Станислав Лем
Облакът на Магелан (23)

„UNITED STATES INTERSTELLAR FORCE“^[1]

 

След половин час екипажът на „Геа“, събран в галерията на летището, гледаше как Ланцелот Гротрян, асистентът му Пьотър от Ганимед. Тембхара, инженерите Трелоар и Утенеут, както и Тер Хаар влизат по стълбичката в поставената на коловоза ракета.

Друга товарна ракета с уреди и автомати щеше да бъде пилотирана от Амета, първоначално се мислеше той да бъде сам, но в последния момент решиха, че експедицията може би ще се нуждае от лекар, и изборът падна върху мене.

Стоях до пилота на дъното на халето и натоварен с екипировка за междузвезден път, се опитвах да се държа непринудено като него. Ажурната конструкция на свода, коловозите, наклонени към стартовите люкове, корпусите на ракетите — всичко сияеше с нежната сребристост на берилия, с един оцвет по-тъмна от среброто на нашите скафандри.

Когато клапата на входния люк се затвори след последния човек, от стената излезе голямо стоманено бутало и пъхна ракетата в шахтата на изстрелване. Раздаде се сподавен грохот на катапулт. Изминаха двайсет секунди, докато върху диска на сигнализатора пламна зелена светлина. Буталото се дръпна назад и пъхна на освободения коловоз втора ракета. Покачихме се отгоре й.

Исках с някакъв жест да се сбогувам със събраните горе хора, но цареше толкова съсредоточено мълчание, че спуснах наличника на шлема и влязох вътре подир Амета.

В носа беше тясно. Щом се разположих до пилота и затегнах коланите, чу се сигнал, контролните светлини на кормилото пламнаха и ракетата, бутана от стоманената лапа, се спусна вътре в тунела. Чу се гръм. Усетих как бурно се увеличава теглото на тялото ми. В кръглия прозорец пред главата на Амета зачерня небето. Летяхме.

Като направи предписания завой около „Геа“, Амета включи двигателите с малка мощност. Едва когато се отдалечихме от кораба, с церемониално движение, с двете ръце пъхна лостовете на ускорителите. Не толкова с ушите, колкото с цялото си тяло, увиснало на пружиниращ плат, усетих дълбокия напевен тон, с който атомните газове излитат от дюзите.

Исках да погледна през прозореца, за да намеря първата ракета, но не беше лесно да се стори това поради теснотията в кабината. Веднъж-дваж лицето на Амета се обля от кървав блясък и в стъклата на циферблатите затрептяха рубинови искри — при завоите на ракетата Червеното джудже назърташе в прозореца и изливаше върху нас студен блясък. Повдигнах се на лакти. Видях само извитите назад трепетливи пламъци, които изскачаха от носа на ракетата, понеже намалявахме скоростта със спирачките.

Вдигнах се по-високо и изведнъж съзрях непознатия кораб.

Това приличаше на вретено с еднакво заострени нос и опашка. Внезапно през средата на корпуса му светна далечна звезда. Помислих, че е прозрачен, но веднага осъзнах грешката си. Това съвсем не беше междузвезден кораб, а някакъв примитивен изкуствен спътник. Онова, което смятах за заострен корпус, всъщност беше пръстен, видян от странична перспектива.

Мнимият кораб растеше бързо, сякаш беше надуван; набъбваше с нечувана бързина; това е типична за междузвездното пространство оптическа измама; точно така изглежда целта на пътуването, когато човек се приближава до нея. Амета пак включи закъснителите и направи завой. Корабът премина долу под нас. Той приличаше на голямо колело със спици с леко сплескана главина. Въртеше се бавно и тръбите на спиците му се движеха лениво върху фона на черните глъбини, сякаш мелеха звездите. От центъра се издигаше закрепена върху решетъчна кула площадка за кацане. Ние обикаляхме, а първата ракета вече слизаше долу. Тя не спря върху площадката за кацане, но се спусна по-ниско и като блещукаше ритмично с пламъците на двигателите си, пригоди движението си към оборотите на околната част на спътника, увисна над нея, изхвърли от носовата спирачка къс пламък, изкара магнитните пипала и се прикрепи към спътника на мястото, където на повърхността му тъмнееше неправилно петно.

