Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Набиране
Вера Бучкова
Източник
Словото

Издание: Чудомир. „Съчинения в три тома“, Подбор и редакция: Петър Пондев и Серафим Северняк. 2 том. Разкази и фейлетони. „Български писател“, С. 1969.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

Здраве желаем, господин Данаиле,

Да те запозная с нашето кметче… Като го гледаш така, както си е бръснат и загладен, млада-младина, ще речеш, и зелено откъснато, ама учено момче е, по законите се води точ и на всички въпроси гледа юридически, един вид. Уж добро наглед, инак, уж все се усмихва и добърденят му не излиза от устата, ама дорде кихнеш, и ще ти състави акт за нарушение. И не акт на шега и отгоре-отгоре надраскан, колкото за респективност само, а по точката на закона, значи, по параграфа и по алинеята му, та кога идеш в съда, трима адвокати да не могат да ти помогнат и избавят.

Тропне ти акта, значи, изпрати го по принадлежност и пак ти се усмихва, и пак добърденят му виси като папироска на устата. И минало се не минало ден-два, сякаш нищо не било. Срещне те

някъде, метне ти с ръка и не ти прави дипломации, а направо ти го рече:

— Бай Стоиле бе, снощи вашият, малкият, донесе две кошници грозде от лозето, а ти се спотайваш, майка му стара, и не обаждаш. Че покани ме де! Покани ме като човек и аз да си хапна.

И ти, щеш не щеш, докато не ти е съставил нов акт, поканиш го, значи, неволно.

Дойде хлапето, знаеш, потопорчи се в къщи като росен заек, седне, навечеря се, надумка се с грозде до небцето и си иде по живо, по здраво.

На другата вечер иде у други на гости, на третата у трети и, кажи-речи, тъй си го храним и поим, по азбучен ред, селски.

Инак предприемчив е и е силен в мероприятията.

Получил един ден окръжно за почистване на всички улици в селото. Повикал, синът му майчин, двама цигани с брадви и без да му мигне окото, като почнали да сечат хасмите, дето са на улицата пред къщите. Секли, секли и ги почистили до минимум. Когато се върнахме вечерта от работа — що щеш! Няма ни хасми, ни чардаци, ни тикви по плетищата, ни кратуни, нито пък волски черепи по коловете.

Събрахме се вечерта, направихме прошение до горното място, ама човекът си имал подкрепление в София, поддръжка си имал. Свако му бил началник в министерството на разните работи, чичо му бил главен инжелерин, вуйчо си имал владика и ни оставиха без последствие. Като ни оставиха без последствие, то пак надигна глава, пак го изби на мероприятия.

— Вий, казва, тук тънете в невежество и мрак. Нощно време, като тръгне човек, казва, из селото по служба, очите си ще избалака в тъмнината. Светлина, казва, трябва, повече светлина!

И взе, че потопорчи всред селото, до поповата къща, един фенер голям, колкото на Тотя прасето главата. Запалиха го вечерта, лавнаха ония ми ти кучета, струпаха се дечурлигата — цяла илюминация! Стотинка да изгубиш, ще си я намериш завчас. Попът и попадията се радваха, радваха, ама после цяла нощ тичаха да си събират кокошките, Кълвят си, знаеш, по улицата, ровят си и не щат да си легнат, защото, като свети той, фигурира им на ден.

Хубаво, ама нали дойде новата даскаличка. Нали се настани на квартира у попови и нали взе кметчето да се усуква около нея. Де го — в училището, де го — у тях на гости. А като почна и нощно време да прескача, видя, че фенерят му пречи, взе обратно решение, значи, и го премести на другия край на селото до Пънчовата ковачница. Крива била улицата там, тъмно било много, а имало трапища и други едни такива аргументировки.

Ама и ний не спим, ха! И ний сме будни! Още на другия ден срещнах даскаличката и и прошепнах на ухото:

— Учителке, рекох, прощавай, рекох, ама за твое добро. Между нас да си остане, рекох, ама тази стая дето живееш у попови са умрели две жени. Едната, рекох, първата стопанка на къщата, умря от охтика, а другата, дъщеря й. И тя, рекох, от същата умря. Дума да не излиза, рекох, ама и попадията, и тя е прихванала от тая сладка медена. Не е за друго ти го казвам, рекох, ама само така да си в известност.

И си заминах.

Още същата вечер момичето си дигна партакешината и се настани у Ганя лелин Вълин, до самата Пънчова ковачница.

Като се премести тя, и излезе заповед фенерят да се премести в края на селото, чак до реката. Кал имало там, блатото се събирало през време на дъждовете, на Коля Кутийката прасето се било удавило преди години и тям подобни.

Премести го синът, ама и ний не стоим със скръстени ръце.

Бре умрял смок й подхвърлихме на даскаличката, бре живи гущерчета и пущахме през прозореца, докато я накараме и от там да си излезе.

Та, искам да ти кажа де, ако питаш как сме със здравето и какво прави ентелигенцията в село, в настоящия момент ще ти кажа: Слава бога! Попът си измаза наново стаята и накара фелдшера да направи дезинфекция навред, та дано върне пак даскаличката; секретар-бирникът изпъди баба си, за да му отвори място, дано се настани у тях, тя горката, току се не мине, току помъкне багажа си в нова квартира, кметът заряза и точки, и параграфи, и алинеи и не гледа вече юридически на въпросите, а си се занимава само с едно мероприятие: Да мести фенеря из село. Толкоз.

Край
Читателите на „Писмо от Голо бърдо“ са прочели и: