Артуро Перес-Реверте
Златото на краля (1)

I. Обесените в Кадис

„Вече съвсем сме оклюмали глави, понеже тия, които е редно да ни почитат, ни лишават от благоволението си. Вече почти сме погубили поради нашите прегрешения самото име испанец, чиято мощ в битките хвърляше някога в трепет целия свят…“

Затворих книгата и погледнах натам, накъдето се взираха всички. Подир няколко часа на затишие „Хесус Насареньо“ навлизаше в залива, тласкан от западния вятър, който със скърцане издуваше сега брезента на гротмачтата. Скупчени на борда на галеона, в сянката на големите платна, войници и моряци сочеха труповете на англичаните, увиснали красиво под стените на крепостта „Санта Каталина“ или на бесилки, издигнати по дължината на брега в междата с лозята, които се издаваха над океана приличаха на гроздове в очакване на берачите, с тази разлика, че „берачите“ вече им бяха видели сметката.

— Псета — каза Курро Гароте и плю в морето.

Беше с мазна и мръсна кожа като всички нас: на борда разполагахме с оскъдни количества вода и сапун, но затова пък с гниди колкото нахутени зърна: такова беше положението след петседмично пътуване от Дюнкерк през Лисабон със завръщащите се в родината ветерани от похода във Фландрия. Той попипваше ядно лявата си ръка, почти напълно осакатена от англичаните при редута Терхейден, и наблюдаваше със задоволство ивицата суша на Сан Себастиан, която миеха привилите и отливите. Там, срещу параклиса и кулата с фара, догаряха останките на кораба, който сам граф де Лекст беше наредил да подпалят ведно с всички мъртви негови бойци, които беше успял да прибере, преди да натовари отново хората си и да се оттегли.

— Получиха си заслуженото — рече някой.

— По-скъпо щяха да си платят — отбеляза Гароте, — ако бяхме пристигнали навреме.

Гледката разпалваше у него желание сам да окачи някой от ония гроздове. Англичаните и холандците, надути и безочливи, както винаги, бяха нападнали Кадис преди седмица със сто и петдесет бойни кораба и десет хиляди души, решени да разграбят града, да изгорят нашата армада в залива и да завземат галеоните на флотилиите на Бразилия и Нова Испания, които всеки момент се очакваха да пристигнат. По-късно великият Лопе де Вега в комедията си „Девойката със стомната“ успя да предаде настроението им в прословутия си сонет:

С измама англичанинът се осмели

лъва испански в бърлогата да изненада…

И така Лекст се беше появил скришом, коварно и по пиратски, като истински англичанин (нищо, че сънародниците му винаги се прикриваха зад свитъци документи и измамна лицеприятност). Стовари той много хора и накрая завзе форта Пунтал. По това време нито младият Чарлз I, нито министърът му Бъкингам бяха преглътнали проявеното преди време неуважение спрямо тях, когато първият пожела да се венчае за една от инфантите на Испания, но стана така, че го размотаваха в Мадрид, протакаха работата и накрая се върна посрамен в Лондон. Имам предвид премеждието, което ваши милости навярно ще си спомнят: тогава капитан Алатристе и Гуалтерио Малатеста едва не му надупчиха жакета. Колкото до Кадис, за разлика от събитията от преди тридесет години, когато градът беше плячкосан от Есекс, то този път Господ беше пожелал това да не се повтори. Нашите хора бяха грабнали оръжията, отбранявайки се равностойно, а към войниците от галерите на херцог де Фернандина се присъединили жителите на Чиклана, Медина Сидония и Вехер, без да броим пешаците, конниците и старите войници, подвизаващи се из околностите. Вкупом те оказали такава съпротива на англичаните, че последните били сполетени от кървав разгром. По този начин, след много мъки и без да минава оттам, откъдето възнамерявал, Лекст бързешком се качил на корабите, защото бил научил, че вместо флота със златото и среброто на Индиите всъщност се задавали нашите галеони, шест големи испански и португалски кораба, както и други по-малки съдове (в този период с португалците деляхме империя и врагове, благодарение на наследството по майчина линия на великия крал Фелипе, втори от Австрийската династия), при това всички с добра артилерия, войници от реформирани легиони и ветерани с разрешително за демобилизация, все хора, свикнали с огъня на боя във Фландрия. Нашият адмирал беше научил в Лисабон за случващото се и издуваше платната, за да стигне, преди да е станало прекалено късно.

