Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
Rinaldo (2016)

Глава първа

strah_g1.png

През този чудесен пролетен ден в кабинета на доктор Чалмърз от медицинската клиника на колежа „Атуърти“ може би имаше две малки въздушни духчета, притиснали се в тъмното на сянката зад вратата, за да избягат колкото могат по-далече от топлата слънчева светлина, меко разстилаща се върху килима.

Като закопчаваше ризата си, професор Лоури каза:

— Е, ще изкарам поне още годинка, нали?

— Още трийсет и осем годинки — усмихна се доктор Чалмърз. — Здравеняк като тебе не би трябвало да се тревожи от дреболия като маларията. Даже ако го е ухапала най-неприятната гадина, каквато може да предложи полуостров Юкатан. Разбира се, ще те втриса понякога, но няма нищо страшно. Между другото, кога се връщаш в Мексико?

— Никога, ако трябва да замина със съгласието на жена си.

— Да имах любяща жена като твоята Мери — отбеляза Чалмърз, — Юкатан щеше да си предлага маларията на други. Е, добре — той се опитваше да си внуши, че не завижда на скитащия етнолог, — никога не съм могъл да разбера какво намирате из онези чудати земи и градове.

— Факти — каза Лоури.

— Ами да, предполагам, че е така. Факти за първобитни жертвоприношения, за демони и дяволи… Слушай между другото, пуснал си много изящна статия миналата седмица в „Нюзпейпър Уикли“.

Вратата помръдна лекичко, но може би причината бе в хладния свеж полъх, повял от прозореца.

— Благодаря — отговори Лоури, като се опитваше да не покаже колко приятна му е похвалата.

— Разбира се — продължи младият Чалмърз, — почти си сложил глава на дръвника. Твоят приятел Томи сигурно е кипнал от подобна дързост. Нали знаеш, направо е влюбен в своите демони и дяволи.

— Харесва му да играе — каза Лоури. — Но какво означава това, сложил съм си главата на дръвника?

— Не се свърташ тук и не познаваш добре Джебсън — обясни Чалмърз. — Едва не разпъна на кръст един от по-младите математици, защото използвал името на „Атуърти“ при публикация в научно списание. Но дано нашият обичан председател не е видял твоята статия. Не мога да си представя, че старият скелет чете „Нюзпейпър Уикли“.

— А, това ли било — каза Лоури. — Мислех си, че говориш за моето твърдение, че такива неща не съществуват. Томи…

— Може и това да съм искал да кажа — каза Чалмърз. — Смятам, че всички дълбоко в душата си сме суеверни диваци. И когато ти се появяваш с високомерно изражение, за да се присмиваш на древната вяра, че демоните причиняват болестите и мъките, така да се каже, хвърляш кал в лицата на късмета и съдбата и би трябвало да си много, ама много сигурен в себе си.

— И защо да не съм сигурен в себе си? — усмихна се Лоури. — Някой срещал ли е лице в лице какъвто ще да е дух? Искам да кажа, никъде не съществуват потвърдени и записани случаи.

— Даже и виденията на светците ли? — попита Чалмърз.

— Стига да гладува достатъчно дълго, всеки ще има видения.

— Все пак — възрази Чалмърз, — твърде настоятелно предлагаш главата си, сложена удобно в кошница, на човека, който може да ти покаже съвсем истински демон…

— Добре, ще получи главата ми в кошница — съгласи се Лоури. — Приятелю, за човек на науката говориш доста чудновато.

— Достатъчно често навестявам психиатричното отделение — каза Чалмърз. — Отначало си мислех, че причината е в пациентите, но после се разколебах. Нали знаеш, смята се, че демоните налитат при пълнолуние. Някога да си виждал как пълно с психопати отделение обезумява абсолютно през трите дни на пълна луна?

— Безсмислици.

— Може и така да е.

— Чалмърз, в тази статия се опитах да покажа как хората са започнали да вярват в свръхестествени сили и как научното обяснение най-после надделява над смътния неуловим страх. Само не ми казвай, че се съмняваш в тези открития.

