Реймънд Хури
Последният тамплиер (14)

13

Люсиен Бусар крачеше напрегнато из галерията си.

Когато стигна отново до витрината, надникна предпазливо зад един фалшификат на часовник „Ормулу“. Закова се там няколко минути, дълбоко замислен. С някаква част от съзнанието си отбеляза, че часовникът се нуждае от почистване, затова го взе и го отнесе на масата, върху вестника.

Вестникът със снимките от обира в музея „Метрополитън“, които го гледаха и му се присмиваха.

За нищо на света не възнамеряваше да се забърква в тази работа. Ала не можеше просто така да стои и да не направи нищо. Знаеше, че Гюс ще го убие, задето не е направил нищо, така както би го убил и задето е сгафил нещо.

Имаше само един начин да се измъкне от ситуацията. И той го беше измислил, още докато Гюс стоеше пред него и го заплашваше с патлака си. Да откажеш на този човек, особено като се има предвид онова, което бе сторил в музея, си е повече от опасно. Но Люсиен бе убеден, че има достатъчно причини да се чувства в безопасност. Нямаше начин огромният мъж да излезе някога от затвора. Ако не решат да променят закона и да го почерпят със смъртоносната инжекция, Гюс го очакваше доживотен без право на помилване. И така трябва да бъде.

Не по-маловажен бе и фактът, че Люсиен си имаше свои проблеми. Едно ченге му се беше лепнало като кърлеж на врата. Безмилостен кръвопиец, който го тормозеше от години и не даваше никакви признаци, че ще го остави на мира или поне че ще поотпусне захвата си. И всичко това заради една проклета статуетка от Мали, която се оказа доста по-скорошна, отколкото Люсиен бе казал, че е, и която, следователно, струваше само малка част от онова, за което я беше продал. За щастие на французина седемдесетгодишният й купувач бе получил сърдечен удар точно навреме, преди адвокатите му да се усетят. Така Люсиен се бе отървал на косъм, обаче не и по отношение на детектив Стив Бучински. За полицая това се бе превърнало в нещо като личен кръстоносен поход. Люсиен се бе опитал да се откупи с няколко сведения, но на детектива все не му стигаше. Никога нищо не му стигаше.

Но днес ситуацията беше доста различна. Щеше да му подхвърли Гюс Уолдрън и може би тогава пиявицата ще се махне от гърба му.

Погледна часовника си. Беше един и половина.

Отвори едно чекмедже, потършува вътре и накрая измъкна визитката, която търсеше. Протегна ръка към телефона и набра номера.