Серия
Рицарят тамплиер — Арн Магнусон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riket vid vägens slut, (Пълни авторски права)
Превод от шведски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)
Сканиране
приятел (2017)
Корекция
plqsak (2017)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Ян Гиу

Заглавие: Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя

Преводач: Румен Руменов, Гергана Панкова, Иван Руменов

Година на превод: 2009

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: шведска

Художник: кадри от филма „Рицарят тамплиер“ разпространяван от „Тандем филм“

ISBN: 978-954-9420-72-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2825


Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме:

всеки от нас е длъжен да угажда на ближния в доброто, за назидание.

Послание към римляните 15:1-2

I.

В лето Господне 1192-о по времето точно преди месата на Св. Ескил, когато настъпваха белите нощи, а работата по засаждането на ряпа скоро щеше да започне, силна буря се изви над Западна Готаланд. Бурята продължи три дни и три нощи и превърна светлия, многообещаващ сезон в есен.

На третата нощ след полунощната меса повечето от братята в манастира Варнхем си спяха спокойно с убеждението, че молитвите им ги предпазват от силите на мрака, а бурята скоро щеше да отшуми. Точно по това време, навън в преддверието брат Пиетро си помисли, че се е сепнал в съня си от някакъв въображаем шум. Беше се събудил и седнал в леглото, без да разбира какво е чул. Извън стените на манастира и здравата дъбова порта на преддверието се чуваше единствено виенето на бурята и плющенето на дъжда по керемидите и короните на високите ясенови дървета.

Но той го чу отново. Сякаш железен юмрук тропаше по портата.

Ужасен, той се изтърколи от леглото, грабна броеницата си и замърмори една молитва, която не си спомняше особено добре, но която щеше да го защити от злите сили, после отиде до свода при портата и се заслуша в мрака. Тогава се чуха повторно трите потропвания и на брат Пиетро не му остана нищо друго освен да се опита да се провикне през портата, че непознатият трябва да каже името си. Той се провикна на латински, тъй като този език притежаваше най-голяма сила срещу злото, а брат Пиетро беше и прекалено сънен, за да може да каже нещо на особено мелодичния простонароден език, който се говореше отвъд стените на манастира.

— Кой иде по Божиите пътеки в тази нощ? — извика той с уста, допряна плътно до ключалката.

— Един Божий раб с добри намерения и благородна мисия — отвърна странникът на чист латински.

Това успокои брат Пиетро и той се помъчи известно време с тежката дръжка от черно ковано желязо, докато открехне портата.

Навън стоеше непознат, облечен с дълга до земята кожена наметка с качулка, която да го пази от дъжда. Непознатият в миг бутна портата с такава сила, на каквато брат Пиетро никога не би могъл да се противопостави, и влезе на сухо под свода, като в същото време избута монаха пред себе си.

— Бог да те благослови, едно много дълго пътуване стигна до своя край. Но нека не говорим тук в тъмното, донеси светилника си от преддверието, непознат братко мой — каза странникът.

Брат Пиетро направи каквото му беше казано, вече спокоен, че странникът говори църковен език и освен това знае, че в преддверието има светилник. Там той се засуети край последния пламък в огнището преди да успее да запали един фитил, който пъхна в светилника. Когато отново отиде под свода пред преддверието, светлината, която се отразяваше от варосаните стени, освети и него, и непознатия. Странникът свали от себе си кожената наметка, която носеше, за да се пази от дъжда, и я изтръска. Брат Пиетро несъзнателно затаи дъх, щом зърна бялата туника и червения кръст. От времето, което беше прекарал в Рим, той знаеше много добре какво вижда пред себе си. Един рицар тамплиер бе дошъл във Варнхем.

— Казвам се Арн Готски и няма защо да се боиш от мен, братко, защото аз съм отраснал тук във Варнхем и оттук поех навремето към Светите земи. Ала теб не те познавам, как се казваш, братко?

— Аз съм брат Пиетро дьо Сиена и съм тук само от две години.

— Значи си нов във Варнхем. Затова ти се занимаваш с портата, когато никой друг не иска да го прави. Кажи ми веднага, жив ли е отец Хенри?

— Не, той почина преди четири години.

— Бог да го прости — изрече рицарят тамплиер, прекръсти се и наведе глава.

— Жив ли е брат Гилберт? — попита рицарят тамплиер, когато отново вдигна поглед.

— Да, братко, той е стар човек вече, но има още много сила.

— Това не ме учудва. Как се казва новият ни игумен?

— Името му е отец Гийом дьо Бурж, той дойде при нас преди три години.

— Има почти два часа до утринната молитва, но въпреки това би ли го събудил, за да му кажеш, че Арн Готски е пристигнал във Варнхем? — попита рицарят тамплиер, а в погледа му сякаш просветна раздразнение.

— По-скоро не, братко. Отец Гийом настоява, че сънят е дар от Бога, за който сме длъжни да се грижим добре — отговори неспокойно брат Пиетро и се сви от притеснение при мисълта да събуди отец Гийом за нещо, което вероятно не беше особено важно.

— Разбирам, но отиди тогава и вместо него събуди брат Гилберт и му кажи, че ученикът му Арн Готски чака в преддверието — каза рицарят тамплиер с приятелски, но въпреки това заповеднически тон.

— Брат Гилберт също може да се разсърди… Не мога да напусна поста си при преддверието в тази зловеща нощ — опита да се измъкне брат Пиетро.

— О, не! — засмя се рицарят тамплиер. — Първо, съвсем спокойно можеш да оставиш поста в ръцете на един Божи рицар, по-силен заместник не би могъл да си намериш. Второ, кълна се, че ще събудиш стария мечок Гилберт с добра новина. И така! Върви, аз ще те чакам тук и ще поема поста ти, доколкото ми е възможно, обещавам ти.

Рицарят тамплиер изрече заповедта си по начин, който не търпеше противоречие. Брат Пиетро кимна мълчаливо и изчезна през свода в малкия двор, който представляваше последното място, където човек спира, преди да влезе през една нова дъбова порта в самия манастир.

Не след дълго вратата, разделяща същинската част на манастира и двора към преддверието, се отвори с трясък и един познат глас проехтя под белия свод. Брат Гилберт идваше по коридора с широки крачки и факла, намазана с катран, в ръка. Той не изглеждаше така грамаден, както преди, вече не приличаше на великан. Когато съзря странника долу при портата, той вдигна факлата, за да вижда по-добре. После я предаде на брат Пиетро, пристъпи напред и прегърна непознатия, без нито един от тях да продума още дълго време.

— Мислех, че си загинал при Тивериада, скъпи мой Арн — каза брат Гилберт накрая на френски. — Отец Хенри също мислеше така и затова ние изрекохме много ненужни молитви за твоята душа.

— Не са били толкова ненужни, щом мога да ти благодаря още през този живот, братко — отвърна Арн Готски.

В следващия момент сякаш и двамата нямаха какво повече да си кажат и трябваше да положат усилия да се овладеят, за да не стават неподобаващо емоционални. На брат Пиетро му хрумна, че двамата сигурно са били много близки.

— За да се помолиш на гроба на майка си, госпожа Сигрид, ли си дошъл? — попита брат Гилберт накрая с тон, сякаш говореше на обикновен пътник.

— Да, разбира се, че за това съм дошъл — отговори рицарят тамплиер със същия тон. — Но също така имам и много друга работа тук във Варнхем и първо искам да те помоля да ми помогнеш за някои дребни неща, които е най-добре да бъдат свършени преди да се заема със сериозните проблеми.

— Знаеш, че ще ти помогна за всичко, само кажи какво е и се захващаме с него.

— С мен има двайсет мъже и десет каруци, които ме чакат навън в дъжда. Много от мъжете не могат просто така да стъпят в манастира. Има също и десет тежко натоварени каруци, от които първите три ще бъде по-добре да влязат зад стените на манастира — отговори бързо рицарят тамплиер, сякаш говореше за неща от ежедневието, въпреки че каруци с товар, който би трябвало да се пази зад стените на манастира, означаваше нещо важно.

Без да отговори, едрият брат Гилберт грабна факлата от ръцете на по-младия си брат и излезе под дъжда през портата. Навън, подредени в редица, чакаха десет кални каруци, които изглежда бяха имали тежко пътуване. Хванали юздите, седяха смръщени, присвити мъже, които даваха вид, че нямат намерение да пътуват по-нататък.

Когато ги видя, брат Гилберт се засмя, поклати глава с усмивка, извика по-младия монах и започна да раздава заповеди все едно, че беше рицар тамплиер, а не монах от цистерцианския орден.

Отне им по-малко от час да организират нещата за посетителите. Едно от многото правила във Варнхем гласеше, че този, който пристига в нощта, трябва да бъде приет с такава гостоприемност, все едно е самият Господ. Това беше правило, което брат Гилберт си повтаряше от време на време, отначало като на шега, но все по-развеселено, когато чу от рицаря тамплиер, че точно пушена шунка може би няма да е най-подходящата гощавка за добре дошъл. Затова пък брат Пиетро изобщо не разбра какво е толкова забавно в това, че пушената шунка не подхожда на случая.

Междувременно целият хоспис на Варнхем стоеше празен и черен пред стените на манастира, защото малко пътуващи бяха дошли в лошото време през последните дни, и гостите скоро бяха и настанени, и нагостени.

След това брат Гилберт и Арн Готски разтвориха голямата, тежка порта към манастира, за да може трите каруци, които трябваше да се пазят зад стените, да се вкарат в двора до работилниците, воловете да се разпрегнат и да се приберат за през нощта.

Когато свършиха с това, дъждът започна да намалява, а в черните облаци се виждаха ясни, светли ивици. Времето беше на път да се оправи. Все още оставаше около час до утринната молитва.

Брат Гилберт стигна преди госта си до църквата и отключи портата. Двамата влязоха вътре без да си кажат и дума.

Арн застана мълчаливо до съда за светена вода точно зад портата. Той свали широката си кожена наметка и я остави на пода, посочи с въпросителен поглед към водата в съда, който нямаше никакъв капак, и получи утвърдително кимване от по-възрастния си брат. Арн извади меча си, потопи пръстите си в светената вода и прокара три от тях по повърхността му, преди да го прибере обратно в ножницата. Той взе отново от светената вода и докосна челото си, двете си рамена и сърцето. След това двамата тръгнаха един до друг по пътеката, водеща до олтара, към мястото, което брат Гилберт посочи, там паднаха на колене и се молиха в пълна тишина, чак докато не чуха братята да идват за утринната молитва. Никой от тях не каза нищо. Арн познаваше манастирските правила за мълчаливите часове през денонощието толкова добре, колкото всеки друг монах.

Когато се събраха за молитвата, бурята вече беше утихнала и в първите слънчеви лъчи се чуваше птича песен.

Отец Гийом дьо Бурж влезе пръв от редицата монаси през страничното крило на църквата. Двамата молещи се изправиха, поклониха му се тихо и той отвърна на поклона им. Но в същия момент той забеляза рицарския меч и вдигна поглед нагоре в израз на неодобрение. Брат Гилберт посочи тамплиерския червен кръст на Арн и съда за светена вода долу при портата и тогава отец Гийом кимна с усмивка на облекчение, че е разбрал.

Когато утринната молитва започна, брат Гилберт обясни на своя странстващ приятел на тайния манастирски език на знаците, че новият игумен е много стриктен относно правилата за мълчание.

По време на службата, в която Арн Готски взе участие както всички останали, защото знаеше псалмите, той местеше подозрително поглед от брат на брат. Сега в църквата влизаше все повече светлина и всеки можеше да види лицето на другия. Една трета от мъжете познаха рицаря тамплиер и предпазливо отвърнаха на кимването му за поздрав. Но повечето му бяха напълно непознати.

Когато утринната молитва свърши и процесията от монаси се насочи към колонадата, отец Гийом се приближи и направи знак на брат Гилберт, че иска след закуската да говори и с двамата в парлаториума, стаята, в която разговорите са разрешени, а те се поклониха в знак на съгласие.

Арн и брат Гилберт излязоха все така мълчаливи през портата на църквата, минаха край двора с работилниците и се насочиха към оградените пасища за коне. Утринното слънце вече искреше червено на небето, а песента на птиците звучеше от всички посоки. Най-накрая отново щеше да настъпи един красив летен ден.

Когато стигнаха при конете, двамата братя веднага тръгнаха към пасищата, където бяха жребците. Рицарят тамплиер хвана с две ръце най-горната греда и с един-единствен скок се прехвърли през оградата, а след това с подчертана скромност даде знак на брат Гилберт да направи същото. Но той само поклати усмихнат глава и се покатери през оградата бавно и внимателно както правеха повечето хора. В другия край на пасището стояха в очакване десет скупчени жребеца, които сякаш още не бяха решили как да възприемат мъжа в бяло.

— Е, мой скъпи Арн — поде брат Гилберт, като без предупреждение наруши правилото за пазене на мълчание до след закуска — научи ли се най-сетне да говориш на езика на конете?

Арн му отправи дълъг, изпитателен поглед, преди да кимне бавно и многозначително. После подсвирна така, че конете в другия край наостриха уши. И ето че той им извика тихо точно на техния език:

— В името на Милостивия и Всеопрощаващия, елате вие, синове на вятъра, при своите братя и закрилници!

Конете веднага се подчиниха и ушите им щръкнаха право нагоре. Един силен, бял кон тръгна към тях и не след дълго останалите го последваха, а когато размаха опашка и се засили в тръс, всички други коне направиха същото и пристигнаха в галоп, от който земята се разтресе.

— В името на Месията, Бог да го благослови, наистина си се научил на езика на конете там далеч отвъд морските територии — прошепна брат Гилберт на арабски.

— Така е — отвърна Арн на същия език и разгърна бялата си наметка, за да спре прииждащите жребци. — Изглежда, че ти още помниш езика, който аз всъщност навремето смятах, че е езикът на конете, а не този на неверниците.

Двамата яхнаха по един жребец, въпреки че на брат Гилберт му се наложи да заведе своя до оградата, за да има достатъчна опора, преди да се качи на него. Така те яздиха из пасището без седла, хванали се леко само с лявата ръка за гривата на коня.

