Метаданни
Данни
- Серия
- Доктор Дулитъл (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Doctor Dolittle’s Circus, 1924 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жени Божилова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хю Лофтинг
Заглавие: Циркът на доктор Дулитъл
Преводач: Жени Божилова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2007
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: Полиграфюг АД, Хасково
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Коректор: Нина Славова
ISBN: 978-954-26-0572-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4065
История
- — Добавяне
Пета част
Първа глава
Господин Белами от Манчестър
Благодарение на двуколката, която го настигнала и качила, Джон Дулитъл успял да се върне в цирка късно през нощта, вместо, както възнамерявал, рано на другата сутрин. Първото, което Матю Мъг му казал, когато си влязъл във фургона, било:
— Блосъм иска да те види веднага щом се прибереш. Онова конте от Манчестър е още при него.
Затова докторът веднага излязъл и се запътил към фургона на директора. Джип пожелал да тръгне с него и той му позволил.
Циркът бил събран и готов за потегляне на другата сутрин. Като наближил директорския фургон, Джон Дулитъл видял, че прозорците светят. А било много късно — минавало полунощ.
Вътре намерил директора, седнал край малката масичка с елегантния мъж, когото бил видял предишната сутрин.
— Добър вечер, докторе — поздравил го Блосъм. — Запознай се с господин Фредерик Белами, собственик и директор на Манчестърския амфитеатър. Той иска да поговори с теб.
Докторът се здрависал с господин Белами, който веднага се облегнал на стола, мушнал палци в ръкавните извивки на бялата си жилетка и започнал:
— Отложих завръщането си в Манчестър, доктор Дулитъл, макар да ме чака бърза и неотложна работа, за да уговоря с вас един ангажимент, който обсъдих тази сутрин с господин Блосъм. Видях номера ви с Говорещия кон и останах поразен. Господин Блосъм ми съобщи, че ви е убеждавал да участвате с програмата му в моя театър, но вие сте отказали, отвели сте коня да го пуснете на паша.
Докторът кимнал утвърдително, а господин Белами продължил:
— Тогава реших, че споразумението отпада, защото — няма да крия — без вашия номер този цирк не ме интересува. Ала господин Блосъм ме задържа, за да сме поговорели с вас. Увери ме, че същността на представлението не зависела от този точно кон, а от необичайното ви общуване с животните; че по същия начин можете да се представите с кой да е кон. Казва, макар да е трудно за вярване, че умеете да разговаряте с животните на техния собствен език. Така ли е?
— О — смутил се докторът, — съжалявам, че Блосъм ви го е казал. Не го твърдя, не го и разправям, защото виждам, че не ми вярват. Но да, така е. С повечето животни мога да разговарям свободно.
— Виж ти! — възкликнал Белами. — Изключително! Щом като е така, предположихме, че може би ще приемете да покажете номер с друго животно или животни, вместо с коня, който сте отвели. Идеята ми е да го поразширим, да го направим най-важната, съществената част от програмата на господин Блосъм. Невиждано нещо е тази ваша дарба. И казано по-точно, ще предизвика голяма сензация. Естествено трябва да знаете, че ще се заплати добре, много добре. Готов ли сте да размислите?
— Засега нямам друг номер — казал докторът. — Новак съм в професията. Според мен номерата с животни не бива да се изпълняват без доброволното им участие.
— О, да, да, точно така — съгласил се Белами. — Стана много късно. Размислете до сутринта. Изпуснах вечерния дилижанс. И ако сте съгласен, уведомете ме утре.
Докторът тръгнал към фургона си, а Джип, който следил целия разговор с голям интерес, подтичвал край него.
— Докторе — обадил се Джип, — сега му е времето да изиграем нашата пиеса — само ние, от семейството: аз, Ту-Ту, Гъб-Гъб, Тоби, Суизъл и може би бялата мишка. Нали ни обеща да опитаме „Театър на животните“! Напиши ни пиеса — Гъб-Гъб не го бива, откача с тия негови зарзавати. Ти напиши пиесата за животни, нещо изискано. А ние ще я изиграем. Убеден съм, че ще им вземем ума в Манчестър. Голям град е. И публиката ще е образована.
