Джон Гришам
Теодор Буун — Отвличането (5)

5

В дома на семейство Буун съществуваше строго установена традиция по отношение на вечерята. В понеделник винаги се ходеше в „Робилио“, стар италиански ресторант в центъра на Стратънбърг, недалеч от кантората. Във вторник получаваха супа и сандвичи в приюта за бездомни, където помагаха като доброволци. В сряда господин Буун носеше вкъщи китайски специалитети от „Златният дракон“ и всички се хранеха пред телевизора. В четвъртък госпожа Буун купуваше печено пиле, хумус и тънка пита от една турска закусвалня. В петък Тео и родителите му посещаваха „Малуф“, популярен ливански ресторант, чиито възрастни собственици постоянно се караха. В събота тримата се редуваха в избора на място. Тео обикновено се спираше на пица и филм у дома. В неделя госпожа Буун приготвяше сама вечерята. Тео изобщо не харесваше ястията й, но беше достатъчно съобразителен и не го казваше на никого. Марсела не обичаше да се застоява в кухнята. Работеше усилено и по-голямата част от деня й минаваше в кантората. Ето защо не й се бързаше към къщи, за да прекара още няколко часа пред печката. А и в Стратънбърг имаше множество добри ресторанти с различна националност. Според Марсела Буун храната трябваше да се приготвя от професионалисти. Тео нямаше нищо против да яде навън. Баща му също. Когато все пак готвеше, Марсела очакваше от Уудс и Тео да изчистят след нея, а двамата предпочитаха да избягват миенето на чинии.

Винаги вечеряха точно в седем — друг навик на организираните хора, които препускат през деня, като непрекъснато хвърлят по едно око на часовника. Тео взе порцията пилешко и скариди в сладко-кисел сос и се настани на канапето. После остави малка чинийка на пода, където кучето го дебнеше с огромно нетърпение. Джъдж обичаше китайски специалитети и се хранеше в хола заедно с останалите. Кучешката храна му се струваше обидна.

След няколко хапки господин Буун попита:

— Е, Тео, нещо ново около Ейприл?

— Не, сър. Само се носят слухове.

— Горкото момиче — отбеляза госпожа Буун. — Сигурно всички са много разтревожени.

— Цял ден говорихме за отвличането. Пълна загуба на време. По-добре е утре да не ходя на училище и да се включа в издирването.

— Номерът ти няма да мине — заяви Уудс Буун.

— Казахте ли на полицията за майката на Ейприл? Споменахте ли, че не си е била вкъщи в понеделник и вторник вечерта? Те трябва да разберат, че госпожа Финмор се държи странно и не се грижи за дъщеря си.

В стаята се възцари тишина. След малко господин Буун отвърна:

— Не, Тео, не го направихме. Решихме да изчакаме.

— Но защо?

— Защото така няма да помогнем на полицията — обясни баща му. — Нека минат един-два дни. После ще обсъдим как да действаме.

— Не си докоснал вечерята — добави Марсела Буун. Беше права. Тео бе изгубил апетит. Храната сякаш бе заседнала в гърлото му.

— Не съм гладен — заяви той.

По-късно сериалът „Закон и ред“ бе прекъснат от извънредна новинарска емисия. Издирването на Ейприл Финмор продължаваше. Полицията все още се въздържаше от коментар. На екрана се появи снимка на Ейприл и една от листовките, които Тео и приятелите му бяха раздали из града. Веднага след това бе излъчен зловещият портрет на Джак Лийпър, който приличаше на сериен убиец. Репортерът направи следния коментар: „Полицията предполага, че избягалият затворник Джак Лийпър се е върнал в Стратънбърг, за да посети своята приятелка Ейприл Финмор“.

Полицията предполага доста неща, каза си Тео. Но едва ли всички бяха верни. Той бе мислил за Лийпър цял ден и смяташе, че Ейприл никога не би пуснала в дома си подобна отрепка. Според него теорията за отвличането се основаваше на едно голямо съвпадение — след напускането на затвора Лийпър бе дошъл в Стратънбърг, защото бе живял в града преди много години. Камерите в местния магазин просто го бяха заснели по същото време, когато Ейприл бе решила да избяга от къщи.

Тео познаваше добре Ейприл, но същевременно си даваше сметка, че доста подробности от живота й не са му известни. А и не държеше особено да ги научава. Нима Ейприл бе изчезнала, без да му спомене и дума за плановете си? Тео постепенно започваше да вярва, че отговорът на този въпрос е положителен.

Той лежеше на канапето, сгушен под одеялото. Джъдж почиваше до него. В даден момент и двамата заспаха. Тео бе станал в четири и половина сутринта и се нуждаеше от сън. Чувстваше се изтощен както физически, така и психически.