Исабел Алиенде
Ева Луна (2)

II

Осем години преди да се родя, същият ден, когато Благодетеля се поминал като безобиден дядо в леглото си, в едно село в Северна Австрия дошло на бял свят момченце, което кръстили Ролф. То било последното дете на учителя Лукас Карле — страшилището в училището. Телесните наказания били широко застъпени като възпитателно средство — знанието идва с назиданието, гласяла и народната мъдрост, и школската теория, така че на никой здравомислещ родител не минавало и през ум да оспорва целесъобразността на тази мярка. Когато обаче Карле счупил ръцете на едно момче, училищната дирекция му забранила да използва повече показалка, защото било очевидно, че започнел ли да бие с нея, някакъв пристъп на садистично сладострастие помрачавал разсъдъка му. За да си отмъстят, учениците тормозели неговия син Йо̀хен и щом успеели да го хванат натясно, го пребивали с юмруци. Докато расло, детето страняло от момчешките тайфи, отричало се от бащиното си име, криело се, сякаш било издънка на палач.

Лукас Карле бил наложил в дома си същия закон на страха, който се прилагал в училището. С жена му го свързвал брак по сметка, за него любовта не струвала и пет пари, смятал я за нещо донякъде приемливо в литературните или музикалните сюжети, но неуместно във всекидневието. Оженили се, без да имат възможност да се опознаят добре, и тя го намразила още от първата им брачна нощ. За Лукас Карле съпругата му била нисша твар, по-близка до животните, отколкото до мъжа — единственото разумно същество, сътворено от Всевишния. Но макар че на теория жената била създание, достойно само за съжаление, на практика неговата успявала да му къса нервите. Когато дошъл в селото след дълги странствания, прогонен от родното си място от Първата световна война, бил към двайсет и пет годишен, имал учителска диплома и пари, колкото да преживее седмица. Преди всичко си потърсил работа и веднага след това — съпруга. Избрал тази, защото му допаднали ужасеният израз, който се прокрадвал внезапно в очите й, и широкият й ханш — според него необходима предпоставка, за да му роди мъжки деца и да може да се справя и с най-тежката домакинска работа. Върху решението му повлияли и двата хектара земя, половината дузина глави добитък и една малка рента, която девойката била наследила от баща си. Всичко това преминало в неговия джоб — нали станал законен стопанин на съпружеските имоти.

Лукас Карле харесвал женските обувки с много високи токове и ги предпочитал лачени и червени. Когато отскачал до града, плащал на някоя проститутка, за да се разхожда пред погледа му гола, нагиздена единствено с такива неудобни обувки, а през това време той, облечен от глава до пети, с палто и шапка, изтегнал се като бей на един стол, изпитвал неописуема наслада, съзерцавайки задните й части — по възможност обемисти, бели, с трапчинки, поклащащи се при всяка крачка. Естествено, никога не я и докосвал — падал голям чистофайник. И тъй като средствата му не стигали, за да си позволява подобен разкош толкова често, колкото му се искало, купил едни прелестни френски ботинки и ги скрил в най-недостъпната част на дрешника. От време на време заключвал децата си, пускал с всичка сила своите грамофони плочи и повиквал жена си. Тя се била научила да долавя промените в настроението на своя мъж и още преди сам той да си даде сметка, отгатвала кога му се е прищяло да издевателства над нея. Тогава се разтрепервала предварително, изпускала съдините и те се чупели на пода.

Карле не понасял да се вдига шум в неговия дом. „Стига ми, че изтрайвам учениците в училището“, казвал той. Децата му се приучили да не плачат и да не се смеят в негово присъствие, да се движат като сенки и да говорят шепнешком и развили такова умение да остават незабелязани, та понякога майката имала усещането, че вижда през тях, и се ужасявала от мисълта да не би да станат прозрачни. Учителят бил убеден, че законите на генетиката са му изиграли лоша шега. Децата му се оказали пълен провал. Йохен бил муден и недодялан, крайно слаб ученик, заспивал в клас, напикавал се в леглото, не подхождал за нито един от житейските планове, които той бил начертал за него. За Катарина предпочитал да не говори. Малката била слабоумна. В едно бил сигурен — в неговия род нямало хора с унаследени умствени недостатъци, така че никой нямал право да му натяква, че е виновен за състоянието на тая болна нещастница. Пък и кой знае дали наистина е негова дъщеря, за никого не би се подписал с две ръце, че не изневерява, най-малко пък за собствената си жена. За щастие Катарина се била родила с порок на сърцето и лекарят предрекъл, че няма да живее дълго. И по-добре.