Работата е там обаче, че платната на еретиците вече се бяха превърнали в бели точки на хоризонта. Бяхме се разминали с тях предишния следобед, видяхме ги отдалеч как се бяха отправили към дома, след неуспешния им опит да повторят удара от деветдесет и шеста година, когато целият Кадис беше лумнал в пламъци и бяха отнесли със себе си дори книгите от библиотеките. Забележително е как англичаните не спират да се хвалят толкова с разгрома на така наречената от тях Непобедима армада, и с дела като тия на Есекс, ала никога не споменават случаите, в които се е оказало, че сметките им са били криви. Злочестата Испания беше империя в упадък, с толкова врагове, готови да топят хляба си в паницата й и да оближат трохите, но все пак ни бяха останали още зъби и нокти, за да продадем скъпо кожата на стария лъв, преди върху трупа да се нахвърлят гарваните и мародерите, на които лютеранското и англиканското двуличие (дяволът ги въди и те се сдушват) винаги е позволявало да съвместяват без притеснение преклонението пред Бога с пиратството и търговската облага — при еретиците последният крадец може да се смята за почтен представител на една свободна професия. То, ако се вярва на техните хронисти, би означавало, че ние, испанците сме воювали и поробвали от високомерие, алчност и фанатизъм, докато всички останали, които ни дишаха във врата, са грабили, въртели контрабанда и изтребвали в името на свободата, справедливостта и напредъка. Направо да не вярваш нито на очите си, нито на ушите си. Тъй или иначе, в онзи прословут ден англичаните се бяха провалили в Кадис и оставили зад себе си тридесет кораба, опозорени знамена и приличен брой загинали на сушата, около хиляда, без да става дума за изостаналите и пияните, които нашите избесили безмилостно по стените и лозята. Този път аркебузът на ония кучи синове им гръмна откъм приклада.

Отвъд укрепленията и лозята различихме града с белите къщи и високите камбанарии, подобни на стражници. Заобиколихме крепостта Сан Фелипе, озовахме се срещу пристанището и вдъхнахме мириса на испанската земя, както магаретата душат тревата. Няколко оръдия ни приветстваха с барутни салюти, а бронзовите гърла, подаващи се от нашите амбразури, им отвърнаха неколкократно. На носа на „Хесус Насареньо“ моряците подготвяха железните котви за спускане. И накрая, когато платната, събрани от качените на реите мъже, се отпуснаха върху дървените конструкции и такелажа, аз пъхнах в раницата си „Гусман де Алфараче“^[1] (купена ми от капитан Алатристе в Антверпен, за да имам четиво по време на плаването) и отидох да се присъединя към господаря и другарите му, намиращи се на планшира между гротмачтата и абордажната кула. Почти всички вдигаха гълчава, щастливи от близостта на сушата, знаейки, че всеки момент ще се свърши с неизвестностите на пътуването, с опасността неблагоприятните ветрове да ни запратят към крайбрежните рифове, със смрадта на гадния живот под палубата, с повръщането, с влагата, с водата, вмирисана и разпределена на дажби от по четвъртинка на ден, със сухата бакла и червясалите сухари. Защото, ако е мизерно положението на войника на сушата, много по-мизерно е то в морето — та нали, ако Господ бе пожелал да прати човека да живее там, то тогава нямаше да му даде крака и ръце, а хриле.

Та най-сетне с Диего Алатристе слязохме на брега и тогава моят господар се усмихна леко и сложи ръка на рамото ми. Имаше замислен вид, а зеленикавите му очи изучаваха гледката пред нас. Спомням си, дори ми мина през ума, че въобще няма вид на човек, пристигащ на дълго жадувано място.

— Пак сме тук, момче.

Каза го странно, някак примирено. В неговата уста да бъдеш там звучеше като да си на което да е друго място. А аз гледах Кадис, запленен от светлината, падаща върху белите му къщи, и от величествеността на огромния синьо-зелен залив. Онази светлина е толкова различна от моето родно Оняте и при все това я чувствах толкова близка. Като своя.

— Испания — измърмори Курро Гароте.

Усмихваше се накриво, с изражение на негодник и произнесе името между зъбите, сякаш го изплю.

— Старата неблагодарна кучка — додаде той.

Попипваше недъгавата си ръка, сякаш внезапно го беше заболяла, или пък си задаваше въпроса в името на какво за малко не я беше загубил, ведно с кожата си, на редута Терхейден. Щеше да каже още нещо, но Алатристе го погледна косо, със строгото си изражение, с пронизващите си зеници и онзи орлов нос над мустаците, който му придаваше заплашителния вид на жесток сокол. Погледна го за миг, после обърна взор към мен и отново прикова ледените си очи в малагенеца, който затвори уста и повече не продума.

