Ана Годбърсън
Тайни и мечти (27)

26

Светлината на шестнайсетия етаж на „Сейнт Риджис“ беше чудесна и Астрид се възползва от нея, за да огледа светлосините тапети. Мислите й бяха разпилени. Замисли се над сравнително семплото си име от две срички в сравнение с по-префърцуненото име на майка й. Може би, когато станеше на възрастта на майка си, щеше също да е навързала няколко фамилии — не звучеше никак романтично, но пък беше неизбежно, поне така й се струваше тази сутрин.

Майка й беше седнала настрани от нея, на двойното легло до леглото на Астрид, тъмната й коса беше увита в хавлиена кърпа, отпуснала рамене на таблата, тапицирана в златист брокат. Между тях беше поставена количката на рум сървис, отрупана със закуски. Астрид се опитваше да изяде рохко яйце от чашката, но скоро изгуби интерес.

— Каква скучна закуска — заяви и погледна недоволно недоядения жълтък.

— Изяж го — настоя майка й, без да вдига поглед от светската рубрика, която четеше. Вирджиния Донъл де Груйте Марш си имаше изисквания и всеки път, когато се настаняваше в хотел, настояваше вестниците да й се доставят отворени на светската страница, прегънати така, че да не й се налага да чете истинските новини, преди нежните й ретини да са подготвени. — Един Господ знае кога ще успеем да си купим нещо друго — добави мрачно тя.

— Мисля да отидем до египетския отдел в „Метрополитън“ — рече Астрид, отметна завивките и стъпи боса на мекия килим. Беше облякла нещо, което приличаше на червена пижама, с името на „Сейнт Риджис“ на джоба на горнището, но ако човек се вгледаше, щеше да забележи, че е униформа на пиколо. Макар да се опитваше поне от пет секунди да си спомни как и кога я е облякла, така и не успя. — След това можем да похапнем сандвичи с кресон в „Плаза“.

Майка й я погледна с досада и Астрид спусна маската за очи, с която беше спала, досега вдигната високо на челото й, за да не пада косата й в очите. Нямаше никакво желание да вижда повече по-възрастната жена. Сложи ръце на кръста, издаде единия си крак напред и се поклони, също както Чарли Чаплин. Майка й не отговори, Астрид въздъхна и се обърна към прозореца, дръпна маската и я пусна на пода.

— Вдигни я — настоя майка й.

— Няма — заинати се Астрид. И двете знаеха, че някой от служителите на хотела ще я вдигне.

Астрид стисна устни и погледна към Петдесет и пета улица. Представи си, че ако скочи, червената тента над входа ще я спаси от фаталния удар и щеше да отскочи към стаята, където майка й щеше да е уплашена до смърт и щеше да започне да се държи като дама, както бе възпитана.

— Не ми създавай главоболия, миличка — настоя майка й и отпи шумно глътка кафе. — И без това главата ми пулсира.

— Кой беше англичанинът? — Астрид смени темата, малко нелюбезно, тъй като знаеше, че старата ще я заболи, след като цялото внимание снощи бе насочено към дъщеря й.

— Спенсър Гридли — отвърна остро майка й. — Очевидно е просто едно нищожество, тъй като на светските страници не се споменава за пристигането му в Америка, още по-малко в хотела.

— Да не би да са споменали за нашето пристигане? — попита невинно Астрид. — За хотела питам.

Този път майка й не отговори, вестниците прошумоляха и Астрид, която не беше сигурна защо започна тази нелепа игра, реши да отиде в „Метрополитън“ сама. Майка й нямаше да възрази, защото входът беше без пари. Прекоси стаята и беше на прага на съседната, когато майка й възкликна с напълно променен глас.

— Мили боже!

— Сега пък какво има? — подхвърли иронично Астрид и се обърна към майка си. — Да не би Спенсър Гридли да е лорд, който ни видя във вихъра на най-ужасното ни поведение?

Майка й не отговори. Беше проснала вестника върху завивката и Астрид прочете заглавието. КОНТРАБАНДИСТЪТ ГРЕЙ УБИТ В ДОМА СИ Отдолу заглавието с по-малък шрифт гласеше: Съседката им в Уайт Коув, госпожа Дълут Хейл, твърди, че нямала намерение да отлага градинското си соаре.

Астрид проточи врат и изви глава.

— Е? — попита задъхано майка й. — Няма ли да кажеш нещо? Та това е ужасно!

— Той прекаляваше с пиенето — отвърна остро Астрид.

— Мога да кажа същото и за теб… — отвърна майка й, приближи вестника и зачете подробностите. — Казват, че погребението е днес. Трябва да отидеш веднага, миличка.

— В никакъв случай. — Астрид сведе глава и се постара да не показва колко много се интересува от материала, който майка й поглъщаше.

— Права си — съгласи се майка й и протегна показалец, но не вдигна поглед от вестника. — Трябва да си купиш нова черна рокля. Отиваме в „Бендъл“, а покупките ще минат на сметката на стария Харисън. Едва ли се е сетил да ми закрие сметката. Между другото — продължи тя и се оживи, — трябва да ти купим нов гардероб, за да не се налага да се връщаш в Марш Хол. Нищо екстравагантно — две рокли за през деня, две официални, елегантно сако, жилетка, два чифта обувки с висок ток, два чифта ниски пантофки, чорапи, бельо и шапки — поне три. След това се качваш на влака и отиваш в Уайт Коув, при Чарли и…

— Няма!

