Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Послеслов
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Божидар Томов
Заглавие: Шампионите ги бият в събота
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1990
Тип: роман
Националност: Българска
Печатница: Държавна печатница „Д. Благоев“
Излязла от печат: юли 1990
Редактор: Ганка Константинова
Художествен редактор: Васил Инджев
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Художник: Венелин Вълков
Коректор: Мая Лъжева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4812
История
- — Добавяне
Предполагам, че мнозина ще се изненадат от поредния творчески ход на Божидар Томов. Хайде, поезия в крехките младежки години — бива, то е нещо нормално; белетристика в зрелостта — обяснимо; публицистика и критика от време на време — неизбежно, ама чак пък и детска литература отгоре… Не е ли вече множко това — дори за такава любознателна фамилия като Божидар Томовата?! Ще рече, с други думи, възможно е да възникнат и такива недоумения около „Лятото на шампиона“ и „Шампионите ги бият в събота“. Възможно е, но те ще се отнасят повече за другите — не и за мен. Защото, откровено казано, аз отдавна бях подготвен за появата на тези книги. Очаквах ги не заради познатите многожанрови възможности на автора, а затова, че още след първите му успешни изяви в прозата бях подозрял у него дарбата на един неминуем детски разказвач. Та погледнете само: тази толкова у̀сетно претворена атмосфера на софийското детство, този неистов нагон към играта на всяка цена и пряко всички забрани, че и ония непрестанни героико-авантюрни визии, дето се боричкат с реалното битие на героя — е не са ли това същите специфични авторски „отпечатъци“, чиито линии ни привличаха някога в такива характерни творби като „Шхуната Аделина“ например? Детските романи на Божидар Томов представляват според мен не само логично, закономерно, но и художествено органично продължение на неговата „възрастна“ проза. Те не са нито почивка между два работни сезона, нито чернови скицник за изпробване на новата креда. Както с проблематиката, така и със стилистиката си романите са свидетелство за едно сериозно, професионално отношение към творчеството за деца. И може би тъкмо оттук иде усещането, че днес ние се срещаме с една друга проза — обиграна, находчива, експресивна — една проза, която е доста различна от преобладаващите напоследък наивно съчинени, илюстративно-обяснителни писания — банални стилизации върху квазидетската изповедност.
Впрочем, като е думата за различия, веднага ми се ще да изтъкна, че романите на Томов се налагат и с още една своя нестандартна особеност. Противно на добре отлежалата нашенска практика в тях авторът естетизира не друго, а самото кристално непослушание, активното пакостничество, биковитото и безцеремонно момчешко вироглавие. При това тук съвсем нямаме работа с познатото ни Ян Бибияново или Максиморицово овъзмездено немирство. Дванадесетгодишният Румен — прекоруван на Румениге, заради всеотдайната си привързаност към футболната игра — е обрисуван от Томов като чистокръвен пакостник и побойник, ала никъде в рамките на сюжетното време той не търпи обичайното позитивно развитие. За разлика от досегашните литературни модели писателят не бърза да „поправи“ своя герой — да го натъпче с безброй поучителни изпитания, за да го върне на домашното и школското общество преобразен, примирен, конформиран… В своята представа за изграждането на същинския мъжки характер Божидар Томов се приближава повече до Астрид Линдгрен с нейните ортодоксални размирници от рода на Емил, Карлсон и Пипи. И по-малко се родее с метода на Буш, който санкционира с бюргерска хладина почти всяко детско палуване.
Преценени откъм събитийната повърхност, романите за деца на Томов не ни изненадват с някаква особена новота, с проследяването на причудливи съдби, ситуирани в изключителни обстоятелства. Ни повече, ни по-малко, в тях се повествува за всекидневието на едно обикновено софийско момче. Даже борбата за детско игрово пространство, която се налага като важен смислов пълнеж на романа и чрез която се оголва неподправеното еснафство, фарисейщината и жалката духовна теснота на някои възрастни — дори тази борба не е третирана извън плоскостта, известна ни още от „Войната на таралежите“.