Арн се чудеше дали и сега положението беше толкова лошо, тъй като вестготите като някои от последните мъже на света все още не осъзнаваха стойността на тези коне, а брат Гилберт потвърди с въздишка, че е така. В повечето други части на цистерцианския свят конете представляваха най-добрата стока. Но не и тук горе, в Скандинавския север. Дотук още не беше стигнало дори и изкуството да се сражаваш на кон. Затова тези коне не струваха повече, а по-скоро по-малко от конете на вестготите.

Арн се изуми и попита дали сънародниците му продължават да са на мнение, че конната армия не може да бъде използвана в случай на война. Брат Гилберт отново потвърди с въздишка, че нещата стояха точно така. Скандинавците яздят до мястото на сражението, слизат от конете, завързват ги и после се втурват едни срещу други с яростни удари в най-близката ливада.

В следващия момент брат Гилберт вече не можеше да се сдържи да не зададе всички онези въпроси, които повече от всичко беше искал да зададе още от първия миг, в който зърна своя, както си мислеше, изгубен син да стои в преддверието, подгизнал от дъжда и целия в кал от дългото пътуване. Арн започна своя предълъг разказ.

 

 

Младият, непорочен Арн Магнусон, който навремето беше напуснал Варнхем, за да се бие в Свещената война до смърт или докато изминат онези двадесет години, което обикновено беше едно и също, вече го нямаше. Нямаше никакъв непорочен рицар Пърсифал, който се е завърнал от войната.

Брат Гилберт разбра това почти веднага, когато започна разговорът с отец Гийом навън под колонадата. Беше настъпила изключително красива сутрин, без облаци и вятър и поради това отец Гийом беше извел своя необичаен гост и брат Гилберт навън на мястото за разговори при каменните пейки под колонадата, вместо да ги извика в парлаториума. Така те седяха практически стъпили върху гроба на отец Хенри, тъй като останките му и счупеният му печат лежаха именно тук, точно както той беше пожелал на смъртния си одър. Срещата им започна с молитва за вечен покой на отец Хенри.

Брат Гилберт наблюдаваше старателно Арн, когато той започна да разказва за задачите си на отец Гийом. Последният слушаше внимателно и приветливо и както винаги с леко пренебрежение като към някой, който знаеше по-малко от него. Безспорно отец Гийом беше изкусен теолог, но не можеше да прозре намеренията на един рицар тамплиер, помисли си брат Гилберт, който скоро разбра какво целеше Арн.

По лицето на Арн имаше ясни следи, че той не е бил от братята, които служат на върховната власт посредством писане и смятане. Със сигурност беше прекарал повечето време в Светите земи на седлото, с копие и меч в ръка. Едва сега брат Гилберт забеляза черната ивица в долния край на наметалото на Арн, която показваше, че той има ранг на чуждестранен гражданин сред останалите рицари тамплиери и следователно може да се занимава и с война, и с търговия. Каквото и да целеше, вероятно скоро щеше да накара младия и по-неопитен отец Гийом да се съгласи, без изобщо да осъзнае какво прави.

Първо, Арн отговори на въпроса за какво е дошъл във Варнхем, като обясни, че е тук, за да направи дарение в размер на не по-малко от десет кюлчета злато. Та нали Варнхем е мястото, където братята с Божията помощ го бяха отгледали и десет кюлчета злато всъщност никак не са малко, за да изрази благодарността си. Освен това той би искал бъдещият му гроб да бъде до този на майка му, вътре в църквата под пътеката, водеща до олтара.

Пред тези добронамерени, християнски предложения младият отец Гийом определено стана толкова сговорчив, колкото брат Гилберт предполагаше, че Арн цели. Още по-добре стана, когато Арн се извини и отиде до волските каруци, вкарани в двора на манастира, и се върна с тежка, звънтяща кожена торба, която връчи на отец Гийом с голямо уважение и дълбок поклон.

Очевидно на отец Гийом му беше трудно да устои на изкушението да отвори кожената торба и да започне да брои златните кюлчета.

Тогава Арн направи следващата си стъпка. Той поговори известно време за красивите коне във Варнхем, за това колко е тъжно, че неговите роднини в тези северни земи не осъзнаваха истинската стойност на тези животни, и за големия, достоен за похвала труд, който неговият стар приятел брат Гийом е полагал, без да бъде възнаграден за това, в продължение на много години, докато се е грижел за конете и облагородяването на породата им. Арн прибави, че голям брой неуморни работници в Божиите лозя са получили своята награда късно, имайки предвид труда, който са положили, докато други, които противоположно на тях са се захванали по-късно с работата, са получили възнаграждение с много по-малко усилия. Когато отец Гийом се замисли сериозно над този добре познат пример за това как човешката представа за справедливост често се различава от Божия промисъл, Арн предложи да купи всички коне във Варнхем и то на много добра цена. Така, прибави той бързо, преди отец Гийом да е успял да се съвземе от изненадата, Варнхем най-накрая ще бъде възнаграден за този тежък труд. А освен това ще може и да се освободи от дейност, която не носи приходи тук, в Скандинавския север, всичко това с едно-единствено решение.

На това място Арн замълча и изчака, преди да продължи, точно до момента, в който изглеждаше, че отец Гийом е готов да го засипе с благодарности.

Възможно беше да има малък проблем с такава голяма сделка, подхвърли Арн бързо. Тъй като, за да има кой да се грижи за конете, купувачът се нуждае от опитна ръка, а тя се намира именно във Варнхем и представлява брат Гилберт. От друга страна, ами ако най-важното занимание на брат Гилберт изчезне заедно с конете…?

Отец Гийом веднага предложи брат Гилберт да придружи закупената стока, за да помага поне за известно време, не, за колкото време е необходимо, на купувача. Арн кимна замислено като на много разумно мнение по въпроса, а брат Гилберт, който в този момент внимателно наблюдаваше лицето му, не можеше да открие и най-малък знак, който да разкрива, дали това наистина е било намерението на Арн. Той изглеждаше така, сякаш просто е приел предложението на мъдрия отец Гийом след кратък размисъл. След това Арн предложи да се погрижат документите около дарението да бъдат написани и подпечатани още същия ден, тъй като и без това двете страни бяха се събрали заедно.

Когато отец Гийом моментално се съгласи дори и с това, Арн протегна ръце в знак на благодарност и облекчение и помоли и двамата за малко информация от такъв вид, какъвто може да бъде получен само от църковните служители, за това как стоят в действителност нещата в родината му.

Защото, както той обясни набързо, вече беше получил сведения на пазара в Льодьосе за това кой е кралят, кой — ярлът и коя е кралицата. Знаеше също и че от дълго време в страната цари мир. Но отговор на въпроса дали този мир между готи и свеи ще се задържи в бъдеще можеше да се получи само от църковните служители, тъй като единствено те знаеха дълбоката истина.

Отец Гийом изглеждаше доволен от мисълта, че дълбоката истина е достояние единствено на църковните служители, и кимна одобрително в съгласие, но въпреки това не беше сигурен каква точно информация иска Арн. Арн му помогна с един кратък, но много сериозен въпрос, който той изрече тихо, без да променя изражението си.

— В крайна сметка ще има ли отново война в страната ни, защо и кога?

Двамата монаси смръщиха чела и се замислиха, а след това брат Гилберт отговори пръв, с позволението на отец Гийом, че докато крал Кнут Ериксон и неговият ярл Биргер Бруса държат властта в ръцете си, няма опасност от война. В такъв случай въпросът е какво ще стане след крал Кнут.

— И тогава би имало голям риск от нови войни — въздъхна отец Гийом.

Той разказа, че на църковния събор в Линшьопинг миналата година новият архиепископ Петър ясно е показал на църковните служители. Той бил наследник на рода на Сверкерите и получил палиума си от датския епископ Абсалон в Лунд, а самият Абсалон плетял интриги срещу рода на Ерик и искал да върне Сверкерите да властват над готите и свеите. Имало също и средство за постигане на тази цел, за което крал Кнут Ериксон със сигурност знаел толкова малко, колкото и за това, че новият му архиепископ е човек на датчаните и Сверкерите. У епископ Абсалон имало писмо от благословената игуменка Рикиса, което тя успяла да напише на смъртния си одър и в което описвала как кралицата на крал Кнут Сесилия Бланка е положила обет за безбрачие и вечно служение на Бога. А крал Кнут по-късно отвежда Сесилия Бланка от „Божия дом“ и я прави своя кралица, след което тя му ражда четири сина и две дъщери…

— Може да се твърди, че децата на краля са незаконни и нямат право да наследят короната — обобщи Арн набързо. — Светият отец в Рим изказал ли се е по въпроса?

Не, защото тъкмо тогава на власт дошъл нов папа, който приел името Целестин III и все още не се знаело нищо за мнението на Светия престол по въпроса за законните и незаконни готаландски престолонаследници. Със сигурност имало по-важни проблеми, с които възкаченият на Светия престол трябвало веднага да се заеме.

А ако нито един от синовете на крал Кнут не може да го наследи, каза Арн по-скоро като констатация, отколкото като въпрос, архиепископ Петър, а вероятно и други епископи, ще предложат, без това да е изненада, някой от рода на Сверкерите за нов крал.

Двамата монаси кимнаха мрачно в знак на потвърждение. Арн поседя замислен известно време, после се изправи с изражение, сякаш е пропъдил тези дребни притеснения от ума си, благодари за важните сведения и предложи да се отправят към скрипториума, стаята за преписване на ръкописи, за да претеглят внимателно златото и да напишат и подпечатат документите за дарението.

Отец Гийом, който от известно време си мислеше, че разговорът се е насочил към една съвсем незначителна и безинтересна тема, веднага прие предложението.

* * *

Когато на следващата сутрин странната колона от тежки волски коли, заобиколени с леки и бързи сарацински коне, напусна манастира Варнхем на път към Скара, брат Гилберт се намираше сред новозакупената стока. По този начин самият той иронично определяше внезапната промяна в живота си. Арн го беше закупил със същата лекота, с която беше закупил и гроба си, всичките коне, а също и всички седла и юзди, произведени във Варнхем. Дори и да беше протестирал, брат Гилберт нямаше да промени нещата, тъй като отец Гийом изглежда беше заслепен от златото, с което Арн плащаше. Вместо да изчака края на живота си на спокойствие във Варнхем, брат Гилберт яздеше редом с непознати мъже към непознато място и това много му харесваше. Той не знаеше какви бяха намеренията на Арн, но не смяташе, че е купил всички тези коне само за да му радват очите.

Сарацинските ездачи край колоната — това, че бяха сарацини, не беше тайна за брат Гилберт — изглеждаха по детски очаровани от възможността да продължат дългото си пътуване на кон и това беше разбираемо, особено когато можеха да яздят такива първокласни коне. На брат Гилберт му хрумна, че свети Бернар се беше пошегувал от небето със своя послушник, който навремето отчаян, че никой не иска да купува конете на Варнхем, в безсилието си беше изкрещял, че можеше да дойдат поне сарацински купувачи. Сега тези нечакани сарацини, които разговаряха и се шегуваха на висок глас, яздеха от всичките му страни. На волските коли седяха мъже, които говореха на други езици. Брат Гилберт все още не беше успял да разбере какви са и откъде идват.

Уви, имаше сериозен повод за притеснение, защото стореното от Арн беше един вид измама, която незрелият и неопитен отец Гийом не успя да прозре, заслепен от цялото това злато. Един рицар тамплиер не можеше да притежава повече от един монах във Варнхем. Рицар тамплиер, който се е издал, че има макар и една-единствена златна монета, трябваше моментално да остави бялото си наметало и потънал в срам да напусне тамплиерския орден.

Брат Гилберт реши, че е по-добре неприятната работа да се свърши рано, отколкото късно, както всеки рицар тамплиер беше научен да мисли, пришпори жребеца си и се изравни с Арн, който яздеше близо до колоната, и постави въпроса без увъртания.

Арн обаче изглежда не прие проблема толкова навътре, а само се усмихна, обърна расовия си жребец, който идваше от страните отвъд морето, но беше от порода, която брат Гилберт не познаваше, и се понесе в галоп към една от последните коли в колоната, скочи в нея и затърси нещо в товара.

Веднага след това той се върна с подгизнало кожено руло и го подаде мълчешком на брат Гилберт, който го разтвори едновременно любопитен и разтревожен. То представляваше документ на три езика, подписан от главата на ордена на рицарите тамплиери Жерар дьо Ридфор. В него пишеше, че след двайсетгодишна служба като временен член Арн Готски напуска мястото си в тамплиерския орден, освободен от самия глава на ордена, но вследствие на всички онези дела, които е извършил в името на ордена, има правото да носи бялото наметало, когато си поиска, със същите привилегии, които е имал преди да напусне ордена.

— Както виждаш, скъпи мой братко Гилберт — рече Арн, като взе свитъка, нави го на руло и внимателно го пъхна в кожения калъф, — аз хем съм рицар тамплиер, хем не съм. И честно казано не намирам за грешно този, който толкова дълго е служил на червения кръст, от време на време да се възползва от закрилата му.

Отначало на брат Гилберт не му беше съвсем ясно какво има предвид Арн с това. Но като пояздиха още малко, Арн започна да разказва за пътуването си към дома и тогава думите за закрилата на червения кръст станаха по-разбираеми.

Арн беше купил, пленил или наел на работа мъжете, които яздеха с тях в колоната, по пътищата из отвъдморските страни, където всеки беше станал враг на всеки и където мюсюлманин, който служи на християнин, беше изложен на също толкова голям риск, колкото християнин, който служи на мюсюлманин. Да си намериш работна ръка и да събереш група мъже, от които можеш да имаш голяма полза, ако изминаваш целия път до Западна Готаланд, не беше трудно.

