Хари Бингам
Наследството на Градли (47)

5

Зак откри Сара до една от масите, отрупани с чаши шампанско. Бяха на годишния бал на наследниците на британската аристокрация. Тази година балът се провеждаше в Сайън Хаус — достолепна старинна сграда точно под един от въздушните коридори за Хийтроу, която от време на време се тресеше под грохота на преминаващите самолети, но затова пък паркът беше великолепен. Като всички останали жени, Сара бе обкичена с перли и облечена в бална рокля от бухнала червена тафта.

— Сара, здравей! Изглеждаш фантастично.

— Зак! Здрасти, благодаря. Радвам се да те вида. Ей, хора, това е Зак Градли, състудент от колежа. Зак, това е Шарлот…

Сара го сложи да седне до Шарлот, която много се впечатли, като разбра, че е банкер.

— Аз съм само детска учителка — призна си тя, но аристократичният акцент и диамантите й говореха, че едва ли се издържа от учителска заплата. Зак вдигна рамене; важно бе да поддържа разговора и да прави добро впечатление.

Сара ги наблюдаваше. Навремето Зак щеше да направи сцена. Със сигурност щеше да нагруби Шарлот, а когато тя се разплачеше, щеше да си тръгне демонстративно, а после да си го изкара на Сара. Само че това бе отдавна. Сега Зак се стараеше да поддържа разговора, макар да изглеждаше отегчен до сълзи. Сара се смили и му се притече на помощ.

— Шарлот, познаваш ли Доминик? Със сестра му сте били в един и същ клуб по езда. — Шарлот се извърна към Доминик и след миг възторжено се кискаше на конските му истории. — Как я караш, Зак?

— Ами добре. Шарлот изглежда приятно момиче.

— Да, нали? — Сара се спря. Колебаеше се дали може да му има доверие, после се реши и го помъкна да го запознае с годеника си. — С Робърт не се познавате, нали? Робърт, това е Зак Градли.

Робърт Лейтън се оказа точно такъв, какъвто Зак си го бе представял. Възнисък, с масивно телосложение, червендалест, с добродушно изражение. Зак си каза, че един поглед му е достатъчен. Итън. Фермерски курсове. Голямо имение някъде в Западна Англия. Интелектуален багаж като на вол. Търговски нюх като на овца. Двамата се здрависаха.

— Приятно ми е — каза сърдечно Лейтън. — Както се казва, чувал съм за вас.

— Не само хубави неща, предполагам. На моменти мога да бъда доста противен.

— Минали работи. Пък и едва ли е било чак толкова лошо, след като сте останали приятели.

Зак вдигна рамене, Сара се усмихна. Било е много по-лошо, отколкото оня можеше да си представи. Дори сега тя не бе сигурна дали са точно приятели. Тази вечер беше един експеримент, опасността от провал си оставаше. Лейтън не забеляза нищо и продължи да говори:

— Сара казва, че сте банков гений, многообещаващ талант. Аз нищо не разбирам от тия работи. Ама звучи внушително.

— Никак дори. Много по-скучно е, отколкото си мислите. За малко щях да забравя да ви поздравя. Този, който вземе Сара, печели от тотото.

Устата на Зак се усмихваше, но ръката му стискаше флакона в джоба. Както го бе намислил, джакпотът щеше да се падне другиму.

— Да, не е ли страхотна! Само че не знам тя какво хареса у мен, ха-ха-ха!

Сара се поотдръпна. Искаше да остави бившия си любовник и бъдещия съпруг да се опознаят, но за всеки случай им хвърляше по едно око. Робърт Лейтън беше добродушен и отегчителен, програмиран да ходи на лов, да устройва тържества и балове, да управлява имотите си и да става все почервен в лицето, докато пукне някой ден. Но Зак съзнаваше, че на Сара тъкмо това й харесва. Тя бе родена за такъв живот и не мислеше да се променя.

Дали се задоволяваше с това? Зак се съмняваше. Като съпруга на Лейтън, Сара щеше да прекара живота си, устройвайки балове и раждайки деца. Но тя заслужаваше повече. Беше интелигентна, имаше добра кариера, а и някога му бе принадлежала.