Амета лекичко подвижи лостовете. Полетяхме надолу. Плоският диск на площадката за кацане се разрасна чудовищно и закри небето: струваше ни се, че ще го пробием като куршум. Непосредствено над него ракетата вдигна носа си и се стрелна отвесно в черния простор. Нашата продълговата сянка светкавично прелетя по надиплените метални обвивки, които се червенееха мътно в светлината на Джуджето. Сега, когато пак взехме височина, забелязах букви, които минаваха по цялата ширина на площадката. Те образуваха думите

FOR ARMY JETS ONLY^[2]

 

Амета направи завой и насочи ракетата да обикаля около изкуствения спътник. Намерихме се в плоскостта на пръстена му и летяхме по все по-тясна спирала. Сребърният пръстен на спътника се увеличаваше, докато запълни целия прозорец, закри черното, осеяно със звезди небе и ту потъваше в мрака, ту пламтеше в блясъка на Червеното джудже. Колкото повече Амета натискаше спирачките, тия смени на светлината и тъмнината ставаха все по-бавни.

Намалявахме скоростта. На няколко десетки метра зад прозореца металният борд на спътника бързо бягаше назад. По него тъмнееха някакви нечетливи знаци, понеже разликата в скоростта ги превръщаше в разтрептени ленти. Още един изблик на пламъци от носа — и литналата срещу нас изпъкнала сребърна стена намали толкова много скоростта си, че замазаните ленти се разпаднаха на букви. Прочетох:

А. I. S. О. 6

Амета за последен път включи закъснителите. През бледия пламък, който бликаше от носа, се виждаха да протичат буквите:

U-N-I-T-E-D S-T-A-T-E-S

В прозореца се мярна решетъчната част на кулата и се показаха по-нататъшните думи:

I-N-T-E-R-S-T-E-L-L-A-R F-O-R-C-E

Празната част на борда мина толкова бавно и близо, че ясно се показаха надлъжните надебелявания на местата на спойките. След това премина голяма петолъчна звезда и пак букви:

А. I. S. О. 6 UNITED

Надписът се повтаряше. Направихме пълна обиколка.

— Какво означават тия думи? — попитах Амета.

— Не зная — отговори той, без да обръща глава.

Ракетата трепна. Спряхме се непосредствено до първата ракета. Онова, което изглеждаше като петно, беше голям отвор, пробит в стената на пръстена. Не видях другарите, сигурно бяха вече влезли вътре в спътника. Амета отвори задния люк, повика механоавтоматите, откопча коланите и излезе навън.

Към повърхността на пръстена другарите бяха прикрепили въже, опнато върху временни подпорки. Хванахме се здраво за него, понеже изкуственият спътник се въртеше и образуваната центробежна сила можеше лесно да ни хвърли в празното пространство. Стояхме върху голям сребърен кръг. Той се въртеше бавно заедно с нас и се създаваше впечатление, че спътникът седи неподвижно под величествено обикалящата черна сфера със звезди. Далече във висините като пламенна топка се въртеше Червеното джудже. Платформата на централната площадка за кацане, издигната над равнището на пръстена, хвърляше върху светлината му дълга сянка, която ту ни поглъщаше, ту ни изоставяше. Исках още с погледа си да потърся „Геа“ — би трябвало да се намира някъде върху фона на звездния облак на Стрелец — но Амета вече се спусна в отвора. Тръгнах след него.

Намерихме се в коридор, който минаваше по вътрешността на пръстеновидна тръба. Големият отвор несъмнено е бил пробит от някакъв метеор, който я е пронизал от край до край. Близо до пробива стените на коридора бяха силно смачкани. Разпокъсаните ламарини на облицовката откриваха усукан гредоред, а смачканият като хармоника под образуваше високи гънки, през които трябваше да се прекрачва. Размерите на деформацията говореха за лошото качество на строителните материали.

