Метаданни
Данни
- Серия
- Сода-слънце (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Поводырь крокодила, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- analda (2018)
Издание:
Автор: Михаил Анчаров
Заглавие: Синята жилка на Афродита
Преводач: Маргарита Лечева; Освалд Лечев
Година на превод: 1973
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1973
Тип: сбоник романи
Националност: руска
Печатница: „Димитър Благоев“ Пловдив
Редактор: Недялка Христова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Художник: Йордан Вълчев
Коректор: Бети Леви; Трифон Алексиев
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4480
История
- — Добавяне
И започна бой
Движи се войска по степта.
Прах се издига като стълб.
Отпред върви княз Рюрик. Бунчуци[1]се веят на вятъра, първите конници бият дайрета.
Ето излязоха на пътя, отъпкан от много каруци и иззад хълма се показа друга войска, която също бързаше към великия Киев.
Макар че и тази войска е руска, спряха се първите конници, а след тях и всички.
И двете войски се гледаха нерадостно.
Защото княз Рюрик бе срещнал брат си.
И няма за него по-голям враг от брат му княз Давид.
И застана на пътя славният певец Митуса и всички войни го познаха.
— Гори… Киев гори — каза Митуса. — Черен облак лежи над града, а вашите войски гледат в различни посоки… Ти, Буй Рюрик, и ти, Давид! Не вашите ли храбри дружини реват като диви бикове от саби ранени. Не вашите ли храбри дружини вървяха потънали във вража кръв чак до златните шлемове! Тогава отмъстете, князе, за обидата наша! За земята руска!
Тихо е в полето, гласът на Митуса се чува.
В този момент долетя от Киев пратеник на запенен кон.
В този момент дотичаха от Киев прашни бързоходци с окървавени крака.
Не ги гледат князете.
А се гледат един друг като люти вълци и мечовете им са наполовина извадени.
Гледат войските в различни посоки. И ни една не бърза към боя.
И тогава се развика Митуса:
— Вие князе, Всеславови внуци!… Свалете стяговете си и ровете земята с посрамените си мечове… Защото сте отхвърлени от славата на дедите!… Защото с кавгите си надоведохте поганците в руската земя, Всеславовото отечество! Заради вашите разпри идва бедата от незнайната татарска земя!
Но дръпва княз Рюрик поводите към себе си и като изправя коня на задните му крака, обръща войската си назад.
И препуска нататък войската, вдигайки прах до небесата.
И стои в праха старият певец.
… Гори Киев…
Гори Киевската лавра. Черноризци вдигат кръстове. Безспирно бият камбаните и сажди се стелят върху старите храмове.
… Във въздуха свистят стрели и се вие гъст прах, скривайки картината на убийството. Отново диво зазвучаха тръбите на славяните. Като безумни се хвърлят те напред. В боя ножове о ножове се удрят и брони хвърчат от тежките удари на мечовете. Там пехотинци се втурват и заколват отдолу конете, а на падащите конници забиват нож в шевовете на доспехите. Там един ранен се спъна и се мъчи още веднъж да се вдигне, преди да е изтекъл животът му… Жребци се хапят и щитовете с кървава пяна и кал са залени.
И тогава, в самия разгар на битката, в татарските редове се вмъкна воеводата със свитата си. Промъкнаха се до бунчуците на Батий и Субадай-Багатур, прескачайки през купища трупове и мъчейки се да пробият стената от крепко стоящи като кули богатири. Но посрещнаха княза с копия. Раниха коня в ноздрите и той започна да се мята на всички страни с човешки вик. А на княза и шлемът му падна, и щита му смъкнаха. А коня му намушкаха с копия и от стените се посипаха камъни като дъжд. Беше го намушкал с рогатка един немец, но препуснаха двама от дружината да го спасят. Пресякоха копията и конят се изправи на краката си. Изнесоха княза от боя и тогава падна конят му.
Натискът на славяните отслабна. Останалите живи търсят спасение в бягството. Все по-бързо настъпват победителите. Оръжието им се е притъпило от тежките удари. В краката им се търкалят щитове и блестящи шлемове. Под купищата мъртви умират живи, затиснати, недокоснати от желязото. Малцината славяни накрая се скриват зад стените, обкръжаващи величествената Десетинна църква.
… Вечерни сенки лягаха вече на земята, когато звук на рог върна преследвачите. Победителите се разположиха по киевските стени и по брега на Днепър, обграждайки се с верига от стражи. А между това в кървавото вечерно небе над страшната долчина, която е легнала между стените на Киев и стените на Десетинната църква, над телата на убитите вече кръжи черна врана. А от степните ями излизат вълци, очаквайки безлунната нощ. Двете войски се разположиха да нощуват.
Ето че се добра накрая до Киев славният певец Митуса, добра се до страшната долчина между двата лагера.
И без да се бои от нищо, запява Митуса последната си песен.
Изправят се воините от двете страни, изправят се и хората върху покрива на Десетинната църква, върху стените и слушат как пее Митуса, защото певците винаги ги слушат и рядко ги чуват.
— Свършиха се добрите времена… И брат на брата говореше: „Това е мое, а и това е мое!“ И в княжески крамоли човешкият живот се съкрати. Само враните грачат, когато делят труповете помежду си. Тогава не стигна кървавото вино. Тогава свършиха пира храбрите руси… И сватовете напоиха… а и сами паднаха… за земята руска…
Изсвистя стрела.
Падна върху покрива на Десетинната църква една девойка и от косите й падна лилия.
И в отговор изсвистя стрела! И удари в откритото чело един татарин.
Падна татаринът от стената и само се завъртя във въздуха синьото перо на чаплата.
И веднага помръкна въздухът от стрели.
И вдигна лилията Митуса и се разсмя и сълзи потекоха по лицето му.
И започна бой. Но и той не заглуши гръмкия смях на Митуса…