Сали Боуман
Любов в старото абатство (26)

20
Телесно тяло

Върнах се в своето легло в Хайбъри. Лежа в него, заслушан в биенето на оня часовник в абатството. Студено и тъмно е, хеликоптерът си е отишъл, нямам представа колко е часът в този свят. Най-накрая затварям очи, потъвам в сън — и той е по-дълбок, отколкото съм имал от месеци насам.

Сънувам. В моя сън водя дълъг разговор с една жена — размяна на думи, която ме оставя излекуван и освежен. Чувствам, че я познавам, но не съм сигурен коя е. Когато накрая ме оставя, тя си тръгва със съжаление и с много прощални погледи. Точно преди да изчезне, разбирам, че тя е императрица, Моцартова царица на нощта. Носи кристални кълбо и сфера от слонова кост, облечена е в бяла рокля от лъскава коприна. „Десет хиляди купона, Дани“, прошепва тя. Протягам ръка да я задържа, да я върна обратно, и се събуждам. Мисля си: днес е първият ден от моя нов живот.

Е добре, мислил съм го и преди. Казвал съм го и преди, и дори веднъж, когато бях в най-потиснатото си психическо състояние, го написах. По-късно го скъсах. Но този път е различно. Този път се чувствам уверен в успеха.

Нямам махмурлук поради една-единствена причина — намъчил съм се през последните шест седмици. Чувствам се странно целеустремен: ретроспекцията от миналата нощ е била от полза. Знам какво трябва да направя днес, имам много точна програма и започвам да я изпълнявам веднага. Mens sana in corpore sano^[1], казвам си, като пускам душа в банята. Това е първа точка от програмата: никакви омайващи и променящи разсъдъка вещества — никакъв алкохол, никакъв кокаин, никакви хапчета, били те сини или червени. Мозъкът ми е чист, но тялото ми е рецидивист — то изразява на глас няколко съмнения. Потискам ги с гореща вода, после със съвсем студена — и този шок го кара да замълчи, затваря му устата. Докато се къпя и бръсна, обличам чисти дрехи, тялото ми се вцепенява: приготвя се да преговаря. Какво ще кажеш за едно силно черно кафе, за една цигара, за една тройна водка или малко сироп за кашлица, казва то. Какво му е толкова лошото на последователния подход?

Закарвам тялото долу. В коридора тялото и съзнанието ми си спомнят за пръв път, че в другата част на всекидневната има една млада жена, заспала на моето миланско канапе. Една трудна и манипулативна жена; при това молбите на тялото за алкохол или нещо по-силно се надигат в по-висока степен. Затътрям го по стълбите към кухнята в приземния етаж и когато то вижда всичко онова там, повторно изпада в рецидив. Гледа преливащите кофи за смет, неизмитите чинии, съдомиялната машина, която е повредена от седмици, и се чувства отчаяно плахо и нестабилно. Иска му се да се върне обратно в леглото и отново да се завие. Все още няма пет, казва то. Какво става, по дяволите? Добре дошъл в новия режим, отговарям аз. Това е втора точка от програмата. Да почистим това място.

Mirabile dictu^[2], тялото ми се подчинява. То наистина прави онова, което му се казва. Започва да търси пластмасови торби и да тъпче боклуците в тях. Справя се със зеленясалия хляб „Итърналоуф“ и с едномесечния неизяден кебап със сос чили от Коледа. Не се плаши, нито стряска от хладилника — по-точно от миризмата му. Шмугва се в него и преди да успеете да кажете „Не може да бъде“, вече го е изпразнило и измило с някакъв дезинфектант с миризма на бор. Сетне се премества при бюфетите и ги изпразва от сосовете „Найси-Спайси“, от праисторическите „Херби топингс“, които са били наш верен партньор и компания безброй години в безброй ергенски бърлоги. Абракадабра, казва то, потапяйки чиниите в сапунената пяна на мивката. За нула време, отбелязва бодро, докато издърпва болната съдомиялна машина, оправя усукания маркуч, бута го обратно и voila^[3], машината е излекувана и готова за следващата светкавична война.

