Серия
Случаите на инспектор Стубьо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Det som aldri skjer, (Пълни авторски права)
Превод от норвежки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo (2016)

„За съвременния човек съществува само една сензационна новина и тя винаги е била една и съща — смъртта.“

Валтер Бенямин, „Zentralpark“

Първа глава

Вече не знаеше на колко души отне живота. Всъщност нямаше никакво значение. В повечето професии качеството е по-важно от количеството. Така беше и в нейната, макар с годините удоволствието от оригиналното в прийомите да изгуби част от очарованието си. Неведнъж обмисля дали да не си намери друго занимание. „Животът е пълен с възможности за такива като мен“, повтаряше си тя понякога. Лъжа. Чувстваше се прекалено стара, изтощена. Единствено това умееше да прави. А и бизнесът се оказа изгоден. Главозамайващо почасово заплащане. Така и трябваше да бъде, разбира се. Сега се нуждаеше от време да си възвърне мястото.

Всъщност предпочиташе да не прави нищо. Там, където се намираше, нямаше какво да се прави. Въпреки това не й харесваше.

Може би беше добре, че другите не дойдоха.

Все пак изпитваше известни колебания.

При всички положения виното не оправдаваше цената си. Скъпо, а кисело на вкус.

 

 

Малко на запад от Осло, където хълмовете се губят към предградието до река Нителва, автомобилите замръзнаха през нощта. Пешеходците, нахлузили вълнени шапки над ушите и увили шалове плътно около врата, подтичваха в кучешкия студ към автобусната спирка на главния път, на около километър оттам. Къщите в малката еднопосочна улица бяха затворени поради студа — пердетата стояха спуснати, а снежни преспи блокираха алеите към тях. От стряхата над входа на стара вила непосредствено до гората висяха еднометрови ледени висулки и заплашваха да се откъснат всеки момент.

Къщата беше бяла.

Зад входната врата от нечупливо стъкло с месингова дръжка, вляво от необичайно голямо антре, в кабинет, обзаведен с произведения на минималистичното изкуство и разточителна мебелировка, зад голямо бюро лежеше мъртва жена. Главата бе отпусната назад, а ръцете — проснати върху страничните облегалки на стола. Широка ивица засъхнала кръв пълзеше от долната й устна надолу по оголеното гърло, разделяше се при гърдите и отново се събираше върху впечатляващо стегнатия корем. Носът също бе окървавен. На светлината от лампата струйката кръв се превръщаше в стрелка, сочеща към тъмната дупка, някога била уста. От езика, явно внимателно отстранен чрез гладък и изкусен разрез, бе останал само коренът.

В стаята беше топло, даже горещо.

Главният инспектор от Крипо[1] Сигмюн Барли изключи мобилния телефон и примижа към дигиталния термометър в панорамния прозорец с югоизточно изложение. Температурата навън се доближаваше до минус двадесет и два градуса.

— Странно как тези прозорци не се пукат — почука внимателно той по стъклото — при четиридесет и седем градуса разлика между външната и вътрешната страна. Чудна работа.

Не изглеждаше някой да го е чул.

Убитата беше гола под копринения халат със златисти ревери. Коланът се търкаляше на пода. По-млад полицай от полицейски район Румерике се дръпна рязко назад при вида на жълтата спирала.

— По дяволите — възкликна той и направи гримаса на отвращение, преди смутено да прокара ръка по темето си. — Помислих си, че е змия. Уф!

Липсващата част от тялото на жената, грижливо опакована в хартия, се намираше върху преспапието пред нея. Върхът на езика изпъкваше на фона на червеното около него: дебело екзотично растение, бледа плът с още по-бледи вкусови луковици, със синьо-червени следи от червено вино на ивици и гънки. Полупразна чаша се крепеше върху купчина листа до ръба на бюрото. Бутилка не се виждаше.

— Не може ли поне да й покрием циците? — покашля се сержантът. — Отвратително е да я оставим…

— За това трябва да изчакаме — Сигмюн Барли пъхна мобилния телефон в горния джоб на ризата си.

Клекна и се взря в мъртвата жена.

— По дяволите — промърмори той. — Това би заинтересувало Ингвар. И жена му, като се замисля.

— Какво?

— Нищо. Знаем ли по кое време е било извършено престъплението?

Барли потисна едно кихане. От тишината в стаята ушите му бучаха. Изправи се вдървено и изтупа панталона си от прах, без да е необходимо. До вратата към антрето стоеше мъж в униформа. С ръце зад гърба, той пристъпваше от крак на крак и гледаше встрани от трупа, навън през прозореца. Там по една елха продължаваше да виси коледна украса. Тук-там, под клони и снежни преспи, смътно се виждаха светлини от местата, до които денят още не бе достигнал.