Проблемът бил да си намериш подходящ кораб, въпреки че в лицето на норвежеца Харалд от Остин (или Ойстенсон, както се казваше) той разполагал с капитан, който вероятно щял да се справи с повечето неща. Та когато Арн открил множество кораби на тамплиерския орден в пристанището Сен Жан д’Акр, които не разполагали нито с екипаж, нито с товар след всички онези големи поражения за християните, бързо му хрумнала идея. Ако човек просто превозва скъп товар, но има малко екипаж, който да може да се бие, пътуването през Средиземно море се превръща в истински кошмар. Но не и ако корабът е с платната и цветовете на тамплиерския орден, както се оказало. Самият Арн не бил единственият на борда, който носел бяло наметало на рицар тамплиер. Щом се появявал непознат кораб, за да потърси евентуална плячка, всички на борда се загръщали с бяло наметало. Само веднъж попаднали на пирати, които били достатъчно неразумни да ги нападнат; това се случило в тесния пролив по пътя от Средиземно море към Атлантическия океан. Благодарение на Божията закрила и сръчността на капитана Харалд Ойстенсон накрая се измъкнали невредими оттам.

А нагоре по бреговете на Португалия и Франция червеният кръст на рицарите тамплиери бил толкова познат, че нямало от какво да се страхуват, докато не отминали Англия и не наближили Скандинавските страни. В Льодьосе едва неколцина знаели какво е това непознато платно, което се носи нагоре по река Гота.

Когато Арн свърши разказа си за дългото пътуване по море, вероятно защото брат Гилберт накрая беше показал признаци на нетърпение, те продължиха да яздят в мълчание за известно време, сякаш Арн очакваше следващия въпрос.

Брат Гилберт изучаваше лицето на приятеля си от време на време, когато си мислеше, че той не го вижда. Монахът не откри нищо, което да го изненада, във външния вид на Арн. Ако някой го беше помолил да познае как би изглеждал Арн, ако противно на здравия разум действително оцелее двайсет години като рицар тамплиер в страните отвъд морето, той щеше да познае, че Арн би изглеждал точно така. Руса брада, която още не беше започнала да посивява, но беше загубила блясъка си. Естествено, всички рицари тамплиери бяха с бради. Къса коса, което също беше ясно от само себе си. Бели белези по ръцете и по цялото лице, следи от стрели и мечове и може би от удар с брадва над едната вежда, което правеше погледа на това око малко суров. Приблизително по този начин щеше да го опише. Войната в страните отвъд морето не беше празненство.

Ала в душата на Арн се таеше безпокойство, което не можеше да се улови така лесно с поглед. Той беше казал още миналия ден, че смята, че е изпълнил дълга си в Свещената война и няма от какво да се оплаква. Но сега, когато беше на един ден път разстояние от дома и освен това носеше цяло богатство със себе си, което в интерес на истината беше необичаен начин за завръщане на един рицар тамплиер, би трябвало да е по-щастлив, по-жизнерадостен и пълен с вълнуващи планове. Вместо това у него се усещаше огромна несигурност, почти страх, ако тази дума беше подходяща да се използва за един рицар тамплиер. Имаше още много за разбиране и за питане.

 

 

— Откъде се сдоби с такова голямо количество злато? — попита брат Гилберт настойчиво, тъкмо когато бяха отминали Скара без да влизат в града и той почувства, че трябва да възобнови разговора.

— Ако отговоря на въпроса ти точно сега, вероятно няма да ми повярваш, скъпи Гилберт — отвърна Арн и в същото време заби поглед в земята пред себе си. — Или още по-лошо, ще си помислиш, че съм извършил подлост, а появата на такава мисъл у теб, дори и за миг, ще натъжи и двама ни. Повярвай ми. Това богатство не е придобито по нечестен начин. Ще ти разкажа всичко, когато имаме достатъчно време за това, защото е дълга история.

— Разбира се, че ти вярвам, но никога повече не ме моли за това — отвърна брат Гилберт кисело. — Ти и аз никога не сме се лъгали зад стените на манастира, а извън тях смятам, че е естествено да си говорим като рицари тамплиери, каквито сме били.

— И аз искам да е точно така. Никога повече няма да повторя молбата си да ми повярваш — каза Арн почти шепнешком, все още с поглед в земята.

— Е, тогава ще те попитам за нещо по-просто — рече брат Гилберт с по-висок глас и по-весел тон. — Сега яздим към Арнес, стопанството на баща ти, нали така? Добре, ти пристигаш с нелош товар, в това число коне от отвъдморските страни и един монах, който си купил във Варнхем, не, не спори с мен! Аз също влизам в покупката ти, признавам, че не съм свикнал с това, но така стоят нещата в момента. Купил си също и други мъже, вероятно при по-тежки преговори от този, който проведе с отец Гийом, но те ще бъдат използвани с някаква цел, точно както и аз. Ще ми кажеш ли нещо за всичко това? Между другото, какви са останалите хора тук?

— Двама от тях, тези, които яздят вляво от теб, са лекари от Дамаск — отговори Арн без никакво колебание. — Двамата, които седят във волските коли най-отзад, са дезертьори от армията на крал Ричард Лъвското сърце, стрелец с лък и стрелец с арбалет. За норвежеца Харалд Ристенсон Ойстенсон вече ти разказах. Двамата във волската кола точно зад нас са арменски търговци на оръжие и занаятчии от Дамаск, а иначе виждаш най-вече крепостни селяни и дезертьори от двете враждуващи страни. Всички ми служат, с изключение на Харалд, защото в най-трудния за тях момент им направих предложение, на което трудно можеха да откажат. Отговорих ли на въпроса, който всъщност искаше да ми зададеш?

— Да, и то подробно — отговори брат Гилберт замислено. — Имаш намерение да градиш нещо голямо. Ще ми кажеш ли какво искаш всички ние да изградим?

— Мир — отвърна Арн решително.

Брат Гилберт беше толкова изненадан от отговора, че дълго време не можа да попита нищо повече.

* * *

Когато колоната наближи църквата във Форшхем през втория ден от пътуването, лятото се беше завърнало с цялата си сила. Трудно беше човек да си представи, че цялата околност се е тресяла от бурята и вятъра само преди няколко дни. Дърветата и други боклуци, нападали по пътища и дворове, вече бяха разчистени. В полетата кипеше работа по засаждането на ряпата.

Тъй като в страната от дълго време цареше мир, нямаше никакви въоръжени стражи, които да яздят нагоре-надолу по пътищата, и никой не безпокоеше тръгналите на път, въпреки че отдалече си личеше, че много от тях бяха чужденци. Хората, които работеха на полето, изправяха гърбове за кратко и наблюдаваха с любопитство волските коли и ездачите на игривите коне, но после се захващаха отново с работата си.

Щом стигнаха до църквата във Форшхем, Арн изведе цялата колона от коли на хълма при двора на църквата и направи знак за почивка. Когато всички слязоха, той отиде при мюсюлманите, които обичайно стояха настрана, и им каза, че има още много време до следобедната молитва, но християните ще се помолят тук известно време. После покани двамата арменски братя заедно с Харалд и брат Гилберт да влязат в църквата. Точно когато се приближиха до портата, свещеникът излезе забързано от жилището си и им извика да не стъпват в Божия дом без ред. Той дотича, застана пред украсената старовремска порта на дървената църква и им препречи пътя, като разпери треперещите си ръце.

Тогава Арн спокойно каза кой е, че е син на господаря Магнус от Арнес и че всички от групата му са добри християни, които искат след дългото пътуване да изкажат благодарностите си пред олтара и също така да оставят дар за църквата. Свещеникът, който досега изглежда не беше забелязал, че един от непознатите беше монах от цистерцианския орден с бяло расо, а други двама носеха големи червени кръстове като гербове, моментално ги пусна вътре. Той отключи непохватно портата на църквата и им се извини.

Затова пък Арн не беше стигнал далеч по пътеката, водеща до олтара, когато свещеникът го настигна, побутна меча му и каза нещо на странна смесица от латински и простонароден език за това, че мечът е поругаване на Божия дом. Брат Гилберт го отпрати с ръка като муха и обясни, че на хълбока на Арн виси благословен меч, меч на рицар тамплиер, единственият, който някога е бил внесен точно в църквата във Форшхем.

Християните коленичиха пред олтара, запалиха няколко свещи от единствената, която гореше там, и изрекоха молитвите си. Те оставиха също така сребро на олтара, което веднага успокои нервния свещеник зад тях.

След малко Арн помоли да бъде оставен насаме с Бог и всички изпълниха молбата му без да му противоречат, излязоха навън и затвориха вратата на църквата.

Арн се моли дълго за подкрепа и напътствие. Често го беше правил. Но никога преди не беше почувствал нещо или видял някакъв знак, че Дева Мария му отговаря.

Независимо от постоянната липса на отговор обаче, той никога не беше изпитвал съмнение. Хората изпълваха земята точно както Господ бе предопределил. Сигурно във всеки един момент Господ и светиите чуваха хиляди молитви и ако трябваше да отделят време, за да отговарят на всяка една от тях, щеше да настъпи объркване. Колко ли много обикновени молитви изричаха те всеки миг — за успешен лов, сполука, за да се сдобият със син, за да продължат земния си живот?

И колко хиляди пъти Арн се беше молил на Дева Мария да закриля Сесилия и детето им? Колко пъти се беше молил за успех в битка? И преди всяко нападение в Светите земи, когато всички с бели наметала яхваха конете и заставаха коляно до коляно, за да се впуснат към смъртта или към победата, Дева Мария се беше вслушвала в тези молитви. Почти всички молитви бяха с егоистична цел.

Но този път Арн се помоли на Дева Мария да го напътства и съветва в това, което той можеше и щеше да направи с цялата тази сила, която водеше вкъщи, да не пропадне и да се превърне в алчен човек, да не бъде изкушен от самочувствието, че е воин, който умее повече от сънародниците си, да не отидат напразно всичкото това злато и цялото това знание, които притежаваше в момента.

И в този момент, за първи път, Дева Мария отговори на молещия се Арн така, че той можеше да чуе гласа й в себе си и да я види в светлината, която проблесна ослепително в лицето му от един от малките, високи прозорци на дървената църква. Това не беше чудо, защото много хора можеха да свидетелстват за получен отговор на молитви. Но на Арн му се случваше за първи път и той вече знаеше със сигурност какво трябва да направи, защото Дева Мария сама му беше казала.

Имаше само още две почивки по пътя от църквата на Форшхем нагоре към крепостта Арнес. По средата на пътя групата спря за кратка почивка, защото беше дошло време за молитвата на мюсюлманите. Християните пък легнаха да спят.

Арн от своя страна излезе на една горска поляна и остави Божията светлина да струи през крехките, светлозелени букови листа върху покритото му с белези лице. За първи път през дългото си пътуване почувства душевен покой, защото най-накрая беше разбрал с каква цел Господ бе запазил живота му толкова дълго.

Това беше най-важното, решаващото. Точно в този момент той не позволи на следващото най-важно нещо да го разсейва.

* * *

Преди известно време из Западна Готаланд се носеше странен слух. Някакъв внушителен чужд кораб бил забелязан първо край Льодьосе по река Гота и после чак горе при Тролския водопад. Мъже от чужди страни се опитвали да издърпат кораба нагоре по водопада с помощта на много волове и наети впрегатни животни. Но накрая били принудени да се откажат и да се спуснат надолу по реката до пазара в Льодьосе.

Никой не можеше да разбере смисъла в това да се опитваш да изтеглиш подобен кораб в езерото Венерн. Част от норвежките стражи в крепостта Арнес смятаха, че корабът със сигурност е имал работа в норвежката част на Венерн, че кралят на Норвегия Свере неведнъж е предприемал най-необичайни военни ходове, като е пристигал на кораб там, където никой не би очаквал. Но понастоящем в Норвегия не се водеше война, макар и да не цареше пълен мир.

Също така никой не можеше да каже със сигурност, че това е боен кораб, защото слухът твърдеше, че големите, наклонени платна на кораба носели знака на червен кръст, който бил толкова голям, че човек можел да го види отдалече, преди да е видял нещо друго. Никой кораб от Севера не носеше такъв знак, това поне беше сигурно.

Няколко дни хората наблюдаваха спокойните, затоплени от лятното слънце води на Венерн от високата кула в Арнес, чак докато не настъпи тридневната буря. Но през цялото време не се появи никакъв кораб и тъй като в Западна Готаланд царуваше мир, скоро всички се върнаха към обичайните си занимания и закъснялото засаждане на ряпа.

Един мъж впрочем не се умори да седи горе на кулата и да измъчва сълзящите си старчески очи с това да наблюдава проблясващата на слънцето водна повърхност. Това беше господарят на Арнес, който щеше да бъде такъв до живот, Магнус Фолкесон. Преди три лета той беше получил удар и оттогава не можеше да говори разбираемо и лявата му страна беше парализирана от лицето до пръстите на краката. Той си живееше горе в кулата с няколко слуги, сякаш се срамуваше да се покаже сред хората. Или може би защото на най-големия му син Ескил не му се нравеше да гледа как на баща му се присмиват зад гърба. Въпреки всичко старецът седеше горе всеки ден така, че всички в Арнес да могат да го видят. Вятърът скубеше сплъстените му, бели коси, но търпението му изглеждаше безкрайно. Честно казано, хората ги беше малко срам от това, което старецът си мислеше, че вижда там горе.

Всички, които му се подиграваха, щяха да съжаляват за присмехулството си. Господарят Магнус беше получил вест. Оказа се, че е дочакал чудо, пратено от Дева Мария. Именно той, от високото си място с широка гледка пръв видя какво се случва.

Трима слуги дотичаха по все още мокрия и кален път, водещ от Форшхем до Арнес. Те викаха силно и жестикулираха. Всеки от тримата гореше от нетърпение да стигне пръв, защото беднякът, който донесеше важни новини, щеше да получи сребърна монета.

Когато стъпиха на дългия, люшкащ се дървен мост, който свързваше блатистата местност със самата крепост, единият от тях, който беше малко по-едър и по-силен от другите двама, препъна първо единия, а после и другия, за да пристигне пръв, задъхан и със зачервено лице, оставил другите двама да накуцват далеч зад него.

Мъжете от крепостта ги бяха видели още преди да са стъпили на моста и бяха извикали Свейн, началника на стражите, който посрещна с властно изражение първия бегач при портата на крепостта, хвана младежа за врата точно когато той се опитваше да се шмугне покрай него в крепостта, принуди го да падне на колене в една локва, хвана го здраво с желязната си ръкавица и поиска обяснение. Не го получи лесно, може би защото хватката му причиняваше такава болка, че младежът само се жалваше, или пък защото другите двама, които вече го бяха настигнали, доброволно се хвърлиха на колене и се опитваха един през друг да разкажат какво са видели.