Предвид неуспеха с първите му две деца, Лукас Карле не се зарадвал на третата бременност на жена си, но когато се родило едро, розово момченце със сиви, широко отворени очи и със силни ръце, си отдъхнал. Може би това бил потомъкът, когото винаги бил искал — един истински Карле. Трябвало да попречи на майка му да го провали — жената е опасна, тя може да опропасти и най-добрата мъжка семка. „Не го навличай с вълнени дрехи — нека привикне на студ и да заякне, оставяй го на тъмно — никога да не го е страх, недей го взема на ръце, нищо, че ще плаче до посиняване — тъкмо ще му се развият дробовете“, нареждал той, но зад гърба на мъжа си майката обличала дебело детето, давала му двойна порция мляко, бавела го и му пеела люлчини песни. Тази система — да го обличат топло и после да го разголват, да го бият и да го глезят без видима причина, да го затварят в тъмен дрешник и после да го утешават с целувки — би подлудила всяко дете, но Ролф Карле имал късмет не само защото се родил със силен дух, способен да издържи онова, което би сломило други, а и защото избухнала Втората световна война и баща му отишъл войник, та го избавил от своето присъствие. Войната била най-щастливият период от детството му.

Докато в Южна Америка балсамираните се трупали в къщата на професор Джоунс, а един ухапан от змия се съвкупявал и създавал момиченце, което майката нарекла Ева, за да му се живее, в Европа действителността също не била с естествени измерения. Войната сривала света в смут и ужас. Малката още вървяла хваната за полите на майка си, когато оттатък Атлантика, на континент в развалини, се подписвал мирът. Но през цялото това време отсам океана малцина си губели съня заради тия далечни страхотии. Били достатъчно заети със своите собствени.

Като пораснал, Ролф Карле се оказал наблюдателен, горд и упорит, с известна склонност към романтичност, от която се срамувал, защото сам я преценявал като признак за слабост. По онова време на войнствено въодушевление той играел с другарите си на окопи и на свалени самолети, но тайно в себе си се разнежвал от зелените пъпки всяка пролет, от цветята през лятото, от златото на есента и от тъжната белота на зимата. През всички сезони се пилеел из горите, събирал листа и насекоми и ги изучавал под лупа. Късал листове от тетрадките си и пишел стихове, които после криел в хралупите на дърветата или под камъните с неизповедимата надежда, че някой ще ги намери. Никога не проговорил пред никого за това.

Момчето било десетгодишно, когато един следобед го завели да погребва мъртвите. Този ден било в повишено настроение, защото брат му Йохен бил уловил заек и мирисът на яхнията, закъкрила на тих огън, с оцет и розмарин, изпълвал цялата къща. Отдавна не бил усещал ухание на готвено и предвкусваното удоволствие така го вълнувало, че само полученото строго възпитание го възпирало да вдигне капака и да бръкне с лъжица в тенджерата. Това бил и денят за печене на хляб. Обичал да гледа как майка му, наведена над огромната кухненска маса, с потънали в тестото ръце, се поклаща в ритъма на месенето. От добре омачканите съставки тя правела дълги рула, нарязвала ги и от всеки къс ставала по една питка. По-рано, във времената на изобилието, тя заделяла малко тесто, добавяла мляко, яйца и канела, опичала кифли и ги скътвала в тенекиена кутия — по една за всяко дете за всеки ден от седмицата. Сега към брашното притуряла трици и се получавали тъмни и тръпчиви самуни — като хляб от талаш.