За вечеря имаше мус от раци, увит в тънко филе от шотландска сьомга, после агнешки пържоли с гарнитура, а за десерт — желирани плодове и реване със сметана. От фирмата за кетъринг бяха подценили апетита на студентската младеж, та когато сервитьорките стигнаха до масата на Зак, от десерта бяха останали само плодовете. Дълбоко наранен от тази несправедливост, Робърт Лейтън прати едно от момичетата да му търси някое изоставено реване, после глупашки запревъзнася десертите, които бяха яли в Итън. Сара се изчерви и се опита да му затвори устата. По-добре да свиква, помиели си злорадо Зак. Ако му разпореха тумбака на тоя тип, сигурно щеше да е пълен вътре със сладкиши. Зак ревнуваше. Ревнуваше и чакаше сгоден момент.

Когато сервираха портвайна, Зак събори чашката на Лейтън, вдигна я и галантно я подаде на собственика й. Лейтън си я изпи послушно. Двайсет милиграма мелатонин на прах не оставят никакъв вкус в устата — дори на хора, много по-чувствителни от Робърт Лейтън.

Вечерта отиваше към края си. Баловете вече не ги правят както едно време. Няма валсове, няма свенливи девици, чакащи появяването на принца, който да се поклони вдървено и да помоли за следващия танц. Струнните квартети са отстъпили място на рокмузика. Две групи свиреха на живо в едната от залите, а в другата диджеи пускаха хитове на Мадона и „Оейсис“. Танцьорите бяха сърцати, но несръчни. Другаде фокусници, комедианти, врачки и гълтачи на огън се надпреварваха да разрушат и последните илюзии на онези, които бяха чували как всъщност се прави бал. Цветът на английската аристокрация се блъскаше и надвикваше като селски деца на панаир.

Зак потанцува малко със Сара и с няколко други момичета. Танцуваше ужасно и мразеше танците, но и останалите не бяха много по-добри. Лейтън се оплака, че му се гади, и излезе да глътне въздух. Зак, Сара и две други момичета отидоха да гледат хипнотизатора. Едното от момичетата искаше да се качи на сцената като доброволец, но Сара, която бе виждала номера и преди, я възпря. Тръгнаха си тъкмо когато хипнотизаторът караше жертвите си да си представят, че са в леглото с надуваема кукла с образа на принц Чарлз.

Докато се отдалечаваха, Зак хвана Сара за лакътя. От мекия допир на кожата й сякаш го прониза ток. Някога тя бе само негова. Не беше сигурен дали все още я обича, но тялото му я желаеше. Опита се да овладее гласа си, който трепереше.

— Не искаш ли да се поразходим из градината? Просто да ни се прояснят главите преди следващия номер.

Следващият номер по програма бе Уолф Повръщача.

— Ами добре — съгласи се Сара, като го изгледа, сякаш се опитваше да отгатне намеренията му. — Не сме си бъбрили от векове.

— По-точно никога — поправи я той. — Освен ако не се смятат караниците ни. Предполагам, че вината е моя.

— Много си мил. Надявам се, че не си решил тъкмо сега да обърнеш нова страница?

— Не се излагай. Всичко е свършено.

— Да, така е. Нали Роб е симпатяга? Радвам се, че ви запознах.

— Да-да, много е симпатичен. Честито.

Сара го изгледа още веднъж. Очите й зададоха въпроса, който устата не се решаваше. Зак разбра и отговори:

— Добре де, според мен си много по-интелигентна от него. Освен това имаш добри перспективи в „Кобург“, тъй че не знам какво ще правиш, като се ожените. Но не е моя работа да те упреквам. Не успях да те направя щастлива, така че, ако той успее, да е жив и здрав.

Сара не отвърна веднага. Обърна се и се отдалечи от светлината на прозорците в сянката на една алея с високи чинари. Зак я последва. Двамата постояха мълчаливо.

— Точно така, ти не успя да ме направиш щастлива — каза Сара след кратка пауза. — Затова пък успя да ме влудиш напълно. Не можех да издържам повече. Робърт е… как да го кажа… много по-мек от теб. Не е гений, но двамата харесваме едни и същи неща, освен това той ме обича и се възхищава от мен. В края на краищата в коя връзка няма компромиси?