Тогава началникът на стражите Свейн им удари по една плесница, за да млъкнат и тримата, и ги разпита един по един. Накрая се сдоби с по-смислена информация относно какво бяха видели. Колона от много воини и тежки волски коли се приближавала към Арнес по пътя от Форшхем. Не били Сверкери, нито пък били от род, свързан с този на Сверкерите, но още по-малко били от рода на Фолкунгите или от рода на Ерик. Идвали от чужди страни.

Настана суматоха от надуване на рогове и стражи, които тичаха към оборите, където конярите вече бяха започнали да оседлават конете. Изпратиха слуги да събудят господаря Ескил, който по това време на деня се беше отдал на своята господарска дрямка, а други при рова долу на моста да помогнат за вдигането му, за да не могат чуждоземните да влязат в Арнес, преди хората там да са установили дали те са приятели или врагове.

Скоро господарят Ескил седеше на коня си заедно с десет стражи при вдигнатия мост пред крепостта Арнес и наблюдаваше напрегнато другия край на блатистата местност, където скоро щяха да се появят чуждоземните. Беше късен следобед и затова слънцето светеше в очите на мъжете, събрани пред Арнес, тъй като началото на моста беше в южна посока. Когато чуждоземните се появиха на другия край, на воините им беше трудно да ги видят срещу светлината. Един каза, че виждал монаси, друг, че били чуждоземни воини.

Странните пътници изглежда известно време се чудеха какво да предприемат, когато откриха, че мостът е вдигнат, а от другата страна са се събрали мъже в пълно бойно снаряжение. Накрая един конник с бяло наметало и бяла туника с червен кръст тръгна сам внимателно към вдигнатия подвижен мост.

Господарят Ескил и воините му чакаха в напрегнато мълчание брадясалият, гологлав конник да се приближи. Някой прошепна, че странникът язди кон, който изглежда особено жалък. Двама от стражите слязоха от конете си, за да могат да опънат лъковете си.

В този момент се случи това, което впоследствие мнозина щяха да наричат чудо. Старият господар Магнус извика нещо от високата кула и там се намериха хора, които можеха да се закълнат, че той ясно е произнесъл словата „Слава на Господ, че изгубеният син се завърна от Светите земи“.

Ескил беше на друго мнение. Както обясни по-късно, той разбрал всичко в мига, в който чул един от стражите да говори за жалък кон. Той имал както хубави, така и неприятни спомени от младостта си, свързани с това кои видове коне се смятали за жалки или предназначени за жени и какви били хората, които яздели такива коне.

С глас, който на някои се стори треперещ и слаб, господарят Ескил заповяда да спуснат подвижния мост за непознатия конник. Наложи му се да повтори заповедта си преди да му се подчинят.

След това господарят Ескил слезе от коня си и коленичи, за да се помоли пред скърцащия подвижен мост, който скоро беше спуснат и всички бяха заслепени от слънцето. Конят на облечения в бяло ездач сякаш затанцува по моста много преди той да бъде напълно закрепен за земята. Ездачът се хвърли от коня си с движение, което никой не бе виждал дотогава, дотича бързо и също коленичи пред господаря Ескил. Двамата се прегърнаха и по лицето на господаря Ескил потекоха сълзи.

Дали това беше двойно чудо или просто чудо, можеше да се спори впоследствие. Не се знаеше дали точно в този момент старият господар Магнус горе на кулата възвърна разсъдъка си. Но едно беше сигурно — Арн Магнусон, за когото по това време се разказваше само в сагите, се беше завърнал след дълги години, прекарани в Светите земи.

* * *

На този ден в Арнес настана голяма врява и суматоха. Когато стопанката Ерика Йоаршдотер излезе, за да почерпи гостите с бира за добре дошли, и съзря Арн и Ескил да идват през двора, прегърнати през рамо, тя изпусна всичко, което носеше, и се затича към тях с разтворени обятия. Арн пусна брат си Ескил, застана на колене, за да посрещне подобаващо мащехата си, и след това беше почти премазан, когато тя се хвърли на врата му и го разцелува така невъзмутимо, както само една майка би могла. За всеки беше очевидно, че завърналият се воин не е свикнал с такива обичаи.

Колите се завлачиха със скърцане и скрибуцане по двора, тежки сандъци и множество оръжия бяха разтоварени и прибрани в кулата. Пред стените на крепостта припряно беше издигнат палатков лагер от корабни платна и чуждоземни килими, а много ръце, готови да услужат, помогнаха да се направи ограда с врата за всичките коне на Арн. Няколко телета бяха заклани, а готвачите накладоха огньовете си. Скоро около Арнес се понесе многообещаващ мирис на очакваната вечеря.

След като Арн поздрави всички стражи, някои от които не бяха склонни да превият коляно пред него, той изведнъж попита за баща си, а лицето му беше така напрегнато, все едно че очакваше скръбна вест. Ескил рязко отвърна, че баща им вече не бил с ума си и стоял горе в кулата. Арн веднага се отправи с широки крачки към кулата, а бялото му наметало с червен кръст се развяваше като платно и всеки, който се изпречеше на пътя му, мигом се отдръпваше оттам.

Той откри баща си горе при дясната бойница в лошо състояние, но с щастлив израз на лицето. Баща му стоеше до стената заедно с един слуга, който подпираше парализираната му страна, и с груба тояга в здравата си ръка.

Арн бързо наведе глава, целуна здравата ръка на баща си и го прегърна. Баща му беше слаб като дете, здравата му ръка беше също толкова тънка, колкото болната, и миришеше неприятно. Арн остана така без да знае какво да каже, когато баща му с огромни усилия и набръчкано чело се наведе право към него и прошепна:

— Божиите ангели… ще се веселят… а угоеното теле… ще бъде заклано.

Арн чу думите съвсем отчетливо, а те бяха и напълно разбираеми, защото така ясно насочваха към разказа от Светото писание за завръщането на блудния син. Следователно всички приказки, че баща му е изгубил разсъдъка си, бяха пълни глупости. Облекчен, Арн го вдигна на ръце и започна да обикаля площадката на бойницата, за да разбере как баща му живее там горе. Когато видя тъмната стаичка, нещата се оказаха по-лоши, отколкото се беше страхувал. Той смръщи вежди заради киселата миризма на урина и недоядена храна, обърна се рязко и тръгна към стълбището, като в същото време говореше на баща си като на напълно здрав човек, което никой не беше правил от много години, и му каза, че господарят на Арнес в никакъв случай няма да стои в кочина оттук нататък.

По тесните вити стълби надолу Арн срещна Ескил, който се качваше бавно, тъй като стълбището не беше правено за едри мъже с коремче. Налагаше се Ескил да се обърне с недоволно мърморене и да започне да слиза пред Арн, който носеше баща им като вързоп на едното си рамо и изреждаше какво трябва да бъде направено.

Навън на двора Арн хвана баща си на ръце, защото би било недостойно да продължи да го носи като наръч сено, а Ескил заповяда на слугите да занесат маси, пухени дюшеци и столове с изсечени драконови елементи в помещението на по-малката готварница при стената отляво, което се използваше само за големи празненства. Арн изкрещя, че стаята на баща му в кулата трябва да бъде излъскана от горе до долу, и много изненадани погледи проследиха пътя на тримата господари през целия двор.

Столът с драконови елементи веднага се появи в готварницата и Арн настани внимателно баща си на него, клекна пред него, хвана лицето му с двете си ръце, погледна го в очите и му каза, че много добре знае, че говори на човек, който разбира всичко така добре, както и преди. Ескил стоеше мълчаливо зад него без да казва нищо.

Уви, старият господар Магнус изглеждаше толкова развълнуван и дишането му беше толкова тежко, че имаше опасност да получи нов удар. Арн пусна лицето на баща си, изправи се, мина с широки крачки край объркания си по-голям брат и излезе на двора, където заповяда нещо на език, който никой не можа да разбере.

Моментално дойдоха двама мъже от многото чуждоземци в свитата на Арн. И двамата носеха тъмни наметала и парче син плат, омотано около главите им, единият беше млад, другият — стар, а очите им бяха гарваново черни.

— Тези двама мъже — каза Арн колебливо на брат си, а също така и на баща си, — се казват… Авраам и Йосиф. Те са ми приятели от Светите земи. И двамата са опитни лечители.

Той обясни нещо на неразбираем език на мъжете с гарваново черни очи, които кимнаха, че са го разбрали, и внимателно, но без прекалено благоговеене, започнаха да преглеждат господаря Магнус. Погледнаха зениците му, слушаха дишането и ударите на сърцето му, чукнаха дясното му коляно с една малка тояга така, че кракът веднага отскочи, после направиха същото няколко пъти и с левия крак, като причиниха само леко потръпване, от което бяха особено заинтригувани, и накрая се заеха да вдигат и пускат слабата му лява ръка няколко пъти, докато през цялото време си шепнеха нещо един на друг.

Ескил, който стоеше зад Арн, се чувстваше изолиран и объркан от това да гледа как двама странници се отнасят с господаря на Арнес така, сякаш преглеждат най-обикновен слуга. Но Арн му направи знак, че всичко е наред, и шепнешком проведе кратък разговор на чуждия език, след което двамата лечители се измъкнаха навън с дълбоки поклони, отправени към Ескил.

— Авраам и Йосиф имат добри новини — рече Арн, когато с Ескил останаха сами. — Точно сега баща ни е прекалено изморен, но утре ще започнат лечението му. С Божията помощ той отново ще може и да ходи, и да говори.

Ескил не отговори. Сякаш първоначалната голяма радост от срещата с Арн беше отминала и той се срамуваше да бъде в ролята на сина, който не се е грижил достатъчно за баща си. Арн изгледа изпитателно брат си и изглежда разбра скритите му чувства. Изведнъж той разтвори ръце и двамата се прегърнаха. Останаха така дълго, без да продумат. Накрая Ескил, който изглежда се притесняваше от тишината повече отколкото Арн, измърмори, че на гости му е дошъл един слаб и малък брат.

Арн отвърна развеселено, че на него му се струва, че Ескил не е позволил гладът да прекрачи прага на Арнес, но и ни най-малко не се е изродил в техния родоначалник — кралския наместник Фолке Дебелия. Ескил избухна в смях и разтърси с престорено възмущение по-малкия си брат, а Арн не се възпротиви и се смя заедно с него.

Когато смехът им утихна, Арн заведе брат си при баща им, който седеше на своя любим стол с драконова резба напълно неподвижно с увиснала лява ръка. Арн коленичи и придърпа Ескил плътно до себе си така, че главите им се опряха една в друга. После заговори със съвсем обикновен тон, а не като на някой, който не е с ума си:

— Знам, че чуваш и разбираш всичко както преди, скъпи татко. Няма нужда да ми отговаряш сега, защото, ако се напрягаш прекалено много, ще стане по-лошо. Но от утре ще започне лечението ти и аз ще седя при теб и ще ти разказвам за всичко, което се случи в Светите земи. Аз и Ескил те оставяме, за да може той да ми разкаже какво е станало у дома, защото има толкова много неща, които съм нетърпелив да узная.

С тези думи двамата братя се изправиха, поклониха се на баща си както преди и им се стори, че виждат лека усмивка на лицето му подобно на отблясък на огън, който далеч не е угаснал.

Когато излязоха от готварницата, Ескил хвана един забързан слуга и му нареди господарят Магнус да получи легло, вода и гърне в готварницата, която да бъде украсена с върбови клонки.

По двора се щураха различни хора и слуги, заети с всякакви задачи преди неочакваното празненство за добре дошли, което по най-бърз начин трябваше да бъде организирано по-добре от всеки друг обикновен празник в Арнес. Но тези, които попаднеха в близост до двамата братя от рода на Фолкунгите, които вървяха рамо до рамо към портата, се отдръпваше почти ужасени. Говореше се, че Ескил е най-богатият човек в цяла Западна Готаланд и всички разбираха, че трябва да се страхуват от силата на златото и среброто, макар че господарят Ескил сам по себе си изкушаваше повечето хора да му се присмиват, отколкото да се страхуват от него. Сега обаче до него вървеше брат му, изчезналият воин Арн, който сагите представяха като много по-висок и по-широкоплещест отколкото беше в действителност. Въпреки това всички виждаха походката му, лицето му, покрито с белези, начина, по който носеше меча и ризницата си все едно че бяха обикновени дрехи, всички разбираха, че в Арнес може би е пристигнала другата сила, силата на меча, от която повечето разумни хора се страхуваха много повече, отколкото от тази на среброто.

Ескил и Арн излязоха през портата и слязоха до палатковия лагер, който се довършваше от всички онези непознати мъже от свитата на Арн. Той обясни, че трябва да поздравят само свободните мъже, без слугите му. Пръв покани да дойде при тях Харалд Ойстенсон и разказа на Ескил, че двамата са другари по оръжие от почти петнадесет години. Щом чу норвежкото име, Ескил смръщи чело, сякаш се опитваше да си спомни нещо. После попита Харалд дали случайно няма роднина в Норвегия със същото име и когато Харалд потвърди и каза, че този човек е негов дядо, а баща му се казва Ойстен Моилас, Ескил кимна замислено. Той побърза да покани Харалд на тържествената вечеря в голямата зала и също така подчерта, че няма да липсва скандинавска бира в голямо количество, нещо, което смяташе, че ще зарадва един приятел, идващ отдалеч. Харалд засия и зареди толкова мили думи, почти благословии, и бързо изостави темата за роднините си.

След това поздравиха стария монах брат Гилберт, чиито коси бяха съвсем побелели, а голото му теме свидетелстваше, че вече нямаше нужда да се занимава с монашеското обръсване на част от главата. Арн разказа накратко, че отец Гийом от Варнхем е освободил брат Гилберт за времето, през което ще работи за Арнес. Ескил се изненада, когато се ръкува с монаха и усети една здрава и силна десница като на ковач.