Сутринта започнала със суматоха по улиците, с раздвижване на окупационните войски, с команди на висок глас, но никой не се стреснал особено, защото страхът им се бил почти изчерпал при смайването от поражението и не им оставало толкова много, че да го вложат в злокобни предчувствия. След подписването на примирието в селото се настанили руснаците. Слуховете за тяхната жестокост дошли преди самите тях и ужасеното население очаквало кървава баня от войниците на Червената армия. „Като животни са — разправяли, — разпарят корема на бременните жени и хвърлят плода на кучетата, пронизват старците с щиковете си, вкарват динамит в задниците на мъжете, взривяват ги и те се разхвърчават на парчета, изнасилват, палят, рушат.“ Ала не се случило нищо такова. Кметът се почудил как да си го обясни и решил, че селото сигурно е щастливо изключение, защото войниците, които го окупирали, навярно не идвали от най-опустошените съветски краища и по тази причина им се е насъбрала по-малко омраза и жажда за разплата. Те влезли в селото с тежки военни машини, в пълно бойно снаряжение, под командването на млад офицер с азиатско лице, реквизирали хранителните припаси и разстреляли шестима общински първенци, уличени и без това в дейно сътрудничество с немците. Устроили си лагер не насред селото, а край него и никому нищо лошо не сторили. Същия ден обаче руснаците започнали да събират хората с високоговорители. Надникнали със заплашителен вид в някои къщи, защото имало и нерешителни жители, които не отбирали от подкана с добро. Майката облякла Катарина с жилетка и побързала да излезе — да не вземе войската да нахлуе и да й конфискува заека за обеда и хляба за седмицата. И се запътила към площада с трите си деца — Йохен, Катарина и Ролф. Селото било преживяло тия военни години по-леко, отколкото някои други в този край. Вярно, една неделя вечерта върху училището паднала бомба, превърнала го в развалини и пръснала наоколо трески от чинове и черни дъски. Част от средновековната улична настилка вече не съществувала, защото бригадите доброволци използували паветата, за да издигат барикади. Във владение на врага се оказали часовникът на кметството, църковният орган и последната реколта вина — единствените местни съкровища. Тук-там върху избелялата боя на фасадите личали дупки от куршуми, но като цяло селото не било загубило очарованието си, придобито за толкова векове съществуване.

Жителите се събрали на площада, обкръжени от противниковите войници. Там, с окъсана униформа, с продънени ботуши и с неколкодневна брада, съветският комендант крачел пред групата, спирал пред всеки човек и се вглеждал в него. Никой не издържал на погледа му, всички стояли с наведена глава, свити, изчакващи, само Катарина вперила кротките си очи във военния и си бръкнала с пръст в носа.

— Малоумна ли е? — попитал офицерът и посочил момиченцето.

— По рождение си е такава — отвърнала госпожа Карле.

— Тогава няма смисъл да я водим. Оставете я тук.

— Не може да остане сама. Моля ви, нека дойде с нас…

— Както искате.

Под немощното пролетно слънце те чакали два часа прави, под прицела на оръжията. Старците се облягали на по-силните, децата спели — най-малките на ръцете на родителите си, докато най-сетне дали заповед да се тръгва и всички поели след джипа на коменданта. От двете им страни войниците ги подканяли да побързат — мудно пристъпяла тази колона начело с кмета и директора на училището — единствените официални лица, чиято власт все още се признавала, въпреки неотдавнашното военно поражение. Крачели мълчаливо и смутено, обръщали се да погледнат покривите на къщите си, надничащи между хълмовете, всеки се питал накъде ги водят, докато им станало ясно, че вървят към пленническия лагер, и сърцата им се свили на топка.

Ролф знаел пътя, защото често минавал оттам, когато ходели с Йохен да ловят смоци, да залагат капани за лисици или да търсят дърва. Понякога двамата братя сядали под дърветата срещу оградата от бодлива тел, под прикритието на гъсталаците. От такова голямо разстояние нямали добра видимост, та само слушали сирените и душели въздуха. Когато духнел вятър, същата особена миризма прониквала и в къщите, но, изглежда, никой не я усещал, защото никога не говорели за това. Сега Ролф Карле, както и всички други жители на селото, за първи път прекрачвал железните врати. Направило му впечатление колко е съсипана земята — лишена от всякаква растителност, суха като пустиня от безплоден прах, толкова различна от околните поля, покрити с нежна зелена тревица по това време на годината. Колоната се източила по дълга пътека, пресякла няколко огради от кълба бодлива тел, минала под контролните кули и площадките, където по-рано стояли картечниците, и най-сетне се озовала на голям квадратен плац. От едната му страна се издигали бараки без прозорци, от другата — тухлена постройка с комини, а в дъното — нужниците и бесилките. Пролетта се била спряла пред вратите на този затвор — вътре всичко било сиво, обвито в гъстата мъгла на една завинаги настанила се там зима. Селяните спрели до бараките. Били се вкупчили, докосвали се един друг, за да си придадат смелост, потиснати от това безмълвие, от тази пещерна тишина, от това небе, превърнато в пепел. По дадена от офицера команда войниците ги подкарали като стадо към главната сграда. И тогава всички ги съзрели. Там, на земята, били струпани цели дузини от тях, едни върху други, вклещени, разчекнати — планина от излинели дънери. Отначало не могли да повярват, че това са човешки тела, по-скоро приличали на кукли от някакъв зловещ театър, но руснаците ги забутали с прикладите на пушките си и те трябвало да се приближат, да помиришат, да видят, да допуснат тези изпити до кокал и слепи лица да се запечатат като с жигосано клеймо в паметта им. Всеки усещал бумтежа на сърцето си и никой не проговорил, защото нямало какво да се каже. Стояли заковани така няколко дълги минути, докато комендантът взел една лопата и я подал на кмета. Войниците раздали още инструменти.