Има нещо тревожно в този маниакален взрив от енергия. Хайде сега да не полудяваме, казвам на тялото си, когато то започва да тича нагоре-надолу по стълбите, влачейки осем трилиона торби към боклукчийските контейнери. Няма проблем, приятел, отговаря то. Какво ще кажеш да измия пода? Да забърша прахта? Да измия прозорците, може би? Дай ми пет минути и няма да познаеш това място…

Добре де, трябва да му дръпна малко юздите, но трябва да призная също така, че този невероятен работяга, този подофицер от лош британски военен филм свърши добра работа. Бърлогата за разквартируване на войници сега е чиста. Готова е за инспекция. Така е подредена, че е направо обезпокоителна. Бюфетите и шкафовете са празни. Хладилникът е празен. Последният пакет „Марлборо“ също е празен — но дори тази катастрофа не обърква телесното тяло. Трябват му десет минути да изприпка до отварящия призори магазин на господин Пател на ъгъла — то наистина тича дотам — и се връща с торба, пълна с плячка. В нея има яйца от нещастни кокошки и бекон от датски прасета. Има запаси от нескафе, хляб „Итърналоуф“ и не мога да повярвам, че това не е масло „Аксел“. Има бележник и молив, корнфлейкс, мляко, захар и мармалад; има и пет стека цигари.

Сядаме на масата, моето тяло и аз, в пълна безопасност, със знанието, че нейната повърхност е била почистена с лимонов витриол, който е фатален за всяка известна във вселената бактерия. Споделяме малко закуска от житни кълнове, малко нескафе и едно боро. Поздравяваме се с факта, че сега имаме възможности да изхвърлим мис Амилнитрат от нашия живот. Най-учтиво. Ще й бъде предложена закуска и сетне ще я изпратим набързо. Тя ще си е отишла най-късно в единадесет и половина, след което ние ще се захванем с нашия нов живот. Ще тръгнем за Уикенфийлд; но преди да го направим, трябва да говорим с Ник и да се видим с Лукас. Гледам страниците, които съм изписал миналата нощ: има въпроси, които трябва да зададем на Лукас, както стана съвсем ясно по време на моето ретроспективно завръщане в абатството.

Нещо повече, той трябва да отговори на тези въпроси. Чувстваме се уверени от това. До този момент — вече сме на втората цигара — ние сме в пълна хармония, моето тяло и аз. Отново сме едно цяло. Време е да направим списък: изваждам първобитния бележник, отварям го и вземам молива. Пиша: Днес ще направя. После спирам.

Мейси пишеше списъци. Тя не само ги рецитираше, тя също така ги и пишеше. Знаехме това, но дори Фин и Джулия не осъзнаваха колко много списъци имаше, колко педантично бяха съставени те. Открихме колко много е написала след оня тъжен скок в неизвестното, който оттогава официално бе наречен „инцидентът с Мейси“.

Намерихме тази библиотека от списъци три дни след нейното падане, когато тя бе преместена от първата болница, бившата селска болница в Дийпден, и се започна една медицинска одисея, която накрая завърши в Лондон, в специалното отделение за болните в кома. Но това събитие все още е в бъдещето: през тези първи безумни три дни аз се подлагам сам на разпит. Бях убеден, че падането на Мейси не бе случайно. За три дни възстанових поредицата от събития, които доведоха до него, и бях убеден, че ако това действие е било желано, то тя трябва да е оставила някакво обяснение. Трябваше да има бележка, писмо, нещо. След три дни спорене и аргументиране, успях да убедя Фин и Джулия да ми помогнат в търсенето.

Стела и дядо Мортланд бяха в болницата край леглото на Мейси всеки ден по цял ден — по това време тя все още беше в интензивното отделение в Ипсуич и броят на посетителите й бе стриктно ограничен. Едно търсене в тяхно присъствие не се поставяше въобще под въпрос — двамата твърдо бяха приели теорията за нещастен случай и всяко разследване щеше да им причини още повече мъка. Сега беше най-удобната възможност, обясних аз. Ако можехме да разберем причините, щяхме да знаем какво да говорим на Мейси сега — а това беше жизненоважно. Имаше много случаи на пациенти в кома, които се бяха връщали към живота и съзнанието, след като са им били казвани правилните думи или им е била пускана правилната музика, или е било натиснато правилното копче на спомените. Ник неохотно потвърждаваше това, като не пропускаше да подчертае, че нараняванията на Мейси са много и тя може да не оживее. Осъзнавах, че лично той смята търсенето за губене на време, за нещо, което би имало терапевтична полза за нас самите, но не и за нея. Това ме отчая още повече. Бях потънал във вина; бях обладан от зъл дух.