Макар да било късно, когато се прибрали, Джон Дулитъл видял, че всички животни го чакат, за да им разкаже преживелиците си през деня.
Джип веднага им предал разговора с манчестърския директор, както и собствената си идея да представят пиеса за животни. Това било посрещнато с огромно въодушевление и ръкопляскания от всички, дори от бялата мишка.
— Урааа! — изквичал Гъб-Гъб. — Най-сетне ставам актьор. И моля ви се, първото ми представление ще е в Манчестър!
— Не бързай толкова — смъмрил го докторът. — Все още не се знае ще има ли пиеса. Може и да е невъзможно. Ти като харесваш пиесата, не означава, че и на публиката ще се хареса.
Подхванал се разгорещен спор между животните за сюжета на пиесата — какво ще е интересно за хората.
— Да им представим „Пепеляшка“ — изцвърчала бялата мишка. — Всички я знаят, а пък аз ще съм една от мишките, които феята превръща на лакеи.
— По-добре да е „Червената шапчица“ — намесил се Суизъл. — Тогава аз ще съм вълкът.
Разговорът станал толкова общ и разпален, че докторът решил тъкмо в този момент да съобщи на Даб-Даб как е изхарчил двайсет и шестте фунта.
И го съобщил. С това убил настроението на икономката.
— Ах, докторе, докторе! — въздъхнала тя и поклатила глава. — Какво да те правя? Не бива да се доближаваш до пари, наистина не бива. Ох, боже, никога няма да се върнем в Пъдълби, то се е видяло!
Обаче другите, обхванати от новото увлечение, махнали пренебрежително, все едно че било нищо.
— О — ведро възкликнал Гъб-Гъб, — скоро пак ще ги съберем. Какво са парите? Пфу! Слушай, докторе, а дали да не изиграем „Красавицата и звярът“? Аз ще играя красавицата.
— Небеса! — ядосал се Джип. — Гледай го ти! Не, докторе, ти сам ще напишеш пиеса, единствено ти знаеш какво ще им е интересно на хората.
— А бе защо не оставите доктора да си ляга? — нервирала се Даб-Даб. — Прекарал е такъв тежък ден. А и на вас ви е време да спите.
— Олеле! — удивил се докторът, като погледнал часовника. — Знаете ли колко е? Два след полунощ. Хайде в леглата, бързо!
— Е, ама нали утре сме на път, докторе — спрял го Гъб-Гъб. — Можем да си отспим. Нека постоим още малко. Трябва да се реши коя ще е пиесата.
— Не, не и не! — креснала Даб-Даб. — Не тази нощ. Докторът е изморен.
— Не, не съм изморен — опънал се Джон Дулитъл.
— Да, но за тях е лошо да закъсняват. Няма по-здравословен навик от ранното лягане.
— Може би си права — съгласил се докторът. — Но аз, както знаеш, не обичам навиците.
— Аз обаче ги обичам, когато са полезни — възразила Даб-Даб. — Обичам редовния живот.
— Наистина ли, Даб-Даб? Затова си такава домакиня. Има два вида хора: едни, които обичат навиците, и други, които ги мразят.
— Знаеш ли, докторе — намесил се Гъб-Гъб, — аз например винаги разделям хората на две: едни, които обичат туршии, и други, които предпочитат простата храна; едните харесват сосове и подправки, а вторите харесват всичко натурално.
— Че то е пак същото, Гъб-Гъб — засмял се докторът. — Онези, които обичат промените в живота, и тези, които предпочитат еднообразието. Твоите любители на подправки се увличат от промените, а другите са… другите стават домакини. За себе си мога да кажа, че с възрастта се надявам да стана по-улегнал.
— Какво значи улегнал, докторе? — запитал Гъб-Гъб.
— Дълго е за обясняване. Вървете да спите. Утре сутринта ще поговорим за пиесата.