Джоузеф Хелър
Портрет на твореца като стар (15)

Пота не знаеше почти нищо за херцога на Марлборо, освен очевидния факт, че той не е херцогът на Уелингтън. За херцогинята също не знаеше почти нищо, ако не броим прословутия цитат в дневника й, според който една нощ нейният господар се върнал от война и я ощастливил два пъти, без да си сваля ботушите. Отчаяното усилие да разкрие нещо допълнително за живота й само потвърди, че тя не отбира от книги, а от карти и от мъже. Обещаващо начало за хумористично-еротичния роман, който би трябвало да бъде сексуалната биография на нечия съпруга!

Съсредоточил цялото си внимание върху споменатия цитат, Пота все повече се озадачаваше от двукратното й ощастливяване с несвалени ботуши, реализирано от нейния господар. Дали между двата пъти е имало някаква пауза? Дори и съвсем кратичка, колкото да си поемат дъх? Защо нейният господар тогава не си е събул ботушите? Дали не е бил от онези откачени сластолюбци, за които се шушука, че им става за втори път без никаква пауза? Може би именно той — херцогът на Марлборо, е бил известен с прозвището Железния херцог, а не колегата му от Уелингтън, както погрешно си мислеше Пота. Но къде са били панталоните му по време на споменатия двукратен сеанс? Възможно ли е униформените панталони в Англия от края на XVIII и началото на XIX век да са били скроени така, че да се свалят, без да се събуват ботушите? Дали по онова време мъжете са носели колани и тиранти, и ако да — как ли са ги наричали? И къде е останалата част от неговото, пък и от нейното бельо? Къде са отговорите на тези въпроси?

Навярно Пота, белетристът, трябваше да се запита дали един английски джентълмен, още повече един спечелил войната генерал, събува ботушите си сам (независимо от случая) или при тези деликатни обстоятелства просто не му е било удобно да повика в спалнята на милейди нито личния си ординарец, нито нейната камериерка? Или пък не е могъл да свали ботушите си по простата причина, че панталоните му са били смъкнати върху тях? Дали херцогинята би се навела толкова ниско, за да извърши тази операция вместо него? Дали той би й позволил подобна гимнастика?

Пота със свито сърце разбра, че му предстои задълбочено и продължително изследване. А той ненавиждаше всякакви изследвания. Беше сигурен, че Уелингтън (или Марлборо?) е имал за любовница (може би това се отнасяше и за двамата) жената на някой познат, който без съмнение също е имал поне една интимна приятелка. В крайна сметка за какво друго ставаха всичките тези благородни дами в средновековна Англия? Не, не… Любовницата на приятеля едва ли е била съпругата на Уелингтън или на Марлборо. Това би било прекалено хубаво и декадентско. А един от тях — може би Уелингтън, може би Марлборо — положително имаше връзка с втора жена, която го е изнудвала, че ще направи публично достояние техните плътски отношения. „Разгласи го и върви по дяволите!“ — рекъл Марлборо. Или Уелингтън? А според анекдота тя сторила и двете. Оповестила връзката им и била пратена по дяволите от обществото, защото го е направила. Един от тях — Марлборо или Уелингтън, а може би и двамата — е бил Бленхайм, предшественик на нашия Уинстън Чърчил, та той предизвикал Чърчил, нашия Чърчил, в отговор на комплимент относно богатото му родословно дърво, да отбележи: „Благодаря, но погледнете всички онези, които са се набутали между клоните!“

Обзет от познатия и общо взето приятен първоначален прилив на ентусиазъм, Пота се сети за сентенцията на лорд Честърфийлд за секса. Почтеният благородник доверил на сина си, че удоволствието от въпросния акт е мимолетно, позата — смешна, а последиците — твърде тежки. Тези двамата имаха всички шансове да се появят в бъдещата книга и затова Пота си записа мисълта върху едно от специалните картончета, подредени на акуратна купчинка върху бюрото му.