В свитата на Арн нямаше повече мъже, които говорят норвежки, и скоро на Ескил му стана трудно да разбира непознатите имена, които Арн избърборваше пред кланящите се мъже на език, който в ушите на Ескил звучеше ту като френски, ту като нещо съвсем различно.

Затова пък Арн имаше голямо желание да му покаже двама братя, които бяха с тъмна кожа, но и двамата носеха златен кръст на врата си. Казваха се Марк и Яков Вахтиян, поясни Арн и добави, че те ще бъдат от голяма полза както в строенето като цяло, така и в търговията.

Мисълта за добри търговци ободри Ескил, но иначе той вече беше започнал да се дразни сред тези чужденци, чийто език не можеше да разбира, но подозираше, че може доста добре да разчете израженията на лицата им. Извади си заключението, че те казват неща за огромния му корем, които не са особено почтителни.

Изглежда Арн скоро също забеляза смущението на Ескил, заради което отпрати всички мъже, насъбрали се около тях, и поведе брат си обратно към двора на крепостта. Когато влязоха през портата, Арн изведнъж стана сериозен и помоли в най-скоро време двамата да се срещнат насаме горе, в стаята за водене на сметки в кулата, за да проведат разговор, предназначен само за техните уши. Но преди това той имал да свърши нещо съвсем дребно и обикновено, което би било досадно да се забрави преди празненство. Ескил кимна леко притеснен и се запъти към кулата.

Арн се отправи с широки крачки към голямата готварница, построена от тухли, които още стояха на мястото, където той като млад ги беше нареждал, със задоволство забеляза, че тук-там бяха поправяни и подсилвани и изобщо не се рушаха.

Както очакваше, вътре откри Ерика Йоаршдотер, облечена с дълга кожена престилка върху обикновена, кафява ленена рокля, но в пълно бойно снаряжение като командир на конница в битка сред слугините и готвачките. Когато го видя, тя бързо остави настрана голяма тава с печени кореноплоди и за втори път се хвърли на врата му. Този път той се остави в ръцете й без да се срамува, тъй като в готварницата имаше само жени.

— Знаеш ли, скъпи мой, Арн — рече Ерика на своето трудноразбираемо произношение, чиито звуци излизаха колкото през устата, толкова и през носа, и който Арн отдавна не беше чувал — че когато дойде тук навремето, благодарих на светата Дева, че е изпратила един ангел в Арнес. А ето те сега отново тук, в бяла мантия и туника със знака на нашия Отец, като истински Божи ангел воин!

— Какво вижда човек и какво вижда Господ невинаги е едно и също — промърмори смутено Арн. — Ти и аз имаме много да си разказваме и ще го направим, бъди сигурна. Но точно сега ме чака брат ми и само ще те помоля за една малка услуга тази вечер.

Ерика плесна доволно с ръце и каза нещо за каквато и да е вечерна услуга по безсрамен начин, който Арн мислеше, че не е разбрал както трябва, но който накара другите жени да избухнат в зле прикрит кикот по средата на цялата суматоха в кухнята. Арн не обърна внимание на думите й, макар и да беше разбрал само половината от тях, и бързо помоли на по-скромната гощавка навън при палатките да има козе месо, телешко и еленско, но не и свинско, било то от дива свиня, или от по-угоените, питомни видове. Тъй като нареждането му отначало им се стори непонятно, той побърза да добави, че в Светите земи, откъдето идваха гостите му, няма свинско месо и всички те по всяка вероятност с удоволствие биха предпочели козе. Той помоли също освен бира да се погрижат на масата да има и голямо количество прясна вода за пиене.

Изглежда за Ерика Йоаршдотер това искане беше странно. Тя постоя неподвижно, замислена, с бузи, зачервени от топлината в кухнята, и така задъхана от цялото бързане, че гърдите й се вдигаха и спускаха от учестеното дишане. Така или иначе тя обеща, че ще се погрижи всичко да е както Арн пожела и се забърза нататък, за да нареди да бъдат заколени още животни и да повика нови готвачи.

Арн закрачи към кулата, чиято долна порта сега се охраняваше от двама стражи, които стояха като вкаменени, втренчили очи в бялата му мантия и туниката, докато се приближаваше към тях. Но Арн от много години насам се беше научил да приема за даденост такъв поглед на мъже, които виждат един рицар тамплиер да идва към тях.

Той намери нетърпеливия си брат горе в стаята за водене на сметки и без обяснение откопча бялата си мантия, свали туниката си и старателно ги сгъна както повеляваше свещеното правило. Остави ги внимателно на един стол, седна и помоли Ескил с жест също да седне.

— Ти си станал мъж, свикнал да командва — измърмори Ескил хем на шега, хем с раздразнение.

— Да, дълго съм давал заповеди по време на война и сега трябва да свикна с мира — отвърна Арн, прекръсти се и като че отправи кратка молитва за себе си, преди да продължи. — Ти си моят обичен по-голям брат. Аз съм твоят обичен по-малък брат. Нашето приятелство е неразрушимо, и двамата много си липсвахме един на друг. Не съм дошъл у дома, за да заповядвам, дошъл съм, за да служа.

— Все още звучиш като някой датчанин, когато говориш, или може би по-скоро като датски свещеник. Не мисля да преувеличаваме относно служенето, та ти си мой брат — отговори Ескил с шеговито подчертан жест на гостоприемство.

— Най-накрая настъпи мигът, от който се страхувах най-много и за който мислех през целия път към дома — продължи Арн с ненарушима сериозност, сякаш искаше да покаже, че не приема предложението за шеги точно сега. Ескил веднага се съобрази с това.

— Знам, че приятелят ни от детинство Кнут е крал, че братът на баща ни Биргер Бруса е ярл и че от дълги години в кралството цари мир. Така, сега за нещата, които не знам…

— Та ти знаеш най-важното, но как си успял да получиш тази информация по време на дългото си пътуване? — прекъсна го Ескил като че от чисто любопитство.

— Идвам от Варнхем — отвърна твърдо Арн. — Първо мислехме да преплаваме цялото разстояние до мостовете тук отвън, но не успяхме да минем покрай Тролския водопад, защото корабът ни беше прекалено голям…

— Значи ти си бил този, който пристигнал с кораба с кръст на платната!

— Да, това е кораб на тамплиерския орден, който може да превозва голям товар. Със сигурност ще ни бъде от полза. Нека говорим за това по-късно. И така, бяхме принудени да поемем по пътя от Льодьосе и тогава реших, че би било разумно да спрем във Варнхем. Оттам получих сведенията и взех със себе си моя приятел брат Гилберт и конете, които видя в заграждението. Да се върнем на моя въпрос. Жива ли е Сесилия Алготсдотер?

Ескил се втренчи изненадано в по-малкия си брат, който действително изглеждаше, че се измъчва до бога в очакване на отговора, хванал здраво масата с двете си покрити с белези ръце и напрегнал цялото си тяло като преди бой с камшик. Когато Ескил се съвзе от изненадата си след този неочакван въпрос в момент, в който имаше толкова много важни неща, за които да се говори, първо избухна в смях. Но изгарящият поглед на Арн моментално го накара да прикрие устата си с ръка, да се прокашля и бързо да стане сериозен.

— Първото нещо, за което ме питаш, е Сесилия Алготсдотер?

— Имам и други въпроси, които са също толкова важни, но първо този.

— Е, добре тогава — въздъхна Ескил, позабави отговора си и се усмихна по начин, който накара Арн да се върне към спомените си за Биргер Бруса от младостта. — Е, добре тогава… Сесилия Алготсдотер е жива.

— Омъжена ли е, положила ли е обет в манастира?

— Не е омъжена и е иконом в манастира Рисеберя.

— Следователно не е дала обет, грижи се за сметките на манастира. Е, къде се намира Рисеберя?

— На три дни път с кон оттук, но не бива да яздиш натам — подразни се Ескил.

— Защо не? Врагове ли има там?

— Не, със сигурност няма. Но кралица Бланка беше там известно време и сега е на път към Нес, който е кралският замък…

— Не забравяй, че съм бил там!

— Разбира се, така е. Когато Кнут уби Карл Сверкершон, това е нещо, което човек не бива да забравя, но често го прави. При всички случаи в момента кралица Бланка е на път към Нес и съм убеден, че и Сесилия е с нея. Те двете са неразделни въпреки всички пречки. Не, успокой се сега и не ме зяпай така!

— Спокоен съм! Напълно спокоен.

— О, да, виждам. Слушай сега по-нататък. След два дни ще отида на съвета в Нес, за да се срещна с краля, ярла и една дузина епископи. Наистина мисля, че всички в Нес ще се радват, ако дойдеш с мен.

Арн беше паднал на колене и сключил ръцете си за молитва и Ескил реши, че няма защо да го прекъсва, макар и да се чувстваше неловко при тези постоянни коленичения. Вместо това той се изправи замислено, все едно оценяваше някаква идея, кимна сам на себе си и тихо се измъкна към стълбището, което водеше надолу към оръжейната зала. Можеше да донесе това, което си беше намислил, и по-късно, но вече беше решил.

Когато се върна обратно, пухтейки по стълбите, без това да пречи на Арн, той отново седна, за да изчака, докато не реши, че реденето на молитви е продължило повече от достатъчно, и се покашля.

Арн мигновено се изправи с блеснали от щастие очи, което на Ескил се стори повече от допустимо детинско. Освен това той смяташе, че това ухилено изражение на лицето на Арн не се връзва с образа на мъж, облечен в скъпа ризница от главата до петите и подсилени със стомана обувки със златни шпори.

— Погледни! — каза Ескил и подаде на Арн една туника. — Щом се налага да носиш дрехи на воин, тогава при всички случаи тези са цветовете, които би трябвало да почиташ отсега нататък.

Арн разгъна туниката без да казва нищо и разгледа изправения над три бързея лъв, символ на рода на Фолкунгите, след което кимна одобрително сякаш на себе си и с рязко движение облече дрехата. Ескил стана от мястото си със синя мантия в ръце и заобиколи масата. Той погледна за миг Арн сериозно в очите. После сложи фолкунгската мантия на раменете му.

— Още веднъж добре дошъл. Не само в Арнес, но и при нашите цветове — каза той.

Когато Ескил поиска да прегърне в знак на потвърждение брат си, чието мястото в рода и право на наследство беше възобновил така лесно, Арн отново коленичи за молитва. Ескил въздъхна, но забеляза как Арн умело отметна мантията от лявата си страна така, че мечът да не се омотае в нея. Все едно, че във всеки момент беше готов да се изправи с изваден меч.

Този път Арн не се забави толкова много в молитвата си и когато се изправи, той беше този, който прегърна Ескил.

— Помня закона за пилигримите и поклонниците, осъзнавам какво стори за мен. Давам ти клетвата си на рицар тамплиер, че винаги ще почитам тези цветове — рече Арн.

— Що се отнася до мен, можеш да ми дадеш клетвата си като член на рода на Фолкунгите, по-скоро като такъв — отвърна Ескил.

— Да, сега вече мога да го направя! — засмя се Арн и разпери с две ръце фолкунгската мантия сякаш имитираше граблива птица, при което и двамата братя се разсмяха.

— А сега вече би трябвало да е дошло време, по дяволите, за първата бира от толкова дълго между двама братя, облечени със сини цветове! — изрева силно Ескил, но веднага съжали, щом видя как Арн потръпна при тези неблагочестиви думи. За да навакса забавянето, Ескил стана и отиде до една бойница с лице към двора и извика нещо, което Арн не можа да чуе, но предположи, че се отнася за бирата.

— Нека се върнем на следващия ми въпрос. Прости егоизма ми при положение, че може да има други важни неща както за страната ни, така и за Арнес, но въпреки всичко ето следващия ми въпрос — каза Арн. — Когато заминах на поклонение, Сесилия Алготсдотер очакваше дете от мен…

Сякаш Арн не смееше да довърши въпроса си. Ескил, който знаеше, че така или иначе имаше да му съобщава добри новини, се забави с отговора си под предлог, че гърлото му е съвсем пресъхнало, за да говори за това, преди да си е получил бирата. Той се изправи нетърпеливо, отиде още веднъж до бойницата и извика нещото, което Арн сега със сигурност разбра, че се отнася за бира. Нямаше нужда да го прави. В долния край на витите стълби вече се чуваше шум от забързани боси крака. Не след дълго пред двамата братя вече стояха две големи дървени халби, покрити с пяна, а слугинята, която ги беше донесла, изчезна като дух.

Братята вдигнаха наздравица. Ескил пи много по-дълго време и по-мъжки от Арн, което не изненада никой от тях.

— Сега ще ти кажа как стоят нещата — каза Ескил и се приближи към масата, вдигна коляното си и постави халвата на него. — О, да, ставаше въпрос за сина ти, да…

— Синът ми! — прекъсна го Арн.

— Да. Твоят син. Казва се Магнус. Израсна при брата на дядо си Биргер Бруса. Не е взел твоята фамилия, нито пък фамилията Биргерсон. Нарича се Магнус Монешьолд и на щита на герба му до нашия лъв има луна. Признат е за член на рода от съвета, с което става истински Фолкунг. Той знае, че е твой син, и започна да се упражнява, за да стане най-изкусният стрелец с лък в цяла Източна Готаланд, когато чул, че ти си нещо изключително. Какво още искаш да знаеш за него?

— Откъде може да знае за стрелбата ми с лък, знае ли също и коя е майка му? — запита Арн колкото разтревожен, толкова и развълнуван.

— За теб, скъпи братко, се пеят песни и се разказват саги. Част от тях идват от съвета на всички готи, онзи път, когато победи в двубоя с как му беше името?

— Емунд Улвбане.

— Да, точно така. А и монасите са разказвали това-онова като случая, в който си повел двадесет хиляди рицари тамплиери към блестяща победа при Планината на прасетата, където стотици хиляди неверници са паднали под мечовете ви, да не говорим за…

— Планината на прасетата! В Светите земи?

Изведнъж Арн избухна в смях и не можа да се спре. Повтаряше си думите „Планината на прасетата“ и се заливаше от смях, вдигна халбата си към Ескил и се опита да пие по мъжки, но в следващия момент се задави. Когато избърса устата си, се замисли и лицето му засия.