— О! — Чалмърз се разсмя. — И двамата знаем, че „истина“ е абстрактна категория и вероятно не съществува. Професор Лоури, спокойно си потегляйте на кръстоносен поход срещу вашите дяволи и демони. И ако случайно ги разяриш, можеш да ги убедиш, че не съществуват. Аз не защитавам тяхното съществуване. Само не мога да си обясня как човечеството винаги е било толкова нещастно, без нещо да му стоварва тези страдания съзнателно. А дали причината е в трептенията на електроните при определени скорости или в ревността на духовете на въздуха, водата и земята към уюта и щастието на човека, не знам и не ме интересува. Но колко успокояващо е да чукнеш на дърво, ако прекалиш със самохвалството.

— И тъй — каза Лоури, докато обличаше палтото си, — призраците ще ме докопат, ако не съм нащрек.

— Естествено, стига Джебсън да види тази статия — подкачи го Чалмърз.

Вратата пак помръдна почти незабележимо, но все пак това би могло да бъде и от хладния, чуден дъх на пролетта, нахлуващ през прозореца.

 

 

Лоури въртеше в ръка бастуна си, когато излезе на слънце. Беше приятно отново да си е вкъщи. И всичко наоколо изглеждаше и ухаеше приятно. Защото освен смяната на сезоните, нищо не се променяше в този град, дори студентите бяха на вид едни и същи. Когато колежът строеше нова сграда, тя някак си придобиваше старост и смекчени очертания, още преди да е завършена и наполовина. Имаше някаква сънлива неизменност в това място. Тя успокояваше човека, чиито очи толкова често се измъчваха от ядния блясък на слънцето, пълзящо над медно ослепителния пясък.

Докато вървеше към кабинета си в една от сградите, той се питаше защо изобщо някога е напускал града. Тези големи брястове с напъпили листенца, прозяващите се студенти, изтегнали се на свежата яркозелена трева в цветните си якета, мекото синьо небе, старите камъни, изобилно обвити от бръшлян…

За кратък миг той смътно си припомни как се роди жаждата му да скита. Кражбата в неговото крило на общежитието, обвинението, изхвърлянето, срама. След три години, твърде късно, за да изчезне белегът, най-после го откриха и му казаха, че виновникът е бил открит седмица, след като той избяга от града. Събудилият се от спомена срам отново го прониза, оставяйки след себе си неясното желание да се извини на първия срещнат.

Но то отмина. Отмина и въздухът отново бе изпълнен от пролетта, надеждите, мириса на влажна земя. Високо в небето вятърът гонеше облаците и в някой миг те намятаха сянката си върху алеите и поляните. А над земята бризът подмяташе останките на есента, преследваше сухите листа по ъглите, в тревата и ги хвърляше в стволовете на дърветата, караше ги да се махнат и да освободят мястото на идващата свежа зеленина.

Наистина малко неща се променяха в тази тиха и доволна от себе си Мека на образованието. Преди двадесет и пет години Франклин Лоури, неговият баща, се е разхождал по същата улица. А преди още двадесет и пет години Йезекиил Лоури е правил същото. Всеки от тях го е правил почти всеки ден от съзнателния си живот, а после катафалката е отнасяла тялото му по същия този път. Само Джеймз Лоури отстъпваше от традицията, но не кой знае колко. Но пък Джеймз Лоури честичко даваше воля на своя тих инат и не зачиташе доста установени образци. Той беше първият Лоури, хвърлил някое и друго петънце върху името на своя учен род и със сигурност първият, страдащ от жаждата за скитане. Още като дете беше малко странен. Не че другите трудно се разбираха с него, и все пак си беше чудак.

Отгледан в просторната гробница, наричана къща, където не се произнасяха думи с по-малко от три срички и основната проява на внимание към него беше „По-тихо!“, Джеймз Лоури по принуда си изгради собствена вселена от крехкия строителен материал на мечтите.

Ако си направеше труда да потърси в приличащата на престарял декан сграда, знаеше къде да открие приятелите от момчешките си години — под потъналите в равнодушие греди на тавана. Суифт, Тенисън, Керъл, Верн, Гибън, полковник Ингръм, Шекспир, Омир, Хаям и незнайните творци на митове и легенди от всички земи бяха негови съветници, събеседници и другари в игрите, отвеждаха го надалеч сред праха и ненужните вещи, нашепваха странни мисли на детето с широко отворените очи, по чието лице имаше следи от сладко и паяжини. Както крачеше в топлината на яркото слънце, той си мислеше, че може би също все така ще минава по тази улица, покрай магазините с флагчета на витрините, покрай студентите с ярките им куртки, покрай старите брястове и още по-старите елени. И може би катафалката също ще го отнесе по каменната настилка към мястото на вечния покой, до поддалите се на тежестта на знанията негови предци.

