Уилям Пол Йънг
Колибата (1) (Там, където можем да срещнем Бог…)

Предговор

Кой не би се усъмнил в думите на човек, който твърди, че е прекарал цял уикенд с Бог не другаде, а в една колиба?

Познавам Мак отпреди малко повече от двайсет години, когато един ден и двамата отидохме да помогнем на близък съсед да окоси ливадата си и да прибере сеното за двете си крави. Оттогава „се мотаем заедно“, както казват днешните хлапета, сядаме на по чаша кафе — всъщност аз пия китайски чай, много горещ, със соя. Разговорите ни носят неподправена наслада, винаги са съпровождани с много смях, а често и с някоя друга сълза. Честно казано, колкото повече остаряваме, толкова повече време прекарваме заедно, ако разбирате какво имам предвид.

Цялото му име е Макензи Алън Филипс, макар повечето хора да го наричат Алън. Има традиция в неговия род: всички мъже ги кръщават с едно и също собствено име, а те се представят с бащиното, навярно за да избегнат претенциозното добавяне на Първи, Втори и Трети или Младши и Старши към името си. Това между другото им помага веднага да разпознават по телефона телемаркетинг агентите и особено онези, които говорят с вас, сякаш сте първи приятели. Та според тази традиция Мак, дядо му, баща му, а сега и най-големият му син носят кръщелното име Макензи, но всички ги знаят с вторите имена. Само Нан, неговата съпруга, и най-близките му приятели го наричат Мак (макар и да съм чувал от време на време напълно непознати да подвикват: „Хей, Мак, къде си се учил да караш?“).

Мак е роден някъде в Средния запад, в ирландско-американско семейство фермери, и от дете свикнал с мазолите по ръцете и строгите правила. Въпреки набожността, която демонстрирал пред обществото, неговият суров баща, църковен настоятел, имал склонността да се отдава на домашно пиянство, особено когато дъждът се забавел или подранял, а в много случаи и през останалото време. Мак не говори често за него, но когато го спомене, лицето му става безизразно, сякаш чувствата го напускат, а очите му остават тъмни и празни. От няколкото истории, които ми е разказвал, знам, че неговият старец не е бил от кротките алкохолици, които, като се напият, заспиват щастливи, а от онези, които пребиват съпругите си и после молят Бог да им прости.

Но жестокостта на баща му минала всякакви граници, след като веднъж тринадесетгодишният Макензи с неохота разголил душата си пред един пастор по време на евангелистко съживление^[1] за младежи. Под въздействието на поучителната проповед през сълзи признал, че баща му неведнъж пребивал до безсъзнание майка му, а той не бил способен да й помогне. Ала на Мак не дошло на ума, че неговият изповедник работи заедно с баща му, и когато се прибрал у дома, таткото го чакал на верандата, а майка му и сестрите му подозрително отсъствали. По-късно узнал, че били изпратени от бащата при леля му Мей, за да има той възможност да научи непокорния си син на уважение. Почти две денонощия Мак стоял вързан за големия дъб зад къщата и бил налаган с колан и поучаван със стихове от Библията всеки път, когато баща му се съвземел от алкохолния ступор.

Две седмици след жестокия побой, когато най-сетне успял отново да се изправи на крака, Мак напуснал дома си. Но преди да тръгне, сипал отрова за мишки във всяка бутилка с алкохол, която намерил във фермата, и изровил от скривалището си до пристройката малката тенекиена кутия със своите съкровища: снимка на семейството, на която всички са примижали на яркото слънце (баща му бил застанал настрана от другите), картичка с бейзболната звезда Люк Ийстър от 1950 г., малко шишенце с остатък от „Ма Гриф“ (единствения парфюм, който майка му ползвала), макара с конец, няколко игли, малък сребърен модел на бойния изтребител Ф-86 и всичките му спестявания — петнадесет долара и тринадесет цента. После се промъкнал обратно в къщата, докато баща му хъркал след поредния запой, и пъхнал бележка под възглавницата на майка си. На нея пишело само: „Дано някой ден да ми простиш“. Заклел се никога да не поглежда назад и удържал на думата си, но не за дълго.

Тринадесет години е твърде ранна възраст, за да пораснеш, но Мак нямал избор. Той не говори много за годините след тази случка. Повечето от тях прекарал в странстване по света, работел и пращал пари на баба си и дядо си, които ги предавали на майка му. В една от далечните страни, чух, извадил пистолет при някаква разгорещена свада, макар че откакто го познавам, храни жестока ненавист към войната. Както и да е, щом прехвърлил двайсетте, постъпил в духовна семинария в Австралия. Когато се наситил на теологията и философията, се върнал в Щатите, сдобрил се с майка си и сестрите си и се установил в Орегон, където се запознал с Нанет А. Самюелсън и се оженил за нея.