После се замисли за останалата част от приготовленията на Марлборо или Уелингтън, за срещата с неговата (или тяхната) любовница, за контраста между скованата официалност в речта и поведението им по време на светската сбирка и животинското им сладострастие, което бе и истинската причина за тази среща. Ето го звярът с две лица, ето го моментът да се използва и Шекспир, въпреки пълното безразличие към книгите от страна на херцогинята.

Пота, за разлика от нея, беше изчел купища книги и едва ли някой щеше да му попречи да се възползва от това. Но контрастът започна да го безпокои, както и разликата между това, което не знаеше, и това, което знаеше или лесно можеше да измисли. Не знаеше названията на дрехите, които носеха, на любимите им блюда и питиета, нямаше представа от обзавеждането в домовете им. Беше сигурен, че все още прави разлика между сюртук, сукман и суджук, но толкоз. Сепна се от перспективата за ново предварително проучване. Реши да прогони тези неприятни мисли чрез един примерен диалог между новите си герои, осъществен в паузата между сексуалните им упражнения:

— Извинете, сър, дали Ваше превъзходителство би преместило високоуважаемото си тяло малко по-нагоре върху мен? В момента притискате гръдния ми кош и аз не мога да дишам.

— Както желаете, милейди. Бих ви помолил за честта да забиете ноктите си в меките части на моя дирник, вместо безжизнено да държите ръцете си встрани.

И номерът стана.

Причината беше в думичката дирник. Именно тя накара Пота да промени решението си.

За нищо на света не би се заел да пише книга, в която хубавата и сочна американска дума гъз ще трябва да бъде заменена с екзотичната старомодна дума дирник.

Настроението му беше напълно подходящо за едно окончателно и неподлежащо на ревизия решение, а то отново го връщаше към първоначалната му идея за сексуалното четиво. Естествено, всяка съвременна американска жена би го приела като порнография и то поради единствената причина, че повествованието се води от мъж, независимо от факта, че той описва гледната точка на жената… В следващия миг в съзнанието му блесна нещо, което го накара да замръзне на място.

За първи път в живота си проумя, че не притежава достатъчно познания не само за херцогинята на Марлборо, но дори и за жените от собственото му обкръжение. Не знаеше нищо за тяхната сексуалност, ако, разбира се, имаха такава, но пък си даваше сметка, че повечето жени май я притежават. Защото и те, подобно на мъжете, имаха своите еротични фантазии и мечти, особено докато са млади. Но какво ли имаха предвид, когато мислеха за самите себе си, какъв речник използваха? Дебелашкото му подмятане към Поли преди известно време (за жената в момент на уриниране) изведнъж придоби нови, далеч по-сериозни измерения. Как жената усеща гърдите си? Пота знаеше как той усеща женските гърди, когато ги опипва, но не знаеше как ги усеща тя — когато е сама, когато е облечена или пък когато се върти в съня си. Ами когато бяга за здраве? Все неща, които задължително трябваше да знае. Поли със сигурност щеше да се почувства неудобно от подобни въпроси, а и той също. Дали обикновените и нормални жени обсъждаха помежду си секса така, както го правеха мъжете? Може би само младите момичета обсъждаха подобни теми и при това с брутална откровеност. Той познаваше такива момичета, които говореха за секса със своите приятелки, без да се смущават от присъствието му. Но тези момичета постепенно се задомиха, превърнаха се в жени на средна възраст и той прекъсна контактите си с тях.

Същевременно се чудеше дали жените мислят за секс толкова често, колкото него — по най-различни поводи, всеки божи ден, при това със съответните картини в съзнанието? Едва ли. Беше сигурен, че и повечето мъже не го правят толкова често.

Майките на тийнейджърките често ги насочваха към услугите на гинеколозите, така че те започваха да вземат противозачатъчни още в прогимназията, далеч преди да отидат в колеж. Но какво си говореха тези млади момичета, с какво се хвалеха в съблекалните, спалните и тоалетните? Той можеше да предположи, но искаше да бъде сигурен. Беше убеден, че техните разговори не се различаваха съществено от мъжките разговори на тази тема, че езикът им е също толкова цветист, ако не и по-груб. Дали жените изпитваха чувство на възхищение и респект от големината на пениса? Положително. Разбира се. Не можеха да не изпитват подобни чувства.