— Тук никой нищо ли не знае? — попита Барли изнервено. — Не установихте ли поне предполагаем час на смъртта?

— Снощи — отговори другият. — Но е прекалено рано…

— Аха — довърши Сигмюн Барли. — Снощи. Доста неопределено. Къде са…

— В четвъртък обикновено отсъстват — семейството, съпруг и шестгодишна дъщеря. Ако за това…

Сержантът се усмихна неуверено.

— Да — кимна Барли и заобиколи бюрото наполовина.

— Езикът — подхвана той и погледна към пакета, поставен върху него. — Докато е била още жива, ли е бил отрязан?

— Не знам — повдигна рамене сержантът. — Документите за вас са у мен, а понеже претърсването приключи, всички са в хола, вие може би…

— Да — промърмори Барли; сержантът така и не схвана с какво точно се съгласява той. — Кой откри това, щом семейството отсъства?

— Домашният помощник, филипинец. Всяка сряда идва в шест сутринта. Започвал оттук, долу, после продължавал нагоре, за да не събуди някого ненужно рано. Спалните са горе. На втория етаж.

— Да — машинално повтори Барли. — И във вторник ли ги няма?

— Нали го е споменавала — напомни сержантът. — В интервюта и други подобни: изпраща мъжа и детето си всеки вторник; сама чете всички писма, изпратени до нея. Въпрос на чест е…

— Мисля, че разбирам — Барли напъха химикалката си дълбоко навътре в една от кутиите с писма. — Чисто и просто не е възможно един-единствен човек да прочете всичко това.

Отново разгледа трупа внимателно.

— Sic transit gloria mundi[2] — констатира той и надникна в устата й. — Сега няма особена полза от статуса си на звезда, а?

— Вече направихме достатъчно снимки и всичко е готово…

— Да, да.

Барли отпрати сержанта с махване на ръка. Тишината отново стана оглушителна. От пътя не долиташе шум от стъпки на хора, не тиктакаше и часовник. Компютърът стоеше изключен. През витрината на шкафа радиото го гледаше нямо със самотното си червено око. На широката полица над камината, замръзнала в скован полет, се крепеше канадска гъска с избелели крака и дупе с проскубани пера. Върху килима пред прозореца с югоизточно изложение мразовитият ден очертаваше безцветен правоъгълник. Сигмюн Барли усещаше как кръвта пулсира в тъпанчетата му. Неприятното чувство, че се намира в мавзолей, го подтикна да потрие нос. Колебаеше се дали е плод на изнервеност, или объркване. Жената продължаваше да лежи върху стола с широко разтворени крака, голи гърди и зейнала, останала без език уста. Оскверняването не само я бе лишило от един важен орган, но и от всякаква човечност.

— Нали се ядосвате, ако ви извикаме твърде късно — обясни сержантът. — По тази причина оставихме всичко, както си беше, макар, разбира се, да сме готови с повечето…

— Никога няма да бъдем готови — прекъсна го Барли. — Но благодаря. Мъдро от ваша страна. Особено с тази жена. Пресата добрала ли се е…

— Още не. Задържахме филипинеца и ще продължим разпита му възможно най-дълго. Направихме всичко по силите си, за да отцепим района. Наясно сме колко важно е намирането на следи, особено със снега навън и прочее, а и съседите сигурно се чудят поне малко какво става. Засега никой от тях не е известил когото и да е било. Навярно са прекалено заети с новата принцеса.

По лицето му пробяга усмивка:

— Разбира се… Самата „Фиона в действие“ е убита. В собствения си дом, по такъв начин, тогава…

— По такъв начин — кимна Барли. — Удушена?

— Според лекаря. Не откри никакви прободни рани, никакви дупки или драскотини от куршуми, но по гърлото намери следи от душене, можете да видите…

— Ммм. По-добре погледнете това!

Барли внимателно разгледа езика на бюрото. Хартията, умело сгъната, наподобяваше ваза с отвор за върха на езика и елегантни, симетрични криле.

— Изглежда почти като венчелистче — констатира най-младият полицай и сбърчи вежди. — С нещо отвратително по средата, тъй да се каже. Доста…

— Впечатляващо — измърмори Барли. — Навярно убиецът го е направил предварително. Не мога да си представя, че някой първо извършва убийство по този начин, а после си оставя малко време за оригами.

— В този случай едва ли има подозрение за сексуално престъпление…

— Оригами — повтори Сигмюн Барли. — Японско изкуство за сгъване на хартия. Но…

— Какво?

Барли се наведе още по-близо до отрязания орган. Сержантът направи същото. Двамата полицаи стояха така, глава до глава, дишането им скоро се синхронизира.

— Не е само отрязан — промълви Барли накрая и се изправи. — Върхът е разцепен. Някой го е разделил на две.