— Започвайте да копаете — казал офицерът, без да повишава тон, почти шепнешком.

Пратили Катарина и по-малките деца да седнат под бесилките, докато другите работели. Ролф останал с Йохен. Земята била корава, дребни остри камъчета се забивали в пръстите и под ноктите му, но той не спирал, приведен, с паднала върху лицето коса, разтърсван от срам, който никога нямало да може да забрави и който щял да го преследва, докато е жив, като неумолим кошмар. Нито веднъж не вдигнал поглед. Чувал наоколо си само ударите на желязото о камъните, задъханото дишане, хлипането на някои жени.

Когато изкопали ямите, вече се било стъмнило. Ролф забелязал, че били запалили крушките по наблюдателните кули на охраната и че нощта просветляла. Руският офицер заповядал на хората от селото да отидат по двама да пренесат телата. Момчето си избърсало ръцете о панталона, изтрило си потта от челото и пристъпило с брат си Йохен към онова, което ги чакало. Със сподавен вик майка им се опитала да ги спре, но момчетата продължили напред, навели се и хванали един труп за глезените и за китките — гол, плешив, кожа и кости, лек, студен и трошлив като порцелан. Вдигнали го без усилие, вкопчили ръце в това вдървено тяло и закрачили към изкопаните на плаца гробове. Товарът им се полюшнал леко и главата паднала назад. Ролф се обърнал да погледне майка си, видял я, че повръща, прегъната на две, и му се приискало да й махне утешително, но ръцете му били заети.

Работата по погребението на пленниците завършила след полунощ. Запълнили ямите и ги покрили с пръст, но още не бил дошъл моментът да си тръгват. Войниците ги накарали да обходят бараките, да влязат в камерите на смъртта, да разгледат пещите и да минат под бесилките. Никой не посмял да се помоли за жертвите. Дълбоко в себе си те знаели, че от този миг нататък ще се мъчат да забравят, да изтръгнат този ужас от душите си, че ще решат да не го споменават никога с надежда, че времето и животът ще съумеят да го изличат. Най-сетне тръгнали да се прибират по домовете си — съвсем бавно, влачейки крака, грохнали. Последен вървял Ролф Карле. Той крачел между две редици скелети, всичките еднакви в безнадеждността на смъртта.

Седмица по-късно се появил Лукас Карле. Синът му Ролф не го познал — когато баща му отишъл на фронта, той бил още съвсем малък. А и мъжът, който влязъл ненадейно в кухнята тази вечер, никак не приличал на онзи от фотографията над камината. През годините, когато живял без баща, Ролф си бил измислил татко с героични измерения, облякъл го с униформа на авиатор, покрил му гърдите с ордени и медали и го превърнал в наперен и безстрашен воин с лъскави ботуши, в които едно дете можело да се огледа като в огледало. Създаденият образ изобщо не си схождал с човека, нахлул внезапно във всекидневието му тази вечер, така че не си и направил труда да го поздрави — сметнал го за просяк. Мъжът от снимката имал грижливо поддържани мустаци и очите му били оловносиви като зимни облаци, властни и студени. Онзи, който нахълтал в кухнята, носел прекалено голям за ръста си панталон, привързан с връв на кръста, скъсана куртка, мръсна кърпа около врата и вместо в ботуши с огледален блясък бил обут в парцалени навуща. Дребноват, избръснат надве-натри, с щръкнала коса, подстригана на фъндъци. Не, Ролф не го познавал. Останалата част от семейството обаче си го спомняла много точно. Щом го съзряла, майката си затулила устата с две ръце, Йохен скочил на крака, понечил да отстъпи назад и прекатурил стола, а Катарина изтичала да се скрие под масата — навик, който за дълго била изоставила, но който инстинктът й не бил забравил.

