Джон Кейс
Осмият ден (13)

13.

Юскюдар се оказа красиво предградие, отдалечено на известно разстояние от по-оживените квартали на града. Дани слезе от ферибота и тръгна по сенчест булевард, който минаваше успоредно на Босфора. Тъй като не знаеше какво да прави и къде да отиде, той си купи гуменки от първия срещнат магазин за обувки. Скоро се озова пред бръснарница и през прозореца видя снимка с автограф на млад турски футболист. Главата на хлапето беше подстригана толкова късо, че сякаш върху нея просто попадаше сянка.

Той влезе в бръснарницата и ентусиазирано посочи първо снимката, после себе си. Бръснарят с радост се подчини и с помощта на електрическа машинка го подстрига за около три минути. Докато прислужникът метеше русите къдрици от пода, американецът се погледна в огледалото — едновременно ужасен и доволен.

Изобщо не приличаше на себе си.

Върна се на пристанището и си купи билет до Бешикташ, който се намираше на отсрещния бряг. Гледката беше невероятна и фериботът се насочи към нещо като Версай — крайморски замък, зад който се издигаше гора от жилищни и офис сгради. Искаше му се да научи името на замъка, ала нямаше кого да попита, пък и…

Той слезе, потърси туристическа агенция и скоро намери — макар че там изглежда никой не знаеше английски. Накрая един младеж вдигна показалец във въздуха и Дани разбра, че му казва да почака. Така и направи, докато се появи много по-възрастен мъж. Старият турчин се вторачи в него през очилата си с телени рамки.

— И иска да отиде къде?

— В Юзелюрт — отвърна Дани.

Мъжът запремигва и прокара пръсти през металически сивата си коса. После се наведе към него, сякаш за да чуе по-добре.

— Моля?

— Казаха ми, че е близо до Диарбекир? — поясни Дани.

— Диарбекир! — възкликна турчинът. — Много интересно място!

— Наистина ли?

— Абсолютно! От летище до града — гарантирам поне един бой с ножове. В града — кой знае…

 

 

Ако трябваше да чака на истанбулското летище, предпочиташе ресторанта за непушачи. Но само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че ще е единственият клиент, а най-малко искаше да привлича вниманието. По-добре да изчезне в задименото заведение, където пушенето бе разрешено.

Намери свободно сепаре и седна с гръб към стената и лице към входа. Както беше облечен и с новата си прическа можеше да мине за турчин — впечатление, подсилено от разгърнатия на масата пред него истанбулски ежедневник „Джумхюриет“.

За разлика от другите клиенти, за него времето не летеше. Паничка супа. Чаша кафе. Чаша ябълков чай. После по аудиосистемата се разнесе женски глас и съобщи, че полетът за Диарбекир се отлага за девет и четиридесет и пет.

Почти очакваше да се появят Гаетано и Веждата, но италианците не се виждаха наоколо. Обзе го облекчение, но си оставаше фактът, че само може да гадае как са го открили. Освен ако човек не вярваше в свръхестествени сили, трябваше да е някаква комбинация от всички фактори.

Дали мутрите на Зебек знаеха, че е ходил във Франс прес да търси Реми Барзан? Знаеха ли, че е на път за Юзелюрт? Може би. Сигурно. Нямаха нужда от шесто чувство, за да се досетят.

Гласовете наоколо, които разговаряха на турски, го караха да се чувства изолиран. Той се затътри към опашката, като си мислеше, че макар ходовете му да бяха предвидими, не му остава нищо друго. Явно човекът имаше какво да крие, затова постоянно очистваше разни хора. Дани трябваше да разбере какво е това нещо, а доколкото знаеше, имаше само два начина да го направи. Единият минаваше през Барзан, а другият — през Ролвааг.

По пътя към изхода мина през обичайния детектор за метал. Очакваше от другата страна да го претърсят, но установи, че навъсените служители от охраната претърсват жените, при това специално онези в традиционни дрехи.

На самия изход всеки пътник лично минаваше покрай количките с багаж, посочваше куфарите си и охраната ги маркираше. Дани с жестове се опита да обясни, че няма багаж, и турчинът ядосано го изгледа, сякаш му губеше времето. Накрая една жена с шал на главата се засмя.

— Той не ви разбира. Мисли, че се подигравате с него.

Тя се подсмихна, обърна се към служителя и му каза нещо на турски. Мъжът намръщено махна с ръка на Дани да мине.