„Всъщност аз съм късметлия“, каза си той. Имаше прекрасна жена, негов приятел беше честен и мъдър джентълмен, имаше достойно място и дори някаква известност като етнолог. Какво значение има една лека малария? Ще оздравее. И какво от това, че хората не го разбират, щом го уважават и понякога даже са мили? Животът е хубав и си струва да се живее. Какво още би могъл да иска?

Подмина го групичка студенти, двамина лекоатлети в анцузи докоснаха спортните си шапки и се обърнаха към него със „сър“. Съпруга на професор, следвана на почтително разстояние от претоварената с пакети прислужница, кимна на Лоури с дружелюбна усмивка. Момиче от библиотеката задържа погледа си върху него и той несъзнателно изпъна рамене. Наистина животът беше хубав.

— Професор Лоури! Сър! — беше някакъв анемичен книжен плъх, асистент на нечий асистент в незнайна катедра.

— Да?

Младият мъж се беше задъхал и изчака секунда-две, прехвърляйки в пръстите си омачкана шапка, преди да заговори отново.

— Сър, мистър Джебсън ви видя да минавате и ме изпрати да ви повикам. Иска да говори с вас, сър.

— Благодаря — каза Лоури, обърна се и се върна по стъпките си до извитата пътека, водеща към административната сграда.

Не си направи труда да се чуди защо го викат, не се страхуваше от Джебсън. Такива като него идваха и си отиваха от Атуърти, а някои дори имаха и странни идеи. Това, че Джебсън беше твърде старомоден, едва ли беше причина за тревога.

 

 

Момичето в преддверието скочи и отвори вратата пред него, докато мърмореше:

— Той ще ви приеме веднага, сър.

Лоури влезе.

Един-два пъти някой нов президент беше вкарвал нови мебели и даже се беше опитвал да промени изгледа на този кабинет. Но стените бяха по-стари от слоевете боя, а подът беше наблюдавал износването на твърде много килими, за да се наглася спрямо още един. Мъртъвци гледаха мразовито от рамките. Бюст на Цицерон със слепи очи стоеше на стража върху шкаф с книги, които никой не четеше. Креслата бяха толкова дълбоки и толкова древни, че някой можеше да се замисли колко ли хора са удавили досега.

Джебсън гледаше през прозореца, сякаш ако не отдели внимание на сцената навън, светът зад стъклото би рухнал. Той каза, без да се обърне:

— Седнете, Лоури.

Лоури седна, загледан в президента. Човекът пред него беше много слаб, побелял и стар, с толкова вдървена стойка, че сякаш бе направен от мазилка, а не от плът. Всяка отминала година бе издълбавала по малко суровите линии, нагънали доста неприветливото му лице. Джебсън стоеше неподвижно, гордееше се, че не страда от слаби нерви. Лоури чакаше.

Накрая Джебсън отвори едно чекмедже и извади от него вестник с цветен печат. Много внимателно го разтвори пред себе си, премести и поставката с писалки, за да не пречи.

До този момент Лоури бе напълно спокоен. Изцяло и напълно бе забравил онази статия в „Нюзпейпър Уикли“. Но и сега бързо се отпусна, не намираше, че е направил нещо лошо.

— Лоури — каза Джебсън и отпи глътка вода, която по-скоро беше безцветен оцет, ако се съди по гримасата му. Задържа чашата пред лицето си, когато продължи, — Лоури, понесохме търпеливо много ваши постъпки.

Лоури се напрегна в креслото. Сякаш се оттегли в дълбините на съзнанието си и гледаше оттам Джебсън с потънали в сянка очи.

— Вие бяхте нужен тук, — започна Джебсън, — и въпреки това предпочетохте да скитате из разни загубени и безнадеждни земи, да общувате с безбожници и да ровите земята в търсене на никому ненужни дреболии, точно като куче, търсещо забравена кост.

Джебсън се постресна от собственото си гладко многословие и се запъна. Но събра мислите си само за миг.

— „Атуърти“ ви финансираше в момент, когато не би трябвало да финансира нищо, освен изграждането на нови здания. Атуърти не е бил създаден за глупости.