В нашия свят на приказливци Мак се отличава като мълчаливец и дейна натура. Почти не говори, освен когато директно му зададете въпрос — нещо, което повечето хора са се научили да не правят. Когато заговори, започвате да се чудите дали не е някакъв извънземен, защото гледа на човешките идеи и преживявания по съвсем различен начин.

Думите му смущават хората, които предпочитат да чуват това, с което са свикнали, а то често е лишено от съдържание. Онези, които го познават, го харесват, стига да не изрича мислите си на глас. Не че престават да го харесват, когато заговори — по-скоро губят самоувереността си и престават да харесват себе си.

Веднъж Мак ми сподели, че в младежките си години изразявал мислите си по-свободно, но призна, че тогава използвал говоренето като средство за оцеляване и прикриване на страданието — често изливал своята болка върху околните. Каза ми също, че имал навик да изтъква недостатъците на хората и да ги унижава, за да придобие измамното чувство за сила и контрол. Това едва ли го е правело много популярен.

Докато пиша всичко това, размишлявам за онзи Мак, когото винаги съм познавал — съвсем обикновен човек, забележителен единствено в очите на онези, които истински го познават. Не се откроява с нищо особено: позакръглен, оплешивяващ, нисък бял мъж, който скоро ще навърши петдесет и шест. Има мнозина като него по тези места. Навярно не бихте му обърнали внимание в тълпата и не би ви смутил, ако подремва до вас в метрото по време на ежеседмичното му пътуване до центъра на Портланд за събранието на отдела по продажби. Върши повечето от работата си от малкия домашен кабинет на Уайлдкет Роуд в покрайнините. Продава високотехнологични джаджи, които по всякакви начини ни помагат да вършим нещата по-бързо, сякаш животът и без тях не ни се изплъзва с главоломна бързина.

Човек не може да разбере колко умен е Мак, докато случайно не му се удаде да подслуша разговор между него и специалист в някаква област. Имал съм такива възможности и тогава, уверявам ви, езикът, на който говори, няма почти нищо общо с английския и е нужно да напрягам ума си, за да схвана понятията, които се сипят от устата му като порой от скъпоценни камъни. Той може да се изказва компетентно по всякакви въпроси и макар да изглежда, че трудно би отстъпил от позицията си, проявява тактичност, която ви позволява да запазите своето мнение.

Любимите му теми са Бог и Сътворението, както и въпросът защо хората вярват в това, в което вярват. Щом разговорът поеме в тази насока, очите му засияват, ъгълчетата на устата му се разтеглят в едва забележима усмивка, отърсва се от умората и става неудържим като малко дете, което не успява да овладее емоциите си. В същото време Мак не е много набожен. Изглежда, връзката му с религията е изтъкана едновременно от любов и омраза; такова е и отношението му към Бог, когото той смята за мрачен, далечен и безразличен. От време на време през пролуките в сдържаността му избива хаплив сарказъм и тогава сякаш изстрелва остри стрели, чиито връхчета са потопени в отрова, събирана някъде дълбоко в него. Понякога в неделя посещаваме една и съща местна църква (55 независимо събрание на общността „Свети Йоан Кръстител“, както е известна), но винаги личи, че не му е особено приятно там.

Мак е женен за Нан малко над тридесет и три години, повечето от които щастливи. Казва, че тя е спасила живота му и е платила висока цена за това. Поради някаква непонятна причина сега нейната любов към него изглежда по-силна от всякога, но имам чувството, че в началото той я е наранил жестоко. Аз съм на мнение, че така, както хората могат да ни нанасят рани, могат и да ги лекуват, и затова прошката, с която даряваме нашите мъчители, често е неразбираема за страничния наблюдател.

Във всеки случай Мак е изкарал късмет в брака. Нан е стълбът, който крепи семейството им. Докато Мак живее в сложен и нюансиран свят и често е разкъсван от противоречия, в нейното битие повечето неща са черни или бели. Здравият разум е нещо толкова естествено за Нан, че тя дори не се замисля какъв дар е това. Заради грижите си за семейството навремето се е отказала от мечтите си да стане лекар, но сега е уважавана медицинска сестра в отделение за онкологично болни в последен стадий. Ако във връзката на Мак с Бог има широта, нейната се отличава с дълбочина.