Спомни си колко го стреснаха думите на едно момиче от Юга, с което имаше краткотрайна връзка между браковете си. Беше сутрин, когато й позвъни и я чу да възкликва възторжено: „О, Боже, навън е такъв прекрасен ден, имам чувството, че мога да изчукам целия свят!“

Тогава за пръв път чу скверната думичка от устата на жена, да не говорим, че тонът й не беше пасивен, а възбуден. Докато бяха заедно през същия следобед, той я наблюдаваше и се забавляваше с представата й, която тя, фотомоделът, с освободеното си поведение, смяташе, че създава в неговото съзнание на писател. Нима това е новата равнопоставеност между половете, той все още не знаеше дали това му харесва или не.

Изготви списък с въпроси за сексуалния опит на жената от девическа възраст до периода на менопаузата и отвъд нея. Подреди ги хронологически, после ги препрочете на екрана на компютъра. Изведнъж го обзе чувство на неудобство и срам, което беше толкова силно, че припряно изтри списъка, без дори да го запамети в резервните файлове. Какво беше това — патологичното любопитство на някой дегенерирал воайор. Смутен, той се замисли дали всъщност не беше точно така…

После се сети за своя стара приятелка, сега живееше във Флорида, с нея можеше да поговори открито за ред неща. Не я беше виждал от петнадесет години. За да разбере настоящия й телефонен номер, позвъни на един общ познат в Ню Йорк, от когото с ужас научи, че преди година тя е пострадала жестоко при катастрофа с яхта и тялото й от кръста надолу е обгорено. Изкарала шест седмици в интензивно отделение, преди да се изясни дали ще оцелее. Забравил за първоначалните си намерения, Пота веднага набра номера й в Кий Уест.

— Току-що научих какво си преживяла, каза ми Мишел — рече в слушалката той. — О, Пати, миличка, ужасно съжалявам!

— Това се случи преди повече от година — успокои го с жизнерадостен глас Пати. Тя беше от онези жени, които са жизнерадостни във всяка ситуация, включително и в болницата, между две замайващо силни дози болкоуспокоителни. — Медицинската част приключи. Съвсем наскоро прибрах една тлъста сумичка от застрахователната компания, така че за известно време съм осигурена и мога отново да си позволя удоволствието да пиша статии за разни списания. Радвам се, че те чувам, Джийн. Когато говоря с теб, винаги изпитвам удоволствие.

— Значи вече нямаш болки, така ли?

— Нямам. Но би трябвало да видиш как изглеждам от кръста надолу.

— Да, бих искал…

— Не, едва ли би го поискал. Никога вече няма да ходя на плаж, да нося шорти. Обречена съм на разните му там панталони и кафтанчета. Признах на докторката си, че отсега нататък ще трябва да се задоволявам единствено със свирки. Ама тя не ме разбра, защото е финландка.

— И не знае колко си добра, нали? — ухили се Пота. — Означава ли това, че вече няма да има и танго? Още ли си падаш по него?

— А ти откъде знаеш?

— Беше писала нещо подобно в последната си книга с есета… Веднага си я купих, после ти изпратих и поздравително писмо. Не помниш ли?

— Ох, Джийн, много си сладък! Не, след катастрофата вече не танцувам танго. Като си помисля, прахосах цяло състояние, за да го правя.

— Обичам те, Пати, винаги съм те обичал — развълнувано промълви Пота. — Ще видя как стоят нещата около мен и положително ще намеря начин да отскоча да те видя за няколко дни. Ще си лежим един до друг и ще си пийваме уиски.

— Аз не пия. Вече петнадесет години не съм близвала, ти сигурно си забравил.

— Тогава аз ще си пийна, а ти ще ми извъртиш една свирка.

— И десет, ако щеш. Но няма да искаш да ме гледаш.

— Ще искам, не се безпокой.

— Отвратително е, Джийн.

— И какво от това? В крайна сметка става въпрос само за кожа, нали? Ти вече знаеш как изглежда. Може и да не ти харесва, но се примиряваш. Случило се и толкоз. Живееш със сестра си, имаш прислужница — те също започват да свикват и вече не се свиват ужасени, като те видят, нали? И ти не го правиш. Имаш ли си гадже?