— Аз открих предостатъчно неща, за да плащам сам за своите експедиции — опита се да се намеси Лоури. — Възстанових отпуснатите ми суми преди три години…

— Няма значение. Ние сме тук, за да напътстваме интелекта и младостта на една велика нация, а не за да ровим разпадащите се кости на езически цивилизации. Аз не съм етнолог. И етнологията не ми е особено неприятна. Бих могъл да разбера, ако някой се развлича с това като хоби. И тъй като смятам, че човекът изцяло с продукт на своята собствена среда, не бих могъл да приема, че изучаването на варварски обичаи би хвърлило светлината на истината върху разбирането на човечеството. Много добре! Вие знаете мнението ми по този въпрос. Тук се преподава етнология, а вие ръководите катедрата по антропология и етнология. Не бих се противопоставил на достигането на знания от какъвто и да било род, но със сигурност съм против превръщането на това в мания!

— Съжалявам — проговори Лоури.

— Аз също съжалявам — произнесе Джебсън с тон, който би удовлетворил йерарх на инквизицията, осъждащ затворник на публично изгаряне. — Разбира се, имам предвид тази статия. Мога ли да ви попитам защо си позволихте да я напишете?

— Ами… — нещастният Лоури се запъна. — Нямах представа, че върша нещо нередно. Винаги съм смятал, че едно от задълженията на учения е да предава своите знания на тези, които биха могли да ги използват…

— Задълженията на учения изобщо не се състоят в това, Лоури. Те нямат нищо общо с това! Тази скандална проява е клеймо за нас! Това е боклук, нелепост! Статията е претъпкана с лъжи под прикритието на научни факти. И тази сутрин — натърти Джебсън, като зловещо сниши гласа си, — аз видях името на „Атуърти“ в такова нещо! Ако един студент не ми беше донесъл това, може би никога нямаше да науча какво е станало. Ето — „професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж «Атуърти»“.

— Не виждах причина да се подпиша по друг начин…

— Нямахте право да се подписвате „професор Лоури от колеж «Атуърти»“. Това са евтини трикове. Недостойна проява на стремеж към скандална известност. Това е унижение за самото име и целите на образованието. Но и без това — той изпръхтя, — предполагам, че не би могло да се очаква нещо друго от човек, чийто живот се отличава с отклоненията от общоприетите норми.

— Моля? — каза Лоури.

— О, достатъчно дълго вече съм тук, за да познавам досието на всеки служител. Зная и че сте бил изключен…

— Този случай отдавна е изяснен! — извика Лоури, по лицето му изби ярка червенина, докато се гърчеше от болката на спомена.

— Може би. Може би. Но да не се отклоняваме. Тази статия е нищожна и идиотска, а бидейки нищожна и идиотска, тя стъпква в калта името на „Атуърти“. — Джебсън се приведе над бюрото и нагласи очилата върху своя тънък нос. — „Душевните несгоди на човечеството може би отчасти се дължат на призраците на вчерашните ловци на вещици!“. Хъм! „Професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж «Атуърти»“. Следващият път сигурно ще напишете, че демонологията е нещо, в което всички без изключение трябва да вярват! Това е позор. Целият град ще обсъжда тази…

Лоури успя да се справи с треперещите си ръце и да възпре спазмите в гърлото, които заплашваха да задушат гласа му.

— Тази статия не е за демонологията, сър. В нея се опитвам да покажа на хората, че техните суеверия и много от техните страхове произхождат от погрешните схващания на отминалите времена. Исках да им покажа, че дяволите и демоните са били измислени, за да може някой по-хитър член на племето да наложи властта си над останалите. Той съчинява нещо, от което те да се страхуват и после предлага да посредничи между тях и…

— Четох я — прекъсна го Джебсън. — Четох я и мога да видя в тази статия повече, отколкото вие бихте желал. Празните приказки за демони и дяволи, умиротворяването на боговете на страха… Господине, хрумна ми, че с вашите разсъждения сте искали да намекнете и за самата религия! Дали пък следващият път няма да нападнете и християнството, което било измислено, за да бъде съборена капиталистическата държава на Рим!

— Но… — започна Лоури, отново се изчерви и потъна още по-дълбоко в себе си.