Така че само Фин и Джулия, които успях да убедя, ми помагаха в търсенето. Претърсихме цялата огромна къща с нейните един милион скришни местенца; претърсихме всичко от тавана до мазетата. Единственото, което намерихме — и ги намерихме веднага, — бяха бележниците на Мейси. Те трудно можеше да не бъдат забелязани. Някои лежаха отворени на масата й за писане; други бяха с етикети, номерирани, индексирани, означени с цветни кодове и подредени по предмети върху лавиците край леглото й. Бозайници и птици, богове и богини, глаголи и наречия, звезди в техните орбити, жертви на гилотината, бойни полета, на които са се разигравали битки по време на войни, етимология и ентомология, кучетата на абатството, заупокойните молитви, всяка с нейните псалми, ноктюрни и химни. Имаше поне двеста бележника — а може и повече. Прочетохме ги в мълчание. Това беше един език, който никой от нас не говореше.

Когато не открихме нищо — никакъв скрит плик, никакво писмо, маскирано като увод или прикрепено към някой списък, ние минахме към книгите й. Може би липсващата бележка, която щеше да изясни всичко, е била пъхната между страниците на Дарвин или Енид Блайтън. Не беше.

— Пропускаме я — казах убедено. — Знам, че е тук. Мейси е тайнствена; тя е умна и лукава. Нещо е скрито тук — и тайното място няма да бъде очевидно. Трябва да се опитаме да мислим по начина, по който мисли тя. Представете си, че сте Мейси — къде щяхте да скриете бележката?

— Аз изобщо не съм сигурна, че е написала нещо — противопостави ми се Джулия. — Първоначално мислех, че е възможно, но сега не ми изглежда така… — Тя се поколеба. Едно море от тревоги, едно море от бележници лежеше на пода около нас. — Може да е било изблик, моментно решение. Тя се криеше някъде в къщата. Отива в библиотеката, поглежда през прозореца — и скача. Беше по-нещастна, отколкото осъзнавахме, и ние никога няма да узнаем защо го е направила. Може би няма никакво „защо“. Хайде да престанем.

— Не съм съгласна — възрази й Фин. — Мисля, че Дан е прав. Най-вероятно е било планирано. Когато го направи, беше осем часът — а вие казахте, че е липсвала повече от час и половина. Можела е да го направи в седем и половина или в седем, или дори по-рано. Защо не го е сторила?

— Може би е била уплашена — предположи Джулия. Знаех, че не желае да дискутира така подробно този отрязък от време. Нито пък аз. — Може би не е могла да събере смелост. Не искам да говоря за това.

Не казах нищо. Мислех колко много пъти Мейси ми бе обяснявала за часовете за литургия на нейните монахини; и колко много пъти аз я бях отрязвал.

— Осем часът е времето, когато монахините се връщат по килиите си — започнах бавно аз. — Непосредствено преди това те присъстват на вечернята. Това е последният молитвен период за деня, който започва в седем и половина. На английски терминът произлиза от completorium. Което поставя граница между деня и молитвите за нощта. Грубо преведена, думата означава…

— Състояние на завършеност. Завършване на нещо — обади се Джулия.

— Молитвите за вечерня трябва да бъдат казани в параклиса на Светата дева — продължи след кратко мълчание Фин.

— Тя е избрала деня, мястото и времето. Трябваше да разберем това веднага. Мейси никога не действа импулсивно. Тя беше дисциплинирана. И ако е решила да ни остави съобщение, то няма да бъде просто, ще бъде особено. Убедена съм, че е намислила до кого да го адресира, и го е оставила на такова място, където този човек да може да го намери. Само той и никой друг.

Настъпва болезнена, мъчителна тишина. Гледам Фин и си мисля дали осъзнава, че използва минало време. Искам да я взема в прегръдките си. Искам го вече три дни и три нощи.