Междувременно котвите се спуснаха във водата и нашият кораб остана неподвижен в залива. Откъм пясъчната ивица, свързваща Кадис с твърдата земя, се виждаше как се вдига черен дим от укреплението Пунтал, но градът почти не беше пострадал от последиците на битката. Хората ни поздравяваха, размахвайки ръце от брега, струпани пред кралските складове и сградата на митницата, а едномачтови корабчета и по-малки съдове прииждаха от всичките ни страни и екипажите отправяха към нас приветствени възгласи, сякаш причината англичаните да побегнат от Кадис бяхме ние. После разбрах, че по погрешка ни бяха взели за авангарда на флота от Индиите, чието ежегодно пристигане бяхме изпреварили с няколко дни, както между впрочем бяха сторили Лекст и англиканските му пирати.

Кълна се в тялото Христово, че нашето пътуване също беше дълго и изпълнено с превратности, най-вече за мен, който никога не бях виждал студените северни морета. От Дюнкерк в конвой от седем галеона, няколко търговски и още няколко баски и фламандски корсарски кораба, общо шестнадесет платнохода, ние бяхме успели да разкъсаме холандската блокада от север, където никой не ни очакваше. Там нападнахме херинговия флот на нидерландците, устроихме им прекрасно преследване, после заобиколихме Шотландия и Ирландия и накрая се спуснахме на юг по океана. Търговските кораби и един от галеоните се отклониха от пътя, поеха към Виго и Лисабон, а ние, на останалите големи съдове, продължихме с курс към Кадис. Колкото до корсарските кораби, те останаха на север, за да се посветят на работата, която най-добре им се удаваше и която се заключаваше в ограбване, подпалване и възпрепятстване на морските дейности на врага, по същия начин, по който постъпваха с нас на Антилите и където другаде ни свареха. Понякога обаче късметът им изневеряваше и тогава, паднеха ли ни в ръцете, въобще не им прощавахме.

Именно при това пътуване взех участие в първата си морска битка. Случи се, след като преминахме протока между Шотландия и Шетланд, само на няколко левги на изток от острова, наречен Фоула или Фоул, черен и негостоприемен като всички онези земи със сиво небе. Там срещнахме голяма флотилия от тия риболовци на херинга, които холандците наричат buizen, която беше ескортирана от четири бойни лютерански кораба, сред които една голяма, изящна урка^[2]. Докато нашите търговци се постараха да не се забъркват и обърнаха посоката, за да хванат попътен вятър, баските и фламандските корсари налетяха като лешояди на риболовците, а „Вирхен дел Асоге“^[3], така се казваше нашата предводителка, поведе нас, тези, които бяхме останали, срещу бойните кораби на холандците. Еретиците, какъвто им беше обичаят, предпочетоха да си поиграят на артилерийски огън. Стреляха отдалеч с оръдия от по четиридесет фута и с топчета, благодарение на ловкостта на маневрите на техните екипажи, привикнали повече с морето от испанците. Във въпросното умение (доказа го и разгромът на Великата армада) англичани и холандци винаги ни бяха превъзхождали, тъй като техните господари и управници насърчаваха мореплавателската наука и се грижеха за моряците, като им плащаха добре. Докато Испания, чиято огромна империя зависеше от морето, ги беше загърбила, свикнала да получава повече от войника, отколкото от мореплавателя. Защото докато и уличниците по пристанищата парадираха, че са от фамилиите Гусман и Мендоса, а военната служба минаваше за занятие на благородници, то изкарващите прехраната си в морето, се смятаха за хора с низше поприще. Резултатът беше, че врагът се сдобиваше с добри артилеристи, с обучени екипажи, с опитни в морето и боя капитани, а ние, макар да разполагахме с добри адмирали и лоцмани и още по-добри кораби, имахме натоварена на борда много смела пехота и това беше почти всичко, с което разполагахме. Така или иначе, истината е, че по онова време ние, испанците, все още всявахме страх при среща лице в лице. Последното беше причината морските битки да се свеждат винаги до опити на холандците и англичаните да ни държат далеч, да отнасят мачтите ни, да обрулват палубите и да ни изтребват масово, докато се предадем. Ние пък, точно обратното, се опитвахме да ги приближим достатъчно, за да минем в абордаж, при който испанската пехота даваше най-доброто от себе си и обикновено се оказваше безмилостна и непобедима.