Лукас Карле се върнал не от носталгия по домашното огнище, тъй като никога не бил почувствал истинска принадлежност нито към това селище, нито към което и да е друго — бил единак и безотечественик, а защото го гонели глад и отчаяние и предпочел да рискува да попадне в ръцете на победилия неприятел, отколкото да продължи да се влачи през пущинаците. Не издържал повече. Дезертирал и се помъчил да оцелее, като се криел денем и се прокрадвал нощем. Отмъкнал документите на един убит войник, като възнамерявал да си смени името и да изличи миналото си, но скоро проумял, че из целия този опустошен континент няма къде да отиде. Споменът за селото с гиздавите му къщи, с бостаните, лозята и училището, където работил толкова години, не го привличал особено, но нямал друг избор. През войната получил няколко нашивки — не по заслуги за храброст, а за проявена жестокост. Сега бил друг човек, защото бил докоснал тинестото дъно на душата си и вече знаел на какво е способен. Веднъж достигнал двете крайности и дори преминал отвъд пределите и на злост, и на наслада, не смятал за особено завидна перспективата да се върне към предишния си живот и да се примири да преподава в една класна стая на група невъзпитани хлапаци. Умувал, че човекът е създаден да воюва, „историята показва, че напредък не се постига чрез насилие, стиснете зъби и удръжте, затворете очи и се хвърлете с главата напред — нали затова сме войници“. Натрупаното страдание не успяло да събуди у него никакъв копнеж за мир. По-скоро изковало в съзнанието му убеждението, че само барутът и кръвта могат да сътворят мъже, способни да доведат потъващия кораб на човечеството до сигурен пристан, изоставяйки във вълните слабите и безполезните, съгласно неумолимите закони на природата.

— Какво има? Не се ли радвате, че ме виждате? — казал той, като затворил вратата зад гърба си.

Отсъствието не било отслабило способността му да ужасява семейството си. Йохен понечил да каже нещо, но думите заседнали в гърдите му, та едва успял да издаде някакъв гърлен звук и застанал пред брат си, за да го предпази от незнайна опасност. Щом се окопитила, госпожа Карле отишла до раклата, извадила дълга бяла покривка и застлала масата, та бащата да не види Катарина и така може би да забрави за съществуването й. Лукас Карле хвърлил наоколо си бърз поглед, с който влязъл във владение на къщата и си възвърнал господството над семейството. Жена му му се сторила толкова тъпа, колкото я помнел отпреди, но още пазела непокътнати уплахата в очите и твърдия си задник. Йохен бил станал толкова висок и як момък, че той не могъл да проумее как не са взели младежа в юношеските полкове. Почти не познавал Ролф, но за миг схванал, че това момченце е израсло край майчините си поли и че трябва да бъде раздрусано, за да се отърси от вида си на глезена котка. Той щял да се заеме да го направи мъж.

— Приготви топла вода, за да се измия, Йохен. Има ли нещо за ядене в тая къща? А ти трябва да си Ролф… Я ела насам и подай ръка на баща си. Не чуваш ли какво ти говоря? Ела тук!

От тази вечер животът на Ролф се променил коренно. Въпреки войната и всички понесени лишения, той не знаел истински що е страх. Лукас Карле го научил. Детето си възвърнало спокойния сън едва години по-късно, когато намерили баща му да се поклаща, увиснал на едно дърво в гората.