Дойдохме до първата врата в отвесна плоска преградна стена. Повърхността й беше набита като с мъниста от гъсти изпъкналости, които образуваха кръстосани линии, после научих от инженерите, че това са така наречените нитове, с които някога са зашивали ламарините.

Вратата беше полуотворена, четири повърхностни драскотини по плоскостта й показваха, че именно оттук са влезли в кораба изпратените по-рано от „Геа“ автомати. През тесен проход стигнахме до нещо като квадратно преддверие; в стената имаше широко отворена втора врата. Амета влезе там пръв. Зад раменете му забелязах другарите.

Те стояха в центъра на дълго, доста обширно помещение; всички бяха запалили нарамниковите лампи на скафандрите, благодарение на което беше доста светло. В стените се виждаха шкафове, някои отворени; вътре лъщеше стъкло. Върху две редици маси бяха натрупани купища от порцеланови и стъклени колби, реторти и чаши; под масите всред купища от керамични чирепи се търкаляха дамаджани с капковидна форма. В един ъгъл се намираше нещо като лабораторна камина със стъклени стени, в друг зееше квадратен отвор. Един от другарите насочи вътре струя светлина, която се отрази о коремите на грамадни бутилки, напълнени с кафява застинала каша. С удивление забелязах, че сводът, стените и подът на това помещение са покрити с оловна броня. Върху парче стъкло, което се подаваше от купчината чирепи, се виждаха някакви букви. Исках да го взема в ръка, но Гротрян се обади с висок глас:

— Не пипай нищо! Минете ето оттук — посочи ни той прохода между масите.

— Какво е това? — попитах аз.

Утенецт манипулираше при механоавтомата.

— Това са култури от бактерии — отговори Гротрян. — Можели са да изтраят при ниската температура.

— Но космическото излъчване трябваше отдавна да ги унищожи… — започнах аз и прекъснах, понеже изведнъж ми стана ясно предназначението на оловния защитен пласт.

Гротрян насочи сноп светлина върху куршуменосивата облицовка на стените.

— Тази броня е защищавала бактериите, но веднага ще стерилизираме всичко — каза той.

Механоавтоматът вдигна уреда за облъчване; той насочи струя ултравиолетови лъчи, убийствени за микроорганизмите. Астрогаторът нареди да бъдат облъчени и нашите скафандри, след което тръгнахме по-нататък.

Така започна нашият поход вътре в изкуствения спътник. Мрачният коридор, издигнат все нагоре, беше потънал в абсолютното всепоемно мълчание на космичната бездна, в което стъпките ни се губеха без ехо. При всяка крачка от пода се издигаше на колебливи кълба безтегловен прах и ни забулваше лениво, носеше се чак до раменете ни и искреше ту сребристо в ивиците светлина от нарамниковите ни прожектори, ту кърваво в светлината на Червеното джудже, която идваше отгоре през кръглите потонни илюминатори; стъкловидните наличници на хората, които вървяха пред мене, пламваха в него рубиново. От полупрозрачните кълба прах или мъгла се подаваха стени и предмети, всички покрити със сива наслойка, струпани тясно, близки колкото да протегнеш ръка; струваше ти се, че вътрешността на тоя пръстеновиден кръг е била обзаведена от някакви пигмеи, така бяха натъпкани преградите и апаратите, толкова ниско трябваше да се навеждат главите във вратите. Прекосихме нещо като склад, затрупан със стоманени балони; по-нататък пак продължаваше коридор, в който кръговете от червена светлина потъваха в облаци прах. Той завършваше с по-голяма от другите врата. Този от нас, който вървеше пръв, избърса с ръкавица скрежа от прикрепената над вратата табела; върху нея имаше следния надпис:

„WELCOME, BOYS, IN THE AMERICAN UNIVERSE!“^[3]

 

Гротрян бутна крилото на вратата и замря на прага, като ни прегради пътя. Надникнах вътре през рамото му. Два снопа светлина от лампите ни осветяваха висока стая, от двете страни обградена със скели, които помислих за клетки, а всъщност това бяха легла на етажи. Досам краката на Гротрян, обути в сребрист метал, лежеше нещо сгърчено като полуизпразнен чувал от зеленикав брезент. Чувалът се раздвояваше от едната страна, а по-близката до астрогатора страна завършваше с топчесто надебеление. Изтръпнах.