Така премина сражението при остров Фоула. Нашите се стремяха да скъсят дистанцията, както обикновено правехме. А неприятелят с много стрелба се мъчеше да ни попречи, както пък той си знаеше. Ала „Асоге“, въпреки наказателния удар, който разкъса такелажа и остави палубата му потопена в кръв, успя да се вреже храбро насред еретиците, толкова близо до кораба водач, че платната на блинда, разперени встрани от кораба, метяха предната палуба на холандците. Оттам се хвърлиха въжетата за абордаж и многобройни испански пехотинци нахлуха в урката сред изстрели на мускети и сред размахани пики и секири. И не след дълго ние, които се люшкахме от вятъра на борда на „Хесус Насареньо“, и обстрелвахме другата част от неприятеля, видяхме как нашите стигат до капитанската кула на холандците и жестоко се разплащат за всичко, което противниците им бяха причинили от разстояние. Достатъчно е да отбележа кратко, че най-големите късметлии сред еретиците бяха онези, които се хвърлиха в ледената вода само и само да избегнат клането. Така ние превзехме два кораба и потопихме третия, а четвъртият се изплъзна, но в доста окаяно състояние. В това време корсарите (нашите фламандски католици от Дюнкерк не останаха по-назад в делото) с най-голямо удоволствие разграбиха и подпалиха двадесет и двата кораба за херинга, които поемаха отчаяно ту в една, ту в друга посока, подобно на кокошки, в чийто кокошарник са нахълтали лисици. На свечеряване — на тия географски дължини това се случва, когато в Испания още грее следобедното слънце — опънахме платната на югозапад. Зад нас остана хоризонтът, целият в пожари, крушение и разруха.

Нямаше повече премеждия, освен неудобствата, присъщи за пътуването. Ако не смятаме, разбира се, тридневната буря по средата на пътя между Ирландия и нос Финистере, която остави всички ни яко разтърсени под палубата, мълвящи „Отче наш“ и „Аве Мария“, и едно изпуснато оръдие, което размаза като хлебарки неколцина в преградните стени, преди да успеем да го закрепим отново. Бурята нанесе такива щети на галеона „Сан Лоренсо“, че в крайна сметка се наложи той да се раздели с нас и да потърси помощ във Виго. После пристигна новината, че англичаните пак са нападнали Кадис, узнахме го с голяма тревога в Лисабон. Тъй че, докато няколко кораба, охрана на пътя към Индиите, отплаваха с курс към Азорските острови, за да пресрещнат флота със съкровищата, да я подсилят и закрилят, ние опънахме платната към Кадис, и то точно навреме, та при пристигането си да видим гърбовете на англичаните.

Цялото пътуване по море с голяма наслада и полза употребих в четене на книгата на Матео Алеман^[4], както и на други книги, с които капитан Алатристе ме беше снабдил, или пък бях успял да открия на борда. А те, ако не се лъжа, бяха „Животът на оръженосеца Маркос де Обрегон“, истинска историческа хроника, и втората част на „Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча“. Пътуването имаше и практична страна за мен, която с времето щеше да ми бъде от изключителна полза. След опита ми във Фландрия, където се бях сдобил с всички умения, свързани с войната, капитан Алатристе и приятелите му ме посветиха в истинското майсторство на оръжията. Бях на път да навърша шестнадесет години и тялото ми придобиваше добри пропорции, като фламандските неудачи бяха заздравили крайниците, калили характера и укрепили духа ми. Диего Алатристе знаеше по-добре от всеки друг, че острието прави равни простия човек и най-издигнатия монарх, и че когато ти се паднат лоши карти, прибягването до толедската стомана е по-добър похват от много други, за да изкараш хляба си или за да си го защитиш. Затова, с цел да допълни възпитанието ми откъм трудната му страна, започната вече във Фландрия, той реши да ме въведе в тайните на фехтовката. Тъй че всеки ден търсехме някое спокойно място на палубата, където приятелите ни оставяха достатъчно пространство и дори се събираха около нас на групички, за да следят действията ни с очи на познавачи и да ни обсипват с мнения и съвети, подправени с разкази за геройства и приключения, понякога повече измислени, отколкото действителни. Сред тези вещи фехтувачи (веднъж казах, че няма по-добър учител от онзи с многото рани) ние с капитан Алатристе упражнявахме удари с върха на острието, финтове, скъсявания на дистанцията и оттегляния, опасни удари отгоре и отдолу с посичане с право или странично острие, въобще целия набор, съставляващ уменията на професионалния фехтувач. Така се научих да налитам стремглаво, да спирам противниковата шпага и да влизам право към гърдите, да отстъпвам, като прерязвам лицето с удар, да посичам и да намушквам с шпагата и камата, да заслепявам със светлината на уличен фенер или със слънцето, да си помагам безцеремонно с ритници и удари с лакът, както и на хиляди хитрости, научих се как да неутрализирам острието на съперника с плаща и как да убивам с едно „Боже, прости“. Накратко научих всичко, което се предполага, че включва вещината на наемния фехтувач. И макар въобще да не подозирах, много скоро щях да имам случай да я приложа на практика, защото ни очакваха едно писмо в Кадис, един приятел в Севиля и едно невероятно приключение край бреговете на река Гуадалкивир. За всичко това и за всяко нещо по реда си възнамерявам да разкажа обстойно на ваши милости.