— О, да. Най-сетне попаднах на свестен човек.

— Бас слагам, че и той вече е свикнал. Първия път аз сигурно ще изпитам ужас, когато видя и докосна краката ти. После ще погледна още веднъж и ще разбера какво има там. Толкоз. След това ще си бъдем пак същите — и двамата. С единствената разлика, че моите ръце вече потреперват.

— Утре да ми се обадиш пак! — заповяда с развълнуван глас Пати. — Или вдругиден, или в по-другиден. Искам непрекъснато да си приказвам с теб!

— Нещата са такива, че за момента не мога да тръгна за Флорида — съобщи й на другия ден Пота. — Но мисля по въпроса и скоро ще уредя нещо. Искам да те видя, изгарям от желание да прекараме известно време заедно.

— Побързай. Вчера звъннах на Адел и й казах, че си се обаждал… — На времето именно Пати го беше запознала с Адел и беше помогнала да се сближат. — Тя много се зарадва. Попита защо нито веднъж не си се сетил да я потърсиш?

— Така ли? — учуди се Пота и механично облиза устните си. — Тя все още е омъжена, нали?

— Да. Има две дъщери. Мисля, че вече и двете са в колеж.

— Не съм й се обаждал, защото бях сигурен, че отново ще се влюбя в нея в момента, в който чуя гласа й — дипломатично отвърна Пота и мислено се потупа по рамото. — А вече не ми се ще да се развеждам. Предай й тези думи. Надявам се, че ще й стане приятно, когато ги чуе.

— О, и още как — съгласи се Пати. — Отдавна не бях чувала толкова сладка лъжа.

Пота изпита задоволство от себе си, но развоят на събитията вътрешно го притесняваше. Поли положително щеше да се засегне, ако той замине за Флорида при друга жена, а тя наистина не заслужаваше това. От друга страна, той също щеше да е ощетен, в случай че се откаже от пътуването. И също не го заслужаваше. Тогава?

Щеше да излъже. Беше го правил многократно с предишните си съпруги.

Изтегна се на дивана в кабинета си, за да обмисли детайлите на предстоящата веселба, която планираше. Скоро обаче мислите му се насочиха към други неща и той неусетно задряма.

Съблазнен обаче веднъж от идеята да разчупи оковите на благоприличната нравственост, които доброволно бе приел след женитбата с Поли, усети как в гърдите му се надига желанието да забегне нанякъде. Вдигна телефона и се свърза с Луиз — момичето (вече отдавна жена), което навремето го беше въвело в тайнството на тантрическото изкуство, но претърпя пълен провал в опитите си да го направи вегетарианец и астролог. И този разговор, оказал се безполезен за бъдещия му сексуален роман, също му донесе само неприятни новини. Мъжът, с когото живеела вече двадесет години, се разболял и периодично го подлагали на тежки операции. За да се грижи за него, Луиз току-що напуснала работата си като изпълнителен директор в една от солидните рекламни агенции на щата… Напълно в неин стил. Скрила много нежност в закоравялото си сърце, Луиз беше човек с принципи, достойни за уважение. Когато се разделяха, тя му подсказа съвсем ясно, че смята да бъде безгранично вярна на своя избраник и той уважи решението й. По подобен начин спечели и нейното уважение, никога не си позволи да я вкара в грях. Сега тя беше във възторг, че го чува. Оказа се, че не само помнеше как го е въвела в тантрическото изкуство, но и все още пазела плакатите от изложбата, която някога бяха посетили заедно. Дори ги окачила на стените в току-що ремонтираното си жилище. Пота таеше надеждата, че може би ще се срещнат дискретно в центъра, близо до службата й. Искаше да й предложи обяд (или вечеря). Кой би могъл да предвиди какво ще се случи след това?

— О, да, Джийн. С удоволствие ще те видя, например при следващото ти идване в града.

— Можем да го сторим, когато пожелаеш — рече с ентусиазъм Пота. — Ще дойда в центъра в удобно за теб време. Ще пийнем по чашка, ще хапнем. Изгарям от нетърпение да те видя.