Това беше човек.

Лежеше по гръб с подвити крака, притиснал ръце с тялото си. Кожен шлем покриваше лицето му. Той беше мъртъв от векове. Трябваше да се очаква подобно откритие. Дали той така уплаши Гротрян? Астрогаторът гледаше не към легналия, а към отсрещната стена. Оттам гледаше гола жена. Тя седеше върху гърба на голяма костенурка, метнала крак въз крак, с цветето, което държеше в ръка, докосваше оголената си гръд и се усмихваше. На краката си имаше чудновати обувки с ток във форма на остра човка. Ноктите на пръстите й бяха кървави. Също така червени бяха нейните устни, разширени в усмивка, при която се показваха много бели зъби. В тая усмивка имаше нещо неописуемо гадно.

Обърнах глава. Непосредствено зад мене стоеше Тер Хаар. Лицето му зад стъклото на шлема беше сурово и бледо.

— Какво значи това? — попитах, като неволно сниших глас.

Никой не отговори.

Гротрян прекрачи трупа и влезе вътре. Тръгнахме след него през тесния проход между леглата на етажи. Астрогаторът безуспешно се мъчеше да отвори следващата врата. Той повика един механоавтомат, който с кратък замах я удари в средата.

Вратата се разпука. Окачената на стената картина на голата жена се огъна и падна от сътресението, както падат най-леките предмети в бездната: като камък. Облаците прах, които се носеха между мене и покритите с броня плещи на тоя, който вървеше пред мене, се сгъстяваха ведно с навлизането ни в дъното на помещенията без прозорци. Светлината на лампите ни равномерно подскачаше при вървежа, в нейния обсег се показваха мъртъвци, а над техните плоски, кафяви като изсъхнали нощни пеперуди тела гледаха голи жени. Пулсът удряше в слепите ми очи като тракане на призрачен часовник и гърлото ми се свиваше.

Веднъж бях сънувал, че след дълго лутане в тъмна, пуста околност срещнах човек, който се приближи до мене и ми подаде сърдечно ръка. Като гледах отблизо усмихнатото му добродушно лице, внезапно направих чудовищно откритие: това не беше човек. Под изкусно опънатата кожа се криеше някакво същество, което я движеше отвътре; то разтягаше уста в благосклонна усмивка и ме наблюдаваше през цепнатините на клепачите със студен, тъп и едновременно триумфален поглед. И ето сега, когато вървях през облаците прах, който беше замръзнал в празното пространство въздух, се намерих в обхвата на подобен кошмар. Повечето предмети, които светлината на лампите измъкваше от мрака, ми бяха непознати. В безразборното им натрупване, в бъркотията от мебели и прибори, увити в нагънати одеяла и платнища, лежаха, коленичеха и седяха мумии, по две, по три, с конвулсивно вплетени ръце, с притиснати към пода или отметнати назад лица, с очи, превърнати в бучки мътен лед, с костена лъскавина на зъбите, всичките посипани със снежна прах, лишени от най-малка следа на човешки израз — и все пак това бяха човешки останки; преди векове такива катастрофи са се случвали, това можеше да се разбере.

Но картините по стените? Тия голи жени с бели, тънки пръсти, завършени с кървави нокти като изострени капки, които хвърляха към нас скрити, настойчиви погледи от ъгълчето на присвитите си очи, а замръзналите им пози бяха гавра с всичко, което е беззащитна тайна и мълчание на голотата — нима и това бяха хора?