— Монжисар[1] — каза той. — Това сражение се състоя при Монжисар и ние бяхме четиристотин души срещу пет хиляди сарацини.

— Е, и това не е зле — усмихна се Ескил. — Било е истина, а да поразкрасиш истината в песни и саги не е грешно. Но докъде бяхме стигнали? А, да! Магнус знае от сагите кой си и поради това постоянно се упражнява да стреля с лък. Това е едното нещо. Другото е, че той познава майка си Сесилия. Двамата се разбират доста добре.

— Къде живее той?

— В Биелбо при Биргер Бруса. Той израсна при Биргер и Бригада. Да, всъщност ти не познаваш Бригада, тя е дъщеря на крал Харалд Гиле и все още говори като норвежка, също както ти говориш като датчанин. И тъй, той живее от много години в Биелбо като техен син и така се възприема. Понастоящем се води млечен брат на Биргер, затова е и луната на щита вместо лилията на Биргер. Какво още искаш да знаеш?

— Разбирам, че си очаквал да започна да задавам въпроси в друга насока. Но надявам се да ми простиш. Първо видях теб, после баща ни Магнус и нямаше нужда да питам за това, което се намираше най-близо до мен и беше очевидно. Но през всички войни, преди всеки удар се молех за Сесилия и детето, което не познавах. По време на дългото пътуване по море нямаше почти нищо друго, за което да мисля. Разкажи ми сега за себе си, за семейството си, за татко и Ерика Йоаршдотер.

— Добре казано, скъпи мой братко — отбеляза Ескил и млясна шеговито с уста, когато отдели устните си от ръба на халбата, все едно че беше най-хубавото вино на света. — Добре си служиш с думите и май ще намериш приложение на този дар, когато се наложи да придумваш дузината епископи в кралския съвет. Но не забравяй, че аз съм твой брат и ние винаги сме си били близки, да даде Бог така и да си остане. Мен никога няма да ме мотаеш, а просто ще ми говориш като на човека, който в действителност съм — твоят брат!

Арн вдигна халбата си в знак на съгласие.

След това Ескил му разказа много накратко, което оправда с факта, че след толкова много години има толкова много неща за казване, че ако иска да бъде изчерпателен, това би отнело цяла нощ. Щели да имат предостатъчно време, щом свършела вечерната гощавка.

За себе си каза, че имал само един син, Торгилс, който бил на 17 години и яздел като паж, за да се учи от кралската стража. Ескил имал и две дъщери, Беата и Сигрид, който били щастливо омъжени в Свеаланд за мъже от рода на Бланка, но още не били родили синове. Самият той нямало от какво да се оплаква. Господ го подкрепял. Бил член на кралския съвет и отговарял за цялата търговия с чужбина. В момента говорел местния диалект на Любек и два пъти ходил до там, за да сключи договор с Хенрик Лъва от Захсен. От земите на свеите и готите корабите отплавали, натоварени с желязо, вълна, кожи и масло, но най-вече със сушена риба, която хората ловели и приготвяли в Норвегия. От Любек донасяли стомана, подправки и платове, златисти и сребристи конци и сребърни звонкови монети като заплащане за сушената риба. Чрез тази търговия страната получавала немалка печалба, а делът на Ескил не бил за подценяване, тъй като той самият уреждал сделката точно с тази сушена риба между Норвегия, двете части на Готаланд, Свеаланд и Любек. Сега Арнес със сигурност разполагал с двойно по-голямо богатство, отколкото когато Арн заминал.

Ескил ставаше нетърпелив, когато разказваше за сделките си. Той беше свикнал слушателите бързо да се отегчават и да искат да сменят темата. Но този път, когато продължи да се хвали по-дълго от обикновено, без да бъде прекъснат, той се зарадва и учуди, че брат му изглеждаше толкова заинтересован, все едно разбираше всичко за търговията. Той стана почти подозрителен към вниманието на Арн и затова му зададе няколко въпроса, за да разбере дали Арн действително следеше мисълта му или просто си седеше и си мислеше за нещо друго, като в същото време умело се правеше, че го слуша.

Арн обаче си спомни как веднъж, точно когато яздели към съвета на всички готи, който завърши така неблагополучно за воините от страна на Сверкерите, но така успешно за Фолкунгите, бяха обсъждали именно идеята, че сушената риба от Лофотен в Норвегия би трябвало да се пренася в големи количества. Ето че идеята била осъществена.

Арн смяташе, че това е една чудесна новина. Също така намираше за много умно да получават заплащането за сушената риба в чисто сребро, а не в нещо, което има стойност само за суетните. И все пак той се запита доколко добра сделка може да бъде това да доставят желязо в Любек, а на връщане да пренасят стомана вместо да произвеждат стоманата от това желязо, с което вече разполагаха?

Ескил много се радваше на неочакваното разбиране, проявено от брат му, което той изобщо не беше показал, когато отпътува за Светите земи, макар и двамата да се бяха научили на ум и разум от майка им Сигрид. Междувременно бирата на Ескил свърши и той отново стана, отиде до бойницата и извика заповедта си, докато зад гърба му Арн преля повече от половината от своята бира на по-жадния си брат.

Този път двете нови халби се появиха светкавично, защото една прислужница беше останала да чака долу при портата на кулата.

Докато пиеха от новата бира, полупълната халба на Ескил беше отнесена без той да забележи, при което Арн се почувства по младежки доволен, че не беше разкрит, и двамата загубиха нишката на това, което трябваше да бъде доразказано. Всеки виждаше положението на другия и се опитваше да заговори пръв.

— Баща ни и Ерика Йоаршдотер… — започна Ескил.

— Наясно си, че възнамерявам да се оженя за Сесилия! — каза Арн в същото време.

— Не ти решаваш! — отсече Ескил, но веднага съжали и махна с ръка, сякаш искаше да прогони собствените си думи.

— Защо не? — попита тихо Арн.

Ескил въздъхна. Нямаше как да избегне въпроса на брат си, колкото и да му се искаше да отложи както него, така и много други неща за следващия ден.

— Сега, когато се завърна у дома, Бог да благослови завръщането ти, за което не можем да изразим радостта си, картите на масата се промениха изцяло — отговори бързо и леко приглушено Ескил, като че говореше за сделки със сушена риба. — Съветът на родовете решава, но доколкото познавам нашия Биргер Бруса, той ще каже, че трябва да делиш семейното ложе с Ингрид Улве. Тя е дъщеря на Суне Сик и следователно Карл Сверкершон й е дядо по бащина линия, т.е.‍ крал Карл.

— Нима трябва да се оженя за жена, в убийството на чийто чичо участвах! — избухна Арн.

— Точно това е идеята, раните и враждите ще бъдат изличени в името на мира и това става по-скоро с помощта на брачното ложе, отколкото с меч. Така мислим ние. В мирно време слабините на мъжа са по-силни от меча му. Затова Ингрид Улве.

— А ако в такъв случай предпочета меча?

— Не мисля, че някой ще иска да влезе в бой с теб, нито пък ти вероятно. Синът ти Магнус също е на възраст за женене, както и тя. Сигурно ще е някой от вас, но зависи и от това колко сребро ще е необходимо. Не, не се тревожи за това, братко, ние от Арнес ще отговаряме за издръжката на булката.

— Сам ще се погрижа за издръжката. Не бях се замислял за нещо прекомерно голямо освен Форшвик, за който навремето се бяхме споразумели на годежа ми със Сесилия. Споразуменията трябва да се спазват — отвърна тихо и бързо Арн, без и за миг да покаже какво изпитва, въпреки че брат му при всички случаи трябваше да е разбрал.

— Ако ме молиш за Форшвик, едва ли ще ти кажа „не“. На първата ни вечер отново заедно не мога да ти откажа нещо, което искаш от мен — продължи Ескил със същия тон, с който биха си говорили двама познати търговци. — Но въпреки всичко бих искал да те помоля да изчакаш с подобно желание до след първия ни ден и първата ни вечер заедно след толкова много години.

Арн не отговори, а изглежда обмисляше въпроса. Изведнъж рязко се изправи и извади три ключа, които носеше на кожена връв около врата си, и се насочи към трите доста тежки сандъка, които първи бяха донесени от колите му в кулата. Когато ги отвори припряно един след друг, силна, златиста светлина изпълни помещението, в което слънчевите лъчи проникваха през отвора на лявата бойница.

Ескил бавно стана от мястото си и заобиколи масата с халбата в ръка. И за радост, и за изненада на Арн, погледът на брат му не изразяваше алчност, докато гледаше златото.

— Знаеш ли колко е? — попита Ескил все едно, че продължаваше да говори за сушена риба.

— Не, не и по нашия начин на пресмятане — отговори Арн. — Приблизително тридесет хиляди безанти или златни динари според франкския начин на пресмятане. Може би това прави три хиляди кюлчета по нашия.

— И не са придобити незаконно?

— Не, не са.

— Тогава можеш да си купиш цяла Дания.

— Нямам такова намерение. Ще си купя нещо по-добро.

Арн бавно затвори трите сандъка, заключи ги и после хвърли трите ключа покрай Ескил така, че те се плъзнаха по масата, но се спряха точно пред мястото на Ескил. След това бавно се върна на стола си и покани с ръка брат си отново да седне. Ескил го направи, потънал в замислено мълчание.

— Имам три сандъка и три идеи — рече Арн, когато пийнаха от бирата и вдигнаха халбите един към друг. — Трите ми идеи са прости. Ще разкажа за тях, както и за всичко останало, когато ни се отвори повече време. Но първо искам да построя каменна църква във Форшхем с най-красивите гравюри върху камък, които могат да се направят в Западна Готаланд. После, или по-точно едновременно с това, тъй като всички камъни трябва да бъдат донесени от едно и също място, бих искал да укрепя Арнес така, че никой в целия Скандинавски север да не може да я превземе. Знам как се прави, а мъжете, които пътуват с мен, знаят много други неща, които на хората тук не са им известни. А третият сандък, който остане накрая, с радост ще поделя с брат си… след като закупя Форшвик, разбира се.

— При такъв богат мъж на роднините на Сесилия Алготсдотер ще им е доста трудно да дадат подходяща зестра, баща й между другото почина, той се парализира и ослепя от преяждане миналата Коледа.

— Бог да го прости. Но на Сесилия й трябва зестра, голяма само колкото стойността на Форшвик.

— Тя и за толкова няма пари — отвърна Ескил, този път с лека усмивка, която подсказваше, че може би не беше пресметнал всяка монета в тази сделка.

— Съвсем сигурно е, че има. За Форшвик няма нужда да плаща повече от четири-пет кюлчета злато и аз знам също толкова добре, колкото и ти, откъде би могла да получи една такава дребна сума — каза бързо Арн.

Ескил не можеше повече да се сдържа и избухна в гръмогласен смях, при което бирата се разля от халбата му.

— Моят брат! Моят брат, истинският ми брат! — изсумтя той и отново отпи от бирата си, преди да продължи. — Мислех, че в Арнес е пристигнал воин, ала ти си си търговец досущ като мен. Трябва да пием по този повод!

— Приличам на теб, защото съм ти брат — отвърна Арн, когато свали халбата си, след като само се беше престорил, че пие. — Но аз съм и рицар тамплиер. Ние, рицарите тамплиери, правим много сделки там, където се разменят най-странните стоки, можем да сключваме такива сделки и със самия дявол, дори и със скандинавци!

Ескил продължи да се смее на всичко и реши, че има нужда от нова бира, но веднага промени мнението си, когато погледна през отвора на бойницата на запад към гаснещото слънце.

— Май няма да се получи хубаво празненство без нас двамата — промърмори той.

Арн се съгласи с кимване и каза, че с удоволствие ще прекара известно време в банята и също така ще повика този от мъжете си, които си служи най-добре с бръснача. Загърнат във фолкунгска мантия, човек не може да си позволи да смърди така, както в тамплиерска. Сега беше започнал нов живот и в интерес на истината той не бе започнал никак зле.

* * *

За братята Марк и Яков Вахтиян пристигането в Арнес беше голяма мъка. Те никога не бяха виждали по-окаяна крепост и Марк, който беше по-шеговито настроеният от двамата, беше казал, че мъж като граф Раймонд от Триполи щеше да превземе такава крепост за по-кратко време, отколкото е необходимо, за да спреш войници и коне по време на марш. Яков беше възразил без следа от усмивка на лицето си, че мъж като Саладин вероятно щеше направо да я подмине на коня си, защото изобщо нямаше да разбере, че това е крепост. Ако голямото и важно дело, за което господарят Арн им беше говорил, се състоеше в това да направят едно солидно укрепление от тази съборетина, то наистина щеше да представлява тежък труд по-скоро за тялото, отколкото за ума.

Разбира се, в действителност те нямаха голям избор, когато господарят Арн ги спаси от затрудненото им положение след падането на Йерусалим. Тази вълна от победно опиянение, която заля Дамаск, скоро направи живота в града непоносим за християните, колкото и добри занаятчии и търговци да бяха. А по време на бягството си към Сен Жан д’Акр срещнаха безброй пъти християни, които знаеха, че тези братя са служили на неверниците. Ограбиха им и всичките вещи, които носеха със себе си, и макар че бяха успели да се доберат чак до последния християнски град в кралство Йерусалим, сигурно нямаше да мине много време преди някой отново да ги разпознае. В най-лошия случай щяха да свършат на бесилото или на кладата. В същото време дивите тюрки опустошаваха родината им Армения и пътуването натам щеше да бъде също толкова опасно, колкото и към Сен Жан д’Акр.

Този път, когато отчаяно бяха застанали край пътя и бяха отправили последните си молитви към Божията майка и Свети Себастиан за чудотворно спасение, дълбоко в себе си изобщо не бяха вярвали, че то може да се случи.

В този момент на безнадеждност господарят Арн ги беше открил. Той пристигна с малка свита от Дамаск, яздейки невероятно спокоен, въпреки че местността гъмжеше от сарацински разбойници, с убеждението, че бялата тамплиерска мантия щеше да го защити от всяко зло. Арн веднага ги позна, защото ги знаеше от техните магазини и работилници в Дамаск, което точно тогава изглеждаше и непонятно, защото никой рицар тамплиер не биваше да се връща жив от Дамаск.

