

И не спряхме на морето и лимоните ми изгниха. На връщане отворих водките и започнах да черпя. Но един фрасна чашата от ръката ми и изкрещя:

— Ще подкупваш колектива, а?

Видяхте ли сега? От цялото ми желание да направя един красив миден фойерверк излезе, че съм искал да подкупя колектива.

Замислих се и станах мрачен.

Мислих, мислих и взех решение.

И когато отидох тази година на морето, носех със себе си котлонче и тенджера. Бях посрещнат с „Ура“ от летовниците.

— Ще ловим ли миди? — крещяха те, което значеше „Ще ловиш ли миди?“, „Ще пием ли?“ — крещяха те, което значеше „Ще черпиш ли?“.

С котлон и тенджера в ръка, казах мрачно:

— Ако си ловите миди, ще ядете, ако си купите водка, ще пиете.

Сетне влязох в морето, налових си точно толкова миди, колкото можех да изям сам, и излязох на брега. Изчистих ги, обърнат с гръб към останалите, напълних тенджерата, включих котлона и зачаках.

Срещу мен се натрупаха летовниците. Те не вярваха, че съм сериозен. Мислеха, че се шегувам.

— Номер — шепнеха те, — ей сега ще ни извика.

Но когато мидите се разтвориха и пуснаха водата си, аз не изкрещях: „Насаааам, към мидите, хайдеее!“.

С мрачно изражение на лицето занесох тенджерата на една маса, сложих я, приготвих си смес от сол и черен пипер, нарязах един лимон на четири, поръчах си голяма гроздова евксиноградска и започнах — ям миди, пия ракия, пия ракия, ям миди.

Срещу мен стояха зяпнали летовниците. Те отваряха уста, когато я отварях и аз, преглъщаха, когато преглъщах и аз, но в техните уста нямаше нищо, а моята беше пълна.

— Много се извинявам — казах, като дъвчех, — ето ти, приятелю, подписа писмо, че съм дигал шум на плажа и съм ти пречел да летуваш, а ти — посочих друг — беше писал „Да се провери откъде има пари, та цялото лято ни черпи“. Ако искате да ядете миди — ето го морето. Ако искате да пиете — ето ви лавката. А сега престанете да ме гледате, че ме смущавате.

Но те не се отдръпнаха, гледаха ме странно. Много странно. И в погледа им видях, че те не гледат вече мен, а някакъв друг човек. Човек, който прилича на тях, яде си сам, пие си сам и пет пари не дава за другите.

Е, къде остана оня перко, който въпреки че го псуваха, че го ругаеха, че го клеветяха, все пак беше нещо странно за тях, нещо необяснимо…

Боже мой, как деградирах! Станах съвсем като тях.