Руските войници, които окупирали селото, били простодушни, бедни, сантиментални. Надвечер присядали с оръжията и бойното си снаряжение около голям огън, пеели песни и когато въздухът се изпълвал с думи от меките и благозвучни славянски наречия, някои плачели от мъка по родния край. Понякога се напивали и се карали или танцували до изтощение. Жителите на селото ги избягвали, но някои момичета отивали до лагера им със сведени очи и безмълвно се предлагали за малко храна. Никога не се връщали с празни ръце, въпреки че победителите гладували не по-малко от победените. Идвали да ги погледат и децата, удивени от езика им, от бойните им машини, от странните им привички и привлечени от един сержант с лице, набраздено от дълбоки белези от рани, който ги забавлявал с жонгльорски номера с четири ножа. Въпреки строгата забрана на майка си, Ролф се приближавал повече от другарите си и скоро вече седял редом със сержанта, мъчел се да разбере думите му и се усъвършенствал в подхвърлянето на ножове. За няколко дни руснаците изловили нацистките помагачи и укрилите се дезертьори и ги изправили пред военнополеви съд. Делата се разглеждали по съкратена процедура, защото нямало време за дълги формалности, и пред малко публика, защото хората били съсипани и не искали да слушат повече обвинения. Когато обаче дошъл ред на Лукас Карле, Йохен и Ролф влезли мълчешком и се снишили отзад в залата. Обвиняемият не успял да създаде впечатление, че се разкайва за извършените деяния, и се опитал да се оневини просто с това, че бил изпълнявал заповеди отгоре, че не бил отишъл на война, за да умува по нея, а за да я спечели. Сержантът жонгльор забелязал Ролф, дожаляло му за него и поискал да го изведе навън, но момчето не се помръднало от мястото си — упорствало да слуша до края. Едва ли е можело да обясни на този човек, че е побледняло не от съчувствие към баща си, а от тайно желание уликите да се окажат достатъчни, за да го изправят пред взвода за разстрел. Когато го осъдили на шест месеца принудителен труд в мините в Украйна, Йохен и Ролф сметнали, че наказанието му е прекалено леко, и тайно се помолили Лукас Карле да умре там далеч и никога да не се върне.

С идването на мира лишенията не свършили — намирането на храна продължило да бъде, както и в предишните години, първата им грижа. Йохен още едва сричал, но бил силен и упорит, и когато баща му заминал и барутът съсипал нивите, с изхранването на семейството се нагърбил той — цепел дърва, събирал черници и гъби и ги продавал, ловял зайци, яребици и лисици. Много скоро и Ролф се посветил на братовите си занимания и също отскачал до съседните селища, откъдето се връщал с дребна задигната плячка. Майка им изобщо не подозирала за тези им изяви. Дори в периодите, когато ставало най-тежко, тя се държала така, сякаш войната е далечен и чужд кошмар, с който тя няма нищо общо, и никога не престанала да втълпява собствените си нравствени норми на своите синове. Момчето така свикнало с усещането за празнота в стомаха, че и много по-късно, когато пазарите били отрупани с хранителни продукти от цял свят и на всеки ъгъл се продавали пържени картофи, бонбони и кренвирши, то продължавало да си мечтае за коравия комат хляб, скрит в една дупка между дъските под леглото му.

Госпожа Карле съумяла да запази здравомислието си и вярата в Бога до деня, когато мъжът й се завърнал от Украйна и отново се заселил за постоянно в дома. В този миг тя рухнала. Сякаш се свила и се обърнала навътре в тягостен диалог със самата себе си. Вечният й страх от него в крайна сметка я парализирал, жената не могла да намери отдушник за омразата си и тя я смазала. Продължила да изпълнява прилежно домакинските си задължения, блъскала се от сутрин до вечер, разправяла се с Катарина, шетала и на другите от семейството, но престанала да говори и да се усмихва и не стъпвала в църквата, защото повече не искала да коленичи пред този безжалостен Бог, който не се вслушал в справедливата й молба да прати Лукас Карле в ада. От друга страна, не се опитала да запази Йохен и Ролф от изстъпленията на баща им. Била обръгнала на крясъците, караниците и побоищата и те вече не предизвиквали никаква ответна реакция у нея. Сядала срещу прозореца с празен поглед и така забягвала към едно минало, където мъжа й го нямало, а тя все още била младо момиче, несполетяно от нещастието.

Карле поддържал теорията, че хората се делят на наковални и чукове, едни се раждат, за да бият, други — за да ги бият. То се знае, че желаел синовете му да станат чукове. Не допускал никаква слабост у тях, особено у Йохен, върху когото изпитвал своите методи на обучение. Побеснявал, когато вместо отговор момчето запелтечвало още повече и започвало да си гризе ноктите. В отчаянието си Йохен си представял нощем различни начини, за да се отърве веднъж завинаги от това мъчение, но на изгрев-слънце осъзнавал действителността, превивал врат и се подчинявал на баща си, без да смее да му се опълчи, макар че бил с двайсет сантиметра по-висок от него и силен като впрегатен кон. Покорството му свършило една зимна вечер, когато Лукас Карле замислил ново представление с червените ботинки. Момчетата вече били достатъчно големи, за да отгатнат какво означават тази натежала обстановка, тези напрегнати погледи, това заредено с прокоба мълчание. Както друг път, Карле заповядал на синовете си да ги оставят сами, да изведат Катарина, да се приберат в стаята си и да не се връщат по никакъв повод. Преди да излязат, Йохен и Ролф успели да съзрат израза на ужас в очите на майка си и да забележат, че трепери. След малко, застинали в леглата си, те чули оглушителния вой на пуснатата до краен предел музика.