— Тези невъздържани ругатни към демони и дяволи — каза Джебсън, — могат да бъдат тълкувани като протест на вашия ум срещу вярване, породено у вас от връзките ви с нечистите безбожници от далечни страни. Вие сам се превърнахте в посмешище. Вие превърнахте Атуърти в обект на присмех. Страхувам се, че не мога да ви простя това, Лоури. Имайки предвид обстоятелствата, не мога да намеря никакво друго обяснение за действията ви, освен жаждата за пари, които спечелихте за сметка на честта и достойнството на тази образователна институция. Остават точно два месеца до края на тази учебна година. Не можем да ви освободим, докато тя не завърши. Но след това — Джебсън смачка вестника и го хвърли в кошчето за боклук, — опасявам се, че ще трябва да потърсите работа другаде.

Лоури подскочи.

— Но…

— Ако досегашните ви постъпки бяха други, бих могъл и да ви простя, Лоури. Но вашето досие никога не е било добро. Върнете се в потъналите в забрава места, Лоури, и си общувайте с безбожниците. Приятен ден.

Лоури излезе даже, без да забележи момичето, което му отвори вратата. Забрави да си сложи шапката, преди да се озове на пътеката. Отмина няколко пресечки, докато се опомни. Почти равнодушно се замисли дали има лекции, припомни си, че е събота и според програмата няма часове. Смътно си спомни, че беше отивал на среща или на обяд… Не, не би могло да е обяд, според положението на слънцето минаваше два следобед. Но в този миг дори и намеците за мисъл бяха погълнати от вълната на отново преживявания разговор.

Той трепереше и това състояние го накара да помисли за себе си. Не трябва да трепери, само защото за него досегашният свят внезапно е изчезнал. Други колежи биха се радвали да го привлекат при себе си. Милионери му бяха предлагали да го финансират, виждаха как неговите пътувания щедро връщат вложените в тях пари. Не, не би трябвало да се чувства толкова зле. И все пак трепереше, сякаш се беше намерил гол под ударите на зимен вятър.

Бягащите в небето облаци смрачаваха улицата за по няколко секунди. Но сега имаше нещо мъртвешко в шума на миналогодишните листа, преследвани по ъглите и в голготата на тези брястове прозираше нещо грозно. Той се опитваше да разбере какво вледенява душата му. Мери.

Горката Мери. Тя харесваше този свят на ритуален чай и взаимно уважение, беше израснала в този град и всички нейни спомени и приятелства бяха свързани с него. Стигаше и това, което ще приказват за него. Но би било прекалено за нея да се раздели с всичко, което означаваше за нея този живот. Приятелките и ще клатят глави съжалително, щом я видят. Не, тя няма да иска да остане тук, където всички ще умуват защо той е бил изхвърлен и никой няма да иска да я покани за следобедния чай.

А онази пропита с научен дъх голяма къща… Тя обичаше старата сграда.

Той не можеше да разбере Джебсън, твърде благодушен бе, за да проследи пътечките, по които се движеха мислите му — като се започне с желанието на дребното човече да нарани големия мъж, през завистта към романтичните и тайнствени страни от живота на Лоури, после непрякото оскърбление към колежа и накрая внезапното хрумване, че по някакъв чудноват и едва ли разбираем начин това се е превърнало в предизвикателство към самото християнство. Лоури виждаше само, че трябва да се пребори с осмислянето на единствен факт: връхната точка на позора, от който пострада тежко без вина преди двадесет и една години. Онази болка и сегашната болка се оплетоха напълно в ума му, изострени от друго страдание, пронизващо го изцяло — маларията, която беше забравил.

Горката Мери.

Горката, прекрасната, нежната Мери.

Той винаги се бе опитвал да изглежда значителен в очите й, искаше да я обезщети за многото години разлика помежду им. А сега й причини това безчестие, разделящо я с всичко познато. Тя щеше да се държи добре. Ще го последва, ще му съчувства и никога, никога няма да спомене, че самата тя преживява това тежко. Да. Да, той знаеше какво да очаква от нея. И той няма да може да предотврати нищо, даже да й каже колко съжалява за всичко, което й е причинил.

Отново му се стори, че би трябвало да има среща някъде, но отново не можа да си спомни точно. Вятърът вече беше мразовит и дърпаше шапката му, пробягващите по паважа сенки на облаци ставаха потъмни.

Той се огледа — стоеше близо до стара къща със скулптура на отлят от желязо елен. Домът на професор Томи Уилямс, който макар и ерген, успяваше да поддържа родовата си къща.