Самолетът беше претъпкан — бяха заети всички места. Нямаше първа класа. Нямаше бизнес класа. Дани си намери място до прозореца. До него седна смугъл мъж със златни зъби. Турчинът му се усмихна и му предложи шепа фъстъци. Това бе втората проява на любезност от страна на местен човек — първата беше готовността на Хасан да пострада заради госта си — и Дани бе обзет от топли чувства към хората наоколо.

Половин час след излитането поднесоха вечерята. На кутията имаше червен силует на прасе, вписан в кръг, пресечен с диагонална линия.

Тази храна е сготвена без свинско.

Дани беше вегетарианец и предпочиташе изобщо да не яде месо, ала се намираше в Турция, където вегетарианците бяха по-редки от щъркели. Той разпечата найлоновата торбичка с ледени прибори, търпеливо отдели ориза и зеленчуците от месото и остави пилешкото в сметанов сос настрани.

После започна да се храни, замислен за онова, което бе научил от имейла на Мамаду — а то не беше много. Не вярваше, че смъртта на Джейсън Пател е „педалска история“. Нито за миг. Но предположението за промишлен шпионаж бе интересно. Може би Мамаду имаше право.

Зебек с много усилия беше открил компютъра на Терио — само за да унищожи файловете му. Единственото обяснение за това бе, че в тях е имало нещо изобличаващо. Може би файловете на Терио бяха съдържали планове или кореспонденция между милиардера и неговите агенти и учени в друга фирма.

Макар да не се беше занимавал с точни науки, Терио определено се бе интересувал от някаква извънредно езотерична технология. За това можеше да се съди по книгите на лавиците му. Не онези по религия — това беше неговата област. А другите, онези за „протеинови компютри“ и прочее.

Дани нямаше представа какво е протеинов компютър — този термин бе оксиморон като „студена топлина“. Като се замислеше, можеше да си представи единствено пържола, в която е забито знаменце с надпис: ПРОЦЕСОРЪТ Е НА ИНТЕЛ. И все пак трябваше да е свързано със свръхмодерна технология, защото Терио беше разговарял с Пател, а Пател бе работил като технически директор във „Вери Смол Системс“. Тогава…

Той погледна през прозореца червенеещото небе. „Какво тогава?“ Трябваше да е нещо, свързано с технология — но това можеше да означава всичко. Седеше на пластмасова седалка на височина над десет хиляди метра, ядеше генетично изменен ориз, стоплен в микровълнова фурна от стюардеса, която сигурно бе клонирана.

Единственото сигурно нещо беше, че Зебек убива хора. Инзаги бе убит, защото беше видял файловете. Дани можеше да се закълне. Струваше му се логично да предположи, че Терио е бил очистен заради съдържанието на тези файлове, което е било опасно за Зебек. Що се отнасяше до Джейсън Пател, той бе попаднал в същата клопка. Докато Дани не беше разказал на Зебек за телефонните разговори на Терио, ученият не е имал проблеми. После от него беше останал само некролог.

Що се отнасяше до самия Дани, обстоятелствата около него бяха също толкова мрачни, колкото и около жертвите. Той бе притежавал файловете и беше имал възможност да ги прочете — изглежда достатъчно сериозна причина да го очистят. И освен това бе измамил Зебек, като беше копирал файловете на Инзаги, което даваше на милиардера още едно основание да иска смъртта му.

Така че всичко се въртеше около информация и технология — но каква информация и каква технология? „Нямате представа какво е намислил този Зебек!“ Дани отчаяно се отпусна назад. Това бе проблемът: нямаше представа какво е намислил Зебек, защото…

Самолетът полетя надолу като камък. Вечерята му подскочи върху масичката пред него. „Въздушна дупка“ — помисли си Дани, докато по интеркома се разнасяше гласът на пилота, първо на турски, после на английски. Не разбра нито дума и на двата езика, но никой не наведе глава между коленете си, нито запищя, така че всичко трябваше да е наред. Самолетът отново се разтърси и светна надписът за предпазните колани. Друсането напомни на Дани за бащиното му волво, носещо се по черния път в Мейн. Оттатък пътеката подносът на една жена изтрополи на пода и мъжът до нея с нервна усмивка повдигна вежди.

За негово удивление, всичко това ни най-малко не го смущаваше, макар че полетите обикновено го изпълваха с безпокойство. Някак си знаеше, че каквато и турбулентност да срещнат по пътя, какъвто и вятър да ги настигне, нищо лошо няма да им се случи. Зебек се опитваше да го убие и Дани продължаваше да се чувства като по време на безумното пътуване с такси в Истанбул. Ежедневните опасности не го заплашваха. Смъртта на другите хора беше въпрос на случайност, докато неговата — е, неговата бе резервирана.