— Астрид, стига глупости! — Тя удари кувертюрата, за да привлече вниманието на дъщеря си. — Да не би да си въобразяваш, че подобни възможности изникват всеки месец, млада госпожице? Като майка съм длъжна да ти кажа, че няма да стане. Той ще наследи огромно богатство, а мъжът никога не забравя жената, която е била до него, когато е имал трудности.

— Вече не го харесвам — заяви надменно Астрид.

Майка й прочисти гърлото си и сгъването на вестника й отне неестествено дълго време. Най-накрая го остави и състрадателно погледна дъщеря си.

— Коя е тя?

— Какво?

— Кое е момичето? — Третата госпожа Марш въздъхна търпеливо и отметна завивката, обърна се и седна на ръба на леглото. — Хвана ли ги, или беше просто интуиция?

Астрид наведе глава. Русата коса покри лицето й.

— Грейси Нортръп.

Майка й изпъшка.

— Грейси Нортръп ли? Дядо й беше фермер. Отглеждаше фъстъци.

— Знам — изплака Астрид и скри лице в ръцете си. — Аз нямах представа, но какво значение има? Просто той беше… Беше върху нея.

— Боже. Недей, недей — загука майка й, стисна Астрид за ръката и я привлече да седне до нея на леглото. — Той е гнусен тип, миличка, но всички са такива. Не се тревожи — ще свикнеш и ще претръпнеш. Така. Поплачи си, ще се почувстваш по-добре, но не си трий очите, за да не се зачервят и да не ти се появят бръчки. — Майката въздъхна и среса косата на дъщеря си с пръсти. — Поплачи си малко, след това отиваме в „Бендъл“, нали? Докато сме в града, ще ти купим необходимото и ако искаш — само ако искаш, — ще изберем елегантна черна рокля за утре, ако все пак решиш да отидеш…

— Не искам — изплака Астрид върху обгърнатото в сатен рамо на майка си.

— Никой не те кара! Виж, миличка, ще се почувстваш много по-добре, ако облечеш нещо женствено, ново…

Астрид продължи да хлипа, докато най-сетне остана без сили.

— Добре — съгласи се все пак тя и избърса сълзите от поруменелите си бузи. — Добре, да вървим в „Бендъл“.

— Браво на момичето — отвърна майка й и плесна с ръце.

Облякоха се, пресякоха Пето Авеню и ги отведоха в самостоятелна стая, където в продължение на няколко часа избираха дрехите, които Вирджиния Донъл де Груйте Марш беше предложила по-рано: две ежедневни рокли, две официални, късо сако, дълга жилетка, два чифта обувки на висок ток, два чифта ниски пантофки, различни видове бельо, мека шапка, шапка за слънце и барета. Купиха и черна рокля от кретон с плисирана пола и широка лодка деколте и я комбинираха с широкопола черна шапка с кадифена панделка и няколко лъскави черни пера. Госпожата се оказа права: сметката на Марш не беше закрита. После двете отидоха да обядват в „Колъни“ и сметката за бутилката бяло вино и двете агнешки пържоли също щеше да бъде платена от Харисън.

Когато излязоха на улицата, Астрид се чувстваше леко замаяна, но определено по-свежа, отколкото сутринта. Следобедното небе бе започнало да избледнява и тя забеляза, че следобедните издания вече са излезли от печат. На един от вестниците имаше огромна снимка на Дариъс, очевидно отпреди няколко години — беше застанал на терасата на Догуд в бял летен костюм, пъхнал ръце в джобовете, присвил очи на слънцето, усмихнат на една страна. Отдолу бе поместена по-малка снимка на Чарли в зеления му автомобил, а също и на Кордилия, сериозна, тъкмо на слизане от лимузина пред „Плаза“, гледаше право в обектива на фотографа. Астрид се почувства нещастна, щом видя снимката на момичето, което приемаше като най-добрата си приятелка.

— Какво ще кажеш да вземем такси? — предложи майка й и вдигна ръка, без да дочака отговор.

— Добре — съгласи се Астрид, въпреки че бяха само на няколко пресечки от хотела и знаеше, че разходката ще й се отрази добре.

Едва помнеше собствения си баща — той все още е бил в „Уест Пойнт“, когато с майка й са се оженили, а по време на Първата световна война изчезнал във Франция, така и не научи подробности.

Загинал е в един ров — безцеремонно бе заявила майка й преди няколко години, по време на парти, когато малката Астрид се бе събудила, след като го бе сънувала. От снимките знаеше, че е красив, рус като нея, но това бе всичко. Предполагаше, че при приятелката й е различно — Кордилия цял живот бе мечтала да се запознае с баща си, а скоро след като мечтата й се сбъдна, той й беше отнет.

Сигурно нещастното момиче се чувстваше съвсем само, без семейство, както Астрид се чувстваше открай време, и в този момент се намрази, задето се държеше като капризна неблагодарница.

— Астрид! — провикна се майка й прекалено високо, докато се качваше в таксито.

— Реших да отида на погребението — заяви момичето, докато се качваше след майка си.

— Чудесно, миличка. — Майка й присви очи към нея, както правеше винаги, когато Астрид беше още малка и скачаше умело с понито си в кънтри клуб „Уайт Коув“, докато Наркиса и Кора Фипс я наблюдаваха. — Напомни ми, когато се върнем, да позвъня в цветарницата и да поръчам да изпратят голям венец!