Хю Лофтинг
Циркът на доктор Дулитъл (2)

Втора глава
Докторът среща един приятел и — една сродница

Този Матю Мъг бил странен човек. Душа давал да опитва различни занаяти — може би затова не смогвал и да забогатее. Усилията му да се залови с нещо ново обикновено свършвали с това, че пак се връщал да продава храна за котки и да лови плъхове по фермите и мелниците край Пъдълби.

На панаира в Гримбълдън Матю вече се бил помъчил да постъпи в цирка, но не го приели. Ала сега, като разбрал, че докторът ще се захване с това — и то с такъв прекрасен експонат като Бутни-Дръпни — надеждите му отново разцъфтели. Докато се прибирал към къщи вечерта, въображението му вече го рисувало като съдружник на обичния му доктор, начело на най-големия цирк в света.

На другия ден се появил рано-рано. Даб-Даб им приготвила няколко сардинени сандвича за обяд и потеглили.

Дълъг бил пътят от Пъдълби до Гримбълдън. Докторът и продавачът на котешка храна пъхтели по него, когато зад тях долетял конски тропот. Извърнали се: приближавал ги фермер в двуколка. Като забелязал двамата пешеходци, фермерът понечил да спре. Ала жена му не одобрила окъсания продавач на котешка храна и не му позволила да ги вземе.

— И това ми било човещина! — възмутил се продавачът на котешка храна, когато двуколката профучала нататък. — Разположили се на седалките, а ние — да бъхтим пеша! Този е Изидор Стайлс — най-лошият производител на картофи в нашия край. Често му ловя плъховете. Видя ли я жена му, надуто дърто плашило! Забеляза ли как ни изгледа? Един ловец на плъхове не е компания за нея!

— Виж! — възкликнал докторът. — Спират и се връщат насам. — Конят на фермера знаел доктора и по име, и по лице. Като го задминал, видял, че дребният човечец е не друг, а прочутият Джон Дулитъл. Зарадван, че приятелят му се е прибрал, конят решил да се върне и сега — въпреки усилията на стопанина да го възпре с юздите — препускал обратно, да поздрави доктора и да разбере как е.

— Накъде сте тръгнали? — запитал конят, като ги наближил.

— Към панаира в Гримбълдън — отговорил докторът.

— И ние сме натам — изцвилил конят. — Хайде, качвайте се отзад при старата.

— Не са ни поканили — отказал докторът. — Не виждаш ли, че фермерът се мъчи да те обърне към Гримбълдън. Не го дразни. Давай нататък. Не мисли за нас. Ще се оправим.

Много неохотно конят се подчинил, извил и отново се понесъл към панаира. Но не изминал и половин миля, казал си: „Срамота е великият човек да ходи пеша, а тези тиквеници да се возят. Да пукна, ако го оставя!“.

Престорил се на подплашен, бързо извил двуколката и в пълен галоп се втурнал към доктора. Жената на фермера изпищяла, а мъжът й опънал юздите с всичка сила. Ала конят не искал и да знае. Като ги наближил, взел да се тегли и да се вдига като младо жребче.

— Скачай в двуколката, докторе — прошепнал му. — Качвай се или ей сега ще изсипя тези глупаци в канавката.

Докторът, притеснен да не стане беля, хванал коня за юздата и го погладил по муцуната. Той изведнъж се укротил като агне.

— Конят ви е нещо неспокоен, господине — обърнал се докторът към фермера. — Може ли да го поводя? Аз съм ветеринарен лекар.

— О, разбира се! — възкликнал фермерът. — А пък аз си мислех, че разбирам нещо от коне. Тази сутрин изобщо не мога да се справя с него.

Докторът се качил на капрата и хванал юздите, а продавачът на котешка храна скочил отзад и като се подсмихвал злорадо, настанил се до възмутената жена.

— Прекрасен ден, госпожо Стайлс! — ухилил се Матю Мъг. — Как са плъховете във вашия хамбар?

Пристигнали в Гримбълдън някъде към десет сутринта. Градът гъмжал от народ, от суетня, от празнично настроение Кошарите на говеждия пазар били претъпкани с яки говеда, охранени свине, рунести овце и породисти коне с панделки в гривите.

Докторът и Матю търпеливо си пробили път през развеселената тълпа по улиците и стигнали до мястото, където бил циркът. Докторът се разтревожил, че няма с какво да си купи билет, ако му поискат. Но пред главния вход видели висока естрада, отзад преградена със завеса. Било нещо като малка сцена на открито. Горе стоял някакъв мъж с огромни черни мустаци. Един след друг пред завесата се появявали пъстро облечени хора; едрият мъж ги представял на зяпналата тълпа и разяснявал чудесата, които умеели да извършват. Каквито и да били — клоуни, акробати или змиеукротители — той неизменно обявявал, че са най-великите в света. Тълпата била смаяна; и непрестанно ту по един, ту по двама се промъквали през навалицата, плащали си билета на малката порта и влизали в цирка.

— Ето, виждаш ли — прошепнал продавачът на котешка храна в ухото на доктора. — Не ти ли казах, че е хубав цирк? Гледай! Хората влизат със стотици.

— Този мъжага, той ли е директорът? — запитал докторът.

— Да. Това е самият Блосъм — Александър Блосъм. С него идваме да се срещнем.

Докторът започнал да се провира напред, а Матю го следвал. Накрая се изстъпил пред всички и взел да маха към едрия мъж на естрадата, да му даде знак, че желае да говори с него. Но Блосъм бил тъй улисан да възхвалява гръмогласно чудесата на своето представление, че докторът — дребен човек в огромната тълпа — не успял да привлече вниманието му.

— Качвай се горе — наредил Матю. — Качи се и поприказвай с него. — И тъй, докторът се покатерил в единия ъгъл на сцената и като се намерил изведнъж очи в очи с толкова много народ, ужасно се засрамил. Но вече се бил озовал там, затова събрал смелост, потупал ревящия циркаджия по ръката и му казал:

— Извинете…

Блосъм спрял да възхвалява „най-чудесното представление на света“ и свел поглед към дребния дебеланко, появил се внезапно до него.

— Аз… — подхванал докторът.

И млъкнал. Над тълпата се понесъл кикот.

Блосъм, като всеки истински циркаджия, умеел бързо да съобразява и рядко изпускал възможността да си направи смях за чужда сметка. Докато Джон Дулитъл се маел и се чудел как да го подхване, оня се извърнал към тълпата, посочил с ръка към доктора и прогърмял:

— А това тук, госпожи и господа, е самият Хъмпти-Дъмпти, човекът-яйце от „Алиса в страната на чудесата“, оня, който здравата разигра кралските войници. Купувайте билети и влизайте! Елате го вижте как се катурва от стената!!!

При тези думи народът се залял от смях, а бедният доктор потънал в земята от срам.

— Заприказвай го, докторе, заприказвай го! — викнал отдолу продавачът на котешка храна.

След малко, като поутихнал смехът, докторът пак опитал. Тъкмо отворил уста, над тълпата екнал самотен пронизителен вик:

— Джооон!

Докторът се извърнал и се вгледал над хорските глави, да разбере кой го назовава по име. И там, в края на тълпата, забелязал някаква жена да му маха неистово със зеления си чадър.

— Какво има? — попитал продавачът на котешка храна.

— Небето да ни пази! — изохкал докторът и припряно се смъкнал от естрадата. — Ами сега какво ще правим? Матю, това е Сара!