 

 

Летището в Диарбекир не беше точно „военен лагер“, но се доближаваше до това определение. Навсякъде имаше военни, които се движеха по двама с автомати в ръце. И което бе по-смущаващо, те нямаха отегчения вид на патрули, които са на обикновено дежурство. Тези войници изглеждаха постоянно нащрек и предпазливостта им правеше иначе досадните процедури по пристигането извънредно напрегнати.

В багажното отделение се допускаха само пътници, в резултат на което мнозина надничаха през стъклените автоматични врати и възбудено махаха с ръце на посрещачите. Дани спря за миг, по навик очаквайки багажът му да се изтърколи на конвейера, после си спомни, че няма такъв. Така че пръв излезе през вратата и се запровира през навалицата. На гишето на „Търкиш Еърлайнс“ той попита служителя дали знае английски.

— Разбира се.

— Трябва да стигна до Юзелюрт — каза Дани. — Има ли…

Мъжът се намръщи.

— Какво е Юзелюрт?

Дани написа името на лист хартия и му го подаде.

— Това е град. Или градче.

Турчинът още повече свъси вежди, вдигна глава и привлече вниманието на униформена млада жена. Тя се приближи със свенлива усмивка, погледна написаното, изпитателно изгледа Дани и каза:

— Това е близо до Сивас. Можете да вземете долмус до автогарата. Или… — Тя го измери с поглед от глава до пети, сякаш се чудеше дали може да си го позволи. — Можете да хванете такси.

— Какво е „долмус“?

— Маршрутка. Пътуват във всички посоки, включително до отогар… автогарата. Тя е в другия край на града. — Жената се поколеба. — Може да се наложи да чакате няколко часа за автобус.

— Колко струва таксито?

Тя се замисли, после поклати глава.

— До Юзелюрт ли? Може би петдесет-шейсет долара.

Тази възможност му се струваше съблазнителна. Но не знаеше за още колко време ще му стигнат парите, затова… не. Щеше да рискува с тази „отогар“.

— Ще взема… автобус — каза той.

Жената написа думите „Диарбакър отогар“ върху лист хартия.

— Покажете го на някой от шофьорите на маршрутните. Той ще се погрижи да стигнете там.

Дани напусна ярко осветения терминал, излезе навън и се озова пред множество автобуси и микробуси, които пристигаха и заминаваха. Нощта беше топла. Той показа листа на един мъж с буйни мустаци и го упътиха към бял микробус, в който вече седяха неколцина пътници. Настани се на средната седалка и когато съседът му го заговори, извинително сви рамене.

— Американец. — Това му донесе много усмивки.

Другите пътници възбудено разговаряха след дългото пътуване. Тяхното въодушевление му подейства окуражително — съвсем различни от свикналите с полетите американци, които обикновено бяха отегчени и изтощени, мърморещи в мобилните си телефони в автобуса от летището. Тук всички бяха добродушни — може би защото не знаеше езика им. Отнасяха се към него с любезност, обикновено запазвана за децата. И все пак техните усмивки и насърчителни погледи повдигнаха настроението му. Радваше го и още нещо: нямаше и следа от Гаетано и Здравеняците.

На пет минути от летището долмусът бе спрян на военен контролен пост. Войниците, които се приближиха до микробуса, бяха мрачни тийнейджъри в камуфлажни униформи, въоръжени с узита или може би калашници, Дани не бе сигурен. Не познаваше автоматите, но знаеше, че трябва да внимава с хората, които ги носят. Войниците наредиха всички да слязат, застанаха отстрани на пътя и провериха документите и багажа им. Все още мокрият от щерната паспорт на Дани предизвика доста мърморене и въпроси, които той не разбра.

— Перална машина — каза той и направи жест с ръце — жест, който нямаше нищо общо с пералните машини.

Войниците намръщено го зяпаха. Накрая един от тях се усмихна.

— Maytag — каза войникът и обясни ситуацията на своя другар, който хвърли на Дани съчувствен поглед.

Двамата му върнаха паспорта, добродушно му отдадоха чест и махнаха с оръжията си към долмуса, за да дадат знак на пътниците да се качват.

След двадесет минути стигнаха в предградията на Диарбекир и излязоха на околовръстен път, който заобикаляше старата част на града.