— И аз — отвърна Луиз. — Но ти вече си известна личност и хората те познават, нали?

— Да.

— Не искам да ти създавам неприятности, Джийн. Нито пък на себе си.

— Аз също — отвърна с известно закъснение Пота. Беше напълно искрен, но не схвана веднага смисъла на думите й. — Нека го направим по обедно време или просто да изпием по кафе. Имам едни терзания и мисля, че можеш да ми помогнеш.

— Бих те поканила, но сам разбираш, че не е удобно, когато него го няма.

— Естествено, не се притеснявай. Обичам те, Луиз… Не съм спирал да те обичам, знаеш ли? А и всичките ни общи приятели изпитват същото. Вече съм над седемдесет и пет, няма да ти се нахвърля. Мога обаче да те обичам, както си седя на масата и разговарям с теб. За миналото, за дните, прекарани заедно. Сестра ти още ли е омъжена?

— О, да. Бракът й е стабилен като скала. Има деца, а аз съм любимата им леля.

— А майка ти как е?

— Добре е. Живее в старчески дом. Непременно ми се обаждай, моля те, когато можеш. С удоволствие ще се срещна с теб, много искам да си поговорим.

— Знаеш, че ме бива в приказките.

— Знам, знам. Но аз искам да те видя, не защото съм самотна. Не се чувствам самотна. Имам приятели, имам и достатъчно занимания. Е, понякога и на мен ми става малко тъжно, като на всеки човек.

В ранните часове на същата вечер, съвсем не случайно, дойде и телефонното обаждане, за което често беше мечтал, защото би могъл да го вкара в някой свой роман — по подходящ начин, разбира се.

— Аз съм съпругът на Адел — рече без увъртания мъжът. — Тя знае, че ви се обаждам. Напоследък не е добре. Често споменаваше, че иска да се чуе с вас поне още веднъж, докато все още е в състояние да говори. Ако се обаждам в неподходящо време, просто ми кажете направо. Ще опитам друг път.

— Разбира се, че звъните в неподходящо време, тъй като в момента сме на масата и вечеряме — отсече Пота. — Освен това нямам подръка въпросната финансова информация и не ми се ще да я търся. Оставете телефона си в банката, ще гледам да ви позвъня още утре… — Когато се извърна към Поли, на лицето му беше изписано раздразнение: — Проклетите банкери, никога няма да се отучат да звънят на хората по нощите! Кълна се, че ако не беше бумащината, отдавна да съм сменил банката! Но сигурно всички банки са еднакво лоши. Защо не приемат закон, който да забранява този телефонен тероризъм?

— Какво искаше?

— Да ми прехвърли спестяванията по сметка, която носела по-добра лихва.

Номерът, който набра Юджийн Пота на другия ден, не беше на неговата банка, а на някаква адвокатска кантора.

— Не ми стана много ясно какво искахте да ми кажете вчера — рече той.

— Усетих — отвърна мъжът с мелодичен, самоуверен глас. — Но ви уверявам, че няма нищо нередно.

— Тъй ли? И за какво става дума?

— Нарича се АЛС — амиотропна латерална склероза.

— Чувал съм за нея.

— Другото название е болестта на Лу Гериг.

— И това ми е известно. Но за пръв път чувам, че от тази болест страдат и жени.

— За съжаление, Адел стана нейна жертва.

— Бих искал първо да поговоря с нея.

— Разбира се. Между другото, казвам се Сиймур, в случай че искате да се сприятелим.

— Кога е удобно да се обадя?

— Когато пожелаете. Работя по цял ден, вечер също. Адвокат съм, ако ви интересува.

— Разбрах го по гладката приказка. Явно сте добър във воденето на преговори.

— Върша го всеки ден. Няма смисъл да се държите враждебно с мен. Наистина няма…

— Не се държа враждебно с вас, просто ме заболя от това, което ми съобщихте.

— В събота и неделя не се задържам у дома, особено ако времето е хубаво.

— Голф?

— Адел правилно предположи какво ще си помислите.