Тази странна брачна двойка са родители на пет необикновено красиви деца. Мак често казва, че са взели хубостта от него, „… защото Нан е запазила своята“. Две от трите момчета вече не живеят при тях: Джон, отскоро семеен, работи в отдела по продажби на местна компания, а Тайлър, който наскоро завърши колеж, учи за магистърска степен. Третият син — Джош, и едното от двете момичета — Катрин (Кейт), все още са у дома и учат в местния общински колеж. Най-малка от всички бе Мелиса, или Миси, както обичахме да я наричаме на галено. Тя… всъщност ще опознаете някои от децата по-добре от следващите страници.

Последните години бяха, как да се изразя, изключително необичайни. Мак се промени, сега е още по-особен от преди. Открай време си е чувствителна и нежна душа, но след престоя си в болницата преди три години стана… много по-добър човек. Превърна се в един от онези редки хора, които живеят в съгласие със себе си. Аз се чувствам добре в неговата компания, както с никого другиго. Когато се разделим, оставам с усещането, че съм водил най-хубавия разговор в живота си, въпреки че обикновено аз говоря през повечето време. А по отношение на Бог възгледите на Мак вече са не само обширни. Много по-задълбочени са. Но той плати скъпо за това.

Сега ситуацията е много по-различна, отколкото преди седем години, когато Безутешната тъга нахлу в живота му и той почти престана да говори. Тогава, като по някакво негласно споразумение, спряхме да се виждаме за около две години. Понякога срещах Мак в местния супермаркет — по-рядко в църквата — и тогава се прегръщахме от учтивост и разменяхме единствено банални фрази. Беше му трудно дори да ме погледне в очите, може би не желаеше да се впуска в разговор, който би разлютил раната в сърцето му.

Тази промяна настъпи след един ужасен инцидент с… Но ето че отново се увлякох и започнах да избързвам с разказа си. Ще стигнем до инцидента, когато му дойде времето. Сега ще кажа само, че последните няколко години сякаш върнаха живота на Мак и го избавиха от бремето на Безутешната тъга. Случилото се преди три години изцяло преобърна живота му и нямам търпение да ви разкажа всичко, което знам.

Макар да има дар слово, Мак не смята, че притежава талант в писането — което пък е моята страст. Затова ме помоли да запиша историята му вместо него — „за децата и Нан“. Имаше нужда от този разказ не само за да изрази дълбоката си обич към тях, а и за да им помогне да разберат какви катаклизми е претърпял неговият вътрешен свят. Знаете какво представлява вътрешният свят — това е мястото, където оставате насаме със себе си и с Бог, ако вярвате в него. Разбира се, Бог може да присъства там дори ако не сте вярващи. Би било напълно в негов стил. Неслучайно някои го наричат Вездесъщия натрапник.

Предстои да прочетете нещо, което двамата с Мак месеци наред се трудихме да облечем в думи. То е малко… всъщност доста чудновато. Дали всичко в тази история е истина или не, не се наемам да съдя. Ще си позволя само да кажа, че макар някои неща да не са научно доказуеми, е възможно все пак да са реални. Съпричастността ми към тази история остави дълбока следа у мен, докосна струни в душата ми, които дори не съм подозирал, че съществуват; признавам, че отчаяно желая всичко, което ми разказа Мак, да се окаже истина. През повечето време му вярвам безрезервно, но има и моменти, когато ми се струва, че видимият свят на бетона и компютрите е реалността — и тогава ме обземат съмнения.

Ще направя две последни уточнения. Ако тази история никак не ви допадне, Мак би казал: „Съжалявам… не е написана точно за вас“. Но може би е тъкмо обратното. Това, което ще прочетете, отразява най-ясните спомени на Мак за случилото се. То е неговата история, не моята, затова на няколкото места в книгата, където се появявам аз, ще говоря за себе си в трето лице — от гледната точка на Мак.

Понякога паметта може да ни подведе, особено що се отнася до неприятните събития, и не бих се изненадал, ако въпреки съзнателните ни усилия да бъдем точни, в книгата са се промъкнали фактологически грешки и изопачени спомени. Те не са преднамерени. Мога да ви уверя, че разговорите и описанието на събитията са отразени дословно по спомените на Мак, така че, моля ви, опитайте се да бъдете снизходителни. Както ще се убедите, става въпрос за неща, за които не се говори лесно.