— Ще отида да видя какво й прави на мама — решил Ролф, когато не могъл повече да издържи на увереността, че зад вратата на коридора се повтаря кошмар, обитавал тази къща открай време.

— Ти стой мирен! Ще отида аз, нали съм по-големият — обадил се Йохен.

И вместо да се свре под завивките, както бил постъпвал цял живот, той станал с помътняло съзнание, обул си панталоните, облякъл якето, сложил вълнения калпак и нахлузил ботушите за сняг. Дооправил се с отмерени движения, после излязъл, прекосил коридора и се опитал да отвори вратата на гостната, но тя била залостена отвътре с резе. Също тъй бавно и отмерено, както залагал капаните си или цепел дърва, той замахнал с крак и с точен ритник избил железата. По пижама и бос, Ролф бил последвал брат си и когато вратата се отворила, видял майка си съвсем гола, щръкнала в нелепи червени ботинки с висок ток. Лукас Карле им изкрещял свирепо да се разкарат веднага, но Йохен влязъл, заобиколил масата, отстранил жената, която понечила да го задържи, и пристъпил толкова решително към мъжа, че онзи се заотдръпвал страхливо. Йохен стоварил юмрука си в лицето му, от удара със сила на чук баща му направо излетял и се повалил върху бюфета, който рухнал с грохот на цепещо се на трески дърво и счупени чинии. Ролф изгледал неподвижното тяло на пода, преглътнал, отишъл в стаята си, взел едно одеяло и се върнал да загърне майка си.

— Сбогом, мамо — казал Йохен от пътната врата, но не посмял да я погледне в очите.

— Сбогом, сине — промълвила тя с облекчение. Поне едно от децата й щяло да се отърве.

На другия ден Ролф подгънал крачолите на братовия си дълъг панталон и го обул, за да заведе баща си в болницата. Там му наместили челюстта. Седмици наред не можел да говори и трябвало да го хранят с течности през пипетка. Щом най-големият й син напуснал дома, госпожа Карле се потопила окончателно в своето отвращение от живота и Ролф трябвало сам да излиза наглава с този омразен и страшен човек.

Катарина имала катеричи поглед и напълно безпаметна душа. Умеела да се храни сама, да обажда, щом й се приходи по нужда, и да изтичва да се скрие под масата, когато се прибирал баща й, ала това било всичко, което могла да научи. Ролф все гледал да й подари някое дребно съкровище — я бръмбар, я гладко камъче, я орех, който той отварял внимателно, за да извади ядката цяла. Тя му се отплащала с безгранична преданост. Чакала го по цял ден и щом чуела стъпките му и видела лицето му, наведено между краката на столовете, радостно издавала глух звук, като повик на чайка. С часове стояла под голямата маса, неподвижна, защитена от грубото дърво, докато баща й излизал или заспивал и някой я изкарвал оттам. Свикнала да преживява дните си там, в своето скривалище, и да дебне стъпките, които се приближавали или отдалечавали. Понякога не искала да излиза, дори да нямало опасност. Тогава майка й подавала нощното гърне, а Ролф вземал одеяло и се пъхвал под масата, прегръщал я и двамата прекарвали нощта така, сгушени един до друг. Често, когато Лукас Карле сядал да яде, краката му докосвали децата под масата — неми, неподвижни, хванати за ръка, уединени в това гнездо, където звуците, миризмите и чуждите присъствия достигали до тях приглушени — имали чувството, че все едно са под вода. Толкова живот прекарали там братът и сестрата, че Ролф запазил спомена за млечно матовата светлина под покривката, и много години по-късно, на другия край на света, един ден се събудил разплакан под бялата мрежа против комари, оградила леглото, на което той спял с любимата си.