— Адел познава хората и е много умна жена. Би трябвало вече да сте го разбрали.

— Да й кажа ли, че ще дойдете да я видите? Нали ще дойдете?

— Разбира се, стига тя да желае. Нима допускахте, че ще откажа?

— Тя не беше много сигурна.

— Обзалагам се, че сте прав.

 

 

Младата прислужница-индонезийка го въведе в светъл и просторен апартамент. През широките прозорци се виждаше Сентрал Парк, в цялото си великолепие блестяха изисканите сгради на Пето Авеню, където апартаментите струваха цяло състояние. Пота правилно бе предположил — ако Адел изобщо имаше прислужница, би избрала някое младо и хубаво момиче, което да моделира по свой вкус. Тя обичаше да поучава. Двамата се прегърнаха непохватно, смутени от присъствието на момичето. Целунаха се два пъти, малко по-продължително от необходимото.

— Радвам се, че дойде — рече тя.

— Аз също.

— Изглеждаш добре.

— И ти.

Тя действително изглеждаше по-добре, отколкото бе очаквал. Само походката й беше леко скована и подскачаща. Той я забеляза, докато вървяха към дивана. На масичката имаше чаша с бяло вино. Пота отказа виното. Тя се облегна назад, по царствения начин, който му беше познат. Малките й тъмни очи го гледаха изпитателно и с леко подозрение, устата й беше замръзнала във високомерна полуусмивка.

— От време на време попадам на твои снимки в пресата. Но на живо изглеждаш много по-добре, имаш вид на здрав човек… Действително изглеждаш чудесно!

— Ти също.

— Нима твърдиш, че имам вид на здрав човек?

— Да.

— Разбира се… — изгаври се тя студено.

— Не, наистина изглеждаш чудесно.

— Да бе, как ли пък не.

— Повярвай, така е. И много приличаш на майка си…

— На майка ми?

— Веднъж обядвахме заедно, помниш ли? И двамата бяхме единодушни, че тя старее по особено елегантен начин. Цветът на косата й незабележимо се променяше от пясъчнорус в сребрист или може би платинен. А кожата й беше златиста.

— По-скоро матирана.

— Точно като твоята — кимна Пота. — Надявам се, че тя все още е сред нас.

— За съжаление почина. Баща ми също.

— А те… успяха ли да свикнат с теб? — попита с топла усмивка той.

— Не — засмя се тя. — Непрекъснато трябваше да ги държа изкъсо и нито веднъж не се разчувствах. Но сега искам да те питам за нещо друго, Джийн — тялото й грациозно се приведе напред, на лицето й се появи тържествуваща усмивка — Още ли си толкова добър с езика?

— Какво?!

— Сигурна съм, че ме чу добре. Или бъркам?

— Чух те — окопити се Пота. — Напоследък имам проблеми със слуха, но все пак чувам.

— Е, какво ще ми отговориш?

Той сви рамене, от устата му излетя тежка въздишка на примирение.

— Не знам. Отдавна не съм се пробвал.

— А искаш ли?

— Какво?

— Пак това „какво“…

— Кога?

— Сега.

— Наистина ли го искаш? — контрира той.

— Не знам — засмя се тя. — И аз не съм се пробвала отдавна. А ти искаш ли го?

— Ако ти го искаш.

— Отговори ми честно.

— Искаш ли да го направя? Винаги съм се стремял да ти давам всичко, което поискаш. Почти цяла година пих с теб онази мътилка с бирена мая, не помниш ли? Дори се съгласих да те придружа, когато реши да отидеш при оня медиум. Нещо, което беше глупаво, защото той беше пълна откачалка. Не ми каза, че някакво списание прави материал за него.

— Но аз наистина не знаех — въздъхна тя. — Обаче ти отказа да напуснеш жена си заради мен.

— Да, това беше единственото изключение.

— Но по-късно я напусна, нали?

— Не, не съм. Ние просто се разделихме. Идеята не беше моя… Впрочем това изобщо не доведе до скъсване между нас.

— А ще напуснеш ли сегашната си жена заради мен?

— Не, разбира се.

— И правилно, особено като се има предвид това, което ще се случи с мен.