Имам намерение да й покажа онова скъсано парче плат от рокля, което е в джоба ми — но не мога да извърша дори това. Имам желание да говоря с нея. Кой знае защо не мога. Загубил съм правото, изхвърлен съм зад борда — освен това Фин поставя прегради. Тя поставя прегради пред всеки. Сега се държи сякаш е с нервно разстройство: на лицето й е изписано посланието „noli me tangere“^[4]. Виждам усилието, което полага, за да направи каквото и да е, да говори, да вдигне ръка или да обърне глава. Прилича на Мейси, когато вървеше насън. Очите й са отворени, но съзнанието й е затворено. Откакто се е върнала от Лондон изглежда по този начин. Имаше същия вид, когато пресрещнах нея и майка й в коридора — това изражение бе на лицето й преди да изпълня непосилно тежката задача, ужасяващата задача да им съобщя какво се е случило.

Не мога да разбера защо е така. Но знам, че Фин беше по-близка с Мейси от всички останали, далеч по-близка например, отколкото Стела или дядо. Вярвам в инстинктите й повече, отколкото в рационалността на Джулия — и онова, което тя каза, ме разтърси с проницателността си.

— Ако случаят е такъв — казвам, — кой ще да е човекът? Може би това си ти, Фин?

— Не мисля така. — Тя поглежда встрани. — Някога можеше да бъда. Но напоследък не. Аз предадох Мейси. Тя не прощава подобни провали.

— Защо казваш това? — пита Джулия. И аз искам да науча, но знам какъв отговор ще бъде даден — и съм прав.

— Няма значение. Знам, че е така, това е всичко. Имаше един момент преди няколко седмици, когато Мейси се нуждаеше от моята помощ, а аз не разбрах, пропуснах да видя това. Остави.

— Ако не си ти, не остават много кандидати — разсъждава Джулия. — Стела не е — Мейси можеше да бъде жестока към Стела и никога не й се доверяваше — не че се доверяваше особено на някого. Дядо със сигурност също не е. Мейси не би си губила времето с него — знаеше, че той никога не би потърсил каквото и да е съобщение, а ако случайно го намери, няма да го разбере. Дядо е верен на очевидното и фалшивото. Той винаги иска лесните отговори.

— Това не е особено мило, Джулия — упреквам я аз.

— Истината никога не е.

— Но дядо ви я обича. Знаеш много добре. Това го разпъва на кръст.

— Знам. Но любовта не изключва глупостта. За съжаление.

Тонът й е студен. Дали тази забележка, точна и неприятна, не е насочена към мен? Струва ми се, че е така. Срещам удара на погледа й със скрита враждебност. Защо въобще докоснах тази жена, как можах да понеса докосването й — мисля си аз.

— Кой тогава? — продължава Джулия, обръщайки се към Фин. — Лукас? Тя прекарваше доста време да си говори с него, докато той я рисуваше… Не, не е Лукас. Не и след като видя портрета. Никога няма да му го прости. Трябва да е Дан. Мейси обожаваше Дан — винаги, от момента, в който дойдохме в абатството.

— Не — казва Фин с горчив глас, преди да проговоря. Прави нетърпелив жест. — Не е Дан. Помисли малко. С кого си говореше Мейси през повечето време — защото никой от нас нямаше търпението или сърдечната доброта да я слуша толкова дълго? Защото всички я прекъсвахме или се измъквахме, или отказвахме да я разберем, или се преструвахме, че сме заети с нещо друго? Е, с кого? С мъртвите. Тя прекарваше голяма част от времето си в разговор с мъртвите. И ако е оставила след себе си някакво съобщение, ще да го е оставила там, където те могат да го намерят. Помислете за това, защото то стеснява обсега на търсене… — Тя замълчава и ни поглежда тъжно. — Ако Мейси е решила да даде някакво обяснение, ако е решила да остави едно последно съобщение, има само двама възможни получатели. Тя или е писала на своите монахини, на сестрите си, или на татко. Не разбирате ли?

Поглеждам към моя списък със задачи. Написал съм шест реда:

1) Ник

2) Лукас

3) Абатството

4) Фин

5) Пепелта

6) След това

Не си спомням кога и как съм го писал: трябва да съм го направил на автопилот, докато съм наблюдавал тази сцена и съм слушал разговора в спалнята на Мейси. Той прекъсна рязко и неочаквано — Фин произнесе последното изречение, сетне изведнъж бутна стола си и стана. Виждам я как се отдалечава и си мисля, че всеки миг ще припадне.