Без да губи време, Арн им беше предложил закрилата си срещу това да му служат за период не по-кратък от пет години и освен това да го придружат до родината му на север.

Братята нямаха голям избор. Господарят Арн от своя страна по никакъв начин не ги беше карал да очакват друго, освен тежко и опасно пътуване и трудна, в началото дори мръсна, работа при пристигането. Въпреки това нищетата, която видяха в тази забравена от Бога северна страна беше по-лоша, отколкото можеха да си представят и в най-мрачните си и измъчени от морска болест моменти.

Точно сега нямаха ни най-малка възможност да нарушат споразумението. Следователно ги очакваха четири години усилия, потиснатост и мръсотия, ако можеха да изключат годината, която отне пътуването. В тази връзка договорът им не беше съвсем ясен.

В палатковия лагер пред ниската, ронеща се стена беше въведен известен ред. За да бъде по-лесно, лагерът беше разделен на две части — едната за мюсюлманите, другата за християните. Несъмнено всички те бяха делили тесния кораб в продължение на повече от година, но тъй като часовете за молитва бяха различни, нощем наставаше голямо препъване, когато мюсюлманите ставаха да се молят, а християните спяха, и обратното.

Горе от крепостта млади жени бяха донесли големи наръчи козя кожа, които гостите първоначално приеха с голяма радост, защото вече знаеха, че нощите в Скандинавския север са студени. Някой обаче скоро забеляза, че топло предложените им кози кожи бяха пълни с въшки, и смеейки се едни на други за неблагочестивите думи и неблагодарни подмятания, вярващи и неверници застанаха рамо до рамо, за да изтупат въшките от кожените завивки.

Странно беше как младите жени, някои от които много красиви, идваха при непознатите мъже без да се срамуват, гологлави и с оголени ръце. Един от английските стрелци с лък беше ощипал на шега млада, червенокоса жена по дупето, но тя въобще не изглеждаше ужасена, а просто ловко и пъргаво като газела се изплъзна от грубите ръце, които се протягаха след нея.

След това двамата лекари неверници изкрещяха нещо на стрелеца на език, който той изобщо не разбра. Братята Вахтиян с преголямо удоволствие му преведоха и казаха, че са на същото мнение и всички в лагера бързо се съгласиха, че в една толкова чужда и странна страна човек трябва да бъде внимателен отначало, особено с жените, докато не разбере какво е добро и лошо или законно и незаконно. Ако въобще този див народ имаше някакви закони.

Вечерта, точно преди времето за молитва, господарят Арн слезе сам до лагера. Отначало никой не го позна, защото изглеждаше много по-дребен. Той беше свалил тамплиерската мантия и туниката и вместо това носеше сини, леко избелели дрехи, които висяха отпуснато около тялото му. Освен това беше обръснал брадата си и сега кожата на лицето му беше кафеникава по средата и бледа по краищата, което го правеше да изглежда хем като мъж, хем като момче, въпреки че белезите от войната личаха повече, отколкото когато беше с брада.

Независимо от това господарят Арн събра всички мъже със същата самоувереност както през времето на цялото пътуване и те веднага мълчаливо застанаха около него. Той им заговори както обикновено първо на сарацински език, от който повечето християни не разбираха много.

— В името на Всеопрощаващия, скъпи братя — започна той — всички вие сте мои гости, вярващи и неверници, и изминахте дълъг път заедно с мен, за да градите мир и щастие — нещо, което го нямаше в страните отвъд морето. Сега се намирате в чужда страна с много обичаи, които биха наранили честта ви. Затова тази вечер след молитвата ще има две празненства, едно тук, сред палатките, и едно горе, в къщата. Там горе ще има много храни и питиета, за които Пророкът, благословен да е, е изразил неодобрението си. Тук долу нищо нечисто няма да бъде поднесено в чиниите ви, имате думата ми на емир. Когато храната ви бъде поднесена, ще я благословите в името на Този, който вижда и чува всичко, и спокойно ще й се насладите.

Както винаги, господарят Арн повтори почти същото на езика на франките, но с правилното наименование на Бог и без да споменава за пророк. Марк и Яков, които говореха и арабски, и четири-пет други езика, се подсмихнаха съзаклятнически един на друг, когато, както обикновено, чуха едно малко по-различно представяне на нещата на езика на франките.

След това господарят Арн помоли да дотъркалят едно буре с вино, извика християните при себе си и всички се поклониха един на друг, преди да се разделят и всеки да отиде на подходящото празненство.

Процесията от гостите християни тръгна нагоре към голямата зала и по средата на пътя беше посрещната от шест въоръжени мъже, които ги наобиколиха като почетна стража.

На портата към мрачната, плашеща постройка с прераснала по покрива трева ги чакаше една жена в лъскави, червени дрехи, които нищо чудно да бяха донесени от отвъдморските страни. Тя носеше златен колан със сини камъни и синя мантия на раменете си като тази, която Арн беше наметнал. На главата си беше сложила малка шапчица с връзки, но тя изобщо не покриваше дългата й коса, която висеше на гърба й, сплетена на дебела плитка.

Жената вдигна в двете си ръце един самун хляб, извика една прислужница със съд, чието съдържание никой не можа да види, и произнесе благословия.

Господарят Арн се обърна и преведе, че всички бяха добре дошли в Божието име и че този, който влиза, трябва първо да докосне хляба с дясната си ръка и после да бръкне с пръст на тази ръка в съда със сол.

За Харалд Ойстенсон, който вървеше пръв от гостите християни, все още облечен с черната си туника на рицар тамплиер и черно наметало, този обичай не беше непознат. Марк и Яков, които вървяха след своя приятел „Аралд д’Ойстин“, както понякога на шега произнасяха името му на франкски без той да се засяга от това, направиха същото, но прошепнаха престорено сериозно към опашката след тях, че солта изгаряла като огън и може би била омагьосана. Затова тези, които идваха след тях, бръкваха с пръст в солта много набързо и внимателно.

Но щом влязоха в дългата зала, братята Вахтиян бяха връхлетени от чувство за омагьосаност. Вътре почти нямаше прозорци и щеше да е съвсем тъмно, ако не бяха големият огън от цепеници в далечния край на стаята, катранените факли, които пламтяха в железните поставки по стените, и восъчните свещи на дългата маса, разположена по протежение на една от стените. Ноздрите им се изпълниха с мирис на пушек, катран и силна миризма на печено.

Господарят Арн разположи гостите си християни по средата на дългата маса и после отиде от другата й страна и се настани далече в дясно на нещо, което приличаше на езически трон с драконови глави и непознати виещи се елементи, подобни на змии. Пред него седна жената, която ги посрещна със сол, а от другата й страна беше мъжът, който приличаше на бъчва и беше по-големият брат на господаря Арн, а оттам и мъжът, когото или ще подиграваш, или ще превърнеш в свой враг.

Когато гостите християни и техните домакини се настаниха, дойдоха дванадесет мъже в същите сини туники като тези на господаря Арн и брат му и седнаха от двете страни на масата след почетните места и гостите. Горната половина на масата остана празна, тук очевидно се събираха два пъти повече гости.

Господарят Арн каза молитвата преди ядене на латински, така че само едрият, стар монах можеше да я избърбори заедно с него, докато всички останали седяха с прилежно наведени глави и сключени ръце. След като господарят Арн и монахът изпяха на два гласа една кратка благословия от Псалтира, жената се изправи между двамата братя и плесна силно три пъти с ръце.

Тогава двойната врата в далечния край на залата се разтвори и една странна процесия влезе вътре: най-напред един ред девойки със сресани коси и бели ленени рокли, които по-скоро показваха, отколкото скриваха тяхната привлекателност, всички с горящи катранени факли в ръце. Следваха ги мъже и жени също в бели дрехи, с тежки съдове с бира и големи димящи подноси с месо, риба, зеленчуци и различни видове кореноплоди, една част от които гостите можеха да разпознаят, но също и такива, които бяха непознати за тях.

Господарят Арн раздаде големи стъклени чаши, които бяха по-безформени от чашите в страните отвъд морето; той отдавна знаеше кой каква трябваше да получи. На брат Гилберт му беше дадена чаша като тези на братята Вахтиян и моряка Тангуи. Самият господар Арн взе една чаша, която постави пред мястото си с прекалено явно движение, докато се шегуваше на езика на франките, че това било за защита от магии в скандинавската бира. Тогава норвежецът запротестира на висок глас, преструвайки се на ядосан, и жадно сграбчи халбата, която се пенеше пред него, но господарят Арн го спря с едно махване на ръка. Очевидно беше, че още никой не биваше да започва да яде или да пие, макар че молитвата вече беше казана и благословията беше изпята над храната.

Ето че дойде ред на това, което всички очакваха, и воините в долния край на масата вдигнаха голяма врява. В залата беше внесен отвратителен рог, направен от рога на добитък, със сребърен обков и този странен предмет също беше пълен с бира. Занесоха го на дебелия брат на господаря Арн, който го държеше високо, докато говореше нещо, което накара воините да започнат да тропат по масата със свити юмруци така, че халбите с бира заподскачаха.

След това той връчи с бавно и тържествено движение рога на господаря Арн, който, изглежда смутен, го пое и каза нещо, което накара всички в залата, които разбираха скандинавски, да избухнат в смях. Той се опита да пресуши целия рог, но очевидно мамеше, тъй като по-голямата част от бирата се стичаше по туниката му. Когато отдели устни от рога, се престори, че залита, и се подпря на ръба на масата, като в същото време с трепереща ръка подаде рога на брат си. Тази измама беше посрещната с гръмогласни изблици на смях от страна на скандинавските воини на масата.

Церемонията още не беше свършила, защото никой не посегна към яденето. Един прислужник отново напълни рога и го подаде на брата на господаря Арн, който го вдигна над главата си, каза нещо, което вероятно беше благородно и съдържателно, защото беше посрещнато с одобрително мърморене, и погълна цялото количество бира, без да разлее и капка, с такава лекота, с каквато един пияница изпива чаша вино. Въодушевлението в залата отново нарасна и всички мъже, които имаха халби пред себе си ги вдигнаха, благословиха ги и започнаха да пият като зверове. Харалд Ойстенсон пръв тропна празната си дървена халба на масата, изправи се и поговори малко по един напевен, ритмичен начин, който много се хареса на останалите.

Господарят Арн предложи вино на тези, които искаше да спаси от ужаса на бирата, както каза не на шега и преведе за пиещите вино какво бе казал приятелят му Харалд в своя стих. На езика на франките то звучеше горе-долу така:

„Рядко бирата е така вкусна, както за воина, на когото дълго време е липсвала. Дълго бе пътуването. А още по-дълго чакането. Сега сред роднини и приятели не по-зле от Тор ще се напием.“

Господарят Арн обясни, че Тор представлявал бог, който според сагата замалко да изпие цялото море, когато искал да впечатли великаните. За съжаление това било само началото на рецитирането, което следвало, и господарят Арн предполагаше, че едва ли щеше да може да превежда всичко, още повече, че щеше да става все по-трудно и да се слуша, и да се разбира.

Нови количества бира бяха донесени от млади момичета, които с лекота тичаха боси и подносите с месо, риба, хляб и зеленчуци се струпваха като вражеска войска на голямата маса. Братята Вахтиян веднага се нахвърлиха всеки върху своето прасенце, високият монах също като моряка Тангуи си взе от сьомгите, от които се вдигаше пара, когато ги поднесоха на една дъска. Английските стрелци с лък отрупаха чиниите си с големи парчета телешки бут, докато господарят Арн си взе скромно парче сьомга и с дългата си, остра кама си отряза част от бузата на глава от печено прасе, която изневиделица тупна точно пред очите на братята Вахтиян.

В първия момент и двамата гледаха ужасено прасешката глава, която се случи да сочи със зурлата право към тях. Яков несъзнателно се дръпна назад, а пък Марк се наведе напред, подпрян на лактите си, и започна да говори на прасето, при което скоро всички, които разбираха езика на франките, се запревиваха от смях.

Марк каза, че предполага, че господарят Свиня вероятно принадлежи по-скоро на тази страна и едва ли на отвъдморските страни, но със сигурност беше по-добре да се озове при арменските братя, отколкото навън в палатките, където имаше голям риск господарят Свиня да не бъде посрещнат с такива големи почести.

При мисълта какво би станало, ако тази глава се занесеше на мюсюлманите, Марк и Яков се заляха от смях, а още повече се разсмяха всички, говорещи езика на франките, защото точно тогава се разнесе молитвеното пеене долу от палатките, разпънати в тази странна страна, където слънцето залязваше много късно. Дори и господарят Арн се подсмихна при мисълта за свинска глава, сервирана по средата на мюсюлманската вечерна молитва, но само размаха ръка, за да избегне темата, когато брат му се поинтересува какво е толкова смешно.

— Аллах е велииик… — изсумтя Марк на арабски и вдигна чашата си към господаря Арн, но миг по-късно се задави от нов изблик на смях и заля с вино домакина си, който без ни най-малко раздразнение му сипа наново.

Не след дълго господарят Арн и жената до него внимателно отместиха чиниите си, избърсаха камите си и ги запасаха в коланите си. Братът на господаря Арн изяде още няколко големи парчета месо преди да стори същото. След това и тримата на почетните места се отдадоха само на пиене — двама от тях бавно, а третият като воините, норвежеца и стрелците от Англия Джон Лъка и Атълстън Арбалета, които се оказа, че пият бира със същото темпо като варварите.

Ставаше все по-шумно и по-шумно. Англичаните и норвежецът се преместиха без да се притесняват при скандинавските воини и така се започна голяма борба за честта кой ще може най-бързо да изгълта цяла халба бира на един дъх. Изглеждаше, че норвежецът и англичаните се представяха добре в това скандинавско състезание. Арн се наведе към останалите си четирима гости, които говореха езика на франките, и им обясни, че това беше добре за репутацията поне на няколко мъже от отвъдморските страни, защото скандинавците ценяха умението да се напиваш бързо също толкова много, колкото умението да си служиш с меч и щит. Не можеше да им каже защо нещата стояха така, а само сви рамене като за нещо, което чисто и просто нямаше как да се разбере.