Скъпи капитан Алатристе,

Навярно ще Ви изненадат тия слова, които на първо място имат за цел да Ви приветстват с добре дошли при завръщането Ви в Испания, което, надявам се, е приключило щастливо.

Благодарение на новините, които изпращахте от Амстердам, където Ви попариха с вряла вода, добри ми войнико, можах да следвам стъпките Ви и се надявам да сте все така жив и здрав, както и Вашият скъп Иниго, въпреки всички капани на жестокия Нептун. Ако е така, повярвайте, явявате се в точния час. Защото, в случай че при вашето пристигане в Кадис флота от Индиите още не е дошла, трябва да Ви помоля веднага да поемете за Севиля, и то по най-бързия начин. В град Бетис се намира нашият господар, кралят, който е на посещение в Андалусия с Нейно Величество кралицата. И тъй като продължавам да се радвам на благоразположението на Филипо IV^[5] и неговата главна опора, графа-херцог^[6] (макар вчерашният ден да си отиде, утрешният още не е дошъл, и един неподходящ сонет или епиграма могат да ми костват ново заточение в моя Евксински Понт в Торе де Хуан Абат^[7]), сега и аз съм тук, в тяхната знатна компания, като правя по малко от всичко и привидно много от нищо, поне официално. Колкото до неофициалната работа, за нея ще Ви разправя пространно, когато имам удоволствието да Ви прегърна в Севиля. Дотогава не мога да Ви кажа нищо повече. Освен че става дума, имайки предвид, че е свързано и с ваша милост, разбира се, за премеждие с шпаги.

Изпращам ви крепка прегръдка и поздрав от граф де Гуадалмедина, който също е тук, юначага, както винаги, и прелъстява севилките.

Винаги ваш приятел:

Франсиско де Кеведо Вийегас

Диего Алатристе прибра писмото в дрехата си, качи се на шалупата и се настани до мен сред денковете с багажа ни. Разнесоха се гласовете на лодкарите, които наведоха гърбове над веслата. Те разплискаха водата и „Хесус Насареньо“ остана назад, неподвижен в тихите води, до другите галеони, издигнал високите си, черни от калафатника стени, а червената боя и позлатата му проблясваха на дневната светлина. Мачтите му се извисяваха към небето сред преплетените такелажи. Скоро се озовахме на твърда земя и почувствахме как повърхността й играе под несигурните ни нозе. След дългото време, прекарано на корабната палуба, вървяхме сред хората смутени от толкова пространство за движение. Наслаждавахме се на вида на храната, изложена пред дюкяните: портокали, лимони, стафиди, сливи, на мириса на подправките, осоленото месо и белия хляб от пекарните, на познатите гласове, предлагащи прелестни неща и съблазнителни стоки, като хартия от Генуа, восък от Берберия, вина от Санлукар, Херес и Ел Пуерто, захар от Мортил… Капитанът се обръсна и подстрига косата и мустаците си пред една бръснарница, а аз стоях до него и гледах слисан наоколо. По онова време Кадис още не беше изместил Севиля по пътя за Индиите и градът беше малък, с четири-пет хана и кръчми. Ала улиците, пълни с генуезци, португалци, чернокожи и мавритански роби, се къпеха в ослепителна светлина, въздухът трептеше прозрачен и всичко изглеждаше весело и съвсем различно от Фландрия. Не беше останала почти никаква следа от скорошната битка, макар че отвред се виждаха войници и въоръжени граждани. А площадът на катедралата, до която стигнахме след бръснарницата, гъмжеше от хора, дошли да благодарят за избавлението на града от оплячкосване и опожаряване. Вестоносецът, чернокож освободен роб, изпратен от дон Франсиско де Кеведо, ни чакаше там, според уговорката. И докато ние се освежавахме в една пивница и похапвахме парчета риба тон с пшеничен хляб и варен зелен фасул, поръсен със зехтин, мулатът ни осветли относно положението. Всички ездитни животни били реквизирани заради тревогата с англичаните, обясни той, и най-сигурният начин да стигнем до Севиля бил да отидем до пристанището „Санта Мария“, където са пуснали котва кралските галери, и там да се качим на една от тях, която се готви да тръгне нагоре по Гуадалкивир. Чернокожият беше наел малко корабче с капитана и четирима моряци. Тъй че се върнахме на пристанището, като по пътя той ни предаде някакъв документ с подписа и печата на херцог де Фернандина. В писмото се нареждаше да се осигурява на Диего Алатристе-и-Тенорио, кралски войник с разрешително за отпуска от Фландрия, и на прислужника му Иниго Балбоа Агире, свободно преминаване и отплаване за Севиля.