 

 

Обзе го странното чувство, че още не всичко лошо му се е случило, имаше нужда от подслон и компания и бързо се запъти към вратата и нагоре по пътеката. Къщата сякаш го отблъскваше, докато той я гледаше — двете кръгли прозорчета до вратата необичайно наподобяваха пенсне върху носа на престарял съдия. За миг той се поколеба, едва не се обърна, за да си отиде.

Тогава в ума му се появи образът на Томи, единственият мъж в този свят, с когото можеше да говори, защото бе и единственото дете, с което дружеше като момче. Но от детството му у него остана стеснителната мълчаливост, а Томи си избра друг път — Томи Уилямс бе радост за своите студенти и за цялото градче. Беше пътешествал много и донесе в това място духа на космополит, жизнерадостното незачитане на общоприетото и на свадливото заяждане. Томи Уилямс с наслаждение се занимаваше с екзотичното и охотно стъпваше по границата на забраненото, пиеше особени видове чай с чудати чужди имена и четеше загадъчно неразбираеми книги. На благотворителни забави той гадаеше по кристални кълба и много обичаше накрая да поглежда клиентите си косо и лукаво — да, външно всичко това е само на шега, но всъщност… дали не би могло да се окаже истина? Томи целият бе изтъкан от смях, бъбривост и светлина, с лондонски стил и парижко остроумие, един човек, твърде умен, за да има врагове или пък кой знае колко много приятели.

Не. Не бива да се колебае тук, на прага на дома на Томи.

Разговорът с Томи ще му се отрази добре. Томи ще го ободри и ще му каже, че в най-добрия случай Джебсън е надуто дърто магаре. Той се качи по стъпалата и удари вратата с чукчето.

По площадката в принуден танц се завъртяха сухи листа, сами си свиреха пукащата и съскаща музика. После безмилостно се втурнаха през ливадката, като че искаха да стигнат бягаща сянка на облак и така да се скрият от пролетното почистване на градината. Неспокойни листа, страхуващи се от небрежното гниене, неспособни да се справят с напиращите пъпки, които нежно си пробиваха път навън и не знаеха, че тези бягащи неща също някога са били яркозелени и срамежливо са флиртували с вятъра. Лоури не хареса тези мисли, които се мярнаха в главата му, накараха го да се почувства стар и порутен, пренебрегнат заради свежестта и зеленината без недостатъци, твърде млада, за да бъде нещо друго, освен самата невинност. Колко ли дни ще минат, преди някой да заеме неговото място? Някой по-млад, който може би ще преподава по книгите на Лоури?

Той пак удари с чукчето, още по-настойчиво искаше да го допуснат до топлината на приятелството и огъня в камината. Зъбите му вече тракаха, а на мястото на стомаха му се бе появило болнавото усещане за пустота. Той се зачуди дали това е от маларията. Нали преди малко беше при Чалмърз, който нарече тези втрисания малария. Не бяха изминали и два часа, откакто надникна през микроскопа своята оцветена кръв по предметното стъкло и видя малките клъбца в някои от червените кръвни телца. Маларията не беше опасна, но създаваше неприятности. Да, това сигурно е малариен пристъп и ще отмине след малко.

Пак пусна чукчето и усети звука, който отекваше през високите помещения зад вратата. Искаше му се да си тръгне, но би било неудобно да си покаже гърба точно когато Томи отвори. Той потръпна и вдигна яката на палтото. Скоро ще потъне в огън. „Почти като онези листа съм“, каза си той. Опитваше се да погледне през прозорците от двете страни на стълбището.

Отново му се мярна мисълта, че трябва да отиде на някаква среща някъде и за миг се опита да се съсредоточи, за да измъкне упорито криещия се факт от нишата му.

Не възнамеряваше да стърчи пред вратата. В този град къщите не се заключваха и дори ако Томи не си е вкъщи, ще му се зарадва, щом се върне. Той бутна вратата и я затвори след себе си.

 

 

В преддверието беше паднал здрач — от натрупаните години и забравените случки, от отдавна забутаните някъде булчински воали и превърнали се в прах букети, от ехото на детски викове и старческа кашлица. Отнякъде се чуваше топуркане, може би някой учен плъх раздразнено се откъсваше от дебелия том, който гризеше. Вдясно двойната врата зееше мрачно към хола и Лоури се запъти натам с шапка в ръка, защото усети огъня. Изуми се.