Когато първият от мъжете задряма, повръщайки на пода, домакинята стана и без излишно да бърза, с весело изражение на лицето си взе довиждане с господаря Арн, когото целуна по бузата за негово очевидно смущение, с брата на Арн и с говорещите езика на франките гости, които на този етап бяха единствените с изключение на домакините в състояние да отговарят, когато им се заговори.

После господарят Арн им предложи още вино и им обясни, че трябва да поседят още малко, докато всички, пили бира, паднат пияни под масата. Затова пък, продължи той, като хвърли бърз поглед към долния край на масата, всичко щеше да стане след някой и друг час, горе-долу при изгрева на първите слънчеви лъчи.

* * *

Щом слънцето изгря над Арнес и песента на червенокрилия дрозд утихна, Арн застана сам на върха на кулата и се унесе в спомени за пейзажа от детството си. Той си спомни как е преследвал елени и диви прасета нагоре по хълма Кинекуле заедно със слуги, за чиито имена трябваше да си напрегне паметта. Мислеше си как бе дошъл, яздейки красив жребец от отвъдморските страни, който се казваше Шимал, но никога нямаше да му бъде толкова скъп, колкото Шамсин, и как баща му и брат му се шегуваха с окаяния кон, който според тях не ставал за нищо.

Но най-много от всичко мечтаеше за Сесилия. Виждаше пред себе си как двамата с нея яздеха нагоре по Кинекуле една пролет, когато тя носеше широко, зелено наметало, тогава, когато той щеше да изкаже любовта си, но не беше в състояние да каже нищо, преди светата Дева да му изпрати думите от „Песен на песните“, тези думи, които той носеше в съзнанието си през всичките години на войната.

Светата Дева наистина беше чула молитвите му и се беше смилила над вярата му и надеждата, която никога не изгуби. Сега оставаше по-малко от седмица за сбъдването на този копнеж, след два дни щеше да тръгне на път към Нес, където Сесилия може би вече се намираше, без да осъзнава, че той е толкова близо до нея.

Той потръпна като че от страх при тази мисъл. Сякаш блянът му беше станал прекалено голям, сякаш повече не можеше да го контролира.

Долу на двора почти не се виждаха хора и цареше тишина. Тук-там някой слуга отиваше да почисти повръщаното и пикнята по смърчовите дърва до портата на къщата. Няколко души се появиха запъхтяни, като влачеха, псувайки, един страж с увиснали крайници, който щеше да им се стори мъртъв, ако не знаеха, че е бил на голямо празненство в Арнес.

Когато пълният кръг на слънцето се показа над хоризонта на изток, откъм палатковия лагер логично прозвуча викът за молитва.

Отначало Арн въобще не реагира, защото викът за молитва от толкова дълго време беше станал нещо обичайно за слуха му, че той всъщност не го и чу. Но когато погледна нагоре към Кинекуле и църквата в Хюсабю, той осъзна, че това беше първият изгрев над Арнес, който някога е бил посрещан по такъв начин. Арн се опита да си припомни дали в Светия Коран беше установено изключение при надаване вика за молитва. Може би ако човек се намираше във вражеска страна, ако водеше война и врагът щеше да завземе позицията на вярващите, които са отстъпили, щом са го чули?

Нещо подобно ставаше сега. Когато всички пристигнаха във Форшвик, всеки можеше да надава вик за молитва, когато си поиска, но ако това продължеше дълго в Арнес, сигурно щеше да стане трудно да се отговаря уклончиво на въпросите и с думи прости да се обяснява, че в Светите земи любовта към Бог е поела по необясними пътища в човешкото съзнание. Вероятно нямаше да е достатъчно и обяснението, че тези мъже са роби, и затова не могат да бъдат смятани за врагове повече от конете и козите.

Скоро молитвите там долу щяха да свършат, време беше да се захващат с работата за деня. Арн почувства как кръвта пулсираше в слепоочията му, когато слезе по тесните, вити стълби на кулата.

Долу в лагера се оказа, без това ни най-малко да изненада Арн, че всички, които са почивали през нощта в палатките на правоверните, бяха станали, а в палатките на християните всички все още спяха, при това някой хъркаше толкова силно, че беше непонятно как другарите му до него понасяха неприятния шум. Правоверните бяха навили килимчетата, върху които се молеха, и бяха сложили на огъня вода, за да си сварят сутрешното кафе. Двамата лекари първи го видяха да идва, изправиха се веднага и го поздравиха с „мир тебе“.

— Мир и на вас, Ибрахим Абд ал-Малик и Ибн Ибрахим Юсуф, вие, които тук, в земите на неверниците, трябва да носите имената Авраам и Йосиф — отвърна на поздрава им Арн и се поклони. — Надявам се, че храната в моя дом е била вкусна?

— Агнешкото беше тлъсто и вкусно, а водата — много студена и прясна — отговори по-възрастният от двамата.

— Радвам се — отвърна Арн. — Тогава е време за работа, съберете братята!

Скоро странна процесия от непознати мъже, които сочеха, жестикулираха и спореха, обиколи стените на Арнес. Ако за нещо се съгласяха веднага, то друго трябваше да се проучи, преди да стигнат до определено мнение. Изискваше се голяма прецизност, за да се построи крепост, която да не може да бъде превзета при атака на неприятели. Почвата край стените трябваше да бъде проверена чрез пробни изкопи, имаше много за измерване и пресмятане, а и многото водни пътища около Арнес трябваше да бъдат измерени и старателно проучени, за да може да се вземе решение как да бъдат направени новите ровове. Мочурищата, които разделяха крепостта, разположена на провлака, от вътрешността на страната, бяха голямо преимущество и беше важно да не се пресушават или неволно да се прокопават. По вида на почвата можеше да се съди, че би било невъзможно да се довлачат обсадни кули или катапулти, всичко по-тежко неминуемо щеше да потъне в блатистата почва. Важна част от защитата на крепостта следователно беше самата природа, такава, каквато Този, който вижда и чува всичко, я беше създал.

Когато Арн реши, че е обяснил достатъчно добре своите идеи и желания, нещата, които майсторите строители тепърва щяха да изпробват и изчисляват, той заведе двамата лекари при малката готварница, където беше настанен баща му, и по пътя им втълпи, че тук на север те се казваха Йосиф и Авраам и нищо друго. В края на краищата имената бяха същите както в Библията, така и в Светия Коран, само произношението се различаваше. Двамата лекари кимнаха мълчаливо, че са разбрали или че са приели това.

Както очакваше, баща му вече беше буден, когато влязоха в помещението му. Господарят Магнус се опита да се надигне на здравия лакът, но той поддаде и Арн се завтече да му помогне.

— Изкарай тези странници навън за малко, трябва да се изпикая — рече господарят Магнус и душата на Арн се изпълни по-скоро с радост от това, че чува баща си да говори членоразделно, отколкото с възмущение от грубия начин, по който ги поздрави за добро утро. Той помоли лекарите да излязат за малко и после по нареждане на баща си намери гърнето и непохватно му помогна да се справи с неудобството.

Когато свършиха, Арн вдигна баща си на стола с драконовите орнаменти и помоли лекарите отново да влязат. Те подновиха прегледа от предния ден и от време на време съобщаваха неща на Арн, които той превеждаше, макар и да премълчаваше повечето изискани фрази и подбрани любезности, с които арабският език понякога прекаляваше.

Господарят Магнус беше сполетян от последствията на това, че в мозъка му се беше образувал съсирек. Щом това състояние не беше довело до моментална смърт, което можеше да се случи, значи имаше надежда. Някои неща се бяха оправили напълно, други почти, а трети така добре, че почти не се забелязваха. Нямаше нищо общо със загуба на разсъдъка, само невежите си мислеха така.

Това, от което се нуждаеше господарят Магнус, освен определени подсилващи билки, които тепърва трябваше да се приготвят и сварят заедно, бяха доброжелателни молитви и много упражнения. Парализираните мускули трябваше да се раздвижат един след друг и човек трябваше да се въоръжи с голямо търпение. А що се отнасяше до речта, имаше само едно упражнение и то беше говоренето, това беше най-лесното.

Затова пък в никакъв случай човек не биваше да се крие засрамен в тъмното и да спре да говори и да се движи. Тогава болката ставаше по-голяма.

Юсуф, по-младият от двамата лечители, излезе за малко и се върна с кръгъл камък с големината на половин стиснат юмрук, който даде на Арн. Той му обясни, че в рамките на седмица уважаемият баща на господаря Ал Гути ще се научи да прехвърля камъка със слабата си лява ръка над коляното в здравата си дясна ръка. Всеки път, когато не успее, трябва да взима камъка със здравата си ръка, да го слага обратно в болната и да започва отначало. Човек не трябва да се предава. С воля и молитви може да се постигне много. След една седмица ще започне следващото упражнение. Най-важни са упражненията и волята, подсилващите билки са на второ място.

Това беше всичко. Двамата лекари се поклониха първо на Арн, после на баща му и си отидоха без да кажат нищо друго.

Арн сложи камъка в лявата ръка на баща си и отново му обясни упражнението. Господарят Магнус се опита да го направи, но веднага изпусна камъка. Арн го върна в ръката му. Баща му пак изпусна камъка и изсъска злобно нещо, от което Арн разбра само думата чуждоземни.

— Не говори така, татко, кажи го още веднъж с ясни думи, знам, че можеш, както знам, че разбираш всичко, което казвам — каза Арн и погледна баща си сериозно в очите.

— Няма… полза… да слушаш… чуждоземци — изрече баща му с усилие, от което главата му леко се разтресе.

— Тук грешиш, татко — отвърна Арн. — Ти сам го доказа току-що. Те казаха, че можеш да възобновиш говора си. А ти проговори, сега и двамата знаем, че те бяха прави. Тези мъже са сред най-добрите лечители, които съм срещал в Светите земи. И двамата са служили на рицарите тамплиери, затова са тук с мен.

Този път господарят Магнус не отговори, но кимна в знак на съгласие, че е оборил сам себе си, за първи път от три години.

Арн сложи обратно камъка в лявата ръка на баща си и му каза почти заповеднически, че той трябва да се упражнява, както бяха препоръчали лекарите. Господарят Магнус направи вял опит, но после сграбчи камъка с дясната си ръка, вдигна го точно над пода и го пусна. Арн го вдигна със смях и го постави на коляното на баща си.

— Кажи ми какво би искал да знаеш за Светите земи, за да ти разкажа, татко — каза Арн и се премести на колене пред него, за да бъдат лицата им по-близо.

— Така… не може… да седиш дълго време — промълви господарят Магнус с усилие, но и с усмивка, леко крива, тъй като единият ъгъл на устата му висеше.

— Коленете ми са станали много по-твърди, отколкото си мислиш, татко, благодарение на молитвите — рече му Арн. — Един Божий воин трябва и много да се моли в Светите земи. Но кажи ми сега какво би искал да ти разкажа, за да започна.

— Защо загубихме… Йерусалим? — попита господарят Магнус и в същия миг придвижи камъка на половината разстояние до здравата си ръка, преди да го изпусне.

Арн внимателно върна камъка в болната ръка на баща си и каза, че ще му разкаже как Йерусалим бе изгубен. Но само при условие, че баща му се упражнява с камъка, докато го слуша.

За Арн не беше трудно да започне разказа си. За нищо друго, свързано с неведомите пътища Божи, не беше размишлявал толкова, колкото по въпроса защо християните бяха наказани със загубата на Йерусалим и Божи гроб.

Заради греховете ни. Сега отговорът му стана ясен. И така той разказа надълго и нашироко за греховете, за един патриарх на Светия град Йерусалим, който убил с отрова двама епископи, за една развратна кралица-майка, която провъзгласявала ту единия, ту другия от своите новопристигнали любовници от Париж за главнокомандващ на християнската армия, за алчни мъже, които казвали, че се бият в името на Бога, но само грабели, крадели, убивали и опожарявали, за да могат, щом кесията се напълнела, да се върнат обратно у дома с, както си въобразявали, опрощение на греховете.

От време на време, докато описваше прегрешенията на християните с най-ужасните примери, за които се сещаше, Арн взимаше камъка и го слагаше отново в лявата ръка на баща си.

Но когато списъкът от грехове взе да се повтаря, баща му размаха нетърпеливо здравата си ръка, за да сложи край на мъчението. После си пое дълбоко дъх и се приготви за нов въпрос.

— Къде беше ти… сине мой… когато Йерусалим падна?

Арн се сепна при този въпрос, тъй като беше започнал да се дразни, докато си мислеше за зли мъже като патриарх Ераклий, мъже, които изпращаха други на смърт като свой първи каприз или от суета като главата на рицарския орден на тамплиерите Жерар дьо Ридфор или мошениците, поставени за командири на армията като женкаря Ги дьо Лузинян.

След това отговори, както си беше самата истина, че е бил в Дамаск като заложник на враговете. Йерусалим не бе паднал след храбра битка при стените на града, Йерусалим бе изгубен в безумно сражение край Тивериада, където цялата армия християни бе поведена към смъртта от глупци и развратници, които не знаеха нищо за войната. Малцина пленници бяха оцелели, а от рицарите тамплиери — само двама.

— Ти… се върна все пак… богат? — възрази господарят Магнус.

— Да, така е, татко. Върнах се у дома и то богат, по-богат от Ескил. Но това е защото бях приятел на сарацинския крал — отвърна честно Арн, но веднага съжали, когато видя как очите на баща му засвяткаха от гняв.

В този момент господарят Магнус премести с едно движение камъка от лявата в дясната си ръка и бързо го върна в болната, за да може да вдигне здравата и да прокълне един син, който беше предател, а оттам и богат.

— Не, не, изобщо не беше така — излъга Арн бързо, за да го успокои. — Просто исках да видя, че можеш да преместиш камъка от едната ръка в другата. Гневът ти дава неподозирана сила, прости ми този малък номер!

Господарят Магнус мигновено се успокои. После погледна изненадан надолу към камъка, който вече лежеше обратно в болната му ръка. Усмихна се и кимна.

Бележки

[1] Mont Gisar — на шведски означава прасета, оттам и подвеждането с „Планината на прасетата“. — Б.‍пр.‍