В центъра на разказаната история стои шестокласникът Румен. Ако е дума за изобразителните похвати, с които е пресъздаден този герой, веднага ще трябва да изтъкнем, че с неговия образ се оглеждат много от престижните качества на Томов като съвременен белетрист. Проникновеното докосване до новото, актуалното в игрите и настроенията, е психиката и поведението на сегашното градско дете, тънкият усет за спецификата на своенравния момчешки характер, „тротоарно“ аранжираният гласеж на езика и лексиката, както и непрекъснатата шаржова вибрация на разказа — всичко това вкупом допринася съществено за възприемането на Румен като реално, типично създание на нашето време. Героят действително оживява посред книжните страници, но той едва ли щеше да се открои като достатъчно автономна, своеобразна литературна сполука, ако образът му не бе „пасиран“ още и през всепоглъщащото увлечение по футболната игра. Именно през това глобално лудическо възприятие, през този тъй сладостно-хедонистичен „дрибъл“ из терена на детството Румен прецежда всичко около себе си: и урочно-училищната повинност, и семейните компликации, и сложната нравствена топография на улицата, която ту му предлага „фронт“ за благородно момчешко развихряне, ту го препъва в нечие убого еснафство или простодушно „другарско“ предателство. Ние всички сме убедени, че „шампионът“, носителят на „златната топка“ представлява един чистопробен калпазанин. Защото ни се представят достатъчно изразителни случаи да го видим и като посредствен ученик, и като побойник, и като непокорен син, който не пропуска да произведе и своите малки гаври над възрастните хора. Е, добре, ако това е така, то откъде идва все пак тая момчешка лошотия и защо мимо всички простъпки ние симпатизираме на героя чак до последната страница? Всъщност Томов пише именно за това — да отговори на този въпрос, като покаже, че белалийството на деца като Румен не е ген на характера и морала, а е ген преди всичко на пола, еманация на мъжкото начало, което в играта и деятелната стихия обладава своята същинска природа. Като отбелязвам тази важна смислова доминанта, аз искам да допълня и това, че „Лятото на шампиона“ е за мен най̀ „мъжко-момчешката“ история, която съм чел напоследък. И я приемам така не заради абсолютното отсъствие на момичета между действащите лица (нещо необичайно за детското ни четмо), а защото самият нерв на повествованието, психоемоционалният строй на героите и тоналният дух, който пронизва ситуациите и конфликтите, са от такова естество, че навсякъде в текста внушават усещане за мускулна прямота и мъжественост. Тази особеност на романа заслужава отделно изтъкване, тъй като нашата белетристика за деца все още не е обозначила в разгърнат художествен план психичната автономност на половете с присъщите им граници и нюанси. В повечето случаи засега из детските книги шета едно обобщено, почти безполово същество, чиято емоционална и душевна уредба стои съвсем безразлична спрямо полата и панталона. Мнозинството от авторите стигат само „гардеробните“ черти на различията. Те не проникват в биогенните дълбини на характерите и не изследват по художествен път специфичните момчешки и момичешки „настройки“ на чувствителността, мисленето, реакциите. А е пределно известно, че липсата на вторични полови белези у невръстните съвсем не означава еднаквост на техните психични и физически измерения, на поведенческата и социалната им динамика. Като чете обаче човек характеристики на съвременни момичета и момчета, неволно си спомня за онзи митологичен хермафродит от „Гощавката“ на Платон, който съчетавал мъжа и жената у себе си в някаква висша божествена хармония… Да, ама с такава божествена хармония не може да се възпитава нежна женственост сред едната половина на човечеството и борческа мъжественост сред другата половина. Тоест — да се изпълнява една задача, която в „постеманципатската“ епоха добива важно екзистенциално значение…
Видно е, че след Румениге най-плътно в романа се очертава образът на неговия родител — като характер и индивидуалност и като контрираща сила срещу стихийния детски лудизъм. Иван притежава несъмнено и други отличителни качества, ала над всички тук се запомня умението му да общува със своя невръстен потомък. Отношенията между бащата и сина са вложени просто, демократично, по мъжки сдържано и немногословно. За разлика от Валентина-Пухчо, която е иронизирана в познатото ни „антимайчино“ наклонение, Иван се проявява като органично чужд, но истеричната опека на менторството и изкълчения родителски ригоризъм. И ако оставаме уверени все пак в положителното бъдеще на калпазанина Румен, то главните основания за тази увереност се кръстосват именно в образа на бащата, който е показан като завършено потвърждение на факта, че е станал човек, защото е минал през същото пакостно детство.
С цел да постигне по-убедителна автентичност на разказа и да изтръгне повече мъжествени тембри от своите герои, Божидар Томов възлага определени задачи и на езика. И ние трябва да признаем, че усилията му са дали добри плодове. В езика на неговите момчета се оказват налични всички улични грапавини, разговорни интонации и дори словарни провокации, характерни за махленската реч. Понякога те изглеждат дръзки и непристойни, но психологическата отсенка на звученето им съгражда от тях оня своеобразен медиум, който материализира и най-дълбоките, неуловимите душевни възземания на едно мъжко-състезателно самочувствие. Самоотстранявайки се като „цензор“ на произходящето, Томов позволява на своите създания и чрез езика да останат верни на изначалната си природа. Естествено, това крие немалко опасности за нарушаване на художествената мяра, което се и усеща тук-там из романа. Тъй или инак обаче, ние не може да не признаем, че подобно психологизиране на езика прави разказа по-откровен, по-непосредствен и спонтанно-експресивен и го отдалечава решително от неговата книжовно пригладена, но и безкръвно-хербарийна форма.
Съграден почти като кръстопът на разнопосочни момчешки немирства, образът на Румен (а чрез него и двата романа) стои еднакво далеч и от апологията, и от отрицанието на природното детско бунтарство. Героят просто става изразител на отдавна прогласеното от Астрид Линдгрен несъгласие с безличното покорство, със сляпото пасторално смирение и с всичко, което разводнява индивидуалността и изкривява личността на маловръстния гражданин. Оттук произлиза и обстоятелството, че въпреки негативните си черти „шампионът“ ни заразява изцяло с разположението на своя създател и ни кара наистина да повярваме, че момчетата израстват като мъже най-бързо и най-сигурно по стъпалата на непослушанието…