На пристанището, където бяха струпани вързопи с багажи и войнишки принадлежности, се простихме с някои другари, които се навъртаха наоколо, привлечени колкото от хазартните игри, толкова и от разголените леки жени, които се възползваха от пристигането ни, за да хванат лесна плячка. Когато се сбогувахме, Курро Гароте вече беше пуснал корени край една игрална маса. Седнал там, той пускаше в ход повече измами, отколкото са цветята през май, и се вихреше с тестето, сякаш от това зависеше животът му. Беше разкопчал дрехата си и здравата му ръка лежеше на кръглата дръжка на бискайската кама, за всеки случай, с другата играеше и надигаше една кана с вино между вземанията и хвърлянията на картите, подправени с ругатни и проклятия, сякаш вече виждаше половината от кесията си преминала в чужди ръце. Въпреки всичко малагенецът прекъсна заниманието си, за да ни пожелае успех и да уточни, че все ще се видим някъде, тук или там.

— В краен случай в ада — заключи той.

След Гароте се сбогувахме със Себастиан Копонс, който, както ще си припомнят ваши милости, беше от Уеска, стар войник, дребен, сух, жилав и по-несловоохотлив от самия капитан Алатристе. Копонс заяви, че възнамерява да се наслади няколко дни на отпуската си в града, а сетне и той щял да поеме за Севиля. Имаше петдесетина лазарника, много походи зад гърба си и прекалено много белези от шев по тялото си (последният, от мелницата на Руйтер, минаваше през слепоочието му, та чак до ухото) и може би наистина беше време, отбеляза той, да помисли за Сийяс де Ансо, селцето, в което се беше родил. Една хубава жена и малко собствена земя щяха да му дойдат добре, ако успееше да свикне да разцепва буци земя вместо лютерани. С господаря се разбраха да се видят в Севиля, в страноприемницата на Бесера. При сбогуването им забелязах, че се прегърнаха без думи, без превземки, но така здраво, че и на двамата им се очертаха мускулите.

Съжалявах, че се разделяме с Копонс и Гароте, макар че вторият, въпреки преживяното заедно, никога не ми допадна истински с къдравата си коса, златна обица и опасни маниери на дребен мошеник. Но стана така, че това бяха единствените другари от старото отделение от Бреда, които дойдоха с нас до Кадис. Останалите се бяха пръснали насам-натам: майоркинецът Лоп и галисиецът Ривас лежаха на две педи под фламандската земя, единият — при мелницата на Руйтер, другият — при редута Терхейден. Бискаецът Мендиета, ако въобще можех да го броя, навярно повръщаше кръв в някой зловещ войнишки лазарет в Брюксел. Братята Оливарес, които отведоха моя приятел Хайме Кореас като техен носач, бяха заминали за нова кампания, присъединявайки се към легиона на испанските пехотинци на дон Франсиско де Медина, след като нашият легион от Картахена, толкова изстрадал през дългата обсада на Бреда, беше временно разформирован. Войната във Фландрия се беше проточила. Говореше се, че след хвърлените усилия в пари и човешки жертви през последните години графът-херцог Оливарес, любимец и първи министър на нашия крал Фелипе IV, беше решил да разположи горе на север армията в отбранителна позиция, да се сражава с минимални загуби и да намали войската, предвидена за преки сблъсъци до крайно необходимото. Истината е, че шест хиляди войници волю-неволю се оказаха освободени от служба. По този начин с „Хесус Насареньо“ се връщаха в Испания мнозина ветерани, едни стари и болни, други скътали платите си, едни изпълнили определеното време за служба, други поели към различни легиони из Полуострова или Средиземно море. Всички обаче бяха толкова уморени от войната и опасностите, че можеха да кажат като онзи герой на Лопе:

Тъй страшни ли са тези лютерани?