В глухо мълчание преминавахме от една каюта в друга, минахме кухненските помещения, където върху бели плочки се търкаляха купища празни тенекиени съдове и сухи кости, а от лъскавите кранове висяха ледени висулки. Нов участък на коридора — и тук по пода се плъзгаха кръгове червена светлина от илюминаторите. Още една врата. Като прекрачих прага, съзрях от отсрещната страна да влизат осем високи, сребърни фигури; това бяха нашите отражения в голямо колкото цялата стена огледало. В стаята цареше хаос. Между разхвърлени трикраки столчета, тапицирани с червена кожа, върху замръзнали кристали от цветни напитки и чирепи от бутилки лежаха мумии. Най-близката опираше глава о буренце, от което изтичаше течност, превърната в зеленикав лед. С едната си ръка закриваше лицето си, в другата стискаше къса лилаво оксидирана метална тръба. В огледалната плоскост се чернееха многобройни отворчета, обградени с лъчеобразни линии от пукнатини. На потона зееше отворена клапа. Към нея водеше стълбичка. От най-ниското стъпало висяха две тела почти сгънати наполовина. Погледнах назад. Върху стената имаше нарисувана голяма картина. На син фон всред кълбести бели облаци се носеха розови тела на жени.

— Какво е това? — попитах, без да мога да позная собствения си глас.

— Това са атлантиди — отвърна Тер Хаар и като че ли с тия думи бе обяснил всичко, отмина ме, отмести телата, които висяха от стълбичката, и започна да се катери нагоре.

Мумиите легнаха настрани. Главите им бяха обвити с изрезки от раздрани одеяла.

Някоя милосърдна ръка ги бе покрила с парче твърд плат. Изкачихме се нагоре и потънахме в полумрака на тясна шахта, която водеше към централното помещение. Тук трябваше да се придвижваме с помощта на тънки метални въжета, закрепени към стените. Центробежната сила, която създаваше изкуствената гравитация в обиколката на пръстена, отслабваше все повече. Коридорът се затваряше от масивна бронирана врата; избърсахме хрускавия пласт скреж и се показа червен надпис:

ATOMIC POWER SECTION RADIATION DANGER!^[4]

 

С уреди за рязане тук би трябвало да се работи дълго, ето защо Гротрян извика един автомат, снабден с лъчева горелка. Синьото острие захапа плочата, която пречеше да се влезе. Стоманата се зачерви, в празното пространство се завъртяха листенца от овъглен лак, линията на прореза се извиваше нежно, най-сетне бронята беше прерязана по цялата й дължина; два автомата най-напред я натиснаха, след това дръпнаха към себе си. Големият блок стомана се наклони бавно и беше изкъртен.

Гротрян влезе пръв вътре. Тук беше тъмно; лъчите на прожекторите блуждаеха по някакви задънени кътове и ниши; ориентировката се затрудняваше от липсата на притегляне. Магнитните подметки даваха възможност да се върви, но не можеха напълно да заместят гравитацията. В празното пространство се носеха и лениво преминаваха между нас някакви големи балони, подобни на издути риби; час по час някой от тях отразяваше в полираната си повърхност блясъка на светлината, която падаше върху него. Едва когато механоавтоматите прибраха тия плаващи предмети, закрепиха ги някак и запалиха голям прожектор, видях, че се намирам в сводесто помещение. От потона висеше елеватор, който поддържаше може би четириметрова ракета с груби стабилизатори. Когато прожекторът от главата на автомата описа кръг, забелязах, че в тъмните ниши са наредени крушообразни балони; бяха повече от трийсет. От всяка ниша излизаха тесни релси, които завършваха под елеватора до въртящия се диск. Гротрян каза на Тер Хаар:

— Бомби, нали?

— Да — отвърна историкът. — Уранови.