За пръв път, откакто Сигмюн Барли беше пристигнал на местопрестъплението, униформеният до вратата се обърна към тях. Лицето му беше гладко като на тийнейджър, пъпчиво, а езикът му непрекъснато навлажняваше устните, докато адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу над тясната яка.

— Мога ли да си вървя вече? — изхленчи кротко той. — Мога ли да си вървя?

* * *

— Тронощеседник — усмихна се момиченцето.

Полуголият мъж бавно прокара острието по гърлото си, преди да изплакне бръснача и да се обърне. Детето седеше на пода и се мъчеше да напъха косата си във вече негодна шапка за баня.

— Не можеш да излезеш така — предупреди той. — Свали я. Ще ти сложим вълнената шапка, която получи за Коледа. Нали искаш да си хубава, когато за пръв път срещнеш сестра си!

— Тронощеседник — повтори Кристиане и нахлупи шапката. — Дворцонаследник. Властопреследник.

— Да не би да имаш предвид престолонаследник? — попита Ингвар Стубьо и отми остатъците от пяната. — Това е някой, който един ден ще стане крал или кралица.

— Сестра ми ще стане кралица. Ти всъщност сигурно си най-великият мъж на света.

— Мислиш ли?

Той вдигна детето. Очите й блуждаеха без посока, сякаш поглед и контакт едновременно щяха да й дойдат в повече. Беше слабичка за своите почти десет години.

— Престолонаследник — повтори Кристиане към тавана.

— Правилно. Не само на нас ни се роди бебе днес. Така и…

— Мете-Марит е толкова красива — прекъсна го детето и плесна силно с ръце. — Даваха я по телевизията. На закуска ядохме сандвичи със сирене. Майката на Леонард казва, че се е родила принцеса. Сестра ми!

— Да — съгласи се Ингвар и отново я постави на пода, а после се залови да смъква шапката за баня от главата й, без да я скубе много. — Нашето бебе е красива принцеса, но не е престолонаследничка. Как предлагаш да се казва?

Най-накрая шапката се разхлаби. По вътрешната й страна остана дълга коса, но Кристиане изглежда не усещаше болка, докато той я сваляше от главата й.

— Абендгебет.

— Това означава вечерна молитва — поясни той — Не е името й. На момичето над леглото ти имам предвид. На немски е, обяснява какво прави момичето на картината, където…

— Абендгебет — настоя Кристиане.

— Ще питаме мама — отстъпи Ингвар и си облече панталони и риза. — Иди си намери пуловера. Време е да тръгваме, ще излезем на двора.

— Двор — каза Кристиане и отиде в коридора. — Стопански двор. С крави, коне и котенца. Джак! Кралят на Америка! Искаш ли да дойдеш да видим бебето?

Голям жълтеникавокафяв мелез с висящ от усмихващите се челюсти език нахлу в детската стая. Скимтеше нетърпеливо и се въртеше в кръг около момиченцето.

— Джак ще остане вкъщи — каза Ингвар. — Така, къде е шапката ти?

— И Джак ще дойде — кротко настоя Кристиане и уви червен шал около врата на кучето. — Престолонаследничката е и негова сестра. В Норвегия има равенство. Момичетата могат да правят каквото си поискат. Така казва майката на Леонард. А ти не си ми татко. Исак е моят татко. Така казвам аз.

— Всичко това е вярно — усмихна се Ингвар. — Но аз много те обичам. А сега е време да вървим. Джак ще остане вкъщи. В болницата е забранено да се влиза с куче.

— Болницата е за болните — философстваше Кристиане, докато той й обличаше якето. — Бебето не е болно. Мама не е болна. Въпреки това са в болница. Болница-долница!

— Ти си ми една малка умница.

Целуна я и нахлузи шапката на главата й. Изведнъж тя го погледна право в очите. Той се вцепени както винаги по време на тези редки моменти на откровеност, внезапни пролуки към същество, което никой никога не можеше наистина да разбере.

— Родила се е престолонаследничка — обяви тя тържествено, пое си дъх и продължи да цитира сутрешната телевизионна емисия. — Събитие за страната, за народа, но на първо място, разбира се, за родителите. Всички ние особено много се радваме, че този път е момиченце.

От закачалката с връхни дрехи долетя приглушена мелодия.

— Джиесемът — избърбори тя механично. — Дам-ди-рум-рам.

Ингвар Стубьо се надигна и ядосано започна да потупва хаотично закачените якета и палта, докато намери каквото търсеше.

— Ало — изрече той изнервено. — Стубьо на телефона.

Кристиане спокойно започна да се съблича. Първо шапката, после якето.

— Момент — каза Ингвар на телефона. — Кристиане! Не… Чакай малко.

Момиченцето, вече съблякло по-голямата част от дрехите си, стоеше по розов потник и гащички и нахлузваше чорапогащника на главата си.