— Лошо ми е — обяснява тя. — Съжалявам, извинете ме.

Сетне напуска стаята. Чувам стъпките й в коридора и звук от повръщане. Джулия и аз се споглеждаме в пълна тишина. Тя носи жълто-кафява, тъмнооранжева рокля; без гривни. Не мога да се насиля да я заговоря — отвращението, което изпитвам, е прекалено голямо. Когато Фин се връща и казва, че ще ни разбере, ако желаем да продължим търсенето, но тя няма да го направи, мисля, че разбирам защо е стигнала до това решение. Виждам под какво напрежение е. Виждам, че това я измъчва и разболява. Проклинам собствената си глупост, че съм спомогнал за влошаването на нещата.

Не й казвам нищо, нито на Джулия. От този момент нататък двете сестри стягат редиците. Отказват да продължат търсенето под каквато и да е форма. Аз продължавам, с временни прекъсвания, без голяма надежда и когато имам възможност. Не намирам нищо — и пропускам да отбележа, че има още една тайна, тайна, която засяга Фин, а не Мейси. Трябваха ми месеци, за да открия онова, което Джулия знаеше много по-рано: Фин също бе затънала в море от неприятности и е знаела, че трябва да бъдат разрешени още преди да тръгне със Стела онзи ден за Лондон.

Толкова за моята „Финална Фин“: за онова изражение на истинско, безоблачно щастие, което видях на лицето й, когато й махах с ръка, докато тя отпътува с колата в онази ярка сутрин. Не разчетох правилно това изражение, така както не разчетох правилно много други неща. Точно както, най-вероятно, все още не разчитам правилно.

Защо записвам всичко това, питам се. Защо се опитвам да схвана смисъла на миналото или да му придам някаква форма? Гледам купчината листа с размер А4 на масата: защо се занимавам с тези недоразумения, предположения и приблизителност, след като смятам да ги изгоря или да ги пусна през машината за нарязване? Мислех, че пиша за себе си. Сега се съмнявам в това.

Мислех също, че пиша на мъртвите. На всички онези, които съм обичал: на Джо, на Бела, която бе колкото добра, толкова и лоша към мен. На Дори, която никога не съм познавал. На Мейси, която е все едно мъртва; на Мейси, която не може (или не иска) да говори и да общува с никого. На Фин, най-много на Фин, която е жива, но загубена за мен. Фин, която никога няма да предприеме пътуването до тук, до мястото, където съм аз; Фин, която никога няма да бъде Орфей за моята Евридика; Фин, която ще ме напусне, за да ме освободи, да ме спаси. Бележки от подземния свят, любовни писма до мъртвите, ето какво е това, казвам на себе си, съпротивлявайки се на желанието да ги скъсам, съпротивлявайки се на желанието да проверя дали рано тази сутрин наистина накарах телесното тяло да излее всички запаси от водка в мивката.

И в този момент, когато съм на най-опасния ръб, на онази стръмна скала, известна в света на планинарите като самосъжаление (внимавайте: една погрешна стъпка и ще паднете от шест хиляди стъпки право върху скалите долу), та точно в този момент осъзнавам нещо, което сигурно се е случило няколко мига по-рано: на предната врата се звъни. Високо, дълго и настойчиво. И пронизително. Някой е натиснал с пръста си копчето на звънеца и е забравил да го отмести.

Интересно, в шест и четвърт сутринта. Кой ли би могъл да бъде? Чудя се, докато прескачам бързо стълбите преди той или тя да събуди Амилнитратното момиче, спящо на моето миланско канапе.

Може би е deus ех machina^[5] — например Фин. Вероятността е хубаво нещо. Може би е Ник. Или млекарят. Или съдебният пристав. Може би е Малк.

Отварям вратата. Паркирана до моята порта, в мътната болна светлина на лондонското януарско утро, стои една голяма черна лимузина и изхвърля изгорели газове.

А на прага ми стои Джулия. И държи в ръката си моето отдавна загубено куфарче.