Гротрян извика механоавтомата и му поръча да прегледа с рентгенови лъчи един от крушообразните балони. Преминахме към другата страна, за да видим резултата от рентгеноскопията върху нагласен флуоризиращ екран. Забелязах, че под елеватора подът беше хлътнал; тук се отваряше плитък люк с недозатворена клапа. Наведохме се и погледнах в зиналата разтрога; в бездънната чернота мъждееха звезди.

Механоавтоматът пусна ток. Върху въззелено светналия екран се показа сянката на вътрешната конструкция на балона. Без да се досещам за предназначението му, видях, че в средата се съединяват концентрични тръби, на брой четиринайсет или шестнайсет (сенките можеха да се покриват). Краищата на тръбите бяха съединени горе с кабели, които се събираха на едно място. Утенеут го намери върху външната обвивка на балона; там имаше малко капаче, което се повдигаше на пружина, вътре контактен лост, нищо повече.

Гротрян ни забрани да бараме каквото й да било. Излязохме през отвора, който автоматите бяха изрязали в бронята, и се върнахме в голямото помещение с огледало, в периферната част на спътника. Оттук пътят продължаваше по-нататък по коридора към малка каюта. Под потона се кръстосваха снопове кабели в калъфки, надебелели от скреж. Върху стените се виждаха мраморни разпределителни табла с цели редици контакти; това беше един вид много стара вакуумна машина за изчисления. Под таблата стояха трикраки столове, на тях — четирима сгърчени хора със слушалки на ушите; върху слушалките — шлемове. Лицата бяха покрити с кожени маски. Четвъртият беше увиснал от седалката, шлемът му бе паднал от главата и посребрената с кристалчета от въздух коса докосваше пода. Както при всички други, очите се бяха превърнали в бучки мътен лед.

По-нататъшният сектор на коридора беше постлан с мека, дебела пътека. Нова врата, върху нея дребни сребърни буквички:

COMMANDER IN CHIEF LT JOHN MC MURPHY

I WILL DO МУ BEST!^[5]

Вътре през два кръгли илюминатора на потона падаха лъчите на Проксима. При нашето влизане нейната червенина се смеси с бялата светлина на нарамниковите лампи. В този силен блясък се показа голяма стая. Тук стояха големи остъклени шкафове със старовремски книги, големи фотьойли, на едната стена висеше карта на Земята според древната проекция на Меркатор: Евразия беше обиколена с дебела червена черта. По цялата преминаваше надпис

„COMMUNIST SPHERE“^[6]

Върху останалата част от света имаше черни букви

„FREE WORLD SPHERE“^[7]

Зад бюрото в широк фотьойл седеше човек. Трябва да е имал някога висок ръст. Неговите протегнати напред крака се подаваха изпод бюрото. Главата беше отметната назад и острата адамова ябълка изпъкваше от шията, увита с шал от бяла кожа, която се подаваше изпод яката на куртката. Зад него на стената се простираше голямо платно на червени и сини ивици и звезди. Мумията беше облечена с кожена куртка, както всички на тоя кораб; ъглите на яката бяха украсени с четири златни звездички. Пред нея всред оскрежени листове хартия стоеше чаша с бучка лед. Надясно имаше празна кожена калъфка и оксидиран предмет с къса цев; той притискаше том със златни букви The Holy Bible^[8]. Когато дойдох по-близо, стори ми се, че командирът на мъртвия кораб се усмихва. Обиколих бюрото и го погледнах в лицето. Тъмносиво, покрито със скреж, то не изразяваше нищо. Разтегнатите вцепенени уста откриваха зъби, стиснати върху някакви лъскави тресчици. Наведох се, като неволно затаих дъх, и забелязах, че това беше прехапана наполовина стъклена тръбичка. Някой сложи ръка на рамото ми. Беше Тер Хаар.

— Ела — каза той и едва в тоя момент се оборавих, че сме сами в кабината.

От вратата още веднъж погледнах стаята. Червената светлина на Джуджето преминаваше през лицето на мумията, сякаш напразно се мъчеше да го съживи. Изсъхнало, набръчкано, то изглеждаше като че ли извън времето, като че винаги е било мъртво, като че ли никога кръв не е циркулирала в него.