Томи Уилямс лежеше на софата, едната му ръка висеше, едното стъпало стърчеше над другото, а двете заедно бяха доста по-високо от главата. Ризата му беше разкопчана, не носеше нито сако, нито вратовръзка. За момент на Лоури му се стори, че е мъртъв.

Томи се прозя и се протегна, но на средата усети присъствието на госта и замаяно се изправи на крака. Примигваше, триеше си очите и пак се опитваше да погледне.

— За Бога, човече! — каза Томи. — Стресна ме. Добре се бях отнесъл.

— Извинявай — промълви Лоури, почувства се натрапник. — Помислих, че си излязъл и мога да те почакам, докато…

— Ама разбира се! — прекъснато Томи. — И без това твърде дълго съм спал. Колко е часът?

Лоури погледна големия часовник в хола.

— Два и пет минути.

— Ето! Виждаш ли какво могат да направят с човека забавленията и недоспиването. Сега ми дай шапката си и се сгрей до огъня. Господи, май никога не съм виждал толкова посинял човек. Толкова ли е студено навън?

— Изглежда студът е в мен — каза Лоури. — Би трябвало да е от маларията.

Почувства се малко по-добре, защото Томи му се зарадва. Отиде близо до двете цепеници, тлеещи в камината. Томи също дойде, разбута ги, докато не запламтяха весело и после се улиса до барчето, смесваше някакво питие.

— Старче, трябва по-добре да се грижиш за себе си — каза Томи. — В „Атуърти“ имаме само един професор Лоури и не можем да си позволим да го загубим. Заповядай, с това ще ти стане по-добре.

Лоури пое чашата, но не отпи веднага. Погледът му се плъзгаше през стаята по старите шкафове със стъклени вратички и по порцелановите фигури върху рафтовете в ъгъла. Когато беше малък, той и Томи никога не бяха допускани в тази стая, освен когато трябваше да бъдат представени на гостите. После ги оставяха, с измити до протъркване лица и гузни като след престъпление, да седят вдървено на още по-вдървените столове и бавно да потъват в противно затъпяване.

Колко различен беше сегашният Томи от онези дни! Но ето я същата завладяваща усмивка, същата блестяща черна коса, винаги леко разрошена с артистична небрежност, същото класическо лице, впечатляващо бледо на фона на косата, същата грациозна стройност и бързите движения на танцьор, с които винаги се справяше с нещата. Внезапно Лоури помисли съвсем ясно, че Томи е красив. Може би точно това Лоури търсеше в него, нещо, което да допълва собствената му едра грубоватост. Лоури отпи от чашата, топлината се разля приятно по тялото му и се сля с усещането от ярките припукващи пламъци.

Томи беше седнал на края на софата, винаги сядаше, сякаш ще скочи след миг. Искаше да си запали цигара, но толкова задълго се загледа в Лоури, че кибритената клечка опари пръстите му, той я пусна и захапа изгореното място. Но бързо забрави неприятното усещане и пак се зае успешно с цигарата си.

— Джим, случило ти се е нещо лошо.

Лоури го погледна и отпи още една глътка.

— Джебсън. Видял моя статия в „Нюзпейпър Уикли“ и направо пощурял.

— Ще се оправи — Томи се изсмя доста гръмко.

— Той ще се оправи — каза Лоури, — но в момента се чудя дали аз ще се оправя.

— Това пък какво означава?

— Изхвърлят ме в края на учебната година.

— Какво?… — този стар глупак! Джим, той не може да го направи. Целият съвет трябва да подпише заповедта…

— Той контролира съвета и може да го направи. Ще трябва да си намеря друга работа.

— Джим! Ще трябва да изясниш нещата. Вярно, Джебсън никога не те е харесвал и постоянно мърмори срещу тебе зад гърба ти. Твърде прям си, Джим. Но не може да те изхвърли по този начин. Ами нали всички ще побеснеят от яд!

 

 

Обсъждаха случилото се още някое време, накрая в гласовете им се промъкна някаква безнадеждност, изреченията се накъсваха, докато не потънаха в мълчание, понякога нарушавано от припукване на горящо дърво.

Томи ходеше из стаята с неспокойна грация, спря до рафтовете с дребни предмети, вдигна един порцеланов слон, и веднага го завъртя в пръстите си с бързи нервни движения. Обърна се към Лоури. Устните му бяха застинали в необичайна напрегната гримаса, в очите му се мяркаше празнота.