Тя го гледаше, сякаш наистина очакваше отговор.

— Не искай от мен съвет — изсмя се Зак. — Ти си единствената жена, която някога е означавала нещо за мен, а виж докъде я докарахме. Ако има виновен, това съм аз.

— Е, ти не би направил компромис.

— Не, не бих.

Тя явно го предизвикваше, искаше да види реакцията му. В никакъв случай не трябваше да се поддаде. Зак се обърна и си тръгна. Далеч зад тях се чуваше думкането на музиката, светлината от прозорците хвърляше цветно сияние в меката пролетна нощ.

— Зак, благодаря ти. Боях се, че ще направиш скандал, а сега се чувствам гузна. Не съм очаквала, че можеш да бъдеш толкова мил.

В този момент от тъмнината пред тях изплува фигура на бягаща жена. Роклята й от тъмносиня коприна, обточена с кадифе и черна дантела, бе скъсана на ръкава. Загубила бе и едната си обувка. Претича на куц крак, хлипаща покрай тях, без да ги забележи. Сара ускори крачи, Зак забърза подире й. В сянката на едно дърво нещо се белееше. Сара тичаше напред. Бялото петно се оказа колосана мъжка риза — ризата на Робърт Лейтън. Годеникът й хъркаше гръмогласно. Ципът му бе разкопчан, панталоните смъкнати надолу. На земята до него се валяше женска обувка. От стиснатата му дясна ръка се подаваше парче плат, обшито с черна дантела. Вонеше на алкохол. Лицето на Сара бе безизразно. Тя не се доближи до хъркащия си жених. Нямаше нищо за казване. Зак я остави да огледа хубаво сцената, после я дръпна настрани.

— Ще те придружа до вас — предложи той. — Преди това ще потърся лекар, за да се погрижи за него.

Зак я обгърна с ръка; тя не се възпротиви. През тънката материя на костюма си усещаше как крехките й рамене се повдигат и смъкват, разтърсвани от хлипането й. Прииска му се да плъзне ръка по нежната кожа на шията й, но си каза, че не му е сега времето.

Взеха такси. Зак извади ключа от чантичката й и отключи вратата на апартамента. Сара настоя да се съблече сама, но когато бе готова, той я сложи да си легне и й донесе чаша какао в леглото. Тя понечи да му благодари, но той не й даде да говори. Никой не спомена повече за случилото се тази вечер.

Зак помоли за ключ и обеща да намине още на сутринта. С шока шега не бива, загрижено каза той. На път за вкъщи му идваше да литне от радост. Чувствата му към Сара го бяха обладали с пълна сила — искаше му се още в този миг да са заедно, голи, в леглото. Не му бе жал за Лейтън — тоя глупак си заслужаваше съдбата.

В апартамента го чакаше жена по сутиен и бикини, излегната на дивана. В скута й имаше бална рокля от тъмносиня коприна, обточена с кадифе и черна дантела. Жената тъкмо зашиваше отпрания ръкав.

— Ако не ми носиш другата обувка, ще ми купиш нови — каза тя.

— Ще ти купя десет чифта — обеща Зак. — Заслужаваш „Оскар“ за женска роля. Публиката е дълбоко разчувствана.

— Какво толкова му сложи в чашата? Ами че той беше готов, още преди да го замъкна сред дърветата. Трябваше да го влача.

— Мелатонин. Естествен хормон за сън. Напълно безвреден. Баща ми го вземаше при далечни полети.

— Е, свърши работа. Само не ми казвай за какво беше всичко това. Ще съжалявам, че съм се оставила да ме намесиш.

— Няма какво да съжаляваш — ти спаси човечеството. Освен това, за какво сме приятели?

Зак седеше близо до нея. Достатъчно близо, за да може да я целуне. Както и направи.

В очите на Зак никоя жена не можеше да се сравнява със Сара. Но докато й дойдеше времето, той бе готов да се утеши с каквото му падне. С отдавнашната му позната Анабел Куийнсфери сексът и приятелството вървяха ръка за ръка и никога не си пречеха. Те се целунаха отново и синята й бална рокля се плъзна на пода.