Влязохме в празно помещение. Под потона минаваха снопове успоредни тръби, до стените, наместени в метални стойки, стърчаха редици газови бутилки. Тук бяха всичките другари.

— Тоя спътник — говореше Гротрян — е напуснал Земята преди повече от единайсет века. Атлантидите възнамерявали да разсейват от него бактерии и да хвърлят атомни бомби. За да улучват по-точно, те са вградили в него ракетна уредба, която е давала възможност да се преминава от по-близки на по-далечни земни орбити. Някаква грешка в изчисленията е станала причина да излезе от определената орбита. Така е започнал полетът на тоя кораб в междузвездното пространство. След няколкостотин години той е навлязъл в обсега на привличане на Проксима и със себе си увеличил броя на сателитите й.

Когато Гротрян говореше, неволно си представях как затворените в металния кръг хора са пропадали в ледената глъбина, как бавно е изстивала в тях кръвта, как са се борили за храна и топлина. Стотици години са минали от смъртта на последния, а стоманеният кораб неуморно обикаля около изстиващата звезда и носи вкаменелия си екипаж.

— И тяхната участ — продължаваше астрогаторът — станала подобна на оная, която искали да причинят на другите. При все че понесените от тях мъки преди смъртта им не могат да изкупят опита да изтребят човечеството, все пак смятам, че не трябва нито да изследваме подробностите на тая древна трагедия, нито да оскърбяваме мъртъвците, понеже сега това са само останки, които се превръщат в прах. Човешки останки. Според моето убеждение трябва да унищожим тоя кораб. Не бива никой занапред да види това, което видяхме ние; ето защо трябва незабавно да вземем решение. Тер Хаар?

— Съгласен съм с тебе.

— Утенет?

— Присъединявам се към плана ти.

— Трелоар?

— Съгласен.

— Амета?

— Не съм уверен, че си прав — каза пилотът, — но не се противопоставям на мнозинството. Не зная дали имаме право да забравим всичко това.

— Няма да забравим — отвърна Тер Хаар, — още повече, че преди това ще запиша важните за историческите изследвания факти и ще прибера документите.

Изглеждаше, че Амета иска да ни каже още нещо и Гротрян го погледна очаквателно, но пилотът се дръпна една крачка назад и се извърна. Астрогаторът погледна и към мене. Мълчаливо кимнах с глава. Сега Хер Хаар взе в помощ инженерите и тръгна към каютата на командира. Гротрян излезе, за да се свърже по радиото с „Геа“, а аз без определена цел тръгнах по коридора. Когато вървях така по веднъж вече изминатия път, върна се впечатлението, че съм в ноктите на кошмарен сън. Това впечатление идеше от неосъзнатото досега убеждение, че действителността не може да бъде толкова жестока. Вървях, потънал в мисли, когато внезапна тревога сви сърцето ми; сгрях и се ослушах в бездънната тишина; стори ми се, че съм сам. Не се страхувах от труповете; по-лошо беше съседството на ония изюдени картини, от които над оскрежените от газ мумии се усмихваха през празния простор голи жени.

Ускорих крачка, почнах почти да тичам, когато внезапно забелязах струя светлина, която излизаше от една открехната врата. Застанах на прага.

Това беше голяма, празна стая. Срещу вратата имаше висока ниша с дъгообразен свод. В нея висеше дървен кръст, много черен на белия фон. Ненадейно забелязах, че пред нишата е коленичил труп, притиснат до пода: остър гръбнак надигаше черния плат, който го покриваше. Тая мумия, подобна на купчина пръст, хвърляше безформена сянка върху бялата стена. Обърнах поглед към противоположната страна и потърсих източника на светлината. В дъното на стаята стоеше Пьотър от Ганимед. Неговата нарамникова лампа силно осветяваше кръста, а той, строен, грамаден в сребърния скафандър, със скръстени върху гърдите ръце, дълго гледаше тоя символ на напразната вяра.