Диарбекир го изненада — беше модерен, с огромни жилищни блокове, чиито прозорци сияеха със „светлината на Третия свят“, както вече я наричаше Дани — нощна смесица от флуоресценция и Си Ен Ен. Модерният вид на града не биваше да го изненадва. Нима си бе въобразявал, че всички извън Истанбул живеят в юрти?

Не точно. Всъщност нищо не си беше въобразявал. Това бе проблемът. Доскоро не беше мислил за Турция повече, отколкото за България или Киргизстан. А ето че се оказа тук, сред тези жизнерадостни непознати, при това пътуваше за толкова затънтен град, че самите турци не бяха чували за него.

Стигнаха на автогарата малко след полунощ. Дани влезе в терминала и видя озадачаващо множество гишета, на всяко от които изглежда продаваха билети за различни линии. Не че имаше значение: всичките бяха затворени.

Хрумна му, че може да потърси хотел или да вземе такси и да каже на шофьора да го закара в някой хотел. Само че пред терминала нямаше таксита — поне нищо, което да му прилича на такси — така че тази възможност отпадаше. Както и идеята да скита из Диарбекир в един часа през нощта в търсене на място, където да си почине. Той с въздишка се върна в терминала, видя една пластмасова пейка и легна на нея под зорките очи на снимката на „основателя на съвременна Турция“ Кемал Ататюрк. И скоро заспа.

 

 

Утрото дойде с полицейска палка, която леко го ръгаше в ребрата. Дани запремигва и се събуди. Един ядосан полицай се бе надвесил над него и повтаряше нещо непонятно.

— Съжалявам…

Ченгето смутено се отдръпна назад.

— Amerik?

Дани седна, разтърка очи и се изправи.

— Да. Вижте, съжалявам…

— Хубав — рече полицаят и с отсечено кимване се завъртя на пети.

Дани се огледа наоколо и видя, че автогарата оживява. През мръсните прозорци на тавана струеше светлина, пристигаха пътници, мъкнещи огромни пластмасови куфари и издути раници. Той си купи чаша кафе от продавач с количка и се замисли как да стигне от точка A до точка B.

Повече от половината гишета вече бяха отворени и Дани ги обиколи едно по едно, като навсякъде питаше „Юзелюрт?“. Но навярно не произнасяше името правилно, защото в отговор турците само свиваха рамене. Накрая го написа на лист хартия и го показа на възрастен мъж в оръфана синя униформа. Старецът се вторачи в него и кимна. После го хвана за лакътя и го придружи до гише в дъното на терминала. Последва кратък разговор между стареца и прозяващия се служител, който утвърдително кимна с глава. Той посочи часовника на китката си, описа кръг с показалец, погледна Дани и вдигна два пръста. Два часа. Американецът също кимна и си купи билет.

По време на дългото чакане Дани си купи нещо като турска пица със зеленчуци и сирене и литър минерална вода. После излезе навън, като си мислеше за Кейли.

Въпреки че я беше предупредил да не разговаря с него, нищо не можеше да му попречи да й се обади. Ако не друго, поне щеше да чуе гласа й — тя щеше да усети присъствието му — и ако все пак му проговореше, той щеше да повтори предупреждението по такъв начин, че да го приеме сериозно. Следователно нямаше да й се обади безпричинно. Или поне така се оправда пред себе си.

Що се отнасяше до вероятността Зебек да следи разговорите на Кейли… След като бе имал повече време да мисли за това, Дани беше стигнал до заключението, че не са го открили в Рим и Истанбул по този начин. Дори да подслушваха телефона й, те не можеха да разберат откъде се обажда — не и ако той не съобщеше местонахождението си или разговорът не продължи дълго. Беше абсолютно сигурен, че уличните телефони в Турция не позволяват проследяване на абоната. Единствената друга възможност да се установи източникът на обаждането бяха данните на телефонната компания, а това изискваше време.

Купи си телефонна карта от сто импулса от една будка за вестници и цигари на автогарата и отиде да потърси уличен телефон. Намери автомат оттатък пътя, в края на малък парк. Пъхна картата в слота и с радост установи, че действа също като в Щатите. Набра номера и зачака със свито сърце.

Телефонът в отсрещния край започна да звъни. Веднъж. Два пъти. Три пъти. После се включи телефонният секретар. Само че не прозвуча съобщението, с което беше свикнал — което бе записал той: „Здрасти, свързахте се с Кейли и Дан…“. Разнесе се гласът на Кейли: „Здравейте, тук е Кейли. Оставете съобщение и ще ви се обадя“.

„Господи боже! — помисли си той. — Зачеркнат съм!“