— Дума да не става — отсече Ингвар Стубьо. — Имам две седмици отпуск по бащинство. Не съм спал повече от двадесет и четири часа, Сигмюн. По дяволите, детето ми се роди преди по-малко от пет часа, а сега…

Кристиане нагласи чорапогащника като дълги плитки, стигащи до талията й.

— Пипи Дългото чорапче — промърмори тя доволно. — Хей, хоп!

— Не — прозвуча рязко гласът на Ингвар; Кристиане подскочи и избухна в сълзи. — В отпуска съм. Роди ми се дете. Аз…

Плачът й премина в продължителен вой. Ингвар се притесни от сърцераздирателното хълцане на слабичкото дете.

— Кристиане — подхвана той обезсърчен. — Не се карам на теб. Говорех с… Ало? Не мога. Без значение колко драматично е всичко; чисто и просто не мога да изоставя семейството си сега. Довиждане. Успех.

Затвори капачето на джиесема и седна на пода. Отдавна трябваше да са в болницата.

— Кристиане — повтори той. — Малката ми Пипи. Не искаш ли да ми покажеш господин Нилсон?

Знаеше, че не бива да я прегръща. Започна да си подсвирква. Джак легна в скута му и заспа. Под отворената хъркаща уста на кучето върху крачола на панталона му се оформи влажно петно. Ингвар свирка, тананика и измърмори всички детски песни, за които се сети. След четиридесет минути плачът на детето утихна. Без да го погледне, Кристиане свали чорапогащника от главата си и бавно започна да се облича.

— Време е да посетим престолонаследничката — прецени глухо тя.

Междувременно джиесемът звъня седем пъти.

Той колебливо го изключи, но не провери дали са оставили съобщение.

* * *

Изминаха осем дена, а полицията не напредна с нито една крачка. Това не я озадачаваше.

„Интернет вестниците са ужасни“, помисли си жената с лаптопа. Освен това сърфирането се оказа безбожно скъпо, защото не си направи труда да поръча локална връзка. Изнервяше я, че парите изтичат, докато чака отговор от мудната аналогова линия с Норвегия. Нищо не пречеше, разбира се, да седне в кафене „Chez Net“. Взимаха пет евро за петнадесет минути и предлагаха високоскоростни безжична интернет връзка. За съжаление, макар да беше зима, мястото гъмжеше от пияни австралийци и перчещи се британци. Справяше се, поне засега.

Първите няколко дни убийството предизвика учудващо малко вълнение. Доминираха новините за малката принцеса. Светът наистина иска да го мамят.

Сега отразяваха убийството по-широко.

Жената пред компютъра въобще не понасяше Фиона Хеле. Вероятно политически е некоректно, но такава бе истината. Вестниците използваха израза „любимка на народа“. Безспорно, щом всяка събота, пет сезона подред почти един милион души гледат предаванията й. Самата тя гледа не повече от две и то малко преди да дойде тук. Във всеки случай достатъчно, за да констатира, че този път по изключение трябва да се съгласи с културния елит, който, както обикновено, арогантно отхвърляше подобен вид забавления. Всъщност точно такъв агресивен анализ във вестник „Афтенпостен“, под формата на статия от професор по социология, я накара да изгуби час и половина за „Фиона в действие“.

Поне не се оказа напразно. Отдавна никой не я бе провокирал така. Участниците — или идиоти, или дълбоко нещастни — не можеха да бъдат укорени нито за едното, нито за другото, Фиона Хеле обаче — преуспяла, пресметлива и непоследователна в ролята си на жена от народа — влизаше плавно в студиото, облечена в дрехи, нямащи нищо общо с тези, купени в евтините магазини на Н&М. Усмихваше се безсрамно на камерата, докато бедните същества излагаха на показ безнадеждните си мечти, фалшивите си надежди и не на последно място силно ограничената си интелигентност. И то през най-гледаното време.

Жената, която сега ставаше от бюрото до прозореца и обикаляше из чуждата стая, без да е напълно наясно какво иска, не участваше в обществения дебат. Но след един епизод на „Фиона в действие“ се изкуши да се включи. По средата на изпълнено с възмущение читателско писмо се усмихна на себе си и го изтри. През останалата част от вечерта се чувстваше въодушевена. Сънят не идваше и тя си позволи да изгълта два от ужасните нощни филми по канал „ТВЗ“ не без известна полза; трябваше да запомни това.

Да се чувстваш провокиран е, ако не друго, то поне вид емоция.

А нейният начин на изразяване се отличаваше съществено от читателските писма във вестник „Дагбладет“.

Утре ще иде в Ница да потърси норвежки вестници.

Бележки

[1] Норвежката криминална полиция. — Бел.прев.

[2] Sic transit gloria mundi (лат.). — Така преминава световната слава. — Бел.прев.