— Адел, моля те, не ме обиждай! Отлично знаеш, че не това е причината. Колко време си въобразяваш, че ще изкараме заедно — аз като твой съпруг, а ти като всеотдайна домакиня?

— Прекалено малко — призна тя. — Защото ти с положителност скоро ще си намериш някоя млада мацка, която ще те тормози да ме напуснеш.

— Ами ти? Доколкото те познавам, няма да си оставиш магарето в калта. Всъщност, ти също изкара доста години омъжена, нали?

— Харесваше ми — усмихна се тя. — Наистина ми харесваше. Особено когато отглеждах дъщерите си. Припомнях си го всеки път, когато ме обземаше злоба. Между другото, дъщерите ми започнаха да водят сексуален живот по-рано от мен, а аз започнах доста млада.

— Без да ги насърчаваш?

— И без да ги разубеждавам.

— Радвам се да го чуя. Напоследък съм обсебен от идеята да напиша сексуален роман от гледната точка на жена.

— Аз написах такъв роман, при това отдавна. Но никой не се съгласи да го издаде.

— Моя ще го издадат. Проблемът е там, че не ми върви. Оказа се, че много неща не са ми ясни.

— Използвай моята книга.

— Едва ли ще ми помогне. А и идеята за секс-книга се оказа не дотам забавна. Всъщност, изобщо не е забавна, поне до този момент. Продължавам да се натъквам на лоши предзнаменования в своите предварителни проучвания и като нищо ще се откажа. Не окончателно, разбира се, но мога да замразя идеята и да се заема с нещо друго… — Издържа на очаквателния й поглед, направи кратка пауза и добави: — Нещо като роман за Марк Твен и за живота на американския писател.

— Аз се провалих в подобно начинание.

— Той също. Именно в това е работата. А пък моят има известни шансове да успее, заедно с други неща, които доста ми харесват.

— С мен?

— Да. Разбира се. Какво те очаква в близкото бъдеще?

— Предпочитам да не говоря за това.

— Аз пък очаквах да чуя някакъв отговор.

Тя реши, че е време да смени темата.

— Ръцете ти мъничко треперят, нали?

— Да — кимна той.

— На това му се вика тремор — поясни тя.

— Така ли? Нямаше да се сетя.

— От възрастта ли е?

— Кафето и уискито също помагат, но най-вече е от възрастта.

— И моите ръце треперят. Още ли слушаш Шуберт?

— Повече от всякога.

— Въпреки вълнението и страданието, които внушава музиката му?

— Заради вълнението и страданието. Адел, имам чувството, че изведнъж ти стана тъжно.

— Всички остаряват — въздъхна тя и отмести погледа си. — Много скоро ще изпитваме само досада един от друг. Вече няма какво да си кажем, нали?

— Нищо подобно — тръсна глава Пота. Беше носталгично настроен и затова сподели с нея: — Никога не съм преставал да мисля за теб, никога не съм преставал да бъда влюбен в теб. Това, което съм изпитвал и все още изпитвам към теб, не съм изпитвал към никой друг на този свят… — Не само вярваше на думите си, но и се надяваше, че звучат искрено.

Тя помълча известно време, после потупа дивана до себе си:

— Ела, седни до мен.

Той тромаво се надигна и прекоси стаята. Тя протегна ръка да му помогне, а той се подпря, докато сядаше. Пръстите му се оказаха върху вътрешната част на бедрото й и нежно пощипнаха гладката плът. Тя проследи за миг движението на пръстите му. После тялото й се обърна към него, ръката й се плъзна около раменете му. Така сгушена, тя се разплака беззвучно, а сълзите й, студени като лед, се стичаха по врата му.

Помисли си, че ако не го беше изпреварила, той щеше да се разплаче.

— И аз щях да го сторя… — разкри й той тихо, след като тя се овладя и започна да се извинява, — но ти просто беше по-бърза от мен.

Усмихвайки се, тя впи очи в неговите.

— Я ми кажи, Джийн, все още ли се чудиш защо те обичат жените?

Усмихвайки се, той поклати глава.

— Не.