— Някой би казал — промълви Томи, — че твоята статия се е захванала за тебе.

— Очевидно е така.

— Не, не. Никога не ме обвинявай в повтаряне на очевидното, Джим. Спомних си, че статията е за демони и дяволи и се присмива на вярванията за тяхната сила…

— Томи — обади се Лоури с една от редките си усмивки, — би трябвало да ти позволят да преподаваш демонология. Ти май почти си повярвал в нея.

— Когато символите на вярата не го удовлетворяват, човек трябва да си намери нещо друго — каза Томи на шега. Но дали се шегуваше? — Ти твърдиш, че боговете на съдбата са измислени. Написал си, че е глупаво да се търси помощ от богове извън помощта от единствения върховен Бог. Казваш, че демоните и дяволите са произведение на шамани с мисленето на Макиавели и че хората се подчиняват като стадо, защото се страхуват от онези неща, които не могат да съзрат. Според тебе в заслепението си хората вярват, че един всъщност добър свят е зъл и затова са създали отвратителна сбирщина от призраци, в които да въплътят своите кошмари.

— И какво? — попита Лоури. — Всичко това е вярно. Светът е зъл, въздухът, земята и водата не са населени с ревниви същества, стремящи се да разрушат човешкото щастие.

Томи остави слончето на рафта и се подпря на облегалката на едно кресло. Явно беше възбуден, криеше очите си, привидно загледан в своите безупречно поддържани нокти.

— Джим, никой не знае.

Лоури изръмжа от смях и каза:

— Остава да ми кажеш, че достатъчно си изучавал тези неща, за да допуснеш възможността те да съществуват.

— Джим, за тебе светът винаги е бил едно хубаво място, това е нещо като механична реакция, чрез която ти забравяш всички гадни неща, причинени ти от този свят. Но би трябвало да виждаш като мене, Джим. Аз зная, че светът е едно зло, несигурно място и че дълбоко в душите си хората са зли. И като зная това, винаги се радвам да открия дори атомче добрина, а злото само ме отегчава. Ти пък неотклонно крачиш напред към тъгата и разочарованието. За тебе всичко съществуващо е добро и щом видиш нещо подло, черно, лигаво, ти се отвращаваш. Днес дойде тук треперещ от малария, смазан от подла гадост, направена от човек, който отначало сигурно се смятал за добър. Твоите възгледи, Джим, винаги ще ти носят само нещастия и сълзи. Независимо дали има призраци или не, най-застрахован е човекът, който знае, че всичко наистина е зло и че въздухът, земята и водата са населени с фантастични демони и дяволи, които ни се присмиват и само прибавят тъга в битието човешко.

— Значи — обади се Лоури, — длъжен съм ниско да се поклоня на суеверията и да наследя всички мрачни размишления на моите затънали в невежество прадеди. Дявол да ги вземе твоите дяволи, Томи Уилямс, защото аз отказвам да имам нещо общо с тях.

— Но би могло да се окаже — спокойно, дори зловещо каза Томи, — че те имат нещо общо с тебе.

— И как успя да стигнеш до това заключение?

— Би могло да се окаже — продължи Томи, — че дяволите и демоните вече са те победили в първия рунд.

— Дрън-дрън! — отвърна Лоури, но по тялото му премина ледена тръпка.

— Публикуваш в „Нюзпейпър Уикли“ статия, в която твърдиш, че те не съществуват. Същата статия събужда гнева на едни отмъстителен глупак и така причинява вече решеното ти отстраняване от „Атуърти“.

— Глупости — каза Лоури, но вече не толкова живо.

— Бъди любезен и кажи, че светът е гадно място, пълно със зли духове. Бъди добро момче, забрави рицарските си навици. И бъди така добър да си отидеш вкъщи, да се натъпчеш с хинин и да си поемеш дъх.

— А аз дойдох при тебе — усмихна се Лоури, — за да потърся утешение.

— Утешенията са лъжи — каза Томи. — Предложих ти нещо по-добро.

— Дяволи и демони?

— Мъдрост.

Лоури бавно излезе в преддверието, вледеняващото усещане вече му пречеше да говори ясно. Проклет да е, но беше сигурен, че има определена среща за днешния следобед. Почти си припомни, че трябва да отиде в три без петнадесет, старият часовник прозвъня точно този час в момента. Пресегна се към закачалката, където шапката му висеше сред натрупани палта и чадъри.

strah_g2.png