Нима нанасят толкова вреда?

Нали и те все пак са дело Божие

и несъмнено, ако Той реши, ще може

без мен да ги затрие без следа.^[8]

На пристанището в Кадис се разделихме и с чернокожия пратеник на дон Франсиско де Кеведо, като преди това той ни показа корабчето. Качихме се на борда, оттласнахме се от сушата с гребане и след като минахме отново между нашите внушителни галеони (не се случваше често да ги види човек от нивото на водата), собственикът нареди да се вдигне платното, понеже вятърът беше благоприятен. Така прекосихме залива с курс към устието на Гуадалате и на смрачаване се натоварихме на борда на „Левантина“, стройна галера, пуснала котва в средата на реката наред с много други. Всички те бяха с реи и рангуоти, вързани на палубите, и се намираха пред високите солници на левия бряг, които приличаха на снежни планини. Градът, бял и кафяв, се простираше на десния бряг, с извисяващата се голяма кула на крепостта, закриляща подхода към пристана. Пристанището „Санта Мария“ беше главната база за галерите на нашия господар, краля, и моят господар го познаваше от времето, в което беше воювал по море срещу турци и бербери. Що се отнася до галерите, тези бойни машини, движени от мускули и човешка кръв, и за тях той знаеше повече, отколкото мнозина биха желали да знаят. Затова, след като се представихме на капитана на „Левантина“, който, щом видя нашия документ, ни позволи да останем на борда, Алатристе потърси удобно място при някоя бойница, пусна в ръката на един от надзирателите на затворниците-гребци една пара и се настани редом с мен. Облегна се на багажа ни и не отдели ръка от камата през цялата нощ. Защото в гурапите^[9], иначе казано, галерите, прошепна той тихо в ухото ми с танцуваща под мустаците му усмивка, и най-почтеният, като започнеш от капитана и свършиш с последния каторжник, не стига до рая, без да изкара поне триста години в чистилището.

Спах увит в дългото си наметало. Хлебарките и въшките щъкаха отгоре ми, към което бях привикнал по време на дългото плаване с „Насареньо“. От плъхове, дървеници, бълхи и други подобни кръвожадни и отблъскващи твари, всеки кораб и въобще плавателен съд, притежава завидни легиони, които са способни да погълнат цял юнга на закуска, без да се съобразяват дали е петъчен ден, или са велики пости. И всеки път, когато се будех за ритуала на чесането, срещах съвсем отблизо отворените очи на Диего Алатристе, толкова светли, та изглеждаха направени от самата лунна светлина, която се движеше бавно над главите ни и над мачтите на галерата и си спомнях шегата му за екипажа на галерата и чистилището. Истината е, че никога не го чух да обсъжда причината за отпуската, поискана от нашия капитан Брагадо в края на кампанията в Бреда, и нито тогава, нито после успях да изтръгна и думица по въпроса. Но предугаждам, че това решение имаше нещо общо с мен. Едва доста по-късно научих, че в един момент Алатристе е обмислял между другото и възможността да замине с мен за Индиите. Вече съм разказвал, че след смъртта на баща ми при едно от укрепленията на Юлих през двадесет и първа година капитанът се грижеше за мен, както намираше за уместно. По онова време беше стигнал до заключението, че след приключване на фламандската военна одисея, впрочем полезна за подрастващо момче в онзи век и в моето положение, ако не затрие в нея здравето, кожата или акъла си, е дошло време да се помисли за образованието ми и за бъдещото ми завръщане в Испания. Не смяташе, че войнишкият занаят е най-добрият за сина на приятеля му Лопе Балбоа, макар че аз опровергах това по-късно, когато след Нордлинген, отбраната на Фуентерабия и войните в Португалия и Каталуния, заминах като офицер-знаменосец за Рокроа и след като бях развявал знамето, се установих като лейтенант в кралските пощенски служби, а сетне и като капитан от испанската гвардия на крал Фелипе IV. Ала тази биография още повече доказва правотата на Диего Алатристе. Защото, въпреки че се сражавах достойно като добър католик, испанец и баск на много бойни полета, малко получих за това, и всичките си привилегии и повишения дължах повече на благоволението на краля, на връзката ми с Анхелика де Алкесар и на късмета, който винаги ме е следвал, отколкото на възнаграждение за описания войнишки живот. Испания рядко е майка, по-често е мащеха, плаща зле за пролятата кръв в нейна служба. Други, с повече заслуги от мен, изгниха из чакалните на бездушни чиновници, в приютите за инвалиди или пред портите на манастирите, по същия начин, по който преди бяха гнили в щурмове и из окопите. И ако аз се оказах щастливец по изключение, то в занаята на Алатристе и моя, по правило след цял живот под куршумите, валящи като градушка по нас, свършваш така:

Премазан, целия покрит със рани

се луташ с просба във ръка

за лек и милост молиш се така,

дорде накрай животът не престане.

Или молиш вече не за привилегия, облага, да застанеш под нечие знаме, нито дори за хляба за децата си, а като обикновен просяк, защото си се върнал еднорък от Лепанто, Фландрия или от ада, а ония ти затръшват вратата под носа, защото:

Добре, разбрах, воювахте за краля,

ръката си във жертва сте отдали,

но Фландрия е някъде далече,

а тук на нас дотегнало е вече

да плащаме за чуждите провали.

Предполагам също, че капитан Алатристе вече усещаше възрастта, но нямам предвид, че остаряваше, нека ваши милости не ме разбират криво, защото в онзи период (края на първата четвърт на века) — трябва да беше на около четиридесет и малко отгоре. Говоря за състаряването отвътре, сполитащо мъже, които, подобно на него, от юноши воюват в името на правата вяра, без да получават в замяна нищо друго, освен белези, поръчения и мизерен живот. Кампанията в Бреда, на която Алатристе възлагаше някакви надежди за себе си и за мен, се оказа неблагодарна и тежка, с несправедливи предводители, жестоки пълководци, прекалено много себеотрицание и твърде малка облага. С изключение на взетото при плячкосването на Оудкерк и няколко дребни местни грабежа, сега, две години по-късно, ние бяхме толкова бедни, колкото и в началото, ако не броим платата при разпускането (тази на господаря ми, на нас, носачите, такава не се полагаше), под формата на няколко сребърни ескудо, която щеше да ни позволи да преживеем някой и друг месец. Въпреки това обаче на капитана щеше да му се наложи да воюва още, защото животът неизбежно щеше да ни принуди да се върнем под испанските знамена. И така щеше да продължи, докато накрая щях да го видя, вече с посивели коси и мустаци, да умира така, както бе живял — прав, с шпагата в ръка и със спокойни и безразлични очи. Това беше в деня на битката при Рокроа, денят, в който най-добрата пехота в света се остави равнодушно да я унищожат на бойното поле, защото беше вярна на своя крал, на легендата и на славата. Заедно с нея, по начин, който открай време познавах, присъщ му както в щастливи дни, които бяха малко, така и в мъка, която беше много, капитан Алатристе угасна, верен на себе си. Последователен в собствените си мълчания. По войнишки.

Но да не изпреварваме събитията. Разправях на ваши милости, че много преди всичко това да се случи, нещо умираше в този, който тогава беше мой господар. Нещо трудно за определяне, за което започнах да си давам истинска сметка при онова пътуване по море, което ни върна от Фландрия. Аз, достигнал що-годе някакво просветление със съзряването през годините, без още да проумявам в какво точно се състоеше тази част от Диего Алатристе, я виждах бавно да крее. По-късно заключих, че става дума за вяра, или за остатъци от вяра: вяра може би в човешката природа, или в това, което неверниците еретици наричат случайност, а праведните хора именуват Господ. Или може би в болезнената увереност, продължила много време и много векове, че някой ще изкара онази клета наша Испания от бездънния и безнадежден кладенец, в който се спускаше тя, ведно със самия Алатристе. И досега се питам дали моето присъствие край него, младостта и погледът ми (тогава още го боготворях) не го крепяха, принуждавайки го да се държи и да не изпада в отчаяние. Отчаяние, в което при други обстоятелства вероятно щеше да се удави подобно на мушиците във виното на ония кани, които понякога се оказваха прекалено дълбоки. Или да вземе безвъзвратното решение за един последен поглед в черното дуло на пистолета.